ВЕЧЕРЯ ЗА ПЕКИНЕЗ

Миролюб Влахов

web

Няма лесна любов, казваше майка й. Напоследък Ирен често си спомняше думите й, но това не я успокояваше. Чувстваше се несигурна и разстроена. Трябваше да направи избор и това я изнервяше. Не беше сигурна, че си заслужава усилието.

Не искаше да спори и с баща си. Не очакваше, че той си дава сметка колко важно е това за нея. Може би просто не искаше да признае, че отново се е озовала в състояние на объркване и безпомощност и сега усилията й отиваха не за да се измъкне от него, а за да не продължи да затъва още и още. Баща й тъкмо това щеше да каже, най-вероятно още на втората минута - че постигането на нещата изисква усилие. Че дори изтърпяването им изисква усилие и, че не се знае дали то не е най-трудното всъщност усилие. После щеше да й каже, че няма как да се избегне плащането на цената и че нещата струват толкова, колкото страдание е необходимо за постигането им. Нямаше да я пожали.

Тя очакваше разбиране. Искаше да говори за любовта си и да разбере дали това изобщо бе любов. Недоумяваше защо любовта не може да е лесна. Мечтаеше да обича, но може би все пак много повече мечтаеше да е обичана. На моменти това й се струваше егоистично, но едно такова признание също бе част от усилието, което дава стойност на нещата. Надяваше се, че тази вечер ще успее да разбере истината, независимо от цената. Мислеше си, че е готова да я плати. Трябваше да му каже, че очаква да не е безразличен към нея. Искаше да чуе от него, че я обича. Отговорът му можеше да й донесе страдание, но поне щеше да сложи край на очакването.

Идеята бе по-скоро щура, отколкото банална, но всички решиха, че е сладка. Всъщност бе тъпа. И въпреки това я приеха по-скоро с ентусиазъм. Истината беше, че имаха нужда всеки да види как ще се отнесат към него останалите. Сезонът набираше скорост, две трети от състава бяха нови и още не мислеха, че след няколко месеца вече няма да са тук.

Методи трябваше да признае, че тя го вълнуваше. Не беше убеден, че е правилно и това го правеше предпазлив, от което ползата бе, че оставяше впечатление за истински деликатен мъж в постхристова възраст. Ирен приемаше това като допълнение към добротата, с която той обгръщаше всичко около себе си. Харесваше й, че до него се чувстваше приютена и че можеше да говори за сериали, мода и книги, без да е задължена непрекъснато да се самонаблюдава дали не бърка в нещо.

Нямаше значение колко е безразсъдно, важното е да е правилно, казваше си Методи. Беше готов да признае тази любов, но не искаше да избързва. Не беше си отговорил дали е правилно. Беше навършил тридесет и осем и още не се чувстваше мъж в зряла възраст, не бе сигурен дори, че е в разцвета на силите си, макар да знаеше, че трябва да е така. Живееше в жилище, построено от баща му, бог да го прости, в което всъщност се бе настанило семейството на брат му. Очакването, че някога то ще остане само за него, както се говореше приживе на баща му, си бе останало само очакване. Имаше зад гърба си светкавичен брак, последвал една светкавична и безразсъдна любов. И двете бяха завършили с почти толкова светкавичен развод, от който наследи горчивината от светкавичната изневяра на жена си и неясната и идеализирана обич към дъщеря си. Тя още не смееше да го приеме за таткото, от когото имаше нужда.

Прикриваше страховете си, за да издържи. Продължаваше да се чувства отговорен. Въпреки това се надяваше, че вече може да постига нещата, независимо колко бе безразсъдно. Дори бе сигурен, че влюбването му в момиче като Ирен не го прави виновен, но все още не можеше да намери тъкмо достатъчно безразсъдност, за да й го признае. Оставаше му да бъде винаги наблизо, за да я изслушва и подкрепя, когато объркаността й вземеше връх. Освен това се надяваше, че тя все някога ще забележи, че това не е просто доброта и че сама ще се реши да му го каже. Така щеше да е по-добре, макар да го смущаваше подозрението, че едно признание от нейна страна би било по-скоро компромис.

Напоследък, особено през зимата, когато смените не бяха натоварени, но все така дълги и някак приятно и странно тъжни, тя напускаше рецепцията и идваше при него в кухнята. Облягаше се на шубера и се опитваше да говори за колебанията си. Методи се питаше дали си дава сметка, че идва не просто защото нямаше при кого другиго да отиде в почти празния комплекс, а защото не можеше да устои да не дойде. Нали можеше да си седи на рецепцията, да наблюдава паркинга и профучаващите по второстепенния път за Габрово и Шипка коли, да гледа безкрайните повторения на любимите й ситкоми или просто да чете някой роман на Софи Кансела. Обаче тя идваше и се опитваше да представи това като случайност, но твърде бързо се отказваше и започваше да му говори с оная веселост, която всъщност бе маскарадното домино на тъгата, която я изпълваше и която тя не винаги осъзнаваше.

