III. ОСНОВНИ ХИПОТЕЗИ ЗА ПРОИЗХОДА НА ЕЗИКА

Мария Китова

web | Езикът и религията...

Създателят на натурализма в езикознанието Август Шлайхер (August Schleicher, 1821-1868) първоначално се е занимавал с ботаника. По-късно, въоръжен с аналитичните методи на естествените науки, Шлайхер пренасочва интересите си към науката за езика, като напълно естествено прилага теорията на Чарлз Дарвин (Charles Robert Darwin, 1809-1882) и към проблема за произхода на езика. Според Шлайхер речевата дейност е продукт на набор от специфични условия, които се осъществяват благодарение на структурата на мозъка и на артикулационните органи.

За да докаже валидността на теорията си за произхода на видовете, Дарвин бил принуден да я приложи и по отношение на човека, и то на фона на най-специфичното му качество - умението му да общува езиково. Схващанията на Дарвин за същността на езика обаче не са ясно формулирани, доколкото интересите му са свързани по-скоро с практическата страна на въпроса. В някои случаи ученият подчертава интелектуалния потенциал на човека, който му позволява да развие речеви способности (Дарвин 1871: 54); от други пасажи в същия труд (Дарвин 1871: 20) обаче става ясно, че езикът трябва да се разглежда като явление, свързано с човешките инстинкти:

[...] изкуството да се говори се различава от всички останали изкуства, защото човек притежава инстинктивна нагласа да говори, както това проличава от специфичното гукане на детето; същевременно е ясно, че нито едно дете не проявява инстинктивна нагласа да произвежда бира, да меси хляб или да пише... (цит. по Лоренсо, Лонга 2003: 78).

Разбира се, Дарвин не е допускал, че е възможно десет-единадесетмесечни бебета да свързват определени звукове със съответните идеи, освен ако не се приеме, че тези идеи са предварително заложени в съзнанието.

През последните десетилетия неодарвинистите доразвиват и обогатяват част от идеите на своя учител. Ето как канадският психолог Стивън Пинкър (Steven Pinker) защитава схващането за биологичната природа на езика:

Езикът не е културно творение, което се научава, по същия начин по който човек се научава да се ориентира във времето или да попълва бланка-молба. Преди всичко езикът е изключителна част от биологичната машина на нашия мозък. Езикът е сложна и специализирана способност, която се развива спонтанно при децата, без съзнателно усилие или формално обучение, разгръща се, без да осъзнаваме логиката, залегнала в структурата му; в качествено отношение той е еднакъв у всички индивиди, а е и много различен от останалите ни общи способности, които ни дават възможност да обработваме получената информация или да се държим интелигентно. По тази причина някои учени когнитивисти¹ дефинират езика като психична способност, като умствен орган, нервна система и компютърен модул. Въпреки това аз предпочитам по-цветистия термин "инстинкт", защото тази дума внушава идеята, че хората говорят по същия начин, по който паяците тъкат паяжини. Изтъкаването на паяжина не е идея, хрумнала на някой неизвестен, но гениален паяк. [...]. Паяците тъкат паяжини, защото притежават мозък на паяци, а това ги кара да тъкат паяжини и да го правят добре. Макар да има разлика между паяжините и думите, бих искал за езика да се мисли по този начин (Пинкър 1995: 18-19).

Идеята за инстинктивната природа на човешкия език не принадлежи на Дарвин. Няколко десетилетия по-рано тя е изказана от основоположника на общото езикознание Вилхелм фон Хумболт (Friedrich Wilhelm Christian Carl Ferdinand Freiherr von Humboldt, 1767-1835). Още през 1820 г. гениалният учен нарича езика "естествен инстинкт на разум" (Хумболт 1820: 44). Хумболт защитава идеята, че езикът е природен феномен, появил се едновременно с човека. Според учения, всички нормални деца проговарят приблизително на една и съща възраст и то с почти еднаква степен на съвършенство. Подобни разсъждения налагат становището, че речевата способност е биологично свойство на човешкия мозък. Най-удивителното в случая е несъзнателният начин, по който се усвоява майчиният език. Това обстоятелство кара някои психолози и лингвисти да приемат съществуването на биологични предпоставки, които по необходимост карат човек да фиксира формата и съдържанието на езиковите знаци и техните семантични и синтактични характеристики. Универсалните етапи в процеса на езикоусвояването поддържат тезата за генетично заложения характер на речевата дейност.

