Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕЛИКОДУШНО РАЗДАДЕНА ЛИТЕРАТУРНА ТЪГА

Миролюб Влахов

web

Владимир Шумелов. Pink Floyd (елипси)"... единствената възможна ангажираност на писателя е литературата" - казва Ален Роб-Грийе. Това е и слоган към рубриката "Прочетено вчера, прочетено днес", която Владимир Шумелов води в "Грозните пеликани", но Грийе, заедно с куп неороманисти от средата на миналия век е един от предпочитаните, макар и не на първо място може би, творци от автора на настоящата книга, които той обследва и интерпретира... Или пък Ролан Барт и кръгът около сп. "Tel Quel" на Ф. Солерс. Изреждането на всички би било безсмислено и ненужно, а и невъзможно, защото ще ни изправи пред неизбродимост на представеното и постигнатото от тях, което не бива все пак да е мотив за отказ от търсенето - не само на марковото или етикиращото за тях, но и на това за други водещи творци от предходните или следващите десетилетия. Необследваното е неизчерпаемо и дори и случайните и камерни открития или изживявания от досега с тази еманираща и еманципираща в много от сегментите си литература заслужават да бъдат чути. При това тук много по-важно е усилието на този, който иска да бъде чуто прозрението или чувството му, а не толкова аморфния и конюнктурен нерядко отклик на масата на слушащите. "Функцията на пишещия е при всеки повод да казва незабавно какво мисли", формулира едва ли не като литературен закон Ролан Барт в есето си "Писатели и пишещи". Със сигурност може да се поспори, поне в точката за незабавността, макар че във всяка литература, включително и разположените в по-размити геополитически граници - расово, политически, идеологически и пр., - има периоди, в които пространството е претоварено от казвания (дори без развитието на тези). И тогава като че ли желанията на истински имащите какво да кажат губят неустоимостта си в тях и за тях самите. Въпреки че малко преди това Барт е припомнил: "Мисълта не струва нищо, не се продава, тя се раздава великодушно..."

Не се притеснявам, че горното, отнесено към текстовете, за които ще стане дума по-долу, ще е причина тези страници да бъдат разбрани погрешно. Напротив, именно със страст на откривател и самоотвержена наивна доверчивост да сподели почувстваното и прочетеното/наученото у великите (и не толкова, но все пак значимите) писатели, са белязани мислите, фрагментите и тезите на Владимир Шумелов от новата му книга "Pink Floyd", излязла през октомври т.г. в изд. "Фабер", В. Търново, под редакцията на Владимир Сабоурин (един от най-добрите изследователи на модерността у нас, който през годината, докато книгата чакаше в издателството, стана проф. дфн). Освен липсата на притеснение имам и сигурността, не само защото го познавам лично, че Шумелов е от хората, които има какво да кажат, но освен това имат и търпението да го направят (почувстват, изследват, фокусират). Умишлено не говоря за смелост, което в практиката на проявленията й е по-скоро мигновеност, докато търпението при всички случаи изисква мощта и на постоянството, и на продължителността, но и на продължаването на процеса.

И може би първото, което следва да се изтъкне, връщайки се към мисълта на Роб-Грийе от началото, е, че "Pink Floyd" е литературна книга. Вероятно заглавието донякъде подвежда, поради пряката алюзия с името на рок-мастодонта в музиката на 60-70-80-те години на миналия век (а и до днес). Вероятно за първоначалната заблуда роля ще има и оформлението на корицата (дизайн на Ясен Цонев) със снимка на електроцентралата Батърсий в Лондон, което пък ни отвежда към мотиви от обложката от албума "Animals" (ян., 1977) на великите музиканти. Макар че познавачите на литературното амплоа на Владо бързо биха се ориентирали, дори знаейки и за преклонението му пред творчеството на групата, и без да прочетат първо "Интро"-то му, че всъщност става дума основно за литературни текстове. И че заимстването на името на фундаменталната и концептуална за епохата си група има по-скоро друга функция, макар и не пряко символична, какъвто е допълващия цялостния проект елемент - оформлението, вътрешно и външно. Така, както групата "Pink Floyd" втъка във времето на съществуването си в музиката не само новаторски, но и структурно-концептуални нишки в музикалната култура, а и в изкуството изобщо, на няколко поколения от оная епоха, връзката, с която е още жива дори сред родените през последните две десетилетия, така фрагментите от текстове на песни на квартета се явяват носещата конструкция на книгата. При това те вече не са просто само символични елементи. В един не толкова абстрактен и съвсем не страничен аспект, те са опорните точки на литературно-мисловната парадигма, която гради пред нас авторът. Сам той определя "Pink Floyd" като книга "от колажен тип - фрагментарна, с въвеждащ и заключителен текст, плюс текстове-приписки с авторефлексивен характер"; част от текстовете са металитературни фрагменти и това отразява тяхната тоналност, критико-есеистичната им насоченост, но и формата им - етюди, откъси, повече или по-малко обособени и завършени (или недовършени, но обособени) части, които дори и без компромис (поне за повечето от тях) биха могли да се определят и като критически есета, макар той да предпочита жанровата характеристика "елипси", използвана и като подзаглавие на книгата. Останалите текстове са предимно литературни - начални или финални изречения, или абзаци от разкази, отделни вътрешни сегменти от публикувани вече (или още не) творби, които звучат самостоятелно, макар и донякъде изолирано на моменти, но и носещи достатъчна образност, чувствителност и мисловност, така че да не бъдат възприемани механично отделно от останалото или контекста. Има и такива, които са почти като къси разкази или напомнят изрязани самостоятелни сцени от нещо по-голямо, които поради начина, по който са представени, ни звучат достатъчно завършени и независими. Сглобена по този начин, книгата оформя пъзел на една духовна интимна вселена като част от автопортрета на времето - авторефлективност, пълзяща между минало, настояще и бъдеще; в същото време тя е и литературен дневник, но и албум с любими снимки-текстове (спомени).

