Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЛЕТ В "ПЛАЗА ХОЛИДЕЙ"

Миролюб Влахов

web

Също както тогава, каза си Пепа от Меричлери. Понечи да отхвърли тази мисъл, но се отказа. Беше й приятна. Последните минути чувството за полет не я напускаше. Запита се дали някой би си помислил, че се движи така, сякаш лети. Видя се да се носи между масите, без да докосва блесналия в меки отражения под. Това й хареса.

Счупването бе направило походката й различна и добавило към нея едно неуловимо допълнително движение, даже не завършено, а само щрих от движение. Едва ли другите го осъзнаваха. Невъзможно им бе да го отделят, не беше дори полюшване. Походката й бе станала лека и пластична. Може би, ако можеха, щяха да го възприемат като недъг, а така само понякога й казваха: "Походката ти е странна".

- Сега си различна. Това ще привлича мъжете - заключил бе Руслан.

Седяха на терасата на "Полтава". Беше началото на април. Улицата бе шумна, макар и не толкова многолюдна. Ревът на изпрегналите сили към кръстовището пред пощата автобуси заглушаваше думите им, но те все пак се чуваха. Искаше да го попита защо говори за мъжете в множествено число. Сякаш изключваше себе си и очакваше тя да се досети, че е така. Нали искаше да я успокои. Когато за някоя жена се заговореше, че я харесват много мъже, това не винаги беше добре, знаеше го. Освен това, тя и преди си бе харесвана, което също знаеше. Не беше чак толкова лошо. Предстоеше й да узнае дали това ще продължи.

Бяха минали седем години и три или четири месеца. Не че имаше чак такова значение. Тогава й бе станало криво. Руслан още не беше се научил кое е прекрачване на границите в приятелствата с жените. Изглеждаше нерешителен и тя се питаше осъзнава ли го, или просто следва инстинкта си. Не бе точно деликатност, беше боязън. Вероятно идваше от прекалено силното му чувство за отговорност. Седяха на по едно малко - той на червен ром с кола, тя на водка с доматен сос - и си припомняха случки от току-що отминалите десетина седмици. Да не би да се страхуваше, че за срещата им ще узнае Вилиана, в която всъщност беше влюбен? Вече го бе питала сигурен ли е, че наистина обича Вили и той беше отговорил с "Да". Докато бяха на терасата обаче, Пепа от Меричлери не се поинтересува изключва ли себе си от твърдението за отношението на мъжете към нея след прохождането й. Нямаше месец откакто бяха свалили гипса (той и в това я бе придружил) и тя още ходеше на терапия за раздвижване.

Усмихна се на спомена за онзи миг, който сега й напомни усещането за полет, обзело я преди минути. То беше я изпълнило цялата. Не намираше обяснение защо се бе появило тъкмо сега. Нямаше причина. Беше вечер като другите, и смяната й в "Плаза Холидей" вървеше добре. Само че това не можеше да е причина за усещане за полет. И въпреки това, то се бе появило. Още преди да го осъзнае, бе почувствала присъствието му. Опита да се отнесе с безразличие, очаквайки, че ще се окаже нещо временно и измамно, но всъщност се надяваше да не е.

- Тя какво ти отговори? - попита го тогава Пепа.

- Коя какво да ми отговори?

В гласа му се промъкна нервност, която не дотам успешно се опитваше да скрие.

- Вили. Как реагира, когато й каза, че я обичаш?

Гледаше го в лицето, но избягваше очите му, за да му даде възможност да скрие паниката си. Смяташе, че има право да го попита, след като бяха живели повече от година стая до стая на таванския етаж в оня офицерски блок до областната проектантска служба. Дори и да не бяха последните два месеца, пак можеше да го попита. Въпросът даже не опираше до това дали има, или няма право. Със същото основание можеше да попита всеки друг дали обича някоя. Какво от това, щеше да е просто само един въпрос. Тогава защо да не попиташе и него. Бяха приятели все пак. И съседи. За Вилиана бяха говорили и преди, още през февруари.

- Не е честно от нейна страна. Даже е жестоко. Наистина ли не ти отговори?

- Защо да е жестоко?