Вродената способност на децата да говорят проличава ясно, ако се проследи как за кратко време усвояват сложна серия от говорни и езикови умения, позволяващи им да контактуват с околните на езика, чието влияние са изпитвали в продължение на месеци. Усвояването на различните езикови умения при децата става по един и същи начин независимо от езиковата среда, в която са родени. От първите звуци, плач и викове, чрез които новороденото изразява насъщните си нужди, то бързо преминава към усвояване на фонологичната система на езика, който чува, защото мозъкът му позволява да артикулира доловените звукове, които съответстват на собствения му глас. В края на първата година детето вече почва да разбира и да произнася отделни думи, най-вече съществителни имена, равнозначни на цели изречения в езика на възрастните. Навършило година и половина-две, детето съумява да комбинира две-три думи, които изпълняват функцията на изречение; към имената се прибавят глаголи, прилагателни и функционални думи (предлози и членни форми). Оттук нататък специфичният детски синтаксис започва да се усложнява с впечатляваща бързина. Американският езиковед Рей Джакендоф (Ray Jackendoff) (вж. Джакендоф 1994: 445-451), който се занимава с научни изследвания в областта на семантиката на естествените езици и тяхното лексикално и синтактично изразяване, обръща внимание на факта, че децата откриват бързо и без усилие сложните принципи, ръководещи езиковите функции, които са обект на непрестанни анализи от страна на специалистите. Джакендоф нарича това явление "парадокс на езикоусвояването".

[...] прогресивното развитие на речевите умения на даден индивид е обратно пропорционално на нарастването на интелектуалния му потенциал: колкото по-незрял в интелектуално отношение е човек, с толкова по-голяма лекота се учи да говори и обратно... (Лоренсо, Лонга 2003: 33).

Въз основа на тази констатация се изграждат две хипотези, засягащи проблема за произхода на езика.

Първата възниква в рамките на стриктния дарвинизъм. Според тази хипотеза говоренето е способност, върху която е въздействал естественият подбор и, следователно, тя е израз на приспособяване към природната среда, има функционална природа и е ефикасна от биологична гледна точка.

Втората хипотеза се приписва на Чомски и неговите последователи. Според тях езикът е своеобразен алгоритъм, който се задейства автоматично; възникнала в определен момент от еволюцията на човека, системата не е зависела пряко от естествената среда, не е имала функционален характер и е била лишена от биологична ефективност. В случая понятието "функционалност" следва да се разбира в светлината на адаптационната теория на Дарвин, според която развитието на определени признаци е свързано с функционалния им характер, осигуряващ непрекъснатостта на биологичната еволюция. Но именно като биолог и ентомолог френският учен Реми Шовен (Remy Shoven, 1913-2009) си задава въпроса дали и доколко разумно е функционалният фактор да се свързва с развитието на определени признаци, чийто потенциал далеч надхвърля ползата, която даден индивид извлича при появата им. Ученият набляга на факта, че - макар и да не се нуждаят от това - някои животни имат доста развити мозъци. Шовен (1997: 90-91) се пита защо слонът има толкова голям мозък и така добре развити инстинкти, когато няма от кого да се бои и намира храната си твърде лесно? Защо най-древните представители на Homo са имали мозъци, по-големи и много по-развити в сравнение с мозъците на днешните маймуни, когато всъщност начинът им на живот на ловци и събирачи на плодове и корени не се е различавал съществено от този на маймуните? В този смисъл Шовен се съмнява доколко един орган с подобни размери би могъл да повлияе на успешното възпроизводство в процеса на еволюцията. Като подчертава, че капацитетът на мозъците на горилите, орангутаните и шимпанзетата (особено от вида "бонобо" или Pan paniscus)² се доближава до този на човека, Шовен се пита защо - въпреки несъмнените мозъчни качества на интелигентните маймуни - днес те са обявени за застрашени видове и са заплашени от изчезване? Подобни разсъждения карат учения да заключи, че "мозъчната авантюра" изглежда е допринесла полза само на вида Homo.

Универсалната граматика постулира, че съществуват вродени основни принципи на езиковия апарат, валидни за всички езици. Последните теории на Чомски (1995) премахват специфичните за даден език правила и редуцират дескриптивните изказвания до две категории: инвариантни (универсални) езикови принципи и специфични за даден език параметри. От тази гледна точка усвояването на езика предполага само да се научи необходимия лексикон (лексеми, морфеми и пр.) и да се фиксират предварително избраните параметри. Граматиката на всеки конкретен език представлява именно подобен предварителен избор. Чомски се мотивира с факта, че всички деца учат първия си език с удивителна скорост; при това, независимо от езика, който най-напред усвояват, децата допускат характерни и повтарящи се грешки. Въз основа на подобни факти Чомски приема, че детето е генетично програмирано да говори: правилата за склоненията на думите и синтактичната им организация са заложени в мозъка му. Единственото, което трябва да направи всяко дете, е да приложи граматичните правила към думите и синтаксиса на майчиния си език: в общи линии тази генетично заложена граматика е вариант на универсалната граматика, валидна за всички езици.

До голяма степен тези структурни принципи са подсъзнателни, както и повечето други биологични и когнитивни човешки действия. Учените предполагат, че гореописаните мозъчни дейности се развиват независимо една от друга и вероятно възникват през различни периоди от общата еволюция на човека. Лоренсо и Лонга (2003: 143) обръщат внимание на факта, че между двата аспекта на човешката мозъчна дейност съществува непряка връзка, която се осъществява чрез и благодарение на говорната дейност.

