ЕДИН МИН(Ь)ОТАВЪР И ЧИФТ КРИЛЕ
За "Физика на тъгата" в гангнам стайл

Петър Марчев

web

Аз съм неуверен читател. Разколебан от недостига на време (допълнително подяждано от времеядните чудовища на виртуалното пространство от породата на фейсбук, туитър и пр.)... Нещо повече - аз съм боязлив читател, вследствие на някогашните ми младежки изтезания над дебели томове със заглавия "Физика на..." и "Химия на...", натъпкани до пръсване с невероятно количество от формули и уравнения, изобари и изохори. Ето защо протегнах твърде неуверено и боязливо ръка към дебелия том със заглавие "Физика на тъгата"...

Отначало пробвах да я чета, както се чете Библията - където я разгърнеш. Така прочетох първо историята за Продавача на истории и Салман Рушди. Стана ми интересно (още повече че не срещнах във въпросния откъс от книгата никаква следа от уравнение или формула)...

След това обаче получих лично предупреждение от автора, че ако продължавам да чета по този начин книгата, 100-процентово ще се загубя из текста. Послушах го и влязох в Лабиринта през официалния вход (от 5-а страница). Разбира се, срещнах Мин(ь)отавъра и попих в кожата си тъгата на неприетия, на различния; разминахме се и с неговата майка Пазифайка с нейните страсти (и пасти); миризмата на страх ме отведе при едно изоставено тригодишно момченце в една мелница през деветстотин и балканската - пред очите ми това юначе порасна и на свой ред отиде на война, стигна до Унгария, върна се от Унгария, където пък моят дядо остана (в Небесната Унгария)... После, в един страничен коридор (пак) срещнах Салман Рушди на някаква сватба (здрасти, Салмане! - и да си обличаш жилетката, ей); взирах се и аз в тавана на една хотелска стая в Берлин, а после през прозореца - как трима минават на червено (ама май не бяха германци)... После налетях на Времевата бомба и тя взе, че гръмна и ме изстреля на една никоганесвършваща манифестация... След това, докато се лутах из този тъжно-смешен, сладко-горчив лабиринт на живота (ни), изписука тъжно един есемес от телефона (ми), и срещнах Дедал, който ми шитна чифт криле секънд хенд и така се свърши историята...

Да, но в този момент се появи другарката Милкова - учителката ми по литература от славната Поповска гимназия и ми каза (с предупредително вдигнат към небесата показалец): "Петре, в българския език освен съществителни и глаголи има и прилагателни. Използвай ги. А във всяко съчинение трябва да има увод, изложение и заключение!"

И така, сядам да пиша заключение, като се опитвам да бъда сериозен. Не знам дали тъгата е нарочно търсена авторска стратегия за написването на "Физика на тъгата", или нещата са се получили в хода на писането. Но сега си давам сметка, че тъгата е най-същностната човешка характеристика, ипостас. Така както Любовта е ипостас на Бога, а Гордостта (и завистта) - ипостас на падналите духове. Тъгата по изгубения рай...

И в този смисъл, читателският успех на "Физиката..." на Георги Господинов е една оптимистична теория за съвременното човечество. Което въпреки дехуманизиращата мелница на съвременния свят (Цайтгайст или както искаш го наречи) не е загубило способността си да тъгува. А вероятно и да плаче - подобно на нашите баби пред латерните на панаирджийските певци. С две думи - има надежда...

© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2013, № 3 (160)