Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКСХУМАЦИЯ НА СЛЪНЦЕТО

Юрий Лучев

web

Там е зеленият бряг на мълчанието
Чайки и гларуси там не летят.
Там е закотвен черния вятър
Мъртвия хор на стария свят.

(Иван Ванев)

с почитъ
към Ненаписаното

ПРОЛОГ

О знам че тази вечер ще замлъкнат ветровете, о аз знам защо
и гласовете ще замлъкнат -
отслабва вече светлината
("през пръстите изтича", би казал някой всепризнат поет-лауреат)
"и светът се изнизва през птиче око", би казал някой всепризнат поет метафоричен)

АЛА НАПИСАНОТО ИЗБЛЕДНЯВА
ДЪЖДЪТ И ВЯТЪРЪТ ГО ЗАЛИЧАВАТ
И ВСЕКИ МОЖЕ АКО ИСКА ДА ГО ИЗГОРИ ДО ПЕПЕЛ

И САМО НЕНАПИСАНОТО ЩЕ ОСТАНЕ
СЛЕД ТАЗИ ВЕЧЕР И СЛЕД МЕН

но ето пръстите отслабват
отново и отново бъркат
стъпките на танца по клавишите

Ще трябва да приключа до разсъмване когато
единствено кутрèто си ще мога
все още да помръдна в знак за сбогом

.....

 

І. сега сега

ще дойде утрото и ще ни засипе с разтопено злато
ще ни наниже златни обеци
и златни фиби ще промуши
през очите
главите ни ще украси със празнични венци
и ще превие гърбовете ни над нивата -
гротескни персонажи от икони
в надземните ни църкви

ще блъвне над света злокобната си светлина
и всички като мен заченати във мрак
(блажени 7 - 8 - 9 месечини!)
ще покоси

аз никога не мога да го изпреваря и спася със бягство
откакто съм роден опитвам
ала в мига преди разсъмване нахлува и ме обладава
още сънен

(ако можеш да си го представиш
а ако не можеш поразпитай надзирателя
)

ще връхлети денят през счупените ми прозорци
замрежени
със прашни паяжини които вятърът безрадостно раздвижва
изплетени не помня откога
откакто се поселих тук навярно
накрая на света
дотътрих кораби и вълноломи бъчви
нозете си, накрая и главата
плъховете и кирливите си ризи
любовта на бялата акула
падналите си звезди и всичко дето пада
не по-далеч от крушата на г-н Радичков
космите от гривата на космоса
безметежно плаващ в черните ми чаши
докато не ме погълне в черните си дупки
нажежен до бяло от зори до пладне
мириса под старата черница на черници
и чимшира да ми е зелено всесезонно
и морето си домъкнах даже
чаша подир чаша го домъкнах
да ми бъде синьо в светофара
ако се наложи да пресичам но едва ли
чак от детството дотука да не би да се удавя
в застарялата си кожа
(аз ли бях тогава?)
непрогледната си гледна точка
безпросветното си петвековно робство
(но от гледна точка на мухите)1
героичното си име Юрий
победен от змея
лигавата си боязън от часа във който
ще се моля да загина весел и ухилен
след пиянската си съботна неделя

скелетът на вярното ми куче
още трака под земята
при вида на непознати
даже и познати
(вече не подбира)

птиците ми отлетяха
този път на север да зимуват
(явно южната им участ вече е непоносима)

тишината в моята околност
е като след Шипка - няма живи
никой срещу никого не се опълчва
и така денят отива

само Стрямската бригада всуе
пъчи опълченската си гордост с контрабаса
(явно налице е басова потребност
във фалцетно-педерастката епоха
и необходимост от насрещен вятър
за да ти го вдига).

само Стрямската бригада
устремно превзема стратегическата кота нула
и под строй изчезва в тишината
там където всичко вече е превзето.

но еба си нищетата
но еба си съботната интелектуална дрямка:
времето изтече и Балканът си разкрачва долините
откъм югоизток

Опълчи на Стрямската бригада
свойта лична опълченска гибел
в хода на прогреса.

Запиши се доброволец в Стрямската бригада
за да видиш как се вади опълченска бира.

трябваше отдавна да опълчим нещо срещу нещо
кожа срещу тръни
тръни срещу нежност
нежност срещу жерав
жерав срещу блато
оптимизъм срещу съ̓лзи
съ̓лзи срещу ярост
ярост срещу вино
вино срещу ужас
ужас срещу благи вести
камък срещу спомен
спомен срещу залез
залез срещу прошка
прошка срещу евро
чудо срещу нищо чудно да осъмнем
смърт срещу смъртта и тъй нататък
всичко срещу всичко
всичко срещу нищо

АЛА ВРЕМЕТО ИЗТЕЧЕ
СОВИТЕ СА ВЕЧЕ ДНЕВНИ ПТИЦИ
А БАЛКАНЪТ ПЕЕ ДРУГА ПЕСЕН

...

 

 

ІІ. като побратими със паяка живяхме и деляхме
мухите и ъглѝте
но ето той отказа да живее в тази стая
изплете "сбогом" над челото ми като венец и тръгна да зимува другаде
една мъглива есен

една мъглива есен
когато паяците се прибират при човека да зимуват
във всички кухини и тъмнини с които изобилства
тялото и грохналата къща

...

