ІІ. HOMO SAPIENS = HOMO LOQUENS

Мария Китова

web | Езикът и религията...

1. Основни видове комуникация в света на живите същества

По принцип комуникацията може да се раздели условно на два същностно различни вида - вербална (словесна) и невербална (жестомимична). Невербалната комуникация при хората се осъществява посредством знаци, които не се поддават на синтактична организация: при този вид комуникация е невъзможно да се анализират последователности, притежаващи йерархична структура. Този вид общуване предполага използване на светлинни, картинни, звукови, жестови, цветови или други сигнали, които хората измислят, за да общуват помежду си, а това предполага предварително постигане на консенсус във връзка със значението на всеки отделен символ.

Човек непрестанно изпраща невербални послания към околните - гримаси, знаци с пръстите на ръката, телесни движения и т.н., които са много по-важни, отколкото сме свикнали да мислим: от еволюционна гледна точка може да се каже, че невербалните послания предшестват вокалния (звуковия) език.

Осъществяването на комуникация без думи - само с помощта на разменяни жестове и гримаси, на различни телесни движения и фигури в пространството все още за мнозина представлява една от загадките на човешката цивилизация. Наистина трудно се проумява как е възможно хората да се разбират помежду си мълчешком - без да си служат с говорната култура, без да произнасят гласно своите мисли и чувства: твърдения или възражения, въпроси или отговори. Но какво е безмълвното общуване? Атавизъм от праисторическите времена или пък неизменно съпътстващ човека в неговата еволюция способ за контактуване, за изразяване, за съвместно съжителство? Коя (или кои) науки изучават езика на човешкото тяло, кодираните символни послания? Какви са най-новите тенденции в невербалната комуникация и наистина ли нейното значение ще продължава непрекъснато да се засилва?

Невербалната комуникация е процесът, в който хората чрез разменяни телесно-пластични сигнали (неустни) и конкретно организиране на пространството осъществяват връзка помежду си, предават си сведения, чувства и мисли, или казано накратко - общуват и се разбират без думи - само с помощта на знаците и фигурите. Езикът на тялото е обект за проучвания от страна на такива науки и клонове от науката като когнитивната психология, културната антропология, пара- и психолингвистиката, етнографията, кинесиката, социалната психология и др.¹

Несъмнено е това, че теорията твърде отскоро се занимава с дълбочинното изучаване на езика на човешкото тяло и по-специално с характера и особеностите на невербалната комуникация. Според редица източници, систематизираните проучвания в тази област бележат своето начало от 60-те години на нашия век (ХХ в. - б.м., М.К.). Правейки стегнат преглед на съществуващата методология за изследване на структурата и елементите на невербалната комуникация, Васил Г. Райнов (1993: 21) отбелязва десет основни невербални сигнали, които се предпочитат в комплексните изследвания:

1. Телесен контакт.

2. Отстояние (в близост или на разстояние от група хора или отделни лица).

3. Ориентация на поглед, телесна позиция.

4. Поява (индивидуални качества - дрехи, физика, прическа).

5. Поза (характерна за отделни раси, социални групи, религии, професионални сдружения).

6. Движения на главата (например специфичното кимане с глава на българина).

7. Фациална (лицева - б.м., М.К.) експресия.

8. Жест на ръцете, главата, тялото.

9. Поглед (например срещането на погледите по време на разговор, което понякога достига до 75 % от общото време на диалога).

10. Невербални елементи на говора - емоционалното ниво на речта, паралингвистичните или прозодичните елементи (Стойков б.г.).

В досегашните проучвания на неезиковите средства за междучовешка комуникация се е отделяло значително място на ролята на културите и културните своеобразия, на кинемите (най-малки единици в структурата на този тип комуникация), на психологическите аспекти в телесното поведение на личността. Т. Стоицова предлага интересна класификация на срещащите се подходи към изучаването на невербалните форми на комуникации. От една страна, се излага теорията на Едуард Хол (Edward Twitchell Hall, Jr., 1914-2009 - б.м., М.К.) - родоначалник на културно-антропологичния подход, според който всяка култура има своите основни съобщителни системи, сред които само първата е свързана с езика, а останалите имат нелингвистичен произход (взаимодействие, асоцииране, съществуване, двуполовост, териториалност, темпоралност, учене, игра, защита, използване на материали). Прави се изводът, че за Хол културата е съвкупност от дейности, които са свързани помежду си и датират от древността. От друга страна, авторката се спира на психолингвистичния подход и неговия създател Бърдуистъл (Ray Birdwhistell, 1918-1994 - б.м., М.К.), който аналогизира невербалната система с вербалната и чрез уедряването на кинемите в обща конфигурация стига до извода за съществуването на телесен език по подобие на речевия език. От трета, посочва се и психотерапевтичната традиция (в лицето на Албърт Мехрабиан, Albert Mehrabian - б.м., М.К.), спомагаща да се изясняват патологичните прояви в човешкото поведение. Четвъртият подход е психологичният и на него Т. Стоицова отделя подобаващо място (Стоицова 1992: 16-20).

Класификационните схеми, чрез които се изследва невербалната комуникация, се отнасят до съответните структурни характеристики на телесното поведение. По-голямата част от невербалното поведение е кодифицирано по различен начин в сравнение с писмения или звуковия език. Използването на аналитични методи, каквито се прилагат при изследване на звуковата реч, води до изкривяване на представите ни за същността на невербалните комуникативни системи. При анализ на невербална комуникация се вземат предвид следните основни критерии:

а) Всяко невербално поведение е тясно свързано с цялостното поведение на общуващите. Участниците в комуникативния акт оценяват дори и един-единствен жест на фона на общия комуникативен контекст (ситуация): смисълът на невербалните послания е тясно обвързан с общия комуникативен контекст.

б) Невербалните послания се тълкуват съобразно смисъла на вербалното съобщение: те често издават емоционалната нагласа на говорещия, поради което интуитивно сме в състояние да доловим несъответствието между жестомимичните внушения и онова, което ни поднася речта.

2. Комуникацията при животните

От незапомнени времена хората са свикнали да приписват човешки качества (включително и говорни способности) на представителите на животинския свят. В действителност всички живи твари общуват по някакъв начин помежду си, за да ловуват, да се разпознават, да се предупреждават за наличие на опасност или храна, да изразяват чувства на враждебност или дружелюбност, и т.н. Всички животински видове общуват невербално, като използват разнообразни комуникативни канали.

Повечето животни са в състояние да издават звуци, свързани с допълнителни телесни движения, чрез които изразяват някаква вътрешна тревожност. В зависимост от животинския вид, комплексът от тези звуци представлява повече или по-малко сложна система - става дума за различни звукови комплекси, всеки един от които е в постоянна връзка с определен тип органична тревожност или телесна активност. Тези звуци са индивидуални и инстинктивни, но - в качеството си на рефлексивно явление - могат да повлияят върху останалите членове на групата.

Освен това "социалните" животни (животните, които живеят на групи, като лъвовете и шимпанзетата, напр. - б.м., М.К.) си служат с вродени семантични средства, за да упражняват взаимен контрол на поведението си. Става дума за инстинктивни сигнали, които се подават автоматично в зависимост от отношението между отделните индивиди и характерните проблеми, свързани с обичайното местообитание (цит. по Брисеньо-Гереро 1970).

2.1. Могат ли животните да (про)говорят?

