Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИНГУЛАРНИТЕ ТОЧКИ КАТО ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНО-ЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ

Кристиян Енчев

web

В обективирания свят възникват зони на несигурност. Зоните на несигурност са резултат от границите на възприятието и неизчерпаемостта на предметите спрямо тези граници. “Полудяването” на предметите носи тревога, която не може да бъде преодолявана просто чрез неутралитет спрямо неподатливостта, която възниква. Придобиват значение “отраженията, сенките, равнищата, хоризонтите между нещата, които не са неща, но не са и нищо” (Мерло-Понти 1996: 10) - в тази междинна модалност на определяне това са “опорните точки” в едно определено хабитуализирано пространство. Схващането на тези точки като “азова подвижност” изпреварват мисленето като негов “фон” или “хоризонт” и като такива са едно потънало в невидимост условие за възможност на предметите; направляване на движението и оставане в невидимост - така работи “екстериорност, която не е обективна” (Мерло-Понти 1996: 16, 17). При положение че става дума за възможност да се изпадне в ситуации, които не са изкристализирали във форми на изява (вж. Коев 1996: 47), то отношението на проникване в Другия спрямо себе си е като към единствено възможно такова отношение, в което трансценденталност и транзитивност се засрещат така, че специфичната кинестетична организация гарантира онтологично възвратното (като “обратно аналогизиране” - вж. Деянов 1999: 35) движение към себе си без опасност от разпръсване в емпирична множественост. Идеята ми е обаче да проверим какво можем да разбираме под кинестетична типика в един некласически трансцендентален смисъл.

Възникването на феноменални препятствия ни поставя в ситуация, в която, за да се справим с тях, трябва да намерим начин те да бъдат преодолени. Ако това също е ситуация, в която преди случването на едно логическо извеждане “не е определено как и в каква посока ще се случи” (Деянов 1999: 36), то изпадналият в такава ситуация определено не се намира, съгласно определенията на Мамардашвили, в “безмерна” или “идеална точка”, а в такава, която е “бременна с отклонение” (Деянов 1999: 35). Сингуларността в посочения смисъл е невидима в ситуации, в които нашите обективации сработват във формата на успешно осъществено схематизиращо предвиждане. Но същата излиза “на светло” тогава, когато липсва “онтологичен орган”, чрез който да се справим с едно феноменално препятствие. Когато се извършва миметичен акт, при който става “отчуждено усвояване на символната феноменалност” на несъизмерим с този на наблюдателя свят (Деянов 1999: 36), тогава достигането до усвояване на кинестетичните условия за възможност на онтичните по характер външни телодвижения предполага плурализиране на кинестетичната типика съобразно спецификата на различни светове. Това е движение в некласическа посока спрямо Левинас и неговите “отправни точки, които не функционират като обекти” в рамките на неговата “феноменология на кинестетичната сетивност” - “ходене, бутане, дърпане” и т.н. (Левинас 1998: 125), доколкото въпросните точки са “макро-трансцендентални”, но не могат да опишат съдържателно различни кинестетични специфики в рамките на различни несъизмерими светове, доколкото с това се предполагат, съгласно некласическата трансцендентална позиция на Деян Деянов, различни предпредикатни очевидности.

Затова, аз предлагам да отидем по-ниско, на едно “микро-трансцендентално равнище”, на което могат да бъдат описани съдържателно онези кинестетични типики, характерни за конкретен свят. Тези конкретни специфики задават и отклонението в сингуларността - или, казано с други думи: “от всеки вид ред може да бъде изведена неговата отвъдност, колкото видове социален ред, толкова видове отвъдности има” (Райчев 1999: 8). С всеки такъв ред са обвързани онтологичните условия за възможност на азовата подвижност - конкретни кинестетични типики на сетивността. Последните са условия за възможност и са определими, съгласно Деянов, като предпредикатни очевидности. Тръгването от себе си към Другия минава през сингуларността като посредник - при усвояването на предпредикатните очевидности става обратно аналогизиране, при което трансценденталната рефлексия се упражнява в създаването на нови априорни синтези на микро-трансцендентално равнище. Така сингуларността се оказва с конкретни измерения на отвъдност спрямо установен ред и служи като посредник за създаването на нов ред. С насочването си към феноменалното препятствие и упражнявайки рефлексия, ние миметично се опитваме да успеем в схематизиращото предвиждане, което да сработи спрямо неподатливостта на предметите.

