V. ЕЗИЧЕСКИ ФОРМИ НА МИТОЛОГИЧНО-РЕЛИГИОЗНО СВЕТОУСЕЩАНЕ

Мария Китова

web | Езикът и религията...

Езическо е всяко вярване, почитащо многообразните форми и проявления на Природата. Езически са всички природни религии, които възникват спонтанно, без да са свързани с проповедническа, мисионерска или философско-доктринална дейност на определени личности.

В по-широк смисъл, езичеството включва и древногръцката теософия, а също и днес разпространените народностни религии като хиндуизъм, шинтоизъм и шаманизъм, и вярванията на някои примитивни общности. [...]. Езическите религии имат силно изразен племенен характер - всяка една от тях е типична за определен народ и се различава от тези на другите народи, макар отделните вярвания да са съпоставими. Тези религии споделят една обща основа: те са политеистични, базирани са на определена митология, съставени са от множество отделни култове - към земята, към прадедите, към мъртвите, към фетиши, към фалоса, към природните сили и др. [...]. Появата на езичеството съвпада с появата на самото религиозно мислене у първобитните хора и търпи непрекъснато развитие и обогатяване до момента на изместването му от универсалните религии (Лао Дзъ 2015).

1. Пантеизъм и политеизъм

Като неразделна част от вътрешния живот на всеки човек, усещането за мистичното и свръхестественото се превръща в основа, върху която се създават цели пантеони божества и безброй свързани с тях легенди, задоволяващи стремежа на човека да се слее с недостижимата природа. Древните хора обожествявали всеки впечатлил ги аспект на битието. Ето защо пантеизмът и политеизмът се свързват с

[...] вярата в много богове и, заедно с това, в божественото всеприсъствие - "Боговете са всичко и във всичко". По силата на този принцип всяка област или явление във вселената са подвластни на различно божество. Универсалната божествена енергия се проявява чрез четирите основни елемента - земя, въздух, вода и огън, поради което тя е особено концентрирана в някои физични материи и природни обекти. Такива са дървото, камъкът, водата и всяка субстанция - носител на живот. Съответно божията сила е съсредоточена в дървета и дървени идоли, камъни и каменни статуи, извори, огньове, почва, семена, кръв, детеродни и оплодителни човешки органи и пр., които често биват обожествявани, фетишизирани [...]. Пантеизмът стои в основата на фетишизма. Вярата, че боговете присъстват засилено в някои предмети и материи, обуславя почитането на идоли, дървета, камъни и извори като носители на божията мощ, като част от божествената сила. Тя присъства и у човека, чийто живот, съзнание и душа са вдъхнати от божествата... (Относно б.г.).

Терминът политеизъм произхожда от съчетанието на гръцките думи πολύς (многочислен, много) и θεός (бог, божество) и предполага религиозни практики, основаващи се на вярата в много божества. Политеизмът (многобожие) се противопоставя на монотеизма - вярата в един Бог. По-голяма част от антрополозите и историците на религиознанието приемат, че политеизмът се отъждествява с най-древната форма на религиозния живот на човека. В Библията политеизмът се отъждествява с езичеството. Учените обособяват различни видове политеизъм - различни форми на първобитните религиозни вярвания, които обикновено са тясно преплетени една с друга и между които се установяват тесни взаимовръзки:

• култ към Богинята-Майка;
• анимизъм - одухотворяване на всички природни явления;
• фетишизъм - почитане на предметите от материалния свят, за които се предполага, че са надарени със свръхестествени свойства;
• тотемизъм - вяра в родствените връзки между отделните племена и определени животни, растения или природни явления;
• шаманизъм;
• култ към предците, които с магически сили направляват живота на следващите поколения.

1.1. Култ към Богинята-Майка

В основата на култа към Богинята-Майка е залегнало общото за всички древни народи обожествяване на Природата.

Десетки хиляди изгреви и залези минавали и човешките общности се развивали и множали. Хората, бидейки такива емоционални същества, започнали да претворяват впечатленията си в рисуването и скулптурата. Наред с изкуството развивали и практически умения и сечива, с които улеснявали житието си и разкривали нови пътища пред себе си. Природата, с нейните впечатляващи закономерности и обаятелна красота, не останала дълго незабелязана и хората започнали да интерпретират интуитивно с въображението си и да възхваляват всичко необяснимо, което ги заобикаляло. И така било поставено началото на култа към природата и природните елементи. И тъй като актът на раждането на живота оставял толкова ярък отпечатък в умовете на примитивния човек, така започнал и култът към майката като съзидателния съд на живота. Символът на женското като първичен източник и утроба на живота е заемало централно място в ритуалите и духовните възгледи на ранните общества и цивилизации. Природата била възприета като женска същност. Космосът - като утроба на всичко съществуващо в него (Култът 2012).

Почитана в някои древни малоазиатски държави (Лидия, Витиния, Галатия), Кибела е фригийска богиня, олицетворяваща Майката Земя, наричана още "Велика майка" и "Майка на вечно възраждащата се Природа", която управлява природните стихии, закриля планините, горите и зверовете. Чрез гръцките колонии в Мала Азия към средата на първото хилядолетие пр.Хр. култът на Кибела прониква и в Гърция. Култът на Кибела (Magna Mater) е въведен в Рим през 204 г. пр.Хр., когато преместват от Фригия черния метеорит, символизиращ богинята, и го поставят в Палатинския храм.

До нас са достигнали много митове, вярвания и ритуали, свързани по един или друг начин със Земята, с божествата на Земята, с "Великата Майка". Бидейки в известен смисъл основа, опора, фундамент на Космоса, Земята има разнообразни религиозни значения и функции. Хората почитат Земята, защото тя "съществува", защото тя е самата себе си и чрез себе си разкрива нещо друго, защото дарява плодове и ги получава обратно (Елиаде 2002: 288).

