"ВАРИАЦИЯ" 2 НА ТЕМА 1989 ГОДИНА
Около едно стихотворение на Добри Жотев

Наталия Христова

web | НРБ-литературата

Историята има цена само тогава,
когато престане да бъде злопаметна.

Радой Ралин

Цитатът подвежда към очакването на философски размисли по темата "памет/злопамет - история". Тема, която двадесет години не можем спокойно и аргументирано да проблематизираме. А когато се опитаме да го правим, изправяме през изследователската си съвест своята травматична памет за близкото минало. Александър Кьосев намира това за неизбежно и ненужно за преодоляване препятствие. Защото - смята той - обективно за социализма не може да се пише. Едни са спечелили от него, други са загубили и това предопределя гледната точка на учения¹. Пренебрегването на едно такова императивно мнение е трудно, тъй като то, съзнателно или не, цели ангажирането и полюсното морално позициониране на всеки от нас в зависимост от нравствената оценка на несвободата и насилието, които безспорно са част от характеристиката на обществото и културата през втората половина на ХХ век. Приемането му обаче означава отказ от разбиращия миналото дискурс. Дискурсът, който Цветан Тодоров в своята книга "Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века" смята за единствено ползотворен и "справедлив" (Тодоров 2002). Буквалната употреба на спомените (за "доброто" или "злото"), според него, е "лоша употреба", тя "в крайна сметка подчинява настоящето на миналото. Докато образцовата употреба (в смисъл на справедлива, търсеща разбиране на случилото се - б.м., Н.Х.) позволява миналото да се използва в името на настоящето... и да отиде към другия."²

Очевидно е сходството в мисленето за паметта и историята между Радой Ралин и Цветан Тодоров, макар в първия случай тезата да е изведена като сентенция, а във втория - чрез пространен анализ на идеи, факти и обстоятелства от целия ХХ век, представени в отворен диалогичен план.

Като морално-ценностна провокация към съвременния анализатор звучи и казаното в словото на Цветан Тодоров "В защита на ценностите", произнесено на конференция, проведена през 2009 г. в София по повод на негова годишнина: "Как да мислим за доброто и злото днес? Аз лично не вярвам в божествената доброта, нито в изконната лошота на дявола, който се бил вселил в душите на някои хора. За мен човешките същества са първоначално неопределени в морално отношение; те не са добри или лоши, те стават такива. Защо? "Доброто и злото текат от един и същи извор", пише Жан-Жак Русо. Кой е този извор? В интелектуално отношение това е силният стремеж на всеки да получи признание за съществуването и за стойността си. В името на тази своя нужда ние сме готови на всичко. Но "средствата" за постигането на този наш стремеж са наистина много различни: можем да удовлетворим своята нужда както в обичта, така и в унижението, което им причиняваме..." (Тодоров 2009: 13).

Дебатите по темата "памет/злопамет - история" са и ще бъдат безрезултатни на този етап, когато българският духовен живот от годините на социализма е възсъздаден в едри щрихи предимно по линията власт (лоша) - интелигенция (конформистка - също лоша, контраадаптивна - добра).

Разбиращият подход (този на "обичта" по Цв. Тодоров) е повече възможна перспектива, отколкото възможна реалност днес. Обективно (добросъвестно или, по Радой Ралин, не злопаметно) можем да подхождаме само към микроисторията, към отделния културен факт, произведен от конкретната личност в много конкретен момент от житейския и творческия й път. Обобщенията носят риск от "тоталитарни" рефлексии, от механична, а и същностна трансформация на употребяваното в годините на социализма "ние" в непрецизното, несправедливото и невярното "те".

Подобни размисли предопределиха избора ми на цикъл от малки изследователски етюди под заглавие "Вариации" на тема 1989 година". Поводът беше конференцията "1989", организирана от департамент "Нова българистика" в НБУ през 2009 г. Тогава пристъпих към вглеждане в духовната атмосфера и културните случвания през тази гранична година, засвидетелствани по страниците на в. "Литературен фронт", печатен орган на Съюза на българските писатели³. В брой 3 от 1989 г. е поместен поетичният цикъл на Любомир Левчев "Вариация" на тема "Пясък" (Левчев 1989). Заглавието, както и публикуваните въвеждащи бележки, стихотворението от 1963-а и "вариацията" по него привлякоха вниманието и подсилиха убеждението ми за необходимостта от по-прецизно проследяване на редакционната и творчески-личностната позиция на авторите на литературния вестник. Така излезе първият етюд от поредицата (Христова 2010).

