ПРИЗНАНИЕ

Миролюб Влахов

web

Отрязаха дебеланата. Нямаше как и не беше лесно, но това бе условието, което двете им поставиха, за да ги изпратят. Изглеждаше, че си струва. Поне така се надяваха, въпреки че и след това те отказаха да си кажат имената и продължиха да се обръщат една на друга с "Веске": "Нали така, Веске!", "Кажи, Весе...", "Чу ли, Веске?", "Браво, Вес!".

Изглеждаше лесно. Още на първия танц Мони нарече светлокестенявата Веска. Тя го отряза:

- Не съм Веска!

Все пак като за начало нещата вървяха добре, макар и не чак толкова. Светлокестенявата веднага прие поканата, но и двете се засмяха, сякаш бе изтърсил нещо глупаво. Тя се изправи, без да гледа към него, оставайки извърната към другата - също кестенява, само че по-тъмно, и с не така къдрави коси.

- Ставам, Веске.

- Внимавай, Веске! - отвърна по-тъмно кестенявата и двете се засмяха.

Светлата танцуваше добре, даже много добре, и не му позволи да я притисне. След първите стъпки той плъзна ръце по ханша й, после нагоре, но тя изви ръка и върна дланите му на кръста си. Опита да я придърпа към себе си, но напразно, тялото й бе стоманено и сякаш съоръжено с много специални датчици, които го държаха на три-четири сантиметра от неговото. Пробва да я отдалечи, но ефектът бе същият, тоест никакъв. Въпреки това тя танцуваше почти съвършено и с удоволствие. Правеше го с музиката, не с него, но той се надяваше, че нещата ще се наредят.

Лени бе поканил по-тъмната. Мони имаше усещането, че дори и сред многото двойки на дансинга, двете оставаха свързани с невидима нишка. Тъмната също танцуваше с наслада. Танцуваха и не се изпускаха от поглед. Където и да се окажеха на дансинга, винаги бяха обърнати една към друга и усмихнати. Сякаш само с усмивките си продължаваха да си споделят понятни само за тях неща. Може би ни обсъждат, каза си Мони, и му се прииска да внуши с поглед на Лени какво е открил и да пробват да ги отдалечат в различни краища. Опита да се усмихне, но успя само, когато си представи как ще се спогледат и хихикат, когато научат, че Лени не е никакъв Лени Кравиц, а е Леонид Илич, и че това е нещото, което го ядеше отвътре всеки път, когато трябваше да си каже името на място, където не можеше да се представи просто като Лени.

Дебеланата изгледа танца им от масата. Не беше точно истинска дебелана, но много й отиваше да я наричат така. Дори съвсем не бе дебелана, във всеки случай не бе някоя разплута и мазна нещастница, макар да не бе и добродушна и пухкава сладурана. Докато танцуваха, ги гледаше, без да се интересува от останалите двойки и през равни интервали местеше вниманието си от едната Веска към другата Веска. Сякаш те двамата не съществуваха. Той с усилие отклоняваше погледа си от нея. Иначе дебеланата не се и опитваше да привлече вниманието им.

Пускаха блус през две-три парчета и тогава те размениха момичетата. Не бяха напреднали кой знае колко. Още не знаеха имената им и си мислеха, че като нищо и двете можеше да са с едно и също. След първия блус те побързаха да се върнат по местата си и това бе разочароващо.

- Не танцувам шейк - каза светлата на Мони. - На теб като ти харесва, остани.

Той тръгна след нея. Дебеланата я проследи с блеснали очи. Радваше се, че няма да стърчи сама. Вместо благодарност погледът й изразяваше одобрение. Като че ли всеки миг щеше да изтърси: "Браво, Веске! Не ти трябва тоя навлек, дето само гледа как да те обара", или нещо такова.

- Да си сядаме - бе казала тъмната на Лени. Опитът му да я задържи бе обречен. Тя дори не му обърна внимание. Заяви му, че "Зорето е сама" и се върна на масата.

Трите набързо бяха стопили предимството им от това, че бяха заели масата преди тях. Беше събота и в "Тирол" имаше оркестър и певица. Певицата не бе нещо особено, повече го докарваше откъм крак и деколте, но се стараеше. Само дето старанието й личеше прекалено ясно и това разваляше насладата от стройната фигура и миловидното й личице. Добре, че ритъм-китаристът пееше с нея и покриваше откровената липса на сила в гласа й. Трябваше да се чувстват донякъде домакини и да са снизходителни и великодушни. В събота заведението се пълнеше рано, но те бяха от постоянните клиенти и хора на управителя, който някога бе ухажвал лелята на Лени.

