БИБЛЕЙСКИ МОТИВИ В ПОЕЗИЯТА НА МАРИН ГЕОРГИЕВ

Маргарит Жеков

web

Забележително е, че Борис Христов и Марин Георгиев - двама поети от едно поколение, имат коренно различен, обусловен от своеобразието на творческите им натюрели, подход към библейските мотиви. Борис Христов е поет, който търси сентенцията и притчовата повествувателност в стиха, докато поезията на Марин Георгиев метафоризира не само пейзажното в неговото движение и многообразие, но и предметното в неговата искряща, осенена от Бога оживотвореност. Оттук и различието на художествените внушения: поезията на Борис Христов, пресъздаваща нравствената разруха на големия град и в този смисъл на вавилонски наситения и обречен на греховното свят, излъчва отчаянието и покрусата на несъвместимия с бездуховното общество лирически аз, докато поезията на Марин Георгиев изразява преклонението пред Твореца чрез възхищението пред пресъздадената винаги жива, могъщо пулсираща, хармонична и незаличима красота на творенията в природното им, неопетнено от греха битие. Художествените открития на тази поезия ни разкриват как "небесата прогласяват славата Божия, и просторът възвестява делото на ръцете Му. Ден след ден изливат слово; нощ след нощ изявяват знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им" (Псалм 19:1-2):

Какво небе!
И те поема
при Него да те заведе,
да паднеш на колени,
по-кротък от дете;
да му благодариш за всичко,
което ти е сътворил...

Духът ти и от птичка
по е лекокрил...

(Георгиев 2011а: 67)

За лирическия аз в поезията на Марин Георгиев напътствието на Христос: "Истина ви казвам; ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство" (Матей 18:3), се е превърнало в лична молитвена опитност. Несъмнено той е опитал, "че Господ е благ" (I Петрово 2:3). Затова и покаянието, това погнусяване от себе си, известно от опитността на библейския Йов (Йов 42:5-6), е искрено и пълно:

Ни искам Господ да ме гледа,
ни да се гледам сам.

В стихотворението на Марин Георгиев "Любов" лирическият аз доблестно и съкровено, с духовна достоверност и художествено съвършенство, споделя драматизма на предсказаната още при сътворението на човека ключова опитност - "Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът" (Битие 2:24; Матей 19:5; Марко 10:7; Ефесяни 5:31):

В прегръдка майките ни кърмят,
притиснати до тях, растем,
додето сили съберем
от себе си да ги отхвърлим...

Че чакана и непозната,
орисана да ги смени,
в тълпа от хиляди жени
върви една към нас - Жената.

(Георгиев 2011б: 34)

Изумително е и едно прозрение в стихотворението "Съд" от първата стихосбирка на Марин Георгиев "Село", отпечатана през 1975 година:

Накрая няма съд...
Ни Бог, ни дявол ще те съди,
то просто свършва твоя път
и няма повече да бъдеш.

(Георгиев 2011б: 51)

Някой би сметнал посоченото изявление за безбожно и богоборческо, но, колкото и невероятно да звучи, това предчувствие на лирическия аз в случая е достоверно и истинно, обаче с уговорката, че тази участ е едно духовно "изключение", така да се каже, защото се отнася само до вечния жребий, отреден за някои роби, живели в различни епохи на земната история. На тях господарският бич не е позволил да упражнят свободната си воля и да добият познание за Бога, затова Бог им спестява съда и възкресението на безбожните, което завършва със споменатата в Откровението на Йоан втора смърт (Откровение 20:11-14): пълното погубление на отказалите да се покаят грешници чрез огън от небето, докато се превърнат в пепел под нозете на спасените (Малахий 4:3). Ето какво пише и американската християнска писателка Елън Уайт по този повод: "Бог не може да вземе в небето роба, който е държан в незнание и деградация, без да знае нищо за Бога или Библията, без да се бои от нищо, освен от камшика на господаря си, и без да заема едно толкова издигнато поведение като това на жестоките зверове на господаря си. Но Той знае най-доброто нещо за него, което един съчувствителен Бог може да стори. Той го оставя така, сякаш никога не е бил." ^{(Уайт 1945: 193).}

