СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯТ РЕАЛИЗЪМ - СЪВРЕМЕННИ АВТОРСКИ ПРОЧИТИ

Наталия Христова

web | НРБ-литературата

През октомври 2011 г. в София бе открит Музей на социалистическото изкуство. Коментарите и оценките на това събитие (името на институцията, нейното конкретно конструиране, принципите за подбор на картини и малка пластика, включени в експозицията) бяха изцяло критично-негативистични и като такива - еднородни, не предизвикаха дискусия. Авторите на концепцията за музея освен че останаха анонимни, не излъчиха и свой представител, който да аргументира тяхната гледна точка. Говоренето, съвсем в стила на самия социализъм, се приватизира от официалните държавни институции, преди всичко от настоящия министър на културата. За пореден път стана ясно, че не сме готови да водим разговор, а още по-малко - спокоен и задълбочен, за близкото минало. При тези обстоятелства като че ли единствената възможност е различните екипи или отделните изследователи да дават свои прочити на целия период или на отделни проблеми от него.

Книгата на Пламен Дойнов Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ прави именно това - представя един от възможните прочити на този основен, същностен проблем на българската култура/литература от годините на социализма. Изследването е 11-та книга от поредицата на Института за изследване на близкото минало - институция, обединяваща усилията на екип от професионалисти за проучване историята на българския социализъм и на ключови събития и проблеми от тези сложни и противоречиво възприемани и оценявани десетилетия. В него добросъвестно (не казвам обективно поради основателното съмнение, че абсолютна обективност едва ли е възможна) са анализирани архивни документи, публикации в специализирания печат, мемоари и актуални интервюта, както и многобройни внимателно селектирани литературни творби, създадени през различните периоди на социализма. Авторът определя книгата си като "синтетично и проблемно-демонстрационно изследване върху българския соцреализъм с акцент върху кризите на комунизма, проявени и като ключови години на литературата" (с. 21).

Проектът "Години на литературата" на департамент "Нова българистика" в НБУ е твърде значим и последователно развиван и отстояван от целия екип и особено от Пламен Дойнов, който е един от двамата (заедно с Михаил Неделчев) водещи на поредицата. За осъществяването й в зоните 1907, 1910, 1956, 1968, 1989 той вложи много усилия и личен хъс. Естествено е да се изкуши да задълбочи, проблематизира и организира в самостоятелно издание работата си по три от отграничените години на литературата - 1956, 1968, 1989, като по този начин предложи един нов литературноисторически разказ.

Тук логичен е въпросът за избора на проблема, изведен като ключов в заглавието - соцреализма. Чисто асоциативно, а и конкретно исторически погледнато, социалистическият реализъм е драматичен проблем по-скоро на други години - 1947/8-1953/4, когато започва и окончателно приключва силовото налагане на тази доктрина или система, според определението на автора. 1956, 1968, 1989-та са свързани повече с начални и продължаващи конкретни гранични изяви на усъмняването, приглушаването и неглижирането на нормативната естетика, чийто теоретико-терминологичен израз е социалистическият реализъм. В тази връзка Пламен Дойнов задава въпроса: "Дали с приключването на класическия тоталитаризъм (има предвид годините 1948-1956 - б. м., Н.Х.) можем с основание да твърдим, че и социалистическият реализъм губи ясните си определители?" (с. 35). Това е съществен въпрос, отговорът на който предполага цялостно и задълбочено познаване и осмисляне както на тоталитарната политическа система, наложена и функционирала в чистия си вид в периода 1947/8-1953, така и на художественото творчество (идеологическо и обслужващо властта) от същия период. Този, както и конкретизиращите го следващи въпроси, които авторът поставя, са възможност за по-задълбочено и донякъде непредубедено вглеждане в проблема "соцреализъм" и неговите проявления чрез литературни реализации. Анализите и констатациите за времето преди и на самото налагане на нормативната естетика в българска среда, които авторът прави, са фактологично прецизни; представена е накратко и историята на възникване на понятието социалистически реализъм и неговото съдържателно дефиниране в Съветския съюз, назовани и характеризирани са петте основни принципа на системата. Той акцентира повече на вътрешния, при това личностен фактор - поведението и дейността на Георги Димитров (с. 44 и сл.), и в известна степен пренебрегва външния - започналата и осъществена за няколко години цялостна социална (политическа, откъдето и идеологическо-естетическа) промяна, в резултат на новото международно статукво, създадено след края на Втората световна война.

