ІII. ИСТОРИЯ НА ПРОБЛЕМА: КРИТИЧЕСКИ ОБЗОРЕН ПРЕГЛЕД

Мария Китова

web | Граматични и лексикално-синтактични средства...

Проблемите, свързани с граматичните форми за израз на темпорална следходност, са били и са обект на голям брой задълбочени проучвания, посветени на глаголната система на всеки един от трите езика. Тук ще представим най-значимите достижения в областта на глаголната проблематика.

1. Български езиковедски изследвания

1.1. В диахронен план

1.1.1 Произход на категорията бъдеще време

В началото на миналия век на въпросите, свързани с категорията бъдеще време, обръща внимание Трифонов (1908: 1-40). Ученият споменава за съществуването на два вида БВ, които нарича съответно "определено" и "неопределено"¹. Пръв в българското езикознание Трифонов трасира пътищата за изследване на средствата за изразяване на следходно действие; в труда му се поставят редица проблеми, по които българските езиковеди спорят до днес: поставя се въпросът за семантиката и употребата на структурите от типа "имам + да + сегашно време" (срв. Трифонов 1908: 3), както и проблемът за употребата на сегашно време със значение на бъдеще време (Трифонов 1908: 4, § 3).

По-късно на въпроса за появата на футурума се спира и Стойков (1960: 239-257). В началото на диалектоложкия си труд ученият излага някои изключително интересни идеи:

Една от характерните особености на съвременния български език е описателното образуване на простото бъдеще време (футурум). [...]. По тая си черта българският език прилича на македонския и отчасти на сърбохърватския, а се отличава от всички останали славянски езици.

[…] тая сравнително доста бърза промяна в начина на образуване на бъдеще време в българския език трябва да се свърже със значителното влияние, което гръцкият език е оказал върху българския по време на близо двувековното робство през ХІ и ХІІ в. (Стойков 1960: 239).

Стойков пръв въвежда понятието "общобалканско явление". Ученият засяга въпроса за начините на образуване на футурума в гръцкия език, като подчертава:

[…] доста рано, още в началото на нашата ера, бъдеще време в гръцкия език започва да се образува с няколко помощни глагола, два от които […] по значение са напълно еднакви с българските хоштѫи имамъ" (Стойков 1960: 239).

Друга интересна идея, която се среща в завършен вид за пръв път у Стойков, е свързана с историческата диференциация на спомагателните глаголи за образуването на БВ.

[…] в историческия развой на българския език глаголите хоштѫ и имамъ са се диференцирали по служба. Хоштѫ се е обособил като помощен глагол за образуване предимно на положително бъдеще време, а имамъ - на отрицателно. В българския език следователно положителната и отрицателната форма за бъдеще време не са се схващали като една форма, а като две отделни, до голяма степен самостоятелни, което е довело и до известни различия в начина на тяхното образуване (Стойков 1960: 240).

Извънредно ценен за изясняване на проблема е монографичният труд на Иванова-Мирчева (1962). До годината на публикуването му, както посочва самата авторка, "развоят на бъдеще време не е бивал подлаган на цялостно монографично изследване". Можем да добавим, че и досега в езиковедската ни литература липсва по-пълно изследване, посветено на проблемите на развитието на бъдеще време в българския език. Като се основава на богат езиков материал, авторката засяга всички аспекти, свързани с изследваната категория. В много отношения приемаме постановките на Мирчева като тезиси, върху които ще се опитаме да градим собствено становище.

Иванова-Мирчева (1962: 8) изяснява "[…] основния критерий за определяне дали едно езиково средство е употребено за израз на бъдеще време", като посочва:

[…] ако изразните средства в най-широк смисъл, с изключение на чисто лексикалните, предават на целия контекст смисъл на бъдеще време, ние ги разглеждаме независимо от това дали са граматически по форма или още не са граматикализирани... (Иванова-Мирчева 1962: 12).

Малко по-нататък българската езиковедка ще подчертае:

Относно разглеждания материал […] трябва да се отбележи изрично, че той е избиран въз основа на семантичен анализ - ако формата […] изразява бъдещо действие и може да се предполага, че именно тя е носител на футурния смисъл на целия контекст, в който я срещаме, ние я правим предмет на нашите изследвания (Иванова-Мирчева 1962: 12).

Важен за изясняване на историческия развой на футурума е и приносът на Мирчев (1972; 1978). Становището му съвпада почти изцяло със схващанията на Иванова-Мирчева.

Интерес за нас представлява и съвместната съпоставителна разработка на Дамянова и Грънчаров (1981) - единствената, засягаща интересуващия ни проблем в съпоставителен план между българския и друг неславянски език (английски), на която имахме възможност да попаднем, още повече, че приведеният материал притежава доказателствена сила и подкрепя част от изводите, до които достигнахме в процеса на изследването. От анализа на двамата автори личи, че още през най-ранните периоди в развитието на двата неблизкородствени и.е. езика, еволюцията на категорията бъдеще време и формите, които са служели за изразяването й, се е движела по паралелни пътища: едни и същи по семантика (модални или фазови) глаголи залягат в основата на описателните конструкции за БВ, а те, от своя страна, постепенно стесняват употребата на СВ вместо БВ и се превръщат в единствени изразители на темпорална следходност в двата езика. Според двамата автори,

Идеята за бъдеще е имплицирана в конструкциите под влияние на семантичния пълнеж на глаголите "трябва" и "искам" в английския език, като постепенно идеята за бъдещност, латентна в понятията за задължение и желание, започва да доминира (Дамянова и Грънчаров 1981: 453).

Като подчертават, че на този въпрос не е обръщано достатъчно внимание в българската граматична литература, авторите поставят и въпроса "защо за бъдеще време при отрицание в съвременния български език се запазва перифрастичната конструкция "не имяти + сегашно време на съответния глагол" (Дамянова и Грънчаров 1981: 456). Предложеното обяснение до голяма степен съвпада с вижданията на Стойков по същия въпрос.

Тук ще си позволим едно отклонение. Като изследва пътищата, средствата и етапите, които изминават повечето балкански езици при образуване на БВ, Стойков лансира тезата за наличието на общобалканско влияние в този процес. В разработката си Деянова и Грънчаров не разглеждат подобен въпрос, но заключенията им подсказват, че в случая, освен за общобалканско, може би става дума за явление с много по-широка основа. Една от задачите на предложената разработка е да представи доказателства в полза на подобна хипотеза.

Кратката статия на Велчева (1983: 188-195) също хвърля известна светлина върху етапите, които изминават футурните структури от възникването си в старобългарския език до днес. Авторката си поставя за цел да изясни защо и как се стига до пълна десемантизация на спомагателния глагол хотяти > ще и защо при някои форми "да се оказва излишен компонент и по правило се губи в българските говори" (1983: 191, § 4)². Последното се отнася до историята на формите на същинския футурум: авторката не засяга въпроса защо при щях да чета не се е стигнало до пълна десемантизация на спомагателния глагол и защо в тази структура, както и във формата няма да чета, елементът да не е отпаднал. По повод развитието на отрицателното БВ Велчева (1983: 193) подчертава само, че "то се отличава с някои специфични особености, които са трудни за проучване при недостатъчните данни, с които разполагаме".

Ще приключим прегледа на специализираната литература по проблемите на историческия развой на футурните форми в българския език, като се спрем на оскъдните изследвания, посветени на сложните структури, които изразяват бъдещ резултат (резултат в бъдеще) от извършването на предходно действие - формите за бъдеще предварително време (БПВ) и бъдеще предварително време в миналото (БПВМ). На тях се спира Иванова-Мирчева и посочва следното:

За нас е от особена важност фактът, че последните изследвания убедително установяват съществуването на бъдеще предварително време в паметници от старобългарски произход. Както и при останалите съчетания за изразяване на бъдеще време, и тук ние виждаме неустановеността на функциите на съчетанието или по-точно варирането на примерите между такива, които изразяват темпоралност, и такива, които все още изразяват модалност (Иванова-Мирчева 1962: 145-146)³.

Историческият развой на БПВ е разгледал накратко и Мирчев (1972: 90, § 67; 1978). Българският езиковед смята, че "то се е употребявало крайно рядко в старобългарските паметници. Това обаче не означава, че то е било някаква отмираща форма" (Мирчев 1978: 225).

В консултирана езиковедска литература открихме само една кратка статия на Деянова (1970), посветена изцяло на проблемите на БПВ. Според авторката още в старобългарския език futurum exactum се проявява като аналитично глаголно индикативно време с относителна темпорална ориентация. Като се опира на разсъжденията на Бунина, според която futurum exactum означава не само действия, минали спрямо някакво бъдещо действие, които обаче са следващи (бъдещи) спрямо момента на говоренето, но и действия, които са минали и по отношение на бъдещото действие, Деянова изтъква специфичната темпорална семантика на БПВ и посочва, че то е една от най-рядко употребяваните темпорални форми и в новобългарския език, поради факта, че и други структури са в състояние да поемат функциите му.

[…] в новобългарския език БПВ се намира в най-близки (привативни) опозиционни отношения с перфекта, който е немаркиран член на опозицията. […]. Доказателство за привативния характер на опозицията е възможността за нейната неутрализация при известни синтагматични условия... (Деянова 1970: 286).

1.1.2. Замяна на старобългарския инфинитив с да-конструкцията

Всички езиковеди, които се занимават с историята на формите за израз на бъдещо действие, задължително отделят необходимото внимание на факторите, довели до постепенната редукция на инфинитивната форма до почти пълното й отмиране и замяната й с да-конструкция⁴.

Мирчев (1936-1937) е автор на най-пълното изследване, посветено на съдбата на българския инфинитив. Според учения, още в старобългарския език се забелязват опити за замяна на инфинитива с да-конструкция, т.е. опити за аналитично предаване на инфинитивното значение. В посочения труд Мирчев изтъква, че "от хеленистично време старият гръцки инфинитив все повече губи почва в гръцки език. Неговата употреба вече в койне е задължително ограничена от приставни изречения" (Мирчев 1936-1937: 22). Като изследва синтаксиса на изреченията, в които обикновено се е използвал старият гръцки инфинитив, ученият установява, че те биват два вида, от които половината са финални изречения. Същото положение, смята Мирчев, се наблюдава и в старобългарския език, който "показва пълна успоредица с развитието на инфинитива в някои индоевропейски езици" (Мирчев 1936-1937: 23).

[…] причините за този процес навсякъде са едни и същи. Във финалното да-изречение с определена глаголна форма съвсем ясно и точно се изтъква кое лице върши глаголното действие, докато при инфинитивната форма това нещо бихме могли да разберем само от контекста (Мирчев 1936-1937: 23)⁵.

По-нататък авторът анализира същността на частицата да и посочва, че тя е типична южнославянска и най-вече българска черта, чужда на западните славянски езици. Според Мирчев (1936-1937: 24) "главната служба на частицата "да" е да въвежда глаголи, било в индикатив, било в императив, които означават някакво действие, желано да се изпълни". Целта на автора е да докаже, че "загубата на инфинитивната форма в българския език е напълно органичен процес" (Мирчев 1936-1937: 33), и да обори по този начин тезата за общобалканския характер на явлението и за влиянието на гръцкия език в случая. Според Мирчев в основата на този автохтонен български процес стои изявената "тенденция" към аналитизъм. Мнението му се подкрепя и от други български езиковеди - вж. Леков 1952; Попов (1967: 1-12).

За нас в случая не е толкова важно дали замяната на инфинитива с да-конструкция в българския език е процес, възникнал на южнославянска почва или е общобалканско явление. Въпросът, който ни вълнува, е свързан с възможността на да-конструкцията като елемент от съставното глаголно сказуемо (СГС) в съвременния български език да образува лексикално-синтактични съчетания, изразяващи предстоящи действия. По тази причина не ни вълнува особено и проблемът за евентуалните остатъци от инфинитив в българския език, на който се спират някои езиковеди (Илиев 1921; Андрейчин 1953 и др.).

Сред изследванията, посветени на изчезналия инфинитив, важно място заема монографията на Генадиева-Мутафчиева (1970), която по наше мнение е най-пълното изследване по проблемите на да-конструкцията в българската граматична литература. За съжаление обаче, както посочва самата авторка (Генадиева-Мутафчиева 1970: 6), тя изключва от предмета на изследването си именно случаите, в които да функционира като частица и "служи за образуването на глаголни форми […], както и на съставно сказуемо".

1.2. В синхронен план

Формите, изразяващи бъдещо действие или резултат от минало спрямо бъдещо действие както по отношение на М₁, така и по отношение на М₂. са описани във всяка съвременна граматика на българския език⁶. Като цяло обаче в българската граматична литература се обръща по-малко внимание на останалите описателни конструкции, които в миналото са били, а и днес са в състояние да изразяват и следходни действия.