Изборът на "Вариация" 2 е стихотворението на Добри Жотев "Депресия", публикувано в бр. 5 от 2 февруари 1989 г. на в. "Литературен фронт". Още в първия момент заглавието, настроението и мотивите в поетичната творба отвеждат асоциацията и открояват подобията с основния патос на поемите от "На гости у дявола" (1962). Успоредността е ясно видима по отношение на отприщеното чувство за свобода, за импровизация, за съпротивителна корективност на "реалния" и "перестроечния" социализъм. Причината за тази успоредност е както в някои сходства в духовната атмосфера от началото на 60-те и края на 80-те години, така и в импулсивно-интелектуалното отприщване на гражданския бунт и желание за публичното му споделяне и постигане на по-широко обществено въздействие и в двата момента. С поемите от "На гости у дявола" Добри Жотев "възбужда недоволство у нас от самите себе си", казва Владимир Янев. Ако приемем за достоверен разказът на този литературен критик за споделеното от поета по време на разговорите им, то и психологическото състояние, в което се е намирал той през 1962-а и 1989-а е едно и също. През 1962 г. "поемите го изваждат от тежка депресия" (Янев 2008), през 1989-а той отново е в "Депресия" (вече изведена в заглавие на стихотворението), предизвикана от непреодолимото съмнение в "светлите истини", в които десетилетия е вярвал.

"Депресията" на Добри Жотев е много конкретна и специфична, предопределена и предизвикана от цялостната му житейска и творческа биография. Тя обяснява последователността на извървяния път и деликатната, но и болезнена чувствителност, с които преживява вярата и съмнението, обичта и омразата, себеотдаването и себераздаването.

Поетът е роден в с. Радуй, Пернишко през януари 1921 г. Като ученик става член на РМС, а през пролетта на 1942 г., преди да завърши последния гимназиален клас, е арестуван и осъден по Закона за защита на държавата на 15 години строг тъмничен затвор. До февруари 1943 г. е в Софийския централен затвор, а до лятото на 1944-а - в Скопския. Следват бягство от затвора, нелегалност, участие в антихитлеристката (самоназовавана антифашистка) борба заедно с югославските партизани.

Дейността му в годините на войната, която в повечето случаи се използва като старт за административно-властническа кариера след 9 септември 1944 г., не отправя Добри Жотев в тази посока. Той се посвещава изцяло на литературна дейност: в края на 1949 г. става литературен консултант във в. "Народна младеж", от 1954 до 1968-а е редактор в издателство "Народна младеж", а от 1968 до 1976 г. (когато се пенсионира) - във в. "Стършел".

Поетът пише любовна лирика, сатирични поеми, стихотворения, разкази, произведения за деца и три пиеси⁴.

Цитирам тази обстоятелствена информация по две причини: първо, с надеждата да извадя от анонимност поета, който за извънинтелигентските среди е непознат и в годините на социализма, и днес, и второ, да провокирам, по възможност, интереса на литературните критици към изследователска оценка на тази впечатляваща с поетическите си изяви и гражданската си, изразена чрез творчеството, позиция личност.

Добри Жотев е интелектуалец, изкушен и живеещ изцяло чрез изкуството - поетическо, чрез музикалните импровизации (свири на цигулка, китара, устна хармоника, цитра), чрез личното споделяне с избрана или по-широка публика на своите стихове, чрез любопитството към тайните на вселената - изкушен от астрономията, той изучава звездите чрез телескоп, литературна бохема - общува с лекота, разказва анекдоти, винаги заобиколен от приятели...

