Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МНОЖЕСТВЕНАТА ИДЕНТИЧНОСТ НА ГЕРОЯ РАЗКАЗВАЧ В РОМАНА "ФИЗИКА НА ТЪГАТА" НА ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

Мария Пенчева

web

С благодарност към Илвие Конедарева

Романът "Физика на тъгата" излиза през 2012 година и веднага печели интереса на публиката с мистерията, в която се загубваш, докато ставаш част от съдбите на всички образи, в чиито преживявания героят се въплъщава. Именно поради тази причина това е произведението, оглавило класациите за най-продавани книги в България още с издаването си и печели престижната награда "Роман на годината за 2012". Още тогава критиката е впечатлена за пореден път от таланта на автора. "Георги Господинов пише световен роман, който е и български", пише литературният критик Митко Новков. А във вестник "Култура" Георги Каприев пише за автора на романа: "Той е всеки и във всеки от своите "герои", гледайки в упор века и историята през техните очи...". Това доказва актуалността на романа и посланията, които са вплетени в него.

Мариана Тодорова коментира романа, така: "Докато го четеш, си обзет от чувството, че пътуваш по носталгични пътеки или светли улици от световни градове, места, скъпи не само за теб, но и за обитателите, които срещаш по пътя си... и вървиш, и няма друг хоризонт, освен този на световната есен." (Тодорова 2012). Пътуването, като мотив, заема голяма част от романа. Преминаването през различните пространства и времена помага на героя да е част от целия свят и да съхрани световната памет. Изгубвайки се в магията на завладяващата история, читателят успява да съпреживее всеки вълнуващ момент, прелитайки от античността към съвременния миг. Заедно с героя той преодолява една от най-човешките и най-древните емоции - тъгата. Пред очите му се разкрива енигмата на античността и силата на съвремието. Героят се впуска в невероятното пътуване от най-дълбока древност до днешния, изпълнен с предизвикателства ден, за да преодолее тъгата и да открие себе си. Дали обаче тъгата е преодоляна и успява ли героят да открие себе си и чие себе си трябва да намери всъщност? Пътуването през вековете и способността на героя да приема в себе си чуждите съдби му позволява да преживее "многото тъги" на различни хора през различни времена.

Пълната хармония със света и чувството за идентичност у всеки човек го карат да се чувства щастлив от живота си и във всеки момент да е наясно точно кой е. По различен начин стои този въпрос, когато през теб минава целият свят, когато усещаш тъгите на всички хора върху себе си, когато ги преживяваш и не знаеш ти самият кой си. Всички тях ли си, или някой друг...

Героят разказвач съчетава в себе си историите на различни поколения, тъй като той е всички, в чиито образи се въплъщава и чиито истории разкрива пред читателите. Идентичността на героя показва начина, по който той разбира себе си, различната си същност и света наоколо. В романа героят съчетава в себе си множество идентичности. Причината за това е желанието му да самоопредели своята собствена, да открие кой е. Всеки човек носи в себе си усещането за това, което той е и за всичко, което го отличава от останалите. Това е чувството, че сме същевременно свързани и разделени с всичко наоколо. През целия си път, от древността до съвремието, героят опознава и преживява своята същност и различия, като се припознава с едни същества и се разграничава от други. В "Граници на идентичност и принадлежност" Тинка Митева (б.г.) споменава една от най-общите дефиниции за идентичност, дадена от Ериксън - представя я като чувство за самотъждественост и непрекъснатост във времето и пространството. Героят в романа отрича тази дефиниция, като пътува във времето. Той влиза и излиза от различни коридори на съзнанието си, прекъсвайки един момент, за да влезе в друг. Потъвайки в магията на романа, откриваме, че съвременният човек е представен като феникс - прелитащ през времената, умиращ и прераждащ се в нов образ и с нова идентичност.

"Аз сме." Още самия пролог на романа определя хоризонта на очакване у читателите. Показва, че героят разказвач не е само една личност. Той приема образа не само на други хора, но и на други същества - например образи от митологията. Именно прологът играе ролята на експозиция и създава някакви очаквания у читателите. Показва част от превъплъщенията на героя и предразполага към началото на историите и преживяванията: "Помня се роден като шипков храст, яребица, гинко билоба, охлюв, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво... Аз сме" (Господинов 2012: 14). Това, което прави впечатление, е, че героят не се превъплъщава само в живи същества. Бидейки шипков храст, героят успява да стане страничен наблюдател на случващото се, на живота около него. И по този начин да покаже различните страни на живота, да опознае света в неговата дълбочина, да изследва съдбите на хората.

