СИТИЯТ ВЪЛК

Миролюб Влахов

web

Тази Ивана беше невисочка, слаба, руса - както се казва, сламено-шведско руса и с фигура, за която не бе нужно друго определение, освен че е спортна. Имаше светлосини, донякъде пъстровати, но всъщност по-скоро само загатнато пъстровати очи и не толкова загатнато смущаващ поглед - може би защото можеше да те гледа, без да мига, и това оставяше впечатлението за втренченост и проницателност. На моменти се изкушавах да я попитам защо ме гледа по този начин, но се страхувах, че и тя на свой ред ще ме попита по кой именно начин, а не бях измислил какво да й отговоря. Но в действителност исках, човъркаше ме да разбера какво толкова вижда, като се взира така. Това не ме ласкаеше, но май по-скоро си внушавах, че не се лаская. Може би все пак начинът, по който ме гледаше, без почти да мига, ми харесваше и това си бе усещане като след или пред комплимент, но не същински.

Косите й бяха прави, късо, на линията на брадичката, подстригани и лизнати на челото, не точно в средата, а малко вляво и навътре. Тази лизнатост можеше да мине и за чар, ако не бяха толкова откровено прави по оня начин, който жените трудно преживяват, ако им се случи да имат такива коси - неставащи за никаква прическа освен може би за някое фриволно кукуриго в ден, който не е празник. Спасяваше я лизнатото, което заедно с това възможно кукуриго оставяше представата за нея незавършена, може би защото се искаше още мъничко усилие, за да я приемат като достатъчно неотразима млада дама, а не като момичето от лексикона.

Работата срещаше Ивана повече с брат ми, отколкото с мен. Той работеше като инспектор в общината, а аз се наслаждавах на титлата "главен" редактор на общинския вестник, на който пък Ивана бе сътрудник. Брат ми си бе левент, доста обещаващ в кариерата си, така че бе разбираемо. Не така обаче стояха нещата с вестника - от една страна издаването му бе застрашено от липсата на средства, а от друга - какво толкова можеше да се пише от един дописник, работещ в малка кооперацийка, чието бъдеще бе повече от неясно, защото тя просто нямаше бъдеще. Въпрос на време бе да се стопят без следа и вестникът, и кооперацията.

Именно в тази кооперация Ивана бе секретарка на председателя й - вече стъпил на години за пенсия висок, кокалест, не толкова груб, колкото несъразмерен като фигура мъж, за който Ивана не бе само секретар и сътрудник, а много повече, за да не кажа всичко. Може би тя бе онова малко отворче в пясъчния часовник, което свързва двата му свята, в случая шефът и ведомството му, което линееше и изживяваше последните си години. Въпреки това, тези, които я познаваха по-отблизо, се питаха какво прави тя в това заслонено от Велико Търново градче, след като бе завършила с отличие международни стопански отношения и туризъм и владееше английски, немски и руски почти перфектно, поне както се твърдеше зад гърба й.

Тя се опитваше да общува и с двама ни, като и аз, и брат ми, оставахме с впечатлението, че харесва именно този, с когото е в момента, и че с другия общува, по-скоро заради това, че трябва да се общува и с близките на мъжа, който една жена, която мисли сериозно за нещата и вече е над двадесет и пет, е избрала или ще избере всеки миг, за да свърже съдбата си с него... По някакъв начин ние се ласкаехме от това нейно внимание, което все пак оставаше повече внимание, отколкото ухажване, но от своя страна нито брат ми, нито аз се решавахме да направим каквото и да било, за да улесним избора й или поне да разберем към кой от нас накрая ще наклони той. Може би поради разбираема братска солидарност, а може би и поради това, че подобен избор не стоеше така категорично пред нас. От друга страна, Ивана като че ли се стремеше повече да изчаква и балансира, отколкото да изясни избора си. Да оставим, че иначе изобщо не й липсваха ухажори. Това именно ме караше да си мисля, че и тримата бяхме в ситуация , в която всеки се стреми и вълкът да е сит, и агънцето, което така ще има всички шансове да стане овца, цяло...