Опитваше се да я защити. Пепа си каза, че не трябва да му го позволява. Онова момиче не се нуждаеше от защита, сигурна бе. Можеше да е миловидно и хубаво, дори красиво можеше да е. Можеше да е тихо и прилежно, интелигентно и талантливо, скромно можеше да е или направо захлюпено. Но в случая то изобщо не се нуждаеше от защита. Нямаше нищо агресивно в това момче като Руслан да й каже, че я обича. Това не я застрашаваше с нищо, знаеше го.

- Премълча ли? Или каза, че й трябва време да помисли? Настоя ли да отложите разговора? Просто питам.

Той още не беше стигнал до момента, след който за любовта се мисли като за жестокост. Вилиана не беше му отговорила, разбира се, нито тогава, нито по-късно. Дори не го бе отрязала с някое уклончиво обяснение или с категорично "Не". Но пак си бе отказ. И мутация на много специален вид жестокост, Пепа от Меричлери знаеше, че в повечето случаи тя е неизбежна. Не беше задължително да е груба и категорична, можеше да е и тиха и неопределена, което не я правеше по-малко поразяваща. Вилиана го бе отрязала, но не беше си тръгнала. В което също имаше известна доза жестокост, при това гарнирана с нарцисизъм.

- Излезе хазяйката й и я извика. - Ето че наистина бе намерил оправдание - за нея, не за себе си. А може би все пак и за себе си, приличаше на импулс за самосъхранение. - Повече не сме говорили за това. Но тя вече знае.

- Добре си направил - опита се да извади от тягостния тон разговора Пепа. - Жените винаги искат да знаят дали са обичани.

Звучеше твърде майчински и това я изнервяше. Нямаше как, трябваше да продължи, сама бе подхванала темата.

- Май се провалих - опита да се усмихне той.

- Питал ли си се колко въобще не стигат до признанието. Някои даже не разбират, че ги е сполетяла обичта. Ти си го постигнал. Не е провал. Пък и още нищо не е свършило. Пак ще й го кажеш. Ще има и други подходящи моменти.

Месец и половина по-рано, докато го чакаше да се прибере от срещата с Вилиана, се бе опитала да си я представи. Той й бе показал нейни снимки и тя така и не бе разбрала какво толкова го бе привлякло в нея. Дори не бе точно хубава. На снимката не можеше да различи цвета на очите й. Бе споделил, че са кафяви, но доста тъмни, почти черни. Наистина имаше усмивка, която й придаваше загадъчност и едва доловимо обещание за съкровеност.

- Филмът бе страхотен - каза й той, след като бе я завел до тоалетната и върнал обратно в стаята. Тя още усещаше напъна на рамото и врата му, докато почти я носеше по коридора, притиснал кръста й с другата си ръка, за да не загубят равновесие и не се строполят върху студената мозайка.

Бе забравила името на режисьора, но помнеше заглавието: "Двадесети век". Той го бе повторил няколко пъти и подчертал, че се изписва с римски знаци.

- Как мина? - попита тя отново.

- Добре. Непременно трябва да се види.

- Обещавам.

- Няма да съжаляваш. Ще ти хареса. Има много скрити послания, но и така ще ти хареса.

Обичаше да й говори за кино, за езика на тялото, за цветовете, за движението на камерата, и тя го слушаше. Понякога се гневеше на режисьорските решения, особено на "естетическите изгъзици". Забравяше, че тя е далеко от тези неща. За нея филмите бяха разказани истории, които харесваше или не харесваше. След като затихнеше гневът му, се опитваше да бъде обективен и отбелязваше, че и "задникът" като характеристика също е естетическа категория. Тя не реагираше. Дори не се усмихваше, това можеше да го уязви. И да го обезсърчи.

След счупването бе пратила сина си при родителите си в Хасково, и сега разказите на Руслан, възторгът и момчешката му доверчивост и непреклонност, й напомняха за детето й. Той смени юрганския чаршаф, после и водата от металната паница върху радиатора, държаха я там, за да поддържа влажността на въздуха. Тя седеше до масата и наблюдаваше как старателно застила допълнителното одеяло между дюшека и чаршафа. Навън имаше сняг, нощите бяха студени и тя не биваше да настива в тази безпомощност и с гипсирания от глезена до свивката на слабината крак.

- А после? - върна се отново към въпроса си тя.