Той я слушаше и се опитваше да не изказва одобрения или напътствия. Това би го отдалечило от нея. После тя го канеше да изпушат по цигара и след няколко минути, които му трябваха за да довърши това, което правеше в момента, но и за да покаже известна независимост, той приемаше. Излизаха и сядаха на пейката пред ресторанта, между цветарниците, които сега бяха пусти и унили, и си говореха тихо и с надежда, че някога всичко ще бъде добре, но без да уточняват нито какво имат предвид под това "всичко", нито кога точно ще е това "някога". Просто си говореха и бе достатъчно, че тя е до него, дори имаше усещането, че вече са истински близки. Струваше му се, че няма да е толкова трудно да бъде всеотдаен към нея и че тя усещаше някъде дълбоко в себе си тая негова готовност. Не искаше да допусне, че това я плаши. Надяваше се, рано или късно, усещането й да се превърне в неустоима потребност, после в чувство, което е достатъчно силно, за да не се срамува от него и накрая в признание, че го харесва и иска. Тогава неговата собствена безразсъдност да се влюби в нея щеше да му се стори лишена от вина и отговорност.

Хрумването да отпразнуват идването на кучката Мина се хареса на Милена. Милена беше нова, но бяха я назначили направо за управител. Не бяха забелязали кога точно се бе появила кучката, но беше някъде около деня на свети Мина и решиха да я кръстят така. Струваше им се оригинално една кучка да носи име на светец. Иначе тя бе дошла още преди гората да опъстрее и шумът от реката, която течеше само на стотина метра, да стане по-остър и потискащ в сивотата на настъпващата зима. Беше черен женски пекинез и нямаха друго обяснение за появата й, освен че е забравена или нарочно зарязана от някоя спряла за обяд кола. Второто изглеждаше по-вероятно. Беше стара кучка, страдаше от артрит и походката й бе патрава и будеща съжаление, дори я правеше симпатична. Настани се в комплекса, без да създава проблеми, умееше да бъде незабележима и не се моткаше пред гостите. Изглеждаше така, сякаш бе прекарала целия си живот тук.

Билян не бе съгласен да чака. Предпочиташе сам да вземе това, което желаеше вместо да разчита на нечие благоволение, за да го получи. Методи все повтаряше, че ако някой се опитва да те засенчи, е по-добре да го оставиш да слънчаса, но това бе твърде несигурна перспектива и в крайна сметка не водеше до избягване на засенчването. Билян не виждаше как слънчасването на някого ще помогне на него самия. Беше свикнал да го забелязват, знаеше, че го забелязват и не мислеше, че трябва да се насилва да изглежда задръстеняк. Изобщо не искаше да е тих и скромен. Скромността бе добродетел за хора, които не притежаваха други качества.

За него бе важно да е прав. Нямаше нищо против да го смятат за перде. Беше красиво перде и не се чувстваше задължен да е благороден. Красотата му даваше предимството да избира и той бе усетил, че нерядко тя е много убедително оправдание. На моменти ставаше циничен. Беше открил, че това привлича, още повече че той никога не си позволяваше да обяснява защо понякога е нетактичен и груб, дори вулгарен - даже с Ирен. Това й харесваше, сигурен беше. Инстинктът му на красавец с дълги чупливи коси, на които биха завидели повечето жени, му подсказваше, че щипка "лошо момче" е подправката, която го правеше привлекателен и желан.

Въпреки това, Ирен бе започнала да се навърта около Методи. В комплекса работеха предимно жени, повечето млади. Почти всички бяха или разведени, или самотни, озовали се тук в някакви междинни периоди между обърканите си връзки и верността към мечтата, че все някога ще срещнат голямата любов, която заслужават. За две години и половина Билян бе наблюдавал как повечето търсеха компанията на Методи. Все още нямаше обяснение за това. Методи вече не бе млад. Беше разведен, слабоват и не по-висок от среден ръст. Олисяването му не бе само загатнато, доста бе напреднало и в никакъв случай не бе красавец. Въпреки това, жените го харесваха и разсеяно, нарочно или случайно, но сравнително бързо, се озоваваха около него. Някои даже открито флиртуваха и това флиртуване изглеждаше много естествено, дори приятно, макар да не даваше особени надежди за нещо повече.