Много доброта имаше в тая Ивана, много финес и интелигентност. Но и някаква странност, при това идваща далече не само от това, че бе лизната и мигаше нарядко. Сякаш Ивана живееше встрани от света на останалите. И като че ли и тя самата не бе в своя си свят - уж е в него, а не изцяло, все едно още не е решила дали да остане там, дали това наистина е нейният свят, или в следващия миг ще предпочете някой друг. И уж всичко в нея бе красиво и великолепно, а човек оставаше с усещането, че има още нещо, което изобщо не е лошо, но е и неопределено, неясно, недоловимо...

Един горещ следобед, тъкмо се бяхме наканили да се разходим до пчелина, и хоп - ето ти Ивана... Била на бригада из землището наблизо и решила да ни навести. Беше със светлосин, вече взел да избелява панталон, под който се очертаваха, но не точно предизвикателно, силните й бедра, и бяла блуза. Беше Ивана с лизнатото чело и разпилените руси коси, чиито бели гуменки по необясними причини бяха останали почти чисти, въпреки че идваше от полето. Беше Ивана с много лекия си загар и със смущението си, че е дошла без покана. Не се и опитваше да го прикрие, както не прикриваше и радостта си, че все пак се е решила да дойде неканена у дома...

Пчелинът ни бе на един южен склон на Караормана и ние тръгнахме пеша... Ивана, естествено, дойде с нас. Обичахме тия разходки до пчелина и сега вървяхме с брадвичките в ръце, а аз и с чанта през рамо, в която имаше вода, кибрит, нож и разни други неща, които може да потрябват в полето и гората - за всеки случай... А Ивана между нас. Ние тъмни, със смолисто до бакърено черно коси, и тя - светла и бъбрива... Малко ни бе и криво, защото пак ни бе поставила в положение на избор или поне на гадаене, но й се радвахме и може би по някакъв начин й бяхме и благодарни за това, че бе толкова непосредствена.

След Бели бряг се отклонихме от шосето и навлязохме в гората, а подир малко пътят съвсем изтъня и остана само пътеката. Брат ми върви отпред, тя след него, а аз последен. Не съм вчерашен аз, струва си в един такъв горещ следобед да вървиш след Ивана, докато тя приема ласките на мъждряна, навежда се или се извърта, не винаги навреме, провирайки се край клонките на габъра и осена. И бъбри ли, бъбри - това сигурно бе нейният начин да се справи с неловкостта.

- Ти си говори, но и да си отваряш очите. Гледай си в краката и много внимавай - казвам и наистина се тревожа.

- А, внимавам си аз... - бързо отговаря тя и не спира да бъбри.

- Внимаваш ти, ама имай предвид, че тук е голям змиярник.

Което си бе самата истина... Имаше всякакви змии и особено много пепелянки, които обичаха припека, а и през последните години лозята запустяваха, колибите се рушаха и влечугите се размножаваха необезпокоявани. Една есен дори бяхме попаднали на кълбо от пепелянки.

- Наистина! Хапят ли?

- Само ако ги настъпиш или минеш съвсем наблизо до тях.

Вече забравях да зяпам само в дупето и бедрата й, повече се взирах в ходилата й, опитвах се да видя къде ще стъпи... Но отвътре напира желанието ми да продължа и аз го правя:

- Обикновено така става: като вървят трима в гора, първият настъпва пепелянката, тя се извива и клюсва втория, а третият вижда това и му казва - една змия те ухапа.

Акъл, моля ти се! Че като млъкна тая Ивана, дума не обели, докато стигнем до кошерите. Настанихме я там под двете диви круши, дорде си свършим работата. Тя не ни пречи, гледа към планината. Ние й обясняваме, че, ей там, на Радин гроб, е била колибата на Джапуните, ония същите, дето ги описва в романа си "Иван Кондарев" Емилиян Станев, че доскоро още е стояла тази колиба неразграбена и несъборена, че даже някои от снимките на филма са правени там, но тя не се ентусиазира повече: гледа в далечината и не можем да разберем дали това, което й разказваме, й е интересно и дали изобщо ни чува, не можем да разберем…

