Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕД БЕЗДНАТА НА СЪКРОВЕНАТА НИ СЪЩНОСТ

Миролюб Влахов

web

Христина Панджаридис. НичияПървата ми среща с Христина Панджаридис бе преди около година и половина - задочна, може би някак случайна и неочаквана. Но откриваща пътеки. Почти година по-късно в електронната ми поща се озова ръкописа на романа "Ничия", вече оформен за печат. Христина очакваше излизането му в пловдивското издателство "Жанет 45" и се вълнуваше кога точно ще стане това и как ще бъде приет романа, дали е успяла да напише добра история? Вече бях изчел много нейни стихове и хайку, поне дузина разкази. Макар и да не се познавахме лично, вече не бе непозната Христина. Бяхме обсъждали ръкописи на разкази и пиеси, идеи за различни творби, дори за един друг роман, атмосферата в писателската диаспора. Бях приел, че вече имам още един приятел, чиято стилистика и натюрел ми допадат, и то не толкова като поведение, колкото като отношение към нещата и характер - непреклонен, но и радушно доверчив в постигането им. Представата ми за нея бе пръсната между множество полюси и един от тях бе способността й да е неуморима в писателската си работа, неизтощима на идеи и усещания, на неограничената й способност да се изразява чрез словото, при това във възможно най-широк в жанрово отношение диапазон.

Христина Панджаридис вече бе издала един роман - "Ярост" (2011), в съавторство с Димитър Стоянов, но с "Ничия" габаритите на нейното творческо амплоа получават ново и убедително очертание. Новият роман носи вероятно белезите на авторовия характер, нейната специфична чувствителност и смелост да се докосва до оголения (и разкъсан дори) нерв на болката, до трептящите и наранени фибри на душата, до все така недостижимата любов... или по-добре до мечтата за любов. "Ничия" е дълбоко етичен текст, който акцентира върху ценности, заради които си заслужава да живееш - обич, вярност, майчин или общочовешки дълг; в същото време той е пропит от чувства като тъгата и вината, като усилието или привилегията да бъдеш приятел, но и да понесеш предателството на приятеля или любимия. Романът е изтъкан от въпроси и отговори, от случки и истории, от мисли, тези и антитези за щастието, покрусата, съпричастието. Или от осъзнаването на прости и извечни истини, но чрез пречупването им през откровено и безпощадно реалните съдби на персонажите, като тази, например, че няма присъда да не си обичан, но че това е нещо, което може да се окаже бездна за преодоляване или метаморфоза на нравствената ни същност, когато сме изправени пред въпроса така ли е наистина, действително ли сме осъдени да не сме обичани, независимо от това какъв е отговорът и можем ли изобщо да достигнем до него.

И като сюжет и фабула, и като образност, като диалогичност и монологичност, повествованието на "Ничия" е експресивно, бързо, на моменти зашеметяващо, директно вкарващо ни в атмосферата на романа не само като читатели, а и като съучастници в съдбите на главната героиня Доротея, на останалите персонажи като Росен, Милена, Фернандо... Следват история след история, съдба след съдба. Случките се преплитат, застъпват, кръстосват, противопоставят - като стара кинолента, върху която пращят и просветват драскотините на времето, превърнали се в белези по душата на Доротея. Да, усеща се недостиг на старателно наслагвания и лустросан спояващ материал, така присъщ на някои романи, забъркани по рецептурник, недотам изпипан е и сюжетният баласт, като че ли съзнателно е избегнато прецизното балансиране във формата и структурата. Еластичността, пластичността, елегантността на изложението обаче са постигнати и са споени чрез усещанията на основния персонаж (но и на самата авторка, която сякаш сама присъства невидимо като осезаем допълнителен образ), за нещата, които й се случват или вече са се случили; споени са с настроенията и размислите, които тя носи - директно и дори жестоко, но не и грубо или недодялано, внушени ни. Важна е същността на самата история, ненапудрена и нережисирана, важна е нередактираната съдба на човека, неговите преживявания, въпросите и отговорите, които той търси и които не винаги успява да формулира или намира, но и откритието, че това не е причина да спре да го прави пак и пак. Доминираща е историята на една жена, а в нейно лице и личната история на всеки от нас, оная съкровено лично изживяна история, която носим, независимо от всичко и от всеки и ние самите, историята на Доротея, релефно и дълбочинно разкрита и водеща я до чувството, че е ничия и неискаща вече (или все още) да е отново нечия.

