ФАКТОРЪТ МУР И ГЕМЪТ НА ПОТРЕБНОСТТА

Миролюб Влахов

web

"Не искам да се да се чувстваш тъжна, празна и екзистенциално запокитена в небитието като някакъв герой на Бекет..." - пише в "Любовна е-пистола" героят на повествованието, литературоведът, писател и редактор (но не само, а и ментор на нет-събеседничката си, в която е на път да се влюби) Мирослав Радев. Епистолата е последната от четирите относително самостоятелни части, изграждащи скелета на излязлата в началото на лятото на 2014-та нова книга на Владимир Шумелов "Каквото дойде". Всъщност епистолите в нея, с цялата семантична условност на термина в случая, се приемат повече като осезаемо самостоятелни (макар и формално), отколкото приблизително близки, но все пак и достатъчно отворени извън себе си - не само спрямо структурата на творбата, но и спрямо възприемането й от четеца - и едновременно с това сами търсещи собственото си допълване от/към предходния или следващия текст. Това ги предпазва да не се окажат фатално необратимо отдалечаващи се една от друга до степен, след която книгата не би се възприемала като самостойно и хомогенно цяло, а като донякъде механично сглобен сборник от текстове, обединени само от идеята за епистоларност и замисъла (желанието) на автора да са подредени именно така. Казусът, доколкото е такъв и доколкото го има, е решен/спасен от умението на Шумелов да гради чисто белетристичните текстове без натрупване на формални сегменти в структурата на творбата и избягвайки заиграването с изтласкани на преден план художествени описания, мисловни конструкции, концептуални катаклизми и сюжетни ходове (така хлъзгаво подвеждащи, когато не са овладени и са оставени сами на себе си и на авторовото изкушение за излагане на тезите).

Имах възможността да се запозная с текстовете още преди влизането им за печат и тогава наистина останах с впечатлението за известна недоизграденост на конструкцията на книгата, искаше ми се формата й да е по-завършена/допълнена, а не така отворена. Докато не осъзнах, че тази отвореност, това усещане за незаетост/недовършеност на част от пространството на повествованието, не е същинска празнота. По един брилянтен начин, въпреки че не мога да съм сигурен доколко тъкмо като такъв и самоцелно е търсен от автора, тя наистина се оказва именно незаетост, явява се един вид "липса" в смисъла на художествената елипса, много важен и въздействащ елемент, образ дори бих казал, който доизгражда и прави завършено внушението за липсата на любов, на разбиране, на провалени или неустояли докрай търсения на героите от епистолите.

Откритието веднага напасна "Каквото дойде" в парадигмата на търсенията на Шумелов - естетически, философски, лично-екзистенциални, а защо не (или именно) и житейско-битови. Заглавието ме отведе към предишните му сборници с разкази (при цялата условност на жанровото им определение, когато става дума за неговите белетристични творби и тяхната уникалност) "Двойно" (1994), "Между Бекет и Аз" (1998; 2003) и особено "И така нататък" (2007)... В този смисъл книгата се явява поредна брънка (а, надявам се, не и последна) от веригата (концепцията) на неговия размисъл за света и на липсата на удовлетвореност от отговорите, които намираме и чиято окончателна сигурност винаги ни се изплъзва. Както междувпрочем комай никога не оставаме удовлетворени и от разбирането си за собствената ни любов и за обичта, които другите си мислят, че ни дават. Изправяме се пред непреборимостта/силата на липсите/елипсите не само като художествен похват, а и като материал, с който се опитваме да градим живота си и осъзнаването на обречеността (или поне предусещането й) на усилията ни да спасим всичко непостигнато досега чрез любовта. Което пък ни изправя не само пред липсата на удовлетворителен отговор, но и пред въпроса има ли смисъл да продължаваме наивно и безразсъдно да очакваме онази голяма и неповторима любов, която така бленуваме и която така неистово, но и необяснимо, продължава да ни е съдбовно нужна, въпреки веригата от покруси и изчерпването на перспективата на живота ни. Така наглед недовършената структура, усещането за която се допълва и от различността в подхода и тоналността на четирите части (аз бих ги групирал в две двойки, във всяка от които епистолите са съотнесени една спрямо друга, но и се допълват - първа с трета, колкото и условно да е това, и втора с четвърта, докато в същото време те като цялостност остават поставени - нарочно или не от автора, и в бинарна опозиция), се превръща в съкрушително внушение за безпомощност/обреченост на героите в търсенето на любовта.