Лени беше симпатяга. Беше висок, но не хилав, и раменете му, макар и не широки, му придаваха една изтънчена и внушаваща доверие мъжественост - или поне обещание за мъжественост. Беше си оставил дълга коса и обичаше да прокарва пръсти през нея над челото или да тръсне леко глава настрани, за да я отметне, но всъщност да напомни на останалите, че трябва да й се възхищават. Дебеланата не откъсваше очи от него. Изглеждаше масивна и огромна, но не бе по-висока от Лени. Когато трите влязоха, веднага се насочиха към тяхната маса, въпреки че тук-там все още имаше по някое свободно място. Дебеланата бе последна и стърчеше с глава над приятелките си. Вървяха, сякаш не им се налагаше да се провират между маси и претоварени сервитьорки. Преди да ги подминат, дебеланата се спря, погледна първо Лени, после Мони и попита, задържайки погледа си върху него, свободни ли са местата.

- Само двете - отвърна машинално Мони.

Дебеланата го гледаше в очите и чакаше.Той поясни:

- Местата са само две.

Тя продължаваше да го гледа отвисоко и той разбра, че го подканя да каже още нещо. През това време двете момичета направиха по инерция още няколко крачки, спряха, обърнаха се едновременно и се върнаха назад. Дебеланата отмести за секунда поглед към Лени, после отново се вторачи в Мони.

- Нищо - каза тя. - Свободни ли са?

- Ще намерим още един стол - намеси се Лени и скочи да им кавалерства.

Те седнаха, казаха по едно мерси и се обърнаха една към друга.

- Добре ли си, Веске?

- Добре съм, Вес. Казах ли ти, че ще има места.

Лени донесе отнякъде стол, Мони не забеляза откъде, и настани между другите две дебеланата. Докато чакаше, тя стоеше права до масата и мълчеше. После на свой ред добави едно мерси и протегна ръка към Лени:

- Приятно ми е, Зорка.

- И на мен - отвърна той - Лени! - и пое пръстите й.

Двете само казаха, че им е приятно.

Говориха за незначителни неща. Дебеланата почти не поглеждаше Мони и той разбра, че това е наказание. Подразни го, че така ясно, но умело и неусетно, му го внушаваше. Беше се изправил пред позната ситуация. Не забелязваха мъжествеността му, защото нямаше широки рамене и нахакано излъчване. Нямаше как да покаже характер, беше глупаво да показва характер на момиче, което е с глава по-високо и двадесет кила по-тежко от него, и което искаше да го накаже, преди да го разбере. И пред лекотата, с която Лени бе харесван, се изправи. Както и пред тази, с която той забравяше за уговорките им. Бяха се разбрали да не пускат на масата си никой, докато не си харесат момичета и не уточнят коя за кого ще е. Бяха се подсигурили с табелка "Rezerve" от зелен плексиглас и с бронзови букви.

А тези бяха три и едната бе излишна. Тя също го знаеше, но не търсеше изясняване на положението. Смееше се с момичетата, понякога се усмихваше на вицовете на Лени и това само по себе си бе смешно, защото Лени имаше страст да разказва дълги и скучни вицове. Дори и да имаше смях, нищо не се получаваше, смешен бе само начинът, по който, разказани от него, те изглеждаха тъпи. Но момичетата се смееха, дебеланата се усмихваше, а Мони се ползваше от предимството, че ги е чувал безброй пъти преди и не бе длъжен да се смее. Ако все пак кажеше нещо, те се смълчаваха. За момент двете Вески като че ли изключваха с невидим някъде в пространството около тях бутон смеха си, без да махат усмивките от лицата си, а дебеланата го поглеждаше сериозно и търпеливо, както се изслушва с досада четвъртокласничка, върнала се от училище и мрънкаща, че и днес Петьо бе я дърпали за плитките.

Не бяха напреднали кой знае колко и след час, но танцуваха на всичко, което можеше да се танцува по двойки.

- Ти ли си Веска? - попита тъмната Мони още на втората размяна.

- Не съм Веска.

- Веселина ли се казваш?

- Не.

- Да не би да си Весна!

- Не съм!

Ясно, не искаше да му каже. Стори му се по-благосклонна от светлата, но и тя не го допусна близо. Преди да свърши танца, му каза:

- Покани Зорето.

