МИЛЕНА

Саша Найденова

web

Този следобед тълпата беше невероятна. Още с пристигането си Милена разбра, че днес няма да й е лесно. С нейните агорафобия и параноя, с нейните слаби нерви и на тия високи токчета... Окопити се и влезе бързо, гмурна се направо в халето на летището и на първо време театрално се огледа. Като че искаше да спечели на своя страна погледите, от които се страхуваше. Ако останеше на нея, щеше да си седи вкъщи, и то не само днес, ами цяла седмица, и да не прави абсолютно нищо. Понякога беше толкова неуверена и душевно скована, че се случваше да не посмее да излезе дори за хляб. Твърде често й се струваше, че хората я зяпат и й се подиграват. "Хайде сега", подкани се сама, "скачай в тълпата, всички са хора като теб, с нищо не си по-зле от тях". "Е, в това последното не съм много убедена, но... трябва да е така, щом казвам", призна си набързо, вече в движение. От една страна, Милена беше доста консервативна, но от друга, наличието на новите медии доста я радваше и облекчаваше, например интернет - колко лесно и удобно можеше предварително да провери кога, откъде излита, къде каца, колко закъснение, защо. Всичко това беше проучила внимателно и днес, беше го запомнила старателно и сега, след краткото, бързо отминало колебание на чувствителната си психика, уверено зачатка с токчетата си в посока на изхода, който й трябваше. Сградата й беше добре позната и вече се радваше, че след малко ще седне в уютното, спретнато летищно кафене в близост до чакалнята - място, което щеше да й даде сигурност и един вид прикритие. Владееше отлично седенето по кафенета, там беше в свои води.

След като си купи задължителното, безобразно скъпо, средно голямо лате без захар, Милена седна на най-малката маса, която успя да намери. Разбира се, с гръб към стената. Не можеше да понася да я гледат отзад, без самата тя да има поглед върху нещата. Както беше седнала сега, можеше ТЯ да наблюдава. Преди три години, докато още пушеше, можеше да си седи обърната накъдето си иска, въобще не й пукаше дали някой й обръща внимание, защото ръката, устата, мозъкът й бяха фиксирани в едно-единствено действие - да се държи здраво за цигарата - независимо от това колко странични, други, придружителни действия извършваше. Всичко й се струваше наред, щом беше сигурна, че заради тая цигара изглежда независима, небрежна, готина. Сега обаче всичко беше различно: новата й свобода без зависимост изискваше да бъде перфектна във всичко, което правеше или обличаше. Всеки жест, всеки кичур, всяка мимика или дреха трябвашe да бъдат представителни и в никакъв случай да не й носят негативи.

Отвори си дамската чанта - беше средно голяма, тъй като прекалено големите и прекалено малките не бяха в неин стил - извади книгата, избрана според формата, и започна да чете. Наистина четеше, макар че не запомняше нищо от прочетеното. Някои редове препрочиташе по два-три пъти, защото пасажът й се струваше ключов и непременно искаше да разбере за какво става въпрос. Четенето й вървеше трудно, защото непрестанно усещаше погледите в тила си. Естествено, знаеше, че никой не я гледаше отзад, нали специално беше седнала с гръб към стената - но точно така й се струваше, точно там ги усещаше, в тила. Милена беше доста самоуверена що се отнася до външния си вид, знаеше много добре как въздейства на мъжете. Не разбираше откъде идва този досаден страх. Стилът й да се облича и да се носи можеше да се нарече мек и женствен, изглеждаше като че беше слязла от екрана на следвоенен италиански филм. Истинска жена, а не някаква префърцунена фукла: такава искаше да бъде и такова впечатление оставяше - меките й кафяви очи, плавните й движения и извивки, мекият й глас - всичко караше наблюдателя да предусеща добротата, женствеността и спокойствието й.

Напоследък Милена се беше научила да прибавя към красотата си малки нюанси, да усъвършенства тук или там външния си вид, да го ошлайфва, да му придава завършен вид. Искаше й се да даде рамо на природата, да й помогне, и го правеше с радост, знаейки: едва сега, на възраст, обичащата себе си жена може да коригира външността си и да я съобрази със собственото си АЗ. За външния наблюдател тези дребни промени бяха почти незабележими, но тя ги носеше суверенно и под контрол.