Редно ли е езикът да се отъждествява единствено с членоразделната човешка реч? Глухонемите разполагат със специфичен език, изграден от жестове, с богато развит синтаксис, което навежда на мисълта, че големите морски и сухоземни бозайници също биха могли да притежават собствена комуникативна система, все още неизвестна на човечеството.

Американският езиковед Ноам Чомски (Avram Noam Chomsky) си задава въпроса дали при останалите животински видове могат да се открият способности, аналогични на човешката реч. Ученият не отхвърля подобна възможност, но допуска, че тя е твърде малко вероятна: подобно явление, според него, би било равнозначно на биологично чудо. Трудно е да си представим, подчертава Чомски (1980: 248), че шимпанзетата притежават речеви способности, но никога не са се сетили да ги използват.

Домашните животни реагират адекватно на думите на собственика си. Но поведението им не се подчинява на разбиране на словесния символ, а на усвоен рефлекс, дължащ се на дресировка. Животното е неспособно да установи връзка между думите и предметите или действията: то не реагира на значението на употребената дума, а на акустичния комплекс, формиран от тона на гласа и част от употребената дума, придружен от жестовете на дресьора и съответната ситуация (цит. по Брисеньо-Гереро 1970).

По всичко личи, че останалите живи същества на планетата са лишени от невероятно богатите комуникативни способности на човека. Възможно е някои животни да бъдат обучени да разпознават и дори да имитират отделни думи: кучетата са в състояние да разпознават значението на около тридесетина думи, а някои видове папагали дори са способни да имитират и да "произнасят" отделени речеви единици. Процесът на волевото използване на членоразделната реч при човека обаче е нещо съвсем различно. Като си задава въпроса какво ни дава основание да отделим кучето, което лае, за да получи храна, от играчка, специално конструирана да издава същите звуци, философът Вихрен Бузов отговаря по следния начин:

В най-добрия случай можем да наричаме "език" дадено поведение на животните само в условен смисъл. Езикът и неговата употреба имат достатъчно различни сложни характеристики, които при животните се срещат само частично. От лаенето на кучето или мяукането на котката научаваме нещо за тяхното моментно състояние, но по същия начин свиренето на каната за мляко ни "информира", че то е сварено. Усвояването на информация чрез звуци не е разбиране на език, макар да не можем да отречем, че в животинския свят има разработени на инстинктивна основа системи за сигнализация, които регулират поведението в жизненоважни случаи (Бузов 2002: 102-103).

Цитираният автор ни дава отговор и на въпроса какви общи аспекти съществуват между "езика" на машините и човешкия език. Като се пита "Дали бързото преработване на информация, "способността" за самопрограмиране и боравенето с формални езици за изразяването на твърдения са достатъчни, за да обявим "изкуствения интелект" на машините за копие на естествения" (Бузов 2002: 102-103), Бузов ни предлага следния отговор:

Нито на животните, нито на машините имаме достатъчно основания да приписваме пропозиционални установки. Това са такива психически състояния, които имат пропозиционално съдържание и най-често се изразяват със съюза "че" плюс изречение. Аз мога да знам, че тя ме обича, да вярвам, че тя ме обича, да се страхувам, че тя ме обича, да се надявам, че тя ме обича и т.н. Това са различни пропозиционални установки. Те означават нещо, но задават неекзистенционални контексти. Мнозинството философи обвързват приписването на пропозиционални установки с наличието на ментален живот. Невъзможността да установим по какъвто и да е общовалиден начин наличието на такива сложни състояния у животните и машините ги изключва и като кандидати за носители на езикови способности от типа на човешките (Бузов 2002: 105).

3. Членоразделната реч

Човешкият език е много повече от общуването на останалите животински видове. Човешкият език предполага непрекъснато и безкрайно подреждане и преподреждане на ясни специфични звукове - членоразделна реч, чрез която хората изразяват невероятно разнообразни и различни по степен на абстракция понятия и идеи, за да отправят към себеподобните си съответните послания. Езикът е изключително притежание на човека - единственото живо същество, надарено с уникалната способност да общува истински. Днес се смята, че човешкото общество и езикът са продукт на паралелна еволюция и че Homo sapiens (Разумният човек) се отъждествява с Homo loquens (Говорещият човек).

Човешкият език е средство за общуване, но той е диалектически обвързан с предаване на мисли, с изразяване на чувства и с непрекъсната творческа дейност. Представителите на всички останали видове живи същества никога не са могли да "говорят" в същинския смисъл на думата. Колкото и уместно да изглежда твърдението, че членоразделната реч и останалите животински комуникативни системи се различават съществено, то не би довело доникъде, ако не се опитаме да разберем на какво се дължат тези дълбоки различия.

Като се позовава на данни на науката през първата половина на ХХ век, Чомски (1986: 124) посочва, че речевата способност на човека издава не само по-високо развит интелект, а преди всичко изглежда свързана със специфичен тип умствена организация. Именно поради това, смята Чомски, са обречени на неуспех опитите човешкият език да се разглежда като явление, доста по-усложнено в сравнение с явленията, които се наблюдават при останалите животински видове. Но ако наистина става дума за различно организирана мозъчна материя, подобна констатация поставя пред сериозно изпитание биолозите: явлението би се отъждествило със същински "бум" по веригата на естествената еволюция - качествен скок, свързан с реорганизация на самата система.

Появата на членоразделната реч е възможна само при наличие на специфична анатомична структура на устата, гърлото и най-вече на мозъка. За произвеждане на акустичните вълни, съставящи езиковите звукове, човешките същества разполагат със звукопроизвеждащи органи, принадлежащи към артикулационния или към респираторния апарат: звукът се произвежда благодарение на издишвания въздух; въздухът излиза от дробовете и стига до трахеята; оттук започват функциите на артикулационния апарат. Над трахеята се намира ларинксът - специфичен звукопроизвеждащ орган, изграден от хрущяли, между които се разположени гласните връзки: благодарение на трептенето им се произвеждат гласни звукове или звучни съгласни; при неучастие на гласните връзки се произвеждат беззвучни съгласни. Звуковете се артикулират в устната кухина благодарение на подвижността на долната челюст и езика. В артикулацията участват още устните, зъбите, алвеолите, твърдото небце, мекото небце и мъжецът.

Благодарение на по-ниско разположения си ларинкс човек е в състояние да произнася ясно доловими звукове; по-голямото разстояние между ларинкса и носната кухина пък му дава възможност да артикулира ясно затворените гласни [и] и [у]. Новородените имат все още високо разположен ларинкс, което им позволява да сучат и да дишат едновременно. От 18-месечна възраст нататък ларинксът на детето постепенно започва да се "смъква" надолу; промяната на анатомичната структура при децата вече им дава възможност да произнасят членоразделни звукове; при това обаче нараства опасността от задавяне и задушаване. След като се изправил на два крака, човек придобил способността да се придвижва по-лесно и бързо, но бил обречен да страда от болки в гърба; след като проговорил, нараснала вероятността да умре от задавяне! Подобен риск, свързан с речевата дейност, говори в полза на предположението, че, независимо от всички последствия, нуждата от гореописаната физиологична промяна трябва да е била наистина много силна (Либерман 1973: 164-166); Лоренсо, Лонга 2003: 104).