Ще връхлети денят и ще безчинства до самия край
по покривите ще танцува и по стените ще пълзи
и безпощадно ще разголва всяка мисъл
ревниво пазена на тъмно в истината на съня

моретата и шумолящото поточе ще насилва обладава и изгаря
в нозете ни ще падат посмъртно позлатени птици
тревите ще се мятат в ужас заковани там където са израсли
над гърбовете ни превити като лък готов да ни изстреля във небитието -
ще вършее

приседнали
без глас
ще роним съ̓лзи и безутешно ще скърбим
за залеза

Ще раздаде илюзиите си за живот в родилното
и капещ от стрехите кротък страх
където смъртно болните са отделени
в Градина от тополи и брези - печалните дървета

във сграда със белосани стени тавани и престилки
утехата
така да ги запомнят бели като вар
дезинфекцирани след случката

в очите ококорени до кръв
изправената от очакване коса
(но който има)
на Визитацията по списък
(о господи, дано да не е днес,
дано да не е днес -
имам още деца да погребвам!
)

в катетрите в които капе
животът на смъртта във кърваво-зелените
блата стихията на сома

АКО НЕ ДНЕС ТО УТРЕ
е заключението

Ще влезе във очите на слепците
които не желаят да прогледнат
по свои си причини

ДЕНЯТ Е МЛАД И СИГУРНО ЩЕ ДОЖИВЕЕ ДО НОЩТА
И САМО МЪРТВИТЕ ЩЕ ОЦЕЛЕЯТ

и над смъртта им за да не възкръсват вече -
защото тайно дишат без да подозират.

AVE, DIES,
MORITURI TE SALUTANT!
...

 

 

ІІІ. преди разсъмване

Учудвам се - желаеш да потеглиш на разсъмване.
Постой в нощта, в утробата на топло,
навън без друго няма нищо за обичане все още -
ни топлина, ни мляко, ни гальовни звуци
навън все още всичко се сънува
в сивкава мъгла

постой постой
ой-ой, ой-ой

Нима си сигурен какво и как ще стане
къде ще се родиш, какво ще облечеш
и вземеш за из път
дали ще проговориш или само хленчиш
под върбата
край реката
ой-ой-ой

дали ще хванеш вярната посока
(която е на запад но мъглата?)
или ще бродиш напосоки из полето
в студена пот и страх от известеното разсъмване
пълзящ из сенките недороден и недовършен
със примка на врата от пъпната ти връв

АКО СЕ СЪМНЕ, СТАВА ДУМА!

Аз нищо не чух - сляп съм.

...

 

 

IV. и как така се разминаваме на косъм от живота

когато се съмва ние никога не сме там
сред радостния хор на посрещачите

ние сме скрити от сенчестата страна на Градината
сред сенколюбивите растения и други нощни твари

прегърнати треперещи от страх
преструващи се на заспали да не би
да ни познае слънцето
с всевиждащото си око
и златното махало да не ни погуби

 

 

V. В тези застояли води

В тези застояли води само жабата е кръстител а ъгловатият щъркел нейния гибелен кръст.

В тези застояли води онзи ден се пресели животът

ТЪЙ КАКТО ПОДОБАВА - БЛИЗО ДО СМЪРТТА

НО!
И най-дългият ден
от смъртта е по-кратък

 

 

VІ. това което се случва през нощта но ние сме на купон и не чуваме чао

чик-чирик
кирилирик-лирик
и брат му Метадон при папата

вай-вай-вай
се вайкат вайковците от Голица,
от голица сред горица
...

 

 

VІІ. тия хора дето ме родиха

(те само ако знаеха...!)

 

 

VІІІ. а когато после се огледах само като се огледах що да чуя

липсата на време и пространство чак до хоризонта и небето
докъдето чувам
(но това не означава нищо, а единствено по спомен)
червеникава мъгла във всичките посоки
лепкава и топла сред която
споменът за мен самия някак си се рее безтелесен
- само "О" и нищо друго
без кацане, долитане, пристигане

о господи, дано сънувам вече
в утробата на сома
да съм смлян

...

 

 

ІХ. ВРЕМЕТО НА ЖАЖДАТА ИЗТЕЧЕ

Чух те да пиеш вода
на безразлични уморени глътки,
колкото да угодиш на болногледача
Ти си вече отвъд жаждата
нагоре-надолу измерва непосилното време
адамовата ти ябълка -
последният работещ механизъм
в анатомията на гаснещото тяло

гъл-гъл
тик-так
гъл-гъл
тик-так

(всички ябълки са от ева, чух те да казваш в просъница
преди извличането на вода от кръв
да е било с възторг открито
)

после те чух да заспиваш
без последно желание за деня
закъснях да те питам какво
и защо се отказа

чух те да дишаш
преди да заспиш
тъй както е дишал светът
преди да го има

ти заспа и останах тук сам
в ранната вечер
да плача да плача
сред ято от птици със сухи очи -
те са отдавна отвъд
препарирани сенки
в световния прашен музей

(о самота, трипръста пача стъпка!)

