РАДИКАЛИЗАЦИЯТА НА КОМУНИЗМА И НАЦИОНАЛИЗМА НА ТЕРЕНА НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗКАЗ

Димитър В. Атанасов

web

---

Резюме: Настоящият текст е отговор на публикуваната неотдавна статия на Нина Дюлгерова "Как се създават врагове на гърба на историята". С оглед посланието на авторката бих поставил акцента другаде, а именно: как се правят научни кариери, следвайки идеологическите повели против всяка научна автономия? Как биват повикани на въоръжение позабравени реторически трикове от арсенала на класическия марксизъм-ленинизъм? По какъв начин идеологическата матрица на комунизма се оказа добре сглобена с национализма, за да бъде употребена днес срещу всяко научно инакомислие, обявено за "фалшификация"? Какви, прочее, са средствата, с които научният диалог се оказва фасада, сигнализираща за дебат, който сякаш никога няма да започне да се води по същество, доколкото едната страна по марксически отрича правото на съществуване на другата? По какъв начин това бива осребрено под формата на социален и професионален капитал?

---

Въведение

Предстоящите редове представляват опит за разгърнат отговор на излязлата преди дни статия на Нина Дюлгерова, озаглавена "Как се създават врагове на гърба на историята" (Дюлгерова 2019).

Откакто свят светува миналото е обект на разпри. Всеки желае да се помни онази версия, която го представя като по-близък до онзи образ, който си представя за свое Аз. За националистите историята беше борба за утвърждаване на племена и народи, постоянно нападани от съседите си в опит да бъдат унищожени и изтрити от склада на паметта. Затова беше важно миналото да се разказва във вид "история на нацията". За комунистите изтеклите столетия бяха разбираеми като непрестанна борба между угнетените и техните мъчители, която се очакваше да стихне с изчезването на всички конфликти, ликвидирането на неравенството и възтържествуването на комунизма.

Подобна интродукция звучи на първи прочит банално. Въпреки това не възнамерявам да се откажа от този подход, доколкото авторката на коментираното писание в значителна мяра залага именно на идеологическото противопоставяне при прочита на историческата материя. Подобно на всеки разказ, историята създава ценности и обвързва групи хора с усещане за принадлежност или дистанция спрямо тях. За националиста историческото време е арена на отстояване на националния интерес, за комунистите миналото е разказ за приближението към неизбежния триумф на безкласовото общество. Бих могъл да въведа и други разказвачи, а и да прокарам разграничения в рамките на вече очертаните в едри щрихи. Едва ли от това тезата ми би станала по-ясна или би застанала по-стабилно.

Историята е дискурсивно знание. Да, историята не е "точна наука", както някои продължават да твърдят. Разказ, създаван от различни идеологически позиции, който е предназначен да удържа разноформатни и често пъти конфликтни картини на света. Констатация, която не би следвало да тревожи никого, доколкото познанието бива удържано на терена на научните правила и елементарната почтеност. Различните тълкувания на историята са вложени в самата ѝ природа, доколкото свидетелствата на миналото винаги са споделяни през нечий поглед, сиреч субективното начало няма как да бъде отлепено съвършено. Всеки вариант на исторически разказ е приемлив, стига да пасва на академичните стандарти, сред които основен е този за независимостта на учения и на създавания от него познавателен продукт.

"Срещу солидно заплащане политици, дипломати, експерти в областта на историята и етнологията с лекота фабрикуват лъжливи статистики и спорни факти"¹

Тъкмо автономията на цял ред съсловия - "политици, дипломати и експерти" - като инстанции, създаващи история, беше атакувана от Нина Дюлгерова в статията, обект на коментар. Според твърдението на авторката, изтъкнато още в подзаглавието на текста, "лъжливи статистики и спорни факти" се създават "срещу солидно заплащане" (Дюлгерова 2019).

Реторика, която удивително схожда с публикуваната преди около година и нещо статия на Георги Николов, тогава заместник-декан на Историческия факултет на СУ, озаглавена "Вредна ли е историята?" (Николов 2018). Подобно на Дюлгерова, той също начева изложението си с реторически въпрос, отправящ читателя към все още недоказания извод, че всяко мнение, различно от неговото, не е алтернативно разбиране и част от научен диалог като задължително условие за изковаване на релевантно знание, а плод на задкулисни търговски операции.

За да бъде комплектът пълен, Николов изрича и ключовото "Фанете тогоз!", а подгоненият е показан дори на снимка - негов колега от университета, заслужил своеобразното "преследване" със своя статия, в която твърди, че историците са нанесли достатъчно много щети върху отношенията между България и Македония, та навярно е дошъл моментът да се опита различно решение, а именно - да се загърбят конфликтните зони и да се изтикат в периферията играчите, които трупат престиж от непрестанните сблъсъци: стратегия, която бетонира двустранната неотстъпчивост вместо да дири пътища към постигане на баланс и съгласие (Дичев 2017). Навярно доцентът-историк се е почувствал лично застрашен, доколкото стихването на перманентните разпри и ежбите от двете страни на Осоговската планина биха отнели значителна част от социалния капитал на т.нар. Македонски научен институт, доколкото нужда от намесата му за "отбрана на националния интерес" не би имало. Институция, в която той изпълнява водеща роля - административна, а и идеологическа, както личи от изявите му.

За тази цел Георги Николов прокарва граница между историците и всички останали: "Господа, историята е наука!", "Тя има свои закони, свои правила и други научни постулати. Професионалистите ги знаят." (Николов 2018).