Сам Владо в едни свои "приписки" определя "Каквото дойде" като "Книга за любов. Но не само. В частност - за несъвместимата любов между възрастен мъж и млада жена (и обратното: зряла жена - младеж)". И уточнява, че заглавието на книгата (което е и заглавие на втората епистола) визира една не толкова популярна сред масовата публика лента на Уди Алън (ориг. заглавие "Whatever Works" от 2009 г., която разказва за връзката/любовта? между старият и хром атомен физик Борис Елникоф (Лари Дейвид), който се жени за двадесетгодишната руса сладурана Мелъди (Ивън Рейчъл). На полето на любовта, доколкото е любов - но кой всъщност може да извади универсална формула за нея - се срещат полюсите на фриволното и сериозното, на отминалото и очакваното (като личностна история и съдба), на знанието, което в случая е повече циничност, отколкото мъдрост, и простичкото умение да бъдем чистосърдечни и неограничени от предразсъдъците си или в самите тях. Като редови съставки от масовката на социума, обикновено и безлични до ръба на пределно поносимото, отвъд което би започнал саморазпада, независимо до каква степен и доколко го осъзнаваме и сме съгласни с тази привнесена извън егото ни роля, всеки от нас се опитва да структурира своята формула за любовта, пречупена през призмата на своите възможности като възпитание, натюрел, чувствителност и чувственост, способност да понася самотата и умение да формулира потребностите и целите си в тая борба/очакване за любов. Защото дори за миг оставена без надзор тя, личната ни концепция за любовта, непрекъснато се разпада, особено след всяка загубена битка за обич, а такива животът обикновено дава в пределна достатъчност. Но в случая нямам за цел да правя паралел между случилото се с Борис и Мелъди и развръзката на филма и ситуациите, в които се озовават посегналите към "несъвместимата любов" персонажи на Шумелов. А и темата е неизчерпаема не толкова в общата й характеристика, колкото в частната уникалност на всяка една любов, включително и несъвместимата.

Във всяка една от частите на "Каквото дойде" има несъвместимост, която обикновено е подвеждащо безобидна и преодолима (особено в "Любовна е-пистола"), но на моменти е и абсурдно нелепа (като в "Писмо до Джон Ъпдайк", въпреки че тук става дума повече за един друг тип любов и подхода към нея). Владимир Шумелов не се подвежда от изкушението да впримчи концепцията си за съществуването на индивида само в търсене отговора на въпроси от типа дали бихме могли да генерираме в себе си смелост и пожелаем непозволената или недостижимата любов, способни ли сме да я постигнем, знаем ли как да го направим в безмилостните делнични схватки на привличането и отблъскването, и можем ли да превърнем мига на постигането й, ако все пак той ни осени, в състояние на безкрайна удовлетвореност/нирвана?

Неговите герои преследват любовта, но дори когато тя се оказва - очаквано или не - сетивно близо, когато вече ги изпълва отзовалата се (евентуално) обич на отсрещния, те остават разкъсвани, обезсърчавани, разколебавани и в крайна сметка непостигащи. Защото съсредоточаването само в търсенето на любов не е достатъчно. И защото "само неосъществената любов може да бъде романтична", както казва друг един герой на Уди Алън - Хуан-Антонио (в ролята Хавиер Бардем), цитиращ Мария-Елена (Пенелопе Круз) от същия филм - "Вики, Кристина, Барселона". Но и защото само романтиката също далеч не е достатъчна, а любовта има безброй лица и безброй характеристики. Важни са съчетанията, важна е индивидуалността и откриването на уникалната палитра на нашата лична любов/себеизява сред безбрежността на останалите възможности. Именно стремежът за себеизразяване - на първа линия, доминира под това търсене (и искане) дори на абсурдната любов, а след това идва и разбирането ни, точното и добронамерено разчитане на същността ни от страна на другите - на втора позиция. Тук социумът остава в миманса. И ни отвежда към твърдението на Бердяев (Николай Александрович), че "Обществото няма какво да обсъжда в темата за любовта, то дори не е способно да забележи явлението любов и винаги говори за нещо друго. Темата за любовта трябва да бъде съвършено и радикално десоциализирана, защото по своята същност любовта е изначално десоциализирана".