1.2. Анимизъм

Едуард Тайлър (Edward Burnett Tylor, 1832-1917)¹ пръв употребява термина анимизъм², с който обозначава първобитните вярвания, създадени, според него, от "дивака философ" в опитите му да разбере законите на битието. Анимизмът е присъщ на племена и народи на ниско ниво на развитие, но същевременно е и основа на философията както при първобитните, така и при цивилизованите народи: вярването в духовни същества се открива в почти всички познати и изследвани примитивни общества.

Счита се, че анимизмът е присъщ на човечеството през най-ранните периоди от развитието му. С този термин изследователите обозначават комплекс от разнородни култове, свързани с вярата в духове - могъщи същества от отвъдното, влияещи върху природните сили и човека.

Анимизмът, една част от който разглежда учението за душите, развивайки се във времето, става обща философия на естествената религия. Дивакът населява с духове земята и небето. [...] за причина на всички щастливи и нещастни събития, постигащи човечеството, както и многообразието на физическите прояви на външния свят, се признават същества, сходни с човешката душа - духовете. Техният произход (на душата и духовете) по същността си е еднакъв, независимо от поразителното разнообразие на техните сили и действия. В контекста на предишното, много от това, което е било тълкувано като първобитно, анимистично учение, в по-развитите култури преминава в "метафизичен" или "положителен" стадий на мисълта. Пътят на анимизма може да бъде проследен по следния начин: от нивото на примитивните общества до висшата култура - независимо от това дали учението е било продължено и видоизменено във философия на религията, или пък се е изродило в обикновени преживелици, оцелели в народните суеверия (Тодорова 2002).

1.2.1. Японският шинтоизъм - късен вариант на анимизъм

Шинтō³ е древна национална японска верска система без конкретен основател и строга доктрина.

Шинтоизмът е японска религия, която представлява интегриран комплекс от традиционни вярвания и култови практики. "Шинто" означава "пътят на духовете": "то" е японският превод на китайското "дао (път)", а "шин" - на китайското "шън" (благ дух, дух-покровител) и съответства на японската дума ками. С вярата си в духове шинтоизмът представлява късен и преобразен вариант на анимизъм с разпространени шамански практики. В историята си той се реформира както чрез вътрешни трансформации, така и под влияние на разнопосочните си взаимодействия с будизма и с конфуцианството. В Япония шинтоизмът е обявен за религия с формален статут, равен на този на всички други вероизповедания в страната. Но японците са причастни в преобладаващата си част именно към тази религия поради това, че тя е носител на националната традиция. Приета е доктрина за шинтоизма като коренно свързан с националната идентичност на японците (кокутаи шинто) и в този смисъл той е типична национална религия. Принадлежащите към шинтоизма японци са около 100 млн. Според изследване, проведено в Япония през 1998 г., 44,7% от населението на страната заявяват своята принадлежност към шинтоизма (49,2 % се самоопределят като будисти) (Шинтоизъм 2007-2017).

За най-ранните прояви на тези вярвания не се знае почти нищо, освен че са смес от обожествяване на природата, култ към плодородието, магически практики и почитане на герои, някои от които са местни духове, закрилящи хората в даден район или селище, а други са природни обекти или божества като Богинята на Слънцето (Аматерасу Оомиками). С култа към Богинята на Слънцето се свързва най-вече "кошицу шинтō" - императорският шинтоизъм, мотивиран от представата за божествения произход на императора. Влияние върху тези схващания вероятно е оказал и конфуцианският възглед за небесния управник.

Древната японска верска система шинтō датира от VІІІ в. - възниква през т.нар. "Период Нара", когато страната е под влияние на будизма. В писмена бележка до мене българската японистка Бойка Цигова посочва, че произходът на шинтō не е изяснен напълно.

Възниква и се развива в Япония независимо от китайското влияние. За японците тази верска система е и история, и традиция, и самият живот. Тя е основата на древната митология и, както по своята същност, така и чрез митовете, утвърждава самобитността на Япония и божествения произход на японския народ. Императорът (микадо) се счита за пряк потомък на висшите небесни духове, а всеки японец, за потомък на второстепенни духовни феномени - т.нар. "ками" - божества на предци, герои и свръхестествени същества. Според японските представи светът, с неговите необхватни на брой форми и състояния, се състои от безброй ками. Като всеобща система от вярвания, шинтō не се базира на религиозната идея за централната власт на всевишния, а на култ към предците и на преклонение пред Природата⁴.

За древната японска верска система може да се съди по писмените паметници "Коджики" ("Хроники на древността")⁵ - свещената книга на шинтоизма и "Нихоншьоки" ("Нихонги" = "Японски летописи").

1.3. Тотемизъм

Религиозните вярвания, свързани с тотемизма, предполагат обожествяването на дадено природно явление - тотем, който обикновено се отъждествява с някакво животно или друга природна фигура.

[...] още в ранните стадии на развитие на човешките колективи е съществувала известна избирателност в ловната дейност и, въпреки голямото разнообразие от животни, тя е била насочена към определени видове. Тъй като животът на всеки колектив е бил свързан с животни от определен вид, съществувало е разбиране, че човешкият колектив и свързаните с него животни са тъждествени едни с други и представляват едно цяло. С налагането на това виждане думата, означаваща вида на животното, започва едновременно да означава и човешкия колектив и става негово въплъщение. Така възниква вярването, което в етнологията е известно като тотемизъм (Предпоставки б.г.).