Дюлгерова стига по-далеч, но без да предлага нищо изненадващо: подобно на Божидар Димитров, който често обвиняваше опонентите си във "фалшификации", сред които като особено нагли той припознаваше "скопските" (Агенция Фокус 2012). Според покойния вече бивш директор на Националния исторически музей, да речем, Гоце Делчев е чист българин - въпрос, по който няма място за алтернативно становище: "Компромис с нещо, което се е случило, е фалшификация. Ние фалшификации няма да правим!" (Костова 2018).

Самият Б. Димитров поставя ясно видим акцент върху своята борба с неистините в историята. Две от книгите му съдържат различим още на нивото на заглавията си полемичен елемент, посветен именно на отхвърлянето на умишлено внесените заблуди относно миналото: "Десетте лъжи на македонизма" (Димитров 2000) и "Дванадесет мита в българската история" (Димитров 2005).

Видимо е, че в схващанията на Нина Дюлгерова всяко разномислие следва да бъде потиснато с речника на обвинението: алтернативните "фабрикуват лъжливи статистики и спорни факти". Схващане, през което се разчита идеята за всеки професионален конфликт като строго негативно явление. Тук е мястото да напомня, че според класическия марксизъм преходът от социализъм към идеалното комунистическо общество би настъпил тогава, когато всички разпри бъдат потушени - защото в левия рай място за сблъсъци и страдащи няма. Навярно тази е и оптиката, през която авторката чете обстоятелството, че в хуманитарните науки изобщо има конфликтни полета, които произвеждат несъгласие, провокирайки различни тълкувания.

Дръзвам да предложа друг модел на четене: разногласията биха могли да бъдат мислени - отново в рамките на конфликтния модел, но не по Маркс - за фактор, който отваря творчески залози, придвижвайки науката по-напред в усилието ѝ да създаде функционираща картина на света.

"Възможностите за свободни интерпретации спрямо държавните граници на България създават благоприятни условия за пазар на фалшива история"

Както знаем, на Балканите съперничеството по древност е залог за права днес - ако докажем, че Самуил е бил български цар, то това в логиката на национализма означава, че земите на неговата държава би следвало да се смятат за принадлежни на съвременна България, а населението им - за "чисти българи". Все в тази мисловна рамка би следвало да се смята, че македонците не съществуват, а македонският език е зла измислица, сътворена от подли комшии и български предатели. Тъкмо в този ред се полага и реториката от типа "не ще забравим", така присъща на национализма. Българите "не забравят" Македония, Тракия, Северна Добруджа, Западните покрайнини; сърбите помнят населените със сърби зони, днес част от Хърватия, Босна и Херцеговина, няма да забравят и Косово, мислено като "сърцето на Сърбия"; бошняците все така не се отказват от някогашния Новопазарски санджак; косовските албанци, освен за обединена Албания, лелеят и за Прешевската долина, населена в техните представи почти изцяло със сънародници, но трагично откъснати от метрополията. Албанците в Албания тъгуват по Епир като част от тяхната родина, гърците търсят Южна Албания и я откриват на картата на своето имагинерно отечество, заедно с крайбрежието на Мала Азия с митичния Константинопол.

Подобно на своите колеги-националисти, цитираният Георги Николов също мисли своето разказване в режим "война на забравата". Според него Македония няма как да бъде пренебрегната, защото там живее "роба българин", а на страдащите всякога трябва да се помага, особено ако са сънародници. Авторът не търси да докаже твърденията си с методите на логиката, а апелира към непосредствено действие: "недейте ни призовавайте да се примирим, да преглътнем изгубените територии, а заедно с тях и историята си. Не, това няма как да стане. Дори ние сега да замълчим, след нас ще има и други историци" (Николов 2018). Веднъж свое - завинаги свое: това е кратката формула, обобщаваща философията на националистическия исторически разказ. Николов, както се вижда, я възпроизвежда, без да прояви творчество. Обстоятелство, зад което може да се прогледа разбирането, че историята е сериозна работа, ето защо задаването на въпроси към начина, по който разсъждаваме за отминалите времена, е противопоказно. Изобщо, всяко усилие за задълбочаване и преосмисляне е непрепоръчително, доколкото води до прекрояване на наратива за някогашното, а оттам - и до постепенна инфлация на престижа, към който успешно посягат самопровъзгласилите се за жреци на историческата истина.

Алтернативните мнения са недопустими и в логиката на Нина Дюлгерова - според нея инакомислието е равносилно на създаване на "фалшива история" (Дюлгерова 2019). Николов на свой ред явява своето разбиране като единствено чрез интелигентски трик: "Останалото е пустословие." (Николов 2018) би следвало да се прочете като прозрачна криптограма, насочваща към Шекспировия "Хамлет". Божидар Димитров пък в присъщата му стилистика определя несъгласните с неговия разказ за миналото като "задници" (Клуб Z 2015). Борбата против изтриването на паметта се води чрез налагане на една версия за историята, а който помни друго или е в състояние да сглоби различен наратив, се превръща от диалогичен партньор в обвиняем.

Симптоматично е, че интелектуалният хоризонт на Дюлгерова, доколкото допуска дебат (наречен от нея "преиначаване"), то негов терен би следвало да бъдат само фактите и събитията, но не - и разбиранията за тях. Пренаписват се не интерпретации, а самите факти и събития. Рационалните подредби и задълбочаването върху тях изглежда, че няма как да породят разнопосочни исторически разкази. По този начин интерпретацията бива процедурно заобиколена, заставайки видимо на позициите на една илюзорна "чиста фактография". Изглежда логично да се предположи, че отхвърлянето на тълкуването като процедура, която в действителност изгражда разказа за фактите и неговия смисъл, би могло да се разчете като жест в рамката на Марксовото разбиране за интерпретацията като разсъдъчна техника, водеща до замъгляване на здравия усет за фактите чрез размиването им в разни идеологически обяснения. Навярно за авторката изначалното допускане за вредата от идеологиите нито е остаряло, нито е част от един философски абсурд, довел навсякъде по света до трагични резултати.