Интерес за нас представлява статията на Александров (1983), който се занимава с формалните варианти на БВМ и установява наличие на три типа структури, присъщи на тази грамема, а именно: щях да чета, щеше да чета и ще четях. Според българския езиковед трите структури изразяват "едно и също темпорално значение - те означават предстоящо действие спрямо минал момент" (Александров 1983: 156). От тази гледна точка той приема, че "налице е следователно типичен случай на семантичен инвариант" (Александров 1983: 156). Най-интересният момент от изследването се свързва с идеята, че между облиците щях да ходя / щеше да ходя / ще ходех се наблюдава развитие във вътрешния процес на граматикализация. По този повод авторът подчертава:

Взети като цяло, формите от типа І (щях да ходя) стоят най-близо до старото българско състояние...; във формите от типа ІІ (щеше да ходя) се наблюдава развитие при спомагателния глагол: той се освобождава от носенето на една част от граматическата информация - превръщайки се в неизменяема, формата престава да означава лице и число […] все повече започва да се държи като частица... Формите от типа ІІІ (ще ходех) са естествен и логичен завършек на развитието... Спомагателният глагол напълно се превръща в частица, която изразява само признака "предстоящност" (Александров 1983: 157).

Александров проследява и процесите, свързани с отрицателните форми на БВМ, сред които най-разпространена структура е нямаше да ходя, отговаряща на тип ІІ - щеше да ходя. Наблюденията на автора са много интересни и показват, че и на съвременния етап от развитието на българския език при някои структури, изразяващи следходност, са възможни формални трансформации. Този извод се налага и от заключителните мисли на Александров (1983: 159).

Ще се спрем и на краткото изследване на Деянова (1966) - единственото, посветено специално на БПВМ. Според Деянова съществуването на това сложно време като темпорална категория "не е общоприето в нашата граматична литература". Деянова анализира схващанията на някои езиковеди, напр. Младенов, според когото БПВМ "не може да се брои като девето време в българския книжовен език, тъй като формите му нямат самостоятелно темпорално значение" (Деянова 1966: 242). Авторката на изследването смята, че причината за отричането на изявителното темпорално значение на формите от типа щях да съм прочел, "се крие в недостатъчното му засвидетелстване с илюстративен материал от художествената или друга литература" (Деянова 1966: 242). С изследването си Деянова цели да опровергае подобно становище и, според нас, постига целта си.

1.2.1. Бъдещите времена като част от парадигмата на изявителното наклонение в българския език

Темпоралната система на съвременния български език е била и е обект на множество задълбочени езиковедски проучвания. В рамките на едно обзорно представяне на историята на проблема е невъзможно да се спрем на всяко едно поотделно. Ще посочим само най-значителните сред тях, които имат пряка връзка с разглежданата тук тема.

Проблемите на глаголната система на съвременния български език са представени доста пълно от Станков в редица негови трудове, които са посочени в списъка на цитираните източници. Някои от схващанията на българския езиковед имат пряко отношение към разглежданата тук проблематика, поради което ще ги разгледаме по-подробно. В "Стилистични особености" авторът подчертава следното:

[…] бъдеще време, както и останалите глаголни времена, може да изразява и различни допълнителни модални отсенки. При него обаче въпросът за характера на тези отсенки и за ролята, която те играят в общото значение на глаголните форми, е по-особен. […] Формите за БВ в българския език, както и футурните форми в редица други езици, могат - и по непреносен път - да изразяват модално значение на потенциална готовност, способност да се извърши действието (Станков 1981: 66).

Пряко отношение към нашата тема има твърдението на Станков (1969: 133), че за разлика от структурите трябва да дойде или може да дойде, които "фактически изразяват също бъдещи действия […], но не съдържат елемент на категорична увереност […] в осъществяването на действието", формата за БВ ще дойде съдържа "нюанс на увереност в осъществяването на действието". Авторът достига до интересни изводи, засягащи семантиката на категорията бъдеще време. Според Станков (1969: 141), "модалният елемент в значението на бъдещите форми […] се дължи не толкова на произхода и бившата семантика на частицата ще, колкото на характера на самото БВ".

Що се отнася до семантиката на БВМ, Станков защитава убедено тезата за неговите предимно темпорални функции. Като анализира формите за БВМ, ученият твърди, че в случая не са налице достатъчно основания, за да бъде разглеждана тази структура като форма на "особено условно наклонение, съществуващо извън рамките на изявително наклонение" (Станков 1969: 151).

1.2.2. Съставното глаголно сказуемо (СГС) в съвременния български език

Въпросите, свързани със структурата и функциите на СГС в българския език, имат пряко отношение към част от разглежданата тук проблематика. Разбира се, почти всички аспекти на съчетанията, известни като съставни глаголни сказуеми, са били обект на задълбочени проучвания, които изясняват напълно въпроса за граматичния им статут, за начините на образуването им и отчасти за употребата им в съвременния български език. Ще посочим само най-интересните разработки в тази област.

Проблематиката на СГС получава най-задълбочена трактовка у Попов (1979), както и в частта на Академичната граматика (Граматика 1983б), която в основни линии е разработена пак от него. Един от най-важните изводи, до които се достига, е, че

[…] образуването на СГС в съвременния български език е ограничено синтактично явление. Това ограничение се налага от аналитичния характер на нашия език. В другите славянски езици, където инфинитивът е запазен, но се употребява главно във връзка с други лични глаголи, това явление е широко разпространено. В руския език например около 200 глагола могат да влизат в съчетание с инфинитива и да образуват СГС. […] съставното глаголно сказуемо в руското изречение обикновено в българското се превръща в две изречения (Попов 1979: 129).

Ако проблемът бъде поставен за разглеждане на по-широка основа, в схващанията на Попов ще се открият моменти, които допускат по-различно тълкуване. Терминът "съставно глаголно сказуемо" не се употребява в романските езици, в които, вместо него, се е наложил терминът "глаголна перифрастична конструкция" (перифраза): в романските езици подобни конструкции (словосъчетания) са изградени от спрегнат (спомагателен, полуспомагателен или пълнозначен) глагол, който управлява инфинитив, както в руския и в някои други славянски езици. Разликата обаче е съществена. Докато руският остава класически пример за език от синтетичен тип, романските езици са аналитични (макар и в различна степен). Ето защо твърдението, че поради аналитичния характер на българския език в него трудно се образуват СГС, не е съвсем точно: в този език инфинитивът е изчезнал и "е образувал да-изречение, което в повечето случаи е допълнително подчинено изречение" (Попов 1979: 129), а не част от СГС. Разбира се, когато Попов говори за фактори от аналитично естество, той има предвид, че именно те довеждат до замяната на инфинитивната форма с да-конструкция. Но факт е също така, че аналитичният характер на романските езици не довежда до отпадане на инфинитива, който се запазва непроменен, употребява се изключително често и изпълнява различни функции.

Маслов (1982) също се спира на проблемите на СГС в съвременния български език. По мнението на руския българист СГС представлява "несъчинително съчетание от глаголи, които се отнасят задължително за едно и също лице, а именно от глагол с обобщена семантика (фазов, модален) в някаква финитна форма и глагол в зависима конструкция или форма - в хомосубективен конюнктив" (Маслов 1982: 347, § 3) или, макар и много рядко, в инфинитив. Маслов е един от най-ревностните привърженици на идеята за съществуването на конюнктива като отделно наклонение в българския език. Този въпрос е бил обект на множество оживени дискусии в българското езикознание. В нашата работа ще вземем само косвено отношение към него, тъй като излиза извън рамките на преките ни интереси. Ще споменем мнението на Попов (1967: 4), че "граматическата категория конюнктив не притежава в съвременния български език съответни морфологични показатели. Както е известно, всяка граматическа категория е свързана с определена граматическа форма". Длъжни сме да отбележим обаче, че всяка българска да-конструкция като елемент от подчинено допълнително изречение, в което подлогът е различен от този в главното, се превежда на испански и на португалски език с подчинено изречение със сказуемо в конюнктив, срв.: а) Искам да работиш повече = Quiero que trabajes más (в исп. език); б) Не искам да работиш в събота = Não quero que trabalhes ao sabado (в порт. език)⁷.

В кратка статия Чолакова (1978) също разглежда някои интересни аспекти на СГС във връзка с участието в тези структури на лексемата да, напр. "мога да кажа, започвам да говоря" и др. Според авторката,

[…] тук "да" е все още лексема-носител на съюзна функция⁸, тъй като свързва два самостойни глагола (ако и първият от тях да е модален) в една синтактична цялост и не е елемент на сложни морфологични форми, изразяващи определени морфологични категории (Чолакова 1978: 139).

Твърдението на Чолакова хвърля известна светлина върху структурите от типа мога да правя, може да бъде, трябва да чета и др. подобни - те не са морфологични форми, изразяващи определени граматични глаголни категории. Все пак авторката допуска, че това е така на съвременния етап от развитието на езика, но не се произнася категорично дали това е невъзможно да се случи изобщо в българския език. Липсата на категоричност личи най-вече от интерпретацията, която Чолакова дава при анализа на структурата има + да + глагол, спрегнат в сегашно време. По този въпрос тя посочва следното:

Моделът има + да + следващ глагол (подобно на няма + да + следващ глагол) дава основание на някои наши езиковеди да виждат в него описателни форми за бъдеще време. Действително безличната глаголна лексема ИМА в съчетание с друг глагол и елемент "да" сочи предстоящо действие… В повечето случаи обаче при тази съчетаемост глаголът "има" все още реализира лексикалното си значение "предстои" и не функционира като десемантизирана и деграматикализирана единица… Следователно глаголът "има" в случая е все още лексикален показател за действие, което предстои да се извърши, и не образува определена морфологична форма. […]. Не са изключени обаче и употреби, в които лексикалното значение "предстои" значително избледнява и създава условия за формализиране на глаголната лексема "има". Сочейки път към граматикализация, глаголната лексема "има" потвърждава изказаната от А. А. Потебня мисъл, че всяко от описателните времена възниква от съставно сказуемо (Чолакова 1978: 140-141).

Интересна от методологическа гледна точка е статията на немския българист Лемп (1980), в която за пръв път се прави опит за формализирано представяне на структурата на СГС. В статията се срещат и някои нетрадиционни разбирания за същността на СГС в съвременния български език. Според автора, СГС е

[…] формално просто сказуемо, реализирано с една лична глаголна форма, която се прибавя към първия глагол чрез лексемата "да". Структурата V₁ финит. + да + V₂ финит. се интерпретира като СГС само при определени семантични и синтактични условия (Лемп 1980: 512).

Лемп обръща внимание на факта, че в останалите славянски езици се срещат структури от типа V финит. + инфинитив, които също могат да бъдат интерпретирани като СГС. Именно такова е положението в романските езици. При това обаче немският езиковед допълва, че тези структури "нямат формално съответствие в българския език", където, поради изчезването на инфинитивната форма, проблемът добива по-различни измерения и изисква "специфичен подход при описание на явлението" (Лемп 1980). Независимо от това ученият подчертава (Лемп 1980), че "все пак никой още не се е опитал да отрича категорията СГС в българския език поради липсата на категорията инфинитив". Във връзка с това Лемп лансира интересна теза, с която по всяка вероятност визира същността на явлението в езици като руския: според Лемп "би било погрешно да се отъждествяват българските да-конструкции със съдържащите инфинитив конструкции на синтетичните езици" (Лемп 1980). Това е напълно естествено. Българската да-конструкция е своеобразно явление, но, независимо от всичко, както подчертава Попов (1967: 1), "да-конструкцията е аналитичен начин за предаване на инфинитива в българския език". Тук бихме си позволили следния паралел: структурата V₁ финит. + V₂ инфинит. съществува и в други аналитични езици, каквито са напр. испанският и португалският език. В тези езици дори връзката между финитния глагол и инфинитива, като компоненти от конструкцията, обикновено се осъществява предложно или чрез съюз. В такъв случай възниква въпросът, доколко и в каква степен българската структура V₁ финит. + да + V₂ финит. може да се отъждестви с романската конструкция V₁ финит. + {предлог или съюз} + V₂ инфинит.? Проблемът е пряко свързан с нашата работа и една от целите й ще бъде да докаже дали съществуват основания за подобно отъждествяване.

