Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЪРСАЧЪТ НА ПОГРЕБАНОТО СЛЪНЦЕ

Коста Радев

web

Още една забележителна книга е на път да изчезне в смълчаното блато на българското литературно безвремие. "Ексхумация на слънцето" от Юрий Лучев (2018), издадена и веднага забравена от едно пловдивско издателство. И понеже предусещам веднага въпроса: Кой пък е този Юрий Лучев?, ще се върна няколко години назад. Имам навика да ровичкам в дълбоката памет на Литернет и съвсем наслуки да търся текстове, които да ме грабнат още с първите редове. Така попаднах на няколко стихотворения от Юрий. След което моментално го потърсих - оказа се не само че живеем в един град, но и близо един до друг, в крайморската му периферия. Там той превеждаше каквото му падне - от американска и английска класика до разни документи - заел се с непосилната задача да се храни и пои от изкуството на превода.

Тъй че който пожелае, може да прочете тези неща. Смятам, че след това ще е по-лесно да продължим.

Прочетохте ли? Е, да вървим тогава.

Предупреждавам, че личността на автора не е от значение. Текстът - ето автора. Всичко друго е опит да се прехвърлят върху текста лични данни, с цел да се възвеличае или омаловажи автора. Все едно да се изреждат разни негови отличия и награди или броя на томовете му, та върху този пиедестал литературното джудже да се извиси като духовен великан. И обратно - да обясняваш какви неправилни политически възгледи имал поетът Х, което несъмнено се е отразило върху поезията му. Тия номера са стари колкото самата литературна критика, но се използват винаги и ще се използват, докато човечеството помъдрее и престанем да слушаме домораслите Вергилии, решили да ни преведат срещу скромно заплащане през литературната преизподня.

И тъй - "Ексхумация на слънцето".

Преди години тази странна поема би раздрусала кошера, където трудолюбивото поетично братство трупаше меда на своето вдъхновение. Веднага биха се оформили трите постоянни лагера. Първите, снизходително допускащи правото на оригиналност в рамките на общоприетото, вторите - възмутени от самоцелната предизвикателност; и третите - хъмкащото мълчаливо мнозинство, страхуващо се от каквото и да е разклащане на статуквото. Всъщност всички дружно биха предпочели такава книга да не се беше появявала.

За тогава - ясно.

Но защо и сега?

Нали всички уж искахте свобода бе, братя литератори? Защо тогава не смеете да погледнете дори през рамо свободния човек?

Сигурно много боде очите, тази проклета свобода.

А Юрий е свободен. И плаща възможно най-скъпо за дрипавата си свобода. Защото без нея за поета няма живот. Само че огромната част от поетите не знаят това. И това бие на очи от първия им ред. По-надолу няма смисъл да четете. Колкото и небеса, волни облаци и безкрайности да обитават такава поезия, тя тъпче в една локва като спънат катър и само тихо процвилва - ако катърите цвилят.

Връх на глупостта, изповядвана от такива автори, е тяхната убеденост, че писателят трябвало да бъде богат, за да твори на спокойствие. Вероятно приравняват спокойствието с някаква свобода. А по-вероятно въобще не се сещат за свободата като елемент от живота. Периодично се явява по някой такъв, спечелил малко парици покрай своя издател, и кукурига от курника колко успял писател е самият той. И друго е възможно - да изповядват схващането, че парите носят свободата, и както е тръгнало, след две-три успешни (!) книги събраните стотинки ще му купят свобода и тогава ще пише на воля каквото си иска.

Само че никога не става тъй. Напротив - все повече затъват в сивата рутина. Някои правят измъчени опити да сменят костюма и излюпват я еротично романче, я псевдополитическо четиво или изсмукани кой знае откъде спомени за мъртъвци, безсилни да се защитят. Веднага ми идват наум двама-трима автори, захванали се на старини да съчиняват полупорнография. Четеш, а от страниците надничат порозовелите очи на автора и блика тоталното му непознаване на материята. Навремето биха му препоръчали да опознае героите си в действие, да пие от извора, да се слее с проблемите им; но сега няма народна власт, нито също такава критика, да не говорим за милиция; тъй че провинилият се автор минава снизходително между капките. Това никак не значи, че критиката или общественото мнение са станали по-толерантни, свободомислещи или великодушни. Не; просто на никого не му пука и толкоз.