Георги Николов, подобно на Дюлгерова, също допуска, че истината е една и тя е гласът на факта: "историята е наука", сиреч позитивно знание на ясно установими фактологически ядра, върху които спор няма. Фактите на свой ред се изкопават чрез операция, която "изисква много четене на исторически извори". Нито дума за позицията на учения, доколкото на него се гледа като на глашатай, адаптиращ на съвременен език написаните някога хроники и истории. Нему видимо не е потребна и професионална подготовка, обвързана с работата с/върху смисъла на историческия разказ, механизмите за неговото създаване, и - най-важното - средствата за запазване на неговата политическа независимост.

Историческият извор не се мисли като градиво за съвременния исторически наратив, а за пролука между времената, която ни прави преки свидетели на случилото се преди векове и хилядолетия. Ето защо "няма да забравим" е фигура, която преднамерено смесва паметта (онова, което съм преживял и превърнал в част от личния си паметов склад) и историята (разказа за миналото във формата на "общото благо", еднакво близък и далечен на всички лични спомени, верен на изворите и научната почтеност). Тази дискурсивна бленда легитимира емоционалния ангажимент на говорещия - той вече не е аргументираният, логично построен в словото си учен, изследовател като патоанатома, който методично събира улики относно причините за гибелта на своя предмет, а горещо вписан, помнещ, изпитал сякаш на гърба си всеки триумф и всяко шеметно страдание, случило се на народа, всякога присвояван в интимното "ни", за когото няма "някога" и "сега", няма "Аз" и "другите". Мистично единен с народа или нацията си, той обитава селенията на същностите, където колективът се е съхранил, независимо от историческите обстоятелства. Така че конят на хан Аспарух и днешните коне да се озоват братя по геройство в една буквална генеалогия, задаваща цялостна картина на света.

Удивително е сходството на мисловните логики, прилагани в този случай от националисти и комунисти. Обстоятелство, което води днес до формирането на единен политически фронт, в който научното има периферно значение. Вероятно така следва да се обясни и фактът, че Дюлгерова принадлежи професионално едновременно на съветско-руската проблематика с ясен уклон към актуалната политическа линия на Кремъл, и на Македонския научен институт - една от ковачниците на българския национализъм². Българският случай и тук потвърждава, че национализмът е едно от последните убежища на комунизма (Мевиус 2014) - все идеологии, нямащи нищо общо с представата за политическа развързаност на научните изследвания.

Изглежда, че против онази история, мислена като "фалшива", се застава с "истината". Сиреч, сблъсъкът е екзистенциален, подобен на революционното насилие у Маркс - процесът на прехождане от една обществено-икономическа формация в друга изисква пълна ликвидация на старото, оценено като част от един лъжлив свят, в който злонамерени люде са бранили привилегиите си, създавайки нарочно такива картини на света, които са обърквали автентичните възприятия на масите, превръщайки ги в жертви. Големият идеологически сблъсък загина и народите останаха сиротни, подхвърлени на историческия случай. Или - не дай Боже - на собствения си интелектуален капацитет да подредят хаоса на битието.

Според далеч по-адекватното към датата на днешния ден осмисляне историческите митове не са нагли лъжи, поддържащи позициите на угнетителите и унижените, а разкази за миналото с определени социални функции. Едуард Саид - един от основателите на тази парадигма - твърди, че свеждането на сблъсъка на идеи до проста логическа конструкция от типа "или... или..." е опростенчество, което продължава традициите на дълговечните конфликти, отдалечавайки всеки шанс за постигане на консенсусна гледна точка (Саид 1999: 6-7).

"Българското общество за пореден път е изправено пред предизвикателството да се ориентира в сложния лабиринт от лъжи, истини и откровена пропаганда"

Дръзналият да не преклони глава пред императива на "историческата истина" тутакси получава негативен етикет: той преиначава, пустослови, в краен случай би могъл да бъде и назован и като откровен задник. Похват, който показва изначално недиалогичната природа на този дискурс. Науката е полифонично пространство, в което всеки проект за интерпретация получава поле за критическо чуване и вслушване. Затова академичното общуване се основава на правилата на науката, първо сред които е запазването на автономията на изследването и на независимостта на постигнатите научни резултати. Споделената база на цялото поле на академичното е придържането към логиката на аргументите.

Ето защо езикът на науката е терминологично натоварен - налага се доказателствата да бъдат набавяни и представяни по сложни мисловни траектории, които изискват специфичен езиков инструментариум. Не само понятийният апарат, но и начина, по който езикът функционира, отделят научното от ежедневно-битовото. Пред вратата на асансьора и по анцуг навярно не е толкоз неочаквано комшиите да се назовават "задници" или да се обвиняват един-друг в празнодумство. Обикновено подобни ситуации не изискват аргументация: ежедневното "ти си..." не се нуждае от непременно нужното за научна комуникация "защото". Езикът в трамвая и на пазара борави с абсолютни стойности, и поради това е изпъстрен с квалификации, които не се нуждаят от доказване. Полето на битовото е движено най-вече от силните емоционални заряди на участниците в него - факт, който прави стройното изложение на доводи безсмислена операция. Зад съждения от типа "Обичам те!" и "Яде ми се бахур." не стои никакво "защото" - достатъчно е, че обичам, че мразя, че ми е студено или ми се пие ракия със салата.

Академичното общуване почива върху доводна база - тезата трябва да бъде убедителна, за да получи внимание, а убедителността бива доставена от стабилните аргументи. Ежедневно-битовото заявление, че харесвам червения цвят, че настръхвам на звуците на националния химн, не се нуждаят от доказване, за да бъдат чути и да докоснат събеседника: той ми вярва или не, защото сам е изпитал подобни чувства.