“Зоната” - мистериозното парадоксално място от филма “Сталкер” на Тарковски, е заредена със сингуларност: там единственото използвано схематизиращо предвиждане, състоящо се в хвърляне на гайки, което да служи за пътеводител, работи, но е привативно по един специален начин. Ефективността на метода се състои в това, че “смирението” пред изцяло непредвидимото поведение на Зоната, където онтологичната разлика между предметите и точките на ориентация е заличена и предметите нямат устойчиво поведение във времето и пространството, се оказва начин да удържим заедно разположение и разбиране в оттеглянето и пълното изваждане на светло на кинестетичността изобщо като трансцендентална възможност за усвояването на които и да е кинестетични типики. В случаите, в които обаче откриваме някакви подобни зони, те се оказват парциални отвъдности. Такава ситуация активира трансценденталната рефлексия, тук позитивните ходове са възможни, защото няма пълен структурен разпад, има само частична сингуларност. От тази гледна точка “принципът на неопределеността” на Мамардашвили подлежи на преразглеждане: сингуларността може да бъде и частична и тогава схематизиращото предвиждане има на какво да се опре. Нищо такова не може да се случи в Зоната на “Сталкер” - там всичко се движи по собствена и неразбираема логика, ходът на времето също не е предвидим. Няма опорни точки, които да ни дадат увереност, че знаем какво да направим. Като че ли добра илюстрация как може да стане постепенното загубване на опорни точки и разширяване на обсега на зоната върху все повече предмети от околния ни свят, дава филмът “Erazerhеad” на Дейвид Линч. Главният герой - Хенри Спенсър, не предполага какво точно създание ще се окаже детето, което приятелката му носи от него. Светът на Спенсър постепенно придобива вид на нещо като превърната в сюрреалистичен кошмар “зона”, в която сън и реалност са взаимопроникнати в мрежа от препратки. Това обаче е граничен случай, по-често се сблъскваме с парциално зониране на света, в който се намираме. Парциалността прави сингуларността овладяема по един или друг начин и в една или друга степен.

Екстериоризируема ли е Зоната в една или друга степен? Светлана Събева прави смислова връзка между отправните точки и понятието на Хана Арент „Drang zu Erscheinen“ от късната й книга „Мисленето“. Съгласно Арент, „сякаш всичко живо (...) притежава един порив за явяване [Drang zu Erscheinen], за вписване в света на явеностите, като представя и показва не едно вътрешно себе си, а своята индивидност“ (цит. в Събева 1997: 22, к.м.. К.Е.). Тук обаче следва да се има предвид, че такова представяне не е онтично, а има онтологичен характер като кинестетична подвижност. Според Светлана Събева този порив притежава транзитивен характер, доколкото е „интенционалност, свързваща човека и света по начин, различен от този на обективиращата интенционалност“ (Събева 1997). Тази връзка според нея води до „дълбоки следствия за човешката индивидуалност“, която „се оказва същностно екстериорна“, „тъй като разпростира по „точките“ на този порив за явяване“, където се случва нацелването й от „анонимни други“ (Събева 1997). Фиксирането на индивидуалността чрез тези точки с цел домогването до нея като идентичност трябва да се случи по пътя на проследяването на нейното разпростиране в тях. Несъмнено, в тази връзка са важни миметичните усилия, чиято цел е овладяване на въпросната екстериорност.

Доколкото поривите за явяване (респ. жестовете) като „точки на разпознаване и признаване от другите“ не са опредметени, подадената ръка може да не срещне реципрочна ответна реакция. Като неопредметени „пориви за изява“ жестовете биха могли винаги да бъдат отдръпнати, вследствие на което въпросните „точки“ биха придобили видимост (срв. Събева 1997: 22). Така стоящи зад жестовете като външни телодвижения са проследими специфичните кинестези, които са условия за възможност на микро-трансцендентално равнище. От друга страна, така се създават условия за парциално зониране на социалното пространство. Това засяга и предметите, когато въпросните телодвижения взаимодействат с едно хабитуализирано пространство по такъв начин, че променят неговата хабитуализационна специфика и така задават зони на несигурност, в които е необходимо изпробването на схематизиращо предвиждане от нов тип и чиято цел е да се проедолее възникналото имплицитно феноменално препятствие.

