Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛОДКА ОТ БОРОВА КОРА

Миролюб Влахов

web

На Венета и нейните
три дъщери Мария, Надя и Ваня

Пътувай и радвай Балканската линия
Йордан Атанасов

Бяха в края на скалистото речно корито под ската откъм гара Борущица, където между коловозите и стръмния бряг бе лагерът на железничарските деца. Седяха с гръб и не ни забелязваха. Вероятно не ни и чуваха. Дворът бе препълнен от гълчава, а бригадата работеше с втората машина на композицията, тъй като маневрената на участъка бе заета на гара Кръстец. Намираха се на метър-два от течението, водата шумеше и се пенеше скокливо на юг - въпреки че от седмици не бе валяло, реката не бе замряла,.

Колю Кирмака бе обещал да ме изчакат, ако се наложи, после щяхме да наваксваме до Стара Загора, макар да ни чакаше маневра и на Тулово.

- Ето ги - посочи надолу над потъмнелия от лятото и прахоляка зеленак отрядната. - Да го извикам ли? Играят си с Тоня. Оставихме ги настрана след нещастието с братчето й.

- Ще се справя сам - благодарих й и слязох предпазливо по урвестата пътека, питайки се как децата са успели да се спуснат до брега, без да се издерат и нажулят от къпинака и копривата, вече презряла. Не знаех какво се е случило с братчето на Тоня.

Те ме усетиха едва когато бях зад тях. Извърнаха се почти едновременно и докосвайки челата си, слагайки край на колебанието ми кое е момчето и кое момичето. Бяха десет-единадесетгодишни, боси, с къси каубойски панталонки с капси по джобовете и бели потници, вече не толкова чисти. Гледаха ме без особена изненада и може би с очакване да продължа по пътеката към брода над тях и премина по камъните на другия бряг, където в подгъва на гората се бяха сврели пет-шест къщи.

После Радмил ме позна, по лицето му притича радост, и се изправи. Зад тях бързеят завихряше пенести въртопи. В плитчината, където бяха стъпили, плуваха две малки лодки от борова кора. Бяха по-леки от пяната, щуркаха се насам-натам, долепени една о друга. Тоня ме погледна, но не показа изненада. Нямаше време да си отговарям защо изобщо ми бе необходимо благоразположението й. Трябваше да кажа на Радмил за майка му.

- Знам, чичо Василе - прекъсна по-късно момчето мъчителните ми опити да обясня защо майка му бе напуснала баща им. - Мама не обича татко. Мислиш ли, че не обича и нас?

Вече седяхме на пейката встрани от входа на лагера, откъм гарата. Дворът бе пълен с деца, маневрата бе към края си и трябваше да тръгвам. Джонито бе отказал да впише баща му в наряда на Балканската линия, въпреки че поначало той, а не аз, бе в бригадата на Кирмака. Бе ме помолил да кажа на момчето му, че майка им си е събрала багажа и се е върнала в Добруджа. Наръчал бе няколко пъти да внимавам да не го изплаша, надявайки се моята вест да изпревари писмото на майка му - ако не бе вече късно. Не беше.

Кирмака развя към нас сигнално знаменце от платформата. Ако бе тъмно, щеше да нарисува в мрака цветни фигурки с фенерчето. Беше началник влак и имаше едра фигура, управлявана от още по едра глава, и усмивка, която пръскаше наоколо лукава доброта дори когато бе уморен или мълчеше, което общо взето рядко се случваше. Бе проявил разбиране да ме замести като спирач за маневрата. Обикновено на Борущица винаги имахме за оставяне празни вагони и поне няколко, натоварени с талпи или трупи от бук, бор и елша, за прикачване. Кирмака по-скоро се бе измъкнал, нищо не пречеше той да поговори с Радмил, бяха приятели с баща му от преди аз да ги познавам.