Признаването на тотемното животно за член на човешкия колектив става с тържествен ритуал, придружен с танци. Тотемизмът представлява една от най-древните форми на обществена организация.

Според Ф. Б. Джевонс (Frank Byron Jevons, 1858-1936 - б.м., М.К.) (вж. Мос 1968 - б.м., М.К.), тотемизмът е принцип на обединяване, система на кръвна връзка, на родство, център на нравствения живот, най-древната от известните форми на религията. Човекът достига до определена степен на осъзнаване на своята принадлежност към дадена общност, но още не може да си обясни смисъла на тази интеграция, не разбира кои са обединяващите фактори, а още по-малко разединяващите го от общността. Тотемът е именно продукт на това състояние, опит да се отговори не само на един въпрос, но най-вече на една изпитана от първобитния човек необходимост; тотемът, това е растение или животно, което за първобитния човек символизира същността на племето, към което принадлежи. Изобразеното животно или друг тотемически предмет изпълнява не само магическа, но и познавателна и прагматична функция. Сетивната му реалност позволява на примитивния човек непосредствено да вижда това, което го свързва с общността, това, чрез което той се отъждествява с нея. Това е изобразителен език, с чиято помощ се осъществява диференцирането на първобитните човешки групировки по културни признаци.

[...]. Тотемизмът стимулира примитивното изкуство, особено изобразяването на тотемическите предмети, растения и животни, но същевременно и икономиката, тъй като церемониите в чест на предшественика тотем имат за цел значителното размножаване на животинския вид, към който принадлежи (Тънасе 1978: 10-11).

1.3.1. "Култура на Мечката"

Сравнително добре проучени са вярванията - смесица от анимизъм и тотемизъм - на народността айну. Предполага се, че в праисторически времена айните са обитавали обширни територии - от Алпите, през Сибир, до Япония. Следи от тази народност се откриват при археологически разкопки на гробове от епохата Джьомон (13 000-300 г. пр.Хр.). Мечката е най-важното животно в религиозния пантеон на айните. При разкопки археолозите откриват множество останки от човешки скелети, примесени с кости и черепи на мечки - свидетелство за траен религиозен култ към свещеното животно; по тази причина някои учени наричат тази археологически доказана култура "Култура на мечката".

Никой не знае кога и откъде са дошли айните. За произхода им съществуват много версии - според една от тях те дошли от Сибир, според други изследователи произлизат от островите от Тихоокеанския регион и Австралия. Но по всичко личи, че айну нямат общ корен с жълтата раса - те са доста по-високи от японците, с бяла кожа, европеидни черти на лицето, силно окосмени за разлика от азиатците, с чупливи коси. Антропологът Арнолд Ландор (Arnold Henry Savage Landor, 1865-1924 - б.м., М.К.) в началото на XX век ги описва като хора с дълбоко разположени очи с форма, типична за европейците, големи устни и изпъкнали скули.

Днес самите представители на етноса не могат да дадат отговор за своето минало - айну са почти претопени, историята им - загубена, а езикът почти мъртъв. Смята се, че около 100 души днес владеят оригиналния език на айну, според японските власти народът наброява 25 000 души, а според неофициални източници - около 200 000 души. Повечето от тях обаче са признали японския или руския за свой език.

Макар да са сравнително обособени като етнос, днес е трудно е да се каже, че културата и традициите на айните са запазени в чист вид. Липсата на собствена писменост и доминиращата японска култура в живота им до голяма степен са предопределили смесването на традициите им с японските. Записването на устното народно творчество като предания, легенди, песни и приказки започва едва преди 25 години (Неочакваните 2010).

1.4. Шаманизъм

Поставя началото на индивидуалния подход в религиозните практики на древните хора: шаманите са първите професионални посредници между хората и съответните божества.

Вероятно това е най-древната система за лечителство в света. Шаманизмът е особено широко разпространен в племенните култури, които, развивайки се на значителни разстояния една от друга, създали системи от поверия, които поразително си приличат. Шаманът е човек, който, потопен в особено състояние на съзнанието, придобива способност да общува с духове и да черпи от външни източници значителна сила. Главна цел на шаманизма е лечението на тялото и ума. Използват го още за гадаене и за осигуряване на успешен лов и процъфтяване на племето или селото.

Шаманизмът е сложно явление, често погрешно приравнявано към магьосничеството. Способността да се изпада в екстатичен транс, да се свързва с духовете, да изцелява или да предсказва бъдещето още не прави човека шаман.

Данните от археологията и етнографията свидетелстват, че шаманизмът съществувал още от 20-30 хиляди години. Не е изключено да е още по-стар и да се е появил едновременно с човечеството. Следите на шаманизма са открити в целия свят - Америка, Азия, Австралия, северна Европа и Африка. В съответствие с някои съвременни теории определени форми на шаманизма, съставляващи основата на европейското магьосничество, са практикували келтите и друидите.

Шаманите обикновено са мъже, но могат да бъдат и жени, и някои от тях да достигнат до голямо могъщество. В някои култури изборът на шамана се възлага на духовете. Предполагаемият шаман разбира за своето избиране по някой веществен знак, например, сериозна болест, от която той едва не умира, но се излекува благодарение на своята сила. В други култури човекът, притежаващ способности на шаман, се открива още в ранна младост. Обучава се, а после се извършва обряд на посвещение (Шаманизмът 2012).

1.4.1. Вярванията на древните народи в Централна Америка

"Централна Америка" (Mesoamérica) обхваща район, в който се включват по-голямата част от днешно Мексико, Гуатемала, Салвадор, Белиз, както и райони от Никарагуа, Ондурас, Коста Рика. Най-високо развити в цивилизационно отношение са маите и астеките⁶, в чиито религиозни вярвания се долавят редица черти, свързани с предходните религии на олмеките и толтеките.

