Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БИТКАТА НА ПЛЕМЕННИЦАТА ЗА ЯВОРОВИТЕ АРХИВИ, ИЛИ "СИНДРОМ НА ВОЙНСТВАЩИЯ НАСЛЕДНИК"1

Евелина Белчева

web

Ще дойде все някога време за истина!
Вл. Василев

Племенницата Ганка Найденова в началото на възхода си

Племенницата Ганка Найденова в началото на възхода си, изрезка от вестник.
Източник: Архив на Ганка Найденова-Стоилова

...Но все още сме в 1936 година. Само 20 години са изминали от трагичната смърт на Яворов. Все още не са пораснали претендентите за негови "собственици" и не са предявили "собственическите" си права. Не случайно Владимир Василев има особено пристрастие и чувствителност към всичко, което се случва около неговия събрат в литературните работи и довереник. Събира в архива си всичко, което се пише за Яворов. Сякаш е знаел какво ще се случи с повереното му от самия поет пред смъртта...

Какво ще се случи в недалечното бъдеще, сякаш ми е "предизвестено". И ето - както обикновено става, "законните" роднини, с ревност и стръв, която няма нищо общо с изследователската, хищно се нахвърлят върху Владимир Василев - човекът, който е останал до Яворов в ада между двата изстрела, и когото самият поет е избрал за пазител и бранител на поетическата му памет. И не само на поетическата му памет, а и на човешката му чест: доверил му е цялата трагична история с Лора и разчитал за живота и името си на неговата юридическа компетентност.

Един фрагмент от реалната драма, в контекста на последвалата, нагнетява трагичното до непоносим предел:

Оставили го бяха всички... - признава Димитър Гаврийски. - Когато го забележехме, гледахме да не заговаряме с него. То значеше да бъдем лице с лице срещу ужаса. Котерията около Мисъл, която се бе хранила от кръвта му, бе длъжна да се погрижи за него. Но тя нищо не направи за страдалеца. Яворов един ден се доуби. Настана облекчение: ужасът умря (Гаврийски 1989: 144).

Цитирам тези тежки до непоносимост думи, за да е ясна обстановката, в която Владимир Василев не само остава "лице в лице срещу ужаса", а поема върху себе си целия този ужас - приема страдалеца в дома си и му помага във всичко.

 

Лице в лице срещу ужаса

Не е случайно, че Владимир Василев отлага цял живот да напише спомените си за Яворов. Ужасът - да преживее отново най-тежките му дни, го възпира. А също и отговорността, която е поел за съдбата му. Защото братът на поета, кръвният му брат, е бил само двадесетгодишен "момчишлак"...

"Винаги, когато съм се опитвал, изпречват ми се пред мене неговите най-тежки дни, които го отнеха... Трябва да мина през тях, да ги отхвърля..." - отронва с тежка въздишка събратът в ръкописите си. Но дори това е зачертано... А и споменът за такава личност е твърде съкровен, "за да се доверява на толкоз хора"... И няма как покрай него да не разкаже и за себе си, това също го е възпирало.

Младият човек е поел върху себе си цялата трагична съдба на Яворов. Само два дни след първото самоубийство, когато вече е било възможно, отива да го види в болницата, разговаря с него за трагедията, дава му упование, приятелска подкрепа, натоварва се с тайните на драмата му.

[Аз отидох в Алекс. болница на другия ден и след това и Яв. ми е разправил всичко, но Крем. никога не съм видял.] Защо не го посетиха в стаята му на ул. Л. Каравелов (и там съм ходил) и се явиха при него едва последните му месеци като при агонизиращ болник [кога съм се явил и какво съм правил се вижда от предсмъртното му писмо до мене в том V на съчиненията му.]2

Като юрист Вл. Василев е в течение на цялото следствие, следи делото най-отблизо: "Той чакаше всеки ден и аз му докладвах за хода на делото, по начин да не се тревожи много" - пише в спомена от 1963 г. (Василев 1963: 600). Изложението на Яворов до съда от 28 юли е писано пак от Вл. Василев, от първия ред до последния - държал му ръката да се подпише: "защото ръката му трепереше"... Логично е да се предположи, че първият ръкописен вариант на Изложението е бил написан с почерка на Вл. Василев. Този ръкописен вариант обаче е една крещяща липса в архивите: черновата най-вероятно е била унищожена.

Юристът знае, че поема една изключителна, и съдебна, отговорност, затова не е афиширал този факт: "Но той не знаеше делото, нито какво е юридическа аргументация и процесуални форми, не можеше и да пише - написах го аз, от първото до последното изречение. Гледах тук-там да дам впечатление уж на негов стил" (Василев 1963: 598). Който познава добре стила на Вл. Василев, не е трудно да се убеди в това.

Известно е, че през юли и август 1914 г. незрящият поет редактира изцяло "Подир сенките на облаците" с помощта на "своя критик": "Мъчех се да намеря нещо, което да го закрепи. Залови се да прегледа "Подир сенките на облаците". Четех му и разговаряхме за някои стихотворения, гдето искаше нещо да се измени, другаде да се съкрати, някои стихотворения да се махнат. Давах му перото и поставях ръката му на мястото, гдето трябва да нанесе поправките и отстрани да напише "поправката е моя", "зачерква се", "остава" и пр., за да се удостовери, че са лично негови" (Василев 1963: 599).

И не само това - вероятно не без участието на младия Владимир Василев, тогава секретар на фонда "Пенчо Славейков", д-р Кръстев си е позволил да вземе 3 хиляди лева от касата на фонда, за да заведе Яворов на лечение във Виена. Това може да се предположи въз основа на твърденията на Стоянка Михайлова, уредник на музея Славейкови и изследовател на архива им:

Не зная колко е вярно твърдението, че македонските приятели на Яворов услужили със средства, за да отиде във Виена и да потърси помощта на видни специалисти, за да лекува очите си и за евентуална операция. Но в музей "Петко и Пенчо Славейкови" се пази архивата на "Комитет Пенчо Славейков", създаден в София непосредствено след неговата смърт от приятели и почитатели на поета. Целта на комитета е била да образува фонд за изграждане гробница на поета в кв. Лозенец при любимия му дъб, да се грижи за издаването и разпродажбата на Славейковите съчинения. Материалните средства комитетът добива от разпродажбата на издадените съчинения и от частни пожертвувания. За тази цел близките на Славейков, братята и сестра му, отстъпват правата си от хонорара на комитета за всички съчинения на Славейков - оригинални и преводи. През 1913-1914 г. този комитет разполагал със солидна сума. От нея д-р Кръстев взема срещу разписка 3 хил. лв., за да заведе Яворов на лечение във Виена. Тази сума не се възстановява на комитета. По-късно при разтурянето на Комитета през 1928 г. върху оставената от д-р Кръстев разписка Рачо Славейков е написал: "Парите, употребени за лекуването на Пею Яворов. Да не се иска възстановяването им от наследниците на Кръстев (Михайлова 1978: 60).