Попита съвсем тихо, но той я чу. Беше я чул и предните два или три пъти.

- Мина добре. Казах й. Изпратих я и й казах.

Продължи да говори, повече за филма, по-малко за това какво е станало с намерението му да признае най-сетне на Вилиана, че я обича. Сложи я да легне. Преди това подпъхна откъм стената, сгънато надлъж, друго вълнено одеяло - да не й "дърпа", както се изрази, и това, както всяка вечер, й прозвуча странно от неговата уста. Зави я с юргана и придърпа радиатора до леглото, да й е удобно, ако през нощта се наложи да го намали или усили. Угасиха лампата, той седна до масата, за да изчака да се проветри и затвори прозореца. Продължи да разказва, но така и не стигна до това как точно е казал на Вили, че я обича и какво му е отвърнала тя. Пепа си представи как са седели в "Ален мак" срещу студентския стол, изчаквайки часа за прожекцията, как са вървели по заснежените тротоари, видя претъпкания салон, шума, докато зрителите се настаняват, проскърцването на столовете, мирисът на студ и кожа от връхните дрехи. Виждаше го как й кавалерства, докато тя си съблича кожуха, после, след прожекцията, докато го облича. Запита се ходили ли са някъде след киното или просто са се разхождали из улиците. Беше се прибрал минутка след полунощ, почукал тихо, за да не я стресне, ако е заспала, и погрижил да си легне спокойна и уютна. Тя си представяше как с Вили стоят до електрическия стълб на завоя срещу квартирата й на улица "Зеленка", а около тях зареяни лъкатушно плуват снежинки. През прозореца си бе видяла, че снегът е сух, лек, кристален, сякаш не беше истински. Беше валял с прекъсвания цял ден и продължил така и след смрачаване. Край тях от време на време минаваха коли, от ауспусите им излизаше пара. Колите се движеха бавно, предпазливи и безразлични като редкия снежец, обгърнати с дим и глухо, почти безшумно, пръхтене на двигателите, и се скриваха зад завоя...

Сега Пепа от Меричлери бе във форма. От двадесет години работеше по заведенията, никога не бе опитвала нещо друго, дори не бе изпитвала желание. Беше на тридесет и седем, но не мислеше, че й личи. Всъщност тя винаги бе във форма. Не търсеше реванш от никого и от нищо, даже от живота. В "Плаза Холидей" й харесваше. Напоследък бе взела да се ласкае, че и работата я харесва. Двете взаимно се харесваха - работата и тя, Пепа от Меричлери. Знаеше, че е въпрос на време да стане старши сервитьор. Тогава щеше да обучава новите, да им налага своя стил и да им казва, че това е техният стил. Щеше да направи каквото трябва, за да ги убеди да отстояват този стил. Знаеше, че стилът на заведението е все пак нещо различно от стила на отделния сервитьор и бе сигурна, че знае как да ги съчетае и примири. Щеше да превърне - внимателно, постепенно, неусетно, но и достатъчно бързо - собствения си стил в стил на салона, щеше вече да е нейният салон. Клиентите щяха да казват, че отиват в "Плаза Холидей" при Пепа от Меричлери. Така щеше да е, знаеше го.

В един момент си помисли, че не трябва толкова често да поглежда към сектора на Вероника. Тя щеше да забележи и да стане неспокойна, може би дори нервна. Едва ли имаше нещо по-неприятно от нервен келнер в изискан ресторант. Пепа от Меричлери пак погледна да види как се справя Вероника. Във всеки случай не се забелязваха оглеждащи се клиенти. Беше й казала, че това е първият признак за проблеми с работата, но момичето се справяше, при това не зле, и Пепа изпита задоволство - бяха й поверили обучението й и тя несъмнено бе успяла. Вероника щеше да е нейният коз, когато станеше старши келнер. Тя пак погледна към нея. Движенията й бяха меки, почти не се навеждаше, гърбът й бе изправен - не стегнат, но не и отпуснат, - не се чуваше шум от поставянето на приборите, в това Пепа беше убедена, въпреки че тихата музика и ромонът на десетки разговори наоколо едва ли биха позволили да се чуе, ако все пак го бе допуснала.