Често пъти съседските разпри завършват стилизирани в "няма да забравя" - на многото злини, сторени от неприятния комшия, един ден ще се получи възмездие. Една суеверна нагласа, която израства върху наивната вяра за света като място на постоянно поддържан баланс, в който достигането до крайност води до обръщане на събитийния ход, чийто неизбежен завършек се очаква някъде в лоното на абстрактната справедливост. Ценност, мислена отново в твърдите категории на едно ежедневно-битовизирано суеверие, в чиято рамка на злодея се полага доза нормализиращо насилие, за да бъде хармонията възстановена.

"Историята е част от човешкото знание и всеки има своя визия, мнение и позиция" - така начева текста си Дюлгерова. Само няколко изречения по-надолу четем: "Поредицата от годишнини, свързани с преломни моменти... се превръщат в удобен политически инструмент за насаждане на омраза и създаване на врагове" (Дюлгерова 2019).

Опасността от всмукването на специалиста, особено на академичния изследовател, от официозно-политическото чрез престижни участия в комитети по чествания е отбелязано още през 1991 г. от Мито Исусов в контекста на анализираните от него препятствия пред осъвременяването на българската историческа наука след падането на социалистическия режим (Исусов 1991). Въпросът сякаш стои кристално ясно - партийното строителство опитомява критическия рефлекс на учените чрез съучастието им в добре заплатени мероприятия, които водят до медийна видимост и натрупване на изкушаваща доза социален капитал: ресурс, който беше разпределян под строгата супервизия на държавата и само по заслуги, свързани с партийната линия.

Дали, прочее, цитираната по-горе реплика не би могла да бъде обърната и срещу авторката си - член на впечатляващ брой българо-руски комисии и комитети, член на проектни екипи, управлявани от институции, базирани в Русия, не на последно място - известен бранител на неприемливите на европейска почва идеи на евразийството?

Търсенето на аргументи в полза на нарушената от едного научна свобода обикновено се увенчава с успех, особено ако преди това обектът се е осмелил да подмята в обвинителна реторика грехове на цели професионални общности. Мъчно би се намерил учен, който не се срамува от нито едно свое изследване, или приема с гордост всеки източник на финансиране, чието съдействие е получил. В Библията е казано, че всички сме грешни. За някои фигури с академично присъствие следването на дадена идеологическа линия е нежелано изключение, за други - напротив - то е правило, доколкото ориентацията според властовите линии на политиката често пъти улеснява пътя в науката. Същината на въпроса звучи именно така.

"Политическото възмездие връхлита България с пълна сила"

В този модус би могло да се чете заявлението на Нина Дюлгерова относно Ньойския мирен договор като "политическо възмездие", стоварено върху "най-проспериращата в икономически и военен план държава на Балканите в навечерието на войните" (Дюлгерова 2019). За читателя тази фигура остава неясна - дали авантюрата на Радославов и компания да въвлекат България на страната на Германия е нарушение на хармоничния до тогава свят, дали българският напредък в споменатите области е довел до скършване на някой от големите баланси на битието? Отговор няма. Чете се единствено недоказаното твърдение за реставрираната правда, чиито близки успоредици отправят към традиционното общество и клетвените наричания в смисловия ключ на: "Господ да/ще те накаже!". Кой е деятелят на това "политическо възмездие" остава загадка. В логиката на научното изследване проблемно е и самото словосъчетание, доколкото възмездието е всякога свързано с възстановяването на някакъв абстрактен порядък, установен и поддържан от инобитийни сили (затова прекрачването на границите му води до Божие наказание), докато политическото е поле на функциониращи договорености между хората, положено изцяло в мира сего, нормиращи живота на индивидите в общество.

Не би било пресилено да се заяви, че това твърдение на авторката също не търси диалогично отражение. Ефектната фраза, подобно на цветните определения на Божидар Димитров към другояче мислещите, има за цел не да убеди, а да впечатли и да притъпи критическите рефлекси на публиката, подменяйки възприятието, основано на логика, с един подчертано емоционален прочит. Модалност, срещу която тя изглежда, че се възправя, за да я подмени със същата, но с друга авторова инстанция - своята. Подобна реторическа и политическа технология е позната от времето на тоталитарните режими: практики като "белия терор" и институционалното насилие без съд и присъда са неприемливи само докато въпросните играчи са в опозиция. Няма нищо странно във факта, че до подобни манипулативни подходи се домогва именно Дюлгерова - кандидат на историческите науки (днес - доктор) на Московския държавен университет (Дюлгерова б.г.б), присъстваща на страниците на партийния официоз "Дума", изтъкнат член на затворения център за евразийски изследвания Via Eurasia, чийто ръководител беше Дарина Григорова - дама, привиждаща Русия като всякога обновяваща се, безсмъртна империя, подобна на птицата феникс (Григорова 2015).

Прави впечатление, че подобни твърдения, базирани на деятели от рода на анонимните, битийни стихии, са присъщи като цяло на изложението на Дюлгерова. Навярно там следва да отправим и обвиненията към неназовани "политици, дипломати, експерти" - обобщено множество, което не е индивидуализирано нито с имена, нито - чрез конкретни становища, обект на обсъждане. По всичко личи, че проблемът произхожда не от различим играч (лице, група, институция или др.), а от информационно непрозрачна формулировка, потенциално вписваща хиляди и десетки хиляди.