И той я покани, само че на следващия. Надигна се и дори й подаде ръка, но Лени го изпревари. Беше сигурен, че тя е забелязала намерението му и че нарочно не го погледна. Светлата каза, че ще почива, тъмната, че е изморена.

Бяха радостни и си говореха за хора, които той не познаваше. Бяха почти еднакви момичета. Носеха почти еднакви дънки и почти еднакви блузки в нещо като розово, също почти еднакво. Бяха почти еднакво високи и имаха почти еднакви фигури. Питаше се дали го знаеха. Нарочно ли го търсеха или просто си бяха такива. Изглеждаха от ония момичета, които знаят какво да правят с живота си, без да разбират тази си способност и без да изпитват нужда да я разбират. При които и миналото, и бъдещето се разбираше от само себе си. Навярно щяха да станат почти идеални съпруги. Щяха да имат по две деца и да се разбират със съседките (може би само с изключение на оная перхидролената надувана от съседния вход). Щяха да знаят как да посрещат гости и да привикнат приятелите на мъжа си да ядат любимата му салата, да ходят редовно на пикници с поне още две семейства и да се смеят всеки път изумително щедро и искрено на историите, които са си разказвали и на предното излизане. Когато децата им стигнеха до пубертета, щяха да се влюбят отново и да имат любовници, но нямаше да се разведат и щяха да са верни съпруги и страхотни любовници в хармония със себе си и умението да редят дома си, да се обличат с вкус, но не чак изтънчен, и да възпитават децата си.

Дебеланата обаче трябваше да се доказва. Не можеше да остави нещата на случайността или на очакването някога сексапилът й така да разцъфти, че да не се нуждае от усилие, за да я забелязват.

- Те са сиамки - каза му тя, когато спазвайки реда, я покани за втори или трети път.

Нещата бяха се наместили. Единият от двамата танцуваше с дебеланата, другият правеше компания на двете. После тя оставаше да пази масата сама, докато те разменяха момичетата и се опитваха да ги склонят да останат до края и да разберат търсят ли си гаджета, или не, щото те двамата си търсеха.

Беше негов ред да е в обятията й.

- Зли са - отвърна Мони.

- Кои, те ли?

- Сиамските котки. Проклети са - хапят, дращят.

- Аз имах предвид Веситата, не разбра ли - поясни му тя. - Те са почти сиамски близначки.

- Така ли се казват?

- Питай тях. Ние сме приятелки.

И тя не му каза, но като че ли нямаше нищо против да я притегля към себе си, докато танцуваха. Не се смущаваше от това, че челото му едва достигаше рамото й. Блузата й бе изрязана на раменете и той улавяше миризмата й. Кожата й бе лъскава, изпъстрена с редки червени точици на местата, където не бяха успели да поникнат косъмчета. Дезодорантът й бе изненадващо нежен и силен, може би защото бе прекалила с него, но не можеше да не отбележи, че бе положила усилие да изглежда все пак някак.

- Трябва да я отрежем - каза Лени, докато стояха пред писоарите.

- А защо я домъкна? Ти коя си избра?

- Колебая се. Във всеки случай не и дебеланата.

- Но пък тя те харесва. Какво се чудиш! - подразни го Мони.

- Тя и теб харесва. Тъй като гледам, готова е да хареса всеки, който не пикае клекнал.

- Трябва да решим коя за кого ще е. Иначе ще останем на сухо.

- Ти решавай!

Лени се страхуваше да не сбърка. Това, че и двете бяха хубави и почти еднакви, го объркваше. Така имаше далеч по-голяма вероятност да се прецака. Не беше от момчетата, които отстъпват току-така момиче. Винаги искаше по-хубавата и винаги смяташе, че се е цакнал, която и да избереше. Очакваше приятелите му да отстъпят не защото бе закъсал за момиче, а защото страдаше, че ще сбърка и като приятели те трябваше да го избавят от това страдание. Мони реши да остави те да избират.

Вечерта не можеше да продължи до безкрайност и нищо чудно накрая наистина да се окажеха на сухо. Или само в компанията на Зорка. Тогава Лени нямаше да се терзае за избора си. Мони изпита неприятно безпокойство като установи, че бе взел да мисли за нея като за даденост. Последният танц тя бе сложила ръцете си на раменете му, но докато парчето свърши те вече бяха сключени зад тила му и той се озова твърде близо до гърдите й, сякаш вече танцуваше с тях, не с нея, и те, гърдите й, нямаха нищо против. Лицето й не бе толкова грубо, бе по-скоро с едри черти и пореста кожа, която тя бе успяла да прикрие с мазила и пудра, но отблизо това нямаше особено значение.