1. Теории за произхода на езика³

Повечето от тези "теории" не са доказани. В този смисъл би било по-логично да се говори за хипотези, най-известните сред които са следните:

1.1. Хипотеза за божествения произход на езика

Най-старата хипотеза се свързва с идеята за божествения произход на езика. До нас е достигнал митът за Вавилонската кула - символ на желанието на хората да се извисят до небето и последвалото божие наказание - краят на едноезичието и появата на различните езици, символизиращи невъзможността на хората да се разбират помежду си. Подобни легенди са се съхранили във вярванията на много народи по света.

Съвременна интерпретация на тази хипотеза ни предлага Мони Алмалех в статията си "Божествен произход на езика и азбуката" (Алмалех б.г.). Въз основа на анализ на същностни аспекти на Кабалата - "тайно религиозно-мистично познание", свързано с юдейския мистицизъм като най-древен представител на монотеистичния мистицизъм, ученият посочва следното:

[...] Бог излъчил десет първосътворени субстанции, наричани Сефирот, които били направени от светлина. Тези десет сефирот са сътворени в точно определен ред. [...]. Всяка една от сефиротите има поне по едно основно име, където нито името, нито буквите са случайни. Тези десет сефирот са свързани помежду си с двадесет и два канала, също направени от светлина. Всеки един от двадесет и двата канала отговаря на една от буквите на еврейската азбука. [...].

Двадесет и двете букви не са буквите, които ние четем или записваме, а са идеите за буквите, които блестят в подходящите цветове, т.е. и буквите са вид светлина.

По този начин високата кабала представя една лингвистична хипотеза за произхода на света и космоса. Излиза, според кабалата, че в основата на всяко сътворено нещо - от камъка до човека, слънцето и звездите - стоят буквите и звуковете, които те обозначават.

1.2. Хипотеза за звукоподражателния характер на езика

Звукоподражателната хипотеза свързва появата на езика с подражанието на звуците, които човек долавя в природата, както и с имитацията на крясъците на животните. Несъмнено във всички езици може да се открият думи с отчасти мотивиран звукоподражателен характер (пиукам, мяукам, кудкудякам, чуруликам и т.н.). Има езици, в които този вид думи се срещат рядко, и други, в които изобилстват. Звукоподражателната хипотеза обаче не разглежда обстоятелствата, които са наложили появата на езика.

Привържениците на звукоподражателната (ономатопоетичната) теория твърдят, че най-древният език се е появил вследствие подражаването от първобитния човек на звуците в обкръжаващата го природа (звуковите сигнали на животните, свиренето на вятъра, бученето на бурята, шумът на листата на дърветата или на течащата вода и пр.).

Действително във всички езици се срещат звукоподражателни думи, напр. кудкудяка, бръмбар; бухал, срв. лат. bubo, арм. bu; кукувица, лат. cuculus, рус. кукушка, фр. coucou, нем. Kuckuck, англ. cuckoo; фр. glouglouter ‘крещи (за пуяк)’, кълколи (за течност)’, froufrouter ‘шуми, шумоли (за листа, рокля)’; бъбля, бърборя, бълникам и др. Но в същото време на звукоподражателната теория за произхода на езика могат да се противопоставят редица сериозни контрааргументи и съображения. Първо, звукоподражателните думи в различните езици са сравнително малобройни; второ, не всички от тях са старинни; трето, огромен брой думи, които служат за назоваването на жизнено необходими за човека предмети и явления, не крият в себе си никакъв елемент на звукоподражание. Ако езикът се е развил чрез звукоподражание, защо той се е развил само у човека, а не и у някои животни (като папагала например), които също така могат да подражават? Понеже звукоподражателната теория се опитва да обясни произхода на речта главно като подражание на звукове на животни, нейните противници я наричат подигравателно "теория бау-бау" (Произход б.г.).

1.3. Хипотеза, свързваща произхода на езика с естествените викове

Според привържениците на тази хипотеза в основата на произхода на езика са заложени естествените викове - неволни реакции на болка, страх, гняв, радост и др.⁴ Тяхното най-близко съответствие в съвременните езици са междуметията (уха!, аха!, хей!, ох!) - единици, които обикновено се разглеждат извън традиционното деление на частите на речта (съществително, прилагателно, глагол, наречие, предлог, съюз, местоимение, частици).

Други учени пък се стремят да обяснят възникването на езика от спонтанно изтръгналите се звукове (рефлексни звукове, възклицания) от устата на древния човек при съприкосновението му с различни предмети и явления от действителността или пък вследствие различни чувства и афектни състояния (междуметна теория). Напр. А. Шлайхер пише следното в книгата си "Немският език": "Където се развиват хора, там възниква и език; първоначално очевидно това са били само звукови рефлекси на получените от външния свят впечатления". Досегашните опити да се изведе езикът само от реакциите на човешкия гласов апарат на едни или други впечатления, получени от околния свят, са неубедителни. Трудно може да се допусне, че първобитните хора са имали до такава степен развити усетоспособности, че да реагират по различен начин на всеки обект от действителността. Възникването на речта трябва освен това непременно да се свърже със зараждането на съзнание у човека, но това положение не е отразено в междуметната теория (Произход б.г.).