- Това е Деветката, нали чичо Василе? - попита Радмил, гледайки към Кирмака, но не очакваше отговор, знаеше, че е така. Познаваше парните машини от депото на Триажна гара и ги наричаше, както и ние: Деветката, Лодката, Мечката...

- Всичко ще се оправи, момчето ми.

Сложих длан на рамото му - остро и топло, загоряло от лятото и планинските ветрове, подухващи дори в разгара на август. Едва сега забелязах петната от къпини върху потника му.

- Знам, чичо Василе. Ние пак ще обичаме мама, нали?

Кимнах и се озърнах за отрядната. Бе в двора и вероятно ни наблюдаваше, без да забележим, не би трябвало да има докрай доверие на непознат мъж, спрял на планинската гара и настоял да говори с едно от момчетата. Или се опитваше да не пречи на мъжкия ни разговор. Тоня стоеше в сянката на столовата. Държеше лодките от борова кора - мокри и тъмни, нашарени от по-светлите къдрави линии на годишните прораствания.

- И на Тоня й е мъчно - рече Радмил. - Май никъде не е наред, а, чичо Василе? Може да отрежат крака на братчето й. Тоня не иска да е тук.

Машинистът наду свирката. Трябваше да ставам. От локомотива махна Кирмака. Момчето отвърна.

Майката на Радмил не се върна. През няколко седмици се появяваше в Горна Оряховица, отсядайки при приятелки, но тези връщания ставаха все по-редки. Виждаха я да се разхожда с момчетата, но така и не ги взе със себе си, не се разбра искала ли е. После спря да идва.

Не бях сигурен дали в оня август се бях справил добре, бащата на Радмил не каза. По едно време той напусна Триажна и започна монтажник в Телферния.

Усилено електрифицираха железниците и внасяха румънски и руски дизели. Парните машини отиваха една по една в резерва, скупчени, все още лъскави и наперени, но самотни, в странични коловози на второстепенните гари. Прехвърлих се в пътническите и така се озовах кондуктор по Балканската линия.

Беше последният учебен ден или може би първия на ваканцията, във всеки случай бе годишнината от гибелта на Гунди и Котков, бях го чул по радиото в диспечерската стая на гарата в Тулово. На Стара Загора с Людмила бяхме поели пътническия от Кърджали за Русе. Беше претъпкан и в Дъбово съвсем се препълни. Едва след Радунци достигнахме последния вагон, където свиреха китари и вдигаше врява младежка компания. За някои от пътниците това бе тормоз, за други разтуха в едва пъплещата през планината композиция.

Докато преодолявахме тъпканицата, проверявайки билети и легитимации, обнадеждени, че скоро ще сме свършили, Людмила ме поглеждаше в колебание дали да не ме накара да се скарам на младежите. В този момент влязохме в гара Борущица и влакът намали.

- Лагерът! Лагерът! - развика се някой от компанията. - Още стои. Лагерът ни. Ей, пичове, тук сме били на лагер.

- И шадраванчето в двора стои. Виждаш ли? - обади се момиче.

- Беряхме къпини и ловяхме мренки...

Момчето разказваше възбудено, с изтощен от пеенето фалцет. Песента секна, избуяха преплетени реплики, момиче се кискаше сякаш го гъделичкаха до припадък, момчето до него шепнеше нещо в ухото му. От куфари, чанти и крака нямаше къде да се стъпи. На другата врата стояха момче и момиче.

- Помниш, нали?

- Никога няма да забравя това лято.

- И аз не мога. Не те попитах как е брат ти?

- Не можаха да го спасят - отвърна момичето, без да сменя тона.

Людмила ме погледна още веднъж, този път не така настойчиво. Младежите се държаха сякаш бяхме техни връстници, озовали се, както и те самите, по щастлива случайност на опашката на влака. Китаристът подхвана "Кет Балу". Като че ли по-тихо от преди, може би тук въздухът имаше свойството да прави звъна на струните мек.