- Имате ли нещо против да ви изпратим? - попита той светлата, когато бе наред да танцува с нея.

- Може. Но някой трябва да изпрати Зорето.

Зорето изглеждаше спокойна. Вече не се преструваше, че не го забелязва и че заслужава наказание. Това, че отново можеше да контролира нещата, я правеше благосклонна. Бяха приели присъствието й, бяха разбрали значението й и не се бяха опитали да се измъкнат, така че защо да не бъдеше и добра. Мони се ужаси, че можеше да е и възбуждаща.

- Нямам нищо против - каза му тя и той усети още по-силно близостта й. - А сиамките?

- Какво сиамките?

- Ще се разсърдят. Тях кой ще ги изпрати?

- Лени ще им прави компания. Освен това, заведението е пълно, все ще се намери кой.

- Лени е красив - каза тя, сякаш това не подлежеше на съмнение и бе напълно естествено Мони да бъде изключен от сравнението. - И галантен, кавалер е.

- Така е. Строен е и момичетата го харесват. - За миг се изкуши да каже, че е и Илич и тя да го попита какъв Илич, пък той да забие топката - Леонид Илич, но се въздържа. Тя харесваше Лени. Не беше изненада.

- Аз си търся мъж, на който да се разчита.

- На него може.

Тя премълча, после в края на блуса, попита:

- Наистина ли ще ме изпратиш?

Последните акорди изкара затиснат от бюста й и това изглеждаше като нежност или обещание.

- Ние ще тръгваме - каза тя на двете Весита. - Приятно прекарване. - Не им остави време да задават въпроси, обърна се към Мони и все едно го казва за стотен път, му съобщи. - Готова съм.

Тоалетните бяха на изхода и тя го помоли да я извини и изчака. Или да надникне за такси.

Когато излезе, изглеждаше свежа и дори сумрака на няколко метра от входа на "Тирол" не можеше да заличи това. Това момиче умееше да бъде отделена и присъстваща едновременно, но все пак около нея човек се чувстваше виновен, че тя е именно такава, а той толкова различен. Тя се запъти към таксито, сякаш цял живот се бе качвала в таксита, и като истинска дама не обърна внимание на шофьора, който я проследи вторачено. Мони й отвори, изчака я да се настани отзад, после меко затвори вратата и почука върху предната. Таксито потегли веднага и той остана изненадан, а после се затича след него, но вече бе късно. На двадесетина метра бе главната, таксито даде мигач, не спази стопа и се включи в трафика.

- Какво стана? - попитаха двете в един глас. - Къде е Зорето? Нали щяхте да се изпращате!

- Изпратих я - опита се да бъде сериозен Мони, въпреки че му се искаше да каже: "Отрязах я дебеланата. За малко да ме свали", но само добави: - До таксито.

Не се зарадваха, дори не изпитаха облекчение.

- Вие нямате вина, няма да ви се разсърди - опита се да ги успокои Лени. Всъщност искаше да е от значение.

- Виждаш ли каква стана, Веске! - каза тъмната и се намести неспокойно на стола, вече й беше все едно как ще продължи вечерта.

- Солено ще ни излезе, Вес, да знаеш - отвърна другата.

- Не е чак толкова солено - каза Мони и се опита да разбере дали Лени е избрал вече някоя. Той бе заложил на светлата, но предпочиташе Лени да се реши пръв.

После станаха да танцуват. Но нещата не се промениха кой знае колко. Двете продължиха да флиртуват предимно с музиката, не с тях. Още се държаха като свързани с невидима нишка, все едно наистина бяха сиамски близначки.

Заведението се изпразваше. Музикантите почиваха често и се кискаха около певицата си, която изглежда се беше натряскала. Накрая танцуваха предимно на записи, които мустакатият басист пускаше, докато солистът бе затиснал вече безпомощната певица в дъното на служебното сепаре. Бяха угасили осветлението над дансинга и това като че ли окуражи двете и те се държаха все пак по-мило, но все още и достатъчно предпазливо, за да се чувстват Лени и Мони харесани. Не беше това, което очакваха, но можеше да мине за напредък. Мони още не бе сигурен дали не трябва да съжалява за петте лева, които бутна на таксиджията, докато дебеланата се бавеше в тоалетната, правейки се на дама. Беше си получила заслуженото. Рано или късно така става с всеки. Щеше да стане и с тях. Тези момичета можеше и да са странни, неразделни и изтъкани от тайни приятелки, но те ги заслужаваха и все още имаха шансове да ги получат.