после те чух да разказваш насън

...как светът се разгъва и разгъва недостижимо пред нас към своя безкрай ала не бяхме птици за да се видим отгоре как се разпространяваме лъчеобразно всеки към своята си индивидуална гибел; не бяхме птици, за да си опазим яйцата, а пълзяхме с наведени глави и очи към светлото бъдеще и капчуци падаха във вратовете ни и нозете ни газеха пролетна кал но все пристигахме късно във вече отдавна обезлюдени поселения защитили гордата си недостъпност с коприва човешки бой, змии и охлюви; кирпичени домове вече пречистени от миризмата на огън в опушените огнища и от кокоша смрад, от човешки миризми, звуци и всяко човешко присъствие, чисти, тихи и светли като самата смърт, изместила оттук смеха и живота, и тъга ни стискаше за гърлата като си представехме как някога тук е кипял радостен труд, копали са се темели, редили са се тухли, опъвал се е канап, пускали се отвеси, звънтяли са чукове, стържели са триони дай вар дай тухли под синьото лято небе после майсторите си отишли, а след тях и всичко останало - новодомци, деца и внуци, и бързахме навън под подивелите джанки, пресъхналите кладенци, порутените пещи, край неправдоподобно провисналите прогнили дървени стълбища и стрехи, килнатите бели стени, онемелите сини прозорчета, жадно запалвахме цигара и си мислехме: "Ето как свършва светът, и слава богу, че не след дълго вече никой няма да си спомня за нас, и слава богу, защото ще оставим след себе си само тъга само тъга само тъга"; ето така се късаха сърцата ни и малко по малко се разнищвахме и узрявахме за предстоящото си превръщане в хилави, съсухрени, черни и безсилни въпросителни знаци стърчащи край хорските друмища; после пак тръгвахме да дирим и спасяваме, но освен следи от отдавна догорели или още димящи огнища не намирахме нищо и никого, сякаш мълвата за нас прогонваше и добитък и хора вдън гори и планини и бавно осъзнавахме колко нелепа и безсмислена е нашата мисия, защото кой, наистина, би избрал подареното спасение пред гордата участ да носи ореол от грях и да постига свободата си в порок и гибел; да, и ние самите, и ние самите...

(пиеш глътка вода)

...каменна чешма от която никой не пие и гробище в което няма нито кого да погребват нито кой да погребва неизменно край всяко поселище, тук-там някоя зачернена и онемяла бабичка на прозорче с мушкато в стара синя тенджера и шарена котка, вече няма даже и гарвани, и все същата безлюдна пречистена и светла скръб; тихо, безметежно и страшно, сякаш най-после всичко си е дошло на мястото, и само от време на време те пронизва червеното яростно око на узряла джанка и бързаме да избягаме от яките бурени, които яростно дебнат, пъплят и поглъщат в зеленото си море всичко що им се изпречи на пътя и стъпките ни отекват като в храм от който бързаме да излезем незапалили свещ; да, тихата, пречистена, светла и отмъстителна ярост на последни победители... преди да се е мръкнало, защото вече знаехме, че е по-безопасно да нощуваш в девствен пущинак, отколкото там, където някой е нощувал преди теб и духът му ревниво броди наоколо и сънуваш сънищата му и пътя и истината и живота му и покъртително стенеш в неуставните прегръдки на жена му

и как войнико на сутринта очи тъмнеятъ глава се люшка и нямаш ни ръце ни душа ни думи за да се помолиш отново да доживееш до мръкване като бухал да се молиш за тъмнота и хищностъ обръгнал на дневната светлина и ясните като бял ден натрапени чрез зрението и дневното ти осезание истини поради чиято привидност си отиваме с очи отворени за други истини отвъд усвоените дневни дажби мляко, месо, хляб и вино, пътища, битки и поражения, и без победа без победа, истина ви казвам, зачеркнати от списъка на дневните обитатели и посрещачите на изгрева през юли търсещи любов през лабиринт от коридори с една след друга захлопващи се пред носа ти врати сякаш не попаднал а роден там и прекарал не дните и нощите а безвремието си тичащ от врата на врата без пътеводна нишка не виждал яростното слънце и пагубната луна но безнадеждно устремен към светлината или онова което смътно предусещаш, че е, без никой да подозира за съществуването ти там долу... Не помним откога, докога, откъде и накъде, ала крачим през мокра степ или жарка пустиня целите обърнати в слух и зрение като живи локатори опипващи пространствата в търсене на сигналите на бедствието, болката, несправедливостта, скръбта, отчаянието, несравними в опитността и с усъвършенствани до болезненост сетива като сетивата на слепец бързаме да се озовем на мястото на събитието, да спасяваме неспасяемото и да възстановяваме невъзстановимото, и чак когато вечерта всичко е приключило и бухалът размаха нощни криле а ние напразно зачакаме съня някой се сеща да попита "Ами ние?".

Кои вие, бе, ваш'та мама, бе не видите ли и не чувате ли какво става, как от ден на ден животът си отива оттука и скоро ще хлопнат и последните кепенци и последните порти и последната врата ще хлопне в лицето ви и не чувате ли питам ви аз как под земята вече бучат пращят и пукат семената на страшни бурени и змийски яйца пращят и пукат бе под прагове и в студени огнища бе и се разсипват стени и тавани и златни жълтици от векове скрити се сипят оттам на никого вече ненужни, бе, как кладенци се затлачват и извори съхнат, а вие сте седнали тука царства да спасявате вдън земя да се провалите...

(пиеш глътка вода)

Ти за какво си ми дошъл на прага в най-мъртвия от всички часове, те питат, ти кой си и какво и как... те питат, не знаеш ли че тук е забранено... час тук совите не... а реката да... отвъд което... да помня все така... във смъртно блаженство; мамка му, говори ми, жив или мъртъв, и какво от това какво от това какво от това и знам че вече никога няма да съм повече жив или повече мъртъв защото куче като се научи да си гони опашката няма отучване като горката Сара, кучката, дето по цели дни се върти в кръг и си гони опашката сякаш иска да ми каже ето как свършва светът ето началото се слива с края и без хленч свършва светът във вечен пръстен без край или начало умна кучка никога не раждала никога не любена никога не разлюбвана с тъжни умни очи и ти иде и ти на свой ред да подгониш опашката си в несвяст и немилост из тая земя прокълната където

вече ни конник ни куче смущават съня ни
само влакове скръбно прихлопват
сред степи безлюдни безкрайни безсветли