1.4. "Поетичната теория" на Ото Йесперсен (Otto Jespersen, 1860-1943)

Приема се, че игровият елемент е залегнал в основата на културата изобщо. От подобни позиции датският езиковед Йесперсен (1922) защитава тезата, че езикът води началото си от полумузикалното, неразчленимо изразяване на индивидуалното и груповото поведение.

В трактата си "Езикът: Неговата същност, развой и произход" (1922) прочутият датски лингвист О. Йесперсен прави преглед на предходните теории и излага привлекателната, но малко вероятна хипотеза (пряко противоположна на рационалистичното гледище), че генезисът на езика трябвало да се търси в поетичната, а не в прозаичната страна на живота. "Езикът е възникнал като игра - твърди той - и говорните органи са били упражнявани първо в пеене през свободните от работа часове." Съмняваме се, че в своя изпълнен с всякакви опасности и с непрекъсната борба за оцеляване, доста кратък живот първобитните хора са разполагали със свободни часове, които да отдават на "веселата игра" (merry play) за създаването на езика (Произход б.г.).

1.5. Жестова хипотеза

Тази хипотеза за произхода на езика свързва речта с телесните движения. Неин най-ревностен защитник е американският философ и психолог-прагматик Джордж Мийд (George Herbert Mead, 1863-1931). Мийд (1997) търси произхода на речта в жестомимичното поведение при осъществяване на социални контакти. Според учения жестът поставя началото на дадено социално действие, което служи като стимул за ответна реакция; вокалният жест също се разглежда като значещ символ, когато събужда аналогична реакция или нагласа. Резултатите, получени при изследване поведението на приматите, несъмнено подкрепят жестовата теория. Анализът на неврологичната организация на мозъка доказва, че говоренето и жестикулирането се планират и извършват заедно. Както подчертава Пацева (2004: 53-54), американската изследователка Елизабет Бейтс (Elizabeth Bates, 1947-2003) смята езика за "паразитна структура"; основанието й за това е, че речевата дейност се управлява от същите мозъчни центрове, които първоначално са управлявали само сетивата и движенията. Волфганг Вилдген също подкрепя тезата, че жестомимичният език предхожда появата на членоразделната реч:

Вероятно един жестикулиран език, който използва предразположения, включващи двигателни умения за извършване на серии от контролирани действия с ръцете, предхожда по-висшите синтактично организирани двигателни умения за вокализация и за артикулационни схеми. [...]. Кондийак още през XVIII в. е предложил хипотезата за жестомимичния произход на езика. Правдоподобността на тази хипотеза произхожда от паралелизма между жестомимичната комуникация на глухонеми хора и гласовата комуникация на хора без такива проблеми. Всъщност Алот (Allott 1989, 1991, 1994) отстоява такъв модел. Когнитивният паралелизъм между жестикулация и език е водещ и при Макнийл (McNeill 1992). Подобна хипотеза предполага или напълно развит жестомимичен език, или паралелна еволюция на жестомимичен и звуков език, основана върху еволюцията на комплексни координационни умения в мозъка (Вилдген 2005: 152-153).

1.6. Трудова (синергастична) теория

Синергастичната хипотеза, наричана още "трудова", изхожда от предположението, че от най-древни времена хората са осъществявали всяка своя дейност, като са съвместявали песни, ритъм и реч.

Представителите на т.нар. трудова (синергастична) теория за глотогенезата [...] са направили сериозен опит да свържат възникването на езика с трудовата дейност. Според Ноаре човешкият език се е сраснал в своето неудържимо развитие с колективното битие на човека. Този автор извежда най-древната реч от рефлексните (непроизволни) викове, които са съпровождали трудовите действия на първобитния човек. "Глаголите, думите за действия, са най-необходимата съставна част на всички езици - отбелязва Лудвиг Ноаре (Ludwig Noire, 1829-1889 - б.м., М.К.) в своя труд "Произход на езика" (1877) (Der Ursprung der Sprache - б.м., М.К.), - тъй като езикът е породен от труда и винаги го е съпътствал. Човешкият съвместен труд съставя изначалното смислово съдържание на всички пракорени". Тази теория представлява крачка напред в сравнение с различните индивидуалистични глотогенетични тези, но и тя не е докрай издържана. Ноаре не намира качествена разлика между човешкия труд и действията на някои животни. Той приема съществуването на някаква изначална "творческа сила" на човешкия разум, която според него е послужила за основа на организацията на обществото и на труда и като предпоставка за появата на езика. Освен това обявяването на глаголните корени за съставни елементи на най-древната човешка реч не е съобразено с твърде елементарния характер на първичната човешка звукова система за комуникация (Произход б.г.).

Един от най-ревностните поддръжници на трудовата теория е Фридрих Енгелс (Friedrich Engels, 1820-1895), който защитава идеята за общия произход на най-същностните човешки характеристики - труд, съзнание, език.