Не може да се каже, че извадката на авторите - български и чужди, включени в металитературната част, - е докрай изчерпателна. Но това не се възприема като недостатък - Шумелов нито е търсил представителност, нито си е правил илюзията, че е постижимо, поне не в тоя обем и при този подход. Не е такава и целта му. Въпреки това усещането за обозримост на епохата остава, то не се натрапва, не излъчва претенциозност, а достъпност, достатъчност и доверие. Бързо стигаме до извода, че сме попаднали не сред академично помпозни изследователски текстове, а в мелодията на елегантно и откровено поднесени (раз)мисли. И на много въпроси, тъги, болки, съмнения, надежди. За надеждите всъщност не съм сигурен, може би защото при Владимир Шумелов това би ми звучало твърде сантиментално, изкуствено оптимистично и съмнително правилно завършващо внушенията му за епохата. Той не би си позволил подобно лицемерие. Което не значи, че е задраскал надеждата, просто не флиртува с нея. По същия начин не изтласква на преден план концептуалното. Но и то е присъстващо, пронизващо текстовете, само че с овладяната непретенциозност на автора, следващ тезите си, а не тяхната ефектност. Елипсите на Шумелов ни носят познанията, усещането, изживяното (и тъгата) от него за тази епоха и за нейната литературна изразеност. Добавят оригинални и нему характерни щрихи към илюстрацията на отминалото време, което е компресирано, преосмислено и експонирано наново чрез неговата лична висока естетичeска летва.

Разбира се, жанровото уточнение "елипси" не е случайно. Понятието "елипса" има множество значения, свързващи музикалното, медицинското, техническо-битовото и литературното, но в случая ще отбележа неговата езикова и литературна характеристика - на похват, който означава изоставяне, изпускане на съществена част от израз или дума, които би следвало да се подразбират от контекста. В книгата обаче елипсите (липсите) се явяват съществен елемент на градежа. Пишейки за редица топосни за литературния процес автори, някои от тях превърнали се във флагмани на течения или стилове, разсъждавайки за развитието на литературната естетика, за философията на писането и презентирането на литературните послания при даден автор, група или литература, чрез нови или усъвършенствани стари форми, Шумелов избягва изкушението да се заплита в подробностите, или съгласува с главното и общоприетото за текущия обект на размисъл. Него не го интересуват постулатите, поне не и доколкото не им опонира или му трябват, за да привнесе богатство и убедителност и в своето лично виждане за тях, или за това, което пише в момента. Той се опира и борави само с това, което му е нужно, за да сподели своето усещане, своето желание да анализира, да се съгласи със съответния автор или да му опонира. И не бърза да ни затрупва с лавина от знания и хрумвания. Достатъчно му е да защити главното, което е избрал за съответния текст, убеден, че останалото присъства и като атмосфера, и като сегменти от бекграунда на текста. Той е наясно, че неспоменатото (значещата липса, "нулевата морфема") също има функции, че тези функции никак не са маловажни, че те са невидимите спори на ядрото, и че без тях цялото няма да го има - или поне не във вида, който той обследва. Че една теза, оценка, концепция - или изследване, рецензия, анализ - са достатъчно завършени, когато носят в себе си и придиханието на изпуснатото, недоизказаното, неясното - на липсите. И става така, че при него елипсите не са просто липси, а крепежни елементи на градежа. Те доизграждат липсващите парчета от миналото и залагат интригуващи, и тревожни, празнини от въпроси и възможни обяснения за бъдещето. Без тези елипси много, ако не всички, от обясненията и концепциите за творците, за които говори, биха рухнали.

