Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЯЛАТА ТЪГА НА БЕЗВРЕМИЕТО КАТО ЕЛЕМЕНТ ЗА ЖИВОТА

Миролюб Влахов

web

Светла Андреева. Автобус за раяДокато четях ръкописа на новия сборник (трети поред след "Телевизор и канарче" (1985) и "От дявола родени" (2000) на Светла Андреева на няколко пъти в началото си напомнях да се предпазя от тъгата и отчаянието, с които се опасявах, че ще ме натоварят героите от разказите й, още повече, че вече познавах някои от заглавията в цикъла. Или поне така ми се струваше, че трябва да подходя: с предпазливост, с неизбежна доза резервираност дори, с очакване за изпадане в безнадеждност и жал, не само заради съдбата и излъчването на персонажите, но и поради носталгията по един безмилостно отмиван от епохата и времето свят. Както и с търпимост към избора на авторката, доколкото темата (нека я наречем най-общо "селска", третираща замиращия живот в обезлюдените малки селища в провинцията) е непрекъснато експлоатирана - развивана, отричана и реабилитирана и от писатели, и от критици, при това не само у нас, а и в глобален, всемирен аспект. И защото нали тъгата също е вечна - като любовта, като родовата памет или вярата и честта, които осмислят живота ни, независимо до каква степен ги игнорираме или осъзнаваме ние самите по отношение на личното ни битие.

Довършвайки книгата, вече прозирах, че опасенията ми ще се окажат неоснователни, донякъде смешни, и наивно, макар и все пак симпатично приемливо, нелепи. Но тъгата наистина бе тук. Бе пред мен, бе около мен. Бе в мен. Бе в чувството, ненатрапливо, но сигурно завладяващо ме след всеки прочетен разказ и в размислите и бележките ми по него. Бе в обмисляните варианти за заглавие на цикъла, в опита да се намери общото между отделните сюжети, без то да се дефинира само в географското ситуиране или чрез кръга от дузината имена на персонажите, присъстващи по един или друг начин във всяка от историите. Тя, Тъгата, бе кросното, което превръщаше иначе рутинно познатата тъкан на темата в самобитната шарка на стила на Светла. Може би защото, без да го изтъква и дори без да намеква за това, тя бе приела, че няма да търси съвършенството - нито в уникалността на образите, нито в разтърсващите съдби на хората, за които разказва, нито дори в изключителността и оригиналността на случките, връзващи конкретния разказ, но и цикъла като цяло и превръщайки го в повествование близко до сегментарния роман. Тази непретенциозност се оказва може би най-сполучливият авторов похват, използван от Андреева. Чрез него тя очиства както конкретните истории - в частност, и сборника - като цяло, така и общата му тематичност от казионност, от дотеглива над поносимото литературност, която непременно би се набила в очите на ценителя на този тип разкази, но и на всеки друг, докоснал се до книгата и осмелил се да предприеме своето лично пътуване с нейния "Автобус за рая".

Нещата несъмнено са в дозировката. Именно прецизното боравене с личните съдби на героите, с внимателното, деликатно на моменти, експониране, в които те са замесени, а в някои случаи и неразвързваемо, трагично или комично, оплетени, като участници или свидетели на събитията, е подходът, оставящ ни сред разказите не само като читатели. Ние неусетно ставаме жители на това мистериозно село, разположено някъде около Стражица (градът) или неназования иначе, но лесно разпознаваем град на брега на Голямата река. Авторката не ни оставя дори педя място за съмнение, че тя самата е част от селението. Но сред него, разтворени в очакването на минаващия все по-рядко автобус, в сънната юлска дрямка на жегата или синкавия студ на зимата, сме вече и ние. При това, не само заради смътно осъзнатия порив на паметта ни, идващ от предните поколения на рода. Нашият дом вече е там, миналото ни е там, настоящето ни, а може би и бъдещето, доколкото то само е осъзнато и като достатъчно убедителна перспектива от всеки от жителите на селото.

Ако ето сега излезем на улицата и мръднем до центъра за по кафе в "Мустанга" при Димо Митев ("Доволство"), или си купим хляб и бучка сирене в изправения пред фалит магазин на Гена Скъпчийката, все ще срещнем я Митьо Панкин, търсещ котарака си ("Цуко"), я Тончо Улавия и дядо му ("Чудо на чудесата"), я отец Данаил Илиев ("Кръстовден"). А може би и баба Димана и съседката й Денка, докато тълкуват мистериозните знаци на съдбата ("Магията"). Или пък Панчо Димов и Димо Маликарски, способен само с десетина лева да се поддържа пиян две-три денонощия, решили да подложат на нечовешко изпитание човешката лакомия на иначе добродушния Марин Пуйката ("Експеримент").