И тогава видя раменете му. Бяха неподвижни, леко скосени, и в сако от мек лъскав плат в дълбоката гама на синьото. От мястото си не можеше да определи доколко платът и кройката бяха изискани. В следващия миг си спомни, че всъщност тя го бе научила да се облича в синьо. Дотогава той носеше джинси в кафяво в безумни съчетания със зелени фланели. Прииска й се да види дали е огладена ризата му.

"Пепо, не полудявай! Вземи се в ръце! И без това някои те смятат за откачалка, знаеш го." Беше лесно да кажеш за този, с когото не си съгласен, че е особен, странен или луд. Казваха го и за нея, чувала бе. Докато сновеше почти безплътна между масите, но с онова силно осезаемо присъствие, което клиентите й обикновено винаги улавяха и което несъмнено им бе приятно, се запита дали напоследък е допускала споделяне с приятели и колеги.

Каза му да вземе одеялото, с което бе завита. Беше тънко и подходящо за гладене. Той се опита да не задържа погледа си върху тялото й. Гипсът го правеше да изглежда несъразмерно и смешно, може би уродливо. Въпреки това, тя искаше да я погледне. Беше още почти момче, на двадесет и три, но момче все пак, а тя гонеше тридесетте и имаше син в четвърти клас.

Руслан разчисти масата под прозореца.

- На два ката - уточни тя и мълчаливо проследи как той сгъва одеялото, как проверява дали ръбовете му си съвпадат, и застила масата. - На един кат ще е тънко, нищо няма да се изглади.

Потреперваше. От прозореца си, дори и легнала, виждаше посивелите парчета сняг, свити в уламите по съседните покриви. Бяха уплашени. Щяха да се стопят до ден-два. Въпреки това, още бе студено. Той се наведе и превключи радиатора на четири. Реотаните припукаха, после утихнаха. Проследи как взе легена с прането и как го сложи на стола до масата. После постави в единия й ъгъл плочката, която използваше за подложка, и върху нея изправи ютията. Включи я и се обърна:

- Бързо ще загрее, нали?

Наведе се над нея, подаде й лявата си ръка, за да се хване, а с дясната си я прихвана зад гърба и й помогна, издърпвайки я, да седне. Тя почувства дланта му върху кръста си и как той я премести по-надолу, за да даде сила на захвата си. Едва ли имаше и петдесет килограма, но все пак му костваше усилие. Беше й неудобно заради старанието, с което я обслужваше. Понякога я вдигаше на ръце, и като се опитваше да не загуби равновесие, я пренасяше до единствената обща баня и тоалетна на крилото на таванския етаж, където живееха. Усети топлината на тялото му, косите й докоснаха лицето му и за миг й се прииска да го задържи близо до себе си. Но знаеше, че от нея лъха на застояло, гипсът още я потискаше с миризмата си.

- Вземи и вода, хладка - каза тя. - В чайника има. Отлей в онова канче.

Той й подаде кашмирения пуловер. Като се опитваше да запази равновесие върху железния ръб на леглото, тя го облече и придърпа ръкавите му към лактите. Трябваше да им пришие вътрешни ластици на китките, бяха разтегнати, мразеше разтегнати ръкави. Руслан сложи канчето с водата и тензухеното парче, което служеше за подложка при гладенето, до ютията и се обърна към нея. Помогна й да стане. Тя го прегърна през раменете и той я заведе до масата.

- Много ли са влюбени?

- Кои, Пепи?

- Ония от седемнадесета маса. Мъжът със синьото сако и жената с голите рамене.

Определено бе недостатък. Вероника винаги свеждаше нещата до конкретното. Лишаваше ги от загадъчност и варианти. Но все пак бе поносим недостатък. И може би полезен в професия като тяхната.

- Като всички останали. При тебе не е ли така?

- Имам една стара двойка - истинска радост за окото и душата. Някои имат дарбата да са влюбени по неповторим начин. Други само са влюбени.

- А някои просто са двойки.

- Едва ли и тия от седемнадесета маса. Красиви са, не мислиш ли?

- Боже, Пепи! Страхотна си, как ги забеляза? Нищо не изпускаш. Красиво стоят наистина. Чака ги дълга вечеря.

- И дълга нощ сигурно.

- Едва ли... Изглеждат ми леко отегчени.