След онова изненадващо гостуване вече по-рядко сядахме на кафе... Веднъж обаче се засякохме в Търново, току под театъра. Поговорихме си и тя ми каза, че живее в "Триъгълника"... После ме покани у тях... Тази покана дойде както всичко, което идваше от нея - естествено, спонтанно, но и някак си като че ли все пак нещо не й достигаше. Но аз приех и ето ме в апартамент със стара хазяйка и още две или три стаи - едната с ученички от радиотехникума, другата с монтажистки от радиозавода, може би също ученички до преди година, решили да си останат в старата квартира. Ивана ми харесва. Представям си как я прегръщам, как се докосвам до нея, как тя спира да ме гледа втренчено, но се гуши на рамото ми, а на мен много, ама много ми се иска да я докосна с устни по лизнатото, после по косите... Но си седя кротко на едно от ъгловите легла, докато тя ми обяснява, че съквартирантката й - как досега не ми бе споменавала, че има съквартирантка - нямало да я има до края на седмицата.

В стаята е топло, уютно, вече е почти зима. Ивана вади питие, бонбони, фъстъци и приказва ли, приказва... Вместо да се успокоя, ме обзема някакъв безумен уплах. Именно уплах, незнайно откъде пръкнал се, ме завладява, а не страх. Стиснал ме е за душата и си казвам, че тя просто е момиче, което посреща момче в стаята си. Но ми се размина... Защото неочаквано се появи хазяйката. Като всяка хазяйка, и тая бе много любезна и много любознателна... После дойдоха ученичките, а не след дълго след втора смяна се прибраха и монтажистките... Весела компания се получи и по едно време усетих, че всъщност аз не съм в нея. Седя си на ъгловото легълце между момичетата и срещу бабата, облегнат на таблата, отпивам от коняка, зобвам от фъстъчките, а ме няма... Прииска ми се поне планини да имаше в далечината, а то фототапет от някакво езеро в Полша... Довиждане, Ивана, благодаря за поканата, беше ми приятно...

Но съдбата си знае работата и само след още някой месец, вече на запролетяване, отново ме събра с Ивана. Общината организира екскурзия за редакцията и най-добрите й сътрудници и, естествено, Ивана бе сред тях. Беше хубава екскурзия, с преспиване някъде около Панагюрище, а Ивана бе в свои води. Тя ни разказа историята на всяка керемидка край пътя...

Вечерта се настанихме в някаква станция, аз - сам в стая. То не бе и стая, а малък апартамент, все пак, не какво да е, шеф съм... У мене вече няма уплах... Мислил съм много за Ивана... Вече не ми се вижда така втренчена, толкова неясна, така непозната... Загадката за нея продължава да ме вълнува, но вече не се питам така мъчително каква точно е тя... И самата Ивана ми се струва много близка, своя, окуражаваща - нали бях я опазил там, по пътеката на змиите... Набързо приключих с аперитива от менюто - някакви си сто грама купешка ракия. Но тогава започнаха атаките от засада. Опитай от моята, а-а-а, и от моята ще опиташ... Остави тази, моята да видиш колко е ароматна, вуйна я вари, тя си знае как и не казва какви билки й слага... Моята е с анасон, ще ти хареса... Коварно племе са дописниците, когато става дума да почерпят главния си редактор. Повечето бяха надонесли сериозни домашни стъкла - всеки според вкуса си и майсторлъка си. Няма как да се откаже, неприлично е да се откаже, неучтиво е някак си. Нямаше как да избегна тая дипломация на глътките.

Започнаха танците и аз успявам да съобразя първи да поканя Ивана... Танцуваме и косите й ме докосват. Меки са, ласкави са, лизнатото сякаш се е свело, прилегнало е и то и се е заслушало в мътния такт на блуса. Докосвам тялото й, ханша, гърдите й леко ме притискат, бедрото й крепи полюшването на телата ни. Сякаш нищо не липсва, но усещам как се отдалечавам... Ивана ми казва, че е с мен, да не се притеснявам, да се пазя, да не обръщам внимание на досадниците и аз се улавям, че ми коства много голямо усилие да схвана за какво ми говори... И не се връщам на мястото си, а излизам на терасата... Трябва ми въздух.

