ДЕНЯТ НА ЕДНОДНЕВКАТА

web

По разчертаната с тебешир улица
подскача детството ми или играе на ръбче.
Епично ленив като волска каруца,
скрибуца денят на живота из бръчките.

Бърчи бърни денят, напряга се,
капят лиги и пот.
По-безсмъртен от бог и по-здрав от тояга
аз играя... Самият живот.

Аз съм той, а пък той... Той е друго.
Вцепенена от уплах гора.
И стрелка неизменно загърбила юга.
Чук и сърп - смъртоносна дъга.

Бае Тодор, бръснаря, по-чер от каиша си
точи своя излишен бръснач.
И по-остра от него е само въздишката.
И се смесват през времето
                                          кръв и белег, и плач.

А пък Спас се обеси над пращящото радио,
със нозе във вълните на „Свободна Европа”.
И въжето бе късо, колкото навик,
а тъгата му тегнеща, колкото котва.

По-безгрижен от смърт, аз играех тогава.

Бях пират, индианец, пълзач по скалите.
Бях висок до небето - и почти водоравен.
Плодовете на пола несмело опитвах.

Без асфалт и бордюри, съседната улица
обяви ни война. И игрите приключиха.
Много чужди глави в бой със камъни счупих,
много пъти и моята чупиха.

Има притча в това, че се бихме за „ръбче”.
И баналност - играчка, превърната в плачка.
А навярно си сменяхме млечните зъби
и от хищните сенки в нас вече се плашехме.

Чичо Съби - клисарят - качи се на черквата
и преди да се гмурне, помаха ни...
И се чу, че избрал грехопадение,
пред това да донася.

Мима Лудата хукна по-гола от истина
сред ликуващата манифестация.
И я биха пред всички. Жестоко я биха!
Както бият по празници.

Но жестокото още не бе рафинирано.
Още нямаше ласкава маска и беше наивно.
Баба сложи ръцете си сухи, закри ми очите.
И разказа ми приказка за самодиви.

Все така се лекувахме, все така се тешахме -
с самодиви, със билки, а дядо - с ракия.
Бабо, миличка, аз вече знаех,
че човекът добър е... и мълчалив.

И растях - с тези странни човешки комети,
и растях - не страните, душата ми първа брадяса,
и растях - на пуловера заедно с плетката,
цял сред изгрев, но вече вторачен във залеза.

А по пладне любовите, думите, смислите
свойте тъжни обратности сочеха.
И човешкото беше напразно усилие
Да решим квадратурата
                                          на кръга си порочен.

Е, сега вече вечер е. Толкова ясна,
че за първи път схващам колко добре
е да викне майка ми от терасата.
И в един светъл дом да ме прибере.

© Кръстьо Раленков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2012, № 6 (151)

Стихотворението печели Първа награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови (2012).