Удивително бе колко ясно чувах репликите на момчето и момичето. След отговора на момичето, те се бяха обърнали с гръб към останалите и долепили рамене и глави, гледаха отдалечаващия се пуст лагер. Дизелът събираше охота да извлачи товара си до Кръстец. Бяха Радмил и Тоня. Не виждах лицата им, но знаех, че са те. Людмила ме наблюдаваше, навярно очакваше, че ще пропусна да проверя билетите им. Още бях на обучение, а тя се явяваше старши. Момчето с китарата поде "Сержант Пепър".

- Чичо Василе, ти ли си? - Върху лицето на Радмил се четеше облекчение, усмивката скри влагата в очите му. - Каква среща, чичо Василе! А, Тоня? Помниш ли чичо Васил? Идва при мен в лагера.

Нямаше как да съм сигурен дали Тоня се бе зарадвала. Каза само, че си спомня. Знаех, че братчето й бе умряло. Тогава в лагера по-големите си бяха направили шега и заредили пружината на леглото му, така че като легне, да се сгромоляса на пода. Но острият ръб на тежката пружина преклъцал горната част на ходилото му. Шукнала кръв. Децата се разтичали, възпитателките се опитали да спрат бликащата на затихващи импулси кръв. Докато го отнесат до фелдшерския пункт, братчето на Тоня изгубило съзнание. В Мъглиж само констатирали смъртта му. Знаех историята от майката на Тоня, която работеше в бюфета на гарата в Трявна. Онова лято аз бях отишъл при Радмил ден след като бе станала бедата с братчето на Тоня и нямах представа за случилото се. Още не бяха казали истината на момичето, може би затова и бяха ги оставили сами в каменистия скут на реката - да са далеко от останалите, да не би някой да й поднесе вестта, без да е подготвена. И отрядната сигурно затова се бе навъртала наблизо, не заради мен и Радмил.

След няколко месеца научих от майката на Тоня, че срещата на дъщеря й с Радмил в оня претъпкан влак била случайна. Не се били виждали от лагера и през това време не знаели нищо един за друг, дори в началото не се познали. Радмил наистина нямал представа за смъртта на брат й. Вечерта, след моето и това на Тоня заминаване, взел да повръща, превивал се от корем. Веднага го откарали в болницата в Стара Загора. Докато бил там, лагерът свършил. При тази втора тяхна среща Радмил бил първокурсник в техникума в Сопот, а Тоня втора година в Химическия в Бургас.

Разказах историята им на Людмила. Понякога ни пишеха наряд заедно, особено в празничните дни или на извънредните състави, не знам защо. При една такава смяна тя ми разказа как видяла отново Радмил и Тоня. Той пътувал за Сопот. Било зима, влакът не особено пълен, но затоплен. Тоня се качила от Трявна. В първия момент Людмила не се сетила на кого й напомня. Дребната Тоня влачела огромна чанта, едва я изтеглила през стъпалата на вагона. Колежката й помогнала. Дотогава изобщо не била обърнала внимание на момчето от четвърто купе. Тоня помъкнала чантата и влязла точно там. Вътре заварила Радмил. Не престанали да говорят до Дъбово, където тя се прехвърлила на влака за Бургас. Не се сещали дори да забърсват от време на време запотения прозорец. На Радмил предстоял бал, Тоня вече била студентка в Химията.

С годините бащата на Радмил напълня. Беше се преместил в "Металургия" и събрал с техноложката от праховото боядисване. Братът на Радмил бе завършил военното в Шумен и бащата бе разочарован, че малкият не искал да става военен, бяха го взели войник в Змеино. Напоследък баща му бе станал по-разговорлив и се случваше при среща да седнем на бира с дробчета в "Дълбок зимник" срещу печатницата. Той искаше допълнително и едро нарязан пресен лук, притрит със сол. Майката на Тоня не успя да преодолее загубата на момчето си. Бе още стройна и подвижна, изглеждаше общителна, но вече не беше отдадена изцяло на това, което ставаше около нея. Баща й получи заболяване на панкреаса и тръгна по болници.