Така проспах банкета, танците, смесването на нашата с другите групи, свалките и авантюрите, до които все пак се добраха някои... Но важното е, че не се изложих пред Ивана. Не ме видя пиян... И другите не ме видяха... Нищо не видяха... И не питаха... Шофьорът им казал, че съм попаднал на някакви познати и те ме помъкнали на бар - шеф нали съм, прилича ми да ме поканят на бар... Съобразителен и наблюдателен се оказа този шофьор.

На другия ден Ивана даде шанс на уредниците по музеите да се изявят... Изглежда много й харесваше и пейзажа зад прозореца на автобуса. Гледах тила й, раменете, но от по-задното място, на което се бях преместил, за да съм до компанията, която пляскаше карти, не виждах синьото в очите й. И лизнатото там малко вляво и навътре над челото също не виждах. А исках. Много исках да ги видя... Беше едно от последните ми докосвания до Ивана. Всъщност беше последното... Така или инак, не се налюбихме с Ивана, не се целунахме дори... Само един блус за двама ни остана - последен като в оная песен, който, по стечение на обстоятелствата, ни бе и първи.

През годините неведнъж се сещах за Ивана. Именно сещах, а не спомнях. Понякога ми се струваше, че я виждам през навалицата или в автобуса, който току-що е минал край мен... Че тя е жената, с която съм се разминал във виелицата. Или че в купето разказват именно за нея - защото тази руса жена с правите коси и сините очи, която им е била съседка, преди да се преместят в новата си къща, ще да е била именно Ивана... С брат ми се питахме един-два пъти в годината - помниш ли оная Ивана, какво ли е станало с нея... Но не знаехме какво е станало с нея... И си разказвахме случката със змията, която не ухапа Ивана, история, която кой знае защо ни се виждаше смешна.

Светъл ден, шумен, претъпкан от пътници и мръсотия. Вися си аз сред гълчавата на търновската автогара. По едно време гледам, че хората се навъртат повече около един от секторите. Ха, викам си, колко народ се е сгъчкал тук... Влак ли чакат! Но нали и аз съм човек, любопитно ми е, трябва да убия някак си времето, та захождам внимателно натам. Все ще подочуя нещо в мешавицата, щото инстинктът ми подсказва, че не може да няма нещо.

...И тогава видях жената... Беше седнала направо върху бордюра. И не беше жена, а мадама. Истинска! Или може би все пак не точно мадама и не точно жена, но, каквото и да беше, във всеки случай бе истинско. С дънки, естествено избелели, дори вече протрити на места и впити в снагата й. С карирана риза в червено и с навити ръкави, с каубойска шапка, макар и от слама... И със сламено руси коси - прави, галещи леко с върховете си яката на ризата й. Кожата й загоряла в кафеникаво златисто, лицето обветрено и спокойно съсредоточено в нещо свое си, сякаш бе сам-сама на този иначе претъпкан сектор. А очите й едни бистро-сини, макар и едва-едва, като повей само, да пъстреят, зареяни някъде над главите на хората. Седи си тази мадама на ръба на тротоара, като че ли наоколо е кактусова пустош и тя чака дилижанса, който ще я отведе в някое друго диво прерийно кътче. Сякаш пътува от една пустош за друга пустош и това е нещо, което е толкова естествено и нормално, че изглежда в света няма нищо друго, с което да бъде сравнено или заменено. А между краката й пушка - в брезентов, макар и овехтял, но пък набиващо се в очи чист калъф и с кожени ленти по ръбовете.

Трудно могат да се откъснат очи от такава мадама, но не на мен тия. Имам си аз тактика за оглеждане на мадами и в нея има всякакви мерки против ококорване и заплесване... Никога пряко и с увиснало чене. Никога! Прикривам с вече тренирано самообладание опулването си, подминавам сектора, правя кръг и захождам отдалеко през цялата автогара, бавно и разсеяно, докато умът ми обработва всяка подробност от видяното, така че като направя обиколката и се обърна пак към нея, да може по-дълго да й се любувам, доколкото може да я и видя пред гъчканицата от зяпачи... Правя си набързо и сметката, че до половин час ще ми дойде автобусът и колко такива маневри ще имам време да извъртя, но всъщност повече се тревожа кога ли ще тръгне нейният - защото оттам може да дойде неприятната изненада. И се питам защо не чака на моя сектор тази дама с пушка... Зной, мирис на нафта и напечен асфалт, но висенето вече става по-друго.