Усещате ли, читателю драг, как само една крачка в тази тема - и вече сме нагазили в калта? А в калта е спокойно, тихо, познато, уютно дори; тя носи усещане на вечност. Защо ли тогава този Лучев през цялата тази своя поема сякаш бяга панически от калта, мръсотията, гробищното спокойствие - и хвърчи подир сенките на облаците, както пишеше друг един поет? Какво толкова не му харесва в обиталището на другите хора, неподозиращи робството си? И какво слънце ще ми ексхумираш, къде и кой го е заровил, и има ли изобщо слънце, то не е ли мит и легенда, и защо ти е изтрябвало, нали докато си плащаш тока, винаги ще ти е светло?

Представям си как е писал Юрий - защото, за да изровиш слънцето от калта трябва не само да нагазиш, но и да затънеш в нея. Ако си философ, студен изследовател, лесно ставаш циник и дори се радваш на късмета да живееш в преинтересни времена и да нищиш човешките глупости от своята кула. Само че поетът не може. Оня, истинския поет, комуто нищо земно не тежи и обитава висините. И сигурно затова не го забелязват от долу, от локвата.

Преди време веднага щяха да ни обвинят в елитаризъм. Нали литературата беше от народа и за народа, а не за шепа многознайковци, дето мотика не са пипали. Само че въпреки разните тодорпавловци - не бъркам ли името? - и прочие класови умници, човечеството се подрежда според Божията мъдрост и отгоре като каймак е тънката прослойка одарени мъже, задвижващи инертната сива маса напред. Колкото и да са разбираеми напъните на купища пролетарски поети - някои от тях искрено вярващи в идеята, че множество глупаци са вкупом по-мъдри от малцина мъдреци - нека си декламират по партийните сбирки. Количеството никога няма да премине в качество, независимо от мнението на техните идеолози. Изобщо чуете ли, че някой има двайсет стихосбирки, да знаете, че няма нито една.

Преди всичко - какво ще рече елитарен поет? Защото Юрий Лучев е точно такъв. Поет, принадлежащ към някаква елитна прослойка или съчиняващ стихове, предназначени за малцина познавачи? А може би и двете. Само че при Юрий няма съзнателен избор. Просто е такъв. Като прибавим към природната нагласа културните натрупвания и готовността да поемеш всичките последващи негативи. Елитарността значи самота. Поетическото организирано стадо мигом затръшва портата на кошарата под носа ти. То ще пусне вълк при себе си, но никога подобен чужд екземпляр. Такива типове са обречени на отлъчване от всички възможни колективи, и все едно дали си талантлив и колко. Нивото на колективното поетическо съзнание рядко надвишава прага на посредствеността. Тук правилото е също като при ръждясалата канализация - максималната здравина е колкото здравината на най-слабото място. Няма значение, че и вътре в кошарата всеки поотделно се смята за най-даровития.

Тъничкият слой на истинската литература е сбор от сънищата на елитните самотници. Другото под него е хранителна среда - може би необходима, но не и толкова важна. Почвата, в която се е вкоренило цветето на поезията. Но то може и без почва. То съществува без всичко; то е дух, избрал по прищявка писмената форма за проявлението си. Безтелесен, той няма нужда от нищо. Дори и от читатели. Все някой ще го долови някак си, някъде и някога. Ранната литература на човечеството не е създадена в общодостъпни университети и сред масова грамотност. Огромната - и вай-важната - част от човешката писмена съкровищница е писана с перо и мастило. За кого? И защо? За слава ли, за пари ли, или светски почести? Най-често в самотата на килията - манастирска или затворническа. В уединението на селската къща и на овчарската колиба. Ако използваме метафориката на Спасителя - по-скоро камила в иглено ухо ще влезе, нежели богат човек да напише книга, важна и ценна за човечеството. Елитарността освен самота носи и бедност, така присъща на поетите. Те, естествено, знаят, че никога няма да забогатеят; но все пак тайно се надяват стиховете им да станат известни на обществото. Напразни надежди. Обществото е строго подредено и разслоено и за поезия като тяхната е отреден един тъничък каймак от духовни хора, а те на всичко отгоре са във вечна борба книга ли да си купят, или нещо за вечеря.

Разбира се, има литературни тарикати, които в съзаклятие с амбициозни издатели успяват да заблудят масовия читател, че в техните писания има нещо по-възвишено и специално. Това е, докато зачетеш книгата; но тя все пак вече е купена. Попаднах наскоро в една хижа на книга от такъв нашумял автор. Зачетох я от скука, примесена с любопитство - и тогава разбрах какво значи истинска скука и че предишният читател всъщност е хвърлил четивото, а не го е забравил. Сигурно се е почувствал като че са му пробутали изгнили домати под лъскавия целофан.

