ПЕЙКАТА

Саша Найденова

web

Странна събота вечер. Моите хора са на планина, аз съм в града, за да работя. Уж исках да се срещам с приятели, но няма да го направя, ще си разтребвам и ще си седя тук. Купила съм си от щанда за готови храни в супера една сърма, две кюфтета, пълнена чушка и един готов шницел. Ще изям тия неща, може да пийна и една чаша вино. Нямам никакво желание да се обаждам на някакви хора и да се срещам с тях, някак си ми е хубаво да си седя тука самичка.

В такива случаи човек все го нападат разни откъслечни мисли - какво му се е случило, за какво да си спомня, че да не му минават дните безследно, такива разсъждения. Вчера например се срещнах с моя стар приятел. Седяхме след обяд в някакво кафене из центъра и като ни свърши срещата, значи, като нямахме вече време или пък желание, той реши да ме поизпрати. По пътя искаше да мине покрай някакъв клиент, за да вземе набързо нещо и аз предложих да го почакам отвън, защото не ми се влизаше.

Застанах на площадчето с църквата в средата, наобиколено с красиви сгради от епохата на югендстил и се заоглеждах за пейка, на която да седна.

Нека отбележа, че в нашата страна съществува един вид "култура на седенето по пейките" - да се седи на пейка, тук е съвсем нормално, няма нужда от причина за това. Човек не се чувства задължен да е уморен или да го болят краката, да плаче или да си оправя торбите, нито пък му се налага да потъва в дълбоки мисли, за да си оправдае седенето на уличната пейка. В съвсем друго положение се намираме обаче, когато си стоим на краката - веднага ни забелязват, ако ходим безцелно и неориентирано насам-натам или ако си убиваме времето с тъпчене на едно място; определено ни заглеждат, когато ходим или си стоим просто така, без причина. Така че е хубаво или да си поглеждаме часовника, или пък поне целенасочено да се отправяме ту към едно, ту към друго място - за да не привличаме толкова вниманието.

Намерим ли обаче пейка и седнем ли на нея, значи сме на сигурно място и не се налага да правим вече нищо...

Има хора, които просто си седят на пейките - някои четат, други са с някого и си приказват, трети пък дремят там или се взират в бастуните си, дядковци играят на карти или на табла, бабички дърдорят, разправят си клюки или плетат. Това непрестанно седене по пейките сигурно се дължи на горещото лято по нашите краища или пък на обичаите от едно време.

Навремето... нямам пред вид онова отдавнашно време, когато се е зародила традицията на пейкоседенето... за традицията не ми се приказва... За мен "навремето" е само толкова отдавна, че да може да се нарече така, тоест, горе-долу като ходехме на училище. По това време две по две или по повече приятелки седяха на пейките пред блоковете и си обсъждаха разни интимни работи... чоплеха семки и хвърляха обелките по земята, така че, като станеха, оставяха след себе си черни купчини. После езиците им пареха от солта на семките и от пикантните детайли на разговора. Аз например никога не съм седяла с приятелка на пейка, защото винаги съм обичала да ходя. Така в моя случай интимните работи не изглеждаха чак толкова интимни и освен това, ако решах по време на ходенето да люпя семки, хвърлените обелки се разпределяха по-добре и не образуваха купчини.

Но ето, вчера не беше "навремето", ами си беше една най-обикновена съвременна градско-центърна, църковно-площадна седяща обстановка. Поради тази причина, без много да му мисля, се огледах къде да седна да почакам. Не след дълго открих една пейка, която за късмет беше обърната точно в посоката на входа, от който щеше да излезе моя приятел, а беше и съвсем свободна. Забързах се натам, като същевременно внимавах бързия ми ход да не издаде намеренията ми - все пак не исках да изпадам в положението да се състезавам с бабички за места по пейките... Така, слава богу, успях и седнах! Като правомерна господарка на лакираните дъски под мен вече имах възможност да се разположа, отпусна и да чакам на спокойствие.

Седях си там леко учудена, че съм част от тая компания на седящите по пейките хора. Мина ми през ум - ами вярно, че има хора, които... - седят си просто ей така, правят го с убеждение, отиват с намерението просто да седят и сядат, без да чакат нещо. И седят с пълното съзнание, че просто седят... Реших и аз да опитам: щом заех мястото, така или иначе вече никой не ме гледаше, бях вече от техните и можех съвсем спокойно да наблюдавам какво става наоколо. Опитах се да забравя, че чакам, постарах се и аз просто да си седя.