А за всичко, което Вл. Василев е свършил около смъртта - едва ли могат да се намерят думи: като за най-близък човек. Роднините са просто "присъстващи"... Обикновени хора от Чирпан, покрусени в скръбта си, едва ли би могло да се очаква нещо повече от тях... Но накрая - очернят името му покрай непочтените борби за архива и издаването на Яворовите работи. Не случайно, омерзен от домогванията на Ганка Найденова, приятелят на Яворов се отдръпва.

Ето какво разказва самият Вл. Василев на племенницата си, проф. д-р Петя Арнаудова: "И понеже са били много близки приятели, Яворов го заклел да му уреди погребението, сигурно вече решен на самоубийство (на същото място, където е Лора, това е казано ясно в "Прощалното писмо" на поета до приятеля му - б.м., Е.Б.). По църковните закони е било забранено погребение на самоубиец в нормалните гробища и по нормален ред, но Вл. Василев изпълнил завещанието на приятеля си и с много тичане, разправии и дори с някоя и друга лъжа успял, а Яворов все пак е бил опят и погребан, както подобава за този наш голям поет" (Арнаудова 1996: 6).

От дневника на Боян Пенев (1973) ясно се вижда, че Владимир Василев действително е поел всички страшни ангажименти около погребението, името му се споменава едва ли не във всяко изречение. Боян Пенев се е върнал от чужбина само месец преди самоубийството, а и отношенията му с Яворов са по-особени, заради ранната му история с Дора Габе.

Тук му е мястото да се отбележи обаче, че тази, която е измила тялото на мъртвия поет и го приготвила за смъртта, била тъкмо Дора Габе. "Изменилата" някога любима, "мрътвата навеки"... Атанас Крачолов разказва на проф. Арнаудов, че Дора и майка й отишли да измият тялото по християнски и да го облекат в пожеланото от него четническо облекло.

В зловещата нощ след самоубийството пак добрият "Влади" приютява малкия брат Атанас, който се тресе от ужас. Отново той в ранната утрин изпраща страшната вест на близки и приятели. Дори телеграмите лично той е изпращал. Запазени са в архива. Но Ганка Найденова дори това му отрича. Поместила е в Летописа телеграмата, с която Вл. Василев известява на Б. Пенев за смъртта, но твърди, че тя е неподписана. Подписана е: "В." Коя поща, дори по онова време, би приела телеграма за смърт без подпис...

Още на другия ден заедно с тичането по уреждането на трудностите около погребението (духовните власти отказват опело в черква поради самоубийството, отказват погребение, отказват място при Лора) Владимир Василев е намерил сили да подготви и да публикува във в. "Утро" изложение, наречено "Истината за Яворов" (Александров, Балабанов, Василев, Кръстев, Пенев 1914). Ходил при още четирима приятели за подпис (Василев 2011: 151). Траурно обрамчено с черни ленти, излиза само два дни след смъртта, с което изпълнява последната му молба: "Ако има в България пет души, за които истината значи нещо, нека те поискат напечатването на всички документи по делото".

Некрологът за "злочестия поет на страданията", запазен в архива му, е подписан "От приятелите", но отново е писан от Владимир Василев, със сигурност става ясно по стила. Писателският съюз само констатира смъртта.

След погребението студентите организират траурно утро, на което канят да говори известен професор, Иван Шишманов. Професорът отказва, силно повлиян от слуховете за убийство. На траурното утро за поета се съгласява да говори единствено приятелят Владимир Василев.

И накрая - чест му прави - той жертва всичко, за да създаде едно издание, достойно за Яворов, и да каже онова, което знае за него (Яворов 1934-1936). Това е негово право, не - предопределение. Без капка себичност: без да се самоизтъква, без да се възползва от името му, без да създава от това култ към собствената си личност. Напротив - стои в сянката на поета, изцяло посветен и предан, всеотдайно служи на паметта му.

25 март 1934, Благовещение: писмо на Вл. Василев до Атанас Крачолов по повод Предговора - единствено по рода си психографско изследване на личността на Яворов. Само по творбите му. В библиотеката на Софийския университет томчетата на Яворов, редактирани от Вл. Василев, са една крещяща липса, но се пази отпечатък от този Предговор, оформен като тъничка книга, озаглавена: "Яворов, Литературен очерк", 1934. Оставен по всяка вероятност от автора. - Да го има!

Първия том е към края си и ще направя всичко възможно да излезе до Великден... Томчето излезе чудесно. Пращам ти да видиш предговора, който стана причина цяла година да забавя изданието. Ужасна работа: толкоз неща написах през това време, а около 4 месеца се въртях как да се изтръгна от онова, което съм писал по-рано и да дам нещо по-друго. Не знам дали съм успял, ще видим.

Тъкмо от изданието на Владимир Василев - литературен, биографски и издателски уникат, започва "литературната легенда" Яворов. То придобива изключителна културологична стойност от това, че е съставено, редактирано, коментирано и изпълнено с ценни архиви и биографични бележки от "неговия" критик - събрат на поета в литературните работи и негов довереник. Създадено 20 години след трагичната му смърт като поплак за поета, изпълнявайки неговия завет - да издаде посмъртно стиховете му, над които са работили заедно.

 

Наследницата - възход и падение...

Вместо благодарност и уважение, роднини - със стръв на "собственици" се нахвърлят върху Владимир Василев - да не им отнеме дивидентите, които носи "наследството" на великия поет. Няма значение как то ще бъде представено. Те са единствено призвани! Който се изпречи - е техен враг, следователно - и на Яворов. И трябва да бъде опозорен и дискредитиран. Така между "враговете" на поета се озовава и неговият довереник, на когото самият поет пише в Прощалното си писмо - предсмъртно:

През дългите месеци на изпитания, ти бе един от
малцината, които ме подкрепяха. Аз дори злоупотребявах с
твоето време и търпение. Прощавай!