И именно в необятността на случващото се между мъжа и жената, илюстрирано с тази толкова амортизирана от употреба дума "любов", разгъва и съсредоточава творческата си интерпретация Владо Шумелов. Преминавайки отвъд нейната символична, но упорито и ревниво охранявана от социума бариера, той ни води до други измерения и топоси на любовта, сред които основно място заема талвега/траверса на себеизразяването, но вече освободено от рамките на приоритетната доминация на ероса, на чувствеността, на сексуалността и бленуваната сигурност за притежанието на другия. Героите от епистолите остават търсещи, уязвими, нерешителни дори в поривите си, когато те изглеждат отърсени от скрупули и морални рамки/предразсъдъци.

Без да го посочва директно, Шумелов извежда на преден план не толкова правото ни на обич (което право кой знае защо хората сме си присвоили като естествено полагаща ни се от природата (битие/небитие) привилегия), и получаването на любов, колкото неизтребимата, но и опустошаваща потребност от себеизразяване. Както и жизнено важната ни нужда да общуваме, да бъдем чути, да има пред кого да изложим собствената си концепция за нас самите и за липсите и притежанията ни и готовността си да раздаваме чувства и ласки, но под условието, че след това трябва да получим обратно същото, или поне приблизително същото, доколкото и в "Каквото дойде" героите всъщност са изправени/заставени пред компромиса в името все пак на постигането на желаното. Това е изразено особено осезаемо във втора и четвърта епистола. В тях интернет общуването, със своята иронично-еманационна характеристика, е изведено до почти съвършена литературна форма, в която пластично, точно, ненатрапливо се използва езика на чата, на електронното писмо, на символиката на знаците. Но докато се любуваме на формата на изказа, толкова добре позната на съвременните поколения от личното им комуникиране в пространството на Мрежата, неусетно, но неизмъкваемо се озоваваме в света на липсите и потребностите на Мирослав Радев (на два пъти) и Саня и Ваня. И осъзнаваме, че освен любов, или именно заради/поради любовта, те се опитват да изложат/реализират същността си и чрез разговори за изкуството, за собствените си изяви в поезията или белетристиката. Те искат да бъдат чути, да бъдат открити, видени и осмислени и дори са готови сляпо да обичат заради това. И в двата случая твърде бързо Мирослав Радев обръща съгласието си да помогне на Саня и Ваня по отношение на опитите им да творят в негов собствен опит да им представи/предложи себе си като им прати свои неща за четене, като им разкаже какво работи в момента или препоръча заглавия и линкове, които биха били от полза на стремящия се да пише/прави литература. Но докато при Саня все пак нещата остават повече на ниво ментор - ученик, то във взаимното проникване с Ваня те се разпростират върху широкото поле на литературата и музиката, върху киното и изобразителното изкуство, предимно с излагане на собствените им концепции чрез цитати, въпроси и отговори, споделяния и възторгвания от една или друга мисъл или теза. И неусетно любовта, към която се стремят и която в началото ни е изглеждала така близка и достижима, се оказва подменена от концепцията за нея и за мирогледа на героите, а не реализирана/довършена от естествената им същност.