Този модел автори често се изявяват като литературни гуру и учители. Водят школи, семинари и кръжоци, където срещу заплащане кандидати за славата търсят тайната на успеха. Не на писателския занаят, а именно на успеха. Всеки курсист е убеден, че пише по-добре от гуруто, и нерядко е прав; той просто иска да разбере как да се метне в златната каляска на късметлиите. Как да бъде издаван, хвален, филмиран, как фондациите да отключват касите за него. Иначе не би дал и грош, за да се сдобие с таланта на мъдрия Учител насреща си.

Само дето гуруто няма да сподели тайната. Понякога и той не я знае. Лично аз мисля, че тя има два компонента. Първо, четивото трябва да е насочено към средния глупчо. Сиреч, към онези четирсет на сто от грамотното население, които понякога четат. Това осигурява приходите, следователно и интереса на издателя. И второ - тъй трябва да подведеш въпросния глупчо, че той да се почувства някак си умен, заедно с автора. Да извисиш читателя с един полутон, макар и фалшив, и той да се плесне по главата: Ама точно така си е! Бре, да му се не види!...

В никой случай не бива да пишете много умно, дори и да можете. Тогава изпадате в друга категория автори - онези без достатъчно равностойни читатели и златната каляска ще ви подмине - в нея няма места за будали.

Е, приятелю Юрий Лучев, джапай си в калта и опитвай да ексхумираш слънцата. И вярвай, че хората имат нужда от тях, наивнико. Или в нищо не вярвай. Просто пиши и толкоз. Написаното никога не отива на вятъра. Нали Майстора казваше: "Ръкописите не горят!" Нищо по-оптимистично и по-безнадеждно не съм чувал. Питай Димчо, той знае най-добре сладка ли е славата пост мортем. Но колкото и съдбата му да не е за завиждане, все е по-добра от участта на десетките четени, хвалени, величани и позлатявани, които пред очите ни минаха в дълбока забрава. Легион други са се запътили натам с доволна, бодряшка стъпка, заслепени от фалшивите слънца; и не подозират, че едничкото слънце е потъпкано, заровено и само малцина обречени драскат с перата спечената земя, за да го извадят и раздадат.

Но добре е преценил милостивият Господ - комуто дава талант, дарява го и с лудост. А лудостта го обгръща като броня срещу света, и той става неуязвим за пошлостта, алчността, глупостта, завистта, злобата, омразата - всички съставки на живота отвън. Завистта на околните е равна на демонстрираното презрение към лудия; също и омразата. Ако могат да го смачкат - мачкат; ако оплюват, правят го със зловеща наслада. В най-добрия случай премълчават, подчертавайки кралско пренебрежение. А клетият луд дори не подозира, че ги има. Той си копае, заровеното слънце го вика и той трябва, призван е да го достигне и спаси.

Трябва да попитам Юрий Лучев дали е очаквал подобно отношение - ако изобщо го е забелязал. И друго - дали това отношение не е доказателство за дарбата, в която истинският талант винаги се съмнява? Наскоро двама умни господа представиха творчеството на неколцина млади поети, напуснали този неуютен свят; тяхната лудост е била недостатъчна да ги опази. Идеше ми да викна: Боже, защо винаги загърбваме най-нужните ни хора? Та те искат толкова малко! Само да ги чуете как тихо пеят на ухото ви - и нищо друго!

Но те, прокълнатите, са свикнали с всичко. Виж, ако се случи нещо добро, ще се стреснат. Може да се уплашат. Няма да повярват. И пак ще се загърнат в лудостта си - да чакат Бог или дявола да задвижи сам пръстите им. Но доброто тъй или иначе не идва. Разграбили са го ония отвън без остатък.

Тъй върви светът, както бе казал друг един луд, неразбран и до днес. И тъй ще върви в сивите тунели на всекидневието. Отстрани шества манифестацията от шутове, арлекини, трубадури, всеки понесъл гипсовия си бюст с лаври на темето. А някъде над тях хвъркат свободни птичките Божии, но данданията заглушава техните песни и те отлитат към небето и към бъдещето, когато някой ще измисли лек срещу глухотата, равнодушието и глупостта.

Ergo bibamus, Юрий Лучев, ексхуматор на слънца! Нека оставим на многоучените професори да правят литературен анализ на поезията ти. Сега поне професори бръмчат навсякъде на рояци. А същественото, важното, незримото - ние си го знаем.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Лучев 2018: Лучев, Юрий. Ексхумация на слънцето. Пловдив: Жанет-45, 2018. Също: Електронно списание LiterNet, 02.07.2018, № 7 (223) <https://liternet.bg/publish28/yuri-luchev/ekshumacia.htm> (28.11.2019).

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2019, № 11 (240)