Една от най-ранните прояви на художествено творчество е народната песен: тя се създавала в процеса на трудовата дейност на хората и била посветена на свързаните с нея обреди. [...]. Мерената реч възниква в процеса на труда, доколкото правилно редуващите се, равномерни движения облекчавали усилията на първобитния човек. Многократното повтаряне на едни и същи движения създавало усещане за ритмичност; трудовите усилия пораждали възгласи, отначало - прости звукоподражания, по-късно - отделни думи и изрази, от които след време се раждала песента. В песните - най-добрата форма за устно изразяване - се трупала мъдростта на поколенията: те съдържали опита от трудовата дейност и спомена за миналото на даден народ (Никитина, Паевская, Позднеева и др. 1962: 12-13).

1.7. Моторната теория

По-пълна неврологична обосновка предлага моторната теория, разработена от Джакомо Ризолати (Giacomo Rizzolatti) и Майкъл Арбиб (Michael Arbib). Според двамата учени (вж. Ризолати, Арбиб 1998: 188-194) способността за имитиране се дължи на наличието на т.нар. "огледални клетки", открити и при хората, и при маймуните. Това са неврони, разположени в премоторния кортекс, които осъществяват връзка между наблюдаваното (чуждото) и собственото поведение. "Огледалните клетки" се активират при проява на значителна активност от страна на себеподобни: наблюдаваните действия активизират вътрешния моторен код.

1.8. Теория за невронните връзки

Подходът към произхода на езика, познат като "теория за невронните връзки", се развива през 90-те години на ХХ в. заедно с динамичната теория и биологическия модел на невронната пластичност на американския професор по когнитивни науки Джефри Елман (Jeffrey Elman). Елман (1999: 25) отхвърля натуралистичната идея за заложения в мозъка ни код на т.нар. "универсална граматика" на Чомски и защитава тезата за невронните мрежи като физиологична основа, благоприятстваща появата на нови структури при решаване на нови задачи в нова обстановка.

2. Отношението език <-> мислене

Резултатите от съвременните изследвания на поведението на приматите говорят в полза на тезата, че мозъците на висшите животни не са лишени от възможност да извършват дейности, наподобяващи мозъчната дейност на човека. Доказано е, че доста представители на животинския свят са в състояние да издават и да долавят определени звуци; същевременно висшите маймуни извършват своеобразна "мисловна" дейност: като наблюдават околните, те предугаждат действията им, а това до голяма степен предопределя собствените им реакции спрямо тях.

2.1. Понятието "мислене"

Мислят ли животните? До каква степен тяхната "мисловна дейност" се различава от човешката? За да се отговори на тези въпроси трябва да се разгледа проблемът за същността на мисленето и за своеобразните връзки, съществуващи между мисленето и езика.

Като продукт на висша мозъчна дейност, мисленето е процес с извънредно сложна природа. Самото понятие "мислене" е твърде широко и получава най-различни тълкувания в зависимост от убежденията и гледната точка на представителите на различни науки - философи, логици, психолози, невробиолози, невропсихолози, които изследват тази специфична човешка дейност. Независимо от съдържанието и обема на понятието "мислене", тук се възприема следната най-обща дефиниция:

Мисленето (мисълта, съзнанието) в своето битие е обусловено от функционирането на мозъка като една от формите на материята. Мисленето съществува реално, но само дотолкова, доколкото се осъществява в определени материални форми (Москов, Бояджиев 1977: 20).

Тези материални форми са езиковите форми - езикът е материализираната реалност на мисълта: мисълта "живее" чрез и благодарение на езика. На планетата Земя хората разменят мислите си чрез езикови форми, а не телепатично.

2.2. Видове мислене

Въз основа на постиженията на съвременните науки (физиология, логика, философия, психология), всяка една от които се занимава с различни аспекти на мисленето, се приема, че съществуват три основни вида мислене:

а) образното (нагледното) мислене с неречев характер се свързва с конкретните ни представи за нещата от заобикалящия ни свят, които възприемаме чрез сетивата и които се отразяват в съзнанието ни. Според Москов, Бояджиев (1977: 17), животните също притежават такъв вид практическо мислене⁵, но, за разлика от човека, при тях то е елементарно, примитивно, дифузно и свързано най-вече с емоциите. Доста често човек мисли неезиково. Спомените за детството, за родния ни дом, за отминали събития, за починалите ни близки протичат именно по този начин: спомените възникват отново и отново в съзнанието ни благодарение на образите, запечатани в паметта ни.

б) понятийното (словесното) мислене с речев характер протича в езикова форма и представлява основният вид мислене, присъщ само на човека. При този вид езиково мислене в съзнанието на човека думите се явяват "знаци-заместители на предметите и явленията и съществуват наред с образите (представите) за тях при нагледното образно мислене" (Москов, Бояджиев 1977: 17).

в) абстрактното образно (научно) мислене с неречев характер е присъщо на учените; то изцяло зависи от и се подчинява на езиковото мислене. Ето защо дори и такава абстрактна наука като математиката не може да осъществи целите си без помощта на езиковото мислене.