Свикнах с кондукторството. При товарните опознаваш много по-добре колегите от гарите и депата. Дори един вагон да се налага да откачиш на някоя малка гара, ти трябва време и все ще размениш по дума в магазиите и околните складове и метални закусвални. Тези закусвални бяха и всичко останало за гаровите квартали - кръчми, кафенета, клубове, някъде бакалии, места за срещи, запознанства и понякога за скандали и разочарования. В пътническите няма време - минута-две, най-много пет, и хайде пак на степенката. Затова пък опознаваш много от пътниците. Знаеш за тях едва ли не повече, отколкото близките им. Но нито Радмил, нито Тоня бяха постоянни пътници. Случаят обаче не пропускаше да ги среща някъде по Балканската линия.

Беше края на май и на гара Плачковци акацията още не бе прецъфтяла. След топлия ден настъпваше мрак, упоен от мирис на нектар и изстиващи релси. Пушех до композицията на бързия вечерен влак през Балкана, чакайки среща с този от София за Габрово. Щом пристигна, довърших с няколко бързи и дълбоки дръпвания цигарата. Тъкмо да я стрия в сгурта и чух гласовете им. Не ще и съмнение, те бяха.

- Радмил!

- Ей, Тоня! Тоня! Ти ли си, Тоня?

- Радмил, къде отиваш? Още ли си в казармата?

- Наесен, Тоня. След пет месеца и се уволнявам.

- Аз завършвам трети...

Говореха си от прозорците на купетата. Всъщност Радмил бе в коридора. Влаковете бяха ги спрели точно един срещу друг, деляха ги не повече от два метра. Говореха си и сияеха. Пътниците ги слушаха. Видях как ръководител движението излезе да пусне нашия влак. Едва сподавих импулса си да изтичам и да го помоля да им даде още поне минута. Можеше просто да кажа каква е работата.

Радмил и Тоня продължаваха да се засипват с нещата, които им се бяха случили за двете години, откакто не бяха се виждали. Локомотивът напрегна сили, тегличите се изпънаха, буферите обраха първата тръпка на композицията. Колелата проскърцаха в омръзналото им усилие за първия оборот. Качих се на степенката и не откъсвах очи от тях.

- Радмил, пак ще се видим.

- След някоя и друга година, Тоня!

- Сигурна съм, Радмил! Ще се видим.

- Не спирай да пътуваш, Тоня!

- Няма Радмил, няма. Обещавам...

Не му се обадих. Затворих вратата и тръгнах към челото на влака. Радмил беше войник и пътуваше във вагона на колегата, но в моя влак.

Всяка история има повече от една страна, зависи къде си застанал и как ще я погледнеш. Има и истории с безброй страни, дори ако към тях гледа един и същ човек от едно и също място. Можеш да не забележиш историята или тя да те подмине, а може да се случи и да си част от нея.

Не мисля, че бях част от историята на Радмил и Тоня. Дори не бях сигурен дали тяхното наистина бе история. Освен това не можех да реша дали тя тече пред очите ми или те минават покрай мен и линията, а историята си я въобразявам аз. Познавам стотици хора, на които животът мина покрай линията, не само защото им е давала хляб - на някои даде много повече, на други взе всичко. Макар и рядко, ме пишеха наряд по други направления, но приемах Балканската за моята линия. Бях скътал дълбоко в паметта си всяка подробност около нея. Погледнато така, Тоня и Радмил бяха една незабележима фреска. Струва ми се обаче, че без нея усещането ми за линията нямаше да е същото. Мислех си още, че не само всяка история има повече от една страна, така бе и с човешкия живот.