досущ като кучката Сара и все по-бързо и по-бързо докато съвсем ни се завие свят и започнем да виждаме само размазани белезникави петна и започнем да чуваме само тънко усилващо се свистене и с нарастваща тревога започнем да очакваме единствено вече катастрофата и финала на тази непоносима за сетивата и отслабналия интелект токата и фуга в какъв беше там възмутителен мажорен минор или минорен мажор от чиито дисонанси самият орган започва да се разпада на тръбите си на неприличните си стонове на органите си на цели и половинки ноти празни отвътре като очи на сварена рибешка глава които се сипят сред възторжени овации върху главите на публиката несъзнаваща че това е краят на токатата и фугата на света и всичко останало после вика на бис изпълнителя създателя разрушителя или който там е отговорен иска да го изцеди докрай да му види сметката да му види уморените очички да му види сплескания задник да чуе лично от собствената му уста Да бъде светлина и Всичко е суета и Обичам ви и да отиде да вечеря да се нахрани а жена му блажено се разтапя върху снобските десерти под светлината на изкуствената свещ и под патетичната тема на адажиото все още звучаща шлагерно в плачливата й душа и после да спи да спи да спи в злобното си благополучие дорде осъмнат, но уви твърде късно и макар че кучката Сара отдавна е мъртва опашката й продължава да се върти наяве и насън само че този път обратно на часовниковата стрелка.

(не чувам да пиеш вода - сляп съм)

Вече не, вече не, вече не; но как и какъв трябва да е човек за да изпитва чиста радост, щастие и покой без угризения и съмнения и колебания или такова нещо няма или трябва да е луд или бог или дете или да не му трепва сърцето или мигва окото и като не сме нито едното нито другото нито четвърто и пето остава ни само ръка за ръка рамо до рамо и с бодра строева крачка да вървим право към гробището ако, когато и където има нещо по-страшно от всичкото това лутане питане блъскане викане за да свърши с хленч и плач, не се знае, но не може невредим да стигнеш дотам и първо докато си от тая страна ще минеш през всички кръгове на удоволствието мъката и порока та хубаво да знаеш за какво си плащаш там или тук все тая и каква пушилка, каква мътилка, какъв шум и ярост, каква врява и безумие, коварство и любов, възход и падение... голяма тревога се вдигна и още не се е свирил отбой и тоя път даже духовият оркестър на Стрямската бригада не свири отбой щото не е свирил атака или още нищо не знаем, викаш, или каквото има да става ще става а ние нашата си я знаем където си роден да не умреш и затова ни е зачислен кон да му духнеш под опашката и да се запилееш като смахнат, викаш, накрай света жив да те оплачат там ония ветрове

(Пилешкото май че го откажете, да го èба, злорадства фатмака след баташкото пилешко клане а живота? И живота че откажете да го èба а генерала реве гороломно О-оостави! Бегом строй се за погребение!)

и как и най-вече защо ни повикаха поименно горе и ни казаха че напразно сме били целия тоя път от майната си дотук защото други преди нас са опустошили пейзажа и изобщо ще се раждаме с опустошени, викаш, души и кървящи сърца и слепи войници и слепи всевиждащи врачки ще ни водят към светлината в края на тунела в задника на битието и оттам право в отходната яма където оплескани в нечистотии ще ръкопляскаме на прочути японски пианисти и ще се прехласваме пред празните платна на модерното изкуство и с носталгично, викаш, умиление ще си спомняме за времето отвъд и преди когато не позволявахме и прашинка да падне върху красивите ни умни глави и от юношеските ни целувки се раждаха бистри езера, викаш, и животът беше един безкраен следобеден летен миг в който лек ветрец раздвижва пердетата а отвън ромолят птичи гласове и в далечината, викаш, преминава влак, викаш, без да ни хрумва тогава че това всъщност е конски тропот и че всичко това е образ и предупреждение за предстоящата, викаш гибел и смърт, защото колкото е голям човек толкова е голяма и смъртта му точно, викаш, както и в живота или в очакването му/й и как този писък не само не заглъхва ами като се блъска, викаш, в умните ни страдалчески глави дори се усилва и се превръща в несекващ оглушителен звън на аварийна камбана и да заключаваш че тоя път по който вървим ние ти си го минал вече и кво знаем ние мамка ви новобранска дето наистина не знаем къде сме откога сме докога сме и за какво сме и без утеха и надежда се, викаш, взираме с празни очи в някакви несъществуващи посоки колкото, викаш, да се каже че не си затваряме, викаш, очите и не само не знаем добро ли зло ли насреща иде, викаш, ами не знаем, викаш, кое е добро и кое зло и, викаш, насреща ли викаш иде или иззад гърба се викаш прокрадва и дали изобщо викаш ни пука какво иде и откъде иде и дали викаш иде или викаш ли викаш сиотиваидалинякогаеидвалоисиеотивалоетовасъвсемнепомним

Вече толкова години не съм си идвал и все същото е с мен или без мен и тогава кай какво и защо и как се променя не е ясно само тъгата се усилва и вие като зимен вятър в комин когато започнеш да проумяваш, че си само временно преминаващ пътник навел се да пие от каменна чешма и само тогава времето спира за миг и сърцето ти спира и дъхът ти спира и напускат тялото ти и се строяват зад гърба ти и чакат защото човек като пие и змията го чака тоест има си ред и дисциплина и на всеки ще му дойде редът и не може току-така, и единствено в този миг на очакване изчакване или причакване си нито добър нито лош нито глупав нито умен нито победител нито победен нито земен нито неземен и нито жив нито умрял нито някой нито никой и в този миг само в петите ти едва доловимо пулсира боязън не от хаоса а от изконния еднопосочен порядък