Възникнала около 600 хиляди години пр.Хр., най-примитивната звукова "реч" се приписва на питекантропите - най-старите изкопаеми хоминиди - свързващо звено между маймуните и човека, обитавали Азия и Африка. След тях на Земята се появили и други примати, чиито мозъци се отличавали със значително по-големи размери в сравнение с мозъка на Homo erectus. Авторски колектив (2007: 16-19) изтъква следното във връзка с вида Homo erectus:

Преди 2 милиона години в Африка се появяват първите номади - високи, мускулести, с гладка и неокосмена кожа, с дълги крака и тесен таз. Издръжливи и жилави, те се придвижвали удивително бързо. [...]. Техните забележителни физически данни им помагали да преживяват в различни условия, което довело до бързото им разселване по света - първо в Южна Европа и Близкия изток, а след това и в останалата част на Азия. На слаба светлина и с шапка на главата, която да прикрива плътните им вежди и полегатото чело, те лесно биха могли да бъдат объркани със съвременен човек. Но те принадлежат на друг биологичен вид - Homo erectus, и дори не са наши преки предци. Началото на съвременния човек произхожда от популациите на Homo sapiens. [...]. През последните няколко милиона години планетата е населявана от няколко човешки вида. Сравнително неотдавна ние сме се избавили от всичките си разумни "братовчеди". Пътят, извървян от Homo erectus, е дълъг - те са живели на Земята поне 20 пъти по-дълго в сравнение с периода, през който съществуват съвременните хора. През цялото време те почти не са се развили в технологично отношение. [...]. При тях не са били познати изкуството, религията или погребалните церемонии. В този смисъл те изоставали осезаемо от Homo sapiens. Може би точно липсата на духовна култура е предрешила безрадостната им съдба. [...]. Към 100 000 години съвременните хора и Homo erectus делят една територия. Когато Homo erectus отмират, за първи път в историята на човечеството останал един-единствен вид.

Нарасналата черепна вместимост предполагала по-голям мозъчен капацитет, който им позволил да усложнят действията си: открили огъня, започнали да изработват елементарни сечива и създали система от членоразделни слухово доловими сигнали, чрез която споделяли мислите и чувствата си.

Най-древните хора (архантропите, Homo erectus), с изкопаеми представители питекантроп, синантроп², атлантроп³ и пр., се появяват в края на долния плейстоцен може би преди около 600 000 или повече години. При останки от синантропи, които са най-добре познатите измежду изброените по-горе фосили, са били намерени примитивни каменни сечива от кремък, пясъчник и др., еленови рога със следи от обгаряне и обработка. Синантропът е познавал огъня и е живеел в първобитно стадо. Мозъчният череп на питекантропа е достигал обем 870 см³, а на синантропа - 1075 см³ (при съвременния човек средно около 1500 см³). Съществуват антропологични доказателства за зараждането на съзнание и на говор още в периода на маймуночовека. Изучаването на черепи на синантропи показва явно развитие на онези дялове на мозъка, в които са разположени моторният център на речта и акустичният център. Естествено, че езикът на маймуночовека е бил съвсем елементарен, нечленоразделен, но той е имал вече социална функция, т.е. не само е сигнализирал за нещо, но е и подбуждал към общи действия. Той вероятно се е състоял от няколко десетки викове-изречения (звукове-съобщения) (Москов, Бояджиев 1977: 9).

Около 35 000 години пр.Хр. неандерталският човек⁴, както и кроманьонецът⁵ притежавали "езикова" система и анатомична структура, наподобяваща тази на съвременния човек.

4. Основни характеристики на комуникативните знакови системи

Трудно може да се добави нещо съществено по въпросите, свързани с произхода и природата на човешкия език. Все пак изглежда уместно да се изложат някои от същностните характеристики на езика, защото именно те привличат вниманието и интереса на учените от най-дълбока древност до днес. За целта тук се използва класификацията на видния американски структуралист Чарлз Хокет (Charles Francis Hockett, 1916-2000) (вж. Хокет 1976: 547-575) - най-добрата, която се среща досега в литературата, посветена на основните характеристики на човешкия език. Представеният списък не претендира за изчерпателност: по-нататъшните изследвания в тази посока може да разкрият и други характерни черти и аспекти, които биха се оказали не по-маловажни.

Въпреки невероятното типологично разнообразие на езиците в света, всички те притежават няколко типични черти, които не се срещат в подобна комбинация при нито една от останалите изследвани комуникативни системи на животните. Част от основните характеристики на комуникативния тип кодова система, каквато е човешкият език, са общи за комуникативните системи, присъщи на останалите живи същества; част от тези характеристики не са независими, нито принадлежат изключително към специфичните особености на човешкия език.

4.1. Слухово-вокален канал

Сигналите, които се разпространяват при говор, притежават звуков характер, дължащ се на движенията на дихателния и горната част на храносмилателния апарат: нито една допълнителна звукопораждаща дейност на говорещия не е и не може да бъде част от човешката членоразделна реч. Следва да се има предвид също така, че не всички звуци или звукови ефекти, получени в процеса на артикулацията, са част от човешката реч: допълнителните артикулационни ефекти могат да бъдат окачествени като "паралингвистични явления"; сами по себе си те съставляват отделна комуникативна система, различна от езика, която във всички случаи е възникнала преди него в процеса на историческата еволюция на човечеството.

Почти всички млекопитаещи са в състояние да произвеждат звуци, подобни на човешките. В общи линии слухово доловимият път на разпространение и на възприемане представлява обща характеристика на комуникативната система на всички млекопитаещи. Механизмите на произвеждане и възприемане на звуците при птиците до голяма степен наподобяват слухово доловимия тип комуникативна система. Ето защо по отношение на песента на птиците също е приложим термина слухово доловим тип комуникация.

4.2. Вълнообразно излъчване и направлявана перцепция

При всяка комуникативна система от звуков тип разпространението на звуковете се извършва вълнообразно; всеки възприемащ орган или апарат, намиращ се на подходящо разстояние, е в състояние да улови сигнала. Като допълнение към вълнообразното излъчване на звуковия сигнал, улавянето на звука (чуването, перцепцията) е ориентирано по подходящ начин спрямо местоположението на звуковия източник, макар че звуковите сигнали обикновено не се нуждаят от специално посочване на мястото, където се намира издаващото ги живо същество: този тип информация се осъществява благодарение на физичната структура на звуковата вълна, която трудно може да бъде спряна. Гибон, открил храна, надава характерен за ситуацията вик, различен от останалите крясъци-сигнали, включени в комуникативната система на тези животни. Всъщност не акустичните характеристики на вика информират останалите маймуни за мястото, където е открита храната: животните се ориентират единствено от местоположението на гибона, който пръв е надал информиращ вик. Вероятно именно по тази причина във всички езици съществуват думи като тук и аз, чиито значения се извличат въз основа на наблюдението къде се намира и кой говори в момента на реализацията на речевия акт.

4.3. Бързо разсейване на сигнала

Третата типична характеристика на всяка комуникативна система от слухово доловим тип също се дължи на физичната природа на звука: звуковите сигнали се разсейват бързо и, ако не бъдат уловени своевременно, се изгубват безвъзвратно. Всяко съобщение е обречено да изчезне с времето. Възможно е даден древен клинопис, създаден преди хилядолетия, все още да бъде разчетен, но рано или късно той също ще се заличи. В по-ново време бързо разсейващата се природа на езика се компенсира донякъде с прилагането на различни регистриращи системи, най-древната от които е писмеността. Нищо подобно не е открито досега в света на животните.