Като анализира условията, при които е възможна реализацията на СГС, Лемп (1980: 513) извежда два основни определящи фактора. Първият от тях дефинира СГС като структура, "при която двете глаголни форми образуват само едно глаголно действие" (Лемп 1980: 513). За нас подобна констатация е от голямо значение. Според нея следва да приемем, че при структури от типа мога да правя, трябва да пиша, има да чакам и под. основната семантика се носи от V₂ (в случая правя, пиша, чакам), докато V₁ (мога, трябва, има) са "семантично непълнозначни или формални глаголи" (Лемп 1980: 513): това означава, че немският българист допуска начална степен на формализация на СГС - извод, който несъмнено противоречи на вече споменатото твърдение на Чолакова. Второто задължително условие за реализацията на СГС, според Лемп, е, че при този вид структури "подлогът трябва да бъде един и същ", като при това не е трудно

[…] да се тълкуват структури с безлична глаголна форма на V₁ като съвпадащи по отношение на категорията субект. Това се оправдава, понеже в безличната глаголна форма на V₁ категорията лице и число не е реализирана (Лемп 1980: 513).

При интерпретацията на втория задължителен фактор на Лемп за реализацията на СГС в българския език откриваме първия признак, който позволява да се отъждестви българската структура V₁ финит. + да + V₂ финит. с романската конструкция V₁ финит. + {свързващ елемент} + V₂ инфинит., в която финитният (управляващият) глагол може да е в лична или безлична форма. В пряка връзка с обекта на нашето изследване е твърдението на Лемп, че

[…] граматическата форма за лице и число на V₁ няма значение за формалния характер на синтагмата. Граматическите показатели за лице и число се носят от V₂, така че дали СГС има безличен или личен характер зависи само от глаголната форма на V₂ (Лемп 1980: 514)⁹.

Подобно схващане предполага, че в рамките на СГС са възможни структури от типа личен V₁ (можем да правим, имаш да пишеш) и безличен V₁ (може да правим, има да пишеш). При това, според схващанията на Лемп, структурата може да правя се различава от може да се прави: именно втората е безлична поради семантиката на V₂ (прави се). В испанския език обаче само управляващият глагол може да бъде употребен в лична или безлична форма: срв. напр. безличната (третолична) конструкция hay que + инфинитив: Hay que trabajar más (= трябва да се работи повече).

Двата основни фактора за реализацията на българското СГС, предложени от немския езиковед, не са неизвестни: за тях споменават и Попов, и Маслов в онези части от трудовете си, в които разглеждат спецификата на СГС в българския език. Новото, което внася Лемп в своя модел за формализация на структурата на СГС, са въведените от него допълнителни критерии (признаци) за класификацията на СГС. При това немският езиковед достига до интересни изводи, част от които имат пряко отношение към някои аспекти на нашето изследване. Едни от най-интересните му твърдения са свързани с идеята, че "тъкмо в СГС "да" е лишена от модален оттенък" (Лемп 1980: 515). Отхвърлянето на модалния характер на частицата да в състава на СГС противоречи на схващанията на някои български езиковеди по този въпрос, например Попов (1967: 4, 12). Лемп предлага да в СГС да бъде наречена "безмодална частица", "която е без собствено значение и служи като аналитична морфема за образуване на СГС" (Лемп 1980: 515).

1.2.3. Модалност и модални глаголи в българския език

В настоящото изследване обект на анализ ще бъдат и конструкциите от типа мога да дойда, трябва да дойда, има да пиша и др. във функцията на СГС за изразяване на предстоящи действия. Ето защо се налага да анализираме накратко и трудовете, които третират някои аспекти на категорията модалност и изразните средства за предаването й в съвременния български език.

"Езиковата модалност" е извънредно широко понятие. Прегледът на теоретичните разработки, посветени на тази категория в съвременния български език, доказва, че тя е добре проучена¹⁰. Тук няма да анализираме обширната литература, посветена на този проблем като цяло. Ще се спрем по-подробно на въпроса за статута на т.нар. "модални глаголи". За тази цел ще разгледаме дисертационния труд на Константинов (1982), посветен на проблема в съпоставителен план между българския и английския език. В дисертацията си Константинов се спира единствено на модалния глагол мога и неговия безличен корелат. Според автора на съпоставителното изследване, когото цитираме по ръкописа на дисертационния труд,

[…] това, което виждаме написано за модалността като категория на езика (граматическа и семантическа), в теоретически аспект представлява пъстра поредица от концептуални модели, които трудно се поддават на подвеждане към някакви общи принципни положения (Константинов 1982: 4).

По наше мнение авторът на дисертацията успява не само да предложи пълна и сполучлива дефиниция на категорията модалност, но и нов модел за описание на изразните средства за предаването й. Моделът е приложим по отношение на групата модални глаголи в английския и в българския език. По повод българските модални глаголи Константинов посочва следното:

Доколкото ни е известно, съответните български модални глаголи не са били досега обект на специално проучване. За тях срещаме само бележки, в смисъл че няма да бъдат предмет на това или онова изследване (Константинов 1982: 66, § 1.3.6).

По преценка на цитирания учен причината за подобно подминаване на тези аспекти се крие в голямото богатство и специфика на българската глаголна система, чиито основни категории поглъщат почти изцяло интереса на езиковедите, както и на факта, че, за разлика от английския език, при който главна роля за изразяване на модални отношения се пада на добре оформената група модални глаголи, в българския език открай време тази функция се поема главно от наклонението като основна глаголна категория. Ето защо Константинов счита, че в българския език

Няма да намерим до такава голяма степен ярко обособена група от глаголи, най-вече в морфосинтактично отношение¹¹, както в английския език. Фактически тази група се ограничава с глаголите: ще, мога / може, трябва, бива, има / няма… (Константинов 1982: 70, § 1.3.8).

Проблемите на модалността и изразяващите я модални глаголи, които участват като компоненти в съответните СГС, ни интересуват само в общи линии. Това е така, защото при структури от типа: ще да правя / ще правя; трябва да правя; мога да правя / може да правя; имам да правя / има да правя е съвършено ясно, че глаголите, представящи V₁, притежават модална семантика. В случая това не е съществено за нас: не анализираме отделните компоненти в структурата V₁ финит. + да + V₂ финит., а цялото съчетание. Отношението между отделните елементи на посочените структури за нас е важно, доколкото ни позволява да откроим някои различни нюанси между:

Приемаме, следователно, че, подобно на грамемите, изразяващи бъдещо действие, структурите от типа мога да дойда, има да чакам, и т.н., освен модални функции, изразяват и определено темпорално отношение. Именно възможността изброените словосъчетания - едни от най-често употребяваните в съвременния български книжовен език - да изразяват темпорална функция следходност е обект на изследване в нашия труд: модалният им характер неизбежно преминава на втори план.

На някои въпроси на модалността и модалните глаголи е посветена и разработката на Томова, чийто предмет е "една наблюдавана напоследък тенденция към засилена употреба на първоличната форма на глагола "мога" вместо безличния облик на същия глагол" (Томова 1983: 428). Авторката си поставя за цел да проследи някои семантични и функционални различия между двата глагола, като не ги разглежда като компоненти в рамките на СГС, а като модални глаголи със самостоятелна употреба. Що се отнася до статута им на елементи от структурата на СГС, Томова се задоволява да посочи, че "с помощта на "мога" се образува и съставно сказуемо, което означава възможност да се осъществи действието на основния глагол" (Томова 1983: 428). Според авторката на статията

Между личната и безличната форма на глагола "мога" съществува семантична разлика. […]. В разговорната практика разликата между тези две форми все повече се заличава и немалка част от носителите на езика вероятно не я осъзнават (Томова 1983).

Последните разсъждения на Томова имат пряко отношение към интересуващата ни проблематика.

В редица свои трудове Попов също се занимава с категорията модалност. В статията си, посветена на някои модални типове, Попов предлага традиционна дефиниция на модалността:

Категорията модалност в българския език има относително по-широк спектър поради аналитичната структура на нашия език и поради богатството от граматически средства, чрез които се изразява онтологическата й същност (Попов 1971а: 33).

Българският езиковед разглежда и някои от изразните средства за предаване на модални отношения. Сред тези, които ни интересуват, са и футурните форми. В друга своя статия същият автор развива идеята, че

Колкото повече се отдалечава по време глаголното действие от момента на говоренето, толкова повече неговото реално протичане остава на по-заден план и става по-малко реално (Попов 1971б: 67).

На статута на модалните глаголи в българския език Попов се спира в своя "Синтаксис" (1979: 125, 128, 130) във връзка с участието им като елементи от структурата на СГС.

1.2.4. Образуване на нови граматични форми и лексикално-синтактични съчетания за израз на бъдещо действие

Като достигаме до същината на предмета на нашето изследване, следва да подчертаем, че, за разлика от въпросите, свързани с граматичните форми за БВ, проблемите, които поставят лексикално-синтактичните съчетания, изразяващи следходност в съвременния български език, почти не са били обект на специални проучвания. Някои автори споменават за тях между другото.

В българската граматична литература съществуват няколко кратки изследвания, посветени на възможността за образуване на нови темпорални форми чрез помощни глаголи. Подобен е трудът на Георгиев (1962), в който авторът разглежда съчетанията от типа имам + минало страдателно причастие, които функционират в качеството на минало резултативно време. При това ученият изрично посочва, че "Употребата на съчетанието за израз на минало време е доста разпространена в нашия разговорен стил, обаче тя се избягва в писмения" (Георгиев 1962: 294). Същевременно авторът подчертава, че развитието на минало резултативно време е все още незавършен процес, т.е. граматичната форма все още не се е наложила окончателно в езика. Георгиев допуска, че основната причина за това е непълната десемантизация на помощния глагол. За нас в случая е важна самата постановка на въпроса, който впрочем си задава и самият езиковед: не е ли възможно да предположим, че и в подсистемата на бъдещите времена се създават условия, които могат да доведат до обособяването на нови граматични средства за изразяване на предстоящи действия? A priori считаме, че това е напълно възможно. В същата работа Георгиев (1962: 309) обръща внимание на трудностите при определянето на "границата между синтагмата и развилата се от нея глаголна форма". Особен интерес за нас представляват последните разсъждения на автора, затова ще си позволим да ги цитираме изцяло:

В академическата "Грамматика русского языка" (1954: 21) е изтъкната следната разлика между словосъчетание и сложни (глаголни) форми: "Словосочетания нельзя смешивать со сложными (или аналитическими) формами слов, так как эти формы не представляют собой соединения двух польнозначных слов и обычно входят в систему простого слова, напр. буду говорить…". Следователно, има(м) да ходя не е словосъчетание, т.е. синтагма, а сложна глаголна форма (сложно бъдеще време), тъй като тук глаголът "имам" не е употребен в конкретното си значение, а се е обезличил в спомагателен глагол (Георгиев 1962: 310).

На езиковите средства за изразяване на следходни действия е посветена и статията на Харалампиев (1981). В нея авторът анализира историята на съчетанието има + да + сегашно време през погледа на различните поколения български езиковеди. Харалампиев застъпва убеждението, че посочената структура не само изразява следходно действие, но е форма за бъдеще време: той я приема като напълно граматикализирано средство и подкрепя становището си с мненията на видни съвременни български граматици като Стоянов, Попов и др. Едновременно с това авторът подчертава различията, които, според него, съществуват между ИМА-съчетанията (с безлично "има") и ИМАМ-съчетанията, и изразява становището, че смесването на двата типа съчетания не допринася за правилното им тълкуване. В изследването си Харалампиев засяга проблеми, свързани със съвременното езиково състояние, но една от основните му цели е да докаже, че "всички старобългарски средства за изразяване на бъдещи действия са съхранени в съвременния български език като форми за бъдеще" (Харалампиев 1981: 119).

2. Форми за изразяване на следходност в испанския език

2.1. Диахронни изследвания

За разлика от големия брой трудове, разглеждащи историческия развой на формите, които изразяват предстоящи действия в българския език, в испанското езикознание подобни диахронни изследвания се броят на пръсти. Първите испански граматики от края на ХV и началото на ХVІ в. дават оскъдни и донякъде противоречиви сведения по интересуващите ни въпроси.

През 1492 г. се появява първата романска граматика на Антонио де Небриха. Интерес представлява преди всичко начинът, по който испанският граматик дефинира категорията бъдеще време: за да подчертае, че тази форма изразява действие, което предстои да се извърши, Небриха използва словосъчетанието haber + инфинитив, което още от края на ХV в. несъмнено е било в състояние да изразява следходно действие.

Седем години по-късно излиза Граматиката на Кристобал де Вилялон, чиито идеи се различават съществено от вижданията на Небриха и то в един от най-невралгичните пунктове - по отношение структурата на темпоралната система.