...как ако не е споменът никога не би прозрял че под тия диви лози шипки и къпини лежат руините на родния ти дом и не само руините на родния ти дом ами и руините на всичко онова заради което е било писано да се родиш да гледаш и не виждаш да слушаш и не чуваш да плачеш през смях и се смееш през сълзи и с пот да изкарваш хляба си но колкото и ябълки да изядеш докато смъртта те раздели пак няма да проумееш какво е защо е откога и докога е и отново и отново изкушен напразно напрягаш слух за да чуеш някогашните гласове смехове и стъпки по двора и среднощни ридания и мръзнещите врабчета накацали край изпотения прозорец и столчето на което майка ти привечер сядаше за да се приготви вече за голямото чакане но долавяш единствено тържествуващото ехидно и равнодушно мълчание на вечната гибел и тогава мъката те сграбчва за гърлото в желязна хватка и каквото има да става става и едва после дъхът и сърцето ти се завръщат към каквото е останало да дими и змията се приготвя за теб и вълкът тръгва размахал език през гори и планини но теб вече те няма там където би следвало да си по паспортна адресна военновременна църковна и друга регистрация за да заплащаш данъците греховете любовта си виното си капчуците си и всичко друго

и къде си вярна ти любов надувна кажи ми па ми вземи душата вземи ми очите вземи ми ушите краката ми вземи и главата също но ми остави ръката дясната та като застана на мегдана и като викна запея с ръка да си пригласям песни юнашки моряшки за вехти мадони крайградски посестрими скръбни от Влашко до Гръцко да търся по друми и ханове мома бледна неземна прекрасна която аз искам да я помня все така щом към кавала посегна

(А аз се питам дали е точно така защото не всичко се е случило точно по този начин или се е случвало точно по този начин но не на мен а на други хора и животни и тогава как да знам точно какво и как им се е случвало ако нещо изобщо се е случвало на родените когато и да било в това царство защото тук в това царство времето като че ли отдавна е спряло а кой знае може дори да е тръгнало назад или нагоре-надолу така че откъде да знам на кого какво и кога му се случва или не му се случва и дали му се случва отпред назад или отзад напред изневиделица или предумишлено и съответно как следва да се разказва един разказ отпред назад или отзад напред или за по-голяма правдоподобност най-добре да вместиш всичко в една многозначителна и многонаситена на събития алена точка в средата на челото ти)

вече не пиеш вода и мълчиш
вече разказваш с очи

за любовта
за нежните ръце които тъжно галят
изпълнени с печал които
поставят мозъка ти в стъкленица
откъдето
провъзгласяваш новата си песен
на площада
където те подпалват
още сутринта

за цветната Градина през април
през май и толкова
преди да дойде есента
да си поиска семената

и песничката за конете:

Някой изцвили и вдигна тревога
Нощната паша приключи.
Хукваме сити и бързоноги -
знаем какво ще се случи.

Ние сме нощни животни
дето ужким пасат всъщност сучат
от рога на луната.
Денем човекът ни учи
крак подир крак
да търкаляме до полуда земята
през деня на селяка който... как беше... върти колелото и му е весело... и т.н., как беше...

за ноктите които дращят хищно
сърбежа за живот

за тихото прелистване на книги
на градската Градина под липите
когато шепотът прераства в крясък
на обладани гласове но не тела
готови да се продадат за капчица вода

за майките които в крайна сметка
присядат във Копривщица да чакат
вестта за цъфналите вишни

за низостта на слънцето
високо в небесата

за бъдещето на нощта
надвиснало над голите ни вратове

за четирите посоки на света
и твоята ръка трипръста

...за кораби и хоризонти
изчерпващи пейзажа
опростен до две съгласни

виждам хрипливия смях да бълбука на кървави пресекулки:

как поех царството да спасявам през Балкана огромен потаен без път и посока се лутах и губех без сън и почивка през гори гъсти и страшни и реки бързи преминах и в мъглите балкански хлопки дочувах мирни напевни ала овчар не видях и падах и ставах и мечки стръвници и рогати елени ме носят напред във съня трескав и кратък и монаси из пущинаци отшелени благославят мен цар и царство свещено и как един ден стигнах край село Голица в Балкана и грамадни петли като черква високи с гребени накървени и очи гневни изведнъж връхлетяха връз мене и ме яростно закълваха и с криле биха в гората и как ме събориха възнак и в кърви облян вече умиращ аз им продумах: "Вай-вай, пощадете ме братя петли, аз съм тръгнал царството да спасявам вас, царя и себе дори щото гръцка войска страшна разорява полето и не само подпалва ниви и къщи и селата сравнява с земята ами коли и беси де що срещне хора петли и добитък и не само коли и беси ами и войската ни ослепява и не само я ослепява ами я праща обратно при царя за да се пръсне сърцето му при вида й злощастен на сто по един с едно око зрящо само оставя за да ги води нататък", а те отговарят: "Вай-вай, истина ли гавариш или ложеш?" - "Ва истина, истина ви говоря, първи петли ненагледни, ако не вярвате питайте мечки и вълци, орли и елени и самодиви и Орфей намерете той ще ви каже и ако пак не повярвате то тогаз там отидете и сами вижте", и как се спогледаха и умуваха дълго какво да направят и накрая решиха: "Ние ще пратим неколцина от нас за да видят и чуят дали всичко туй дето го казваш е вярно и ако не е ти тук ще загинеш по трети петли още а ако пък не си ни излъгал ще те пуснем в селòто да влезеш", и изпратиха трима изпомежду си да проверят моите думи а други останаха да ме вардят да не избягам но как да побягна при тия зорки и ревниви пазачи дето рият със шпори земята и изпод вежди ме гледат сърдито и а мръдна, а са ми изкълвали очите сърцето и всичко а и те да не бяха пак не бих могъл да помръдна с тия рани дълбоки и люти и главата в несвяст вече се люшка и очите тъмнеят и погледа вече не види добро ли зло ли насреща иде и откога се е сляпа войска завървяла в страшно мълчане през поле пепел и черни дървета като ръце обгорели и лешояди се сбират за пир кървав летят и грачат и чакат да съмне