4.4. Взаимозаменяемост

Подобна характеристика притежават всички комуникативни системи, при които живите организми, способни да предават информация, притежават и способността да я получават. Всеки възрастен говорещ по принцип е и слушащ, т.е. той е в състояние да изрече дадена дума и да я разбере, когато тя бъде произнесена от друг. Изключения се наблюдават само при индивиди с патологични отклонения. При комуникативните системи от слухово доловим тип, срещащи се при много млекопитаещи и птици, взаимозаменяемостта на сигнала се среща по правило.

4.5. Пълна обратна връзка

При някои видове кинетично-визуална комуникация предаващият посланието често не е в състояние да долови част от съществените аспекти на предавания сигнал. Като изключим патологичните отклонения, говорещият даден език чува всичко, което той самият произнася в момента на говоренето и тази слухова обратна връзка обикновено се допълва от движенията на артикулационния апарат. Вероятно всички комуникативни системи от слухово доловим тип (включително и само звуковите) притежават тази характерна особеност, назована с термина пълна обратна връзка. Тази характеристика, която има огромно значение за разбираемостта на речта, притежава още две съществени особености:

а) при всяко живо същество, издаващо последователни звукови сигнали (независимо дали те се повтарят, както при повечето насекоми, или се различават един от друг, както при млекопитаещите и повечето птици), при приемането на сигнала и осъществяването на обратната връзка е необходимо всеки сигнал да бъде част от стимула, благодарение на който се осъществява подаването и характера на следващия сигнал. Когато това условие е налице, обратната връзка дава възможност да се осъществи известна корекция в серията подадени сигнали, наложена от определена норма, закодирана в централната нервна система на живите същества;

б) серията от сигнали, които обикновено си предават членовете на дадена група живи същества, всяка една от които служи като част от отговора на предходната и, същевременно, като част от стимула за осъществяване на следващата серия, може да бъде излъчена от едно-единствено живо същество. По всяка вероятност подобен процес се осъществява само при комуникация между хора. Ясно е обаче, че той е осъществим в рамките на такава комуникативна система, чиято природа се характеризира с наличие на взаимозаменяемост и пълна обратна връзка - характеристики, които позволяват на човек да се вживее в ролята на останалите индивиди и да разговаря сам със себе си.

4.6. Специализираност

Да си представим следната ситуация: съпруг вижда жена си да приготвя масата и се запътва към столовата или пък чува как домакинята казва: "Обядът е готов" и отива да обядва. Съгласно дефиницията за същността на комуникацията, трябва да признаем, че и в двата случая тя се е осъществила по някакъв начин. Все пак разликата между двете ситуации е очевидна. За да я обясним, трябва да си припомним, че всяко действие на даден организъм, включително и онова, което цели да предаде някаква информация на друг организъм, предполага изразходване на определено количество енергия и, следователно, има преки физични следствия. В случая, когато жената приготвя масата, прякото физично следствие от действията й се състои в подреждане на приборите, а, според традициите на нашето общество, подобни действия са пряко свързани с биологичната функция "хранене". Същевременно същото това действие служи като стимул за останалите членове на домакинството да се отправят към столовата: налице е още едно непряко следствие. Обратно: когато жената каже "Обядът е готов", единственото пряко физично следствие се изразява в слабо раздвижване на звуковите вълни, незначително от гледна точка на биологичните функции, докато косвените следствия са еднакви и са единствените, които имат някакво биологично значение. В този смисъл може да се каже, че даден комуникативен акт е специализиран до такава степен, че неговите преки енергетични последици са незначителни от биологична гледна точка. Несъмнено езикът е именно такава специализирана комуникативна система. Неспециализираният тип комуникативна система е доста разпространен сред животинския свят; вероятно този вид комуникативна система е прекият предшественик, от който са се развили специализираните комуникативни системи.

4.7. Семантичност

Елементите на дадена комуникативна система обозначават, т.е. изграждат асоциативни връзки с предмети и ситуации от заобикалящата ни действителност. Цялостното функциониране на системата се основава именно на тези асоциативни връзки: в този случай казваме, че системата притежава качеството "семантичност". По принцип всички човешки езици са семантични (значещи) системи. По силата на подобно определение излиза, че системата от крясъци на гибоните също е семантична: всяка маймуна реагира при вик за опасност по начина, по който би реагирала при вида на самата опасност. Естествено, това съвсем не означава, че гибонът "идентифицира" крясъка с опасността. Счита се, че съществува определен тип асоциативна връзка между опасността и предупредителния крясък, благодарение на която както крясъкът, така и самата опасност провокират у гибоните един и същи комплекс от реакции; при това споменатите реакции са коренно различни в сравнение с реакциите на маймуните при откриване на храна или при долавяне на крясък, който означава ‘наблизо има храна’.

4.8. Произволност

Всяка семантична комуникативна система е съставена от знаци-символи, които са иконични, в смисъл че по своите физични очертания всеки символ напомня повече или по-малко за обозначения от него предмет. Ако даден символ или система от символи са лишени от качеството "иконичност", казваме, че този вид система е съставена от условни (произволни) по характер знаци или че знаците притежават качеството "произволност". Нито една семантична връзка не е и не може да бъде изцяло иконична: за да е изцяло иконичен, символът трябва да се идентифицира напълно с обозначения предмет.

Основните семантични връзки при всяка езикова система притежават произволен характер: между звуковете, от които е съставена думата куче (исп. perro, фр. chien, англ. dog) и вида, лая или миризмата на животното, обозначено със съответната дума, не съществува никакво сходство. Само звукоподражателните думи съдържат слаби иконични следи. Независимо от това лесно може да се установи, че и при тях до голяма степен участват елементи на произволност. Доколкото слухово доловимите комуникативни системи на млекопитаещите и птиците са системи от семантичен тип, те са преимуществено произволни. Такъв тип система представляват и крясъците на гибоните. Тя съдържа немалко иконични елементи: например силата, с която гибоните надават предупредителен вик за опасност може да се намира в пряка връзка с близостта или размерите на надвисналата опасност. Асоциативната връзка между характерния крясък и опасността е произволна, но отношението между близостта на надвисналата опасност и силата на крясъка притежава преди всичко иконичен характер. Преимуществото на произволността над иконичността при човешкия език в сравнение с комуникативна система на пчелите, напр., е сравнима с преимуществото на азбучната над йероглифната писменост: хората разговарят и си разменят информация за всичко, което ги интересува, докато пчелите "си говорят" само за събиране на цветен прашец. Химично-кинетичната комуникация на пчелите е известна в науката с термина танц на пчелите: свързва се със специфичната информация, която предават на останалите си посестрими от кошера пчелите-разузнавачки. Според Емил Бенвенист (Émile Benveniste, 1902-1976)

[...] пчелите са способни да произвеждат и разбират истински съобщения, съдържащи няколко данни. Те могат да регистрират разположението и разстоянието, могат да ги съхраняват в "паметта си", могат да ги предават, като ги символизират чрез различното поведение на тялото си (Бенвенист 1993: 77).