[Прощално писмо]

Яворов. Предсмъртно писмо до Владимир Василев - 1

Яворов. Предсмъртно писмо до Владимир Василев - 2

Яворов. Предсмъртно писмо до Владимир Василев - 3

Яворов. Предсмъртно писмо до Владимир Василев.
Източник: ЦДА, 10к, оп. 1, а.е. 4

Най-сърдечното прощално писмо на Яворов всъщност е писмото до Владимир Василев - писмо до събрат, роднина по избор. И след този изключителен документ - на страданието и честта, племенницата, родена Драганка, в пелени през трагичната 1914-та година, има наглостта да го обвинява в какви ли не прегрешения... Драганка Найденова е родена на 7 май 1914 г. Майка й Екатерина Крачолова била бременна с нея, когато станало първото самоубийство, затова не могла да дойде в София и да помогне на брат си, от 30 юни 1914 г. той разчитал само на малкия си брат - Атанас.

"Тя свлича в калта отношения, осветени от чувствата на Яворов, възложил тъкмо на Вл. Василев мисията да издаде неговите произведения" - пише проф. Жана Николова-Гълъбова (1993: 3) за Г. Найденова. А кой друг, ако не Владимир Василев - "неговият" критик, да бъде издателят? И д-р Кръстев, и Боян Пенев са вече отвъд.

Но какво е паметта на големия поет пред "хонорарския манталитет" на претендентката за пълни права - роднински!, над неговото "наследство". Тя превръща роднинството си с поета в професия и "почетно звание", а паметта и драмата на Яворов и Лора в "златна мина" и пожизнено житейско поприще.

Когато Ганка става студентка, майка й води за ръка дъщеря си в Министерството на просветата да искат стипендия за следване в Германия като племенница на Яворов, това е споделено от самата Г. Найденова в нейната мемоарна книга "В часа на синята мъгла", 1992. Тя успява да замине за Германия, но не намира поприще там. Избухва войната. Когато Ганка се завръща, за да я задържи, майка й изсипва пред нея един кош с документи (архив на Яворов, който той завещал да бъде унищожен) и казва: - Това е една златна мина!... - Какво богатство беше скрито в това сандъче! - мисли си младата наследница. Така и става - като в приказката за Златната рибка. Знатното роднинство цял живот се осребрява, търси и намира своя паричен еквивалент.

 

*

Владимир Василев е съкрушен в най-важната мисия на живота си - приятелството с Яворов, достояние на живота му, и разгромен - в делото му за поета - негово предопределение. И отстранен. Завинаги.

А може би, и това е най-близкото до ума - да бъде представен като дребна, и дори вредна фигура - това е била задача, поставена от Тодор Павлов, и отплата за постоянната помощ и закрила, които наследницата получава от мастития академик, вечния опонент и палач, представящ се обаче и за "спасител" на Владимир Василев...

И ето какво намирам из неизбродните архивни тайници на ЦДА:

Писмо на Владимир Василев до Ганка Найденова от 24 юни 1958 година3 - един архивен и морален уникат: Отново професор Петър Динеков ми го показва, изкушава ме да надникна в него - като в магическо огледало. Писмото е грижливо запазено в неговия архив, с ясно съзнание за литературната му и морална стойност.

Предадено е на Петър Динеков за съхранение от Петър Горянски на 2 януари 1980 година - да го има в архива си. Владимир Василев има особено доверие на Горянски, бивш редактор на в. "Свободен народ", били са в една килия в затвора в края на 1944 г. В обяснителна бележка към преписа П. Горянски съобщава, че с Вл. Василев се опознал по-близко в Софийския централен затвор, където лежали в една килия през последните два месеца на 1944 г. С Йордан Стубел, заедно с още пет души. Василев и Горянски били освободени на 5 януари 1945, а останалите били предадени на Народния съд.

П. Динеков, София, 3 януари 1980, четвъртък

Вчера срещнах Петър Горянски на ул. Раковска. Извади от чантата три преписа на документи - да имам и аз в архива си. Първият е едно обширно писмо на Вл. Василев до Ганка Найденова от 24 юни 1958 г. [...] Не съм чел по-гневно, по-остро, по-саркастично писмо. Вл. Василев го писал страшно възмутен. Писмото е свързано с изданието на Яворовите съчинения под редакцията на Ганка Найденова. То е отговор на писмо, което Ганка е написала на Вл. Василев и го е обвинила, че е задържал материали, свързани с Яворов, необходими й за коментара на Яворовите съчинения.4

За същото говори и Борис Делчев в неиздадени страници от Дневника5:

Борис Делчев: Събота, 5.VII.1975

Срещнах П. Горянски в кафене "България" [...] Горянски ми даде да прочета в препис писмото на Вл. Василев до мадам Ганка Найденова във връзка с издаването на Яворов и отношенията Яворов - Вл. Василев, за което бях чувал от самия Василев. Горянски не каза откъде го има, но явно е откъде: той се занимава с машинописна работа и сигурно му е било възложено да го препише - какъвто беше бавен и с чувство за ирония, Вл. Василев не би седнал сам да преписва на чисто един текст от шест големи печатни страници, предназначен за презиран човек. Дал го е да се преписва на машина и Горянски е задържал копие за себе си! Както и да е, със своята елегантна хапливост, този текст (той носи дата 24.VI.1958) представлява образец на епистоларна литература - Найденова е сведена до жалка и нищожна твар.

Продължавайки разговора от миналия път, този път вече насаме, Горянски потвърди онова, което вече знаех - че след Девети септември Вл. Василев е бил арестуван и задържан в затвора по личното нареждане на Никола Ланков. На това отвърнах с шега, че той изкупи вината си по-късно, когато беше обвинен в шпионаж и мина през чистилището на Държавна сигурност, без обаче да си направи необходимите изводи...

Впоследствие разбирам, че подобно писмо възрастният критик е оставил и у архивиста Стефан Памуков, който също притежава екземпляр с поправки. Оставил го и на Стоянка Михайлова, известна специалистка по архивите, с думите: "Пазете го, защото дългата ръка на Ганка Найденова ще стигне и до моя архив!" Нямах възможност да сверя дали е съвсем същото.