Билян си казваше, че това не го засяга. Имаше Ирен и знаеше, че тя е влюбена и е готова да е негова още дълго занапред, може би завинаги. И въпреки това навъртането около Методи го тревожеше. Беше някаква смътна, неуловима и необяснима тревога и напоследък бе взел да я възприема като заплаха. Виждаше му се странно, че до Методи жените се чувстваха спокойни, смееха се на шегите му, опитваха се да му угаждат или да седнат в неговата кола, когато идваха или си отиваха от работа. Просто му се радваха и все по-неприкрито хитруваха, когато се правеха нарядите, за да се паднат в неговите смени. Постепенно спокойствието му, че трудно ще се намери някой, който да го засенчи в очите на Ирен и останалите се беше превърнало в стремеж да разгадае Методи. Не го задоволяваше обяснението, че просто е добряк.

Мина се настани в комплекса, без да създава проблеми. Беше в края на втората смяна, когато Билян я откри, легнала зад хладилника на външния бар. Скоро щяха да го затворят, но есента вървеше мека и още държаха напитки и оборудване отвън. Тя остана легнала на топло до агрегата, направи само леко движение, сякаш искаше да се извини и да покаже, че би се махнала, ако пречи, но че всъщност не вижда защо да не остане тук - на топло и завет. Билян й се усмихна и му се стори, че тя му отвърна.

- Ей, ти коя си? Как се намъкна тук?

След няколко седмици тя му стана най-вярното същество. Това дразнеше останалите. Дори Ирен го ревнуваше от Мина, въпреки че го казваше уж на шега. Постепенно Мина се превърна в извинение за моментите, в които не му се стоеше до Ирен. Той знаеше, че тя го обича, но не искаше да й отвърне със същата безусловност. Докато Мина го обичаше без непрекъснато да я прегръща и гали. Можеше да я притегли и сложи в скута си и тя се настаняваше там покорно и с доволство, но не показваше неохота, ако цял ден не й обърнеше внимание. Може би защото тя все пак бе истинска кучка, а Ирен само момиче, което иска да е всичко за някого. Напоследък тя все по често го питаше харесва ли му да са заедно. Той нямаше отговор.

- Пресилената любов не носи нито чест, нито достойнство - рече му веднъж Методи. - Не съм го казал аз, Еврипид се е сетил преди мен.

Билян не знаеше кой е Еврипид, но мисълта му хареса. Любовта на Ирен му се струваше пресилена. Усещаше тази нейна обич като тежест. Това, че тя го обичаше по такъв начин, го задължаваше. Не искаше да се впуска в обяснения. Подобни признания му се струваха позорни. Харесваше му секса с нея, но напоследък той бе все по-театрален с безкрайните й приказки и ласки преди и след най-важното. Не виждаше къде точно е удоволствието. Жените преди го бяха научили да взема същественото и той дори не подозираше, че с Ирен нещата са други. Във всеки случай не ги възприемаше като нещо повече от лигавщина. Търсенето на чест или достойнство в тия неща също му се струваше лигаво.

Всъщност идеята да организират вечеря за Мина по случай половин година от появата й в комплекса бе на Билян. Той я изтърси като шега, но Милена реши, че това е добър повод екипът да се опознае. Дори настоя "старите" да седнат между новите, за да улесни сближаването. Тя самата предпочете да се настани недалеко от Методи - нали също бе нова и също й бе приятно да е в компанията му. Нямаше сериозно напрежение. Беше й омръзнало да се бори за мъже, знаеше, че пълнотата й пречи. Не можеше да понася Ирен - беше прекалено стройна, а може би и прекалено хубава. Освен това й бе неприятно да я гледа как се суче около Билян. И на Милена би й се искало да бъде с мъж като него. Ако не бе твърде дребнаво и инстинктът й не подсказваше, че ще е грешка, навярно би насмела Билян заради Мина и би изхвърлила кучката. Трябваше да го направи, но си даваше сметка, че затварянето на очи пред едно такова дребно нарушение я прави по-човечна и разкрепостена и по някакъв начин й даваше коз друг път да бъде строга на базата именно на този компромис. .

С известно облекчение Методи установи, че Ирен не се премести при Билян дори когато вечерта напредна. Последните седмици тя по-рядко го навестяваше, дори бе започнала да се пише в други смени, но той приемаше това като несъмнен знак, че мисли за него. Харесваше му да тълкува промяната в поведението й като опит да се отскубне от влиянието му. Вярваше, че тя ще се завърне и че този път ще бъде готова да приеме чувствата му. Надяваше се, че за това е достатъчно поведението му на мъж, който е деликатен и отзивчив и не толкова самонадеян. Не искаше тя да обича Билян. Искаше да се влюби в него, а после да признае, че го обича.