Похватът на едровато етикетиране също би могъл да се сведе до инструментариума на пропагандното - противникът се очертава в общи щрихи чрез проста логическа конструкция, лесна за въвеждане в оперативен порядък от практически всекиго. Включени са цели гилдии: за разлика от лица като Божидар Димитров и Георги Николов, които се прицелват най-често в ясно очертан обект, то Дюлгерова тук предпочита да громи безлично, но в крупен мащаб. По подобен начин левите пропаганди жигосват реторически противниците си като "капиталисти", "буржоазия", "монархо-фашисти", а националистите неутрализират инакомислещите като "национални предатели", "продажници", "соросоиди".

"През 2019 г. отсъствието на ефективното идеологическо противопоставяне от ХХ век предизвиква търсенето и измислянето на приказки, в които истинските герои са страхливци и обратното - страхливците са представени като герои"

Достигаме и до най-мощното ударение в текста на Дюлгерова, неговата интелектуална поанта, която би следвало да обясни проблемите на съвременното общество и да ни избави от тегобите му, ако възприемем разказа в истинската му интенционална му дълбина - войната на идеологиите е приключила, а този факт се преживява от Дюлгерова като крах на света, доколкото опорите на битието са се изпарили, а в получилата се онтологическа каша всеки би могъл да измисли своя носеща конструкция, върху която да съгради света си, дисквалифицирайки представата за свят на другия. Битието е заплашено да се разпадне на личностни атоми, доколкото ги няма големите идеологии, които някога са слепвали людете в общество, формулирайки споделени интереси.

Струва ми се, че това съждение има поне още един смислов план. Изглежда, че идеологическото противоборство в тази ситуация се мисли и като метонимия на падналото блоково съперничество - десетилетна борба, завършила с краха на СССР и куп неоспорими доказателства за пригодността на западната система, спечелила надпреварата със света на социализма. Не е неочаквано за дама със съветско образование, член и секретар на българо-руската икономическа комисия (Дюлгерова б.г.а), отделила най-обемния дял от научната си кариера на изследвания, свързани с Москва, да изпитва известна носталгия по онази версия на глобуса, разделен от Желязната завеса - тогава никой не се съмняваше кой е врагът, а срещу "нашите" герои дръзваха да говорят "лошите", представителите на "гнилия Запад".

Колко по-лесно беше, когато Партията низпославаше готови за консумация послания, които гражданството се очакваше да следва, без много-много да му мисли кой - герой, кой - мерзавец?! Отговорност за достоверността на фактите и събитията имаше идеологическият филтър, ето защо на преден план беше изтъквано не обстоятелството, че на 5.09.1944 г. СССР обявява война на държава, която не представлява никаква опасност за антихитлеристкия марш на Червената армия. Но Царство България - София не се намира на пътя на войските на СССР, а широкото коалиционно правителство начело със земеделеца Константин Муравиев, управляващо от 3 дни, прави всякакви усилия да денонсира съюза с Германия. Не, този разказ според Дюлгерова е присъщ за "повечето съвременни поръчкови специалисти". Според нея би следвало да се пише за "постоянните бомбардировки на мирното население на България от английски и американски самолети по време на войната" (Дюлгерова 2019).

"Факт е обаче, че това, което се случва в България, е част от договореностите на Москва, Лондон и Вашингтон, което обхваща всички съюзници на Третия райх."

С текста си Дюлгерова стъпва и върху конкретен исторически терен. Освен принципните заявления против "фалшификациите и преиначаванията", тя засяга и конкретни факти от миналото. В тази зона също погледът ѝ трудно би могъл да бъде смятан за независим от външни спрямо научното поле фактори.

Убеден съм, че не съм единственият, който си задава въпроса кое от случилото се след 9 септември 1944 г. има предвид авторката. Кое от всичкото тя намира за договорено между трите велики сили? В съзнанието на популярния потребител на история, а и на по-възрастното поколение, запазило личния спомен за следвоенните години, това време далеч не е период, белязан с благоденствие, нито - с жертви от страна на обществото, около които всички се обединяват, оценявайки ги като нужни. Дори напротив.

Навярно зад тези редове трябва да бъде провидяно усилие за нормализация на насилието, съпътствало настаняването във властта на ОФ. Доколкото назоваването на мероприятията едно по едно би било неприлично и лесна мишена за обвинения в комунистическа пропаганда и антинаучност, предпочетено е замаскиращо-замазващото "това, което се случва". Дали пък случващото се не е по някакъв начин обвързано с "ефективната съветска защита на съветската делегация начело с външния министър Вячеслав Молотов" - факт, който според авторката "променя ситуацията в полза на България"?

За същата политическа сила ли става дума, която на 5.09. е обявила война на страната, опитваща се всячески да се отърве от превърналия се в непоносимо бреме поради предълъг списък от причини съюз с Германия? Някога партийният императив регулираше историческия разказ за обществена употреба без компромиси с инакомислието: несъответните факти и събития просто биваха отстранявани. Някои - след своеобразни съдебни процеси и обвинения в "буржоазен национализъм" и "монархо-фашизъм", други - тихомълком и без много шум, за да бъдат по-лесно забравени. Днес нито акциите на символно насилие биха довели до очаквания резултат, нито табуиращото мълчание би се възприело за научен връх.

Случилото се, както и да го разбираме, е многообразно. Единността на историята е илюзия, породена от неуместни разказни стратегии, а не черта, присъща на миналото. Както светът днес е многообразен, многопосочен, силно хаотичен, така и този някога е трудно податлив на цялостно представяне в единен наратив. Едноплановата история, в която има твърдо установими герои и мерзавци, в общия случай остава на огромна дистанция от научно сглобения разказ за миналото.