През 1559 г. е публикувана и анонимната граматика от Льовен. Според неизвестния граматик, темпоралната система на изявителното наклонение в испанския език е изградена от четири времена: сегашно, перфект, имперфект и бъдеще време. Последното се определя като структура за израз на предстоящо действие, като се подчертава аналитичният строеж на формата, в която все още прозира първичното съчетание от инфинитива на пълнозначния + сегашно време на спомагателния глагол.

От началото на ХVІІ в. датират още две забележителни граматики. През 1614 г. излиза Граматиката на Хименес Патон. Поради характера на самия труд, на морфосинтактичната организация на езика се обръща малко внимание. Все пак Хименес Патон съобщава, че испанският език притежава 6 прости времена, между които и БВ, а останалите се предават аналитично (чрез перифрази). Забележката на автора е съществена; от нея съдим, че в началото на ХVІІ в. формата на БВ вече не се схваща от носителите на езика като аналитична конструкция, произлязла от перифразата haber + инфинитив, а като проста форма, противопоставяща се на аналитичната конструкция на сложния футурум, изграден от бъдеще време на спомагателния глагол haber + минало страдателно неизменяемо причастие на пълнозначния глагол (habré cantado = ‘ще съм пял’). Хименес Патон споменава (1965: 102-103) за съществуването на футурни перифрази със спомагателния глагол haber: е de amar (= ‘трябва да обичам’), e de ser amado (= ‘трябва да съм обичан’), aviais de enseñar (= ‘трябваше да обучите’ ~ ‘да покажете’).

От същия исторически период датира и Граматиката на Гонсало Кореас (1954: 241), в която авторът посочва съществуването на пет изявителни времена. Предложената от него дефиниция за БВ се доближава до определението на Небриха.

С това в общи линии се изчерпват данните от първоизточниците, от които съдим за организацията на структурите, изразяващи следходни действия. Следва период, който съвпада с възхода на младограматизма в езикознанието: създадени са серия исторически граматики на испанския език, повечето от които се препечатват и до днес. В голяма част от тях се засягат проблеми предимно от областта на фонетиката, етимологията, морфологията и общата историческа съдба на испанския език. Трудовете са предимно описателни, затрупващи читателя с множество факти, сред които тук-там се срещат обяснения на някои явления. Най-известните исторически граматики на испанския език са дело на Менендес Пидал (1968, 1972) и на Лапеса (1968).

По-интересен във всяко отношение е двутомният труд на Лаусберг (1966). В главата, посветена на глагола, авторът излага становището си относно аналитичните форми. Според него,

[…] аналитична структура е онази, чиито съставни елементи притежават самостоятелен живот в езика и придават на формата етимологична прозрачност от гледна точка на синхронния езиков смисъл. Така формата за бъдеще време je vais chanter във френския език е аналитична структура. […] френската форма за бъдеще време je chanterai е изгубила не само семантичната прозрачност, но и семантичното богатство, защото в нея вече не се долавя съчетанието на инфинитива със спомагателния глагол habeo¹² […]: някога аналитична, сега формата е станала синтетична и, като такава, не се различава от латинското бъдеще време cantabo (Лаусберг 1966: 307).

Лаусберг привежда интересни данни относно образуването на аналитични конструкции (на първо място, естествено, са футурните форми) с инфинитив и спомагателен глагол не само в испанския, но и в останалите романски езици. Ценни са данните в подкрепа на идеята, че някои модални перифрази, образувани от модален глагол + инфинитив, могат да заместват формите за БВ в чисто темпоралната им функция. По този повод Лаусберг подчертава следното:

Като езикови средства, заместващи формите за бъдеще време, много често се използват модални глаголи […], чиято семантика ги доближава до идеята за следходност. В романските езици като модални глаголи за изразяване на следходни действия се използват velle (= ‘искам’ - М.К.), debere (= ‘трябва, длъжен съм’ - М.К.), venire (= ‘идвам’ - М.К.), habere (= ‘имам’ - М.К.) (Лаусберг 1966: 311).

2.2. Синхронни изследвания

На категориите бъдеще и бъдеще време в миналото в съвременния испански език се обръща сравнително по-малко внимание, макар че те са едни от най-интересните темпорални структури, които повдигат пред изследователя много интересни въпроси, заслужаващи отговор.

Съществуват няколко студии и кратки статии, за които трудно би могло да се твърди, че са издържани изцяло в синхронен план. На подобна тематика са посветени кратката разработка на Ернандес Алонсо (1968), изследването на Тогебю (1972), статията на Майер (1973), един от малкото трудове, посветени на "-RIA формата", на Аларкос Льорак (1970), както и студията на Косериу (1977).

Естествено, на формите, изразяващи следходност по отношение на М₁ и М₂ в съвременния испански книжовен език, се отделя необходимото внимание във всяка съвременна нормативна граматика. Но там проблемите, свързани с БВ и БВМ, се разглеждат предимно във връзка с останалите темпорални форми на изявително наклонение, с които те влизат в сложни взаимоотношения. Именно тези взаимоотношения ще бъдат предмет на вниманието ни в следващия раздел.

Доколкото ни е известно сложните форми на БВ и на БВМ - съответно бъдеще предварително време (БПВ) и бъдеще предварително време в миналото (БПВМ) - не са били обект на специално проучване в съвременното испанско езикознание. За тях се споменава между другото в съответните граматични раздели и то предимно във връзка с употребата на БПВМ като един от компонентите на аподозиса в иреалните условни изречения.

2.2.1. Бъдеще време и бъдеще време в миналото в подсистемата на времената на изявително наклонение

Няма граматика, била тя традиционна или структурално-функционална, която да не разглежда семантико-функционалната същност на двете основни форми за изразяване на темпорална следходност в съвременния испански език. Тук ще посочим само онези източници, без които по наше мнение не би бил пълен нито един обзорен преглед на литературата по въпроса.

2.2.1.1. Общотеоретични трудове по морфосинтаксис

На първо място, ще се спрем на забележителния съвместен труд на едни от основоположниците на съвременното испанско езикознание Бельо и Куерво (1970). За нас е особено ценна задълбочената трактовка на Бельо във връзка с функциите на "-RIA формата": според него БВМ служи за изразяване на бъдещо действие по отношение на минал ориентационен момент и не може и дума да става за разглеждането й като форма на отделно наклонение, нито пък за изключването й от подсистемата на индикатива.

Интерес в теоретично отношение представлява двутомният труд на Рока-Понс (1974). В него авторът поставя изследването си на общоромански основи, което придава особена стойност на резултатите от проведения анализ. Като разглежда формите за изразяване на темпорална следходност, Рока-Понс отбелязва широко разпространената употреба на сегашно вместо бъдеще време в съвременния испански език (особено при глаголите за движение). При това авторът обръща внимание на факта, че в славянските езици глаголите от свършен вид в сегашно време се употребяват системно за изразяване на бъдещо действие (Рока-Понс 1974: 50). У Рока-Понс откриваме редица интересни моменти във връзка със семантиката на БВ: ученият посочва (Рока-Понс 1974: 54), че несигурността и възможността са имплицирани във формата на футурума и именно тази характеристика я различава качествено от сегашно и от минало време. Според Рока-Понс (1974: 55, 74) категорията бъдеще време заема междинна позиция между индикатива (като наклонение на обективната реалност) и конюнктива (като наклонение на субективно възприеманата реалност). Същевременно авторът разграничава футурума от категорията конюнктив, като посочва следното:

Между бъдеще време като темпорална форма и конюнктива като глаголно наклонение съществува определена близост: двете глаголни структури насочват действието към бъдещия момент, но при футурумът действието се изразява с по-голяма обективност...¹³ (Рока-Понс 1974: 55, 74).

В своя "Висш курс по синтаксис" Хили Гая (1964: §§ 129-131) също разглежда основните семантико-функционални характеристики на формите за БВ и за БВМ и заема определена позиция по въпроса за индикативната принадлежност на "-RIA формата".

На френски език през 70-те години на миналия век излиза и "Синтаксисът" на Косте и Редондо (1965) - издържана във всяко отношение нормативна граматика. Двамата автори (1965: 418) посочват, че простият футурум изразява почти сигурно действие, което предстои да се осъществи. Оттук, според тях, следва изводът, че простият футурум е "перфективно време, симетрично на минало свършено по отношение на сегашното". На пръв поглед подобно становище застъпва и руската езиковедка Кошевая (1972). Като разглежда отношенията между презенса и футурума, Кошевая (1972: 177) отбелязва, че "сегашното може да завърши само в бъдещето, което именно е завършено настояще, настояще от свършен вид". Тук, струва ни се, са налице основания за подобно твърдение: в руския език именно презенсът на глаголите от свършен вид се използва за изразяване на бъдещи действия. По принцип обаче не сме съгласни с твърдението на Косте и Редондо за "перфективния" характер на формата за БВ. За да оборим подобно твърдение на този етап ни се струва достатъчно да цитираме следната мисъл на Молхо:

Всички бъдещи събития […] се представят като процес, които би могъл да се развие и се вписват в рамките на евентуалното си приключване: oнова, което вече се е развило, се изключва по дефиниция от темпоралната сфера на бъдещето (Молхо 1975: 300).

Косте и Редондо (1965: 422) се произнасят и по въпроса за модалната принадлежност на "кондиционала". Според тях, макар че по традиция "-RIA формата" се отъждествява с отделно наклонение, тя не е нищо друго освен време на изявително наклонение. Във връзка с това тяхно твърдение не бихме могли да се съгласим с мнението им, че, от друга страна,

[…] именно защото футурумът не е в състояние да прецизира действието в темпорално отношение, в някои подчинени изречения, благодарение на правилата за съгласуване, той може да приеме стойността на бъдеще време в миналото (Косте и Редондо 1965).

Ако, в съгласие с теорията на Косериу (1976) за двуосовата темпорална организация на романската темпорална система, се опитаме да проектираме формите cantaré и cantaría върху абстрактната темпорална ос, следва да представим формата cantaré върху оста на актуалността с център М₁ - моментът на говоренето, съвпадащ със СВ, а формата cantaría - върху паралелната ос на не-актуалността, с център М₂, съвпадащ евентуално с имперфекта; при това обаче е ясно, че, макар и разположена по оста на не-актуалността, cantaría може да "прескочи" виртуалната вертикална ос, маркираща ориентационния момент М₂ по оста на не-актуалността, и да изрази следходност и спрямо М₁: фактически налице не e неспособността на футурума да прецизира в темпорално отношение; по-скоро става дума за по-широкия обхват на cantaría - форма, която е в състояние да изразява не само следходност по отношение на М₂, но да пресече и абстрактната "точка", наречена "момент на говоренето" М₁, и да продължи да изразява следходност и по отношение на него. Всъщност употребата на cantaría в подчинени изречения след главен глагол-сказуемо в минало време не се дължи на обстоятелството, че именно тогава "-RIA формата" приема стойност на БВМ, а на факта, че тя е единствената нормативна структура за изразяване на бъдещо действие по отношение на минал ориентационен момент. В тези случаи cantaría често бива неутрализирана от индикативния имперфект, по същия начин, по който презенсът неутрализира футурума и се употребява вместо него за изразяване на предстоящо действие по оста на актуалността.

Издържана структурално-функционална трактовка на проблемите за мястото на cantaré и cantaría в системата на испанския глагол предлага испанският езиковед Аларкос Льорак (1969 и 1970а)¹⁴. Характерно за позицията на Аларкос е ясното му отношение към БВ като форма на изявително наклонение. Аларкос (1970б: 67) се отнася по същия начин и към "-RIA формата", която "подобно на футурума се използва, за да изрази виртуалността на действието, насочено към бъдещето". Правилно е посочено, че двете форми се различават помежду си по отношение на ориентационните си моменти, но за разлика от формата за БВ, "-RIA формата", която зависи пряко от М₂, е в състояние да изразява не само предходност, но и следходност спрямо М₁¹⁵.

2.2.1.2. Монографични изследвания. Студии и статии

Да се подредят по значимост монографичните трудове, посветени на модално-темпоралната организация на испанската глаголна система и мястото, което заемат в нея граматичните средства, изразяващи темпорална следходност, не е лека задача. Поради това, при прегледа на литературата по проблема ще се придържаме изключително към принципа на хронологичното подреждане.

На първо място ще спрем вниманието си на труда на Криадо де Вал (1948), интересен най-вече поради факта, че при анализа на всеки конкретен проблем авторът привежда богат библиографски материал, осмислен критически, в който коментира концепциите на най-известните по онова време езиковедски направления и техните най-видни представители. Монографията е посветена на спецификата на миналите времена на индикатива, поради което на интересуващите ни въпроси се отделя бегло внимание. Все пак заслужава да се отбележи, че в главата, посветена на различните комбинации, в които миналите индикативни времена участват с други, не-минали времена, Криадо де Вал разглежда групирано формите за изразяване на следходност, като ги обособява под названието "R-ви времена". Във връзка с това авторът посочва изрично следното:

Наименованието "R-ви времена" има работен характер; то е съобразено с онова, което приемаме за по-малкото зло. По този въпрос съществува голямо объркване; то ни кара да се въздържаме да използваме други, по-амбициозни названия, които може да се окажат още по-далеч от действителното състояние на нещата (Криадо де Вал 1948: 54).