Историята на цивилизациите в Централна Америка протича в рамките на три периода: а) начален период на формиране (1800 г. пр.Хр. - 200 г.); б) класически (200-900 г.) и в) посткласически период (900-1500 г.). Във връзка със специфичните вярвания на народите в Централна Америка в науката се е наложил терминът месоамерикански религии, който се прилага по отношение на няколко относително обособени култури в този район за периода от около 1500 г. пр.Хр. до завладяването на земите им от испанците през ХVІ в.

Тук няма да се разглеждат поотделно религиозните системи на различните древни народи, населявали земите на Централна Америка. Достатъчно е да се има предвид, че във всяка от тях се откриват множество общи аспекти, свързани с еднакви ритуали, култове и божества. Ще бъдат разгледани по-подробно религиозните вярвания на олмеките - представители на най-древната култура по тези земи, и на маите, създали най-развитата месоамериканска цивилизация.

Както при повечето древни народи, и месоамериканските религии са от политеистичен тип - пъстра мозайка, на чийто фон се открояват характерните компоненти на този тип вярвания - култ към предците, култ към природните сили и явления (Слънце, Луна, Вятър, Ураган, Дъжд), култ към управляващите, ясно изразени елементи на анимизъм и на шаманизъм, който, при някои цивилизации (напр. в културата на маите) прераства в добре организирана жреческа йерархия.

На много места шаманът се идентифицира с ягуара, който може да бъде негово алтер его. Причините за това вероятно са няколко. Първо, ягуарът може да плува и да ловува във водата и по този начин има достъп до подземния свят, обикновено намиращ се под водата. Шаманът също може да посещава тези области, спасявайки духовете на хората от смърт. Второ, ягуарът може да се катери и, подобно на шамана, достига до по-горните области - небесата. Във всеки случай ягуарът е нуминозно същество, обгърнато от неяснота (Смарт 2000: 205).

1.4.1.1. Шаманизмът на олмеките

Както и при останалите месоамерикански религии, вярванията на представителите на олмекската цивилизация са подчертано политеистични и предполагат добре развити шамански практики.

Главното почитано от тях божество е с антропоморфни и зооморфни черти - Ягуарочовек. Символиката на божествения ягуар в месоамериканската култура е многопластова и претърпява промени. Обичайно е да се смята за хтонично божество. При олмеките обаче той съчетава в себе си мистериалните хтонични характеристики с тези на небесно божество. Маите кичи наричат "балам" (т.е. ягуар) древните изображения, намерени в района на Сан Андрес, един от центровете на олмекската култура.

Преди всичко следва да се има предвид почитането на ягуара от олмеките като древен прародител. Според собствения им генеалогичен мит те произлизат от баща божествен ягуар и земна майка. В изображенията митичният ягуар изразява сила и страховитост, човешките му черти изразяват представи за мъдрост. Той въплъщава едновременно живота и смъртта.

[...]. В характерни изображения той е и полуягуар-полузмия, а змията⁷ (Змия 2008) се репрезентира с водите - с небесните води. На по-популярно равнище на култа оттук произтича и интегрирането в него на характеристиките на бог на дъжда и бог на плодородието.

Очевидно именно на това божество са принасяни кръвни жертви. Има данни, които навеждат на мисълта и за човешки жертвоприношения. Кръвното жертвоприношение е свързано с представата за прераждане, за ново рождение от сферата на съвпадението на противоположностите (символизирана от кръвта) (Религия б.г.б).

1.4.1.2. Религиозно-философската система на маите

Пантеонът на маите е населен от множество видими и невидими божества с антропоморфни и зооморфни черти, които обясняват света, живота и природните явления.

Боговете им не са само на небето - те са на земята, и под нея, и сред хората, които ги почитат; изобразени са на камък, керамика и стенописи, посвещават им се ритуали, отразяващи социалните отношения, труда и стремежите на хората, природата в нейното многообразие. Затова има видими богове в небето - Слънцето, Луната, Венера, звездите в Млечния път, богове в земята, в която животът изчезва и отново се ражда, богове на дъжда, вятъра, водите, огъня, на растенията, животните и храните [...].

Религията на маите прилича много на останалите месоамерикански религии. При това има сходства и в отделни ритуали и божества. Само че, за разлика от всички останали, при маите имаме много остро разделяне на божествата на две "групи": божества на народа и божества на управляващата класа.

[...]. Интересно е, че за маите нямало такива неща като ад и рай, където да отиват душите на хората, след като умрат, в зависимост от това дали са били праведни, или не. След смъртта те отивали направо в някой от подземните светове. Самите подземни светове от своя страна не били като някаква стълба от девет стъпала, водеща надолу. В действителност достигат на дълбочина само до петото стъпало и отново се издигат до земната повърхност. По подобен начин са организирани и нещата при небесата: те се издигат само до седмото, след което се спускат обратно до земята. [...]. Небесният свят е представен като огромно дърво на живота и клоните му - небесата - са в сложни взаимоотношения с корените - подземните светове. Изглежда, че клоните и корените на това дърво са в постоянна битка помежду си, но не е съвсем така. Оказва се, че боговете на небето и боговете на подземните светове са едни и същи. [...].

При това космогонията им и религиозната им философия е в основата си материалистична. Според тях животът произлиза от една сфера, в която неделими части са небето и земята. От тази сфера, от лисицата, койота и глигана, от сърцето на небето и земята, от езерото и морето се ражда човекът. Маите не вярвали в духове, за тях има само живот (Боговете 2009).