Предпочетеният от Пламен Дойнов съкратен вариант на термина в заглавието и в преобладаващата част от текста е добре аргументиран - като знак, че социалистическият реализъм става "по-малък", "неформален", обречен на намаляване през визираните години. Добре би било, според мен, тази употреба да влиза в обращение от 1956 г. насетне, когато тенденцията е ясно видима и проследима. За времето на силовото налагане на нормативната естетика по-адекватна е разгърната употреба на термина социалистически реализъм.

Отграничените пет фази на социалистическия реализъм и пет на неговите алтернативи са убедително аргументирани, конкретно-исторически характеризирани и художествено-тематично-образно илюстрирани. Дали назоваването на корективното литературно творчество като алтернативно е напълно приемливо по отношение на стилистиката и избора на критически дискурс от визираните писатели в техните произведения, е въпрос, който вероятно ще продължи да бъде обект на професионален критически дебат.

Новостта и безспорно приносно изследователската страна на монографията на Пламен Дойнов е изборът, конкретното вглеждане и проблематизиране на поетични, художествено-прозаични творби и критически мнения и позиции на български писатели в годините 1956, 1968, 1989.

Най-богата на илюстрации и отграничени проблеми е годината 1956. Частта, интерпретираща Българските образи на унгарското въстание, включва почти всички въпроси и дискурси, които позволяват разкриването по същество и на революционното съпротивително действие на унгарците, и на българските реакции - публични и литературни - по него. В За имената на събитието, За въстанието, Против контрареволюцията. Езиковото поведение, Против контрареволюцията. Сюжети и образна система, (Не)възможната алтернатива е отхвърлено като неприемливо спрямо паметта на жертвите назоваването с "безличната и безразлична дума "събития" на унгарската съпротива от есента на 1956, анализиран е протестът чрез тайно разпространени стихотворение и апел на младия пловдивски поет Йордан Русков срещу съветската агресия и е проследена реакцията на властта по този случай, констатирана е солидарността с бунта на унгарците, проявена преди всичко сред ученици, студенти и част от българската интелигенция (късен прочит на стихотворението "Надпис" на Атанас Далчев), разгледани и анализирани са всички художествени и архивни данни, съдържащи, макар и не винаги убедителна информация, за подкрепа на случващото се в Унгария. По-многобройни и по-пространни са анализите на стихотворни творби, публикувани и съзвучни с българската официална позиция срущу унгарската контрареволюция. Въз основа на богат документален материал е даден разрез на политическия и духовен климат в България през дискусионните напрежения от 1956/1957. Направената археология на априлското поколение около 1956 и цялостното разкриване на Случаят Пеньо Пенев уплътняват образа на българската 1956 година, особено в нейните личностни, граждански и конкретни културни/литературни проявления.

Вглеждането в спецификата на българския социализъм през призмата на проблема соцреализъм е разгърнато и задълбочено във втората част на изследването, посветена на 1968 година. И тук въз основа на богат документален материал, публикации в периодичния печат, мемоарна литература, исторически изследвания и многобройни литературни и художествени илюстрации Пламен Дойнов дава своя прочит на бунтовната 1968-а в света, спира се по-конкретно на проявите в Източна Европа и особено прецизно се вглежда в разнообразните политически и културни случвания в България.

Картината на тази проблематична и много проблематизирана у нас година е разширена и допълнена чрез липсващи до този момент конкретни анализи на литературни произведения, написани, публикувани или останали в писателските архиви през 1968/1969 г. Дискурсът на личните сюжети е изборът на Пламен Дойнов да предстви литературната 1968.

"От Емилиян Станев до Георги Джагаров", "От Огнян Сапарев до Иван Добрев" и скандалът "около "Люти чушки" са конкретните акценти, чрез които са разкрити спецификите на соцреалистическото творчество. Самостойно място е отделено и на българската Палахиада, и на войнишките писма на Йосиф Йосифов, писател, участвал като младши сержант в интервенцията срещу Чехословакия през август на 1968 г.