Точките на ориентация (като екстериоризация на субективността) конституират предметните релации като система в границите на едно хабитуализирано пространство - „предметите в него не са сами по себе си - маса, стол, бюро, лампа, камина, - а интенционални „лица“, посочващи се едно друго“ (Коев 1996: 55). Така, съгласно цитирания автор, ако сме оставили някой друг временно да се разполага в апартамента ни в наше отсъствие, с изненада бихме се натъквали на препятствия, които нашият гост ни е оставил, размествайки предмети с оглед на собственото удобство, тоест, под диктата на специфични хабитуализиращи пространството кинестетични особености. Транзитивността като специфична кинестетична подвижност може да се окаже в ситуация тепърва да трябва да създаде ориентири в едно пространство, като го овладее чрез въвеждането на определен ред (в което другият е винаги имплициран) и значи става видима при възникнала необходимост от съгласуване на хоризонти на очакване с оглед на такава система от предметни релации. При случване на подобно съгласуване азовата подвижност като невидим фон овъзможностява определена предметна видимост, спрямо която е възможно логическо предициране (доколкото тази видимост е представяне в систематична съгласуваност). В този смисъл логическата необходимост се случва не с необходимост (срв. Деянов 1999: 34), и то спрямо определено хабитуализирано пространство. Тоест, промяната на хоризонта на очакване се извършва в определено поле на наблюдение съобразно определен хабитус. Тази възможност за корекция произтича от сингуларността на точката, която винаги заемаме като транзитивно-интенционални агенти. Според вече споменатия „обобщен принцип на неопределеността“ „този, който ... извършва логически извод ... е винаги в сингуларна, а не в безмерна, идеална точка“, която „е бременна с отклонение и преди в нея да се случи актът на логическо извеждане ... не е определено как и в каква посока [това извеждане] ще се случи“ (Деянов 1999: 35-36).

В случай на корекция на хоризонти на очакване при усвояването на чужди предпредикатни очевидности сингуларността на точката, в която се намира усвояващият агент, налага рефлексивно преодоляване на съдържателна нееднородност. От кантиански позиции, да се надмогне такава разнородност чрез мисленето й като „привидна“ в модуса на „като че ли“ (Зашев 2003: 49), означава да се извърши преход от понятийното единство към единството на правилата за съдене, тоест към принципите. Запазването на „априорната“ непригодност“ на качествената нееднородност за свеждане до единството на понятието ни е нужно с оглед на съдната рефлексия (вж. Кант 1993: 205). Обаче имането предвид на „субект в ситуация“ (Рикьор 2006: 92) като коректив на Кантовата чиста представа в посока към деформализация с особена сила се отнася към преминаването от общи и формално зададени кинестетични описания към конкретни съдържателни такива.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Деянов 1999: Деянов, Д. Некласическата рационалност като проблемно поле. // Критика и хуманизъм, 1999, бр. 6, 17-38.

Зашев 2003: Зашев, Д. Подстъпи към третата „Критика“ на Кант. // Кант и метафизиката. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2003, 34-54.

Кант 1993: Кант, Им. Критика на способността за съждение. София: БАН, 1993.

Коев 1996: Коев, К. Видимостта: феноменологични контексти. София: ИК “Критика и хуманизъм”, 1996.

Левинас 1998: Levinas, E. Intentionality and Metaphysics. // Levinas, E. Discovering existence with Husserl. Richard A. Cohen, Michael Bradley Smith (transl.). Evanston, Illinois: Northwestern University Press, 1998, 122-129.

Мерло-Понти 1996: Мерло-Понти, М. Философът и неговата сянка. София: ИК “Критика и хуманизъм”, 1996.

Райчев 1999: Райчев, А. Сталкерството като социологически проблем. // Критика и хуманизъм, 1999, бр. 6, 7-15.

Рикьор 2006: Рикьор, П. Пътят на разпознаването. София: Изд. “Сонм”, 2006.

Събева 1997: Събева, Св. Една феноменологична археология на политическото. // Аренд, Х. Човешката ситуация. София: Критика и хуманизъм, 1997, 7-24.

 

 

© Кристиян Енчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2011, № 10 (143)

Други публикации:
Проблеми на логиката. Т. 9. Логика и познание. Съст. М. Табаков, Н. Обрешков, А. Апостолов. София: Изд. „Звезди”, 2010, 112-117.