Първото основно превъплъщение, през което преминава героят, е на античното чудовище Минотавър. Същество с бича глава и човешко тяло. Първата ни среща с него е, когато героят, вселил се в детсвото на дядо си, отива на панаир и вижда чудовището, затворено в клетка. Историята на това същество ни е разкрита в романа. Според легендата цар Минос помолил бог Посейдон да му даде знак, че той заслужава престола повече от брат си. Богът на моретата изпратил на Минос красив бял бик, който царят да принесе в жертва в негова чест. Когато обаче Минос видял великолепния бял бик, появил се на повърхността на водата, решил вместо него да принесе в жертва друг, обикновен бик, надявайки се, че Посейдон няма да забележи разликата. Предпочел изпратения от бога бик да запази за себе си. Когато разбрал за измамата, Посейдон побеснял и направил така, че Пасифая, съпругата на Минос, да полудее и да се влюби в бика. Това било истинското отмъщение на бога. Тя отишла при Дедал за помощ, да й даде съвет как да задоволи страстта си към животното. Той се съгласил да й помогне, като построи куха дървена крава, която покрил с волска кожа. Пасифая трябвало да се скрие в нея и да позволи на бика да я обладае. Резултатът от този греховен съюз бил Минотавъра. Дете, което ужасявало с вида си. Според някои версии на мита Минотавъра бил Критския бик, който Херкулес трябвало да победи и занесе в Микена (седмия подвиг на Херкулес). Минотавърът бил свирепо същество и след съвет от Делфийския оракул, Дедал построил гигантски лабиринт, в който да бъде затворен бикът. Лабиринтът се намирал под двореца на Минос в Кносос. Ето как е разработен този образ в романа на Георги Господинов: "Шокът идва не от това, че прилича на звяр, а че по някакъв начин си е човек. Тъкмо човешкото вцепенява" (Господинов 2012: 23). Оказва се, че не животинското в него плаши, а именно неговите човешки черти. Модерната интерпретация, която Георги Господинов прави на този мит, представя Минотавъра като изоставено, много изплашено малко дете. Героят разказвач защитава това дете и разбира страданията му. Успява да се "всели" в него, като често пъти се усеща и като негов брат. Така той разбира и преживява трагичната му история. Мотивът за изоставения човек успешно се вплита във всички истории, които героят преживява. Той самият е изоставен, изолиран от света заради способността си да е друг. В детството си е бил оставян сам в килера, докато родителите му са на работа. Минава през младостта на дядо си, като войник от войната, криещ се сам в старото мазе на една унгарка. Но най-ярко този мотив е представен в историята на дядото на героя - за изоставеното при мелниците дете. Главния герой става дядо си в онзи септемврийски ден, когато дядото бива изоставен от майка си. Страхът, който тригодишното момче изпитва, е много силен момент в тази история: "И тогава страхът приижда, изпълва го, както когато пълнят на чешмата малката стомна, водата се вдига, избутва въздуха навън и прелива. Струята на страха е силна за тригодишното му тяло и то се пълни бързо, скоро не му остава въздух" (Господинов 2012: 28). Георги Господинов успява да ни накара да усетим самотата и тъгата на изоставения човек. Тази самота и чувството за предателство, което изпитва изоставеното от майка си дете, трогва читателите на романа. Връзката между майката и детето е силно подчертана в тази история. Самият герой е оставян от майка си, докато е била на работа. Изоставеното от майка си дете изпитва много различни чувства и всяко от тях е по-силно от предишното. Едно от тях е и чувството на недоумение, неспособност да осъзнае, че собствената му майка го е оставила самò при мелницата: "Как така? Майките не изоставят децата си. Не е честно. Това не се случва." (Господинов 2012: 29). Тази детска обърканост е показана и графично с кратките накъсани изречения, които е използвал авторът тук. Дори докато е в образа на Минотавъра, той е отхвърлен от обществото, затворен в Лабиринта под замъка на баща си. Минотавъра е отхвърлен не само от околните, но и от собствените си родители. Това прави историята на това дете още по-трагична и тъжна. В "Ад" на Данте Минотавъра е сложен на входа на седмия кръг, там, където биват наказани тираните и кръвопийците. Без да има каквато и да е вина, той е образ на поучителното отмъщение към истинските виновници. Той - невинният, е знак за вината на другите. Когато героят на романа вече губи способността си да се вселява и да съпреживява съдбите на хората, той започва да "купува" различни истории. Историята на жена, готова да продаде нероденото си дете, за да нахрани четирите, които отглежда. Тук отново се проявява същият мотив за изоставянето. Отново е предствено скъсването на връзката между майката и детето - връзка, която тепърва трябва да се гради и укрепва. Детето е все още част от тази жена, а тя, притисната от обстоятелствата, е готова да се раздели с него.