В коментар към превода на книгата "Американска митология" от кубинския писател Самуел Фейхоо, Цвета Ленкова (1994: 229) характеризира по следния начин светоусещането на древните представители на централноамериканските култури:

Слънцето, Луната и звездите, растенията, животните, птиците и човекът ту си противодействат, ту си помагат, ту се превъплъщават едни в други. И въпреки това човекът се е усещал страшно сам във вселената, сам поради мисията си на творец и преобразувател, сам поради коварството на природните стихии, глада и болестите, сам поради вечното раздвоение между земното и небесното, между тялото и духа, между тленното и безсмъртното. Олицетворение на тази двойственост е богът Кетцалкоатъл. Индианците са го изобразявали като перната змия (кетцал - пера, и коатъл - змия), символ на вечно устремената птица и пълзящата змия, на търсещия дух и земната обреченост.

1.5. Политеизмът в Древна Месопотамия

Месопотамия (от гр. Μεσοποταμία - ‘страна, намираща се между две реки’, ‘междуречие’) наричали обширна област, разположена в древността между реките Тигър и Ефрат, благодарение на чиито разливи в онези земи възникват едни от най-древните цивилизации - Шумер, Акад и Асирия.

Най-ранните вярвания в Месопотамия водят началото си от първобитния фетишизъм и обожествяването на природата. Широко разпространени в цяла Месопотамия са и култове с по-специфично значение, като култът към царете, които почти навсякъде били обожествявани. Религията на Шумер и Акад оказала силно влияние върху религиозните вярвания на народите от Месопотамия и други страни от Древния Изток. В някои отношения месопотамската религия оказала влияние и върху религиозния живот в Древна Гърция.

1.5.1. Религиозните вярвания на древните шумери

Шумерската религиозна система е политеистична. Основните божества олицетворявали главните сили на природата. Древните шумери почитали два вида божества - космически и местни.

Развитието на древните религии в Месопотамия се характеризира с две поредни фази - шумерска и акадска, отговарящи на два големи периода от историята на Двуречието. Месопотамската митология също трябва да бъде разделена на два основни дяла: шумерски и акадски, понякога наричан вавилонски и асирийски. Трябва определено да се подчертае, че става дума за шумерска и акадска (вавилоно-асирийска) митология, а не за шумеро-акадска. В известен смисъл двата дяла трябва да бъдат разглеждани поотделно, въпреки многобройните съвпадения и взаимната им обусловеност. По-често срещаме изложения за религията на всеки от двата народа, докато митологията обикновено се разглежда като единно цяло.

Вавилонците преработвали и приспособявали шумерските митове и епоси. Подложени на значителни промени и преработки, тези митове и епоси често ставали изходна точка за нови произведения, изразяващи схващанията и вярванията на вавилонците и асирийците. В редица произведения пряката връзка с шумерските творби била затъмнявана, за да се нагодят по-добре към новите исторически условия н начина на мислене на семитските народи. С течение на времето учените установиха шумерските първоизвори на множество отдавна открити вавилонски митове и епоси. Такъв е случаят с вавилонския национален епос за Гилгамеш, чийто първообраз е шумерският херос. Всички опити за написването на шумерска н акадска митология представляват всъщност предисловие към разработването на проблема в цялата му сложност. Благодарение на новите открития или на съвременното тълкуване на отдавна известните броят на митологическите източници, особено на шумерските, нараства непрестанно. Въпреки това съдържанието на редица митове все още не е напълно възстановено, дори ако се използват всички текстове, с които разполагаме.

Шумерските и акадските митове съдържат всичко онова, с което жреците смятали за целесъобразно да запознаят обществото, за да задоволят жаждата на хората за знания и стремежа им да намерят отговор на вълнуващите ги въпроси относно безсмъртието на боговете и смъртността на хората, възникването на света и неговото устройство, и т.н. Шумерските митове и епоси, както по-късно вавилоно-асирийските, често намират отражение в митологическата литература на други народи, населявали земите на Древния изток (Митология 2015).

1.5.2. Религиозните вярвания на древните акади

Между религиозните вярвания на народите от Шумер и Акад се откриват съществени разлики. Като представители на семитите, акадите носели в съзнанието си спомена за собствените си семитски божества. Постепенно някои от тях били забравени, но други останали трайно в новия пантеон. Най-почитан във Вавилон бил местният семитски бог Мардук, който първоначално бил покровител на държавата и на нейните първи владетели. Постепенно Мардук придобил значение на върховен бог в пантеона на Вавилон. Според Антонова, Павлов, Грозев и др. (1999-2000: 646) съществуват две божества с различни имена - "Мардỳк" и "Мáрдук". Първото божество се свързва с шумеро-акадската митология; името на второто се открива във Вавилонския пантеон. И в двете религиозни традиции става дума за Бога на Слънцето, "победил божествата на хаоса и създал небето и земята".

1.6. Древноегипетският пантеизъм между политеизма и монотеизма

Религиозните вярвания в Древен Египет обикновено се разглеждат като пример за политеистична организация. Трябва да се има предвид обаче, че в Египет божествеността се е възприемала едновременно като множествена и единствена. Повече от 700 на брой, египетските божества олицетворявали природни стихии, житейски събития, човешки стремежи и страсти. Боговете живеели в храмове; древните египтяни ги почитали, като им отправяли молитви, танцували и им пеели, принасяли им в дар храна и скъпи вещи.

Теодор Леков определя по следния начин спецификата на древноегипетската религия:

[...] древните египтяни нямат думи за религия, за мит, за вяра. Това означава, че нашият съвременен терминологичен апарат трудно може да обхване проявите на духовния живот на египетската цивилизация. Липсата на дума за "религия" [...], показва и друго - египтяните не се чувстват отделени от бога (в контраст с другите семити), те са потопени в един свят, изпълнен с божественото, самите те са част от бога и не търсят загубената си връзка с него.