Започнах да ги зяпам безсрамно всичките един по един. Няма нищо лошо, седейки, нали всичко може... - и си представях защо ли тоя или оня има толкова време да седи, как ли им изглежда по къщите, щом седят не в тях, ами тук... и други подобни неща. Бях направо горда! Така хубаво облечена (не се изтупвам всеки ден така, рядко го правя) - с тия хубави обувки, дето така добре си отиваха с бежовото на чантата ми, с прекрасна блуза, която въпреки класическата си кройка на азиатско кимоно имаше доста модерен и екстравагантен вид заради широките си ръкави, с косата си, вдигната на кок - изглеждах по-скоро като жена, която човек си представя в някоя черна кола или пък пазаруваща дрехи, но не и да седи на пейка... и все пак бях една от тях, седях си там и никой не ме гледаше.

Поседях там известно време суетна, но с една суета, произлизаща не от външния ми вид или от хубавите ми дрехи, а по-скоро суетна заради неочакваната си непринудена нова принадлежност. По едно време към моята пейка се приближи една може би млада, но не много чистоплътна жена и попита: "Свободно ли е?" Понеже ми стана ясно, че съм седнала в най-левия край, наистина беше така, а и ме беше срам да съм еснаф и да откажа, казах "Да" и тя седна от дясната страна на пейката като остави помежду ни разтояние от около 50 см. После въздъхна шумно, като насити атмосферата около себе си с дъх на цигари и немито тяло. На мен някак си ми се прииска веднага да стана и да си тръгна, но тъй като любезността ми надделя над всичко друго, продължих да седя. Заприиждаха светкавично различни мисли, оправдаващи оставането ми: 1. Сигурно ми се е случвало и на мен да мириша така, още повече че и аз съм пушила навремето... човешко е, природа... 2. Нали до преди малко исках да наблюдавам и да изследвам културата на седящите по пейките... 3. Какво се правя, защо пък да съм нещо повече от горката жена... и т.н. Освен всичко друго ми стана ясно, че 4. досега не съм била никаква пейкоседяща, ами само съм си защитавала територията, както съм си свикнала в други случаи: пейката да си е само за мен и за никой друг! Какъв егоизъм, каква незрялост... колко съм далеч от културата на седенето по пейките! Това мое досегашно седене изобщо не е било никакво седене и не ме е правело участник в нищо. Едва сега, чрез тази жена, чрез общуването и обмяната на житейски пространства, имах шанс да стана пълноценен член на това общество. Така че останах на пейката и се отпуснах.

Малко по-късно от другия край на църковната градинка се зададе едно старче с бастун... По всичко личеше, че май се е насочил към нас (казвам "нас"!). Приближаваше се неизменно към пейката. Отдалеч си личеше - беше възрастен мъж около 80-те, строен, но леко прегърбен и с треперлива дядковска походка, въпреки това жизнен и усмихнат. Както много други спретнати нашенски дядовци си беше сложил светъл панталон с ръб и бежова риза с къс ръкав... Отвори уста и каза, ...ами, направо си извика с треперещ, писклив глас: "Госпожици, ще ме поканите ли да седна между вас?" Въпросът беше последван от типичното старческо захилване "Хехехехеееееии". Моля? Извиках си на ум. Какво? Как иска тоя да седне на тия 50 см между нас? Ненормален ли е, или какво? После - аз ли нещо не схващам, да не би ТОВА да е нормално, пък аз да не съм в ред? Може пък да е прието да седят тука като сардели, и тая перверзна култура на седенето по пейките да го допуска...?

Изведнъж забелязах отново понамирисващата си съседка и солидарно я погледнах, очаквайки подкрепа на съюзник. Бях се излъгала. За мое безкрайно учудване я чух да казва: "Ей, Цанкооо, къде се губиш бе? Айде ела, сядай!"... Къде ми остана любезността, къде ми бяха разума и културните разсъждения, щом скочих като че ме беше ужилила оса някъде отзад? Сбогувах ли се, не помня даже. Тръгнах стреснато, обаче със заучено достойнство, към ъгъла, където веднага забелязах един тип с тъмни очила и обръсната глава да разговаря нахъсано по телефона и да крачи напред-назад, черни коли бяха паркирани по цялата дължина на улицата... къде е тоя проклет мой познат и защо не идва! Каква е тая сграда, в която е влязъл... как да го чакам тук на улицата, облечена така - като каква: пейкоседяща или ъглостояща...? …Ето го, идва, най-после… няма нужда вече да стоя, тръгваме, какво облекчение. Закрачих към къщи, вървежът ми имаше цел, нямах какво да правя вече навън.

Днес пък ще ям неща, купени от щанда за готови храни, права, няма да сядам, вкъщи съм, с немита коса, може и да мириша, не знам. И без това няма кой да забележи, сама съм. Има обаче и хора с други навици. Не обичат да са сами, обикновено имат приятели, които седят по улични пейки.

© Саша Найденова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2013, № 1 (158)