Няма съмнение, че става дума за същински сигнали-съобщения. Важно е обаче да се разбере кои са същностните различия между тези сигнали и човешкия език. Танцът на пчелите несъмнено е вид условен код - сигналите условно предават посоката и местоположението на цветния прашец. В този смисъл кодовата система на пчелите притежава качеството "произволност", която обаче е строго фиксирана и неизменна - пчелите копират винаги една-единствена ситуация - тази, за която съобщават (Бенвенист 1993: 70). От друга страна е налице и т.нар. "дискретност" на сигналите - те могат да се сегментират на отделни отрязъци (отделни движения или комбинации от движения) и се схващат (декодират) правилно от останалите членове на общността. За разлика от говорещите хора обаче пчелите не реагират на съобщеното със съответен танц-отговор или, както посочва Илияна Кръпова (2001: 53), "пчелите не познават диалога". Най-съществената разлика между човешкия език и "езика" на пчелите е качеството "продуктивност" - пчелите не са в състояние да създават нови дискретни елементи (танцови движения), нито да комбинират вече известните движения, за да създадат нови, с които евентуално да предадат нова информация.

4.9. Дискретност

Когато някой пита къде се намира даден предмет, често му се отговаря с посочващ жест. От физиологична и физична гледна точка пръстите на ръката и самата ръка могат да заемат безкрайно разнообразни положения и позиции, но от комуникативна гледна точка информацията присъства или отсъства. От цялото множество възможни положения на пръстите на ръката, само определена серия от последователни движения се схваща като подаване на определен сигнал, докато голям брой други серии от възможни положения на пръстите на ръката се идентифицират като липса на подаване на определен сигнал. Случаите, при които в границите на дадена физична последователност (континуум) се обособяват напълно различими помежду си отрязъци, се свързват с операцията, наречена "квантификация"; в резултат от нея се създава т.нар. "инвентар от дискретни сигнали". При жестикулиране обаче пръстите на ръката сочат към безкрайно и неразложимо множество от посоки; създава се ситуация на неизбежна неточност, определена единствено в границите на относителната прецизност, достатъчна за възприемането и разбирането на сигнала-жест; физичният континуум от възможните направления на жеста не е квантифициран, в резултат от което се получава инвентар от недискретни сигнали. С присъщите си иконични аспекти "танцът" на пчелите представлява непрекъсната, недискретна система, докато крясъците на гибоните се различават един от друг поради дискретния си характер. Всяка комуникативна система от семантичен тип, която се характеризира с непрекъснатост на наличния инвентар, притежава иконичен характер.

Фонемите на дадена езикова система не са просто отделни звукове, а цели комплекси (отрязъци) от звукове, обособени благодарение на квантификацията. Фонемите са части от континуума, изграден от множество физиологично и акустично възможни звукове. Във всеки език квантификацията протича различно и води до изграждане на различни дискретни инвентари от фонеми. Всеки езиков изказ с определена дължина трябва да се различава от всички останали, притежаващи същата дължина, поне по един цялостен фонологичен белег.

4.10. Преносимост

Само малка част от комуникативните системи от семантичен тип, сред които се откроява езикът и останалите му производни системи (напр. писмеността), притежават способността да назовават чрез присъщите си знаци-символи предмети, действия или събития, отдалечени във времето и в пространството от момента и мястото на реализацията на конкретния комуникативен акт. Тази черта, присъща на посочения вид комуникативни системи, се нарича "преносимост". Преносимостта се среща рядко. Досегашните изследвания не доказват, че крясъците на гибоните (като комуникативна система от слухово доловим семантичен тип) притежават свойства, свързани с преносимостта на информацията.

4.11. Двойственост

Двойствеността е източник на по-висока ефективност и икономия за всяка комуникативна система, при която се налага да се прави разлика между неограничен брой съобщения. Сравнително ограничен брой фонеми могат да бъдат подредени така, че да образуват огромен брой кратки съчетания с различно значение. Всички човешки езици притежават фонологична и граматична структура; всеки езиков изказ представлява определен набор от подредени по определен начин фонеми, принадлежащи към този език, като същевременно те участват като компоненти в изграждането на по-големи образувания, наречени "морфеми". Повечето от комуникативните системи, измислени от човека, се характеризират с наличие на двойственост: например морзовата система, при която фонемите са представени от точки, тирета и паузи с определена дължина, докато морфемите са комбинации от посочените точки, тирета и паузи, като всяка една от тези различни комбинации притежава различно значение. Трудно може да се посочи друг убедителен пример за наличие на значеща двойственост при комуникативните системи на останалите живи същества. Независимо от това, като се има предвид, че изследванията в тази област все още се намират в начален етап, би било преждевременно двойствеността да бъде обявена за характеристика, присъща единствено на човешкия език.

4.12. Продуктивност

Всеки говорещ индивид може да изрече във всеки момент нещо, което никога преди не е изказвал, нито чувал, и ще бъде прекрасно разбран от събеседника си. При това не е необходимо говорещият и слушащият да осъзнаят, че са станали свидетели на "раждането" на езиково нововъведение. В този смисъл се казва, че дадена комуникативна система, при която е възможно да бъдат създадени и разбрани безпроблемно съвършено нови изкази и съобщения, притежава качеството "продуктивност". Един от най-често срещащите се механизми, чрез които се осъществява езиковата продуктивност, е аналогията. Всеки един от нас е бил свидетел на онзи момент, в който детето ни създава именно по аналогия своята първа съвършено нова езикова конструкция; от този момент насетне езиковите навици на детето започват постепенно да се нагаждат към особеностите на речта на обкръжаващите го възрастни. В известен смисъл танцът на пчелите също притежава елементи на продуктивност; всяка пчела-работничка може да информира за наличието на определено находище на цветен прашец, за което дотогава не е съществувала предварителна информация. Всъщност всяка непрекъсната семантична и, следователно, иконична система, е продуктивна по необходимост. Комуникативната система от дискретен тип не е задължително продуктивна: механизмите на аналогията, които правят човешкия език продуктивен, са коренно различни от механизмите, които създават продуктивния характер на "езика" на пчелите. Съществува принципна разлика между дискретната продуктивна и съответната непродуктивна система, дори и когато последната е в състояние да произведе огромен брой съобщения. Това е така, защото, ако дадена дискретна система е непродуктивна, колкото и голям да е броят на възможните съобщения, той все пак е краен. Всъщност продуктивността предполага наличие на краен брой елементарни значещи единици, благодарение на които е възможно да бъде произведено огромно, макар и не безкрайно, множество от напълно различни езикови изкази-съобщения. От дотук анализираните комуникативни системи нито една, освен човешката, не притежава изцяло качеството "продуктивност". Крясъците на гибоните изграждат система от петнадесетина различни викове, но тази система не съдържа определен механизъм, позволяващ да бъде създаден - и евентуално разбран - някакъв нов вик-сигнал. Би могло да се каже, че песента на някои пойни птици представлява определен вид продуктивна система. Няма съмнение, че птиците обогатяват със собствени "интерпретации" различните звукови сигнали-трели, присъщи на основния репертоар на съответната птича общност; по този начин песента им се превръща в характерна черта, присъща както на самите птици-творци, така и на съответния птичи вид.

4.13. Социален характер

За да може даден индивид да ползва определена комуникативна система, е необходимо условният характер на присъщите й знаци да бъде усвоен по някакъв начин. Съществуват два биологични механизма, чрез които се осъществява подобно усвояване. Първият от тях е генетичната наследственост; вторият механизъм е традицията.

В процеса на унаследяването на езиковите навици от различните поколения в по-голяма степен участва вторият механизъм - традицията. Всяко традиционно поведение е усвоено, но не всяко усвоено поведение е традиция. Дадено поведение се превръща в традиция, когато стане обект на обучение от страна на други индивиди, принадлежащи към същия биологичен вид. Традицията не е човешка привилегия. При млекопитаещите и птиците генетиката и традицията действат в постоянно диалектическо единство.