Второто основно превъплъщение на героя е, когато се вселява в историята на дядо си и преживява младостта му. Причината за отприщването на този спомен е пътуването на героя до българските военни гробища от Втората световна война в Унгария. Проследявайки пътя на дядо си, той стига до адрес, написан на листче още от войната. Разказвачът стига до стара къща, където се среща с жена на възрастта на дядо му. Срещата е от изключителна важност за него, защото връзката с дядо му е много силна. Той се надява да разбере какво се е случило в миналото. Дядо му е пребивавал в тази къща по време на войната, а тази жена очевидно го е познавала и съдейки по реакцията й, войникът е бил важна част от живота й. Младият гост усеща, че тя го познава. След като й става ясно откъде е и защо е дошъл, спомените й от повече от петдесет години назад изплуват от най-потайните кътчета на паметта: "Паметта й е скрин, мога да усетя как отваря отдавна заключени чекмеджета" (Господинов 2012: 42). Като си тръгва от тази къща, героят си дава сметка какво точно се е случило. Дядо му бил ранен по време на войната и тази, тогава млада, унгарка го спасява и го скрива в мазето на къщата си. Всеки ден тя полага необходимите грижи за него и неусетно се влюбва в ранения. За да го задържи при себе си, тя сменя целия ход на войната. Лъже го, че обсадата продължава и че за него е по-добре да остане скрит в мазето. А младият мъж, случайно или не, също се влюбва в своята спасителка, но не може да го признае - нито пред нея, нито пред себе си. В своята родина той има жена и дете, които вероятно си мислят, че е загинал в някое сражение във войната. След като разбира за измамата на младата унгарка, се измъква от мазето и решава да замине за дома си. Неговата спасителка му признава, че го обича и че иска той да остане при нея и да живеят заедно. Дядото няма сили да направи подобно нещо, знаейки, че има семейство в България. Искали да се прегърнат, но били наясно, че направят ли го, няма да се пуснат. И така, за щастие на бащата на нашия герой, те се сбогували простичко: "ами, такова, айде, сбогом." (Господинов 2012: 48). Тази среща навежда героя на мисли, пряко свързани с неговата идентичност и родственост. Никой не би могъл да е сигурен какво се е случило през времето, в което дядо му е бил в "плен" на тази жена. Това, което тормози героя, е бебешката ръка, очертана на обикновен лист: "И онова, което не му даваше мира до края - детската ръка, очертана на обикновен лист от тетрадка и пратена в пощенски плик." (Господинов 2012: 52). Синът на старата жена, който посреща младия ни герой в къщата, чий син е? Каква е възможността бащата на този мъж да е дядото на героя? Само старата жена и Бог ще знаят истината. Така се оказва, че хора от различни светове се оказват свързани, може би братя. Интенцията тук е, че свеки човек е свързан с друг човек чрез историята си, кръвта си, чрез емоционалността си.

В целия роман превъплъщънието на героя в историята на дядо му е много по-централна сюжетна линия, а частта, отделена за баща му е много по-малка и по-второстепенна. Това е съвременен елемент от романа, показващ силната връзка между децата и прародителите. Именно това е дълбоко вклинено в българската народопсихология. Децата от край време са оставяни на бабите и дядовците, докато родителите са заети. Това създава силната връзка между децата и прародителите. Съдбата на бащата на разказвача е много слабо засегната. Въплъщението в миналото на бащата се състои само в един момент, който не е свързан единствено с баща му, а представя раждането на героя. Дори не можем да кажем, че това превъплъщение се отнася до историята на родителя на героя, а не до него самия. Собственото му раждане, превъплъщението в баща му се случва с единствената цел да стане свидетел на собственото си появяване на този свят.