и я надуй дядо тръба Йерихонска да викна запея истина истина ви казвам живота май че го откажете да го èба бегом строй се за погребение

и тогаз вятърът Меглен от юг се надига и следите замита и сребърен дъжд тихо в косите ни звънва и хлопки мирни напевни унасят ни в сън непробуден и сладък но съмна вече и ето ги идат живота от мен да изтръгнат и очите ми да изкълват... а ты високо застани и я хочу тебе помнит всe таки в это чудное мгновение... - "Ей брате, свести се, събуди се"... кагда передо мной явилас ты... - "Ей брате, свести се, събуди се, ва"... и сребристами светкавицами глаза маи пранизала и патом еротичном видом изкушала и пагубила маю душу вайнишкаю и мая сущност невинная и что сейчас я напразна ищу опят маю сущност непорочная и тебя малая мома ненагледная но не нашел в мире живих и мире мертвых да пребудет нине и присно... - "Ей брате, свести се, събуди се"... но кой там прекъсва мой сетный... - "Ей брате, свести се, събуди се"... сон... - "Ей брате, свести се, събуди се"... вот я сейчас умру и ети петли краважаднами сейчас погубят меня во веки вековь... - "Ей брате, свести се, събуди се, ходихме, питахме и разпитвахме и видяхме, че истината ни казваш"... - "Поздно е, братя, поздно е, а съм вече мертвым и ни царскую заруку выполнил, ни девицу нашел, ни гърком пабедил а толко ходил ходил и гаварил гаварил, па дявали, ваабшче напразна живял братя, ничево не астанется за мною и язък язък, мамка его/еe - "Ну что ти гавариш, ва, никагда не поздно вот мы тебя сейчас изцерит будем от вси люти рани и тревогу и до третими петлями харашо будеш" - "Истина ли гаварите или ложи грозни, петухи лукави?" - "Истина истина гаварим, а ти толко леж и увидиш" и как они принесли биле волшебное и меня изцерили и до трети петлями совсем здоров бях вече и на нозете си се възправих а они около мене стаят и ме сматрят и кудкудякат доволно и рият пръстта с нокти но етот раз незлобливо а просто по навик и аз ги попитах: "Сполай ви братя петли задето ме пощадихте, че имам аз от важна по-важна задача царството да спасявам и себе дори ала се чудя като ви гледам как сте порасли толкоз големи, кой и с какво ви е кормил и пачему сте в гората а не в човешкия курник запряни като всички кокошки?" - Е, брате, преди малко бе с едната нога в гроба а вече отвори очи и уста и почна да питаш и очень хочеш да знаеш, но ще ти кажем щом питаш: ние сме, брате, вардяни на тия места назначени отколе да пазим тия села проходи и пътеки така щото и пиле да не може да прехвръкне а камо ли враг да премине оттука без позволение наше, грък, турчин, албанец или извънземен; не помним ние откога сме защо сме и кой ни е повелил тази задача; за нас никой не знае и само легенди се носят щото се крием и вижда ни първом и за последно само онзи чийто живот тука отнемем; храним се с вражеска плът и кръв пием, затава сме такие болшие и страшнами, тебе обаче ще пуснем по живо по здраво царството да спасяваш а пък ние ще видим как да помогнем в бедата" - "Виж ти какви сте били значи... Е, щом е тъй, покажете ми пътя за село Голица и ме пуснете да ида да отпочина, бакър вино с голичани да изпия и пренощувам, ако са хора добри и любезни. Сполай ви, братлета, до гроб със добро ще ви помня, а може и в битка с гърка да се видим отново" - "Че как иначе, там сме и ние", разказваш

изведнъж после млъкваш
гласът ти като отрязан конец
висва в тихия мрак...

И не чух да се будиш
и очите ти млъкнаха
там под тополите

и те отнасят
в Градината

...Бил си там, само ти си видял
как сърцето си стяга багажа
на безлюдната гара
в летния мирис на коловози
и препикани траверси.
Много отдавна оттам
бил отпътувал последният влак.
Нямало е и живи мухи...
...

Всичко чух но не помня дали съм те виждал.
Аз нямам очи за света.

Виждал съм писък на плъхове в тъмната изба
как фъфли змията с прехапан език
и обръща представите ни за автентичност
летния страх как съска в дъха ти

съм виждал

камъкът как се чуди дали
все така да потъва
или да перне съседската котка
после и тебе в челòто

тишината съм виждал как громоли
зад дувара по кривата уличка
по която си идват "горе" и "долу" в пиянска прегръдка
съм виждал
но не помня дали съм я чувал -
лишен съм от слух откакто ме биха до смърт

ой-ой-ой
там под кедрите

...

 

 

Х. родените преди да съмне ние

ковчезите на рамо ще положим
щом залезът започне да изгрява
в сърцата готвещи се за далечен път
на гарата със зейнали прозорци и врати
порутен покрив и табло със разписания
неспазвани отдавна

в продънената лодка ще ги отнесем
и там ще се сбогуваме, любима.