Христина Панджаридис като че ли съзнателно бяга от познатите ни класически формули и структури на романа. Това си помислих в минутите след първия прочит на "Ничия", защото, разбираемо е, го четох още веднъж, а след това и след излизането му от печат. Но не ми трябваше много, за да открия, че тя изобщо не се интересува от тях - не защото ги пренебрегва или се стреми да ги коригира, или надгради. За нея несъмнено най-важна е историята на Доротея, неустоимата й потребност да я разкаже, да я сподели, да я осъзнае и покаже неподправена и на нас, читателите, с надеждата, че ние ще я почувстваме и припознаем и като своя собствена история и съдба. В едно свое интервю Панджаридис споделя, че раждането на "Ничия" е било непланувано, но с любов, както между впрочем често се зачева и нов живот, тук леко перефразирам, и че всичко е тръгнало от опита й да напише разказ за Доротея, но неусетно сюжетът, съдбата на героинята, я повеждат към още и още случки и истории, докато всъщност се съгражда и романът. Вероятно това е и една от причините повествованието да е пряко, достъпно, осезаемо, сякаш го разказва човекът до нас, на масата, да е забързано и на моменти задъхано. Панджаридис е останала незасегната от изкушението да се впусне в подробни описания на обстановката или природата, в дълги и тягостни монолози или разсъждения. И успява да го направи тъкмо разсъждавайки и монологизирайки. Което си е постижение и белег за вече доказващо се майсторство и оформящ се, а защо не и оформен, авторски почерк. Несъмнено при нея нещата опират не само до дълбокото познаване на темата, към която тя има определен пресантиман и постижения в другите си творби и жанрови форми, които използва, а именно - съдбата на жената, на майката, отношенията деца - родители, изневярата и наказанието за това, при това не само любовната изневяра, а и приятелската и синовната, дълга, вината, но и добротата и опрощението... Но познаването на тематиката до най-малките й детайли, авторовата концепция за личното, социалното и вечното и защитата й в текст и чрез формата на изложение, са само част от поведението на писателя - другото е труд, последователност и майсторство. А Христина е усвоила и това. И резултатът е несъмнено окуражаващ. В този смисъл за мен "Ничия" се явява лакмус (а и катализатор) и доказателство за присъствието на несъмнен разказвачески талант, за наличието на смелост у авторката не толкова да експериментира самоцелно, колкото да се довери (въпреки съмненията, които вероятно все пак тя има - като всеки отговорно пишещ) както на усета си, на инстинкта си и на собствените си мисли, открития и тези за темата и сюжета, така и на виждането си за пресъздаването им именно чрез такава форма и с такава архитектоника.

Разбира се, бихме могли да си пожелаем на моменти спойката да е по-филигранна, преходите да не са така резки, особено що се отнася до ретроспекциите - или поне за някои от тях. Защото именно ретроспекциите (в някои случаи под формата на сънища или хипотетични разговори с трагично починалата дъщеря или други от персонажите) са материалът на авторката, но и моториката на съдбата на основния образ - Доротея. Докато пътува или чисти чужди домове, докато оказва помощ или съпричастие на другите, докато се вълнува от срещите с Фернандо и Хуанита, с Милена, с другите или води разговори с мъртвата си дъщеря, тя търси опорните точки на собственото си припознаване (и опознаване). Това обаче е повече особеност на романа, отколкото недостатък на структурата. По своеобразен начин то допълнително приковава вниманието на читателя, държи го близо до разказа, до съдбата на героите, прави го не само събеседник, а и съучастник, дори съпричастник, бих добавил.

