Илвие Конедарева

web

Казват, че това е естественият път на твореца на словото. Поетът трябва да узрее за своята проза. Прозаичната книга на поетесата Яница Радева събира 16 разказа, всеки от които би могъл да живее спокойно своя живот, като се откаже от връзката си с другите. За мен обаче "Бонбониерата" е цялост, не просто цикъл разкази, обединени от Случая, а книга, която заявява своето присъствие като нещо органично, завършено и цялостно.

"Бонбониерата" е и социален ангажимент на писателката Яница Радева, защото тя смята, че може и трябва да обърне внимание на онова, което действителността ни оставя в наследство - жертвите. Катастрофата край Бакаджиците от 2009 година става повод за написването на книгата. Историята на литературата ни предлага много подобни модели, в които действителността захранва художеството. За пример можем да дадем романа "Лавина" на Блага Димитрова. Авторката решава, че начинът, по който може да покаже своето отношение към случилото се, е като остави спомена за жертвите жив чрез литературата. Литературата неведнъж е доказвала, че умее да съхранява спомени и да гради история. Ето откъде идва горчилката на бонбоните, разпилени из разказите в тази книга. Те са за "Бог да прости", както казва един от героите, и засядат на гърлото. Белотата, сладките бонбони, чистите изгладени дрехи, цветята по улиците за Спасовден бележат една друга празничност - празничността на смъртта.

Книгата отключва различни врати на разказване. Спасовден е само единият разказ, в който се появяват неслучайните имена на Мария, Захари, Ангел, Петър, Магдалина. Имената в тази книга разказват. Телата разказват. Имената се сбогуват с телата си, преди да осиротеят от тях, преди да се превърнат в калиграфски красив списък, преди да станат бездомни. Едно познато, но друго възнасяне показва този разказ. Сянката на "синята госпожица" (автобус "Чавдар") помита 16 живота.

Прозата на Яница Радева е едновременно интуитивна и уравновесена. Предлага ни много входове, през които да влезем в книгата. Субективните гледни точки изграждат констелация от отношения помежду си, за да изградят големия разказ за трагедията. Не просто през отделната човешка съдба влизаме в този разказ, той ни влачи след себе си, товари ни с предчувствието си, със сънищата си, с бременността си (с тялото си изобщо).

Самите персонажи са излъгани в своите очаквания - Захари повярва, че сънят си е сън и че щом пристигат живи и здрави, няма какво повече да се случва, немият зелен (гущер) телефон иззвънява, за да прекъсне кощунствената история на портиера, Мария не пожелава да се яви мъртва пред любимия си, затова "променена, възкръсва предишната", Ангел в своята тиха сутрин мечтае за нощта, която ще дочака в спокойния си ден, който "не обещаваше да е от тежките".

Почти целия текстов организъм се разполага в рамките на един ден. Времето е разтегливо понятие. Времената са всъщност много. Всяко отделно, лично, индивидуално време се движи по своя собствена ос, докато не бъде прекъснато от Новината. Трагедията идва да синхронизира времената в текста, само за момент, после те започват да текат отново по своите си правила. Но не са сякаш същите. Всяко време е посвоему уплашено време, посвоему предчувстващо, посвоему осъзнаващо или неосъзнаващо. Някои от заглавията на разказите подсказват преломния момент на субективните времена - "Снимка за спомен", "Сутрин като всяка друга", "Нещо се случва", "Съобщението", "Променена, възкръсвам предишната", "Краят на един ден". Първият текст започва своето разказване чрез едно рядко срещано граматично време - бъдеще предварително в миналото.Тоест историята започва с подготовката за утрешния ден. Днешният ден е случен през утрешния. Мария от разказа "Луксозен Suchard" заспива с изречението "Няма да я бъде тази" и се събужда отново с него.

Самият текст е прорицател. Не просто мислите на героите, не просто онова, което има да се случва, а текстът сякаш пророкува онази точка, в която времето ще спре да разказва. Целият текст е предчувствие, действието, кървавото случване е изгонено от тази проза. "Синята госпожица" предлага едно почти любовно отношение между шофьора и автобуса "Чавдар". Капризите на прелъстената и изоставена госпожица прерастват в отмъщението на ревнивата жена. Денят, който не обещава да е от тежките, идва всъщност с точно тази тежест на битието. Необещанието излъгва отмъстително Ангел. Сутринта ревнува героя си от жената с различните очи. В "Потегляне" на фокус е дядо Захари, чийто образ неизменно алюзира Елин-Пелиновата "Спасова могила", където спасение от болестта си намира герой с името Захари. Автобусът пътува с мислите на дядото. Минаването през гробищата е препратка към знаенето на бъдното, към пристигането в крайна сметка на последната спирка на живота - гробището. А там ще бъдем посрещнати от обичта на близките. На оня свят чакат тези мили хора, например внучето, чийто гроб дядо Захари все няма време да посети. Сълза, колкото грахово зърно, се спуска по бузата на онзи, знаещия отвъдното, на него се явява трагедията, на неговата врата почуква провидението, за да го предупреди, за да го научи на онова, което идва да се случи.

Текстът е грижлив към своите герои - към жертвите, защото всички се оказват такива. Облата "слоница" - телефонистката, намира смисъл не в тялото си, но в гласа си, който глас ще се появи да балсамира раните, да поднесе болката така, че тя да е по-лека. Но как може да е по-лека такава болка!

Все по-осезаемо се появява образът на бонбоните, все по-натрапчива става сладостта на шоколада, опиянението на вишните, костилката на битието. Последният разказ ни връща към оная сладост на бонбоните, която само детето може да изпита. Отиването в църквата заедно с бабата за детето означава щастие, изпълване със сладкото на шоколада. Продължава да ни балсамира този текст, но и да напомня за раните. Сладкото и горчивото на бонбона вървят ръка за ръка. Трагедията и успокоението след това правят равновесието на текста. "Бонбониерата" е събиране на съдби, на гледни точки, на нещастия и успокоявания. Това е цвета на живота с всичките му шарки и с цялата му тежест, събрана в една кутия с разтопени бонбони.

© Илвие Конедарева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2012, № 3 (148)

Текстът е четен на представянето на книгата в Пловдив.