Ще се сбогуваме със теб
с брега и времето
което ни възпира да запеем
да заплачем и да си простим
че бяхме недостатъчно големи за да понесем

Агонизиращото утро през април
макар да казват всички че
през август ще умрем
под орехòвото дърво
по пладне
(не по-късно)
Без опити за бягство
Вразумени
от бича на Слънцето
(слънце посред бял ден -
ако можеш да си го представиш
а ако не можеш поразпитай надзирателя
)
Гаснещото Слънце
Давещо се в слузестото блато някогашно езеро със водни лилии
в градината с тополи и брези
Ексхумация на мъртвите не се предвижда
а и кой ли плаче и
Жалее -
Зимата сковава всеки порив.
Истина ви казвам,
Йероглифа "пепел" зиме се тълкува като "сняг"
Кучетата затова не лаят днес
Легнали са и сънуват вълче мляко
Много им дойде
Наистина, и моля
Обяснете на живущите наоколо
Причините за обявяване на забраненото пространство
Региона
С прискърбие ви съобщаваме
Това е мястото където
Умрелите са повече от живи и където
Фактически и меко казано
Хабенето на думи ражда
Цицини по раздутия до гибел мозък за което
Човечеството вечно ще ви благославя
Шепнешком
Щадейки себе си от острите
Ъглѝ на пролетните пориви
Ь-малъкщи молитвите за чудо
Южно от смъртта
Явила се като живот на север.

и всичко съществуващо привидно
там на зеления бряг на мълчанието

а ти
а ти любима
спаси догарящата свещ
отслабващите ветрове спаси
в отслабващата гръд
отслабващата тлен раздай
на рибите в отслабващата стръв
което е останало от нас о! без следа
о!
Следа във камъка, но не дълбока.
Следа зад кораба, погълната от рибите
спаси

после ще говорим!
ти там - аз там
но не и тук
където светлината заглушава всички думи.

САМО КОГАТО ОСЛЕПЕЯ МОГА ДА ТЕ ВИДЯ
САМО КОГАТО ЛЕГНЕМ МЪРТВИ МОГА ДА ТЕ ЧУЯ

любима

а после пристъпи
в градината от белоцветни вишни.

Ние сме легнали там непресторено бели.
Ние сме легнали там непресторено бледи.
Ние сме легнали там непресторено мъртви.

ой-ой-ой

любима
ще покриеш челата ни хладни
с росни цветя и босилек
така да отплаваме в черната шир
без род и имена без кръст
голи езичници с религиозно наболи бради
далече от деня
далече от нощта
там към зеления бряг на мълчанието

и нивга веч не ще да проговорим
в обречената долина,
и в гривата на коня който със език изплезен
потъва във кръвта на залеза,
не ще извикаме о миг поспри.

с трънен венец увенчани
от камък на камък
от урва на урва
и о шипка о глог,
ненагледни мои български тръни

АЛА ДЕНЯТ ВИНАГИ ИДВА И ВИНАГИ НАВРЕМЕ И СЛАВА БОГУ И СЛАВА БОГУ ЗАЩОТО АКО УЗНАЕМ ВСИЧКО ЗА СОВИТЕ ГОРКО НИ

НО ВРЕМЕТО НА ЖАЖДАТА ИЗТЕЧЕ

 

 

ХІ. НИЕ ПИХМЕ ОТ ЧЕРВЕНИТЕ ВОДИ
там под кедрите

дали глиганите и утре ще погубят
един от нас
в руините сред кедровия лес -
тъй беззащитни са телата полуголи
с цветя закичени косите
тъй нежна е дланта
неизранени - ходилата.

Дълго светеха телата ни в нощта
а сега е ранна утрин
димят червените води
топло е в тях

съблечете ни
одерете
как беше
топло е
там.

Ние пихме от червените води
преди да потънем
и не помним как беше

пихме от амфори
мехове
бъчви
черепи
мръсни зелени стъкла
и пяхме:
глигане глигане
пощади телата
пий
доде са розови сърцата
гли-гли.

Няма памет
в телата красиви -
така далече е главата
от нозете
нямат сенки
телата прозрачни
сянката е от облак
вехнат под нея тревите подводни
вехнат тревите крайбрежни
тресе ги
страх от водата
бие ги
златно махало
брегове няма
не са брегове -
история на водата.

В мъглата червена
екнат камбаните корабни
тръби рог подводен
опасна е червената мъгла,
нейната...

повиха ни
приспаха ни
нежни ръце
в тинята топла
на дъното

пелените
пелените
сънищата
русите ни къдри

как беше

дали ни спасиха
дали ни върнаха дрехите
кошниците
семето?
как беше?

АЗ СЪМ ХЪЛМА
през мен
преминаха стадата
преминаха пастирите
преминаха жените с тесни ходила
пренесоха децата си на гръб
и кошниците
стомните
пренесоха отвъд
гледаха ме
спяха
обливаха
преливаха
влизах в очите им
влизах в косите им

о аз безплоден и безводен бряг!