Жената беше изящна. И несъмнено знаеше как да се държи. Беше от оная порода жени, които умееха да живеят в лукс и да привличат мъже, които можеха да си позволят да им го осигурят.

Подносът бе натоварен, но Пепа от Меричлери го носеше напред и леко встрани на нивото на рамото си, разтворила пръсти, поела цялата му тежест само с върховете им, без да докосва дъното му с длан. Беше вложила месеци труд, докато усвои точно този начин на носене. Използваше количката в краен случай. Беше цяла наука и в това движение пред десетки погледи, което трябваше да ги привлича единствено само с ненатрапливост, участваше цялото й същество. Знаеше, че се е превърнала в част от нивото на заведението.

На двадесет и осма маса се бе появила компанията, която щеше да празнува годишнина от нечия сватба. Беше изтървала момента, в който мъжът с леко скосените рамене от седемнадесета маса беше свалил и преметнал сакото си върху облегалката на стола. Тогава би могла да види лицето му и вече да е съвсем сигурна, че е Руслан. Може би и той щеше да я забележи, въпреки че секторът й бе отделен от този на Вероника с редица цветарници. Или изобщо нямаше да обърне внимание на келнерката. Знаеше, че винаги имаше един момент, когато клиентите улавяха нещо от нея самата. Не го търсеше нарочно, но си го позволяваше, знаеше, че го заслужава. След терапията все пак бе останало онова допълнително движение, с което тялото й компенсираше последиците от операцията. Околните виждаха как бедрата й изпъват униформената пола. Блузата с монограма на ресторанта бе елегантна и прибрана, без да очертава формата на гърдите й, но оставяйки впечатление за изисканост и доверие.

- Харесват ли ти?

- Права си, наистина ми харесват.

- Те са една от клюките на хотела, как така не си чула досега?

Вероника допълни, че той е собственик на закъсала рекламна фирма, която още се опитва да се задържи в играта, а тя била съпруга на един от мастодонтите в бранша. Дошла от Варна на среща на випуска им. И двамата някога учили в университета. Не били просто от един випуск, а гаджета. Нещо не се получило както трябва и си останали само бивши гаджета. Как така бе пропуснала?

- О, тя може да си позволи много неща - продължаваше Вероника, когато се засичаха на бара, вземайки поредните поръчки. - Представяш ли си? Мъжът й е милионер. Обиколила е света и май си прави каквото си иска. Да им видиш само сметката досега.

- Изглежда жена със стил.

- Може да си го позволи. Но и той има осанка, не мислиш ли.

- Така е.

- Сега била главен редактор в издателската къща на мъжа си. Имала и дял. "Дивея" или "Ведея", нещо такова, не го запомних. Ти може да си чувала.

Не, не беше чувала. Изглежда Вероника имаше инстинкт за тези неща. Вълнуваше я повече жената. Не се знаеше дали самата тя някой ден нямаше да е собственичка на комплекс като "Плаза Холидей". Вилиана, ако бе тя, я привличаше.

- Ще се върнеш към предишния си живот, сигурен съм - убеждаваше я той след края на първата серия физиотерапия. - Ще се чувстваш така, все едно нищо не е било. Ще видиш.

Беше дошъл с нея на контролния преглед. Лекарите се държаха така, сякаш изобщо не са очаквали трудното възстановяване. Назначиха още процедури. Прииска й се да им вдигне скандал. Един през друг повтаряха, че няма вече да бъде както преди, че всяка промяна на времето ще я тормози, че трябва да си намери работа на стол, да не вдига тежко, и да не преуморява крака си. Руслан не се отделяше от нея и тя се молеше да не вземе и той да й натяква какво я чака до края на живота й. Не го направи. Чакаше пред кабинетите - ако го пуснеха, влизаше с нея, мълчеше, слушаше - после я придружаваше до следващия и дори не правеше опити да я прикрепя, но тя отбелязваше всяко докосване - случайно или нарочно.

- Големи сладури са, когато обсъждат кое да изберат. Все пак накрая си казва думата той.