Не знам дали наистина съм бил свидетел на всяка среща между двамата. Няма как да съм сигурен дали са се засичали на всяко свое пътуване в един и същ влак. Вярно е, че за всеки влак има пътници, но никой не е пътник за всички влакове. Тоня и Радмил си имаха свои влакове. Възможно е да съм пропуснал повечето от срещите им. А за някои несъмнено не бях разбрал. Но поне Людмила не пропускаше да ми разкаже, ако се случеше да попадне на тях. Така научих, че Тоня вече е майка.

Радмил стоял до вратата на вагона, когато Тоня се качила от Трявна. Нямало е как да е сигурен, че ще я види, но изглежда, е имал предчувствие. Тоня била с много багаж и двегодишно момченце, което не спирало да говори, още удивено от това, че възрастните напоследък все по-добре го разбират. Изпращала я майка й, която всъщност никога не била виждала Радмил. Не обърнали внимание на мъжа, който се втурнал да им помага, поемайки чантите. Заета с детето и притеснена дали ще намери места, Тоня се обърнала да му благодари едва когато се настанила.

- Радмил, ти ли си? Господи, Радмил, защо не се обаждаш?

- Аз съм, Тоня. Това майка ти ли бе, или свекървата? Сама ли пътуваш?

- Мама. Сега работи в закусвалнята срещу гарата.

- Не знаех, че си се омъжила. Аз успях даже да се разведа, водя ти.

- Това е Светлин - посочила Тоня детето. - Ела, мамо, ела да се запознаеш с чичкото...

Не спрели да говорят до Дъбово. Отстрани приличали на щастливо и вглъбено в себе си семейство. Людмила разказваше без тъга, но с една нотка, която с годините бе взела да се появява в гласа й, когато се опитваше да не показва чувства. Намирала си повод да влиза в купето, да минава в коридора, но нямало как да разбере какво толкова си говорят. Все пак станало ясно, че Тоня работи в Нефтохима, а Радмил отивал на семинар на Старозагорските минерални бани. От баща му вече знаех, че е започнал работа в окръжния вестник и бе успял да се ожени за една от машинописките, но набързо се развел.

Вече бях началник влак, когато отново срещнах Радмил и Тоня. Поех състава от Тулово. В началото на огледа попаднах на Радмил.

- Още ли си в железниците, чичо Василе?

- Докато не ме изритат, ще съм тук, момчето ми. Баща ти се усети навреме, за мен е късно да бягам.

Изглеждаше елегантен и достъпен. Бе ходил на панаира в Пловдив, но и да постои при семейството на жена си. О, била красива и интелигентна жена от стар род, но още нямали деца. Беше стъпил на тридесетте. Мъжествеността му не бе така видна, но се усещаше като нещо, което не подлежи на съмнение и обсъждане, дори на въпрос и отговор не подлежеше. Не ми се стори странно, че ми споделя толкова лични неща. По-скоро се питах защо е във влака? Бил оставил колата при жена си в Пловдив, щяла да постои десетина дни при техните и да се прибере, сега живеел в Търново. Но така било дори по-добре, той обичал влаковете, най-вече тези през Балкана. Оставих го и се върнах към задълженията си.

Наближавахме Борущица. Исках да съм до него и да погледаме заедно останките от лагера. Сградата още стоеше, но бе с изпочупени стъкла и окъртена мазилка, откъдето кървяха тъмночервени тухли, на места загнили и оронени от студа и жегата. Оградата бе порутена и превзета от повет и бъзак, някъде въобще липсваше. Бяха окрали металния портал, касите на вратите и прозорците от пристройките. Само шадраванчето в средата на тесния двор стоеше странно запазено. Но се забавих и успях едва когато вече се спускахме към Радевци.

В купето неочаквано заварих Тоня. Изглеждаше уморена. Не разбрах дали се зарадва. Може би ако не бе така тиха, щях да се почувствам излишен, но все пак поседях при тях. Северът ни посрещаше с буря. Каза, че е родила второ - момиченце, свършило й майчинството и се върнала в рафинерията. Него ден се наложило да пътува спешно до Трявна. Децата я ангажирали, но не й пречели... Реших да не ги връщам към спомените за лагера, бяха техни спомени - не мои, и можеха да си ги извикват, когато поискат.