[...]. Египетската религия често се класифицира от изследователите като политеистична. Въпреки това редица черти показват монотеистични тенденции. Египетският монотеизъм, [...], се състои в това, че в началото на сътворението богът винаги е един. За други явните монотеистични изрази в египетските текстове се основават на хенотеистичен начин на мислене. Като хенотеистична⁸, египетската религия често е сравнявана с хиндуистката. Проблемът за невъзможността да се постигне дефинитивно заключение за характера на египетската религия се корени в различния от съвременния начин, по който древните египтяни са възприемали и обяснявали света. Те са усещали разликата между съществуването на бога и неговите трансформации, възприемали са различни божества като еманация на едно. Така те стигат до идеята за бога въобще, но под влияние на своето конкретно и образно мислене не са могли да се освободят от материалния образ на бога, а едва тогава биха стигнали до трансформацията на многото в единствения бог. Това конкретно и образно възприятие на божественото е свързано и с усещането, че богът присъства и се изявява във всичко, което обкръжава човека, включително и чрез самия човек (Леков б.г.).

Първият опит за налагане на ново философско отношение към божественото е направен именно в Древен Египет от Аменхотеп ІV (Кикарина 2013), който дори сменя името си и приема новото име Ехнатон (Ехнейот - според българския египтолог Сергей Игнатов). Ето какво изтъква във връзка с този въпрос Ростовцев:

...постепенно от многобожие (политеизъм), от анархия в божествения свят хората преминали не толкова към единобожие (монотеизъм), колкото към монархизъм, единовластие сред боговете, прилично на единовластието, развило се в семейния и в политическия живот на човечеството. [...]. Създава се нещо като хенотеизъм, т.е. първенство на един бог; хенотеизмът лесно се примирява с политеизма, но е още далеч от идеята за един бог, изключващ всички други (единобожие, монотеизъм) (Ростовцев 1994: 123-124).

От своя страна, като се позовава на Перепьолкин, Игнатов (2004б: 124) изрично подчертава, че "слънцепоклонничеството на Ехнейот никога не е било единобожие".

Макар и надарен с невероятен интелект, този знаменит фараон вероятно не е бил особено силен физически. След 17-годишно царуване той умира, а с него угасва и първият опит за налагане на нов начин на възприемане на божественото. Фараонът философ е сразен от подмолните борби на жреците срещу него, към които се присъединяват и хората от народа, които по-късно ще го нарекат "престъпник".

1.7. Политеизмът в Древна Гърция

Литературата, епиграфиката⁹ и археологията ни предлагат сведения за системата на древногръцката религия, която не бива да се смесва с митологията - древногръцките митове не са обвързани задължително с разпространените по онова време религиозни вярвания и практики. Във връзка с това Янко Янков-Вельовски подчертава още едно важно обстоятелство:

[...] макар че след Омир митологията непрекъснато е била подлагана на "демитологизация", т.е. на рационалистическо преосмисляне, тя си е оставала най-главният и водещ елемент от идеологията в гръцкия полис. Именно във връзка с този факт Фридрих Ницше (Friedrich Nietzsche, 1844-1900) отбелязва, че най-главната черта на гръцкия дух е неговата антиномия - това, че е съчетавал аполоническото с дионисиевското начало, т.е. рационалната и ирационалната форма на възприемане и осъзнаване на света, на социума и на човека. [...] именно благодарение на хармоничното балансиране на тези две начала гърците са били първият древен народ, който е успял да осъществи такова хармонично съчетание, благодарение на което е създал и уникалния феномен на гръцката култура (Янков-Вельовски 2006).

Древногръцката религия е езическа по характер. В нея се откриват елементи на слабо изразен тотемизъм, свързан най-вече с култа към бика и култа към Майката Природа. Подобни следи се откриват при повечето антропоморфни древногръцки богове, които лесно се превъплъщавали в животни. Като всяка друга древна езическа религия, древногръцката също е белязана от култа към предците и свързаните с него погребални обреди на древните гърци.

За древногръцката религия се отнасят някои общи особености, в значителна степен валидни и за всички древни политеистични религиозни системи. Тя не представлява истинска единна религия, а конгломерат от многобройни самостоятелни култове към отделни богове, които са имали свои светилища, жреци, обреден церемониал и пр. Нещо повече: при господстващата политическата разпокъсаност на гръцкия свят между стотиците самостоятелни полиси са съществували съществени различия и в сферата на религията. Всеки полис е имал свои светини, свои религиозни традиции и обичаи, свое локално божество-покровител и тези местни различия са били ревниво пазени и тачени като част на самата полисна обособеност и самостоятелност. Като резултат много често в култа на един и същ бог в различните религиозни центрове са съществували значителни различия. Култът на Аполон в Делфи е един, друг - в Делос, в Родос или в Милет; между лаконската Артемида Ортия и Артемида Ефеска има толкова съществени различия, че сме в правото си да ги разглеждаме по-скоро като отделни божества. Относителното единство на религиозните представи в древна Елада се дължи преди всичко на митологията, универсализирана в своите литературни форми от Омир насетне, а също така на художествената традиция, създала (предимно в скулптурна форма) стандартния от класическата епоха насетне антропоморфен облик на отделните божества. Доколкото именно литературата и изкуството са най-добре познатите ни страни на духовната традиция на древна Елада, те създават на пръв поглед една до голяма степен измамна представа за единство и цялостност на древногръцката религия. И обратно, по-задълбоченото изследване на реалната култова практика в древногръцкия полисен свят извежда на преден план съществените локални различия, поливариантността и многообразието на действителната елинска религия. Към това, естествено, трябва да се прибавят и значителните промени във времето; макар и относително консервативна, религията никога не е била напълно застинала и неизменна даденост, а се е променяла твърде осезаемо от епоха в епоха (Делев 1999: 1-2).