Притежава и един рядък талант - да открива, помага, редактира и издава млади поети. Голяма част от известното като "априлско" поколение творци, сред които са Андрей Германов, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Иван Динков, Константин Павлов, Любомир Левчев, го смята за свой духовен водач и го нарича "татко Добри" (Добри Жотев 2011).

През 2006 г. Любомир Левчев посвещава "На учителя с любов" есето "Евангелие от Добри Жотев", в което само с "няколко бегли (при това определени като добавящи ги към портрета му - б.м., Н.Х.) щрихи" той успява да пресъздаде и да доизгради образа на този напълно забравен днес поет. Л. Левчев говори за "...неговата рицарска доброта и любвеобилност. Освен "цигулар на покрива" той беше и актьор на въображението. Всъщност първата му книжка е била свързана с театъра. И ролята, която би му подхождала най-много, ролята, която той играеше до края на живота си, може би е тази на Сирано дьо Бержерак." (Словото днес 2006).

Спомняме ли си кой е Сирано дьо Бержерак? Онзи френски драматург (1619-1655), известен като ненадминат фехтовач, рицарски справедлив и неподкупен, всеотдаен в любовта към братовчедката си Роксана. Толкова всеотдаен, че предлага на избраника на любимата си да пише писма от негово име, писма, олицетворяващи голямата любов и интелектуалната пълнота. Образът на кадета от френската армия от 17.-и век е обаятелно пресъздаден в пиесата на Едмон Ростан през 1897 г.

Вярата в социалистическата идея и в любовта (във всичките й проявлевия) като най-животворящо състояние-чувство е водеща ценност за Добри Жотев. Естествено е разколебаването на вярата да предизвиква най-драматични чувства и болезнени психологически състояния.

След стягащите и безалтернативни норми, действали в годините на ускорената съветизация на българското общество и култура от края на 40-те до средата на 50-те (Христова 1997: 99-128), върху които не се допуска дори замислянето, логично, в условията на осезателна либерализация на духовния живот в началото на 60-те години на ХХ век (Христова 2005: 218-247), се появява темата за съмнението като естествена част от вярата. Появяват се поемите под заглавие-реплика на емблематичното стихотворение на Христо Смирненски "На гости у дявола". В една от тях - "Маскарад на лъжата", Добри Жотев, идентифицирал себе си със смутения във вярата младеж, след продължителен диалог с Дявола, на финала плахо пита:

Но как със безверие
да чакам добри бъднини?

И веднага след това, превъплътен в ролята на Мефистофел, философски обобщава:

Убий слабостта, що наричаш безверие!
Убий, и в сърцето си виж,
че твоята сила е твойто съмнение!
И вярващ, ще се усъмниш!
И вярващ, ще видиш, че всякоя вяра
съмнение все е била!
Че вечното смело съмнение дава
на вярата вечни крила!

В началото на 1989 г., уморен от "вечните крила" на вярата, които в продължение на четвърт век са го превеждали по противоречивия, изпълнен с разочарования и сривове път, поетът изпада в тежка депресия:

Като в кошмарен, безконечен сън
държи ме лудо в своята прегръдка
жестоката красавица - Депресия.

Това е времето на заключителния етап на "перестройката", когато в политическия, стопанския и социокултурния живот реално се извършват промени в посока на по-демократичен и пазарноориентиран социализъм (Калинова, Баева 2002; Марчева 2009; Христова 2009), но усещането на интелектуалците е по-скоро за крах на илюзиите, за провал на идеята и за неадекватна скорост на преобразованията. В резултат все-по-силна става потребността да съдействат чрез творчество и гражданска активност за осъществяване на промяната, чиито посока и цел остават не съвсем ясни.

Ситуацията е объркваща и Добри Жотев сам, болезнено и драматично, се опитва да се справи с тежкото психологическо състояние, представено в образа на "жестоката красавица-депресия", в което се намира:

Не те обичам, казвам й, иди си! -
Дъхът ти - крематориум за живи,
ме пепели. И виждам пепелта си
да се кълби под черни небеса
и смъртно поразените прозрения
да ги разкъсват със свирепи зъби
отдавна подивелите надежди.