Езикът на романа е достъпен, без маниерна натруфеност, без жонглиране с внушенията, без дълбокомислени фрази или прекалено отвлечени сравнения. Но въпреки това поетичността е на едно, на моменти, стъписващо метафорично ниво. Панджаридис прави литература, без да литературничи, без да ни демонстрира колко навътре е в литературния занаят и как професионално умее да борави с материята. И това е един от несъмнените плюсове на романа й. Това й помага да ни въведе пряко в съдбата на своята героиня, но и на съпътстващите персонажи, и чрез диалози и монолози, чрез пестеливо, но динамично придвижване на действието да съгради внушенията осезаеми, като запази тяхната многопластовост и дълбочинност - защото за много от въпросите, които терзаят Доротея, просто няма клинично чисти от съмнения, вини и надежди за нещо друго отговори. Озоваваме се отведени в дълбините на една душевност, стъписваме се пред нейната съкровенност - възхитителна, объркана, тъжна или обнадеждена... "Ничия" се чете леко, с любопитство, но и чрез съпреживяване, неусетно авторката ни дърпа напред, въвлича ни в мислите си и тревогите си, в колебанията и надеждите си и ние изненадващо откриваме в това, което четем, и наши, вълнуващо съкровени изживявания. Питаме се докъде ще стигне в пътуването си Доротея, опитваме се да й дадем негласен съвет, да сравним постъпките й с нашите в подобни ситуации. "Щастието е зад ъгъла", казва героинята, но Панджаридис не я оставя в плен на фриволно мечтание и продължава с уточнение с отрезвяваща и безпощадна яснота: "но не се казва точно зад кой (ъгъл) и в коя страна!", с което изправя персонажа си пред трънливия път на търсенето - не само на щастието. Всъщност може би именно това иска да ни внуши - че това е отговорът, че важно е търсенето. И да не се забравя станалото, дори когато то е съсичащо - загуба на дете, на любов, на приятел, да не допуснем обезпредметяването (обезсмислянето) на живота ни - не само веществено, но и емоционално, мисловно, нравствено.

Освен завършена творба (дори с отворената палитра на оценките и очакванията за съдбата на персонажите, което също се явява елемент на единното цяло) "Ничия" е и добре изпипан продукт - стойностен артефакт, за лично и социално ползване. Над книгата е работено с професионализъм, с желание и ентусиазъм и след напускането й на работната маса на писателката. Заслугата е на издателство "Жанет 45", на редактора, на оформителите, на художничката на корицата Капка Кънева... Редакторът Янко Енчев отбелязва, и аз напълно се присъединявам към неговата оценка: "Прекрасна книга. Модерен западен роман, съчинен от славянка. Стоплен от славянка". И специално набляга на вътрешната поезия на текста, на езика и образността. Аз не бих се ангажирал все пак с повече разсъждения доколко романът е повече западен или повече славянски, доколко е модерен или носещ устоите на нашата или нечия друга разказваческа традиция. Не защото няма основание за това. Има, естествено. Докато го четях, кой знае защо си спомних за романите на Франсоаз Мале-Жорис от 70-те и осемдесетте, за "Книжната къща" и особено за "Алегра", за героините им, които подобно на българката Доротея вървят към себе и света, раздирани и изтъкани от въпроси и отговори за обичта, дълга, сомоизявата, пътуването към собственото аз. Или пък за тъгата на героините на Франсоаз Саган с техните екзистенциални търсения и лутания ("Добър ден, тъга", "Покорното куче"...). Но и за един оригинален и интересен роман от последните години на живеещата в Нова Зеландия Румяна Симова - "Дневникът на една брюнетка". Към каквито и съпоставки обаче да ни наведе четенето на "Ничия", за мен той е важен и стойностен преди всичко сам по себе си. Романът носи марковия щемпел на Христина Панджаридис и вече уверено можем да направим извода, че първият му досег с публиката е повече от обнадеждаващ. А това ни дава основание да го приемем за безспорно постижение и да очакваме от авторката нови вълнуващи и успешни стъпки на попрището на разказвача.

 


Христина Панджаридис. Ничия. Ред. Янко Енчев. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2014.

 

 

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.07.2014, № 7 (176)