1.8. Политеизмът в Древен Рим

Корените на древноримската религия са свързани с почитането на тайнствени същества, наречени "нумини" - духове, обитаващи определени места, вселили се в определени предмети, които предизвиквали у хората благоговеен страх. В религиозните вярвания на древните римляни се усеща смесеното влияние на религията на етруските¹⁰, на древните гърци и на някои близкоизточни народи.

Римската религия е политеистична и в нея са налице явно изразен анимизъм и гадателски практики, вероятно наследени от етруските.

В своя първоначален вид римският пантеон е оглавяван от три божества: Юпитер, Марс и Квирин, чиито функции се разпределят в съответствие с типичната за индоевропейците трипартитна структура: първият е носител на жреческа и царска власт, вторият - на военна сила, третият - защитник и осигуряващ храна за всички. Квирин, древен бог, почитан вероятно от италийското племе сабини, по-късно бива отъждествяван с Ромул, обожествения основател на Рим. Постепенно мястото на Квирин във върховната триада се заема от Минерва. Ранен е култът към Янус, бог с две лица, обърнати едновременно към миналото и бъдещето; пазител на входове и изходи; на него римляните наричат месец януари, тъй като го свързват с всяко ново начало. Особено значение придобива култът към Веста и утвърдената институция на весталките. Множество духове населяват сакралното пространство: лари, пенати, гении, мани, лемури.

[...]. През републиканския период от историята на Рим (от края на VІ в. пр.Хр. до началото на ІІІ в. пр.Хр.) римската религия конституира пантеона си под решаващото влияние на древните гърци. Капитолийският пантеон начело с Юпитер съответства на Олимпийския пантеон под върховенството на Зевс. [...]. Има данни, че по това време в Рим съществуват 420 храма, в които се почитат близо 30 000 божества¹¹.

БЕЛЕЖКИ

1. Едуард Бърнет Тайлър [...] става световно известен с концепцията си за анимистичния произход на религиите, според която в основата на всички религии стои първобитната представа за душата и духовната същност. Като използва огромния етнографски материал, с който разполага и който хармонично се вписва в неговата религиозна концепция, Тайлър извежда формулата: "анимизъм е минимумът на определението за религията". Тази формула става предмет на многобройни дискусии, допринесли за развитието на науката за религията (Тодорова 2002). [обратно]

2. Според Смарт (2000: 45), повечето съвременни учени не са склонни да приемат този термин; независимо от това той все още е приложим по отношение на "класическите или местните религии в малките общности". [обратно]

3. За да подчертае дължината на крайната гласна, в трудовете си българската японистка Бойка Цигова изписва думата като шинтo или шинтоо.

4. Цигова (2006: 25-26) прави следното важно уточнение: "Мирогледният комплекс от възгледи и начинът на културна реализация се обясняват с изначалния генетичен културен код на протояпонския дух. Този код се определя от възприемането на света като темпорална неделимост и непрекъснатост, и се изразява чрез митологизиращото съзнание на древния японец. Неговите космогонични представи, стремежът да се осъзнае и осмисли околният свят и мястото на човека в него, се фокусират в една етнически оригинална образно-верска система, известна като шинтo. [...]. Изначалното японско светоусещане, мирогледни начала и духовна ориентация, определящи японския етнос като самостоен културен генотип, може да определим като мисловна дейност, чрез която това съзнание се проявява в сферата на познавателното. Разбиран като "път на духа", шинтo е и "пътят на японеца" в живота, сред безкрая и сред всички неизброими форми на великото изначалие, породило човешкото съзнание и неговата представа за безкрайност." [обратно]

5. "Коджики е свещената книга на шинтo, една от трите части на основния му канон, съставен като сборник от японски космогонични и космологични митове, сказания, легенди и ранни исторически хроники. Не е известно да е открит текстът на оригиналния ръкопис на Коджики, но съществува ръкописен препис от 1372 година... [...]. В предговора си, написан на китайски език (стил камбун), Ясумаро (?-723) съобщава подробности и за начина на написване на текста на самия паметник. Има детайлни пояснения, че той е писан с китайски йероглифи (яп.: канджи), но че са използвани различни подходи при тяхната употреба" (Цигова 2006: 67-68). [обратно]

6. Като испанист съм длъжна да се боря според силите си за правилното изписване на български език на имената и думите от испански произход. Съгласно правилата на испанското произношение името на народа на астеките следва да се изписва на български език като астеки, а съответното прилагателно, като астекски. Използвам случая да подчертая това с надеждата, че постепенно правилните наименования ще се наложат в родния ни език, подобно на вече придобилите гражданственост Барселона, Месоамерика, месоамерикански, Галисия и галисийски (вм. Барцелона, Мезоамерика, мезоамерикански, Галиция и галицийски). Същото се отнася и до названията на страни като Гуатемала (вм. Гватемала) и Ондyрас (вм. Хондурас). [обратно]

7. Хтонични богове са тези, които обитават подземния свят [...]. Хтонизмът на което и да е отвъдно същество се определя от характеристиките на култа, и най-вече от типа жертвоприношение. Жертвоприношението на хтоничните богове, героите и мъртвите се характеризира с олтар на нивото на земята или вкопана в земята жертвена яма. Съществува обредно изискване кръвта на жертвата да попие в земята. [...]. Хтоничните божества управляват плодородието и богатството, секса, раждането, смъртта и новото раждане. Те са свързани с пророчествата и оракулите. Те са по-близо до хората, отколкото небесните богове... (Хтонични б.г.). [обратно]