Мъдрото в тази творба е, че тя изразява едно духовно състояние, една съкровено екзистенциална представа за битието, без да посочва исторически виновници, които са я наложили, и това я превръща в изобличение на всяко робство и безправие. Датировката на написването на стихотворението, предполагана през първата половина на 70-те години на 20. век, все пак неизбежно намеква, че като духовна нагласа и духовно равнище българският простосмъртен човек не е по-издигнат от безправния африкански роб в САЩ, чиято ужасяваща орис българските вестници по това време справедливо определят като недопустима за една правова и народовластническа държава.

Вероятно някои биха възразили, че "поетът не е искал да каже това", но подобен довод не би бил от значение, защото, както пише друг един поет - Атанас Далчев, "в изкуството важат не намеренията на авторите, а постиженията им" (Далчев 2004: 26).

В стихотворението "Блудният син" (Георгиев 2011б: 214) авторът представя неочакван, но духовно достоверен финал на художествено пресъздадената известна евангелска притча. Макар и приет от Бащата, блудният син е принуден от фарисейските нрави на роднините да си тръгне на другата сутрин. Тази развръзка, заложена впрочем, поради неразрешения конфликт на братова непоносимост към блудния син, и в отворения финал на библейската Христова притча, в който Бащата умолява разсърдения от бащината щедрост и милост към блудния син по-голям брат да влезе на даденото угощение, изразява горчивата опитност на дошлия от света покаян и приет от небесния Отец богопоклонник, който непрестанно трябва да носи кръста на неприемането от страна на лъже-братята във вярата.

В поантата на стихотворението гениално е вмъкнат друг библейски мотив - праха от стъпките или, както е писано в Матей (10:14) и Лука (9:5), "праха от нозете", отърсен като заръчано от Христос свидетелство срещу онези, които биха прокудили апостолите. По този начин блудният син проникновено и правдиво е тълкуван като апостол за пазещите само външно приличие богопоклонници по име, които напразно се опитват да заличат "праха от стъпките" - незаличимото (понеже е отбелязано от Бога) свидетелство за прокуждането на покаяния събрат.

Противно на естествените нагласи на човека в религиозния живот, които смятат за непълноценност невидимостта на Бога, лирическият аз в поезията на Марин Георгиев мъдро осъзнава тази невидимост като непрестанен насърчител на надеждата и упованието в Бога: "Винаги невидим/ Та все да се надявам" (поантата на стихотворението "Бог" - Георгиев 2011а: 139).

В поантата на стихотворението "Въздушен океан" (Георгиев 2011а: 69) лирическият аз разпознава съвършенството на Бога по плодовете, които Той е сътворил - едно прозрение, което е в пълно съзвучие с библейското напътствие за богопознание в Римляни (1:20): "Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и Божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията..."

В стихотворението "Когато те достигне чашата" (Георгиев 2011а: 53) лирическият аз мъдро осмисля житейското изпитание като средство, което разкрива на човека собствената му неотложна нужда от подкрепата на Спасителя. Нещо повече - прозрял е ключовият принцип на духовното християнско спасение: "Спасявайки, ще се спасиш". Човешката личност, която е предмет на Божието спасение, сама е обдарена с Духа на Спасителя и така съпреживява и засвидетелства Неговата доброта и справедливост.

Интересно е, че поантата на стихотворението "Толкоз пò умираме" (Георгиев 2011а: 47) е едно изпълнение на библейския повик "Разгледайте полските кремове как растат" от Матей (6:28):

В тревите да се ровиш предпочиташ
Пръстта да пипаш -
Последните учители...

Характерен в поезията на Марин Георгиев е и библейският мотив "понеже си пръст, и в пръстта ще се върнеш" (Битие 3:19). В този общ и за Марин Георгиев, и за Борис Христов мотив лирическият аз у двамата поети съпреживява различно предчувствието за края на земното съществувание. В поезията на Марин Георгиев той надмогва цялата скръбност на неизбежната опитност чрез ведрата нотка на самоиронията:

В земята вкопан съм
Незакопан още...