Напрежението ескалира, действителността изглежда все по-ужасна, адаптацията - все по-невъзможна, съмнението, трансформирано в неверие, събужда остатъчни съпротивителни сили за прогонването на депресията:

И виждам как звездите - грозни рани,
кървят в снагата болна на света.
И мрак вали, вали над същността ми,
над всички светли истини вали...
Иди си! Разболяваш ме! Махни се!

В този момент идва философското преобръщане, персонифицираната "депресия" го "... гали с тежката си длан...", а накрая го "... притиска в яростна прегръдка". Тя, "жестоката красавица", поема лечението на болния, помагайки му, подобно на Мефистофел от "На гости у дявола", чрез споделяне на дълговечните прозрения, до които е достигнала:

Не си се разболял, а... оздравяваш!
Измислица са всички светли истини.
От техния измамен блясък ослепяваш
за истинските Истини, които
от веки, та до днес са тъмнота,
без ехо стон, верига и страдание.

Чрез депресията, благодарение на безнадеждното потъване в нея, изходът изглежда намерен. Вярата трябва да се пренасочи другаде - не в измислените "светли истини" на общата социална идея, а в умението и потребността да погледнеш и се опиташ да видиш, разбереш и помогнеш на същинското човешко страдание.

...Останалото е коварна болест.
От нея в гена заразяват се
и боледуват болните... от здраве.

Досегашната вяра в идеята и терзанията, предизвикани от разочарованието и съмнението, всъщност са показатели за здрава и дори осъдително здрава адаптация към действителността. Самообвинението и самонараняването са стигнали до крайност.

Призивното "Но, проумей най-сетне, проумей!" обаче свидетелства, че пътят не е докрай извървян.

Многоточието и следващите финални строфи създават усещането за наличие на остатъчна надежда към бъдещето - то да преутвърди или отрече смисъла на вярата в социалната идея:

Век мой, улисан в чудеса космически!
Век мой, попитай твоите компютри
какво е болест и какво е здраве!

Социологическият анализ на стихотворението "Депресия" дава информация за основния въпрос, зададен публично (чрез публикацията във в. "Литературен фронт") от Добри Жотев в началото на 1989 г. на себе си и на свръхтехнологичния ХХ век. Той до голяма степен съвпада с философско-цивилизационния въпрос, който учените от "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс задават на свръхкомпютъра: "Какъв е смисълът на живота?". Отговорът, след години изчисления е цифра - 42. На поредния въпрос на смаяните професори: "Какво означава това", компютърът отговаря: "За да разберете смисъла, трябва да сте наясно какво питате..." (Адамс 2002).

Българските интелектуалци през последната година на социализма търсят смисъла на вярата, търсят коя е истинската вяра, търсят истинския смисъл на живота. Смисъл, който и през последните не по-малко депресивни двадесет години те продължават да не намират, тъй като все още не са наясно какво точно да попитат...

А докато намерят адекватната формула на въпроса, биха могли да се опрат на "вярата-любов", към която болезнено патетично и безалтернативно призовава Добри Жотев в стихотворението "Анамнеза":

Пазете обичта!
Не я обиждайте с нехайство!
С лъжа не я обиждайте!
Народ със обич всичко може!

("Викове", 1966) (Цит. по Янев 2008)

БЕЛЕЖКИ

1. Мнението си А. Кьосев изрази по време на дискусия от конференцията "Соцреалистически канон / Алтернативен канон", проведена на 27 март 2009 г. в Нов български университет. [обратно]

2. Цитатите са от Деянова (2002). [обратно]

3. Въпросът за изворите за изследване на историята на българската култура все още е дискусионен. По-голямата група историци, занимащи се с тези проблеми, твърдят, че професионалният историк трябва да се съсредоточи изцяло върху архивните документи. Всички други източници - литературни и художествени произведения, театрални постановки и филми са обект на интерпретация на литературни, театрални, кино критици и изкуствоведи. Моето дълбоко убеждение на изследовател на историята на съвременната българска култура е, че конкретните произведения на културата са толкова значим източник, колкото и архивните документи. Именно чрез прецизното проучване на двата вида източници може да се подстигне по-плътна и по-достоверна реконструкция на българския духовен живот. [обратно]