Писмото е свързано със стар конфликт между приятеля на Яворов и племенницата по повод издаването на Яворовите съчинения под нейна редакция от 1942-1944 г. Нейното издание е без никакви бележки. Наследницата обвинява Владимир Василев, че на времето не й е предал материали от "семейния архив", които й трябвали за бележките. Той твърди, че ги е предал в Градския архив, за да ги ползва всеки, който се занимава с Яворов, а не да стоят затворени в нейното чекмедже, недостъпни за никого друг...

През 1957 г. отново се актуализира въпросът за архива и бележките по повод новото издание на Яворов. В издателство "Български писател" са решили да направят едно научно обективно издание на Яворов, без намесата на роднински пристрастия, затова аспирациите на Ганка Найденова да вземе редактирането на Яворовите съчинения се оказват неуспешни. Тя няма участие в изданието на "Български писател" от 1959-1960 г. Напротив - по всякакъв начин е саботирала работата на редакторите, известен е конфликтът й с Милка Марковска.

Може би в това писмо амбицираната наследница отреагира недоволството си, както предполага Вл. Василев, че не е успяла да поеме редактирането. Но сега поводът са пуническите войни на Ганка Найденова със собствения й брат д-р Найден Найденов, пак за Яворовите архиви.

Наследницата обвинява Владимир Василев, че "фалшифицирал" автобиографията на Яворов. Ето какво отговаря критикът в спомена за приятеля в последната година от живота си: "Една изследователка е употребила твърде много усилия да убеждава себе си в онова, което й се иска - автобиографията да не бъде автентична: погрешно било казано, че "Арменци" са писани на гара Скобелево, в Анхиало било. Не знам къде (може да е писано в Аккадънлар - все то), знам, че съм записвал буквално, което Яворов ми е диктувал. Допустимо е, в състоянието, в което се намираше, и да е сбъркал някъде. Чудо голямо!"

Сф, 24 юний, 1958

Драгий Атанасе,

Писмото ти от 24.Х.957 получих, но след два-три дена получих друго, от Ганка. Исках веднага да й отговоря, почнах, но се отвратих и го захвърлих. Но наскоро пак попаднах на него и тоя път си рекох: не трябва да оставям впечатление на някаква [моя - зачертано, б.м., Е.Б.] слабост...

Не ти пращам препис от нейното писмо, скандално, пълно с мизерии, но от тоя отговор ще разбереш какво и с какъв език ми е писала. Когато бяхме в Чирпан, ти ми каза да не споменавам нищо за нея (за писаното в книгата й); аз те послушах и не казах нищо. Ето по какъв начин ми отвръща, - "извинението", за което ми пишеш, че щяла да направи.

Както научавам, в другите си томове тя щяла да продължи безобразията си спрямо мен. Това ще тури начало на нови разправии - вече публично. Считам, по съображения, които сам можеш да разбереш, че на всяка цена тряба да се избегнат, но това не зависи от мене. Съжалявам крайно, че една племенница на Пейо, обхваната от всеопожаряваща амбиция, от лудост, довежда работите дотам.

Да е жив Пейо, да я види!

Ти напразно си останал с впечатление, че съм поддържал някакво право на Найден да разполага изключително той с кореспонденцията на Пейо и с другите материали. Нито ми е споменавал подобно нещо, нито ми е идвало на ум, нито съм ти писал. (Я провери писмото ми, ако си го запазил.) Разбира се, че ти си прав: всеки е свободен да разполага с онова, което има за себе си, както намира за добре. Касае се да даде от онова, което Г. има, - ама не на Найден, а на издателството. Там им е станало противно да се разправят с нея, и са изоставили, или поне не бързат да издават съчиненията. До края на годината може би ще пуснат само един том.

Ти по едно време не си бил добре, както ми казваше Найден. Ама ти преминало, гледай си здравето и не се ядосвай (не следвай в това отношение мене). Искал бих много да се видим и поприказваме, но какво да ти правя - не се мърдаш от Чирпан. Хайде, бъди здрав. Поздрави Стоянка и себе си сърдечно.

Твой Вл. Василев

P.S. Забравих да ти кажа, че Г. е пратила писмото си до мене на Арнаудов, сигурно и на други.6

След всичко, което Вл. Василев е направил за събрата си, племенницата си позволява да го обвинява дори в "бездушно отношение" към поета. За това съдя не само от неговото писмо: има и други нейни архивни писма, в които тя обговаря с роднини тази тема. Вл. Василев бил потресен. В отчаянието си, той отива при проф. Арнаудов да сподели тревогата. Там се събират предани на Яворов хора и запечатват събитието в снимка във фото "Луна".

Паметна снимка от архива на Владимир Василев, подарена от акад. Михаил Арнаудов на приятеля на Яворов: 21 февруари 1958 г.

Паметна снимка от архива на Владимир Василев, подарена от акад. Михаил Арнаудов на приятеля на Яворов: 21 февруари 1958 г.
Източник: ЦДА, ф. 373к.

Двете копия в архива са изключително ценни, защото на гърба им се намират автографски надписи, които автентично доказват ролята на Вл. Василев в живота на Яворов. В центъра е акад. Мих. Арнаудов, до него вляво - д-р Найден Найденов, племенник на Яворов. Вдясно е Владимир Василев. Между М. Арнаудов и Вл. Василев е Иван Божилов - съдебният следовател, който заедно с Тодор Александров връща делото на Яворов за преразглеждане. Както добре се вижда на втория вариант на снимката, добронамереното внимание явно е насочено към Вл. Василев. По всяка вероятност Вл. Василев е споделил огорчението си от писмото на Ганка Найденова до него от 27 ноември 1957 г. Вместо подкрепа той получава следните автографи, изпълнени с уважение:

Автографи от М. Арнаудов и д-р Н. Найденов - на гърба на снимката

На доблестния ратник
на литературното поле,
искрен почитател и другар на Яворов,
с приятелски поздрав от Мих. Арнаудов,
21 февр. 1958

С най-висока адмирация! - Д-р Найденов

 

Гръб на другото копие, вариант на същата снимка:

На скъпия събрат в литературата
и верния другар докрай на Яворов - Вл. Василев.
София, 21.02.1958, приятелят му - М. Арнаудов

С много обич и привързаност: Д-р Н. Найденов

"И тъй, аз не само не съм бил никакъв приятел на Яворов, но съм и един от тия, които с бездушието си са го принудили "повторно да забие куршума в главата си", един вид морален убиец". Това обвинение става повод - за пръв път! - в спомена за Яворов от 1963 г. "събратът" да намери сили и да се върне "към най-тежките дни, които ни го отнеха":

Годината, която Яворов прекара след случката, бе една ужасна година - пише Вл. Василев. - Той изгуби зрението си. Вървеше опипом, с бастун и тъмни очила, дирейки приятел, който да го придружава. Хората го бяха изоставили - него, големия поет на България. И нямаше благодарност, по-трогателна от неговата към ония, които идваха при него. Уви, те бяха малцина. Постоянно го намирах, идваше и той често у дома, понякога всеки ден. Когато трябваше да отида на работа, оставях го на грижите на майка ми и сестра ми Зара. От време на време успявах да го възвърна към бодрост, можеше дори да се пошегуваме за нещо (Василев 1963: 598).