В несъгласие с традиционните наименования на формата cantaría, която нормативната граматика по онова време нарича колебливо ту "кондиционал", ту "потенциал", като я причислява към едно, друго или трето наклонение, Криадо де Вал заобикаля по този начин терминологичния проблем, но в същото време заема категорична позиция относно принадлежността на тази група времена към изявителното наклонение. Идеята му добива експлицитен израз на с. 176 при анализа на семантико-функционалната същност на БПВМ.

Подобно отношение към футурните структури откриваме и у Тогебю (1953). У този автор формите, съдържащи елемента -R-, също фигурират в отделна група (Тогебю 1953: 8), в която по този начин, освен простата и сложната форма на футурума и на кондиционала, естествено попадат и бъдеще време¹⁶, и имперфектът на конюнктива cantara. Последното не е особено смущаващо, доколкото имперфектът на конюнктива действително изразява едновременни и следходни действия спрямо миналия ориентационен момент М₂. Независимо че Тогебю също използва термина "R-ви времена", подходът и целите му се различават съществено от тези на Криадо де Вал: Тогебю стига до обособяването на групата благодарение на морфемния анализ, на който подлага всички глаголни форми, а не защото - по една или друга причина - отрича традиционните наименования на някои от тях.

В сборника с изследвания на Лоренсо (1964) също фигурира статия, посветена на глаголната система, в която авторът повдига въпроси, имащи пряко отношение към разглежданата тук проблематика. Лоренсо анализира семантичните различия, съществуващи между структурите, които съвременният испански език използва, за да изрази бъдещо действие по отношение на М₁, а именно: сегашно време voy (= ‘отивам’); бъдеще време iré (= ‘ще отида’) и аналитичното бъдеще време voy a ir (= ‘ще отида’). Според автора на статията "преобладаващият нюанс на формата iré спрямо voy a ir и voy произтича от категоричността на обещаното". У Лоренсо липсва разбирането, че в случая са налице три функционални варианта на функционалната единица (ФЕ) "бъдеще време", така както това е посочено изрично от Косериу (1981). Между трите варианта следователно не бива да се търси семантична разлика, защото различията се наблюдават само в плана на израза (в плана на формата), а не в плана на съдържанието. При това тези различия имат узусен характер. От друга страна, както сочат всички автори [в случая ще цитираме авторитетното мнение на Молхо (1975: 301)], "бъдеще време, въображаемо по дефиниция, носи в себе си определена доза изконна хипотетичност", т.е. само по себе си БВ едва ли може да претендира за особена категоричност. Явлението има почти универсален характер и е валидно за всички езици, в които се реализира категорията футурум. Ето защо в случая, анализиран от Лоренсо, е логично да предположим тъкмо обратното: ако при трите варианта на ФЕ "бъдеще време" непременно трябва да се търси по-силна или по-слаба степен на категоричност, то естествено следва да се приеме, че презенсът - най-немаркираната форма в глаголната система, - е в състояние да неутрализира футурума и безспорно придава по-голяма категоричност на изказа.

В статията на Лоренсо се среща още една мисъл, която заслужава внимание. Като изхожда от темпоралния характер на БВМ и на БПВМ, авторът подчертава, че в съвременния испански език тези форми непрекъснато редуцират функциите си за сметка на други, които ги заместват успешно. Струва ни се обаче, че твърдението му ще се окаже единствено правилно по отношение на futurum exactum praeteriti, който се употребява изключително рядко като БПВМ. Последното не е нито наше, нито негово откритие, а факт, отбелязан във всяка нормативна граматика. По-нататък ще установим доколко твърдението на Лоренсо относно слабата употреба на cantaría като БВМ се подкрепя от данните на нашия езиков експеримент.

На Косериу (1976) принадлежи, според нас, най-задълбоченото съвременно изследване, посветено на организацията на романската глаголна система. В монографичния му труд се срещат и някои идеи, свързани с разглежданите тук въпроси. Интерес представлява преди всичко позицията на известния езиковед относно темпоралната същност на категорията футурум, категорично третирана от него като време на изявително наклонение. Същевременно обаче твърдението му, че това е така може би с изключение на румънския език, предизвиква известни съмнения по въпроса. Позицията на Косериу в случая трябва да се разглежда в светлината на цялостната му теория. Според него романската глаголна система е "триетажна": тя включва три взаимосвързани подсистеми, от които първата - основната - засяга организацията на темпоралното пространство чрез темпоралните категории времева повърхност и първична перспектива, от които зависи предимно темпоралният характер на романската глаголна система. Същевременно ученият отбелязва, че "тази основна система отговаря на материално простите форми" (Косериу 1976: 110, § 5.9.3). От схващането за триетажната структура на романската глаголна система произтича и съмнението на видния езиковед, че румънският аналитичен футурум, лишен от материално проста структура, следва да се разглежда като изключение.

Според Косериу позицията на авторите, които разглеждат cantaría като БВМ, е напълно приемлива. При това румънският езиковед акцентира върху формално-функционалния паралелизъм, който съществува между презенса canto и имперфекта cantaba, от една страна, а от друга, между футурума cantaré и БВМ cantaría.

2.2.1.3. Инфинитивът в испанския език

Като елемент от тричленната подсистема на именните глаголни форми, инфинитивът е задължителен обект на анализ във всяка нормативна граматика. В общи линии обаче липсват монографични изследвания, специално посветени на испанския инфинитив, с изключение на някои разработки, предимно студии и статии, засягащи някои характерни синтактични особености на категорията [срв. Лопе Бланч (1957); Катагошчина, Волф (1968: 181-193); Луна Трайл (1971); Морено де Алба (1976)].

Общоизвестно е, че латинският (и романският) инфинитив, както и инфинитивът в славянските езици, имат древен именен и.е. произход. Като анализира латинските инфинитивни форми, Басолс де Климент подчертава:

По произход най-древните латински инфинитивни форми (amare¹⁷ и amari) са "фосилизирани" отглаголни съществителни, които - благодарение на твърде дълъг процес - са се вписали в глаголната парадигма, като са усвоили голяма част от характеристиките на глагола, без обаче да загубят именната си същност. […]. Подобно на глагола, инфинитивите могат да управляват същите допълнения, могат да притежават имплицитен подлог, който се подразбира от изречението, от което зависят, както могат в крайна сметка и да различават действителния от страдателния залог, поради което на формите amare и amari се приписва, съответно, активно или пасивно значение (Басолс де Климент 1983: 221, § 371).

В труда си, посветен на латинския инфинитив, Пероша (1932) изтъква някои интересни моменти в еволюцията на тази форма. Според него,

[…] литературният класически латински език се стреми да третира инфинитива все по-малко като допълнение, изразяващо общата идея за действие, и същевременно да го впише все повече в глаголната система, да го уподоби на личните форми...; по този начин инфинитивът се схваща все повече като глаголна форма, а класическият латински език му възлага изразяването на многобройни нюанси, които дотогава са могли да бъдат изразявани само от финитните глаголни форми (Пероша 1932: 225).

Същевременно Пероша обръща внимание на факта, че в говоримия латински език се налага противоположна употреба: почти лишен от вербални стойности, народнолатинският инфинитив запазва изконната си номинална същност. Лопе Бланч приема, че романските езици унаследяват именно такъв тип инфинитив. В изследването си ученият аргументирано доказва убеждението си, съзвучно с твърдението на Пероша за характера на общороманския футурум, а именно, че "инфинитивът в староиспанския език вероятно е притежавал повече именни, отколкото глаголни характеристики" (Лопе Бланч 1957: 291). На свой ред Басолс де Климент изтъква следното:

В класическия латински език преобладава глаголното им значение; обратно: в късния латински език от посткласическия период преобладава именната им стойност. В съвременния френски език, но не и в испанския, отново преобладава глаголната им същност (Басолс де Климент 1983: 222, § 273, бел. 3).

Испанският езиковед Аларкос (1972) е един от най-твърдите противници на идеята да се приписва глаголен характер на испанския инфинитив. Според Аларкос

[…] инфинитивът не е глагол, защото е лишен от морфемите, типични за този вид синтагми, както и поради факта, че не е способен да изпълнява основната функция на глагола - сам по себе си да образува изречение (Аларкос 1972: 276).

Впрочем дискусиите около предимно номиналния или предимно вербалния характер на испанския инфинитив датират още от 50-те години на ХІХ в. и за пръв път получават експлицитен израз в противоположните мнения на двамата титани на испанското езикознание от онази епоха - Андрес Бельо и Руфино Хосе Куерво. В съзвучие по-скоро с критичните идеи на Куерво¹⁸, друг известен испански езиковед отбелязва следното:

Изглежда очевидно, […], че инфинитивът leer (= ‘да чета’ - М.К.) в изречението procurо leer el periódico diariamente (= опитвам се да чета вестник всеки ден - М.К.) притежава твърде малко "именен" характер, защото имената не управляват преки допълнения, нито пък се придружават от наречия, които ги поясняват. […]. Както сме имали възможността да отбележим на друго място, фактът, че глаголът procurаr управлява пряко допълнение изобщо не засяга изреченската природа на сегмента, в който се вписва. Следователно можем да анализираме това изречение, като посочим, че leer е глагол, участващ в нефлексивно изречение, което изпълнява функцията на пряко допълнение на procurо (Боске 1989: 149).

Като коментира становището на Секо (1953), според когото "глаголната или именната природа на инфинитива е въпрос на "надмощие" на едната категория върху другата", Боске подчертава:

Терминът "надмощие" внушава идеята, че инфинитивите притежават едновременно именни и глаголни характеристики. Разгледаните дотук контрасти обаче не подкрепят точно хибридния глаголно-именен характер на инфинитива, а само подсказват, че инфинитивите понякога функционират като имена, а друг път - като глаголи. […]. Тези контрасти се дължат, […], на НЕСЪВМЕСТИМОСТТА на посочените характеристики, а не на тяхната НЕУТРАЛИЗАЦИЯ (Боске 1989: 152).

От своя страна Гарсия-Мигел отбелязва следното във връзка със синтактичните способности на инфинитивите:

В съчетание с местоименни клитики, инфинитивите се комбинират с форми за преки и непреки допълнения, докато съществителните са лишени от тази способност. Следователно, от синтактична гледна точка инфинитивите не се отъждествяват със съществителни, а с глаголни форми (Гарсия-Мигел 1985: 18).

В процеса на историческата еволюция на романските езици инфинитивът постепенно губи част от номиналната си семантика и все повече се доближава до същността на финитните глаголни форми. До подобно заключение стигат редица автори (срв. Рока-Понс 1974: 78; Морено де Алба 1978: 167-180, пък и самият Лопе Бланч 1957).

За разлика от старобългарския инфинитив, чиито закърнели функции довеждат до почти пълното му отпадане от съвременния говорим и писмен език, в съвременния испански език инфинитивът е жива категория. И докато - според мненията на някои от най-изтъкнатите български езиковеди - условията, предизвикали отпадането на инфинитивната форма и замяната й с да-конструкция, се свързват с постепенната реорганизация на българската езикова система, която се развива от синтетизъм към аналитизъм, както ще имаме възможност да установим в процеса на изследването именно същата тази "тенденция" е една от причините за запазването на категорията инфинитив в романските езици, и, по-конкретно, в съвременния испански и в съвременния португалски книжовен език.

2.2.1.4. Глаголни перифрази с инфинитив

Въпросът за обхвата на понятието "глаголна перифраза" е добре изяснен в съвременната романистика¹⁹, както това е сторено и в българското езикознание. По-важното за нас в случая е обстоятелството, че е налице пълно съвпадане на възгледите на испанските и българските езиковеди относно съдържанието на понятието.

Тъй като проблемът за характера, структурата, семантиката и функциите на глаголните словосъчетания е в пряка връзка с предмета на нашето изследване, ще си позволим - в съгласие с мнението на Рока-Понс и с позицията на Попов, - да приемем, че глаголните словосъчетания представляват свързване (безпредложно, предложно или съюзно) на спрегнат глагол (модален или фазов, спомагателен или полуспомагателен) с друга глаголна форма - финитна или инфинитна - в зависимост от традициите, утвърдили се в процеса на историческата конфигурация на един или друг език, като при това получените словосъчетания задължително представляват едно семантично цяло.

