ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ И БИБЛЕЙСКИ МОТИВИ В ПОЕЗИЯТА НА ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ^*

Маргарит Жеков

web

Още в стихотворението "Април" от първата стихосбирка на Георги Константинов "Една усмивка ми е столица" (1967) се откроява една особеност на тази поезия - способността на лирическия Аз да изгражда духовна иносказателност при пресъздаването на природното. Поетическото откритие за злото като "дърво, което никога не е пониквало, но е давало плодове", е от най-висока класа - за първи път по този начин в българската поезия е пресъздадена същността на злото с неговата прикритост и подмолност, и същевременно с неговия подход неизменно да се появява при всяка проява на благодатта в природното и в човешкото битие. В стихотворението "Пролетна градушка" от същата книга, за разлика от лирическия Аз в Яворовата поезия, лирическият говорител осъзнава гибелната същност на човешкия гняв срещу небесното наказание и пресъздава животоспасяващото значение на смирението:

Град гърми... Все пак е пролет.
Наведи глава. Мълчи.
Ако вдигнеш гневен поглед,
ще останеш без очи.

В книгата "Лично време" (1974) и в стихотворението "Раждане на извор" е загатнат и библейският мотив за отреденото на човека право да назовава творенията (Битие 2:19):

Щастливецо, отпий от него глътка,
дай му име!

В стихотворението "Плато" от книгата "Неграмотно сърце" (1978) лирическият Аз задава по същество библейските въпроси за това откъде идва човек и накъде отива (Йоан 8:14) - по-точно казано, докато библейският стих намеква, че незнанието на богопоклонника относно пътя на Христовата мисия го прави духовно недостатъчен и че само личното молитвено общуване със Спасителя би запълнило тази липса, лирическият Аз в тази творба си задава тези въпроси с оглед на своята собствена просветленост относно развоя на земното си битие:

Къде е сетният ми дъх?
А моето начало?

В стихотворението "Колхида" от книгата "Общителен самотник" (1982) лирическият Аз разкрива екзистенциалния парадокс на своята близост до сърдечната изповедност и предаността си към съкровеното. Робската закрепостеност на Аза като гребец в галерата - едно гениално иносказание за участта на простосмъртния човек в света, не му оставя никакъв друг избор, освен да бъде винаги насаме със сърцето си:

За веслото привързан с верига,
слушах такта на свойто сърце.

Стихотворенията на поета Георги Константинов с право биха могли да бъдат наречени шедьоври на притчовата парадоксалност. Отъждествявайки се с безименен роб от митологичния сюжет за Колхида, лирическият Аз успява да надмогне политическото, за да пресъздаде духовното. Страданието на каторжния труд не превръща за Аза битието в "действащ свят на безсмислието", както се изразява проф. Светлозар Игов за соцепохата през втората половина на миналия век, та дори и за днешните времена, а в повод за изкуство, в своеобразна свобода на личността, която в поантата изящно се разграничава от официозното изкуство, от официозния художествен "разказ" за света. Освен това "самозабравата на труда", ако грябва да си послужим с прочутия стих на поета Григор Ленков, избавя Аза и от болните амбиции и ламтежи на силните на деня, а пространствената уединеност и затвореност на лирическия Аз всъщност съдействат за изграждането на един прозорлив, вглъбен характер.

В поантата на стихотворението "Пътека" от същата книга лирическият Аз прави още едно изумително поетическо откритие:

Пътека в планината синя
за мене всичко ще разкаже.

Така както в библейския Псалм 19 "небесата разказват славата Божия", една планинска пътека разказва за цялото битие на лирическия Аз в поезията на Георги Константинов. Обикновено плътският, духовно незрелият човек разказва за извървените от него пътеки, но тук Азът в тази поезия има доблестта и мъдростта да размени тези роли - да осъзнае пътеката като верен свидетел и безмълвен повествовател на цялото извървяно битие на своята собствена личност. И още нещо - давайки, така да се каже, думата на природното, за да разкаже всичко за него, лирическият Аз в поезията на Георги Константинов загатва за своята твърда увереност в чистата си съвест.

Забележително е също, че в стихотворението "Есенна орбита" от сборника "Общителен самотник" лирическият Аз си задава ключовия въпрос за естеството на природното в другите светове, които Бог е сътворил сред всемира:

В примамливите висини
дали шуми гора такава?