"Зажаднял съм за близък човек", пише Яворов в писмо до роднините. Особено много искал да се види със сестра си, но сестрите му не са дошли да се видят с брат си нито за ден. За по-малко от месец идва Никола Найденов, зет на Яворов, а чак на 30 юни 1914 година, само 3 месеца преди смъртта, идва да му помага малкият брат Атанас Крачолов, който е още момче и не е имал сили да се справи с тази невъобразима драма.

А в дома на приятеля си Яворов бил почти всеки ден, чувства го тъй близък, че му доверява всичко по личната си трагедия, диктува му завещанията и автобиографията си, предава му последните си нареждания и писма, подарява му семейния печат, където специално гравира "На В.В. от П.Я.". И накрая - "остави се да загине почти в ръцете ми", казва Вл. Василев.

Не съм парадирал с неговото приятелство, защото считам, че това няма да намали писателската ми квалификация - пише той на амбицираната наследница. - Вие плюете на чувствата на Яворов, плюете на предсмъртното му писмо до мен, без никакво стеснение, без срам поне от Атанас, който знае всичко.

Възрастният критик се позовава на името на Атанас Крачолов, защото малкият брат е пряк свидетел на грижите му за слепия поет. По-късно братът отбелязва в спомена си, че много често е отвеждал Яворов до къщата на Вл. Василев и до дома на Боян Пенев и бил приеман с "голяма сърдечност". Иначе за темите, на които се е говорело, нищо не може да си спомни... (Крачолов 1989: 369).

При лекарите отивахме обикновено следобед, обикаляхме от 1 до 6 часа. Сутрин се разхождахме край "Ал. Невски", от 8 до 11 часа. След 6 часа, след ядене, обикновено отивахме у Владимирови, а когато се върна Кръстев - и у него. На няколко пъти посетихме г-жа Мара Белчева. Всеки ден сутрин правехме посещение на Тодор Александров...

Ясно е, че най-близкият довереник е "Владьо". Когато Яворов излиза от санаториума на д-р Сарафов, той наема старата си квартира, на ъгъла на "Витошка" и "Солунска". Приятелят му живее съвсем наблизо и това е удобно за незрящия поет, не искал да се движи по шумните улици, за да не го виждат познати.

По-късно добрият "Владьо" помага и на Атанас, докато следва право в София. По това време Екатерина Найденова в писмата си споменава с голямо уважение името и помощта му. Действително редакторът отправя многократно молби за спомени и бележки от Атанас, но не ги получава, или поне не навреме...

Има запазени писма, в които роднините искат предварително хонорари от изданията, защото били нужни на Атанас да се издържа, искат още при сключване на договора 3-4 хиляди лева. Вл. Василев с готовност се отзовава: - "Ако пък дотогаз не може да чака, съобщете ми да ускорим работата още" - пише в писмо до Екатерина Найденова от 7 септември 1921 година, запазено в архива от самата Ганка Найденова.

Добрите думи и признанието, както е обичайно, идват твърде късно, едва през 1961 година: кой знае, може би от чувство за вина към стария приятел на Яворов:

Писмо от Атанас Крачолов7.

Чирпан, 1 януари 1961 г.

Мили г. Василев,

Аз и Стоянка ти честитим новата 1961 г. и пожелаваме здраве и добър живот! Как си със здравето? Какво работите? Защо не напишете един портрет на Вашия мил и толкова нещастен приятел Яворов?

Бъдете сигурен, че ако сторите това, ще стане нещо чудесно. Всички добри хора ще посрещнат с най-голямо задоволство Вашия труд. Кой друг би могъл да стори това, освен Вие, който в онези трудни минути бяхте като канара зад неговия вече немощен гръб? Ако не сторите това, не ще ли изневерите на един дълг към потомството?

Простете ми, че имам смелост да говоря за всички тези неща. Вие знаете, че аз винаги съм считал, че само Вие можете да напишете нещо от решително значение за нещастния ми брат!

Тебе предан - Атанас Т. Крачолов

(брат на Яворов) [ръкописно допълнено]

Ето отговора на Вл. Василев до Атанас [така е заведено в архива, но ясно е, че това е Атанас Крачолов] от края на януари 1961 г. Явно това е отговор на поздравителното писмо на Атанас Крачолов за Нова година. Доста е позакъсняло, затова липсва дата, не зная дали е изпратено, това е черновата. В текста прозира обида и дистанциране.

Драги Атанасе,

От пощата получих писмото ти и ти много благодаря за поздравите. [...] Още по-честита да бъде новата година за тебе (целият януарий е нова година и може да се поздравява) и на Стоянка - да бъдете здрави, добри и всичките ви работи да бъдат, както искате.

Пишеш ми за Пейо. И то така, като че не съм писал нищо досега за него. Има ли нужда да ме подсещаш! Аз сам си знам и искам. Белким в мене няма амбиция, аз сам си знам и искам повече от тебе, но работите са така: в нашето издателство "Български писател" забелязвам известна благосклонност към мен и съм решил да представя един том избрани мои работи, да видим дали ще го издадат. Това ще бъде първата ми книга, след толкова десетки години (никой не го е правил, хората, които почнаха при мен, издадоха томове). Не знам какво да избера. Избор - мъчна работа! Във всеки случай полемичните статии не бива да турям, защото ще се дигнат пак патърдии. А без тях няма да бъда съвсем аз. Тряба да напиша и две нови по-големи работи. - Една за Пенчо Слав., и друга обща - за развитието на нашата литература - без тях не може. Печатаните пък тряба някои да поправям, да ги допълням, изменям8, а други доста да пресъчинявам.