2.3. Мислене и езикови функции

Според повечето специалисти, основната функция на езика е да служи като средство за комуникация, чрез която говорещите си разменят информация за фактическото състояние на нещата в заобикалящия ги свят. Някои учени наричат тази функция "дескриптивна" (описателна); други я наричат "репрезентативна" (представяща по определен начин нещата от извънезиковата действителност); трети предпочитат да я назовават "денотативна" (обозначаваща действителността). Трябва да се има предвид, че не всички изказвания са дескриптивни: такива са само съобщителните изказвания, в които нещо се утвърждава или отрича. Въпросителните, възклицателните, заповедните и др.под. изказвания не описват житейски ситуации; от логическа гледна точка тези изказвания не представят съждения, доколкото с тях нито се отрича, нито се утвърждава. Езиковедите обаче им признават статут на изречения, което означава, че и те изразяват определени езикови функции. От тази гледна точка е ясно, че езиковите функции са много повече. Езикът има и друга основна функция - т.нар. "познавателна" функция.

И така, с оглед на мисленето трябва да се различават познавателното и комуникативното мислене, с оглед на езика - познавателна и комуникативна функция. Това разграничение в известна степен е условно. Очевидно не съществуват някакви точни граници нито между видовете мислене, нито между функциите на езика, те тясно се преплитат и взаимодействат в единна обща картина на функционирането на езика и мисленето. В единството на познавателното и комуникативното се проявява единството на биологичния и социалния компонент, на езика и мисленето (Москов, Бояджиев 1977: 19-20).

3. Фактори, определящи езиковите промени

Езикът е динамична знакова система. Той се развива и усъвършенства под въздействието на външни социални фактори и вътрешни фактори, свързани със самата езикова структура.

Езиковедите често си задават въпроса защо се променят езиците? Така поставен, въпросът е формулиран неправилно, в смисъл че учените се опитват да открият "причините" за промените в езика. Подобна постановка на проблема налага езикът да се разглежда като статична същност, като даденост, която не би следвало да се променя, а настъпилите промени в повечето случаи се обясняват с някакви причинно-следствени връзки; от друга страна, това означава, че към езиците се подхожда като към независими същности, напълно откъснати от говорещите индивиди.

Правилното схващане на природата на речевите актове като човешка съзидателна дейност в известна степен елиминира основния въпрос, който се поставя във връзка с езиковите промени: езикът е променлив по дефиниция, т.е. езиковите промени са свързани със самата природа на езика.

3.1. Теории за езиковите промени

Съществуват множество концепции, които с право бихме могли да наречем "натуралистични": тези теории се опитват да обяснят езиковите промени от гледна точка на или във връзка със съответните климатични и най-общо географски условия, та дори и с факти, свързани с начина на хранене на определени човешки общности. Съществуват опити да се докаже, че т.нар. "ротация на съгласните", характерна за немските диалекти, се е извършила тогава, когато германските племена били принудени да напуснат равнинните местности и да се преселят в планинските райони на Европа. Стига се дори дотам, че някои учени - при това съвсем на сериозно - се опитват да обяснят, че различията между френския и немския език се дължат на обстоятелството, че французите пият вино, а немците, бира!

Друга теория, която се опитва да обясни причините за езиковия развой, е т.нар. "теория за етническия субстрат". По своя оригинален биологичен замисъл тази концепция се свързва с името на италианския езиковед Грациадио Асколи (Graziadio Isaia Ascoli, 1829-1907), според когото езиковите промени се дължат на етнически (расови) причини, т.е. на влиянието на езика на победената раса (в качеството му на субстрат) върху езика на победилата раса. В днешно време първоначалната теория на Асколи е изоставена напълно. Повече от очевидно е, че децата научават перфектно езика в условията на определена езикова общност, независимо от факта, че тази езикова среда може да е коренно различна от етническата принадлежност на родителите им.

Субстратната теория е отчасти приемлива, при условие че в самата концепция понятието "расова унаследеност" се замени с коренно различното понятие "езикова интерференция", при която наистина се наблюдава частично присъствие на езика на победените в езика на победителите: това влияние се усеща най-вече в новата форма, която придобива езикът на победителите в условията на новата езикова среда.

Със субстратната теория са свързани две различни тези. Първата визира особеностите на артикулационната база, която - в качеството си на унаследен механизъм - не позволява на индивидите да изговарят правилно определени характерни звукове, присъщи на езика на чуждата етническа група. Независимо от факта, че в определени случаи подобна теза звучи правдоподобно, тя е неприемлива: т.нар. "езикова артикулационна база" не съществува като анатомично-физиологична даденост; става дума единствено за унаследено фонологично съзнание, за определена умствена нагласа, благодарение на която индивидите, говорещи даден език, не са в състояние да реализират перфектно фонологичните различия, присъщи на чужди езикови системи. По тази причина говорещите чисто и просто асимилират (уподобяват) определени фонеми, присъщи на чуждия език, като ги нагаждат към съответните повече или по-малко подобни звукове, съществуващи в собствения им език. Уточнена по този начин, тезата за артикулационните навици на говорещите даден език индивиди се превръща в част от втората концепция - тезата за т.нар. "начален билингвизъм". В случая се има предвид билингвизмът в същинския смисъл на термина, т.е. става дума за индивиди, които действително говорят два различни езика в продължение на известен период от време, като по този начин при употребата на единия от тях се усеща влиянието на другия.