Да, тази красавица знаеше, че я наблюдават. Но също така знаеше, че никога не я заговарят - поне не и мъжете, които биха я извадили от равновесие. Изглеждаше толкова недостижима и прекрасна, толкова недостъпна, че само незначителни, нищожни, както дребнави, така и дребни мъже от рода на неудачниците, които така или иначе нямаше какво да губят, се осмеляваха да се доближат до нея. Вече не беше толкова глупава да дава шанс на такива нещастници само защото не зърваше нищо друго на хоризонта. Не беше и толкова наивна и несигурна да мисли, че тия нищожества са единствените, интересуващи се от нея. Не, сега беше уверена в себе си и много по-умна от едновремешното младо момиче, което почти не си спомняше. Беше й ясно, че може да разкара несретниците с подигравателен поглед, а ако това не подействаше, си беше намислила студена и нетърпяща възражения учтива вербална чупка. "Разкарай се" или "Благодаря, нямам интерес". Милена още не можеше да си представи другия тип мъж, победителя. Как изглежда, как да го разпознае сред несретниците. Не знаеше нищо за него, освен че ще го познае веднага, щом го види. Ще го различи по това, че не е като първия вид. Ясно й беше също, че този тип мъже ще се заинтересува от нея само ако прояви някаква уязвимост. Естествено, нямаше пред вид тъпото клише ловец-дивеч, беше й прекалено пошло. Като познавачка и любителка на мъжете й се струваше, че й е известен неоспоримият мъжки инстинкт да защитават, да се чувстват велики като "закрилят" или "спасяват" някоя. В настоящия момент Милена не искаше да бъде спасена, не искаше и да показва слабост. Беше й достатъчно да си седи така, да се мисли за броненосец, чиято броня е хубостта, и да не се притеснява от нищо.

Книгата й не беше особено интересна, четеше я само за да убие времето, докато чакаше. Колко време мина? Милена хвърли бегъл поглед на елегантния си часовник. Почти час и половина беше минал, откакто влезе в претъпканото хале на летището. Доста време. Полетът, чието кацане очакваше, беше обявен на няколко пъти за закъснял и й се струваше, че изобщо няма да се състои. Личността, която очакваше, й изглеждаше все по-нереална. Посрещачката беше почти забравила с какви чувства очаква пристигащия, не беше останало никакво нетърпение. Не изведнъж, а съвсем постепенно Милена беше споходена от чувство. На първо време даже не беше и чувство, ами нещо неопределено. Отначало се размисли, после се понесе като в безтегловност. Чак по-късно дойде тъгата, която почувства първо в корема си, понеже той се сви, както когато я сполетеше някаква ужасна мисъл. Като усещането, когато си направил нещо кофти и ти е неудобно. Усети го физически, в средата на тялото си, направо потрепери. Почти едновременно дойдоха и сълзите, борбата с които беше направо загубила, знаеше го. Щом започнеше да циври, нищо не помагаше - ни медитации, ни самовнушение. Даже умиращите от глад африкански деца не можеха да извадят Милена от очевидно нелицеприятната и недостойна ситуация на сълзепроливането. Не й беше възможно да плаче елегантно като във филмите или в мечтите си - да пролее една-единствана сълза, която да се търкулне бавно надолу по бузата й, без да наруши изражението на лицето. Невъзможно, не ставаше. Щом сълзите потичаха, лицето й се сбръчкваше, устните й загубваха хубавата си форма, стягаха се и пожълтяваха, носа й се запушваше, сълзите течаха от цялото й око, направо пръскаха, тялото й се извиваше напред. Още като малка плачеше интензивно и практикуваше рев с глас, всички я знаеха така. Съседите години наред разказваха как плача й се чувал през отворените прозорци из целия квартал. Дори баща й не можеше да я разсее с шегите си. Казваше й, че няма вече нужда от поливачка за градината, просто ще сложи ревящата Милена на въртящ се стол в средата и ще я дразни, за да поддържа влагата. И тя се смееше, а сълзите си течаха.

Като се разплака днес на летището, веднага й стана ясно, както и преди: Ще престане, когато му дойде времето, нито секунда по-рано. Поне можеше да си контролира вече гласа. Подсмърчаше, бършеше си носа, пръскаше си спрей в ноздрите, един път даже изхълца невъздържано. Чувстваше се ужасно нещастна, напусната, изоставена и самотна, неразбрана, безкрайно жалка, непотребна, бездейна и без мисъл, концентрирана в точката между носа и устните си, там, където се събираха линиите на рева, болеше я там, в тази точка. А и душата й, която се намираше някъде между корема и гърдите й, и тя я болеше. Жената беше направо безутешна и нещастна, все едно колко си повтаряше, че никой не бил нито умрял, нито тежко болен, нищо не можеше да я върне в реалността и да й позволи да се успокои.