Сякаш за баланс, напоследък Билян не се отделяше от него. Методи винаги се бе държал добре с него, макар на моменти да се опитваше да му подскаже, че е още момче. Билян беше висок. Имаше тясно и издължено лице и тъмнокафяви очи, които изглеждаха дълбоки. Не бе приказлив и това му придаваше загадъчност, която не осъзнаваше, но все пак чувстваше, че притежава нещо, което се харесва и привлича. Понякога Методи се заглеждаше в косата му. Стигаше до средата на плешките. Бе гъста, медникаво черна, чуплива и с мек блясък, който задържаше погледа.

Разбираше защо жените го искаха. Дори Милена тайно го заглеждаше и на Методи му се струваше, че е въпрос на време да опита да се вмъкне в леглото му. Това момче носеше предчувствие за перверзност, което със сигурност бе изкушаващо. Стана му мъчно, когато откри това. Виждаше, че Ирен го обича, но си мислеше, че тя обича по-скоро собствената си представа за любов, а Билян просто отговаряше на нея. Наблюдаваше я как се опитва да е всеотдайна и въпреки това да запази достойнството си. Беше толкова лесно да си всеотдаен, когато се стремиш към нещо. Не беше чудно, че в отдаването твърде често човек забравя за достойнството си. И че се сеща за него, когато то рухне. Не искаше тя да страда, но в същото време му се щеше все пак да се опари - мъничко, но достатъчно силно и дълбоко, за да разбере най-сетне, че Билян не е мъжът, когото заслужава. И че той също въобще не я заслужаваше. Но тя не бе стигнала до откритието, че Билян не е това, което изглеждаше. Въпреки това Методи се надяваше, че някой ден тя ще дойде при него.

- Какво, малката май не ти обръща внимание?

Беше Милена. Методи не бе усетил кога бе седнала до него. Не му се говореше с нея.

- Тя си има гадже.

- Това не ти пречи да я харесваш. Нали виждам как те обикаля. Даже се опитва да ти върти номера. Но ти си стара хиена, така ли е?

Сигурно затова още не бе спечелила доверието на старите. Без да ги познава, се опитваше да ги привлече с откровенията си какво мисли за тях.

- Харесвам я, но само я харесвам. Тя е малка.

- Не ми ги разправяй на мен тия. Какво значи малка? На двадесет и шест е, проверих в картотеката.

- Аз скоро ще стана на четиридесет. Не съм за такива момичета.

- Ти си знаеш. Но ти личи, вярвай ми.

Той понечи да й каже, че това не й влиза в работата и че всъщност не вижда защо да не харесва момиче като Ирен, но тя вече бе станала и се отдалечаваше. Беше на седма или осма бира и постоянно му се пикаеше. Налагаше се пак да се облекчи.

Ирен бе видяла как Милена говори с Методи. Може би бе нетактично от нейна страна да не размени поне две приказки с него, но тази вечер бе на Билян. Най-сетне бе готова да направи усилието и посрещне последствията. И без това Боряна на няколко пъти я бе подкачила, че сега е моментът.

Билян бе излязъл. Беше съблазнителен и подходящ да се лепне някоя за него и тя проследи как той предпазливо взе разстоянието до вратата и изчезна зад нея. Щеше да се върне и това щеше да е нейният момент. Надяваше се, че все още бе достатъчно трезвен, за да разбере какво ще му каже и да знае какво да й отговори.

Реката беше тиха. Методи се изпика във високата папрат на стъпка от брега, опитвайки се да пази равновесие. Помисли си, че ако цамбурне във водата, може да се удави и течението щеше да го повлече към бързеите над Дебелец. Бирата го хващаше, но още можеше да мисли и да усеща болката от нещата, които му липсваха. Разбирането, което даваше на другите, липсваше на него самия. Нечия преданост му липсваше. Знаеше, че я заслужава. Защо да не заслужаваше предаността на момиче като Ирен? Нямаше ли право? Спомни си, че в стаята си бе оставил бутилка коняк и се усмихна. Поне щеше да си допие. После се сети, че навярно усмивката му изглежда като гримаса, но тук в тъмното нямаше кой да го види. Сега той бе един невидим мъж, от когото реката не се интересуваше. Трябваше да се връща.

Билян беше се провесил през парапета на панорамната площадка под комплекса и изобщо не го забеляза. Когато го доближи, чу хлипането. Изглежда бе повръщал. Миризмата бе още остра и предизвика спазъм и в гърлото на Методи, но той го овладя.

