Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЯДОСАНО

Георги К. Спасов

web

Всяка вечер родните медии бързат да ни съобщят с почти злорадо тържество потискащи факти и събития: че сме на последно място по заплащане на труда, даже и в Африка са пред нас; че сме някъде в дъното по средна продължителност на живота; че пием най-лошата вода; че имаме най-ниската производителност на труда; че населението ни драматично намалява; че сме неграмотни; че българският език е на изчезване... Още по-тревожно е, когато ни осведомяват за здравето на любимците на българския народ - че Преслава си е изкълчила кутрето, че Ивана е самотна, че Емилия се е подхлъзнала... И започвам да вярвам, че маите точно са предрекли края на човечеството!

Но дотогава все още има време. За гняв, за болка, за унижение, за омерзение. Пиян лекар ни лекува, ученички се бият за любовта на пъпчив съученик, съдии оневиняват крадци на милиони левове и вкарват в затвора хора, опитали да защитят себе си и дома си, полицаи пренасят дрога, "народни" избраници се уреждат като "социално слаби" с апетитни имоти край морето, униформени протестират, недоволни от 20-те си заплати и "късното" си пенсиониране. Цените тихо и неуморно, и упорито вървят нагоре, а българинът цъка недоволно, псува под сурдинка и бие жена си и децата си. Всеки ден някой някъде катастрофира (въпреки новопостроените магистрали и денонощно запалените фарове) и загива или става инвалид, а катаджиите много сериозно и отговорно проверяват за алкохол велосипедистите и каруцарите и глобяват пешеходците за неправилно пресичане. Искат референдуми за какво ли не, а не ни питат дали 240 хрантутници не са много за бедната ни държавна трапеза и дали да не бъдат намалени наполовина; питат ни дали да изгоним от къщата на ВИП брадър Ирен и Влади, но не и за това кои да бъдат върховни съдии и прокурори, питат ни... а напоследък дори и това не правят. Играем си на демокрация с избори, на които партиите филтрират верните си представители и електоратът има "правото" да гласува само за тях или изобщо да не гласува. И така се оформя един самозван "политически елит", който от висотата на стълбата на Смирненски ни гледа с грейнали лица и повтаря като мантра: "Ние сме принцове по рождение и боговете са ни братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!" Примитивни властници ни убеждават колко бързо напредваме, какви високи оценки получаваме от разни евроинстанции, какъв оазис сме на сигурност и просперитет. Обещават ни по-високи заплати, по-високи пенсии, по-добро здравеопазване, по-ефективно управление на държавата... Обещават ни. Отново "ще"-то измества актуалното "е", за да поддържа илюзорната ни надежда за щастливото "утре", което все не идва. А часовникът отмерва неумолимо изтичащите ни дни, чужд на вълненията ни, на ядовете ни, на възраженията ни. И оставаме безсилни: пред нашата действителност, пред този катастрофичен Преход, пред натрапваните ни ежедневно образи на омразни политици и набедени ВИП персони.

И се изправяме пред същите въпроси на принца датски:

...Кой би търпял инак
неправдите на наглия потисник,
високомерието на рода,
сълзите на отритнатата обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойният заплаща
на тихата заслуга - всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни?

Ето го начина (предпочетен впрочем от доста българи) да избягаш от смрадта на истината в света на отвъдното, "неоткритата страна,/ отдето никой пътник се не връща".

А аз избирам пътя на тихото спасение, на горчивия отказ от съпротива, от викове, от протести - отскачам до родното си село, за да чуя и усетя силата на вятъра, идващ от Чепинското дефиле, да застана под клоните на 60-годишния ни орех, засаден от баща ми, да виждам надвисналия над къщата ни балкан, пролазен от бели изпарения, обрасъл с гъста гора от габер, бук, дъб, липа и в подножието с иглолистни дървета, засадени от мен и моите съученици преди петдесетина години. А после... по-късно, когато настане мрак, да легна по гръб на леглото си, от което виждам през прозореца звездите... и втренчил в тях озадачен поглед, уплашен от безсилието да разбера вселената, да си казвам, че всичко е преходно, че суета е ламтежът за слава, власт и пари, че трябва да се радваме на дребните ежедневни неща, на близките си, на цветята и слънцето, на облаците и дъжда, че още дишаме, смеем се, плачем, говорим, викаме...

И така до сутринта. До следващия ден. До следващата среща с чиновника, който те препраща на друг чиновник, с жената, болна от рак на гърдата, която не може да купи лекарствата си, с просяка, протегнал ръка за жълти стотинки, с проститутката, която лъже родителите си, че работи като сервитьорка в голям ресторант, с бизнесмена, който сменя автомобила си, жена си, телефона си и диша затруднено от наднорменото си тегло, с учениците, които знаят кой е Азис, но не и кой е Азис Несин, с пенсионерите, чиито тъжни погледи те обвиняват...

И забравям звездите и планината, и Чепинското дефиле, и вятъра...

И започвам да псувам на майка.

 

 

© Георги К. Спасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2012, № 11 (156)