Тъкмо излизахме от Божковци, когато композицията спря. Някъде напред върху релсите бе паднало дърво. Трябваше да чакаме.

Пътниците бяха възбудени и ядосани. Тръгнах по вагоните с кондуктора и сержанта да успокоявам положението. И тогава се сблъсках с ужаса в очите на Тоня. Мълчеше, но цялото й същество бе изпълнено с разкъсващ вик.

- Давай, Тоня! Давай! - грабна сакото си Радмил. - Облечи го!

Тя взе дрехата и впери поглед в него. Имах чувството, че с невидими струи се преливат един в друг. Като че ли за частица от мига около тях двамата се съсредоточи цялата сила на халата отвън.

- Пази ни багажа, чичо Василе! - нареди Радмил.

Грабна ръката на Тоня и я поведе. Гледахме, без да питаме. Дори не успях да осъзная, че тъкмо аз имах най-голямо право на това. Бях длъжен даже. Пръв реагира сержантът.

- Да ги спра ли, шефе?

Не, отговорих, и той не посмя. Радмил скочи от вагона. Насипът бе висок, но Тоня не се поколеба и го последва. Той я пое, стисна отново ръката й и през бурята, край насипа, двамата се устремиха към града.

Може би можех да ги спра, но нямах право да ги последвам. Извън влака те не бяха моя отговорност. Не бях капитан на кораб, но в такива случаи трябваше последен да напусна състава.

Него ден Тоня загубила баща си. Но тя все пак успяла да стигне минути преди последния му дъх. Държала ръката му, надявала се, че я чува, докато му казва колко го обича. Радмил чакаше на гара Трявна. Колегите бяха му намерили дрехи да се преоблече.

Бащата на Радмил се радваше на внуците си от големия син. Избягваше да говори за втората жена на Радмил. Нещата не бяха потръгнали и старият род беше си я прибрал. Радмил бе напуснал окръжния вестник и започнал в столичния "Материк". Понякога си го купувах и ако се случеше да открия името му, се хвалех на колегите. Не се опитваха да прикриват снизхождението си, на моменти доста нескопосано. Бях вече нещо като ветеран и понеже не ме смятаха пригоден за новите технологии, ме прехвърлиха в инспектората. За да се избегнат срещите ми с техниката, ми възлагаха проверки на сградния фонд и културата на обслужване по гарите.

Случваше се да срещна името на Радмил по вестниците - веднъж или дваж даже го видях и по телевизията, - но напълно бях загубил следите на Тоня. Майка й бе напуснала закусвалнята. Обясниха ми, че работела в училищната лавка на резбарското. Беше краят на ноември, инспекцията ми на гара Трявна бе приключила, подписах протокола, прибрах книжата и реших да хвана Габровския от София, а на Царева ливада да се прекача на електричката за Горна. Дадох си време, надявайки се да открия майката на Тоня. Нямаше я. Жената на касата не бе груба, но не й се говореше с така уставно облечен железничар - по време на инспекциите аз си ходех с униформата, макар да имах право и на цивилни дрехи. Попитах за Тоня и мъжа й.

- Че тя омъжи ли се? - възкликна жената вече не с досада и се извърна към кухнята, привличайки вниманието на част от вечерните посетители. - Вили! Вили, чу ли? Тонито се е омъжила!

От кухнята като изстреляна излетя пълничка жена с миловидно лице.

- Най-после. Кой ви каза? - впери тя недоверчиви очи в мен. - Мислех, че завинаги ще остане самотна майка. С Тонито сме съученички.