("В земята вкопан" - Георгиев 2011а: 124)

Лирическият аз в поезията на Борис Христов превъзмогва скръбта на екзистенциалния край чрез съзнанието за нищожността и мимолетността на човека във вселената и чрез усещането за сроденост със земята по сътворение:

връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина...

(Христов 1991: 62)

Още по-отчетливо е усещането за единение с природата по сътворение в поезията на Марин Георгиев:

и ето ме - не искам да се връщам,
че тя за мен е като майка съща:
не я прегръщам, тя си ме прегръща
тя - първа и последна къща.

("Пан" - Георгиев 2011а: 62)

Съществено е също, че лирическият аз в поезията на Марин Георгиев изтъква мъдростта и благотворността на Божието провидение в човешката участ: "затваря ни едни врати,/ но ни отваря други..." ("Той само може да прости" - Георгиев 2011а: 101) - един мотив, обобщен от апостол Павел в Библията с думите от Римляни (8:28): "всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога". Тази творба пресъздава Бога като единствения, Който прощава човешките грехове и извършва истинното чудо. В "Послеслов" се подчертава великата истина, че невидимият небесен Отец подава ръка на изгубилия земния си баща син - един мотив, познат от Псалмите: "Отец на сирачетата и съдия на вдовиците е Бог в Своето обиталище" (Псалм 68:5).

В "Ищван Шинка - селският поет" и в триптиха "Йожеф Уташи" се разкрива, от една страна - в първата творба, че разривът с природната йерархия чрез създаване на независимо от Бога изкуство и ламтежът на творението да заеме мястото на Твореца отделят човека от Бога, а от друга страна - във втората творба, подчертава, че допуснатите от Бога житейски загуби доближават до и отъждествяват поета с Бога.

В стихотворението "Среден селянин" (Георгиев 2011б: 208-209) - един безспорен шедьовър в творчеството на Марин Георгиев, авторът, за първи път в европейската поезия, намеква, че обработването на земята не е само съсловен въпрос, а призвание от Бога за всеки човек по сътворение, така, както е писано в Битие (2:15), и че тъкмо изпълняването на това послание води до истинско богопознание:

В земята своя Бог позна;
вървя, над буците приведен,
като в църковна тишина.

В заключение остава да се добави още един библейски мотив в поезията на Марин Георгиев - мотивът за извиращия от уповаващия се на Бога човек Свят Дух, познат като Христово обещание в Йоан (7:38-39). Забележително е, че този мотив се среща и в ранната, и в късната поезия на Марин Георгиев: поантата на стихотворението "Насаме" от първата стихосбирка на поета и заключителното стихотворение от сборника "Доживяване" (Георгиев 2011а: 140):

Далечното Близко
Отвъд през ефира
Из мен извира

Само записвам

И в двата случая поезията е представена като равнозначна на духовната благодат, а втората поанта е всъщност стихотворна вариация на финала на прочутия Далчев фрагмент: "Аз не пиша, само записвам" (Далчев 2004: 113).

Разликата е може би само в естеството на вдъхновението: при Далчев стихотворението е готово преди записването му, докато при Марин Георгиев има своеобразно записване на извирането на смисли, при което предварителната окончателност на творбата е невъзможна.

13.-19.02.2012

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 2011а: Георгиев, Ìарин. Доживяване. Късни стихотворения. Велико Търново: Фабер, 2011.

Георгиев 2011б: Георгиев, Марин. Дотук. Събрани стихове, издателство Слово, Велико Търново, 2011.

Далчев 2004: Далчев, Атанас. Фрагменти. Мисли и впечатления. Т. 2. София: Захарий Стоянов, УИ "Св. Климент Охридски", 2004.

Христов 1991: Христов, Борис. Честен кръст. Христов, Борис. Крилете на вестителя. София: Петриков, 1991.

Уайт 1945: White, Ellen G. Spiritual Gifts. Vol. 1. Washington, D. C.: Review and Herald Publishing Association, 1945.

© Магарит Жеков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2012, № 3 (148)