Традицията се превръща в съзнателно предаване на културни ценности едва тогава, когато в процеса на предаването на традиционните навици активно се намеси участието на символите. Ефикасното функциониране на дадена комуникативна система предполага тя да притежава следните характеристики: семантичност, произволност (следователно, дискретност), преносимост, продуктивност и предаване по традиция: именно тази комбинация от основни същностни характеристики е в състояние да произвежда символи в смисъла, който най-често се влага в термина символ в областта на съвременната философия. Това означава да приемем, че Homo sapiens е единственото живо същество, притежаващо определена степен на култура.

Човешкият език [...] се е появил поради необходимостта от ефикасно средство за общуване и затова можем с пълно основание да твърдим, че той има обществен характер още от люлката си. Езикът е изиграл съществена роля за окончателното отделяне на човека от животните. Невъзможно е да си представим съществуването на човешкото общество, на каквато и да било наука и култура и в крайна сметка съществуването на самия човек без езика. Езикът - най-важното средство за формиране и изразяване на нашите мисли, незаменимо оръдие в опознаването на обкръжаващия ни свят и на нас самите, едно от най-удивителните неща, на което не винаги обръщаме достатъчно внимание - е велико благо за човешкия род, могъщ двигател на човешкия напредък (Москов, Бояджиев 1977: 11).

4.14. Възможност за "съзнателна злоупотреба"

Езиковите послания могат да бъдат и безсмислени, и дори съзнателно неистинни. Характеристиката, която може да се нарече "съзнателна злоупотреба с езика", лежи в основата на лъжата - висша форма на абстракция, на измислиците, на грешките, на суеверието, но и в основата на научните хипотези. Тази характеристика не е самостоятелна; тя произтича от семантичността и е свързана с други черти, присъщи на човешката реч, например с преносимостта и продуктивността. Напълно възможно е да съществуват комуникативни системи, притежаващи горепосочените три характеристики, но без да са в състояние да способстват за извършването на съзнателна злоупотреба. Всички познати досега животински комуникативни системи не притежават подобна характеристика. В този смисъл тя си остава чисто човешка!

4.15. Възможност за самоосъзнаване

Човешкият език дава възможност на хората да си разменят информация относно процеса на самото общуване, напр. "Казаното отговаря на истината". Метаразсъдителният характер на езика не се среща при нито една друга комуникативна система от подобен тип. Способността за самоосъзнаване също не е самостоятелна езикова характеристика: до голяма степен тя се дължи на присъщата на езика продуктивност.

5. Специфичните характеристики на човешкия език

От изброените петнадесет характеристики само четири, а именно: продуктивността, преносимостта, двойствеността и предаването на културните придобивки по традиция, могат да се считат за същностни черти на всяка езикова система. Без тях човешкият език не би се различавал от бедната комуникативна система на приматите. От гледна точка на историческата еволюция може да се предполага, че гореизброените специфични черти са възникнали последни в рамките на системата, която вече се е характеризирала с наличие на всички останали непроизводни характеристики.

Приматите не са могли да говорят. Единствената способност, която евентуално може да им бъде приписана, вероятно е представлявала проста система от нечленоразделни крясъци, твърде подобна на "езика" на гибоните. Тази примитивна система била непродуктивна, непреносима и лишена от двойственост. Подобна система вероятно е притежавала и някои характеристики, съпоставими с човешкия език: това са всички онези черти, които притежават и останалите комуникативни системи на висшите животни, а именно: слухово доловим път на разпространение, бързо разсейване на сигналите, взаимозаменяемост, пълна обратна връзка, специализираност, семантичност, произволност и дискретност. Може да се допусне, че този вид система се е предавала по традиция, макар че в случая традицията е играела второстепенна роля в сравнение с генетичния механизъм.

5.1. Първичен език ("протоезик")

Дадена система от нечленоразделни звуци може да придобие относителна гъвкавост, ако успее да развие съвсем нов тип викове-сигнали, отговарящи на нов тип поведение в нова среда. Но комуникативната система, състояща се от нечленоразделни крясъци-сигнали, не е в състояние да направи първа стъпка към превръщането си в членоразделна реч, освен ако от непродуктивен тип затворена система не прерасне в продуктивна система. Как е могло да стане това?

Да си представим структурата на някой от видовете крясъци (напр. онзи, който означава "храна"), изграждащи примитивната система на приматите под формата на акустичен комплекс (в случая не е от значение от колко и от кои точно характеристики е изграден звуковият комплекс), който ще обозначим условно и произволно със серията <А-Б-В-Г>; да го сравним с друг вик, който означава "опасност", обозначен с различни символи, например <Д-Е-Ж-З>: възприетите от нас символи означават само, че всеки крясък се е състоял от две или повече звукови различителни характеристики, върху които приматите са могли да концентрират несъвършения си слух. Понякога в живота им възниквали внезапни ситуации, характеризиращи се с откриване на храна, но намираща се в непосредствена близост до реално надвиснала опасност. В подобни случаи, вместо да издаде един след друг очакваните крясъци, типични за всяка една от двете ситуации поотделно, приматът е надавал нов крясък, съдържащ в себе си характеристиките на двата известни вика, а именно <А-Б-Ж-З>, който по своеобразен начин е съчетавал предупрежденията "тук има храна, но има и опасност". Съществувала е също така възможността подобна ситуация да се повтаря многократно; рано или късно останалите членове от стадото са реагирали адекватно, което им е позволявало да се справят все по-ефикасно с новата, необичайно сложна ситуация. Така постепенно възниквал навикът да "кръстосват" предишните си крясъци, за да образуват нови характерни викове. Вероятно се е случило нещо подобно, тъй като механизмът на кръстосване на сигналите е единственият, възможен от логическа гледна точка начин, чрез който дадена непродуктивна дискретна комуникативна система би могла да еволюира и да се превърне в продуктивна система.

Сама по себе си появата на новия вик <А-Б-Ж-З> съвсем не означава, че системата е станала продуктивна: дадена комуникативна система, състояща се от двадесет, сто или даже хиляда характерни сигнала, продължава да бъде толкова непродуктивна, колкото и онази, която е съставена само от десетина сигнални викове. Но от момента, в който новият вик стане част от системата, той, както и останалите характерни крясъци-сигнали вече се възприемат като съставни (членоразделни), т.е. такива, които могат да бъдат разложени на отделни компоненти: в комплекса <А-Б-В-Г> компонентът <АБ> вече означава "храна", докато компонент <ВГ> ще означава "няма опасност"; същевременно в комплекса <Д-Е-Ж-З> елементът <ДЕ> означава, съответно, "няма храна", а <ЖЗ>, "има опасност". Възможно било да се появи и нов вик-сигнал с елементи <Д-Е-В-Г>, който да означава "няма храна и няма опасност". В този смисъл приматите вече са разполагали с три различни сложно комбинирани викове, във всеки един от които са долавяли наличие на отделни компоненти с различно значение. От този исторически момент нататък пред тях се открила възможността да свикнат да изграждат съставни сигнали, като си служат с отделни различими компоненти: именно този навик определя продуктивността като една от най-важните характеристики на човешкия език.