С по-друг натюрел е "Кугари" (трети по ред сегмент в структурата на книгата), макар в него концепцията за непозволената или по-скоро непригодимата/неискрената връзка между млад мъж и зряла жена да е изведена до смущаващо точна и типична ситуация, особено що се отнася до възникването и развитието й в интернет пространството. И тук нещата опират до желанието/стремежа да получим лесно и бързо обич, да се възползваме максимално от анонимността в Мрежата като средство, елиминиращо страховете, предразсъдъците, а защо не и неуменията на персонажите да се реализират на полето на любовта. Динамиката на писмовното общуване (чата) е овладяна с насичането й от подробно документалното (но не и неутрално), почти речниково-статийно описание на явлението "кугари" - превърнато от социума в материален интерес, в житейска платформа и средство за имитация. Примери бол, особено в света на шоу-бизнеса, където, искаме или не, оставаме с усещането и за прикрита, но съзнателна извънличностна презентация на любовта (противно на виждането на Бердяев) повече с цел реклама, отколкото като потребност на Аз-а и спояване на двойката мъж/жена. Примерите са безброй, а напоследък, не и без, или именно и поради, конюнктурата в икономиката, политиката и борбата за влияние и налагане на едни мирогледни концепции над други (правата на еднополовите двойки, възрастовите разлики, расовите прилики и отлики, религиозните наслагвания и налагания едно над друго и пр.), те изтласкват на всеобщ показ случаи като тези с връзките на Деми Мур, Тайра Банкс, Мадона, Дженифър Лопес и т.н, и т.н. с по-млади мъже, предимно "расови" (във физически или социален план) екземпляри.

За мен по-специален е текстът "Писмо до Джон Ъпдайк". Не само защото е изведен и ни е представен встрани от белезите/рамките на Мрежата, а и поради реализирането му чрез интерпретацията на все още незабравената представа/спомен за класическото писмо, замряло, но все още неизчезнало напълно през последните десетилетия. В известен смисъл той е спойката между предходните Владови творби (книги), разположени в двата крайни (но не взаимоизключващи се, напротив) на пръв поглед полюса на търсенията му - брилянтната белетристика и елегантната и изтъкана от ерудиция и неманиерна публицистичност есеистика. Тук също имаме стремеж към себеизразяване чрез мисленето и желанието за досег до света на твореца, чиято еманация се явява съвсем реалната характеристика и оценка за живота и написаното от Джон Ъпдайк. В същото време стилът на тази въвеждаща в книгата епистола (все пак наистина повече условно определяна така) ни отвежда пряко към предходната книга на Владимир Шумелов ("Pink Floyd", елипси, "Фабер", 2013) и неизчерпаната му още възхита и желание да се общува с Твореца като еманация, да спори, да се съгласява (обикновено винаги под условие, не би бил той, ако е иначе), да открива и преоткрива, да търси продължения или контрапунктове на концепцията за света (и любовта) както в общочовешки, в глобален план, така и в обозримо, макар и неизчерпаемо дълбок, личен аспект.

Почти бях я отминал, но все пак успях да я фиксирам и се върна и спра над една реплика на Мирослав Радев, в която, струва ми се, можем да открием голяма част от философията на Шумелов за писането и честното отношение към него. Ето цитат на част от абзаца: "...но повече ще трябва да четеш, да експериментираш - и най-важното да бъдеш по-смела и да не ти пука (какво пишеш), защото смелостта и искреността са едни от най-важните за пишещия" (с. 46). В "Каквото дойде" авторът е повече от искрен, макар да не съм сигурен, че не му пука не само отнесено към смелостта да работи с този текст, а и спрямо болезнеността от осъзнаването им, че те са част от живота, която никога не е само теория и литература. В друг един свой текст Владо споделя: "Има моменти, когато търся, и те ми носят щастие. Не го намирам, естествено. Щастие! Когато го осъзнавам, ставам циничен - мрачната маска на отбраната, на загубеното самочувствие и комплексите".

Владимир Шумелов продължава да търси. И все още не е филтрирал, отделил и съхранил щастието. Не знам и как ще продължи да съчетава цинизма (лекия, добронамерен цинизъм, ако изобщо може да съществува такова понятие и отношение към нещата) с любовта или по-скоро с потребността от любов и себеизява. Репликата от първите редове на този текст продължава така: "Засега ми харесва мисълта за теб, опитвам се да я приглуша, но не мога... Искам да те целувам, но знам, че скоро и това няма да е достатъчно. Както и да е. Няма да изпуснем мига, не се страхувай". Аз му вярвам и очаквам. Останалото е търсене... и дебнене на мига...

© Миролюб Влахов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2017, № 9 (214)

Други публикации:
Птици в нощта. 2015, бр. 1.