4. Цялото му творчество е описано подробно в интернет сайта (Жотев 2011). "Първата му стихосбирка, "Жажда", излиза от печат през 1951 г. Последвана от книгите "Буйният вятър"(1958), "На гости у дявола" (1962), "Обич моя" (1964), ."Пак мамеше изгрева" (1965), "Викове" (1966), "От дявола до кибернета" (1968), .Стихотворения"(1969), "Автостоп" (1970), "Преживени разкази" (1973, 1976), "Влюбени сърца" (1973), "Лирически поеми" (1974), "По пътищата" (1975), "През извървяното" (1981), "Делфийският оракул" (1983), "Награда от Джокондата" (1985), "Пробягва вихърът на времето" (1987), "Слънчев сплит" (1988), "Начало за евангелие" (1991), "Езически разкази" (1993), "Светове на сумрака" (1995) и др. Последната му издадена книга, "Вихърът на времето" (1996) е авторска подборка от стихове, писани през годините. Комедията му "Обличане на Венера" (1969) е играна в Сатиричния театър и реализирана в телевизионна адаптация. Написал е още три пиеси - "Оръженосецът и рицарят" (публикувана в сп. "Театър", бр. 3, 1990) и непубликуваните "Събличането на Юпитер (1977) и "Железните обувки". Произведенията му за деца включват: "Лесньо дири леснината" (1960, 1967), "Птичи хор" (1963), "Вълчи вървища" (1965, 1976), "Прощъпулки" (1971), "Избрани творби за деца" (1971), "Караман" (1976), "За вас деца невинни от 5 до 105 години" (1979, 1986). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Адамс 2002: Адамс, Дъглас. Пътеводител на галактическия стопаджия. София: Бард, 2002.

Деянова 2002: Деянова, Лиляна. Да анкетираш века. // Култура, № 10, 8 март 2002.

Добри Жотев 2011: Добри Жотев. Накратко за него. // Приказката България, 07.11.2011 <http://www.omda.bg/bulg/slovo/zhotev_life.html> (16.04.2012).

Жотев 1989: Жотев, Добри. Депресия. // Литературен фронт, № 5, 2 февр. 1989.

Калинова, Баева: 2002: Калинова, Евгения, Баева, Искра. Българските преходи 1939-2002. София: Парадигма, 2002, с. 220-233.

Левчев 1989: Левчев, Любомир. "Вариация" на тема "Пясък". // Литературен фронт, № 3, 19 ян. 1989.

Левчев 2006: Левчев, Любомир. Евангелие от Добри Жотев. // Словото днес, бр. 3, 26 януари 2006.

Марчева 2009: Марчева, Илияна. Стопанска политика. Живковото "преустройство" и неговият крах. // История на българите. От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989). София: Знание ЕООД, Труд, 2009, с. 541-549.

Тодоров 2002: Тодоров, Цветан. Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века. Прев. Стоян Атанасов. София: ЛИК, 2002.

Тодоров 2009: Цветан Тодоров - теоретик и хуманист. София: Боян Пенев, 2009.

Христова 1997: Христова, Наталия. Политика на "психотерапията". Щрихи към художествения живот в България в началото на 50-те години. // Лица на времето. Том ІІ. София, 1997, с. 99-128.

Христова 2005: Христова, Наталия. Специфика на българското "дисидентство". Власт и интелигенция 1956-1989 г. Пловдив: Летера, 2005.

Христова 2009: Христова, Наталия. Интелектуалната почтеност като бунтарство: вестник "Народна култура" 1986-1989 г. // Толерантният историк. София: Парадигма, 2009, с. 317-342.

Христова 2010: Христова, Наталия. "Вариация" на тема 1989 година. // 1989. Раздвоената година. Литературата като политика. Конструирания на прехода. Съст. Пламен Дойнов. София: Сиела, 2010, с. 48-57.

Янев 2008: Янев, Владимир. Добри Жотев. // Литературен свят, ноември 2008, № 3.

© Наталия Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2012, № 4 (148)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.