Българската държава може едновременно да спасява и да изпраща на смърт. СССР обявява войни, подкрепя нелегални мероприятия като политическите преврати, стига да са извършени от политически коректните; но едновременно с това поддържа с всички сили верните си сателити. Напомням, че през 1947 г., когато е подписан Парижкият мирен договор, българската държава вече е доказала предаността си към СССР. Прочее, англо-американските съюзници изсипват хиляди тонове бомби над българските градове и села през зимата на 1943-1944 г. Пред очите на бързо напредващия тоталитаризъм западните сили използват почти всички легални средства, за да оставят България в орбитата на демокрацията. Няма противоречие, освен ако не смятаме, че епизодите, показващи положителната роля на Съветския съюз, са "истината", а разказът за добрите намерения на политиците оттатък линията Петербург-Триест е "фалшификация", сторена от "политици, дипломати, експерти".

Където свършва диалогът, започва пропагандата. Средствата на почтената дискусия дават еднакъв шанс на всички гледни точки. Пропагандното има за цел да потисне всяка друга логика, защото отгласът на различното би му спечелило и привърженици. Културата на диалога гарантира прозрачност, в това число - и разкодиране на зависимостите, които участниците в диспута носят. Речниковият комплект, начеващ с "лъжи", е доброволна ликвидация на диалога под формата на обвинително насилие. Една крайна позиция, впрегнала всички средства не за аргументация на своята логика, а с ясната цел всяка алтернатива да бъде съвършено потопена. Пропагандното послание е резултат от една подчертано егоцентрична реторика, реализирана често в самовъзбудителен стил - всяка нова синтагма се отдалечава преднамерено все повече от мислимата точка на баланс. Факт, който лесно може а бъде проследен в ораторския стил на Хитлер - след колебливо начало винаги следва емоционална кулминация и много експресивен финал.

"Законите на войната са жестоки и всеки опит за тяхното оценяване през призмата на морала и етиката е винаги неуспешен"

Радикализацията на гледната точка напредва чрез еднозначното отричане на легалните, а и на хуманните стандарти по време на война. Твърдение в разрез с цялата история на опитите за ограничаване на негативния ефект на военните действия върху мирното население и обектите с невоенно предназначение. Процес, който може да бъде проследен в интензивна фаза поне от 1920-те. Съвременната европейска цивилизация настоява на невинността на обикновените граждани - те най-често нито желаят да воюват, нито поддържат агресивните планове на правителствата си. От друга гледна точка, употребата на оръжия срещу невъоръжени винаги предизвиква и етически проблем. От мащаб, който Дюлгерова зачерква с лека ръка. Авторката отказва да види процесите по мъчително изковаване на нормите на поведение именно по време на война - един от най-травмиращите епизоди от историята на човечеството.

Напомням, че тъкмо за хуманизма си Анри Дюнан - създателят на Червения кръст - получава Нобелова награда за мир през 1901 г. Организацията има за първоначална цел да предоставя независима спрямо военните каузи медицинска помощ на пострадалите на бойното поле.

Войната е чудовище, което се храни с плът и кръв. Буквално. Войната изяжда всички. Тъкмо поради това Европа и цивилизованият свят в съединени усилия настояват за ограничаване на негативните ефекти - гладът на звяра трябва да бъде утоляван по някакви разумни правила. Ето защо военните действия, разрушителни в съвсем недалечното минало, са обект на международна регулация от повече от един век. В цивилизационното си израстване Европа осъзнава, че дори насилието следва да бъде положено в такава рамка, че да нанася колкото е възможно по-малко вреди на онези, които не са непосредствено свързани с конкретния сблъсък. Хагската конвенция от 1899 г. би могла да бъде смятана за първото общо усилие на група международни играчи в тази посока.

Днес международната общност се е обединила около цял ред регламенти в опита си да разгърне схващането за войната като за неприлично и неприемливо средство за уреждане на сметки. Въведени са дълъг списък със забрани, свързани с третирането на пленените, с лечението на ранените на бойното поле, с употребата на ядрено, химическо и биологично оръжие, с приложението на противопехотни мини и др.

Едва ли днес има европеец, който смята за нормално денонсирането на юридическите и моралните норми по време на война. Напротив - гледната точка, според която звукът от оръжията и военните машини легитимира всяка насилствена мярка, е стъпка назад в историята, водеща към времената на милитаризираното варварство, когато всеки беше враг всекиму само заради това, че е имал нещастието да се роди някъде или като част от дадена група хора. Или на Изток - място, където ценността на човешкия живот винаги е била пренебрежимо ниска, ето защо договарянето на хуманни стандарти за водене на военни действия се е смятало за лигавщина, която противоречи на суровия нрав на мъжете-войни.

Струва ми се, че с настояването за неизбежната жестокост на войната за абсолютно всички Нина Дюлгерова се домогва поне до две цели. Едната: мирният договор между България и страните-победителки след Втората световна война, както е добре известно, е подписан чак на 10.02.1947 г. - почти две години и половина след деветосептемврийския преврат. Време, в което хиляди са убити без съд и присъда, Народният съд работи безспир, следвайки зададената от Георги Димитров повеля - по-добре невинни да бъдат осъдени, отколкото виновни да избегнат правосъдието. Максима, присъща на революционното право изобщо, сродна със заявлението на Дюлгерова за непотребността на закона и етиката в определени ситуации. Изглежда, че мисленето на този период като военновременен до известна степен би могло да смекчи неприемането му - след като по определение моралните норми не работят, докато армиите се бият, то и ние нямаме основание да смятаме, че битката с "фашизма и капитализма" е война със собствените граждани: мирен договор няма, България е във война, ето защо онзи, който придиря за спазване на базисните ценности на хуманизма, е наивник, който би паднал пръв в жертва.

