I. "TEMPORA MUTANTUR, ET NOS MUTAMUR IN ILLIS..."

Вместо предговор

Мария Китова

web | Езикът и религията...

Тази книга бе замислена първоначално като лекционен курс, включен в Цикъла "Свободноизбираеми дисциплини за придобиване на знания" във Факултета за базово образование към Нов български университет. За съжаление, курсът не стартира нито веднъж! Навярно изчистеното от всякакви епитети заглавие "Език и религия" се е оказало непривлекателно за младите, които днес не се интересуват особено от подобни културни реалии.

Духовна безпътица? Срив на ценностната система? Оставам с горчивото убеждение, че в съвременния свят хуманитаристиката е принизена до дрипава просякиня, свита в ъгъла на слугинската стаичка... Преди близо деветстотин години навярно така би се изразил френският философ Пиер Абелар - "странстващият рицар на диалектиката", дръзнал "да изведе философията от унилата слугинска стая на пътя, на светлия друм на живота" (Мозо 2011).

Днес повечето хора не се замислят какво представлява, нито какво им дава езикът - този уникален феномен, превърнал ни в същества, различни от всички останали живи твари.

Езикът е средството, което ни дава възможност да формулираме въпроси и отговори. Структурата на познанието е езикова. Структурата на съзнанието е езикова. Структурата на разума е езикова. Структурата на света - както си го представя и използва човекът - е езикова. Езикът е местообиталище на човешкото: в него живеем, движим се, съществуваме.

[...]. Езикът има божествен произход (езикът не е творение, той е дарование); участва във формирането на човека (без език няма човек); участва в изграждането на света (нещата започват да съществуват, когато бъдат назовани, а тяхната свързаност се дължи на съгласуваността на знаковата система). Езикът заема равностойно място сред останалите специфични човешки качества; езикът съществува независимо от човека, но именно човекът е неговият властелин и пазител. [...]. Езикът е свързващото звено между човека и божественото, между хората, между човека и света, защото е присъщ на всички човешки същества и е единствен гарант за осъществяване на човешкото общуване (цит. по Брисеньо-Гереро 1970)¹.

А какво да кажем за религията? Самата дума религия сякаш отблъсква младите! Дори в общества, в които религията - независимо коя - се ползва със статут на един от всепризнатите стълбове на държавността, младите възприемат религиозните ценности като даденост, с която са длъжни да се съобразяват, защото така е прието, но не се замислят за същността на религията, за историческата й роля за изграждане на човешкия мироглед, за значението й като основен компонент на човешката култура.

От гледна точка на етимологията на думата религия винаги се посочва връзката с латинските глаголи relegere (relego = приписвам, събирам, обединявам, обмислям...) и religare (religo = връзвам, свързвам, съединявам, установявам връзка...). Всъщност директният произход на интересуващия ни термин се открива в латинската дума religio = свещено задължение, клетва, благочестие, благоговение, преклонение, свързване, съвест, свещена връзка.

[...]. В съществуващата литература по История на религиите твърде много са авторите, които приемат, че религията е общочовешка проява, тъй като е неотменна част от човешката същност. Разглеждайки развитието на homo faber (човекът-създател, производител), мнозина автори откриват във всеки човешки акт конкретна проява на свещеното, някаква вродена религиозност, което им дава основание да въведат и термина homo religiosus (Възникване б.г.).

В тази книга са залегнали част от писанията и размислите, които - като филолог и езиковед - ме вълнуват особено през последните десетилетия, когато станах свидетел на тотален срив на обществения интерес към хуманитарните науки. Вниманието ми към подобни проблеми е продиктувано от дълбокото разочарование, провокирано от духовната криза на съвременното общество, пренебрегващо с учудваща последователност онези компоненти на културата, които са ни превърнали в човеци.

"Tempora mutantur, et nos mutamur in illis...". "Времената се менят и ние се променяме заедно с тях". Вярвам, че времената ще се променят и че спиралата на човешката култура отново ще ни отведе до период на разцвет на духовността, когато хуманитарните ценности и науки ще заемат полагащото им се достойно място в умовете на хората. А дотогава ми остава надеждата, която внушава оптимистичната прогноза на Одо Марквард (2005)²:

Как трябва да се разбира това, че модернизирането на света не само че не прави излишни хуманитарните науки, а напротив, прави ги все по-необходими? Моят отговор - [...] - е следният: модернизацията, тласкана напред от експерименталните науки, предизвиква загуби в качеството на живота, за чиято компенсация допринасят хуманитарните науки. Загубата иска компенсация; компенсационните помощници са хуманитарните науки. Естествено: ако всички - или дори само повечето - традиции в модерния свят са похабени, всяка помощ би била безполезна. Но наличното изобилие от непокътнати традиции опровергава ежедневно опасенията от такава тотална криза. И в модерния свят, и особено там, ние, хората, оставаме привързани повече към нашите традиции, отколкото към нашите модернизации. Хуманитарните науки помагат на традициите, за да могат хората да понесат модернизациите: те не са враг на модернизацията, а по-скоро - като компенсация на вредите от модернизацията - двигател на модернизацията. Затова те се нуждаят от изкуството на възстановяване на близостта с отчуждаващите се светове на нашия произход. Това е изкуството на херменевтиката³, на интерпретацията: по правило то помага да се намери форма на онова, което е станало чуждо, а тази форма почти винаги е една история. [...]. А историите трябва да се разказват. С това се занимават хуманитарните науки: те компенсират вредите от модернизацията като разказват; колкото повече светът се овеществява, толкова повече - компенсаторно - трябва да се разказва: иначе хората ще умрат от наративна атрофия. Казаното подчертава и прецизира моята основна теза: колкото по-модерен става модерният свят, толкова по-неизбежни стават хуманитарните науки, и то именно като разказващи науки.

М. К.
София, 2016

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите от произведения на чуждестранни автори, непреведени на български език, са представени в българска версия от авторката на книгата. Във всички останали случаи се посочва изрично името на съответния преводач. [обратно]

2. Одо Марквард (Odo Marquard, 1928-2015), "скептикът сред германските философи, плува, по собственото му признание, "срещу течението на световния дух", воювайки против догматизма и илюзиите и търсейки отговор на въпроса за мястото на човека в модерния "размагьосан" свят. Марквард е известен най-вече със своята компенсационна теория, според която технизирането на света не обрича, а напротив стимулира духовността, без чиято компенсационна функция човекът би изгубил човешкия си облик. В тази перспектива, на протест срещу сковаването на духа, включително и от гилдията на академизма, трябва да се четат неговите есета, като не се забравя девиза му: "Философия е, когато човек въпреки това мисли" (Гяуров 2004). [обратно]

3. Терминът херменевтика се свързва с името на гръцкия бог Хермес. "Той е не само бог на търговията, но и на красноречието, магията и глашатаите. [...]. Неговият образ бил символ на пътуването, посланията или далечните вести. Чрез него онова, което изглеждало най-далечно (стоките от далечни страни или божествените знаци), ставало достъпно за хората, ставало близко и разбираемо. Може би затова на негово име било наречено едно от най-древните изкуства - умението да се разяснява и тълкува, т.е. да се осмисля и разбира непонятното. Това изкуство било наречено херменевтика." (Херменевтика б.г.). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.