Вече минаваше два, когато едната каза на другата:

- Май е време да си тръгваме, Веске! Доспа ми се.

- И на мен, Вес. Време е.

- Нали ще ни изпратите? - изпяха те в дует към Лени и Мони.

- А имената? - опита се да постави условие Лени.

- И това ще стане, нали Вес? - отвърна тъмната, но без да го погледне.

- Някога, но не сега - пропя светлата повече в речитатив и май не звучеше по-зле от певицата.

Изпращането обаче оставаше. И половинчатото обещание пак да се засекат следващата събота на същото място вършеше работа.

Двете поискаха таксито да спре на предпоследната спирка в Лясковец. Слязоха и без да ги чакат, тръгнаха към Чертовец. След спирката вдясно бе пресечката за училище "Никола Козлев", а на ъгъла след нея имаше магазин за плод-зеленчук. Те бързаха и Лени се опитваше да им говори, за да ги забави, докато Мони оправи сметката. Напред кварталът беше с изгаснало улично осветление, не знаеха дали заради повреда, или защото бяха малките часове и общината пестеше. Налагаше се да разчитат на луната или да й благодарят.

В тъмното, след магазина, се изравниха с тях от двете им страни. Те се подхихикваха и ускориха крачка. Опитаха се да разберат далеко ли живеят, искат ли да седнат някъде, няма ли наблизо пейка, но двете се държаха под ръка и продължаваха да се притискат една в друга и да се смеят. Мони погледна към Лени, за да разбере дали би се съгласил да се откажат. Лени също го погледна и реши, че това е знак. Беше попаднал откъм светлата и я прегърна. Мони го последва и сложи ръка на рамото на тъмната.

- Не сте се сраснали, нали? - каза той и чу гласа си стегнат.

- Не сме - отвърна тя. - Но много закъсняхме. Трябва да се прибираме.

- Просто искахме да ви изпратим...

Той се опита да я прегърне. Лени посегна към гърдите на другата...

- Бягай, Веске! - извика тя и се отскубна. - Бягай!

Тъмната заби лакът в корема на Мони и се втурна след нея, крещейки:

- Бягам, Веске! Бягам, сестро!

Те се стрелнаха напред с изумителен спринт. Лени хукна назад, Мони остана превит без въздух в усилие да се задържи на крака. Чуваше как се отдалечават стъпките на момичетата и на Лени. Откъм центъра се появиха фарове на кола и той видя как те прихванаха бягащия Лени. Изсвириха спирачки, Лени се метна наляво и изчезна зад ъгъла на магазина в пресечката към училището. След него се разпсуваха от колата.

Върхът на фаровете докосваше Мони и той си даде сметка, че след секунди колата ще е до него. Надигна се и се впусна към пресечката, която едва се забелязваше отдясно. Налетя на мрежа, преодоля я, беше забил в задънена улица. След двадесетина крачки прескочи втора ограда и нагази в нечия друга градина. Изпречи му се дувар с вършинак отгоре, прилегна за миг по корем отгоре и се озърна в тъмното, за да се увери, че колата не е завила след него в сокака, после, разпилявайки клечорляка, се пусна от другата страна. Чуваха се гласове около спирката, но изглежда бяха отървали Лени или изобщо не бяха го преследвали. Кучетата из квартала се разлаяха, в някои от къщите тряскаха врати, светваха лампи, някой питаше някого какво става.

Озова се в натаена от вечерната поливка леха зеленчук, усети боцванията от шипчетата на патладжана, и се добра до следващата ограда. Беше от мрежа, по-висока от предишните и оплетена с нещо увивно. Докато опитваше да се захване за нея, си каза, че сигурно са тикви или корнишони. Задрапа по оградата, но оплесканите в кал маратонки се хлъзгаха. През средата, по дължината й, беше прокарана арматурна жица и тя му помогна да се хване по-здраво за горния край на мрежата. Там също имаше арматурно желязо, само че по-дебело, напипа една от куките, върху които бяха преметнати врежовете, почувства се уверен, събра сили и се набра до върха на оградата. Някъде наблизо бясно лаеше куче, огромно, ако се съдеше по гласа му. Сигурно всеки миг щеше да скъса веригата. Преметна се, но... не падна на земята...