Другата цел на авторката също е прозрачно прочетима: следвоенното териториално статукво беше нарушено един-единствен път - с анексията на Крим от страна на Владимир Путин. Ход, който международната общност категорично осъди. Ако подобно действие бъде сведено до понятийния апарат на войната, ако бъде символично приравнено със случилото се между 1 септември 1939 и 10 февруари 1947 г., то руският президент не би изглеждал като агресор. По този начин неговите действия биха получили своеобразна нормализация, доколкото по време на война действат други закони, а мисленето им през призмата на етиката и морала изглежда като глупост, заслужаваща само присмех.

Подпъхването на принципите на войната като осмисляща рамка на събитията през 1945-1947 г. в българска среда не работи и поради очевидната причина: след пролетта на 1945 г. българската армия не участва в никакви бойни действия. След 9 май сблъсъците затихват, а до края на август и тихоокеанският фронт е ликвидиран. На българска територия военни действия не са водени от края на Първата световна война. Участието на българските войски в прогонването на немците от Балканите е - нека го признаем - символично. Съждение, което бих помолил да се разбира на фона на десетките милиони загинали като цяло и с дължимата почит към далите живота си с вяра за по-добро бъдеще. От тази зрителна позиция демонтажът на цивилното право и подмяната му с нормите на насилието, присъщи на войната, изглежда като демагогия, чудовищна откъм ценностната си страна, не по-малко неприемлива от примата на насилието, възприет за военновременно законодателство.

Накрая: на какво бихме могли да отдадем радикализацията на национализма и комунизма днес?

Изглежда, че наистина национализмът и гледането на света през революционното насилие на комунизма, смятано за възвръщащо някаква изгубена правда, преживява ренесанс. Дори повече - двете течения работят сякаш в сговор. Така, че разчленяването им изглежда трудно и удържимо единствено за целите на анализа. Съвсем ненапразно Нина Дюлгерова, дълбоко свързана с СССР, Русия и идеологията на комунизма, е и член на изтъкната националистическа организация, а националистически настроените ѝ колеги впрягат за каузите си реторически средства от пула на левите пропаганди, без да съзират проблем в това.

Една от причините за това навярно е новата поява на Русия на международната сцена и активизацията на руските служби по места. Агенти на московските разузнавателни управления бяха идентифицирани и изгонени от няколко европейски държави - факт, който посочва ясно нарастващия интерес на Кремъл към прекрояване на геополитиката и възстановяване на поне част от загубите, инкасирани по времето на катастрофалното управление на Борис Елцин.

Тази задача, без съмнение, задава ориентация на мнозина, преживяващи се като свързани с руския Изток - образователно, икономически, възгледно. Не, не става дума непременно за директно обръщане на виждания и средства за влияние в предварително договорен материален еквивалент. Подобни твърдения се нуждаят от доказателства, с каквито аз не разполагам. Ето защо ще се огранича в твърденията си до равнището на влиянието - новата поява на силовите линии с московски източници води до активизация на русофилските кръгове. Емпиричен факт, за който не е нужна кой знае каква прозорливост.

Следващата причина за мобилизацията на национал-комунистическото съглашение вероятно е глобална - надигането на популистката вълна, която науката все още прави опити да обясни удовлетворително. По всяка вероятност на български терен двигател на този поврат е споделеното усещане за провал у големи групи от обществото, което се засилва на фона на нарастващите възможности за пътуване и сравнение между "тук" и "там". Факт, който проправя път на носталгията по "загубеното минало", мислено като "Златен век". Реторически фигури, които за значим дял от българите съвпадат с периода на комунизма и по генерационни причини - тъкмо тогава те са били млади, изградили са позитивни спомени, а днес възприятието им е моделирано не от обективната пълнота на някогашното, а от личната им памет, която по определение архивира само положителните спомени.

Същия паметов рефлекс определя видим дял от общественото мнение две-три десетилетия след Освобождението, а рефренът "в турско беше по-добре" отзвучава дори в текстовете на автори, смятани за идеолози на нацията. По всичко личи, че по този начин би могло да се обясни поне в някаква степен поведението на Дюлгерова като автор с претенция за професионализъм: в случая функционира не експертността, а личната памет, мислима през "реалистичния вкус" на Бурдийо - онзи неразличим комплекс от лични преживявания и литературен опит, в който литературният герой и реалната личност застават един до друг в опита на възприемателя. Така, че СССР, Кимон Георгиев и Молотов да се окажат "тук и сега", достъпни на едно дистанционно разстояние като Бойко Борисов, Путин и Тръмп.

Третата причина за възхода на тоталитарните пропаганди днес несъмнено е подкрепата, която оказват част от политическата класа и обществото на каузи като отварянето на архивите и осветляването на истинските роли, които водещите политици на българския социализъм са имали. Призивите към достигане до истината чрез разбулване на нарочно пазените тайни на тоталитаризма неизбежно включват еднозначно осъждане на режима като човеконенавистен - оценка, която изградилите кариера във връзка със социализма и Москва едва ли биха приели без съпротива.

Симптоматичен е фактът, че усилията на близо двадесет правителства не доведоха до отваряне на досиетата на ДС, а лустрацията остана като декларирана политическа готовност без никакви действителни мерки в тази посока. Обстоятелство, което на свой ред радикализира възприемащите социалистическата власт посредством травмата и нуждата от изцеление чрез максимална прозрачност, представяна като първа стъпка към желаното търсене на правда чрез наказателно преследване на доказаните виновници.

В защита на позицията, отстоявана от Нина Дюлгерова, може да се заяви, че лозунговият подход по отношение на близкото минало не е по-научен, нито по-информиращ от триковете на лявата и националистическата пропаганда. Употребата на БКП и ДС като универсални плашила се побира в научни категории почти толкова, колкото леко завоалираното промотиране на СССР, насилието и зачеркването на стандартите на хуманизма. Диалогът изисква готовност и от двете страни. Започва се от признаването на гледната точка на другия като повече от "лъжа".

