ВЯТЪРЧЕТО ДУХЛЬО

Мария Маринова

web

Вятърчето Духльо видя черните облачета в небето и се затича към тях.

- Хайде да си играем на гоненица! - предложи им той. - Ще ви хвана! Ще ви хвана!

Тичаше Духльо ту след едно, ту след друго облаче и в един момент видя, че около него не беше останало нито едно.

- Хей, къде сте? - озърна се той. - Не искат да си играят с мен! - тъжно наведе глава Духльо и се върна на Земята.

Сви се на кравайче горе в планината в една пещеричка и затвори очи.

През това време Слънчо пролетно напече и надзърна през една пролука. Духльо затвори едното си око, после другото, после двете и се унесе в сладка дрямка. Нищо не му се правеше. Затова наоколо беше тихо.

По едно време до ушите му достигна някакво тънко, нежно свирене. Духльо отвори първо едното си око, после другото, после и двете и се заслуша. Не, не сънуваше. Този път се лееше игрива, весела мелодия.

Вятърчето се поразмърда, изправи се, разкърши снага, показа се навън и погледна надолу към полянката. Оттам идваше и мелодията.

- Дааа - каза си той. - Така си и мислех. Щурчо се е разсвирил.

Духльо се взря по-добре и видя как животинките се бяха хванали и извиваха кръшно хорце.

- И-ха! И-ху! - провикваше се Катеричката.

- Р-р-р-...й! - извиваше Зайко порасналото си мустаче.

- Хоп-па! Хоп-па! - тропаше тежко и Мечо.

На Вятърчето Духльо изведнъж му заигра сърчицето.

- Ще сляза да се повеселя! - каза си той и се втурна през глава надолу. Изду бузки и също засвири - весело и закачливо. Хем свиркаше, хем подскачаше от дърво на дърво, от камък на камък, плъзгаше се по склона, търкаляше се по тревичките.

- Идвам, идвааааам... - развика се той, когато приближи полянката. - Чакайте, и аз ще се хвана на хорото.

Подскачаше Духльо, въртеше се и свиреше от радост. Животинките погледаха, погледаха... После един по един се пуснаха от хорото и се разпръснаха. Даже и Щурчо побърза да се скрие в къщурката си.

- Амаааа... какво ви става? Защо си отивате? - гледаше Духльо след тях и нищо не разбираше...

- Никой не иска да играе с мене! Никой! - натъжи се Вятърчето и седна в полите на един дънер.

Изведнъж чу плач.

- Защо плачеш? - погледна той едно листенце, цялото мокро от сълзи.

- Защото... Искам да стана балерина, но не мога да репетирам...

- И защо не можеш да репетираш? - попита я Вятърчето.

- Защото нямам музика, а без музика нямам вдъхновение и не мога да се издигам нагоре! - изхлипа листенцето.

- Така ли? - замисли се Духльо.

- Не плачи! Ей сега ще ти помогна!

И Духльо изду бузки, изправи се и засвири най-нежната си мелодия. Тихо и прочувствено.

Листенцето се заслуша, понадигна се от земята, потрепна с телце, направи няколко движения и леко се издигна нагоре. Заплува из въздуха нежно и с унес. Завъртя се шеметно в няколко красиви пируета, спусна се надолу към земята, издигна се нагоре и още веднъж повтори пируетите.

Това беше най-красивият танц, който Вятърчето Духльо беше виждал.

- Ти ще станеш най-добрата балерина! - прошепна в ухото на листенцето той. - И аз ще ти помагам с радост.

После Вятърчето хвана галантно ръката на листенцето и двамата се понесоха из въздуха, водени от сладката магия на танца.

Затуй, деца, ако видите, че някое листенце трепти из въздуха, значи, Вятърчето Духльо е там и му свири. Погледайте и се насладете на танца им.

© Мария Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.03.2015, № 3 (184)