От теоретична гледна точка обаче процесите, които се наблюдават при преминаването от един езиков код на друг, не са по-различни от онова, което може да се случи в рамките на един и същи език при преминаването на дадени думи и изрази, присъщи на езика на определена социална, културна или диалектна среда (микрообщност) към езика, присъщ на други, различни микрообщности в рамките на съответната езикова макрообщност. Това означава, че в рамките на един и същи език даден непознат езиков знак може да бъде погрешно интерпретиран, а неправилното тълкуване може да засегне както формата, така и съдържанието му.

Подобни явления са особено чести, когато се преминава от един език на друг; самото преминаване е свързано с множество интерференции, които предизвикват фонетични и/или семантични промени. Промените обаче не се дължат единствено на взаимодействията между първоначалния субстратен език и новия език, който говорещите са принудени да усвоят, изоставяйки постепенно предишните си говорни навици; промени могат да бъдат предизвикани и от взаимното влияние между определен език и съответния му суперстрат - език, който се наслагва върху друг, без да го асимилира напълно, както и благодарение на взаимовръзките между даден език с определен адстратен (съседен) език. Подобни промени са особено многобройни, когато изследваният език и съответните му субстратни, адстратни или суперстратни езици са генетично свързани, което усилва билингвизма. Ето защо, когато се говори за субстратни влияния, се имат предвид преди всичко промени, характеризиращи се с известен консерватизъм и обратно: адстратните или суперстратните влияния предполагат явления, усилващи механизмите на иновациите (нововъведенията). В заключение може да се каже, че субстратната теория е правилна, стига да не се твърди, че е единственият фактор, определящ езиковите промени: субстратната теория би могла да бъде напълно приемлива, само когато се разглежда в светлината на същинската езикова реалност.

Като направление, възникнало въз основа на субстратната теория, следва да се разглежда и теорията за езиковите "тенденции" - концепция, чийто най-ревностен привърженик е Антоан Мейе (Antoine Meillet, 1866-1936). Според него, в езиците, принадлежащи към едно и също езиково семейство, в повечето случаи се забелязват сходни тенденции, които могат да доведат до идентични езикови промени. Подобна концепция не е напълно вярна, в смисъл че сами по себе си езиците не се "стремят" към нищо - само индивидите, говорещи даден език, проявяват определени предпочитания към употреба на едни или други езикови средства. В този смисъл заслужава да се отбележи фактът, че съвременната лингвистична география обосновава и доказва тезата за вълнообразното разпространение на езиковите промени. Според тази хипотеза, лансирана в средата на ХІХ в. от Йохан Шмит (Johannes Friedrich Heinrich Schmidt, 1843-1901), индивидуалните езикови иновации се разпространяват от определен център на дадена територия по подражание, като в процеса се включват все по-голям брой индивиди.

Съществува още една концепция, свързвана с името на Мейе, която е известна като "теория за поколенията". Според нея промените в езика се дължат на езиковата диференциация, установяваща се между различните поколения, т.е. на факта, че децата никога не възпроизвеждат съвсем точно езика на родителите си. Подобна теория е напълно вярна: никой не възпроизвежда в речта си по идентичен начин моделите, върху които изгражда собствените си изкази. Същевременно следва да се има предвид, че употребата на понятието "поколения" води до изкривяване на действителността: "поколение" е условно понятие, лишено от конкретна същност, защото възрастта на членовете на дадена общност представлява непрекъснат континуум.

Според теорията за минималното усилие определени звукосъчетания, чиято артикулация затруднява говорещите, се променят, като се опростяват или се свеждат до един-единствен звук. Разбира се, понятието "затруднена артикулация" изглежда относително, когато се разглежда в светлината на голям брой сравнявани езици.

Теорията за езиковата аналогия обяснява голяма част от езиковите промени, като изхожда от стремежа към уеднаквяване на парадигмите (езиковите серии), целящо постигането на по-голям брой правилни модели. Ако разглеждаме явлението през призмата на индивидуалния речев акт, ще установим, че говорещият погрешно избира изходния си модел, като се ръководи от най-често употребяваните правилни граматични форми; по този начин говорещият създава нова форма, различаваща се от установения модел. Аналогията е универсално езиково явление и действително обяснява, ако не същността, то поне механизмите на езиковите промени. Все пак следва да се има предвид, че аналогията няма закономерен характер и не трябва да се схваща като необходим закон за езиковото развитие: промяната по аналогия може да настъпи, но може и да не настъпи, в смисъл че говорещият индивид е нейният единствен създател. Ето защо езиковедите не са в състояние да предвидят промените по аналогия: те могат единствено да регистрират присъствието им в даден език.

Теорията за езиковите икономии подчертава факта, че в процеса на езиковото общуване говорещите различни езици проявяват очевиден стремеж към изразяване само на най-необходимото. Подобна теория не е лишена от основание; тя е приемлива, при условие че разглеждаме поотделно звуковите и семантичните единици, а не промените на фона на езиковата система като цяло. Това е така, защото в езиците съществува определена закономерност: когато в някое звено на дадено равнище от системата настъпи опростяване, то обикновено предизвиква верижна реакция, при която елементите, участващи в друго езиково звено на друго езиково равнище, се усложняват.