Отначало не усети, че някой докосва рамото й. Чак когато я стисна по-силно, тя го забеляза. Висок, красив, посребрял мъж се интересуваше от Милена и никак не изглеждаше, като че ли я съжалява. Искаше да знае защо плаче.

"Защо плачете? Мога ли да Ви помогна с нещо?", попита той.

"Боже, колко неудобно, извинете. Май малко се поддадох на истерията си", отговори Милена, наясно с факта, че истината ще й донесе повече точки, от който и да е измислен аргумент.

Трезвият, ясен въпрос на непознатия по някакъв начин беше успял да предизвика също така трезвия отговор на красавицата, който от своя страна доведе до пресъхване на слъзния поток. Милена погледна към мъжа с почти вече сухи очи и изфабрикува стеснителна момичешка усмивка. Харесваше й как я набюдава - не загрижено, а с интерес, не съжалително, а с очакване. Набързо се преподреди - мислите й да съответват на този интерес, емоциите - на очакванията. Познаваше добре мъжете, прецени бързо и правилно този тук, сълзите секнаха моментално, Милена се обърна към него с добре изиграна, потисната тъга. Всъщност мъката й беше донякъде истинска: наистина нещо й тежеше, беше самотна... Още повече че, изглежда, току-що й бяха вързали тенекия, направо си я бяха зарязали. Но ето че друг човек вече чакаше да му обърне внимание. На него трябваше да се посвети.

Ето ги двамата, седят повече от час заедно, приказват си за нещата от живота и си разкриват душевните преживявания. Мъжът се казваше В. Името му й харесваше точно толкова, колкото и външният му вид, звученето му будеше у нея асоциации с понятията античност и мъжественост. Беше станало късно, В. се връщаше от напрегната командировка и тя почти между другото попита (вече бяха на "ти"): "Сигурно си много уморен. Иска ми се да се погрижа малко за теб, да те поглезя майчински, тръгваме ли?" Тази безпрекословност прозвуча така убедително, че В. тръгна веднага, почти без да се колебае. Беше го омотала, омагьосала, беше направо потънал в завладяващата й личност, в думите, погледите, извивките на тялото и лицето й, искаше я както не беше искал друга досега.

...

Беше незабравима вечер, преминала в огнена нощ. Милена даде всичко от себе си, раздаде му се, дари му се, като че ли утрето нямаше да дойде. Непременно искаше той да научи всичко, абсолютно всичко за нея, да опознае всяка фибра, всеки дребен детайл на интересната й многостранна личност, упорстваше мъжа да затъне в нея като в блато, от което няма спасение, да я боготвори и да й подари мъжествеността си. И после, след като я опознае така добре и изцяло, тогава... трябваше да й остане завинаги верен, предан, спомените му за нея да са положителни, мислите му за нея да са изпълнени с топло, приятелско чувство, което да му остане за цял живот. Самата тя запазваше любимите си хора точно по този начин в сърцето си и се стремеше да бъде и тя такава за тях: искрица, огънче за приятелите си, добродушно и мило създание, малко чудо, цвете и радост. Добре познаваше характера си, силните и слабите си места, ловко използваше едните и прикриваше другите. През цялата вечер и цялата нощ беше идеална любовница, вярна и мила приятелка, справи се добре, хареса му, беше доволен и отпуснат. И тя беше доволна от себе си. От вълнение не можа да заспи цяла нощ до щастливо изтощения любим, но какво от това! Будуваше, изпълнена с радостна възбуда, с прокрадваща се надежда, дори с любов към този непознат. Призори задряма закратко и изведнъж се стресна, разтърсена от болезнен страх. Беше се съмнало вече. Отишъл си е, без да й каже! Милена скочи от леглото, ревейки на глас, спусна се към кухнята, не го намери там, хвърли се като полудяла към коридора, сляпа за всичко наоколо, искаше й се да изскочи както си беше гола, на улицата и да закрещи и там. Или не, направо да се хвърли през прозореца, щеше да е най-доброто решение...