Нима бруталността на живота и литературата в частност, като негова естетическа еманация, не е изградена и от липси - икономически, политически, философски, естетически, а не само от вече констатирани и обяснени, сполучливо или не, факти? Нима в коя и да е друга сфера елипсите не са по-малко ръбести? И режещи! Шумелов не иска елипсите да са само липси. Той се опитва да изгради от тях своята стена ("Отвъд стената" - "The Wall", 1979), да ги конструира като колелца и зъбци в своята машина ("Добре дошъл в машината" - "Wish You Were Here", 1975) и те да са достатъчно защитими и работещи. Може да не си съгласен с общите истини, дори да не ги съобразиш или разбереш, но трябва да си наясно, че те съществуват. Владо няма претенцията да е носител на крайната истина, говорейки за творци и концепции, за позициите и оценките им за обществото. Той не парадира с истината, нито със своята си истина, която търси или се опитва да покаже вече контурирана едва ли не във всеки текст. Естетичността и концептуалността, съчетани със (само)ирония понякога, а друг път със стъписващо богата фактологичност, остават носещата конструкция на стила му, на потребността му да изяви вече ясно изградена философия и подход за практиката на писателя, на литературния критик, на литератора, на твореца. Той не престава с опитите си да конструира нещата. И почти винаги успява в една по-малка или по-голяма степен, въпреки като че ли понякога съзнателно да избягва края. Може би защото никога не забравя, че литературата е преди всичко процес, развитие, а не константа. И нерядко става така, че когато е готов, когато е пред финала или дори когато вече го е пресякъл, той обръща същия този финал - на етюда, на фрагмента, на късия разказ, на рецензията или есето, - за да ни постави пред ново начало ("Краят започва от самото начало" - казва Молеца. И обратното - допълваме ние.").

Очевиден е стремежът на Шумелов към искането и постигането на безкомпромисно писане. Така е не само в тази книга. Така е във всичко, което прави на литературното поле. И то личи ясно не само от взискателността му към белетристичните текстове, а и към работата му на оперативен критик и рецензент, в есеистичните и обзорно-аналитични материали за литературните продукции в дадени региони. И търсенето на баланс в голяма част от текстовете му не е стремеж да се примирят противоречията, неизяснените и непонятни сегменти, да се избегнат нови въпроси и досадни или неискани отговори. Но не и заради избягването на самоунищожението. В тия търсения той не се страхува до достигне до ръба на санитарния минимум (на въпроси, констатации, оценки), от който нататък саморазрушението не само изглежда вероятно, но и е повече факт. А понякога наистина прекрачва и този санитарен минимум, не нехаейки, а давайки си сметка за последствията, които е готов да посрещне. И да добави тези последствия към тъгата си (книгата е посветена на отишли си от тоя свят хора - близки по един или друг начин на автора, затова отделните текстове са писани с тъга): "Наистина не съм разочарован. Но съм малко уморен, тъжен и угнетен. И изолиран. Трудно е да живееш сред нищета. Всичко е грозно и посредствено и нищо не вдъхва бодрост. И особено трудно е да пишеш сред този нездравословен климат, когато си обезверен", перифразира Шумелов. И... продължава да пише. Защото има какво да каже, защото иска да го каже и защото не търси цена за мислите си, но е готов да я плати, не толкова да я получи. И я плаща. На едно място той бе казал, че възприема тъгата не толкова като чувство, колкото като състояние. Бих добавил, че тъгата при него е част от усещането за всеобхватност, но и неизчерпаемост на материята, с която борави като писател и естет. И че тази неизчерпаемост пряко е отнесена и към личните му чувства, болки, надежди и тъги.

"Pink Floyd" е книга за ценителите на високата литература и литературната енциклопедичност, съблазнителен, но и убедителен литературно-културологичен пъзел на няколкото предходни десетилетия от току-що отминалата зад ъгъла епоха (а ние още виждаме червените светлини на последните й габарити), спираща вниманието ни върху наши и чужди творци, оказали се във въртопа на литературното развитие или сами задвижващи го. Тя се явява естествена надстройка на останалите му книги, особено на литературнокритическите, в които също има раздели с белетристични фрагменти (лабораторията) и... елипси: "Накърнимото", "Цветните спомени на греха", "Лисица в кокошарника"... Този фрагментарен текст, въпреки приетия риск, е последният подстъп към епоса, за който авторът споменава във финала. В този смисъл текстът е и тест, но и рекапитулация.

"Уверен съм, че един ден човекът ще се освободи, но не притежавам никакво доказателство за това." - казва още Ален Роб-Грийе. Не знам дали скептикът Владимир Шумелов се е втурнал ентусиазирано да доказва и защитава бъдещата свобода на човека ("Макар че шибан е денят,/ две слънца на залез пак стоят./ Хммммм/ Нима човечеството си е изпяло песента?" - "Pink Floyd", "The Final Cut", 1983). Струва ми се - не. По-скоро подозирам, че той се интересува от същността на човека (и твореца) и това му дава свободата да го открие, (про)види и тълкува като всякакъв, по истински и искрен начин, дори откритото да е една елипса (или "още една тухла в Стената") в градежа на тази същност. И съм сигурен, че си струва да го прави, защото "шоуто трябва да продължи".

 


Владимир Шумелов. Pink Floyd (елипси). Ред. Владимир Сабоурин. Велико Търново: Фабер, 2013, 150 с.

 

 

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2013, № 12 (169)