Ако проследим паралелно общоприетите в испанското и в българското езикознание схващания по въпроса за характера на глаголните словосъчетания от този вид, ще установим още едно структурно-типологично сходство - аналитичният строеж на перифрастичните конструкции, който напълно отговаря на основната еволюционна линия в двата езика: преход от синтетизъм към аналитизъм. Всъщност тук би следвало да говорим за типологично сходство в трите езика, защото положението в съвременния португалски език не е по-различно (срв. Рока-Понс 1958: 10; Василева-Шведе и Степанов 1972: 222).

По формалната си конфигурация испанските перифрастични конструкции биват три вида: инфинитивни, причастни и деепричастни. Обект на изследване ще бъдат само глаголните словосъчетания с инфинитив в испанския (и в португалския) език, които отговарят на понятието "СГС" в българския език (срв. Василева-Шведе и Степанов 1972: 245).

Формалната (структурната) класификация е от най-елементарен тип. Освен нея по отношение на испанските глаголни перифрази може да бъде приложена и друга, основаваща се на степента на граматикализация (десемантизация) на управляващия финитен глагол. Проблемът за формирането на спомагателните глаголи, които могат да участват като компоненти в дадена глаголна перифраза, е твърде сложен. Той е свързан с трудно доловимата понякога граница, която отделя същинските глаголни перифрази от другите словосъчетания - структурно напълно сходни с тях, които обаче не изразяват едно семантично цяло. Рока-Понс (1958: 11) подчертава, че този проблем е свързан преди всичко със семантичните промени. Идеята намира експлицитен израз още у Фослер (1941: 88), според когото "краят на семантичната промяна предполага начало на граматикализацията"²⁰. И така, според степента на граматикализацията на спрегнатия глагол, вербалните перифрази в испанския език могат да бъдат класифицирани в две големи групи: а) граматични и б) лексикално-синтактични глаголни словосъчетания.

Разглежданите от нас испански словосъчетания с инфинитив са перифрази с висока степен на граматикализация, при които единият член (неспрегаемият инфинитив) запазва собствената си семантика, а другият глагол, загубил отчасти или напълно лексикалното си значение, се превръща в граматичен помощен елемент.

По мнението на Косериу (1976: 123), което споделяме напълно, семантиката на вербалните перифрази зависи от значението на спомагателния глагол, от граматичното значение на пълнозначния глагол или от комбинираното значение на двата елемента от конструкцията. От комбинацията на значенията на двата елемента именно зависи дали дадена перифраза ще бъде определена като темпорална (ретроспективна или проспективна), модална или аспектуална.

В нашето изследване няма да се спираме на аспектуалните перифрази с инфинитив, в които спрегнатият глагол може да има ингресивно, континуативно или някакво друго значение с аспектуален характер. Ще анализираме перифрастични конструкции, в които спрегнатият спомагателен глагол означава движение и то движение в посока от даден темпорален момент нататък. Такъв е глаголът ir, поради което той се използва в бъдещите (прогресивно-проспективни) глаголни словосъчетания (срв. Косериу 1976: 123). Ще анализираме също глаголните словосъчетания със спомагателните глаголи haber и tener (= ‘имам’) + инфинитив. В тези случаи благодарение на предишното, вече почти избледняло значение на спомагателните глаголи, съответната перифраза може да има модална (облигативна) и темпорална употреба: когато изразяват задължение за извършване на действието, испанските конструкции tener que + infinitivo, haber de + infinitivo и haber que + infinitivo отговарят на българското СГС от типа трябва да + сегашно време (при съвпадане на подлозите на управляващия глагол и глагола, участващ в да-конструкцията); когато изразяват бъдещо действие, те отговарят на българските словосъчетания от вида има(м) да + сегашно време.

От общата семантика на глаголното словосъчетание произтича и функцията му. Както посочва Рока-Понс (1958: 62), "с вътрешноприсъщото си напрежение²¹ инфинитивът предлага перспектива за реализация: оттук и прогресивното значение, визиращо бъдещето, присъщо на перифразите, образувани с тази именна глаголна форма". Така във всяко глаголно словосъчетание с инфинитив в испанския и в португалския език неотменно присъства и значението ‘ориентирано към бъдещето’. Затова приемаме, че една от техните основни функции е темпоралната и че, наред със собствено футурните форми, те имат място сред езиковите средства за израз на предстоящо действие в двата романски езика - обект на анализ. Според Рока-Понс (1958: 23), "перифразите с инфинитив са мотивирани от времето, също като футурните форми". По друг повод същият автор посочва, че много езици (напр. немският, английският и др.) не притежават форми за бъдеще време и прибягват до помощта на перифрази, чрез които изразяват следходни действия. Вече имахме възможност да се убедим, че в основата на съвременните испански и в старобългарските футурни форми също лежат подобни перифрастични конструкции с инфинитив.

[…] конструкцията ir a + infinitivo има значение на близко бъдеще време. […]. В последно време обаче все по-настойчиво напомня за себе си заслужаващата внимание и споменаваната в научната литература гледна точка, според която конструкцията ir a + infinitivo в съвременния испански език трябва да се схваща просто като форма за бъдеще време²² (Василева-Шведе и Степанов 1972: 245-246).

Доста категорично по този въпрос се произнася и Косериу (1976: 146). От своя страна, като разглежда слабо употребяваните темпорални форми в мексиканския вариант на испанския език, Морено де Алба причислява към тази група и формата за БВ, като подчертава:

Всяка функционално отслабена глаголна форма бива заменена от други глаголни структури. В испанския език изобщо и, по-конкретно, в неговия мексикански вариант, индикативният футурум често бива заместван от следните форми: 1) от презенса на индикатива; 2) от перифразата ir a + infinitivo. Някои автори посочват и други заместители на -RÉ формата: такива са перифразите haber de + infinitivo, querer + infinitivo, pensar + infinitivo (Морено де Алба 1978: 90-91).

По-нататък, когато се спира на още по-епизодичната употреба на "-RIA формата", същият автор (1978:98) обръща внимание на факта, че неговият най-чест заместител в мексиканския вариант на испанския език отново е конструкцията ir a + infinitivo, в която спомагателния глагол ir е спрегнат в индикативен имперфект. До подобно категорично заключение, подкрепено от богат статистически обработен материал, Морено де Алба стига и в друго свое изследване (срв. Морено де Алба 1972: 185).

От прегледа на специализираната литература става ясно, че глаголните перифрази с инфинитив в съвременния испански книжовен език изпълняват и темпорална функция. В процеса на изследването ще установим, че в някои случаи тя може да бъде чисто темпорална (футурна), а в други - темпорална с отсенки на модалност. Като не забравяме, че в самата категория бъдеще време темпоралното и модалното се преплитат по неповторим начин и ако се позовем на мисълта на Потие, трябва да се съгласим, че

[…] всяка глаголна форма включва в себе си, между многото други стойности, както модално, така и темпорално съдържание. От семантична гледна точка наклонението е заемане на позиция по времевата ос, която се движи от хипотетичното до категоричното... (Потие 1975: 64).

3. Форми за изразяване на темпорална следходност в португалския език

За разлика от испанския и българския език, чиито системи са сравнително добре проучени в диахронен и особено в синхронен план, глаголната система на португалския език е значително по-слабо изследвана. Това се дължи на редица причини от социално-исторически характер. Фактът, сам по себе с благоприятен за езиковеда, който би проявил интерес към особеностите на португалския език, усложнява нелеката задача, която сме си поставили в условията на ограничен достъп до специализирана литература.

Първите опити за създаване на исторически граматики на португалския език датират от началото на ХХ в. През 1906 г. Нунеш издава кратък исторически преглед на явленията в областта на фонетиката и морфологията, който по-късно заляга в основата на капиталния му труд (Нунеш 1975). Въз основа на авторитетното мнение на португалския езиковед приемаме, че в общи линии граматичните форми за изразяване на темпорална следходност и в този език следват пътищата, установени по принцип за всички романски езици. Приведените от автора факти говорят в полза на почти пълното типологично сходство на футурните форми в португалския и в испанския език. Нунеш обръща внимание и на постепенното развитие на перифрастичните футурни конструкции, които, аналитични по произход, достигат, макар и късно, до вторична аглутинация в съвременния португалски език.

В специализираната литература съществува и друго мнение, което не се покрива със схващането на Нунеш. Имаме предвид становището на Стен (1944), изразено от позитивистични позиции в една от малкото монографии, посветени на особеностите на португалския език. По този повод авторът отбелязва:

Според Шпицер "разкъсването", намиращо израз във вмъкването на лични местоимения във функцията на допълнения (преки или косвени - б.м., М.К.) между корена и окончанието за бъдеще време (кондиционал) би могло да се възприеме като ново доказателство за антиграматичното поведение на португалския език... Очевидно Шпицер не е искал да каже, че явлението "противоречи на португалската граматика", след като именно нормативната граматика на този език налага подобно разкъсване. Впрочем теорията на Шпицер бива опровергана от факта, че именно в говоримия език (и в диалектите) може да се срещне формата, която, според него, би следвало да се схваща като граматична: tu irás-te embora? […]. Изправяме се лице в лице със старинната аналитична структура far-lo-hei < facere illud habeo, конструкция, напълно обособена през епохата, когато говорещите все още осъзнават аналитичния характер на футурната форма […]; този вид конструкция, която се е запазила твърде дълго в испанския език, е жива до днес в португалския език (Стен 1944: 55-57).

За първичните темпорални функции на футурните структури черпим сведения от историческия синтаксис на Силва Диаш (1970: 258-263): от функционална гледна точка португалските форми за БВ, БВМ, БПВ и БПВМ напълно отговарят на съответните форми в испанския и в българския език. В труда си Силва Диаш разглежда и важния въпрос за същността на португалския "кондиционал". Мнението му е категорично:

Имперфективният (простият - б.м., М.К.) и перфективният (сложният - б.м., М.К.) кондиционал се употребяват на първо място като същински индикативни времена: простият кондиционал, като имперфективно бъдеще време в миналото, а перфективният кондиционал, като бъдеще предварително време в миналото (Силва Диаш 1970: 195).

В този смисъл прави впечатление позицията на Васкес Куеста и Мендеш да Луш (1980) - авторки на една от най-реномираните съвременния нормативни португалски граматики, чието първо издание излиза на испански език през 60-те години на ХХ в. Повлияни вероятно от преобладаващото тогава в традиционното испанско езикознание мнение, че "кондиционалът" представлява наклонение с две времена, авторките запазват тази постановка и в цитираното издание на труда си. Идеята за независимото съществуване на т.нар. "условно наклонение" в съвременната испанистика е вече напълно преодоляна. От друга страна, не съществуват достатъчно структурно-типологични основания, за да се приеме, че португалската глаголна система се различава съществено от испанската в това отношение. По този повод е показателно становището на Косериу (1976).

На въпросите, свързани с употребата на сегашно вместо бъдеще време в португалския език са посветени трудовете на Нунеш де Фигерейдо и Гомеш Ферейра (1974: 81), както и монографичното изследване на руските езиковедки Катагошчина, Волф (1968: 168). Прегледът на съвременните португалски граматики не допринесе нищо съществено за доуточняване на вече известните факти.

В консултираната литература, посветена на средствата за изразяване на предстоящо действие, фигурира трудът на Янке (1966-1967) - единственото монографично изследване (дисертационен труд), което преследва цели, сходни с нашите. За съжаление, за този извънредно ценен за нас труд можахме да съдим единствено по краткото резюме, публикувано в Annuaire de l'École pratique des hautes études (EPHE). Според авторката,

[…] изразяването на бъдещо действие в португалския език е сложен и комплексен феномен, […], който предполага голямо разнообразие от различни употреби на множество възможни форми с различно значение. […]. Граматичният анализ ще се ограничи до употребите на глагола в бъдеще време като основна форма за изразяване на следходност; останалите структури се споменават като допълнителни възможности за изразяване на темпорална следходност (Янке 1966-1967: 561).

От теоретико-методологическата постановка на въпроса е ясно, че авторката възнамерява да изследва именно категорията бъдеще време, както и останалите езикови средства, които служат за изразяването на темпорална следходност в съвременния португалски език (и в неговите галисийски и бразилски варианти). Целите и задачите й съвпадат с нашите: различия могат да възникнат само по отношение на спецификата на съпоставяните езици.