Струва ми се, че сред неназованите от Дюлгерова "експерти", които тя съзира като безсъвестни търговци, превръщащи миналото в стока, следва да бъдат различени именно онези, които днес участват в разкриването на дълго време засекретения документален свод, свързан с репресивната същност на полувековния тоталитаризъм. Срещу травматичния рефлекс, белязал изследванията в този смислов ключ, авторката изправя обвиненията си във "фалшификация", а засенчването на диалогичния прицел размива и тезите ѝ, които и без друго не се отличават с достатъчна яснота - похват, характерен за съвременните пропагандни практики. Промотирането на отхвърлени режими и присъщите им начини на мислене прилича на придвижване по тънък лед - мероприятие безкрайно рисково, което може лесно да доведе до непоправими репутационни щети, ако вършителят му бъде разобличен в ролята си.

Ето защо и дебатното посягане към срещуположната страна е половинчато, останало сякаш недоразгърнато в недомлъвка, недоизказано с вероятното намерение да бъде избегнат гневът на разпозналите се. Предвид факта, че антитоталитарното говорене се ползва от далеч по-видима обществена подкрепа, усилието за избягване на челния сблъсък навярно изглежда логично от позицията на така или иначе малцинствената гледна точка на Дюлгерова.

"Експерти" срещу "фалшификатори": за финал

По всичко личи, че валидните някога средства за евтина кариерна реализация функционират добре и днес. Едно: примъкването към дадена идеологическа позиция дава видими аванси. Колкото по-крайна, толкова по-добре. Две: агресивно-нападателната стратегия дава добри изходни позиции за обществена видимост, лесно осребрима в социален и професионален (а и не само) капитал. Колкото по-близо е планираната инвектива до езика и мисловността на ежедневно-битовото, толкова по-успешна би била. Фактор, който прави науката, научното мислене, и съответният им език, още една степен по-уязвими от страна на попълзновенията на всякакви публични играчи.

Решението за историка би могло и да не бъде сложно - малка стъпка оттатък гилдийната етика дава значимо преимущество. Поколения учени се изградиха в контекста на блоковото противопоставяне. Изследванията им бяха насочени в огромния си дял към идеята да бъде доказано превъзходството на един политически строй, който рухна под собствената си тежест. Днес трудове от подобен идеологически калибър са част единствено от историята на компромиса, който академичното е сторило - под натиск или на добра воля - в полза на политическото. Въпросът е струва ли си, а изборите са сякаш очевидни: подобна позиция се изплаща тук и сега, доколкото символните ресурси лесно се превръщат в буквални; от позицията на бъдещето и на трайния културен хоризонт - високата цел на всеки учен - подобен ход изглежда, без съмнение, нищожен.

БЕЛЕЖКИ

1. Оттук нататък цитатите, ползвани за междинни акценти и подзаглавия, ще сочат към Дюлгерова (2019). [обратно]

2. Информацията е достъпна в официалната автобиография на авторката - Дюлгерова (б.г.б). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Агенция Фокус 2012: Божидар Димитров: "И чинарът в Охрид протестира срещу скопските фалшификации". Интервю за агенция "Фокус", 08.12.2012 г. <http://www.focus-news.net/opinion/0000/00/00/23021> (05.01.2020).

Григорова 2015: Григорова, Дарина. Империята феникс. София: Военно издателство, 2015.

Димитров 2000: Димитров, Божидар. Десетте лъжи на македонизма. София: Анико, 2000.

Димитров 2005: Димитров, Божидар. 12 мита в българската история. София: Фондация "Ком", 2005.

Дичев 2017: Дичев, Ивайло. Вземете Македония от историците. // DW, 06.08.2017 <https://p.dw.com/p/2hbmy> (05.01.2020).

Дюлгерова б.г.а: Дюлгерова, Нина. [Страница на автора]. // Литературен свят, б.г. <https://literaturensviat.com/?p=13884> (05.01.2020).

Дюлгерова б.г.б: Нина Ангелова Дюлгерова. Curriculum Vitae. // БАН (стара версия на официалния сайт), б.г. <https://bit.ly/37DOD82> (05.01.2020).

Дюлгерова 2019: Дюлгерова, Нина. Как се създават врагове на гърба на историята. // Труд, 23.11.2019 <https://bit.ly/37DEWqc> (05.01.2020).

Исусов 1991: Исусов, Мито. Историческата наука и нашата съвременност. // Исторически преглед, 1991, 1.

Клуб Z 2015: Клуб Z. Божидар Димитров: "Противниците на паметника на Самуил са задници" <https://clubz.bg/20742-bojidar_dimitrov_protivnicite_na_pametnika_na_samuil_sa_zadnici> (05.01.2020).

Костова 2018: Костова, Хенриета. Проф. Божидар Димитров: "Ребългаризацията, не името е важно за нас". Интервю. // Марица, 18.06.2018 <https://bit.ly/37CqeQj> (05.01.2020).

Мевиус 2014: Мевиус, Мартин. Комунизъм и национализъм. // Либерален преглед. Годишник 2013, ч. 2. Берлин: екстаз, 2014, с. 617-646. Също: Либерален преглед, 24.07.2013 <http://www.librev.com/index.php/prospects-science-publisher/2122-2013-07-24-20-21-08> (05.01.2020).

Николов 2018: Николов, Георги. Вредна ли е историята. // Македонски научен институт, 28.11.2018 <http://www.mni.bg/2018/11/vredna-li-e-istoriata.html> (05.01.2020).

Саид 1999: Саид, Едуард. Ориентализмът. София: Кралица Маб, 1999.

© Димитър В. Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.01.2020, № 1 (242)

Други публикации:
Маргиналия, 09.12.2019 <https://bit.ly/2MSk4nl> (05.01.2020).