Подобно на всички останали стъпки в общата еволюция на древните ни предци, усъвършенстването на системата продължило хилядолетия. Случайното произвеждане на кръстосан (съставен) вик, както и неволното преместване на камък или тояга с помощта на горния крайник са само краткотрайни епизоди в историята на примитивното човечество. Същевременно знаем, че подобни явления с потенциално кръстосващ характер са могли да се случват многократно, без това да е имало някакъв видим ефект всеки път, когато са предизвиквали едва забележими, макар и трайни последствия. Когато накрая била постигната "продуктивизацията" на системата, ефектът й имал революционни последствия за по-нататъшната еволюция на приматите: този ефект бил толкова значителен, колкото и възприемането на навика да използват ръката си, за да преместят предмет.

Усвояването на детайлните условности на съответната продуктивна система не може да се осъществи само по генетичен път: този сложен процес се реализира единствено чрез продължително обучение, подобно на онова, на което се подлага детето, за да се научи да говори. Същевременно възниквала необходимостта да бъдат предварително овладени голяма част от условностите на сложната комуникативна система с оглед на бъдещото й ефикасно използване; в този смисъл част от предварителното обучение по необходимост се провеждало далеч от контекста (ситуацията), в който биха имали пряко въздействие серията усвоени комуникативни комплекси: това означава, че към слухово доловимата продуктивна система, предавана до голяма степен по традиция, се прибавила още една важна характеристика - преносимостта на сигналите. Този вид система вече може да се нарече "първичен език" ("протоезик"). В света на живите същества днес не съществува друга подобна комуникативна система. Онова, което знаем със сигурност, е, че която и да е група примати, успели да развият подобна форма на слухово доловима продуктивна дискретна комуникативна система, са изчезнали безследно. Ако днес можехме да си представим протоезика на нашите предшественици, по всяка вероятност той щеше да ни прозвучи повече като серия животински ревове, отколкото като членоразделна реч: само внимателният анализ би могъл да ни разкрие в него протоезиковите черти и характеристики.

5.2. Човешкият език

Развитието на изправена стойка при ходене и удължаването на долната част на лицето до челото предизвикват изравняване оста на устната кухина, при което тя заема перпендикулярно положение спрямо фаринкса. Физиологичните изменения довеждат до отделянето на мъжеца от ларинкса, а долната част на езика остава относително свободна. Тези и други физиологични изменения превръщат артикулационните органи на първобитния човек в нещо коренно различно от аналогичните органи на останалите висши млекопитаещи, включително и приматите.

Вокалната продукция изисква фин синхрон на вокалния тракт, лицевата мускулатура и мозъчната организация. Размерът на мозъка се е утроил в периода между 2 милиона години и 100 000 години. При това основна е възможността за складиране на вериги комбинации от жестове и вокализации, които са значими за групата (Пацева 2004: 61).

Естествено, нито една от посочените промени не води директно към появата на двойствеността на езиковите знаци. В известен смисъл може да се каже, че именно тези промени на акустичния апарат създават почва за възникването на бъдещата езикова артикулация. Примитивните хора достигат до такава фаза във физиологичното си развитие, която позволява появата на двойствеността: механизмът на нейната реализация със сигурност не се е различавал съществено от типа артикулационни движения, присъщи на съвременния говорещ човек.

Протоезикът се обогатявал, ставал все по-гъвкав; постоянното кръстосване на сигнали създало огромен инвентар от елементарни значещи съставки - протоморфемите на първичния език. Но без наличие на двойственост тези елементи се различавали само по броя и дължината на акустичните комплекси. Същевременно възможното акустично-артикулационно пространство ставало все по-пренаселено: някои от протоморфемите вече били толкова подобни на други, че различаването им се превърнало в невъзможно предизвикателство за устните, устата, ушите и мозъците на примитивните хора. Нещо трябвало да се промени, защото в противен случай системата щяла да рухне под собствената си тежест. Вероятно доста такива свръхнатоварени системи са преживели упадък и са изчезнали заедно с носителите си.

За щастие, в един-единствен случай настъпила гениална мутация: протоморфемите започнали да се чуват, идентифицират и различават вече не благодарение на цялостната си акустична структура, като цели по-дълги или по-кратки звукови комплекси, а по функционалните признаци на звуковете, подредени по различен начин във всеки един от тях. Едновременно с тази промяна в техниката на чуването и идентифицирането на звуковете, артикулационните движения вече нямали за цел да генерират цялостни акустични комплекси, а се насочили към достатъчно ясно и прецизно произвеждане на онези звукови признаци, които осигурявали различаването на дадена протоморфема от останалите. Тази промяна създала условия за възникване на двойствеността: протоморфемите се превърнали в същински морфеми, а споменатите звукови признаци, в смислоразличителни компоненти - фонеми. От този исторически момент нататък протоезикът се превръща в човешки език. Появата на същинския език на базата на непродуктивната комуникативна система, съставена от нечленоразделни звуци, не следва да се приема като замяна на един тип система с друг, а по-скоро като своеобразна еволюция на новия тип система в старите матрични рамки на предишната. Някои от древните черти на говорните навици на първобитните хора са се запазили и до днес в звуково-акустичното поведение на съвременния човек. Първобитните хора са могли да променят интензитета, височината и дължината на един и същи вик, както и ние днес, когато, паралелно със сложни изречения, сме в състояние да издаваме и кратки звуци, подобни на грухтене, хлипане, сумтене, които не са думи, нито морфеми, не са и елементи на членоразделна реч: те са част от явленията, наречени "паралингвистични", които, заедно с езика на жестовете (телесните комуникативни движения), формират древна комуникативна система, предшествала появата на самия език.

6. Речевата способност - вродена или придобита?

Векове наред учените се опитват да осветлят проблемите на глотогенезата. В езикознанието съществуват две течения, които се разминават съществено по въпроса дали езиковите способности са генетично заложени у човека или той постепенно усвоява езика в условията на необходимостта от общуване и изразяване на чувства под влияние на заобикалящите го говорещи индивиди и обществената традиция.

В общи линии натуралистите защитават първата теза. Те приемат, че говорната способност е биологичен дар, с която човек се ражда, докато познанието, което постепенно се усъвършенства, представлява вторичен стимул за развитието на човешката реч.

На свой ред американските психолози-бихейвиористи⁶ смятат, че детето усвоява езика, като имитира най-вече майка си, по начина по който усвоява и останалите физични и умствени дейности - хранене, ходене, мислене.

Освен споменатите по-горе гледни точки съществуват и опити за "примиряване" на двете противоположни схващания. Представителите на тази трета група учени приемат, че езикът е продукт както на генетично унаследени възможности, така и на усилията за постепенното му усвояване и усъвършенстване. Към този вид схващания може да се причисли и концепцията на Еухенио Косериу (Eugenio Coseriu, 1921-2002). Още в самото начало трябва да се подчертае, че е важно да се прави разлика между универсалната, вродена човешка говорна способност и езика. Косериу спазва стриктно тази разлика, когато твърди:

Говоренето е универсална човешка дейност, която се реализира индивидуално, но винаги в съответствие с исторически определени техники ("езици").

[...]. Така, когато кажем, че някое дете все още не е проговорило, нямаме предвид, че то не говори испански или някакъв друг език, а просто че все още не е усвоило общочовешката способност да говори: в този случай се придържаме към универсалното ниво (Косериу 1990: 244).