4. Основни фактори, обуславящи езиковите промени

Един от най-важните фактори за реализацията на езикови иновации се свързва с разминаването между конкретния речев акт и съответния модел. По произход иновацията (нововъведението), която може да предизвика езикова промяна, винаги представлява индивидуален творчески акт, повлиян от множество различни фактори: а) нарушаване на определени артикулационни навици; б) погрешно избиране на съответния модел; в) стилистични подбуди, свързани с желание да се постигне по-висока експресивност; г) фактори от културно естество; д) физиологични причини, свързани с говорни дефекти и т.н.

Индивидуалният творчески акт може да се прояви на равнището на формата (звукови промени) или на равнището на съдържанието (семантични промени), но може да обхване едновременно и двата плана. Езиковите иновации не са общовалидни: те винаги се пораждат в условията на конкретния индивидуален творчески акт, т.е. по произход те са индивидуални речеви иновации, разпространяващи се по подражание. В повечето случаи езиковите промени се извършват незабележимо за говорещите, които рядко стават свидетели на конкретни изменения.

Езиковите иновации трябва да се различават от езиковите промени. Както вече бе посочено, езиковите иновации са мимолетни явления, свързани с индивидуални творчески речеви актове. В този смисъл се твърди, че всяка езикова промяна е свързана с определена иновация, но не всяка иновация предизвиква езикова промяна. За да се наложи като промяна в езика, дадена индивидуална иновация трябва да прерасне в нормативно явление, общо и задължително за всички членове на съответния езиков колектив.

БЕЛЕЖКИ

1. В психологията с термина когнитивизъм се назовава определен подход за разбирането на умствената функция като вътрешна ролево-обвързана манипулация от символи. [обратно]

2. Маймуните от вида "бонобо", наричани още "шимпанзета-пигмеи", са представители на една от двете разновидности на вида шимпанзе (Pan). 98% от ДНК клетките на шимпанзетата-пигмеи съвпадат с тези на Homo sapiens, поради което този животински вид се доближава повече до човека, отколкото до горилата. Съвременните ДНК проби доказват, че двата вида шимпанзета са се отделили преди по-малко от един милион години. Шимпанзетата се отделят от еволюционната линия на човека преди около 6 милиона години. Доколкото липсват други оцелели представители, предхождащи появата на Homo sapiens, учените смятат, че двете разновидности на вида Pan са най-близките живи роднини на човешките същества. По този въпрос вж. Йонг-джин Уон, Хей (2004: 297-307); Фишер и др. (2004: 799-808). [обратно]

3. Подробности по този въпрос могат да се видят у Пацева (2004: 48-56). [обратно]

4. Още Дарвин (б.г.: 31) заявява следното: "Няма съмнение, че езикът дължи произхода си на подражанието и трансформацията, подпомогната от жестове, на различни естествени звуци, на крясъците на други животни и на инстинктивните викове на самия човек." За да подкрепи тезата си, Дарвин посочва, че е твърде вероятно инстинктивните викове да са били обект на подражание от страна на човека посредством артикулирани звукове, думи, чрез които примитивният човек е изразявал чувства и емоции. Дарвин си представя как - подобно на маймуна от рода на гибоните - древният прародител на човека надава звучни поредици, които, в процеса на еволюцията, са се трансформирали в езикови сигнали. "Въз основа на широко разпространени аналогии, можем да предположим, че подобна дейност е била особено честа през периодите на размножаване, когато е било необходимо да се изразяват различни чувства - полово привличане, ревност, предизвикателства и победа над противника. Имитирането на серии от звучни сигнали чрез артикулирани звукове лежи в основата на произхода на думите, предаващи различни сложни емоции." "Но, както категорично подчертава Етиен Рабо (1931: 692), "...изразяването на емоции не означава комуникация. Шумът или конвулсивните движения на даден индивид могат да възбудят останалите и да се разпространят... Това обаче не е език." Цит. по Брисеньо-Гереро (1970). [обратно]

5. Човекоподобната маймуна се счита за едно от най-умните същества след човека. Интелектуалният капацитет на тези животни е безспорен. Орангутаните изпъкват като най-надарени интелектуално и с най-добре развита мозъчна дейност. Имат много силна система за комуникация. Живеят на широко разпръснати общности, в които изграждат силни социални връзки. Именно в тях се крие ключът към разгадаване на техните развити когнитивни способности. Женските отглеждат децата много години, през което време ги учат на всичко, което им трябва да знаят, за да могат да оцеляват. Шимпанзетата също демонстрират впечатляващи интелектуални умения, най-ярко от които изпъква способността им да решават сложни проблеми. Орангутаните и шимпанзетата са способни да общуват с хората, могат и да се научат на отделни думи от човешката реч; могат да запаметят специфична черта на даден индивид и да го познаят по нея дори да не са го виждали с години (Топ 2014). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.