Най-голямата [статия - б.м., Е.Б.] ще бъде, разбира се, за Пейо. Някога мислех, че онова, което съм написал в предговора - това е, повече и друго - не мога. Не мога, ама толкоз много нови неща са ми дошли на ум през тия години, че тряба и тая статия да поразширя, да вмъкна нови неща, да я преустроя в някои части, да изясня някои моменти и пр. и пр. ... като косвено взема предвид и всичко, което е писано след 9-и, за да може да бъде Пейо приет тъй, както го разбирам и уважавам и оценявам аз.

Дано да успея - и да бъде нещо, по-хубаво от досегашното, от онова, което съм мислил за окончателно. Без да изневерявам, разбира се, на предишното, но тъй, че да може да мине през всички револ. традиции. Да видим... Дано, но за всичко това се иска време. При моя бавен темп на работа и отвличане в разни странични неща ще ми трябват най-много 5-6 месеца, мисля си. И то, ако няма тия странични неща, които постоянно ме отвличат, а тряба да ги правя, за да изкарам месеца. Значи, тряба да бъдеш търпелив...

Преди 15-20 дена бяха ме повикали заедно с Арн[аудов] да видим първоначалните проекти за паметник в Чирпан. Разправих на скулптора биографията и много бележки и указания, защото не беше много сполучил в поза, в израз, та да видим доколко ще ги вземе предвид.8

 

*

В забележителното си писмо до наследницата, сравнявайки маниерите на Ганка Найденова с поведението на брат й д-р Найден Найденов, юристът Вл. Василев ще направи блестящ психологически анализ - като пред съда. Включително - и на себе си, защото в известен смисъл в поведението на д-р Найден Найденов той проецира и собственото си поведение. Поставя и наследницата пред истинския й образ: - "Искам да поставя пред Вас собственото Ви огледало". Но това е огледалото на съвестта. А такива хора застават пред огледало само с маската си: - "Но сега нека видим маската й!" - връща се към любимата си тема критикът - за "маската":

Има голяма разлика между него и Вас; той е готов да даде всичко, което има, за да направи едно издание - пълно и достойно за Яворов (по-хубаво, разбира се, от моето), без да витийства с неговото име, без да се афишира и без да иска да създава от това, което е извършил, култ към личността си. А Вие отказвате да дадете и един лист от това, което притежавате, и осуетявате тази възможност. Всичко трябва да остане у Вас и за Вас! Монополите са махнати, но този вид монополи не. По Вашата терминология и обществено-морални понятия това значи "да браниш" делото на Яворов от всички посегателства и опити да се използва за търговски цели, дори когато произхождат от родния Ви брат. О, Вие сте безкористна! Вашето безкористие е известно, то може да се провери в много ведомости9. Но Вие ме уверявате, че имате "по-възвишени цели", отколкото хонорарите. Не се съмнявам, Вие много планомерно, системно се "възвисявате" и до най-горе остава още един пост. Убеден съм, че по пътя, който следвате, ще постигнете и него. За да бъдете обаче улеснена да стане това по-скоро, трябва да се очисти плацът на Вашите кариеристични альори, за да се отдръпнат всички, които се занимават с Яворов, за да се осигури щастието на д-р фрау Ганка в нашата литература. Защото тя е единствено призвана. Който се изпречи, е Ваш враг - враг следователно и на Яворов. Без да подозирам, съм се озовал между враговете и аз.

Писмото на Владимир Василев е образец на благородство и почтеност, отдавна погребани в архивите. Забравени напълно в нашия литературен живот, те изглеждат наивен анахронизъм. Заслужава една публикация, казва моят събеседник, като попътен знак, който се вижда отдалеч, макар и да не се спазва...

 

*

Но ето че се намесва отново и скептичният глас на проф. Петър Динеков, свидетел по неволя (и по призвание) на разразилите се баталии на наследниците за архива:

Петър Динеков: София, 3 януари 1980, четвъртък:

Около семейния архив, запазен в Славянския семинар, в библиотеката на Б. Пенев10, се разрази също голяма търгашеска дейност. Брат и сестра (Найден Найденов и Ганка) се скараха. Архива успя да измъкне Найден, като фалшифицира подписа на вуйчо си Атанас от Чирпан. Наблюдавах непосредно тези машинации в Ректората, където се водеше преписката по предаването на семейния архив. Но това са подробности, които тук не желая да излагам. Едно единствено нещо не е вярно в гневното писмо на Вл. Василев - защитата на Найден Найденов. Всъщност, и той бе мошеник, може би по-голям дори от Ганка11. По-късно, с помощта на Арнаудов и Г. Караславов, които бе успял да заблуди, измъкна доста пари от издателство "Български писател"12.

Бесен от това, че Кремен е написал роман за Яворов, Найден Найденов отива при Г. Караславов и той се застъпва за него в издателство "Български писател". През 1962 г. в издателството постъпва книга на Н. Найденов за Яворов, препоръчана от проф. Михаил Арнаудов. Книгата е приета за печат, авторът дори получава 3 хиляди лева аванс. По-късно тя е категорично отказана. Мотивът е, че проф. Арнаудов бил "подведен" от Найден Найденов, имало дори съдебен процес. Чудо би било по това време да излезе книга на концлагерист от Белене, още повече, че той е осъдил държавата (на 24 лева пенсия), защото в лагера са отрязали ходилата на краката му без упойка.

Найден Найденов бил принуден да "подари" материалите на Министерството на културата (по данни от Елена Огнянова). Вероятно по тази причина Ганка Найденова го дава под съд. Няма съмнение кой е инициаторът: Вечната съперница за архивите - Ганка Найденова дава под съд собствения си брат с обвинение, че "откраднал" от нея архиви на Яворов. Съди и самия проф. Михаил Арнаудов, и той - приятел на Яворов, автор на психография и основни изследвания за поета, цитирани и досега. Обвинява го, че е взел ръкописа на драмата "В полите на Витоша", а той му бил подарен от майка й, Екатерина Найденова. Документите от делото се намират в архива на БАН, но са недостъпни за работа по причини от бюрократичен характер.