Като комуникативна кодова система от знаци с произволен характер езикът е свързан с определена обществена среда, има социален характер и принадлежи на културното наследство на човешкия род. Напълно вярно е, че човек притежава вродена способност да говори, но не по-малко е вярно, че всяко човешко същество се нуждае от подходяща социална среда, за да може тази унаследена способност да се прояви и да започне да се развива. Съществуват немалко сведения за човешки същества, живели в пълна изолация от човешки колектив, при които генетично унаследената говорна способност изобщо не се проявява. Москов и Бояджиев (1977: 42) привеждат данни за деца, отгледани от животни. Тези синове и дъщери на джунглата "владеели" животински "езици", състоящи се от нечленоразделни звуци, крясъци, вой и пр. След като били върнати към обществото на говорещите индивиди, се оказало, че тези деца са носители на съвсем примитивно мислене. Ето какво споделя по този повод Анастасия Станишева (2011):

Разказите за отгледаните от животни деца са обгърнати в мистицизъм и романтика до Късното Средновековие, когато хората реално се натъкват на истински подобни случаи. Един от най-характерните случаи е този на децата Амала и Камала. През октомври 1920 г. в малкото индийско селце Годемури свещеникът Сингх открива вълче леговище. Той прогонва вълците и в дупката намира две вълчета и две момичета - на около 8 и на около 3 години. Те тичали на четири крака, издавали звуци, подобни на вълчите, и се стараели да са пълноценни членове на глутницата. Не разбирали човешки говор и се страхували от хората. Сингх ги взел в Миднапур, в приюта, който ръководел, и дал имена на децата. Амала починала още на следващата година, а Камала доживява едва до 17 години. Тя успяла да придобие някои човешки навици в храненето и общуването, но умственото й развитие към края съответствало на 4-годишно дете.

Случаят на Лукас от Африка също е много интересен. Двама полицаи хванали 10-годишно момче сред стадо павиани. То, както всички диви деца, удряло и хапело. Оказало се, че някога родителите му го оставили на синора, докато работели на полето, а някаква павианка го откраднала. То прекарало 10 години в стадото й, хранейки се с корени, плодове, луковици и яйца. [...]. Нарекли го Лукас. Той добил някои човешки навици и станал ратай. През 1946 г. вече бил на 50, но все още бил запазил някои маймунски черти като озъбената усмивка и навика да се почесва и скубе по главата.

Това не са истории само на "дивашки народи от дивашки страни". Подобни неща се случват и в цивилизована и "недива" Европа. През 1334 г. е намерено дете сред вълци в Германия. През 1661 г. в Литва е открито 12-годишно момче в меча бърлога. През 1797 г. във Франция, в гората край Авейрон ловци намират 12-годишно момче, което се катерело по дърветата ловко като маймуна. Било вегетарианец. Местните твърдели, че живеел така поне от 7 години. Завеждат го в Париж при младия лекар Жан Итар⁷, който описва в книга неговата история. В началото Виктор, както го нарекли неговите откриватели, се чувствал много зле и се опитвал да избяга. Имал нервен тик и нямал доверие на хората. И все пак Итар успял да предаде известна човечност на Виктор, който можел да се облича, усвоил прости трудови навици и можел да си служи с инструменти. Умира на 40 години, без да може да чете и пише.

БЕЛЕЖКИ

1. Сред българските изследователи на невербалната комуникация би трябвало да се отбележат имената на Васил Г. Райнов, Толя Стоицова, Васил Инджев и др. В техните трудове (вж. Инджев 1977; Райнов 1987; Стоицова 1992) редом с теоретичното изясняване на генезиса, етимологията, терминологичното нюансиране на безмълвното общуване и популяризаторството, има и сериозни опити да се анализират и систематизират невербалните компоненти в българската народна култура, както и в нашата съвременната поведенческа практика (Стойков б.г.). [обратно]

2. Човекоподобно същество, представящо преходното стъпало между питекантропа и разумния човек. [обратно]

3. От гр. дума atlas, със значение ‘северноафриканска страна’ и anthropos, което означава ‘човек’; разновидност на питекантропа. [обратно]

4. Homo neanderthalensis е изчезнал вид, сроден на човека, живял в Европа и в Западна Азия в епохата на средния палеолит (2 500-28 000 пр.Хр.). Заедно с човека принадлежат към род Homo. В миналото някои палеоантрополози разглеждат неандерталците като подвид на Homo Sapiens и ги класифицират под името Homo sapiens neanderthalensis (другият подвид, според тях, е Homo sapiens sapiens, кроманьонецът или анатомично модерният човек). Днес много автори го считат за независим вид, наречен "Homo neanderthalensis". [обратно]

5. Кроманьонците са междинният предшественик на съвременните европейци. Те живеят в Европа от преди около 40 000 до преди около 10 000 г. [...]. Кроманьонците създали изящни творби, под формата на декорирани инструменти, фигурки от кости на животни и хора, фигурки от глина, музикални инструменти и зрелищни изображения в пещерите (Илиев 2012). [обратно]

6. Бихейвиоризмът е направление в психологията, възникнало в началото на ХХ в. Защитава схващането, че предмет на психологичното изследване е не съзнанието, а поведението, обективните реакции. Разпространява се главно в САЩ. [обратно]

7. Без университетско образование, Жан Марк Гаспар Итар (Jean Marc Gaspard Itard, 1774-1838) започва кариерата си на лекар през военната си служба по времето на Френската революция. Показва талант и се обучава в процеса на работа. През 1800 г. е назначен за главен лекар в Националния институт за глухонеми в Париж, където постиженията му са многобройни. Неговата работа с детето, известно като "дивачето от Авейрон", печели международна известност и днес той е признат за един от основоположниците на специалната педагогика. През 1799 трима френски ловци се натъкват на диво момче в горите на Южна Франция. То е видимо на 11-12 години, мръсно, голо и покрито с белези. Момчето побягва от тях, но е хванато, когато се опитва да се покатери на едно дърво. Ловците го отвеждат в близкото село и го поверяват на грижите на една вдовица. Когато историята за неговото улавяне се разпространява, местните жители дават сведения, че малко голо момче е било забелязано в гората пет години по-рано. Смята се, че то е живяло само много години и е оцеляло, хранейки се с каквото намери или улови. Момчето избягва от вдовицата и прекарва следващата зима, скитайки само из горите. Накрая е хванато отново и е настанено на сигурно място. Чиновник във френското правителство чува за него и предлага то да бъде отведено в Париж, където да бъде изучавано като пример за човек в примитивното му състояние. Обаче видните парижки лекари, които го изследват, заявяват, че то въобще не е "диво". Тяхното общо заключение е, че момчето е с умствена недостатъчност и е било изоставено наскоро от родителите си. Прочутият психиатър Филип Пинел (Philippe Pinel, 1745-1826) се изразява лаконично, като казва, че детето всъщност е "неизлечим идиот". Итар не е съгласен. Той вярва, че момчето е оцеляло само в гората поне седем години, цитирайки като доказателство неговата "дълбока ненавист към обществото, неговите обичаи и творения". Той твърди, че явната умствена изостаналост на момчето се дължи изцяло на липсата на взаимодействие с хора. При това той вярва, че това може да бъде преодоляно. Завежда момчето, което нарича "Виктор", в Националния институт за глухонеми и посвещава следващите пет години на интензивна индивидуализирана програма. Това е първият пример за индивидуализирана образователна програма (Денева б.г.). [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.