Зимата бе подранила. Виелицата настъпваше почти по целия северен фронт на планината. Беше краят на седмицата. Навяваше ситно и мокро, но с разстилането на мрака снежинките се превръщаха в пясъчинки, които шкуреха лицето ми. Прииска ми се да не съм инспектор. Прииска ми се да съм отново спирач и да съм се сврял в дървената будка някъде в опашката на композицията и да броя безкрайните притраквания на четириосните вагони до следващата гара, където щяхме да спрем за маневра или да заредим локомотива; щяхме да се сврем на топло в диспечерската, нищо, че нямахме право на това, да надумтим печката с мокър кюмюр, да наизвадим от ожулените си чанти кой каквото носи, да запърлим сланинка на жарта, да се бъзикаме с някой от нас; да разказваме истории, които бяхме разказвали вече десетки пъти, или да мълчим, заслушани във виелицата, където така или инак трябваше пак да излезем след някоя минута.

Беше студено. Стоях пред засипвания от ситнежа гаров площад. Навяваше тънко и безразлично. Вятърът още не смееше да опъне струни и това извикваше представата за топла стая, за мирис на яхния и мокри женски коси, за мъжко кашляне и тропот пред вратата, за заспиване на дете, преди да е свършил филма, за който така е плакало.

Не ми се тръгваше. Мислех за Тоня. Жените от закусвалнята бяха решили, че най-после е намерила татко за децата си, но недоразумението се изясни бързо. Бях ги заблудил, без да искам, но не за дълго. От тях научих, че Тоня е напуснала Бургас и вече работи в апретурата на Текстилния в Габрово. Бяха й дали жилище. Вече не пътуваше по Балканската линия.

Успях да се добера само до Царева ливада. Софийският за Габрово закъсня повече от три часа и изтървах връзката. От него слязоха десетина души. Прегънати от виелицата, повечето тръгнаха към домовете си. Неколцина се вмъкнаха в чакалнята, вероятно също като мен разчитащи на връзка. Влязох при ръководител-движението, където се помещаваше и билетната каса. Електричката от Габрово за Горна бе заминала отдавна. През прозорчето той обясняваше на дошлите, че влакове няма да има - не, и от Балкана нямало да има, поне не тази нощ. Касиерката ме покани да седна. Не познавах и двамата. Бяха любезни, въпреки че си личеше неудобството им - не знам дали заради възрастта, или заради петлиците на униформата ми.

Виелицата бе сграбила Северна България и изливаше яростта си срещу Балкана. Ръководител-движението ми обясни, че сме имали късмет поне до тях да стигнем, а не сме закъсали някъде по трасето. Съжаляваше, че не е оставил тук на своя глава бързия, не се знаело ще се добере ли до Габрово, и през минута звънеше да провери дали е пристигнал, сякаш с това можеше сам да разчисти преспите от пътя му. Пътническият от Кърджали издрапал до Кръстец, но не посмял да се спусне към Плачковци, на места снегът вече покривал с педя линията. Така че нямахме връзка за Велико Търново и Горна Оряховица. Нямаше връзка и за нагоре. Бързият вечерен бе спрян на Дебелец, а пътническият след него изобщо не бе тръгнал от Горна Оряховица. Докато пиех чая, който ми поднесе касиерката, се получи телекс, че движението в Централна Северна България и през Балкана е спряно до второ нареждане.

Бях блокиран поне до сутринта. Виелицата блъскаше по гарата сякаш искаше да я измести от мястото й, разярена в някаква своя непонятна ревност, заради завета, който ни даваше. Наближаваше полунощ.

- Децата как са? - запита диспечерът. После се обърна към мен, откак бях влязъл, не пропускаше да ми пояснява какво е положението. Не бях се засичал при проверките си нито с него, нито с касиерката. Знаеше, че съм само инспектор и че нямам право да се меся в работата му, ако не съм дошъл специално да го проверявам, но не се подмазваше, просто си говореше с мен. - Слязоха от електричката. Пътуват с майка си за Трявна.

- Дадох им сандвичи и чай - обади се касиерката. Беше дала своята вечеря. - Заспаха.