Наистина изглеждаха стилно. Вероника търпеливо обясняваше, а Вилиана я слушаше наклонила леко глава, сякаш това е занимание, което й е много познато и много приятно. Лицето й бе почти без загар. Със сигурност можеше да мине и за момиче под тридесетте. Само излъчването и елегантната й сдържаност подсказваха, че е жена с положение и избистрен вкус.

- На кое се спираме тази вечер? - попита Вилиана. Пепа от Меричлери вече не изпитваше никакво съмнение, той беше, виждаше го.

- Какво ще кажеш за това? - Руслан кимна към една от бутилките. - Не сме го опитвали.

- Добре, да видим това тогава.

- Да, то ще е - потвърди той.

- Мерло, резерва 93-та, от Сухиндол - повтори Вероника.

- Да, мерлото. Сигурно си струва.

- Добър избор - отвърна тя и кимна към Пепа да изтегли количката.

Отдалечи се плавно. Още виждаше ръцете му. Бяха същите ръце с тесните длани и тънките китки, чиито косъмчета меко блестяха на изкуственото осветление. Но Пепа знаеше, че те запазват лъскавината си и през деня, и в сумрака на вечерта или в още сънената дрезгавина на утрото. Същите тези ръце я бяха прикрепяли и носили, ако това се налагаше, седмици наред. Дори бяха я къпали.

Изобщо не беше я забелязал. Цялото му внимание бе обърнато към Вилиана. Очите му не просто я галеха, поглъщаха я. Още ли я обичаше? Или отдавна обичаше само онова, което някога е била за него. А може би обичаше самата история, която така и не бе достигнала до щастлив край. Но и до трагичност не бе стигнала. Нима тази любов още продължаваше? Пред Пепа от Меричлери течеше нов епизод от нея. Преди беше виждала само него. Нея си я представяше. И сега тя, тази току-що оформила се и още едва осезаема представа, бе по-различна от оная от преди почти седем години и половина. Тогава виждаше, че Руслан е влюбен, сега разбираше защо.

- Пепи, разочароваха ли те?

Беше се отнесла за момент.

- Готини са наистина.

- Той се надява, че това е ново начало. Както и че, ще му помогне да закрепи бизнеса си.

- Струва ми се, добър човек.

- Така изглежда, Пепи, но нали знаеш, че това в бизнеса няма кой знае какво значение. Не е задължително условие за успех

Продължаваше да усеща ръцете, но не и погледа му. Очите му може и да не бяха за нея, но ръцете му още бяха тук и тя, любувайки се на усещането за полет, си спомни как я почистваше с топла гъба и сапун, как й помагаше да мие косата си, крепейки я над високата мивка, облицована с бели квадратни плочки, не големи, във всеки случай не повече от педя по диагонала, и със замърсени фуги, които, колкото и да търкаше, не се почистваха никога идеално. Бяха тук и докато й помагаше да се придвижва и храни, да се мие, да ляга и става от сън. С тях донасяше покупките, които бе поръчала и понякога готвеше, следвайки подробните й указания. Дори не направи опит да се възползва от това, че е сама, че е пострадала, че е толкова зависима от него. И че е жена, която бе така самотна и разкрита. В началото тя се притесняваше от това, че е мъж, макар и повече момче все пак, както сама си повтаряше в опит да не мисли за ръцете му. Изпитваше вина, че го поставя на такова изпитание. Бяха се озовали сами в стаите си. След счупването тя бе изпратила Венелин при родителите си. Той караше зимата сам, съквартирантът му бе прекъснал за година, но продължаваше да плаща четвърт от наема и това го устройваше.

Възрастната двойка обеща пак да дойде. Дори се закани да заяви в резервацията си маса при Пепа от Меричлери. После добродушно се радваха на идеята си. Компанията със сребърна сватба на мъжа и жената, които видимо не се понасяха, остана след полунощ.

Вече знаеше откъде се е появило усещането, въпреки че още не можеше да си обясни как така сетивата й бяха уловили присъствието на Руслан и Вилиана, без умът й да го осъзнае навреме. Никога не бе правила опит да си обясни защо миг след падането и счупването, вече в разкъсващите клещи на болката, бе усетила онова чувство за полет. По-късно Руслан й каза, че може би тайната е в това, че всеки някога е искал да полети, но не всеки умее да улавя моментите, когато това наистина става. Обяснението не й се видя убедително.