Докосна го по рамото и усети косите му. Настина бяха меки, сега и влажни.

- Не искам - изхлипа Билян и се извърна. - Не искам да ме обичат.

- Спокойно, спокойно. Какво е станало?

- Искам да съм сам. Не искам да дължа обич.

Той продължи да хлипа и скимти. Отпусна се на рамото на Методи, зарови лице в яката му. Скимтенето прерасна в циврене, достигна апогея си и постепенно се успокои в разтоварващ плач.

- Не искам да се връщам там. Не искам! Никого не искам.

Методи го прихвана и усети как тялото му съвсем се отпусна. Всеки миг щеше да се свлече на площадката. Той го повдигна и понесе на ръце. Удиви се, че успя да изкачи стъпалата до входа на хотела, повтаряйки си, че и Билян май има нужда от още някое питие, преди да заспи. Беше неочаквано лек. За момент съобрази, че така може би е по-добре. Защо досега бе мислил, че е по-хубаво Ирен и Билян най-сетне да се обяснят. Може би те всъщност отдавна бяха се разминали.

Ирен изчака четвърт час и понечи да излезе и да го потърси, но се отказа - все пак нямаше да нахълта в мъжката тоалетна я, за да го попита дали я обича. Освен това бе сигурна, че всички ги наблюдават. Но и след половин час Билян го нямаше. По едно време се сети за Мина и опита да се усмихне - нали цялата тая дандания бе в нейна чест. Но и кучката я нямаше. Премести си при Боряна и останалите и се постара да бъде весела.

Вече на разсъмване се прибра в хотела. Знаеше, че Билян бе запазил единична стая. Кучката Мина лежеше на стелката пред вратата му. Побутна я с крак:

- Хей, махни се, кучко такава!

Мина се отмести с неохота и се извърна да надникне в стаята, сякаш колкото да се убеди още веднъж в това, което вече бе подушила. Леглото беше непокътнато. Върху стола до тоалетката бе метнато якето му. Ирен усети буцата в гърлото си. Предчувствието й се сбъдваше - страданието нямаше да я отмине. Явно беше проспала нещо и някоя мръсница, вероятно от новите, все пак бе успяла да го замъкне в обятията си. Той щеше да се събуди до друга, не до нея, нали всеки имаше правото да се събуди до някого.

Кучката търпеливо изчака, може би в колебание дали да не тръгне след нея.

Ирен не знаеше какво ще каже на Методи, но вече бе сигурна, че иска именно на него да го каже. Отвори внимателно, опитвайки се да не вдига шум. Щеше да влезе, да седне срещу леглото и да го гледа как спи. Щеше да чака да се събуди, да я види и да срещне погледа й. Тя щеше да е първото нещо, което той щеше да види в това утро. Буцата в гърлото й се топеше.

Методи се чувстваше отмалял, още му се спеше, но знаеше, че и да затвори очи, няма да се унесе отново. Слепоочията го боляха. Трябваше да се разтъпче. До ума му достигна мисълта, че не си е у дома, че е в хотела на комплекса и че днес трябва да е дневна смяна. Налагаше се да остави доспиването за довечера. Протегна се и докосна нечии крака. Къде всъщност бе? Сложи ръка върху купа завивки пред себе си и напипа очертанията на нечие тяло. Дявол да го вземе, докъде я бе докарал снощи? Дръпна завивката и видя смолистомедните къдрици. Бяха разбъркани, но запазили мекия си блясък. Не бяха на Боряна. На кого бяха? Усети аромата на чуждото тяло, непривичен и смущаващ. Гърбът, само на сантиметри от него, бе гол. Виждаха се трапчинките край лопатките и веригата на гръбнака, равномерното дишане.

В следващия момент осъзна, че и той е гол. Нямаше дори слип. Изстена едва чуто и откри, че не помни почти нищо. Наистина ли не помнеше, или не искаше? Може би все пак, че Билян дълго плака преди да се успокои. Както и, че и двамата доста пиха, говориха и накрая се смяха на нещо си. А сега го изпълваше смътен спомен за нежност. Помисли си, че това е отвратително, но си даде сметка, че изобщо не се чувства така. Напротив, чувстваше се като след нещо хубаво.

Той бавно се извърна и отметна завивките, преди да се изправи, и отиде до банята. Нуждаеше се от студен душ. Едва тогава забеляза, че във фотьойла има някой. Не, не беше Мина. В този момент кучката се появи на вратата, спря се, огледа с разбиране тримата, приседна на задните си крака и се прозя с облекчение.

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2013, № 2 (159)