За нас най-ценна в теоретично отношение се оказа съпоставителната интерпретация на формално-функционалната система на глагола в португалския и испанския език, дело на руските езиковедки Катагошчина, Волф (1968). Авторките стигат до извода, че "глаголът в испанския и португалския език […] се характеризира с общност на моделите при различие в съответните им реализации, които се проявяват в отделните звена на системата" (Катагошчина, Волф 1968: 110). До същия извод достига и Косериу (1976: 91), като потвърждава, че различията между романските езици в областта на глагола са преди всичко различия в нормата, а не в системата. От друга страна, авторките на "Грамматика и семантика романских языков" (1978: 171) подчертават, че "отклоненията от общороманския тип са присъщи преди всичко на румънския и на португалския език".

3.1. Португалските инфинитиви

Проблемът за статута на категорията инфинитив в португалския език е може би най-разработваната тема в съвременната португалистика. През 50-те и 60-те години на ХХ в. се появява поредица от изследвания, в които се разглеждат всички дискусионни аспекти, свързани с двата инфинитива в този романски език - т.нар. "личен" (спрегаем) инфинитив и неличният (стандартен) инфинитив. Тъй като този въпрос засяга пряко предмета на нашето изследване, ще се постараем в максимално сбит вид да представим онези постановки, които допринасят за изясняването на същността на тази специфична португалска категория. По думите на Катагошчина и Волф, с личния инфинитив се свързва "основното различие между испанския и португалския език": то се наблюдава както на равнището на морфологията, така и на равнището на синтаксиса на именните глаголни форми.

В процеса на изследването имахме възможност да се запознаем с почти всички най-известни разработки, посветени на проблема на личния португалски инфинитив - срв. Стен (1944: 58-70; 1952: 139); Майер (1950: 115-132; 1955: 70); Маурер (1951: 75); Тогебю (1955: 211-218); Хампейс (1959: 53-57); Молхо (1959: 26-73); Катагошчина, Волф (1968: 181-188). Прави впечатление, че повечето от цитираните трудове са изградени в съпоставителен план и засягат различията, съществуващи между португалския и испанския език в областта на именните глаголни форми. В този случай работата ни бе безкрайно облекчена: в най-общи линии смятаме, че въпросът за характера на португалския спрегаем инфинитив е получил своето окончателно решение.

Тук няма да разглеждаме подробно всички трудове. Ще подчертаем само, че всички те представят в сбита форма преглед на най-разпространените хипотези относно генезиса на португалския личен инфинитив, а именно (ще ги изложим по Молхо 1959: 26):

• Личният инфинитив е наследник на парадигмата на бъдеще време на конюнктива. Това е най-старата хипотеза и се открива още у Фридрих Диц.
• Личният инфинитив е наследник на стария латински конюнктивен имперфект. Един от първите защитници на тази хипотеза е Ернст Гамилшег. По-късно тя бива подета от Хари Майер.
• Личният инфинитив е спонтанно явление, възникнало в португалския език въз основата на латинската конструкция nominativus cum infinitivo. Най-ревностният съвременен защитник на тази хипотеза е Теодоро Маурер.
• Бихме могли да добавим и една четвърта хипотеза, която, едновременно с Молхо, предлага в кратката статия Хампейс (1959: 55). Като анализира функциите на португалския спрегаем инфинитив, авторът си задава въпроса, дали той не се доближава до инфинитива само формално и не би ли могло да се предположи, че - по причини от субстратен характер, - в случая с личния инфинитив става дума за частична загуба на инфинитивна същност на тази категория - явление, подобно на онова, което се наблюдава, напр. в румънския, в българския и в други езици, влизащи в ареала на т.нар. "средиземноморски субстрат".

Отговори на всички тези въпроси намираме в блестящата теоретична разработка на Молхо (1959), който напълно аргументирано оборва всички съществуващи хипотези и създава стройна теория за значението на инфинитива въз основа на съпоставителен анализ на глаголната система в три романски езика - френски, испански и португалски. Най-важните изводи на цитирания езиковед засягат самата природа на категорията инфинитив. Според Молхо (1959: 32), по самата си същност инфинитивът е носител на неизбежно противоречие: като глаголна форма той се стреми да управлява подлог, а като инфинитив го отблъсква. Абсолютно същото споделя и Басолс де Климент (1983: 222, § 372): "Независимо от всичко, латинските инфинитивни форми са носели в себе си зародиша на нестабилността, което се дължи на тяхната хибридна природа". Всеки език решава посоченото противоречие по свой начин в съответствие с присъщите характеристики на системата си и според психологическите нагласи на неговите носители. Като се основава на концепцията на Гийом, в съгласие с принципите на оперативното езикознание за "времето, което си отива и времето, което идва", Молхо (1959: 45) посочва, че човешката мисъл е неспособна да обхване времето извън горепосочената двойна интуиция, поради което структурата на инфинитива задължително отразява това положение. Чрез средствата на оперативния анализ езиковедът заключава, че, за разлика от френския инфинитив, който изразява абсолютна виртуалност,

[…] испанско-португалският инфинитив […] прилага деликатен синтез на двете представи за времето... Той е зареден с известно количество виртуално време, което се обвързва с минимална, но достатъчна по количество времева антивиртуалност. Испанско-португалският инфинитив включва в себе си както времето, което идва, така и времето, което си отива... (Молхо 1959).

Именно във връзка с "композиционната структура и позицията" на инфинитива Молхо стига до извода, че френският инфинитив е "хомогенен и категоричен", докато испанско-португалският инфинитив "натежава", защото е "прекалено обвързан с времето" (1959: 50), поради което е "хетерогенен и проблематичен". Авторът обосновава от теоретична гледна точка вербалния характер на португалския инфинитив - факт, който подчертават в трудовете си и други езиковеди (срв. напр. Катагошчина, Волф (1968: 181). По този повод Молхо изтъква следното:

Според това доколко - в зависимост от структурата си - инфинитивът задържа в себе си способността да улавя виртуалното и антивиртуалното, той се вписва все повече в системата на глагола: той вече е глагол, уловен в собствената си антивиртуалност. Именно поради това инфинитивът в португалския език излага на показ обвързаността си с категорията лице (Молхо 1959: 50).

По такъв начин, макар и незапознат с изследването на Хампейс (двамата със сигурност са работили независимо един от друг), Молхо опровергава напълно хипотезата на чешкия учен и доказва тъкмо обратната теза.

В съгласие с теорията на Молхо предполагаме, че в процеса на историческото развитие на категорията инфинитив в и.е. езици са се оформили два полюса: единият от тях - максималният - ще бъде зает от типа на личния (спрегаем) португалски инфинитив, който поради "тежестта" си клони към финитните глаголни форми; другият полюс - минимален до нулев - ще бъде представен от изчезващия (или вече изчезнал) инфинитив от типа на южнославянския. Във връзка с това Молхо посочва следното:

Исторически "лекият" инфинитив възниква по-рано, а "тежкият", по-късно. Термините "ранен" и "късен" всъщност характеризират решаването на сблъсъка между двете противоположни привличания, на които е подложен инфинитивът. Едното от тях (номиналното привличане) е обречено - по силата на самата природа на обекта, който говорещият се стреми да изгради - да преобладава над другото: ако не бъде преустановен навреме ефектът на вербалното привличане (т.е. ако то в края на краищата се превърне в доминиращо), то следствието от този процес ще бъде не-създаването на инфинитива, който в този случай ще се окаже изцяло привлечен в плана на същинския глагол. Границата между вербалните и именните категории, чийто изразител е инфинитивът, ще се окаже заличена: говорещият ще се сблъска с невъзможността да конструира своеобразен Пред-Глагол, който не е Име, а това ще доведе до създаването между двата плана на една не-значеща празнина, която същинският глагол ще се постарае да запълни чрез съответните синтактични средства (подчинени изречения). Тази ситуация е присъща на повечето балкански езици, в които инфинитивът е на път да изчезне или вече е изчезнал (Молхо 1959: 58).

3.2. Модални глаголи и модални перифрази

След като по този начин изчерпахме въпроса за статута на спрегаемия португалски инфинитив, следва да уточним каква е ролята му за образуване на вербални перифрази за израз на темпорална следходност.

Езиковедите, които се занимават с проблема на португалските инфинитиви, са единодушни, че във функционално отношение личният и неличният инфинитив съвпадат почти напълно (срв. по този повод Маурер (1951: 43); Стен (1952: 64-67). Според Молхо (1959: 30), големият брой примери, регистрирани от Стен, внушават едно и също заключение: не е лесно да се представи пълен списък на случаите на употреба на личния инфинитив, в които да е невъзможно да се срещне и неличният. Може да се окаже по-успешен опитът да се търсят случаи, в които употребата на спрегаемия инфинитив е невъзможна. Т.нар. модални глаголи и особено dever, poder, querer, saber, както и перифразите за израз на бъдещо действие от типа на haver de, ter que, ir, vir + инфинитив налагат употреба на неличния инфинитив. Очевидно интересуващите ни глаголни словосъчетания, образувани от модален спрегнат глагол + инфинитив, които се използват за изразяване на темпорална следходност в португалския език, се образуват изключително с обикновения неличен инфинитив. От тази гледна точка следователно двата съпоставяни романски език не се различават в типологично отношение.

Въпросът за "отрицателния" морфологичен признак на перифрастичните конструкции, образувани от модален (или друг) спомагателен глагол, по отношение на личния инфинитив засяга пряко темата, която е обект на нашето изследване: той е свързан, от една страна, със семантиката на тези перифрази, а от друга, с характерните особености на личния португалски инфинитив. Проблемът намира решението си пак в споменатата студия на Молхо. След като приемаме, в съгласие с неговата концепция, че спрегаемият инфинитив е съчетание от "виртуалност + (макар и минимална) антивиртуалност", следва да се съгласим и с твърдението му, че всяко увеличение на виртуалността за сметка на антивиртуалността води до елиминиране на личния инфинитив. В процеса на речта това се случва, когато инфинитивът се съчетава с модални глаголи, чиято основна характеристика се корени в способността им да изразяват най-вече потенциалност и следходност (Молхо 1959: 67, бел. 53).

В специализираната литература, посветена на формално-функционалната организация на португалската глаголна система, липсва, доколкото ни е известно, цялостно монографично изследване, посветено на глаголните словосъчетания. Естествено, всички граматики обръщат повече или по-малко внимание на този въпрос (срв. Мартинш и Гомеш Бранко (1957: 170-171); Бешара (1974: 110-112); Селсо Куня (1971: 129, 221; 380-381); Васкес Куеста, Мендеш да Луш (1980: 429-430). Прави впечатление, че в схващанията на езиковедите не се забелязват съществени различия в интерпретацията на проблемите за статута и характера на глаголните словосъчетания в португалския и испанския език.

БЕЛЕЖКИ

1. Идеята ще бъде подета по-късно и от други български езиковеди: срв. напр. Младенов (1979: 285). [обратно]

2. На този въпрос се спира и Константин Куцаров в статията си "Да като константен сигнализатор на следходност". Като разглежда ролята на "да" в повелителните структури, авторът подчертава: "В такъв случай сигнализатор на следходността ще бъде модалният формален показател, а в посочените по-горе примери това е частицата-морфема ДА. Всъщност наличието на маркер за грамемата бъдеще време не е необходим, тъй като в случая той би бил редундантен" (Куцаров 2009в). [обратно]

3. По този въпрос вж. също Бунина (1970: 139). [обратно]

4. На тези въпроси се спират и Иванова-Мирчева (1962: 124; 181); Мирчев (1972: 88; 1978: 224). [обратно]

5. Наблюденията на автора са твърде интересни и ни внушават идеята, че подобно обстоятелство може да е довело до появата на личния (спрегаемия) инфинитив в португалския език. [обратно]

6. Срв. Андрейчин, Попов, Стоянов (1977: 245-250); Андрейчин (1978: 205; 214); Стоянов (1980: 390-399), у когото, освен традиционните схващания по проблемите на бъдещите времена, се срещат и някои интересни идеи във връзка със статута на съчетанията от типа "има да страдаш", които, според него, "са еднакви по смисъл с формите "ще страдаш". Следователно те могат да се разглеждат като форми за бъдеще време” (Стоянов 1980: 394). На тези проблеми се спира в своята граматика и Маслов (1982: 243). Тези аспекти са изследвани най-пълно в т. ІІ на Академична граматика на съвременния български език (1983: 339-350), в която се изяснява и модалната употреба на футурните структури. [обратно]