Не се чуваха гласовете на момичетата. И от Лени нямаше следа. Кучето, което сякаш лаеше в ушите му, бе млъкнало. Чу обаче колата, която запали, тресна врати и потегли към Чертовец. Кучетата из квартала едно по едно спираха да лаят и събудените съседи се прибираха.

Мони осъзна, че виси върху оградата с гръб към нея. Беше се закачил на кожения колан, с който така се гордееше. Опита се да достигне куката, на която се бе закачил, и да се освободи, но не успя. Трябваше да се измъкне, но калните подметки само се плъзгаха по мрежата и не намираха опора, за да се изтласка нагоре. Така висеше върху стената в стаята на Лени арлекинът, който си бе купил от лагера на Галата, където всъщност се роди приятелството им, бяха едва пети клас.

Осъзна, че е смешен и безпомощен и че не е сам. В тъмнината различи смътните очертания на огромно куче. Песът се приближи бавно и уверено и започна да го души, проскимтявайки, сякаш просеше ласка. После се изправи, подпря се с лапи на оградата до него и се опита да достигне лицето му. Мони смразен усети дъха му на сантиметри от гръкляна си. Песът не успя да го докопа и само го лизна по ръката. Езикът му бе огромен, грапав и топъл. В близката къща светнаха лампи. Нещо изтрополя, някой изруга.

- Пенко, у дома ли има някой? Какво става?

- Чакай да взема брадвата - отвърна този Пенко. - Я светни лампата.

- Пенко, кучето го няма. Казах ти да не го отвързваш нощем.

- Запилял се е подир някоя кучка, де да е.

- С Джони все за кучки душите - отвърна жената. - Викаше се нагоре към спирката, не чу ли?

- Ако е Джони, като нищо ще е изкарал акъла на някой пияндурник.

- Не беше пияница. Момчитя бяха...

Най-после жената светна дворната лампа. Песът бе клекнал пред увисналия и безпомощен Мони, дишаше дълбоко, скимтенето му наподобяваше просвирване, тънко и доволно - все пак това на оградата бе плячка. Мъжът се приближи, отпуснал в готовност брадва до крака си...

- Какво си, бе? Човек ли? Що щеш тук! Крадец ли си?

- Пенко, какво става? - обади се пак жената.

- Ела, жена! И донеси въжето, на дирека до мазата е. - После се обърна към Мони: - Какъв си те, бе? Как така те сгащи Джони на оградата!

- Закачих се.

- Как така си се закачил? - Той погали песа зад ушите и Мони успя да види как кучето доволно примижа, овеси още повече огромния си език и от него се проточи обилна лига. Изкара една тенджера кокали на Джони. - Нали, Джони! Заслужаваш ги, момчето ми. И расова кучка заслужаваш, остави я буля ти Гена, тя завижда. - После се обърна към Мони: - Сега какво ще те правим теб? Първо, ще те вържа, за всеки случай, после ще реша. Може и на Джони да те оставя. Той те хареса, забеляза ли? Иначе да те е изял.

По пътеката край оградата се зададе жената. Беше по нощница, с фланела върху нея, и носеше въжето. Следваше я още някой, едър и нетърпелив. Жената се приведе да подаде въжето на мъжа и откри Зорка. И тя беше с нощница, само дето й стоеше като ямурлук. Гърдите й отпуснати се разливаха под нея и срещу светлината на дворната лампа тя му се видя огромна, почти безкрайна.

Зорка превари майка си и пристъпи към него.

- Мамо, това е момчето, което изтърва таксито. Боже, мамо! Той ме е намерил!

Мъжът и жената млъкнаха. За миг се възцари всеквартална тишина. Чуваше се само тихото чревоугодническо проскимтяване на Джони. Мъжът се окопити пръв.

- Вярно ли е, момче? При дъщерята ли идеше?

- Объркал е улиците, тате - почти проплака Зорка и Мони се изуми, че може да има толкова жаловина в гласа й. - Аз съм виновна. Нали ме карате да не спирам такситата пред дома, слязох на сокака.

Бащата изсумтя.

- Вярно ли е? - обади се и майката и Мони разбра, че не пита дъщеря си.

- Да - изхриптя той.

- Искаш ли го, дъще? - попита Пенко.

- Да, тате.

- Вземи го тогава! Да знаеш, късмет е, сега такива мъже няма.

Зорка пристъпи напред, обгърна през бедрата Мони, повдигна го и го откачи от оградата. Някъде наблизо тежко тупна тиква.

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2013, № 2 (159)