Лично аз бих предпочел да съм в мазето на къщата над язовира, онази, запустялата от години, с безоките прозорци, в мига когато кметът Митьо Минев открива мистериозната тулска камбана (разказът "Камбаната"). Тук, както в "Магията", а и другаде в цикъла, въображението на персонажите и на автора е спойката между реалността и измисленото, равното и дори скучно ежедневие и вълнението на следващия миг. И всичко е много по-истинско тъкмо когато, без да изневерява на стремежа си към скрита балансираност, Светла Андреева ни дава възможност да приемем и дори обикнем неосъзнатото, неразтълкуваното, непроменимото от живота на героите й. То ни носи тъга, но и нега. Носи ни очакване, въпреки че въображението ни подтиква към какви ли не обяснения, всява ни страх или възторг, радост от едно пътуване, дори когато то е само ефимерна възможност или пък не съвсем щастлив шанс... Или упованието на осъзнатия последен пристан. Защото и аз, съзнавайки, че точно в този миг не би трябвало да завързвам нови познанства, бих приседнал на съседната маса, където са Митьо Панкин, Панчо Димов и Исмаил, докато кръчмарят Димо Митев поднася, заплатеното с дружни усилия от тримата, кафе на стария грък Спирос Ригас, избрал да склопи очи в това село и надявайки се да успее да се пресели в отвъдното с икона под възглавницата ("Икона под главата").

В предговора си към дебютния сборник на Светла Андреева "Телевизор и канарче" майсторът на късия разказ Дончо Цончев отбелязва "лекотата, с която (тя) от нищото изобретява забележителен образ". Подчертава, че "езикът в разказите на Светла Андреева е богат, ясен и остър - в такива случаи зад него има, по закон, силна и упорита мисъл". Днес, три десетилетия по-късно, след споменатите сборници с разкази и още два романа, може да кажем, че надеждите за запазване и развитие на белетриста Андреева са оправдани и защитени от нея самата. Включително и в частта им за избора на тематиката и занаятчийските техники, с които тя ще бъде изложена и внушена на читателя.

Но и за тъгата. Дончо Цончев, без да представя това като недостатък, напротив, отбелязва още нещо: че "прекалено се заглежда в мрака". И препоръчва на Светла да се обръща към по-светли ситуации... Не знам доколко тя се е ръководила от този съвет и дали винаги е успявала според личните си критерии в това. Познавам я повече като журналист - можещ, знаещ и преди всичко отговорен. Но харесвам прозата й. И си мисля, че и към белетристичните си повествования тя подхожда, освен с талант и житейски опит, с познаване на материята на живота, и с присъщата си отговорност и чувство за дълг (без да имам претенцията за точното му разпределение, ако това изобщо е възможно) - повече като че ли към героите от разказите си, а чак след това и към читателя. В което аз съзирам несъмнено висока и защитена от резултата писателска нравственост.

В своята студия "Разпадането на ценностите" Херман Брох пита: "Нима този осакатен живот е още действителен? Нима в тази хипертрофирала действителност има живот?" Студията, разбира се, разглежда съвсем други проблеми. Но все пак и тези на осакатената или атрофирала по някакъв начин и в различна степен действителност около човека изобщо. Каквато е тя всъщност в живота на повечето от нас. Какъвто е и в немалка степен животът на героите от сборника "Автобус за рая". Те са сами, повечето мизерстват, и надеждата не им е приятел и пътеводител. Те не залагат на надеждата. Те просто живеят и поради тази причина и отчаянието не е доминиращ щрих от образа им, ако приемем едно относително негово обобщение. Те си дават сметка за разпадането на ценностите, но въпреки това им остават верни и всъщност предотвратяват гибелта на социалната ни съвест. Те търсят обяснение на необяснимото и, което е странно, го намират, дори откритието да ги води до признаване на необяснимото като неизбежност, страшност или неразгадаемост. Защото имат усет за възхитителното, носят го в себе си и не спират да продължават да живеят, дори когато честността им ги заставя да заложат идните си дни заради един красив миг, през който са пътували със своя автобус за рая.

А в селението автобусът още минава. Всеки ден. Сутрин и вечер. Подобно на ладията, с която Харон превозва душите ни. И съдбите ни. Както и тъгата ни. Няма как да я избегнем тази всемирна тъга, дори когато сме щастливи. Защото тя е и наша съдбовна болка и част от нас самите. Или пък ние сме част от нея, което май е по-вярното. Защото тя придава завършеност на нещата в несъвършения ни живот и тъкмо с това го прави истински.

 


Светла Андреева. Автобус за рая. Велико Търново: Фабер, 2016.

 

 

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2016, № 6 (199)