7. Ще цитираме становището на Константин Куцаров ("Формални аналогии между глаголни конструкции, изразяващи следходност"): "Очевидната формална близост между бъдещето време и аналитичното повелително наклонение трябва да има своето научно обяснение. Според нас тя е резултат на инвариантното значение на разглежданите грамеми. Ще припомним още веднъж, че частиците ще и няма произхождат от старобългарските модални глаголи искам и имам. Семантиката им е сродна с тази на наклонението конюнктив, изразяващо желано, необходимо действие от гледна точка на говорещото лице. Според редица изследователи в българския език това значение се носи от включваните в императивната парадигма форми от типа нека пиша, да пиша, нека да пиша (вж. Георгиев 1991: 341-342;Маслов 1981: 241, 278). Впрочем извън всякакво съмнение е фактът, че повелителността при формите от типа пиши - пишете е много по-силна и именно те са същинските за българския императив. Що се отнася до аналитичните конструкции, бихме се солидализирали със становището, че те са по-скоро конюнктивни и сигнализатори на семантиката им са частиците-морфеми нека и да. Какво се получава на практика? В един по-ранен етап от развоя на българския език описателните форми за бъдеще време, които са били от типа искам да пиша, имам да пиша, са изразявали следходността на събитието на базата на конюнктивната семантика на модалните спомагателни глаголи. Днес произлезлите от тях частици ще и няма са формообразуващите морфеми за неотрицателното и отрицателното бъдеще време и са носители единствено на значението следходност на действие спрямо ориентационен момент. Оттук следва, че при формите от типа ще пиша, а също и при ненапълно граматикализираните щях да пиша; щял да пише, модалната семантика вече не се изразява по граматичен път. Тя може да се долавя само имплицитно (скрито, вторично) на базата на хипотетичния и иреален характер на бъдещето време. Въпреки това обаче общото в генезиса на частиците ще и няма и частиците нека и да е причина за сходната им семантика и съответно за формалната близост между темпоралните и модални конструкции, в които те са съставни компоненти на съвременния етап на българския език" (Куцаров 2009в). И в друга своя статия ("Да като константен сигнализатор на следходност") Куцаров се спира на този проблем и отбелязва: "Ст. Георгиев (1991: 341) квалифицира ДА-формите (а също така и формите с дано - дано пиша, дано пишеш и т.н.) като "описателни глаголни форми... за изразяване на субективна модалност при силна желателност и намерение на говорещия". Според него "това е инвариантът на конюнктивното значение" (Куцаров 2009б). [обратно]

8. Това становище намира подкрепа у Маслов, който споменава за "несъчинително съчетание от глаголи”, а това означава, че помежду им съществува подчинителна връзка, която се осъществява именно чрез съюзната функция на да. [обратно]

9. В испанския език е точно обратното: цялото словосъчетание се тълкува като безлично единствено въз основа на характера на управляващия (спрегнатия) модален или фазов глагол. Това е така, защото инфинитивът не съдържа информация за лице. И макар че в португалския език съществува и личен инфинитив, т.е. такъв, които има лични окончания, както ще установим по-нататък в процеса на изследването, личният ("спрегаемият") португалски инфинитив не участва при образуването на темпорални (футурни) перифрази. [обратно]

10. Имаме предвид разработките на: Янакиев (1962); Дьомина (1974); Герджиков (1976; 1978; 1982; 1984); Ив. Куцаров (1984а; 1984б; 1994); Пантелеева (1998); Алексова (2003; 2005). Отделни аспекти на модалността са проучени и в съпоставителен план между българския и други езици: срв. Константинов (1982); Алексиева (1986); Китова (2005). [обратно]

11. Срв. също Лемп (1980: 512). [обратно]

12. "Според Колман (1971: 218 и следв.) къснолатинската "футурна" стойност на habeo в съчетание с инфинитив се е развила от класическото му значение "задължение - необходимост"; тази стъпка може лесно да бъде илюстрирана с готската форма skulan, с немската sollen, с английската shall и със сардо-логудорската depo kantare. Тази семасиологична връзка е напълно доказана; до днес облигативните романски перифрази, образувани от глагола habeo + предлог (исп. he de cantar, фр. j’ai à chanter, итал. ho da cantare, и пр.), ориентират действието към бъдещето. За разлика от Колман, А. С. Гратуик (1972: 388-389) смята, че футурното значение произтича от желателната стойност, която habeo е придобил случайно: по времето на Цицерон този глагол с инфинитив се е намирал в комплементарна дистрибуция с друг латински глагол - aueo. Първият се е съчетавал с глаголи от класа "информирам = казвам" (dicere habeo = имам да кажа - М.К.), вторият, с глаголи, означаващи "получавам информация = чувам" (audire aueo = искам да чуя - М.К.). От началото на І век, поради явна омофония, в разговорния латински език двата глагола се сливат в (aβeo); aueo, който е бил привичен за Цицерон, изчезва, а желателната му стойност бива погълната от habeo, който освен това започва да изразява и модалните значения на "poder = мога", "deber = трябва" и "desear = желая": вероятно към този исторически момент следва да се отнесе и зараждането на футурната му стойност, поради което изобщо не бива да ни учудва по-късното роене на функциите му у Тертулиан. Тази връзка между стойностите "желание" - "бъдещност" също може да се илюстрира в сравнителен план с множество примери от английски (he will sing), румънски (voiu cînta), и т.н." (Гарсия-Ернандес 1980: 321). [обратно]

13. Струва ни се, че в цитираната мисъл на Рока-Понс вместо за "по-голяма обективност” би следвало да се говори за по-голяма категоричност. Че бъдеще време изразява мисълта по категоричен начин, разкрива един отдавна проведен експеримент, чиито подробности са любопитни и показателни. Когато през 1979 г. в курса по Диалектология към Института "Каро и Куерво” в Богота проведохме диалектоложка анкета с местни жители, обитаващи равнинните села около столицата на Колумбия, включихме в анкетата и въпроси, свързани с реализацията на глаголните времена. На въпроса "Какво ще правите утре?” неуките анкетирани (жени), подвластни на суеверен страх, не използваха в отговорите си никакви форми за бъдеще време, а само инфинитиви и деепричастия, които не изразяват време. Явно те се страхуваха от категоричността на изразеното с форми за бъдеще време! Експериментът бе частичен и резултатите му нямат доказателствена стойност. Случилото се обаче ни кара да се замислим... Все пак се разграничаваме от становището, изказано от Карл Фослер (1959: 90) от позициите на естетическия идеализъм. По повод използването на бъдеще време Фослер заявява с известна доза язвителност: "[...] подобно на пророк в собствената му страна, бъдеще време не се радва на голямо почитание в езика на хората от народа, които го малтретират и занемаряват. Отношението на обикновения човек спрямо бъдното издава по-скоро надежда, желание и страх; то не е отношение на безпристрастния наблюдател, а още по-малко е свързано с поведение, продиктувано от знания и познание”. [обратно]

14. Към тази концепция се придържа и българският испанист Кънчев (1976). [обратно]

15. Много интересен паралел се очертава между българския кондиционал с бих и "-RIA формата" в двата романски езика. Срв. по този повод Константин Куцаров ("Граматическа характеристика на условната форма от типа бих писал"), който ни поднася следната важна информация: "Подобни са схващанията за кондиционала и на Н. Костов - нетрадиционен езиковед, с много оригинални, но верни хрумвания, същевременно учудващо рядко цитиран в българските граматики. За него "истинските условни форми в българския език са сложни - бих чел, би чел..." (Костов 1939: 156). Те "винаги означават действие бъдно", но, от друга страна, "се употребяват и при сегашно, и при минало, и при бъдно условие" (Костов 1939: 157). Прави впечатление, че изследователи от по-раншното поколение (Ю. Трифонов, Ал. Теодоров-Балан, Н. Костов) са много по-точни в характеристиката на условното наклонение, отколкото авторите на съвременни граматики. Странно защо днешните езиковеди не търсят причините за отсъствието на граматическо време при формите на кондиционала, макар тази особеност да се отбелязва. От цитираните по-горе описания обаче личи, че ясно е доловен бъдещият характер на условното действие. В семантичен план кондиционалът означава събитие, което винаги предстои спрямо момента на поставяне на условие от говорещото лице. Изразената следходност е имплицитна, т.е. сигнализира се по неграматичен път. Същевременно тя е константна величина. Смятаме, че именно тук се крие обяснението за темпоралната неутралност на условното наклонение от формална гледна точка - маркерът за минало време е несъвместим, а граматическото изразяване на бъдеще време би било редундантно.

Като доказателство за константния следходен характер на кондиционала ще посочим факта, че в следствието на условни изречения употребяваме само бъдещи или условни форми, но никога минали или сегашни... Може би най-дискусионен е проблемът спрямо кой момент е следходно събитието от типа бих писал. В българския език темпоралните ориентири са два - сегашен (съвпадащ с акта на изказването) и минал, фиксиран от аористна глаголна форма, от наречие или от контекста. Налице е съответно противопоставяне на неотносителни (абсолютни) и относителни глаголни времена, формиращи двучленната морфологична категория таксис (вж. напр. Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1998: 392-398). В същата граматика се казва, че аналитичните условни форми "темпорални различия и относителност не отбелязват, което означава, че може да се причислят към немаркираното сегашно време на независимия таксис (Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1998: 408-409). Ще припомним обаче квалификациите на Ал. Теодоров-Балан и Н. Костов, а също и на П. Пашов (вж. Пашов 1994: 155), в които се посочва, че "сложните форми на условното наклонение показват зависимото от някакво условие действие като предстоящо спрямо кой да е момент - тоест сегашен, минал или бъдещ" (Пашов 1994: 155). Според нас нещата трябва да се прецизират. Тук не става въпрос за темпорални ориентири, а за употреба на аналитичните условни форми във всякакъв контекст - сегашен, минал и бъдещ. И наистина ние можем да кажем Сега бих писал; Вчера бих писал; Утре бих писал. Тази особеност е характерна само за относителните глаголни форми, изразяващи следходност. Нека сравним с неотносителното бъдеще време ще пиша и неотносителната синтетична условна форма пийвам, които не могат да функционират в минал контекст, напр.: *Вчера ще пиша или *Вчера пийвам. Възможна е, разбира се, употребата Вчера пийвах, но това е, защото глаголната форма е относителна. Примерите показват недвусмислено, че сложната условна форма от типа бих писал принадлежи към зависимия таксис, т.е. тя е маркирана с признака относителност (отнесеност на действието към минал ориентационен момент). Допълнителен аргумент в полза на становището е и присъствието в конструкцията на свидетелската морфема -х, срещаща се само в относителни и аористни глаголни форми" (Куцаров 2009а). [обратно]

16. Простият футурум (cantare) и сложният футурум (hubiere cantado) на конюнктива вече не се употребяват в съвременния испански език. [обратно]

17. Басолс де Климент (1983: 221, бел. 1) прави следното важно уточнение: "Всъщност по произход amare е остатък от местен падеж (локатив), а amari, от дателен падеж - падежни форми, чрез които в началото се е изразявала идеята за целта на действието. Това тяхно значение се е запазило в латинския език само в някои стереотипни формули, тъй като посочените форми твърде скоро приемат немаркирано (номинативно) значение и звучене. Подобна еволюция се наблюдава и в други езици; т.напр. английското to love, "amar" (= да обичам - M.K.) първоначално е означавало "за да обичам". [обратно]

18. Вж. критичната бележка на Куерво по повод мнението на Бельо за същността на инфинитива в испанския език (Бельо, Куерво 1970: 448-459; особено 453-454). [обратно]

19. В испанската граматична литература този въпрос получава най-задълбочена интерпретация в труда на Рока-Понс (1974). [обратно]

20. Въпросът за десемантизацията на спомагателните глаголи като елементи от глаголните словосъчетания в испанския език е най-правилно осветлен от Рока-Понс (1958: 12-15). В по-ново време проблемът получава съвременна интерпретация в монографията на Косериу (1976: 119-120). В съгласие с Косериу приемаме, че значението на дадена перифраза не съвпада със сумата от значенията на съставните й елементи; поради това на перифрастичните структури трябва да се гледа като на прости форми, представящи едно семантично цяло. [обратно]

21. Терминът е на Гийом (1929). [обратно]

22. Схващаме перифразата ir a + инфинитив като форма за БВ, независимо от факта, че тя се различава от грамемата за БВ по един съществен аспект: доколкото ни е известно досега в специализираната езиковедска литература липсват сведения, че, за разлика от същинското БВ, структурата ir a + инфинитив може да има и модално значение. [обратно]

23. С едно важно изключение: в португалския език, във функцията на БВМ, когато действието, бъдещо по отношение на миналия ориентационен момент, е също така бъдещо и по отношение на сегашния ориентационен момент, нормата не изключва употребата на същинския футурум вместо простия кондиционал, нещо, което е невъзможно от гледна точка на изискванията на нормативната граматика на испанския език. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.08.2013
Мария Китова. Граматични и лексикално-синтактични средства за изразяване на темпорална следходност (Сравнително-съпоставителен анализ върху материали от съвременния български, испански и португалски книжовен език). Варна: LiterNet, 2013.