По подобен начин, но сега в съюз срещу общия "противник", се опитват да постъпят двамата наследници и с Михаил Кремен заради книгата му за Яворов. Г. Найденова написала унищожителна рецензия за "Романът на Яворов". След това обаче наследниците взаимно се оплюват във вестници и писма пак заради архива.

По време на тези битки Найден Найденов е тежко болен и скоро си отива. Единствена наследница остава племенницата Ганка Найденова. Материали по тази история съществуват в архивите... Не успях да стигна до тях. Намират се в здраво и безсмислено охраняваните бастиони на НА-БАН...

 

Но не са само роднините...

Три години след като Владимир Василев публикува в сп. "Септември" десет интересни Яворови писма, оставени му от поета (Василев 1957: 114-123), в том пети на изданието на събраните му творби те са включени изцяло, без да се споменава изобщо неговата публикация. - Това Ганкина работа ли е? Не е ли? Карай тогава! - махнал с ръка старият критик (Георгиев 1991: 94).

Писмата се намират на страница 127-144, том 5. от "Събрани съчинения" на Яворов, Български писател, 1960. Редакция на текста и бележки Лиляна/Лилия Кацкова13 и Милка Марковска. Томът включва преводи, писма и материали, и около 50 страници професионално направени бележки. Но факт е, че десетте писма на Яворов - едно до Пенчо Славейков и девет до д-р Кръстев, са взети от публикацията на Владимир Василев, придружена с подробни обяснения, без да се позовават на източника, както е сторено по повод на другите писма.

И още един фрапиращ факт: Прощалното писмо на Яворов до събрата му - уникален архивен и морален документ, е сякаш нарочно скрито в раздела "До различни лица". Така Владимир Василев изведнъж - по ирониите на съдбата, се оказва едно "различно" - епизодично лице - в живота и творческата биография на Яворов.

Десетилетия наред името му е неистово премълчавано и злостно изрязвано от биографията на поета. Една и съща по "стил и метод на работа" манипулация поразява и в "Летопис за живота и творчеството на Яворов", сторена от ръката на Ганка Найденова, а също и в изследването на юриста, съдия във Върховния съд, Никола Гайдаров, за дело № 205/213. И тук ясно личи коя е вдъхновителката (Гайдаров 1979).

В архива на Вл. Василев намерих следната примирена реакция на критика, когато чете първото издание на Летописа, 1959 г.: "Г. Найденова цитира писмата до Н. Найденов, на баща му, сестра му, племенници, д-р Кръстев, д-р Гиргинов и Ангелов, а писмата до мен и Б. Пенев не! Само съобщава, че оставил такива писма..."14.

Може да се предположи колко е бил огорчен старият приятел на Яворов... Но вероятно друго не е и очаквал. Ат. Крачолов го уверява, че Ганка ще поправи "грешката" си във второто издание. Справка в "Летописа", първо издание: След цитираните изцяло прощални писма е вметнато лаконично: "Писма оставя и до Владимир Василев и Боян Пенев", с. 676. Във второто издание от 1982 - абсолютно същия текст.

Причините са ясни: роднинска и литературна "саморевност" и "хонорарски манталитет", да повторим отново Вл. Василев. Целта е да се заличат от биографията на Яворов връзките и отношенията с най-близките му приятели (но по някакъв начин неудобни за употреба от новата идеология) - Вл. Василев, д-р Кр. Кръстев, Тодор Александров, Боян Пенев, М. Кремен. Всички те са наречени буржоазни критици, които разнасят клюките на "софийския хайлайф"... и т.н. Приспособявайки се като хамелеон към новата ситуация, наследницата нагло твърди, че най-близките хора на поета били "хората от народа", с които той се свързал около Македонското движение.

Кой в такъв случай е "фалшификаторът" на биографията на поета? Кой е този, който си позволява да пренарежда съдбата му? И от кои тъмни сили се чувства упълномощен. Ясно се вижда в "огледалото за обратно виждане"... "Не знам защо покрай хората, с които Ганка Найденова враждуваше, не зачиташе и замълчаваше всячески, бе попаднал и Вл. Василев... - пише колегата му Любен Георгиев. - Но за него подобни пропуски бяха дреболия и той нито веднъж повече не отвори дума за издаването на писмата" (Георгиев 1991: 83-97).

Няма ненаказано добро - казвал само...

Но архивите не горят: Известно е, но пак да повторим. Оказа се, че на известната на толкова поколения снимка на Яворов, до него винаги е стояла и сянката на младия Владимир Василев, жестоко "изрязан", заличен от живота му. За пръв път е била публикувана едва през 2001 г. в рубриката "Архив" на "Литературен форум" от Пламен Антов (Снимка 2001).

Снимките са били три, една на двамата и две индивидуални. Но виждал ли беше някой доскоро снимката на двамата - поетът и неговият критик, направена по желание на самия Яворов навръх Великден 1912 година? Като потвърждение за приятелството между поета и "неговия" критик. Кой ли е фалшификаторът, кой се е осмелил - да пренарежда съдбата, със задна дата?...

Ето какво е написал Вл. Василев в спомена си за Яворов през 1963 г.: "Написа да се тури във второто издание последния му портрет от Ив. Карастоянов [придворен фотограф - б.м., Е.Б.], тоя портрет е от 1912 г. и е най-представителният и верен; заведох го при най-добрия фотограф; там поиска да се фотографираме и двамата заедно, снимката е у мене" (Василев 1963: 600).

Това твърдение се доказва категорично от пощенска картичка на Вл. Василев до Яворов от 7 април 1912: "Пейо, от дома ми писаха, че си взел и моите портрети. Прати ми, моля ти се, и трите, за да си видя мутрата, та да мога да кажа от кои и колко да направят. Изпрати да видя и другия (двамата). Во очакване от ден на ден, съм зарязал всяка работа. Много здраве. Твой Влад."

 

*

Най-добрият коментар на горната история е записаното от свидетеля на събитията проф. Петър Динеков в дневника му. Каквато и да е истината, записаното остава:

Петър Динеков: София, 3 януари 1980, четвъртък

Владимир Василев е разбрал много добре меркантилизма и мошеническата природа на Ганка Найденова. Познавам ги и аз, тъкмо около създаването на Яворовия музей. Помня как го създаде, как водеше със себе си Людмил Стоянов, Димитър Талев и Емилиян Станев из Градския народен съвет и разни други инстанции. Главният довод беше: да предаде на съхранение архивните материали, които се намират у нея, а след това тя ги продаде - много често чрез трети лица. Тя сама ми е казвала, че това е единственият начин, по който може да се снабди с пари15.