Следвайки своята теза за съществуването на алтернативно творчество между 1956 и 1989 г., авторът представя две алтернативи от сезон пролет/есен 1968: дебютът на 68-а: "Седмица" от Иван Цанев и Убийство на делфини през лятото на 1968 година: първото значение на едно стихотворение ("Тържествена литургия за делфините" на Христо Фотев от 1969 г. - б.м., Н.Х.). В първия случай вниманието е върху отсъствието на характерни за времето образи - "партия, заводи, герои на труда, партизани и нелегални...", във втория се търсят внушения и тогавашни или по-късни рефлексии в духа на езоповското комуникативно говорене. Макар на моменти да оставя впечатлението за свръхинтерпретация на текстовете, предложеното от Пламен Дойнов е безпорно интересно и провокира към размисъл и продължаване на дискусията по този конкретен и много ползотворен начин.

Последната година, представена чрез отграничаване на нормата и кризата в соцреалистическата литература, е 1989-а. Раздвоена година, Дуалистична година, Проектът на 1989: явно и подмолно, Революцията: колко и кога? - текстовете под тези заглавия са пространен анализ на външни и вътрешнополитически събития, на духовния климат, създаден в резултат и от специфичната за края на 1980-те държавна културна политика, и от настъпилата промяна в конкретните активности и променените до известна степен ментални нагласи на българските интелектуалци, довели да създаването на неформални (дисидентски) организации и по-осезателно корективно творчество. И тук, както при 1968 година, Пламен Дойнов селектира и анализира литературни творби, илюстриращи и късната проява на соцреализма, и видимите или скрити негови алтернативи. Илюстрациите за първата тенденция са предимно чрез поетични творби по темата възродителен процес и голямата екскурзия ("Клетвена поема", Валери Станков; "Писмо", Воймир Асенов, интервю-поема на Петър Василев и особено няколко стихотворения на Мехмед Карахюсеинов). Врагът-вън, врагът-вътре е посветен основно на стихотворението на Дамян П. Дамянов срещу Румяна Узунова, което предизвиква голямо смущение, стигащо до размерите на културен скандал, започнал през 1989-а и продължил и през следващите години. Подозрението и обвинението в конюнктурно-обслужващата причина за написването му изглеждат основателни, въпреки че би могло да се допусне и евентуален личен мотив и патос за създаването и публикуването му.

За конкретни алтернативни позовавания авторът избира "Ръкописи" на Иван Кулеков и появата на новите литературни мрежи - самиздата. В Шести конгрес на СБП: криза или агония Пламен Дойнов търси доказателства за шансовете за доминанта в българското литературно творчество на късния соцреализъм или на неговите т.нар. алтернативи. Финалната глава Епилог на разцепването: 1989 година след 10 ноември е кратка, но относително пълна хроника на политически събития, емоционални реакции и конкретни литературни реакции на първите месеци след краха на социализма.

С особен респект пристъпвам към представянето на заключението на тази книга с общото заглавие "Соцреализъм и алтернативи: аспекти на каноничността". В него е направено теоретично, конкретно-историческо, конферентно-семинарно и историографско обобщение на направеното по темата Литературата на НРБ през призмата на соцреализма и възможните осъществени и неосъществени алтернативи.

Посочени са конкретните авторово-оценъчни изкушения - за нова политическа корективност, за редукцията, за персонализма, за неисторизма; уточнени и прецизирани са използваните определения соцреалистически канон и алтернативен канон, анализирани са зоните - дискурсивни, социално-политическа/властова и институционална на соцреалистическия канон, назовани и проблематизирани са фазите на соцреалистическата каноничност в българската литература, посочени са и възможните модуси на алтернативния канон.

Финалът на тази финална част на текста е едновременно чисто интелектуален (самоусъмняващ се в назованата проблематичност) и като такъв - отворен и подканващ за продължаване на изследователските усилия и умножаване на личните прочити като възможност за създаване на цялостна, пъстра и плътна картина на културния/литературния живот в годините на социализма.

Приложението 1956, 1968, 1989 в книги е улесняващо и стимулиращо към това продължаване.

© Наталия Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2012, № 3 (148)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.