Беше шест без нещо. Трябваше да отвори кафенето, да включи машината за кафе да загрява, да подреди в движение нещата, които втората смяна не бе успяла - винаги имаше нещо, което пропускаха, да посрещне първите клиенти. А закъсняваше. Изглежда час или два преди това бе започнало отново да вали. Докато се спускаше по стълбите, прескачайки по две-три стъпала, се стараеше да не вдига шум. Оня старшина танкист, който някак си бе успял да се намърда в офицерския блок, пак щеше да я причака след работа, за да я обвини, че не оставя почтените хора да спят, когато е най-сладко. Напоследък се изкушаваше да му обясни, че от сладък сън също се хваща диабет. И то старчески. Още валеше, върху стария сняг имаше нова пелена - пухкава, кристална и тиха.

Изтича от входа и полетя... По-късно се бе опитала да пресметне колко трае полетът на човек, хлъзнал се върху невидимия лед и полетял нагоре и напред неочаквано и свободно, без още да се е ядосал от това, което му се случва, и без да е опитал да се предпази при приземяването.

Падна върху заледената метална скара, която военните бяха заработили в тротоара, за да не им я отмъкнат. Дори не бе извикала или изохкала. Чу как от гърдите й изсвистя въздухът. Чу и тупването на тялото и изпращяването на костта. Болката заля мозъка й и тя разбра, че не може да мръдне. Но още я владееше онова чувство за лекота и свобода. И усещането за летеж, което не я напусна, дори когато от входа се изтърси старшината, нареждайки пресипнало: "Какво направи, бе момиче? Мале, ти си се потрошила. Не мърдай! Ей сега, ей сега! Дръж се! Сега, сега момиче, отивам за помощ. Стискай зъби, момиче!"

- Твоите влюбени наспаха ли се?

Сутринта Пепа от Меричлери откри, че усещането за полет вече се бе стопило. Мислеше си за миналата вечер. Не изпитваше огорчение от това, че той не я позна - може би защото изобщо не бе погледнал към нея през цялата вечер, дори когато застана до масата му с винените мостри. Знаеше, че не бива да мисли за болката, след като още поне има спомен за полет.

- Цъфна съпругът и си прибра съпругата, Пепи.

Вероника не бързаше да разказва.

- Да не са се хванали гушите?

- О, не! Дойде човекът, най-прилежно си паркира лексуса и най-вежливо попита на рецепцията за госпожата. Соня му каза, че не дават информация за гости, а той отвърна, че не го интересуват гостите, а съпругата му и Соня хлъцна. Аз тъкмо влизах. Пари би дала да можеш да видиш физиономията й.

- Качи ли?

- Даже не попита за стаята. Поиска да й предадат, че е долу и, че я чака. После каза, че ще пие кафе със сметана - течна, ако имало, сякаш в "Плаза Холидей" не сме чували никога за течна сметана, - и седна във фоайето. Сончето се съвзе и звънна горе. След няма и петнадесет минути, госпожата слезе.

- Как е успяла толкова бързо?

- И аз се запитах. Загадка. Даже беше с дневен грим и в тоалет за път. Антон смъкна чантата й. Съпругът я посрещна още пред асансьора и си тръгнаха.

Докато пътуваше с пежото си насам, бе решила да направи така, че все пак Руслан да я забележи. Не знаеше как точно ще го постигне, но бе убедена, че ще успее. Можеше да го пресрещне на влизане или излизане от ресторанта, да му се усмихне в бара или да го заговори във фоайето. Колебаеше се дали да изчака да остане сам, но накрая реши, че ще е по-добре да е с Вили. Сигурна бе, че ще се зарадва, но не успя да си го представи. Щеше да го попита дали още гледа Бертолучи, но и това не можа да си представи. А ето че беше го изтървала. Можеше да опита да вземе адреса му от регистратурата. Трябваше да помисли.

- И кво, той се изниза тихо и безславно?

- Ми, изнизал се! Тук е още, Пепи. В офиса на охраната. Оказа се, че няма кой да плати сметката. Картата му нямала покритие. Системата я отхвърли няколко пъти. Опита с друга - същото.

- Нима дамата не е платила?

- Не, Пепи. Платена е само нощта от срещата на випуска. Всичко оттогава досега си е за тяхна сметка.