8. Терминът е пространно обяснен от Смарт в цитираното съчинение: "Митовете показват, че в рамките на дадено честване всеки един от описаните по-главни богове, както и някои други, е смятан за върховен. [...]. Това се нарича "хенотеизъм", от гръцки, и означава "вяра в един бог в даден момент". Така се съчетават теизмът, или вярата в един бог, със съществуването на различни култове към боговете, и това е един от най-характерните белези на индийската религия още от древността (Смарт 2000: 72). [обратно]

9. Според Бешевлиев (1981) "Писмените паметници, дошли до нас от далечното минало не чрез преписи, а направо, непосредствено, са предмет на специална наука, наречена "епиграфика", според гръцката дума за надпис "епиграфе". От самото название се вижда, че се отнася за текст, написан на твърд или мек материал, като камък, метал, предмети от печена глина (тухли, съдове и др.), а също дърво, восъчни плочки, папирус, пергамент и пр., т.е. върху всякакъв вид материя, годна за писане в далечните времена." [обратно]

10. Според статията във в. "Дневник" "Една от най-упоритите загадки на древния свят - произходът на етруските, изглежда разгадана. Темата поражда спорове сред учените вече векове, а езикът им така и не е напълно разчетен. Благодарение на напредъка на генетичните проучвания обаче вече е възможно с голяма доза сигурност да се твърди, че е ясно откъде етруските са се появили на територията на древна Италия. На специална конференция в Ница [...], посветена на човешката генетика, експерти от университета в Торино представиха резултатите от изследванията си, според които далечните предци на хората, населяващи днес италианските области Тоскана и Умбрия, сърцето на цивилизацията на етруските, са се преселили там от днешна Югозападна Турция. [...]. "ДНК пробите от Мурло и Волтера показват далеч по-сериозна прилика с жителите на Изтока, отколкото с тези на други жители на Италия", казва проф. Алберто Пиаца, който представи проучването. Особено силни са приликите с пробите от остров Лемнос, а един конкретен генетичен вариант от Мурло има аналог единствено в Турция." [...]. През 2004 г. пък екип от италиански и испански учени изследва проби от етруски погребения и установи, че генетично те се различават значително от съвременните им италийци. Новите открития освен всичко друго потвърждават и написаното преди 2500 години от древногръцкия историк Херодот. Най-ранните следи от етруската цивилизация датират от 1200 години пр.Хр. Седем века по-късно Херодот разказва, че "преди много време живеещите в Западна Анатолия лидийци били подложени на сериозни лишения в продължение на дълъг период от време. Това принудило царя им да се реши на отчаян ход, за да спаси народа си. Той разделил хората на две групи и ги накарал да теглят жребий. Едната група трябвало да остане в страната, а другата - да я напусне. Той самият решил да оглави тези, които остават, а синът му Тирен трябвало да поведе заминаващите." Последователите на Херодот обаче развиват други теории. Според римския историк Тит Ливий от I в. сл.Хр. етруските са дошли в Италия от Северна Европа. Съвременникът му Дионисий Халикарнаски смята, че те са коренни италийци, населявали Етрурия от дълбока древност. Когато тези писания виждат бял свят, Лидийската империя отдавна е преминала в историята. Според Херодот именно лидийците първи са секли златни и сребърни монети и са създали истински магазини, заменили традиционните пазарски сергии. Станалият нарицателен за богатство цар Крез пък е бил техният последен владетел, преди страната да бъде покорена от персите през VI в. пр.Хр. Написаното от бащата на историята за тегления жребий едва ли е вярно, но генетичните изследвания показват, че групи лидийци действително са напуснали родината си и през остров Лемнос са поели на запад. Древните римляни наричали етруските "туски". Произходът на това название остава спорен и до днес. Възможно е, идвайки от Мала Азия, след падането на Троя, "градът на кулите", те да са донесли със себе си това название. На лидийски туски означава град. Троя пада около 1250-1200 години пр.Хр. По същото време етруските се появяват в Италия. Въпреки че е очевиден, приносът на етруските за развитието на римската цивилизация също е обект на спорове. Много от ранните римски царе са били с етруски произход, смята се, че именно етруските са дали името на Вечния град." (Древните 2007). [обратно

11. Заедно с боговете, римляните почитали и различни колективни свръхестествени същества - лари (Lares), пенати (от лат. Penates, от penus - ‘хранителни запаси’), мани (Manes). Фамилните лари били свързани с домашното огнище, със семейната трапеза, с дърветата и горите. Към тях отправяли молитви по време на раждане, бракосъчетаване или смърт. Вярвало се, че следят за спазването на традициите в семейството и наказват нарушителите. В римския пантеон съществували два вида пенати: домашни и обществени. Домашните били духове покровители на дома и на хранителните запаси. Статуетките им обикновено се поставяли до огнището. Обществените пенати били пазители на държавата и на нейното благополучие. След V в. пр.Хр. маните вече са припознати като богове. Римляните се обръщали към тях в множествено число и ги свързвали с духовете на мъртвите. През последните години на Републиката маните претърпели известна трансформация - превърнали се в двойник на покойника и го замествали.

В римската митология геният (Genius) е дух, олицетворяващ мъжката сила. Гении покровители имали градовете, местностите (genius loci), войските. В Римската митология лемури (Lemures) наричали духовете на нощта или душите на умрелите. [обратно]

© Мария Китова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2017
Мария Китова. Езикът и религията - два различни модела на света. Варна: LiterNet, 2017.