Изведнъж се спря и затаи дъх, ослуша се и чу откъм банята течащата вода на душа... В. още беше тук... ами да, разбира се, че е тук! Как можа изобщо да си помисли, че може да си е тръгнал, откъде накъде ще си тръгне, особено след такава нощ?

Легна си пак в леглото, лежеше с широко отворени очи. Със сигурност вече не можеше, а и не искаше пак да заспи. Чакаше мъжа да се върне в леглото. Бясна беше на себе си, че се поддаде на страховете си, ядосваше му се и на него, защото й беше под ръка, сърдеше се за кой ли път на проваленото си детство, което я беше направило такава, каквато беше, отчаяна от целия свят, който не я разбираше. Плачеше. Сълзите й дойдоха, както понякога си и отиваха. От нищото. Точно в този момент по-добрият вид мъж излезе от банята и се наведе над нея, точно като вчера на летището. Отначало не го забеляза, трябваше да я стисне за рамото, за да го погледне. Попита я делово защо плаче. "Защо плачеш? Мога ли да ти помогна с нещо?" Безпристрастният му въпрос не подейства като вчера, а точно обратно - напълно я извади от равновесие. Странно, каква беше разликата между вчера и днес? Милена изсъска: "Какви глупости говориш? Какъв човек си въобще? Сърце имаш ли? Не е ли все едно защо жената плаче, не е ли по-важно да я прегърнеш и успокоиш!!"

Мъжът се поколеба, но погледът му не престана да боде метално сив. Като попарен дръпна ръката си от рамото й: "Ти да не си се побъркала? Трябва да тръгвам. Довиждане."

Зави й се свят, почти припадна, причерня й. Не! Не биваше да го остави да си тръгне така! Пак развали всичко, тъпанарка, истеричка! Ругаеше се на ум. В последния момент успя да го сграбчи за ръката, стисна я, придърпа я към себе си, вкопчи се в нея, лееше сълзи на разкаяние, извиняваше се, не искала да се държи така, заклеваше го да остане още малко, да й даде още един шанс да поправи нещата, хленчеше и го умоляваше да пият поне по кафе. Никак не му беше до нея и театралните й изпълнения, В. нямаше никакво желание за подобни женски глупости. Нито красотата на емоционалната й игра, нито тази на поклащащото се, потрепващо тяло го впечатляваха, беше му досадно, бързаше да се отърве. Беше забравил нощните, впити едно в друго, запотени тела. Дълбоката, плачеща женска душа му бе безразлична. Изтръгна със сила ръката си, Милена се свлече на земята, до преди малко бе коленичила зад него, стискайки ръката му, сега се строполи настрана върху студените лакирани дъски, без дори да усети студа. Ридания разтърсваха бялата, гладка, красива плът. Къде й беше достойнството, къде се изгуби спокойната й усмивка, къде остана хладната й красота... Шумът от захлопващата се врата я стресна и тя скочи. Изправи се, поприглади коса, разтърка с длани лицето си, беше сухо, без сълзи. Тръшна се по очи на леглото и се замисли какво да облече следващия път, като отива на летището. Кога ли ще бъде това? Звънът на телефона я учуди, още не я беше напуснал драматизмът на отминалите минути.

Бодрият глас на приятелката й съвсем я отрезви. На път за работа винаги й беше скучно и редовно й се обаждаше от колата да си поприказват.

"Как си, мила, да не те събудих?", изчурулика слушалката.

"О, не, този път имаш късмет", отвърна Милена. "Вече бях будна, тъкмо си тръгна един тип."

"Ооо, и какво? Как беше, ставаше ли? Как беше в леглото?"

"Ами как да бъде, супер, както винаги. Пък и аз надминах себе си."

"Ясно. Ама... какъв беше, тоя път истински или още се упражняваш за оная роля в театъра. Какво беше там "плачещата изоставена застаряваща мацка... как й беше името в сценария?"

"Сладурче, айде дай ми малко време да си взема един душ, после пак ще ти звънна, става ли?"

"Добре де, до след малко, палавнице, лудичката ми сладурана."

Милена натисна бутона, пожонглира игриво с телефона, той падна в белите чаршафи, после се хвърли и тя върху леглото като малко дете и заспа дълбоко, гола, с разперени крайници, проснала се напряко върху празния креват. На лицето й почиваше доволна, спокойна усмивка.

© Саша Найденова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2013, № 4 (161)