- Тоест, за негова.

- Така се оказва. Стаята се води на негово име. Сметките от бара и ресторанта, от сауната и фитнеса, също.

- Ангелин му заяви, че ако не уреди нещата, ще го даде на полицията.

Пепа от Меричлери остави Вероника да разказва на друг историята и отиде да си облече униформата. Бяха пратили Антон до адрес, на който можело да дадат пари за сметката, но там нямало никой. След като се приготви, застана пред огледалото. Завъртя се първо наляво, после надясно, отстъпи крачка-две назад, сетне направи няколко напред и се върна, където бе застанала в началото. Добре изглеждаше. Даже много добре. Сигурна бе.

Офисът на охраната бе заключен. Тя почука, но никой не се обади. Управителят тъкмо излизаше от своята.

- Ти не си ли подранила, нали си втора смяна? Как научавате нещата още преди да са станали, ей! Винаги съм се чудел. Сега се връщам. Изчакай ме!

Тя седна на канапето до стената напреко на прозореца. В ниското се виждаше Велико Търново, червените сгради на университета, аулата, по-нагоре, на хълма Света гора, изоставеното виенско колело и пустеещата след гората сграда на ресторанта, където работеше след възстановяването си от травмата. Изправи се и отиде до прозореца. Счупеното не я болеше. Не я тормозеше при смяна на времето. И при натоварване не й създаваше затруднения. Никакви проблеми нямаше с крака си. Само комплименти за походката й бяха останали от оная зима. И чувството за полет, което се бе върнало така мистериозно снощи и така внезапно бе изчезнало на сутринта. Виждаха се кварталите над центъра и стадиона, пилоните на нощното осветление.

Когато Ангелин влезе, тя още стоеше до прозореца.

- Не се забавих, нали? Разбрах, че Вероника ти е разказала подробностите. Соня се съвзе. Антон отиде на нов адрес. Чудя се да викам ли вече полиция.

- Нали си му дал срок.

- Така е. Но всъщност исках да говоря с теб за друго. Взели сме решение да те направим управител на салона. Какво ще кажеш?

- Трябва да помисля.

- Хайде и ти сега! Впрочем помисли, важното е отговорът да е "Да". - Той погледна към монитора и възкликна: - Я, сметката му е платена! Получило се е потвърждение.

Ангелин огледа внимателно кредитните карти на Руслан, които стояха на бюрото до монитора, после ги вдигна на нивото на очите си и ги разгледа още веднъж, обръщайки ги и от двете страни - първо едната, после другата, като че ли можеше на тях да разчете салдото или се опитваше да научи наизуст съдържанието им. После натисна бутона:

Появиха се портиерът и Соня.

- Изпратете госта. И му поднесете извиненията ни. С букет и бутилка вино.

Те стояха и не излизаха.

- Какво още чакате? - почти кресна Ангелин. - Всичко е уредено. И му върнете картите. Мен ме няма. Като нищо може ние да сме оплескали нещата.

Портиерът вече излизаше. Соня го последва. Управителят се обърна към Пепа:

- Е, и ти ще имаш такива случаи. Размисли ли вече?

- Трябва да тръгвам.

- Тръгвай! И още не споделяй за назначението. - Той се подпря със свити юмруци върху бюрото, после добави: - Не мога да си обясня какво е станало. Представяш ли си, ако бяхме го изтървали? Щяхме да изгорим с 1700 лева. Но сега той може да ни съди.

Пепа повдигна леко рамене, в съгласие - да, така е, направо не е за представяне - и излезе.

Всъщност бяха само 1679 лева и 80 стотинки. Поправи го наум и се насочи към ресторанта. Напомни си, че после трябва да върне кредитната си карта в гардеробчето преди началото на смяната.

Може би чувството за полет днес щеше да се появи отново и по-рано. Надяваше се да е така, беше сигурна. Трябваше да го улови навреме. На вратата се сблъска с Руслан. Докосна ръката му, видя очите му. Усети аромата му на мъж. Той се извини, погледна я, усмихна се и отстъпи - макар и от персонала, тя бе дама, а той, въпреки че вече не бе гост на хотела, кавалер, - заобиколи я и отмина.

 

 

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2013, № 2 (159)