В стихотворението "Щедрост" от книгата "Път и дом" лирическият Аз чрез своята съкровена опитност от всеотдайния си досег с природното, както и чрез вглъбеността на богодарената си дарба, достига по собствен път до прозрението за принадлежността на човешкия живот, който не е във властта на самото творение, изразено и в Божието слово от Данаил (5:23) ("Бога, в Чиято ръка е дишането ти, и в Чиято <власт> са всичките твои пътища"):

А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.

В стихотворението "Човешката благодарност" от стихосбирката "Будна кома" лирическият говорител мъдро и проникновено пресъздава същността на греха, извършен при разпъването на Христос, като липса на благодарност, разкривайки трагичния духовен парадокс: Бог, като Създател, "вдъхна дарба на професиите", но

Човеците събраха
всички свои умения
и разпънаха на кръст
Божия Син.

В стихотворението "Повторение" от същата книга лирическият Аз, използвайки повторяемостта на небиблейския човешки обичай за празнуване на Христовото възкресение, прави своето голямо поетическо откритие за земното, пролетно възкресение на растящия край пътя към Голгота храст, от чиито трънени клонки са свивали трънения венец на Спасителя:

Но виждам -
и трънливият венец
край пътя за Голгота
възкръснал е отново.

Този многозначителен намек на лирическия Аз разкрива една съществена библейска истина - истината, че гонението срещу преданите на Истината Христови последователи ще се повтори, колкото и невероятно да звучи това предчувствие на Аза в днешните демократични времена, в които се зачита свободата на съвестта и границите са отворени за прогласяване на Христовото благовестие:

Храст неугледен и невисок.
Разперил като хищна птица
безбройни нокти
под листенцата си нежни...
Готов да се извие пак
и да кацне яростно върху челото
на някой нов пророк...

Голямото достойнство на тази творба е и във факта, че с един изящен лаконизъм, само чрез четири стиха, великолепно е пресъздадена същността на Христовата саможертва:

Да, от такива клонки бе изплетен
бодливият ореол на мъченика,
тръгнал да изстрада сам
греховете на света огромен...

В стихотворението "Курбан" от стихосбирката "Дърво и птица" (1999) лирическият Аз, пресъздавайки пожертването на петела според ориенталския обичай и тълкувайки смисъла му чрез възвишената символика на старозаветната жертвена служба, според която всяко жертвено животно олицетворява Христос, всъщност намеква несъстоятелността на спиритическия възглед за безсмъртието на душите отделно от тялото:

В ухото на самия Господ
ще кукурига вече той.

Ще оправдава греховете ни
със своя глас звънлив и смел...

В стихотворението "Слово и огън" от стихосбирката "Човекът е въпрос" (2005) лирическият Аз отново пресъздава ключови библейски мотиви - мотивът за божествеността на Христос, Който, упоменаван чрез името Си Божието Слово, е извършил сътворението на земята и небето (Битие 1:1; Йоан 1:1; Евреи 1:2), както и мотивът за Страшния съд, предвиждащ възкресението на отхвърлилите Христовата жертва човеци и изгарянето им чрез огън, паднал от небето от Бога (Откровение 20:9):

Ако в началото
бе Слово,
в края
ще бъде Огън.

Тук отново поантата звучи като своеобразен парадокс - в своето поетическо откритие, използвайки непотвърденото от Библията предание, че ябълката е плодът от дървото на познаването на доброто и злото, станал причина за грехопадението на първите ни родители, лирическият Аз мъдро внушава, че всъщност онова, което в земните си дни като тленни човеци сме смятали за добро, желателно и благоуханно, пред лицето на Бога се оказва пагубно и предмет на Божието възмездие:

последната двойка
Адам и Ева
в горяща
райска градина,
от която те
не могат да избягат...
А въздухът мирише
на печени
библейски ябълки.

Но при пресъздаването на библейския мотив за края на света, тълкувайки апокалипсиса като унищожение на и избавление от злото, лирическият Аз в поезията на Георги Константинов се отличава със своя християнски оптимизъм, както се вижда от поантата на стихотворението "Все някога" от книгата "Вечерна дъга" (2006):

Но още отсега изпитвам
ведро чувство
за край на света.