червен е пясъкът ми
камъкът бял
бял камък
търкаля нагоре
блудния от небесата
и пее:
мухите изпиха водата
плаче върбата
вехне тревата
ветре ветре
докарай ми кораба
довей ми дрехата
гол съм
гол
хапят мухите
снагата ми бяла
ой ой ой
горе на билото
е петата на бога
а по-нагоре
са коленете му
коленете са обли
мъдра е извивката на коленете
щедра е за уморените
които носят камъни
които носят камъни
ой ой ой
на гръб
и пее:
в мъглата червена
расте расте махало
расти да порастеш
махало златно
събуди децата
живи ли са
снощи бяха живи
плетоха венци
ой ой ой глигане
във мъглата
край реката

плавай плавай хляб

събуди децата
повиха ги
приспаха ги
нежни ръце
в топлата нощ
а сега е ранна утрин
расте
съблечете
как беше
топло е там
там
ходех гол

там-ходех
гол-гол
гл

додето

расте кедър
расте дъб
расте косата
и след това
и след това
растат децата
там под кедрите
под камък бял

ПРОСТРИ РЪКА НАД РУСАТА ГЛАВИЦА
аз виждам блясъка на гривната около глезена
аз чувам громола на обръча
те са те са те са
тресе се косата ми
тръбят ушите ми
сляп сред голите ходех
надувах рог в мъглата,
нейната...
под стените прогнили от пикоч.
Ветре ветре
изсуши дланта ми
простри ме
отвей косата ми
напълни устата ми с пясък
и ушите ми
не съм те сънувал
в пустинята е
тича
нека нека
ще спре ще спре
нищо нищо
живи ли са
нищо нищо
забравих забравих
кое кое
кое ли кое ли
нищо-нищо
смърт-смърт
смърт във смъртта
нищо-нищо
разкайвам се
нищо-нищо
пропъди мухите
нищо-нищо
вода ми дай
нищо-нищо
нищо-нищо.
НИЩО!

в поток бистър да потопиме нозе
и под звуци на арфа
върху копията тревни гърбове да положим
доде изпълзи изпод нокътя червеят
и се свлекат бавно стените отсрещни
и плътта се свлече от ребрата

ние пастирите

и слязат дъждове до дланите
празвукът
вода в водата

дали елените са се огледали във езерото лунно
където потопиха златната ни гривна
преди да дойдем ние боговете бели
брадатите ездачи

о хлуят в сетивата
камък
птица онемяла лудост пот
сега сега
насилие са багрите
в нозете ли
са люспите
в нозете ли
е вечер
сито стадо
кал във вените
нагоре камбана-капка
светулчице

доде млъкне отсреща камшика
и звънне в нозете длетото пречупено
доде се сцеди в корена млякото
и полегнат тревите
и усетим ръка лека
на рамото

ние пастирите

ИЗГУБЕНА Е ГРИВНАТА
но няма да се връщаме
ще ни познаят и така
ако денят е ясен

вий останете тук
и чакайте дъжда
поплачете в лозята
пощадете глигана
угасете кедрите
защото сте най-жадни
нагоре гледайте

нагоре гледайте
копаейки гробовете
нагоре гледайте
щом легнете във тях
защото сте жадни

и пейте:
ветре ветре
докарай облаци

ще пеем ли
ще пеем ли

а ний ще продължим нататък
ще построиме град с стени дебели

часовоите ще пикаят по тях

но само нощем
само нощем
град с дебели стени
в пустинята

само нощем само нощем

 

е да

дебели и високи
и порта откъдето слънцето ще влиза
и порта откъдето ще излиза

ще излиза
о, нощ

О НОШТ
НОШТВИТЕ НА ДЕНЯ
NO SHIT
NIGHT SHIT
НО ШШТ, МОЛЯ!
НОЩТА
НО ЩА
НЕ ЩА

НОЩ, А?
НОЩАСТЕН, А?
НО ШШТ!

НОЩЕС, А?
НЕ ЩЕШ, А?
НО ЩЕШ НЕ ЩЕШ
ПИКАЕШ ЛИ ПИКАЕШ
ВЪРХУ ЛУННАТА ПЪТЕКА

е само нощем само нощем

черни биволи
се валят в черно блато
дали дали
какво е блато в жаждата

вода в костта
тръстиката в окото

смърт сред тръстиките желаем
дългокоси
с посинели нокти
сега сега
доде са розови сърцата ни
о нощ
в тръстиките желаем
и в паяжина да заспим
под златното махало

не ни спасява светлината
не ни спасява светлината

нищо-нищо
ще ви окъпем

и ще умрем ли ще умрем ли

е да, е да

край реката ли
има ли мòстове мòстове
и острови острови има ли
и стари върби ли
а комари
а глигани
зли-зли?

с чисти коси ще покрием водите
и ще ухаем
ще ухаем

е да, е да

ще пеем ли:
плавай плавай хляб
в червените води
край зрелите треви
под старите върби
до водопадите
до водопадите

е да е да

расте зеницата
смаляват се телата
расте кедър
расте дъб
и след това
и след това

хайде-хайде.
ХАЙДЕ, казах!

...

 

 

ЕПИЛОГ

С К Р Ъ Б Н А   В Е С Т

С дълбока скръб съобщаваме
че днес, след дълги колебания,
на преклонна възраст
се прости с живота по собствено желание

вярното ми куче Стойчо
(1396-2017)

С невероятните си доброта и човечност,
ти ежедневно ни даряваше радост, щастие и любов.
Никога няма да те забравим!
Почивай в мир!

Погребението вече се извърши
рано сутринта
в ъгъла на двора до северната ограда,
откъдето циганите влизат да крадат

От опечалените:
кучката Сара, циганина Яни от Суворово, който изкопа гроба срещу 10 лв. + 300 гр. ракия, щото било каменисто, и аз, собственика.

...

05.11.2017г.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Мухите се появили по нашите земи след падането на Второто българско царство поради наличието на обилна леш. [обратно]

 

 

© Юрий Лучев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2018, № 7 (223)

Други публикации:
Юрий Лучев. Ексхумация на слънцето. Пловдив: Жанет-45, 2018.