Коментарът е излишен. Но по-страшна от меркантилността на наследницата е непомерната й амбиция да бъде "единствено призвана" - да отстрани всички около Яворов и да си присвои абсолютната привилегия тя и само тя да бъде пожизнено единствен негов "наместник". Отсам - в литературното му битие. И едноличен "собственик" - не само на неговите архиви, но по този начин - и на личността му, и на литературната легенда за Яворов като културологичен феномен.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Писма (1957-1958): Владимир Василев - Атанас Крачолов - Ганка Найденова

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е част от книга за съдбата на Владимир Василев. [обратно]

2. ЦДА, ф. 373к, оп. 1. Бележка от архива на Вл. Василев за Мих. Кремен. [обратно]

3. ЦДА, ф. 1987К, оп. 1, а.е. 4290. В друг вариант това писмо е публикувано в книгата на акад. Иван Радев "Низвергнатият Владимир Василев" (Радев 2016: 166-173). [обратно]

4. Петър Динеков. [...]. // БИА, ф. 904, а.е. 168, л. 24. [обратно]

5. Тук изразявам отново сърдечна благодарност на съставителката на Дневника Марияна Фъркова за възможността да ползвам непубликуваните страници. [обратно]

6. Черновата на това писмо се пази във ф. 373к. За оригинала дължа сърдечна благодарност на г-н Стефан Памуков. [обратно]

7. Писмо от Атанас Крачолов. // ЦДА, ф. 373, а.е. 106. [обратно]

8. Владимир Василев. Писмо до Атанас. // ЦДА, ф. 373к, оп. 3, а.е. 4. [обратно]

9. Тук Вл. Василев намеква за това, че наследницата е препродавала ръкописи на Яворов като неизвестни чрез други лица. И за това има документи, протоколи, подписани от проф. Г. Цанев, проф. Илия Конев и др. отговорни лица. Намират се в архива на БАН. [обратно]

10. За архива в Славянския семинар, разказано ми от Стоянка Михайлова, създател и уредник на музея Славейкови: Боян Пенев взел архива на Пенчо Славейков от Светослава Славейкова, за да работи. Имало и архив на Яворов. След смъртта на Б. Пенев материалите остават в архива на Борис Йоцов, който наследява катедрата на Боян Пенев. По време на бомбардировките той взема архива във Враца, за да работи. Когато го арестуват, изземват и архива. Занасят го в Министерството на войната, там имало културен отдел. Отделът се завежда от Георги Караславов. Той съобщава на Екатерина Найденова, че в него има Яворови тефтерчета, тя си ги взема, а тетрадките на Славейков се загубват. [обратно]

11. Братът наследник от своя страна не се посвенил да изнесе в пресата писма на сестра си, пълни с хули за хора като проф. П. Динеков например, който неведнъж й е помагал. Причината е, че Динеков е публикувал намерени от него писма на Яворов, вероятно в библиотеката на Боян Пенев, която беше в неговия кабинет в Университета. [обратно]

12. Динеков, Петър. [...]. // БИА, ф. 904, а.е. 168, л. 24. [обратно]

13. Съпруга на Лев Главинчев, една от най-зловещите фигури в историята на България след Девети. Ето какво е записал П. Динеков за него: 27 ноември 1969, четвъртък: "Преди доклада в залата ми се обади Лев Главинчев. Невероятно - пред мен стоеше един старец, с уморени черти, с бели коси, с отпаднало тяло [...] Нима това е човекът, който някога притежаваше сатанинска енергия и върху чиято съвест тежат невероятни неща? Бедната Лили Кацкова, тоя човек бе успял да я увлече и да се вплете в живота й". [обратно]

14. Владимир Василев. [...]. // ЦДА, Ф. 373к, оп. 1, а.е. 416. [обратно]

15. Динеков, Петър. [...]. // БИА, ф. 904, а.е. 168, л. 24. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Александров, Балабанов, Василев, Кръстев, Пенев 1914: Александров, Тодор, Балабанов, Александър, Василев, Владимир, Кръстев, д-р Кръстьо, Пенев, Боян. Истината по П. К. Яворов. // Утро, г. ІV, бр. 1356-1359, 1-4 ноем. 1914.

Арнаудова 1996: Арнаудова, Петя. Тогава така ставаше: Спомени за чичо ми Владо. // Литературен форум, № 27-28, 10-16 юли, 1996.

Василев 1957: Василев, Владимир. Неизвестни писма на Яворов. // Септември, 1957, бр. 5. с. 114-123.

Василев 1963: Василев, Владимир. Яворов. // Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1963.

Василев 2011: Василев, Владимир. Писмо до д-р Илия Еврев от 11 февруари 1957. // Василев, Владимир. Писма до Ловеч. София: Чернат, 2011.

Гаврийски 1989: Гаврийски, Димитър. Спомени за Яворов. // Спомени за П. К. Яворов. Съст. Милка Марковска. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1989.

Гайдаров 1979: Гайдаров, Никола. Житейската драма на Яворов, правни и психологически изследвания. София: БАН, 1979.

Георгиев 1991: Георгиев, Любен. Литературни показания. Част 4. // Пламък, 1991, бр. 5.

Крачолов 1989: Крачолов, Атанас. [...]. // Спомени за П. К. Яворов. Под ред. на М. Марковска. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1989.

Михайлова 1978: Михайлова, Стоянка. Научно съобщение. // Литературна история, 1978, кн. 3.

Николова-Гълъбова 1993: Николова-Гълъбова, Жана. [...]. // Век 21, бр. 19, 1993 г.

Пенев 1973: Пенев, Боян. Дневник. Спомени. София: Български писател, 1973.

Радев 2016: Радев, Иван. Низвергнатият Владимир Василев. София: АИ "Марин Дринов", 2016.

Снимка 2001: [Снимка на Владимир Василев]. // Литературен форум, бр. 8 (449) от 27.02.-05.03.2001, с. 1.

Яворов 1934-1936: Съчинения на П. К. Яворов в пет тома. Под ред. на Вл. Василев. София: Хемус, 1934-1936.

 

 

© Евелина Белчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2018, № 10 (227)