Трепнах. Прииска ми се да надникна през сводестото прозорче на гишето и да видя майката.

- Направи още чай, нали има пластмасови чаши. Раздай на всички. И остави чайника при тях. - Мъжът стана и облече шубата си. После ме погледна. - Запалих им печката. Взех от резерва. Няма да ме обесят, я. Идвате ли?

Касиерката отвори прозорчето - да чуе, ако звънне телефона или изтрака телексът - и влезе в чакалнята. Последвах ръководител-движението. Виелицата се вкопчи в нас, опитвайки се да ни повали на перона. Плетеше камшици сняг и на талази ги замяташе върху ни. Вятърът бе опънал струните й докрай в невъзможност да ги скъса. Тръгнах след мъжа, едва виждах гърба му, по-скоро го усещах, и следвах стъпките му. Добрахме се до навес, може би на стотина метра от гарата. Той измъкна отнякъде две кофи от метални бидони за боя и лопата. Успя да разбие замръзналата кора и наринахме кофите с въглища от резерва.

Когато ги довлякохме до чакалнята, някои от пътниците - общо не бяха повече от дузина, спяха или дремеха по пейките, заслушани във виелицата, други бяха наобиколили печката, седнали кой на каквото намери. Касиерката бе пренесла и столове. Ръководител-движението насипа още въглища, един от пътниците му помогна, и касиерката отново сложи чайника върху печката. Страните ми пареха, ръцете също. Сякаш виелицата навън разказваше историята на Балканската линия и не се интересуваше дали някой я слуша, знаеше, че няма как да не е така. Бях си у дома. И не само аз.

- Чичо Василе, ти ли си? Тоня, чичо Васил, Тоня! Каква среща, а чичо Василе? Тоня, помниш ли чичо Васил?

- Здравей! - усмихна се само с очи Тоня.

Гледаше ме и не смееше да шавне. Седеше до Радмил, а в скута й бе главата на сина й, може би вече момче на дванадесет-тринадесет години. Радмил бе пригалил в своя къдриците на момиченцето. Бяха опрели рамене и къпиновите им коси поемаха мекия отблясък на слабото осветление в чакалнята.

Поговорих с Радмил и Тоня. Тя тръгнала, защото майка й имала рожден ден, а искала да я изненада с децата. Радмил се прибирал от София и както винаги избрал да пресече Стара планина по Балканската линия. Той бе един от пътниците, които бях видял да влизат в чакалнята, преди да се отбия при ръководител-движението.

Оставих ги и приех поканата на касиерката да подремна на диванчето в стаята на началник гарата. Преди да легна, надникнах в чакалнята. Опрели чела, Радмил и Тоня спяха.

Към края на нощта виелицата се бе уморила. Или й бе доскучало. В просъница чух снегорините да пробиват пъртина към планината, но не станах. От години не бях придремвал така, не знам какво може да се сравни с железничарски сън във виелица. После чух първия влак. Скочих и изтичах навън, но видях само как вихрушката след него, вече почти нежна, се опитва да забули сигналните фенери.

- Тръгнаха - обади се ръководител-движението. - Няма да пропуснат рождения ден на бабата.

- Много са мили - каза касиерката. - Мъжът си купи нов билет. Стана ми неудобно. В такива случаи не сме ли длъжни да компенсираме пътниците?

- Скоро ще дойде и вашият, вече е на Плачковци - добави мъжът. Той продължаваше да ми говори на вие. - Можеше да не ставате, щях да ви събудя.

Благодарих му и влязох в чакалнята. Беше топла и пълна с нови пътници. На пейката, където бяха спали Радмил, Тоня и децата, седяха други хора с други чанти и сакове в краката им. Не съм сигурен, може само така да ми се е сторило, но като че ли до нечии обувки забелязах забравена и самотна, полегнала уморено встрани, малка лодка, несръчно издялана от борова кора.

 

 

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2016, № 9 (202)