Гледам я през пролуките между пътниците и си викам - леле, тая е същинска Бриджит Бардо! И в този момент тая същинска Бриджит Бардо става, взема си с привично движение пушката, премята сака на другото рамо и се насочва към мен...

- Какво, не ме ли позна! - и се усмихва, но без да отваря устни. Усмихва се съвсем леко, само с дъха си, само с очите си - сини и безкрайни като хоризонт.

Господи! Та това е Ивана! Нашата Ивана, невероятната Ивана... Опитвам се в тази разкошно зряла жена да открия момичето Ивана... Шашнат съм. Знам, че ми личи, но знам, че не ми и пука, а тя с нищо не показва, че го забелязва. Сякаш танцува блус и това е всичко, което си струва на света. Както само преди минути оставяше впечатлението, че всичко на света е това чакане в дивото прерийно кътче. А сега всичко на света бе станало вече това, че говори с мен. Сваля си шапката и виждам - лизнатото още си стои. И тя пак е момиче, въпреки че вече е и разкошна жена и несъмнено се осъзнава като такава. Без дори да ме покани, тръгва към една от пейките до самата сграда, там слънцето е оставило малко сянка и хората върху пейката се сместват, за да ни направят място, без да протестират. Аз я следвам. Ивана им благодари и ми кимва да седна до нея.

Обяснява изчезването си с някаква семейна история и аз, който не съм успял да кажа почти нищо досега, откривам, че го няма и някогашното бърборене... Сега Ивана просто си говори с мен, въпреки че всъщност аз предимно мълча... Научавам, че се е прибрала, за да се грижи за техните, че е минала през един брак, но се разделили, въпреки че мъжът й бил свестен - тя така се изрази - свестен, и то доста. Сега живеела в планината... при овцете. Имала овце, много овце... сто, повече от сто, всъщност доста повече. Сама ги гледала... Понякога идвали да й помагат и брат й и племенниците, но само ако нещо е заета - като днес - или е в кампания по стригане или агнене... Имала си всичко - стая до кошарите, легло, поток с вода и пушка. И генератор за ток, и сателит, но го пускала само при крайна нужда, достатъчен й бил и петромакса. А, и джип имала, но всъщност била една стара тойота без регистрация, която още не се предавала. Нямало как без джип в планината, въпреки че всъщност наблизо имало и селища, и вили, и пътища...

Още не намирах какво да кажа... Много ми се искаше да плъзна ръка по златистата кожа на ръката й, по ръкава на карираната й риза и да я отпусна върху рамото й... После да погледна в хоризонта на очите й, но това си бе лирично отклонение и ми стана неловко... Попивах тая Ивана и се срамувах, че не зная какво да кажа . По загорялото й лице се четеше доброта и увереност. Но и още нещо, което само усещах, но не разбрах веднага... А, пушката ли, продължава тя... Имало вълк в планината. Единак бил и вече на няколко пъти нападал стадото й, че и на съседите през лъката по от срещните скатове също нападал стадата. Ходила да вземе разрешително и ловен лист, че да го гръмне дружинката, но си знаела, че сама ще му види сметката... Колкото и да й било мъчно, и колкото и хитър и предпазлив да бил, а бил много умен вълк - защото той също й бил и другар там в планината - щяла да му види сметката...

И тогава осъзнах какво ме смущаваше. Тя бе прибавила към живота си онова малкото, което преди й се изплъзваше, което някога й липсваше и я правеше странна - странна, защото всъщност бе много, направо нереално истинска и искрена оная Ивана. Всяка друга жена би изглеждала нелепо, изкуствено, преднамерено върху бордюра на автогарата, в прахоляка и мазните петна от нафта и прегоряло масло, с пушка и каубойска риза... Но не и тая Ивана. Сега вече не бе странно, че е толкова истинска, красива и естествена... И с вълк единак за другар, който трябваше да плати за това с живота си...

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2013, № 11 (168)