В своята статия "Митология и екзистенциалност във "Физика на тъгата", Васил Мирчев пише: "Дали всички ние сме минотаври, затворени в лабиринта на обществото и институциите, или авторът оставя правото си на затворник само за себе си, до последно не разбрах" (Мирчев 2012). Предположението за това, че всички ние сме затворници в един лабиринт показва влиянието на романа върху читателите. Всеки прочел "Физиката на тъгата" се замисля за своята собствена тъга, както и за лабиринта, в който се намира. Изводът, до който достига Георги Господинов, е много валиден и днес: "Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от "изходи" обърква." (Господинов 2012: 267). Героят на романа е непрекъснато поставен в такава ситуация. Длъжен е да избере какъв да бъде, в кой човек или в какво същество да се превъплъти. Повествователят в романа е много изолиран от хората, като затворник на собственото си съзнание. В същото време сякаш е част от всеки и всичко наоколо. Желанието му да бъде друго същество го води към себеоткриването и определянето на собствената му едничка идентичност. Чрез превъплъщенията си героят също се затваря за света, изолира се и се спасява от потока на времето:

"Понякога - в едно и също време - съм динозавър, риба, прилеп, птица, едноклетъчно, което плува в първичния бульон, или зародиш на млекопитаещо, понякога съм в пещера, понякога в утроба, което в основата си е същото - защитено срещу времето място" (Мирчев 2012). Главният герой в романа изпитва нуждата да бъде друг, което създава мотива за множествената му идентичност - основен мотив в романа. Тази необходимост от превъплъщаване води до възможността да напише не само своята, но и цялата емоционална история на човечеството. Животът на повествователя е и животът на останалите хора и същества, през чиито съдби преминава и чиято болка преживява. А тъгата му е обяснима: "Произходът на тъгата е в натрапчивото усещане за пропуснатото, за неизживяното, за всичко онова, което е останало зад гърба ни като неосъществена мечта." (Пенчев 2012). С всеки избор, който сме принудени да направим, ние губим една възможност, било то за нещо лошо или за нещо хубаво, и мисълта за нея, за това което би могло да е, но не е, ни преследва като призрак. Точно като спомена за един коридор, през който героят е имал възможност да поеме, но не го е направил по една или друга причина. Като живота, който би могъл да е негов, но не е. Фразите, с които започва и свършва романът, образуват кръговата му композиция. "Аз сме" в пролога и "Аз бяхме" в епилога. Това е начинът, по който авторът показва кръговрата на живота на всяко живо същество. Между "Аз сме" и "Аз бяхме" човекът преминава през множество изпитания и превъплъщения. Смисловото обединяване на аз, ти, той, тя и ние показва силното желание за общност и нуждата на главния герой да е част от тази общност. От друга страна, "Аз сме" обединява живите и мъртвите. Тези, които в момента са тук, тези, които са били преди тях и тези, които предстои да дойдат. Това е причината за желанието на героя да създаде капсула на времето. Необходимостта от начин за съхранение на цялата световна история до Апокалипсиса. Героят иска да запази всичко, всяко важно събитие от тогавашния познат свят. Точно това желание превръща този човек в "око за образи и ухо за истории, памет за убегливото, фотоапарат, снимащ небето, лексикон, кутия за изрезки." (Пенчев 2012). Точно това е и една от причините героят да се превърне в "купувач на истории". За героя това е начин да продължи с написването на историята на цялото човечество. Това за него е най-простота търговия, срещу определена цена той разбира мъките на хората и тяхното минало. Мотивът за нуждата от съхранение на миналото е основен в тази част от романа. Когато повествователят не е способен сам да мине през историите на хората, единственото, което му остава, е да ги чуе и запомни. Какво му носи купуването на истории ли? Отговорът не е толкова труден: "Благодарение на една болест преди и изкупените истории сега можех да се движа из коридорите на различни времена" (Господинов 2012: 215). Стилът на писане на Георги Господинов е изключително специфичен. Преминаването в различни времена и различни съдби е интересен похват, чрез който вниманието на читателите винаги е изцяло в творбата. Динамиката на действието се поддържа от честата смяна на "лицата" на героя. Той може да бъде всеки. Има четири "места за спиране", които представляват глътка въздух от забърканите истории. Това е частта, в която героят Георги Господинов се включва, за да обобщи накратко животите, през които, с помощта на героя, тъкмо сме преминали, ние, читателите. Другата особеност в стилистиката на романа е именно това непрекъснато прескачане през времената и смяната на идентичността на героя. Причината е обяснена много ясно и точно в самия роман: "Пиша в първо лице, за да съм сигурен, че още съм жив. Пиша в трето лице, за да съм сигурен, че не съм само проекция на собственото си аз, че съм триизмерен и имам тяло" (Господинов 2012: 282).