Друг ключов библейски мотив в лириката на Георги Константинов е многозначителното старозаветно позоваване на Божиите думи към първородния син на Адам и Ева (Битие 4:9), осъществено в поантата на стихотворението "Отново за онази притча" от книгата "Врана в снега" (2011):

"Каин, къде е брат ти Авел?"

Тук божественият въпрос - една проява на милост, даваща възможност на съгрешилия човек да изповяда своя грях и да осъзнае своята отговорност за закрилата на живота и здравето на брата-човек, всъщност е възприет от лирическия Аз чрез една реформаторска по същество доблест като отправен към собствената съвест, към собствения народ. В участта на сънародниците лирическият Аз съзира и изпълнението на Божието пророчество от Битие (3:19):

И с много мъка вадим
насъщния си хляб...

В стихотворението "Двойственост" от книгата "Врана в снега" лирическият Аз отново пресъздава библейския мотив за Каин и Авел, тълкувайки проникновено и духовно достоверно двамата братя като представители на двете групи от хора, на които всъщност се дели светът - групата на безбожниците и онази на уповаващите на Христос. Същевременно в завършека на тази творба Азът в поезията на Георги Константинов прави другото свое голямо поетическо и духовно прозрение, представяйки Каин и Авел като олицетворяващи греховното и божественото естество, обитаващи в човешката личност, старият, плътският, и новият, духовният човек, ако трябва да се изразим с библейската понятийност, които присъстват и осъществяват своето противоборство у всеки от потомците на Адам. В тази творба мъдро и приносно е разработен и мотивът за разпнатия до Христос разбойник:

Разбойникът изглежда богоравен -
на кръста разпнат до Христос.

Голямото духовно и поетическо откритие тук е и в това, че богоравността чрез Христовото страдание важи за всички разбойници, включително еднакво и за двамата разбойници от библейската сцена на разпятието - и за разпнатия отдясно, и за разпнатия отляво на Христос. Разбира се, в това прозрение лирическият Аз влага и изящна ирония, но това е и намек, че единствено съпричастието към богодареното покаяние, към Духа на Спасителя, към светостта на божественото естество и на осветеното чрез Духа човешко естество на Назарянина води до единение и сродство с Бога. За разлика от лирическия Аз в поезията на Иван Николов - друг виртуозен духовен поет и майстор на стиха в българската поезия, който пресъздава мотива за двамата разбойници чрез шеговитата, но всъщност смирена и мъдра молитва евангелската сцена на разпятието да бъде съотношение между доброто и злото в този свят ("на всеки двама разбойници по един Христос"), Азът в поезията на Георги Константинов намеква за отговорността на човека в общуването му с Бога, за опасността от това да се погледне леко на саможертвата на Христос чрез заблудителното самосъзнание на грешния човек, който смята себе си за богоравен. Великолепно пресъздаден е и библейският мотив за това, че единствен Бог може да различи греха от светостта, познат от Еклесиаст (3:17).

В стихотворението "Вехта любов" от книгата "Обичам те дотук" (1992; 2004) лирическият говорител изящно разкрива и една основополагаща за човешкото щастие добродетел на съвременните влюбени Адам и Ева в любовната лирика на Георги Константинов - осъзнаването на незаменимата скъпоценност на благодатния дар на любовта, пред който човешкото сърце има мъдростта и смирението да не иска от Бога в добавка прословутите три желания:

Но ако ангел се яви,
готов да ни изпълни
в миг три желания - уви,
ще бъдем с теб безмълвни.

В заключение бихме искали да си пожелаем също така истинно и вярно да бъде и пророческото изявление на лирическия Аз от стихотворението "Гъливер" в книгата "Общителен самотник":

аз знам, че ще остана дълго жив.

И нека това предсказание да се сбъдне благодатно и в земното битие на поета Георги Константинов, който без всякакво съмнение е не само един от най-големите съвременни български поети, но и един от най-великолепните европейски поети.

29.12.2019

БЕЛЕЖКИ

* Началните две страници и половина от тази статия са прочетени на представянето на сборника с избрана лирика на Георги Константинов "Колхида" (София: Хайни, 2019), проведено в Мраморно фоайе на Столична градска библиотека на 19 декември 2019 година от 17 часа. [обратно]

© Магарит Жеков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2020, № 4 (245)