Героят на романа "Физика на тъгата" представя една модерна представа за хората. Между раждането и смъртта си всеки човек е различен и поставен в дадена ситуация, той реагира различно. Романът позказва, че за да сме способни да открием истинското си аз, трябва да минем през много и най-различни образи. Трябва да опознаем себе си и миналото си, за да сме готови за бъдещето. Чрез въплъщенията си героят се вселява в живота на хората и съществата около себе си. Превръща техните радости и тъги в свои. Той е себе си и същевременно всеки от тях. Краят на романа ни оставя с надеждата и убеждението, че мечтите се сбъдват, че те са това, което остава след вселяването: "В този момент Минотавъра намира майка си в тълпата на коридора, тригодишният ми дядо вижда своята да тича обратно към мелницата..." (Господинов 2012: 327). Героят е открил себе си, знае кой е и може да сбъдне мечтите си. По време на пътуването си, от античността до съвремието, той е преминал през много животи, преодолял е множество тъги, преживял е дори "световната есен". Съвременният човек, представен в романа, е непрекъснато поставен в ситуация на избор. Какъв да бъде и как да се държи, в повечето случаи изборът, който правим, зависи от обстоятелствата, което е показано най-ясно в историята за жената, готова да продаде нероденото си дете. Тя е принудена да го направи, за да може да осигури прехана за останалите си деца. Дали обаче разказвачът е открил своето единствено Аз? Никога не можем да сме сигурни краят на кой живот ще се окаже истинският край за него. Битието на много от хората и съществата, в които се е вселил, е приключило, но той все още е жив. Множествената му идентичност остава с него до самия край, макар че вече може да определи кой е. Той преживява края на живота множество пъти, което му дава надеждата, че животът продължава своя кръговрат: "Помня, че умрях като гол охлюв, шипков храст, яребица, гинко билоба, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като снега сковал подлъгано черешово дърво..." (Господинов 2012: 332). Въпреки многото пъти, в които краят на живота е настъпил за героя разказвач, той не спира да преживява съдбите на хората. "Купувайки" истории, героят продължава да съпреживява тъгите, съдбите и животите на околните. Това живеене едновременно на животите на хора с различни съдби, от различни времена свързва човек с човека. Именно това успява да направи и самият Георги Господинов със своя специфичен, някак личен начин на разказване в романа.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Господинов 2012: Господинов, Г. Физика на тъгата. София, 2012.

Кун 1985: Кун, Н. Старогръцки митове и легенди. София, 1985.

Марчев 2013: Марчев, П. Един Мин(ь)отавър и чифт криле. За "Физика на тъгата" в гангнам стайл. // Електронно списание LiterNet, 02.03.2013, № 3 (160) <https://liternet.bg/publish13/p_marchev/gospodinov-fizika.htm> (20.03.2014).

Мирчев 2012: Мирчев, В. Митология и екзистенциалност във "Физика на тъгата". // Под моста, 25.06.2013 <http://podmosta.bg/fizik> (20.03.2014).

Митева б.г.: Митева, Т. Граници на идентичност и принадлежност. // Ти Ми Консулт, б.г. <http://www.tinkamiteva.com/identichnost.html> (20.03.2014).

Михайлов 2012: Михайлов, П. За "Физика на тъгата" от Георги Господинов. // Public-Republic, 03.02.2014 <http://www.public-republic.com/magazine/2012/02/84004.php> (20.03.2014).

Пенчев 2012: Пенчев, Б. Господинов, тъгата и Минотавъра. // Лира.бг, 21.01.2012 <http://lira.bg/?p=15643> (20.03.2014).

Тодорова 2012: Тодорова, М. "Физика на тъгата" като послание. София, 2012.

 

 

© Мария Пенчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2014, № 3 (172)