ТОКЧЕТАТА

Бисера Виденова

web

І

Токчетата й броят годините.

Годините са нейните.

Токчетата - вече не.

Те са само за танци. Вече не знае дали ходи на танци заради токчетата, или обува токчетата, за да танцува. Прасецът се издължава, когато е с тях. Запретва полата като танцьорка на фламенко. Изправя раменете. Пуска полата, смутена, че някой я наблюдава. Наблюдава я само образът в огледалото и може би, баба й, отгоре. Машинално побутва кока си. Спуска си косата само нощем, когато е с една от трите напълно еднакви бархетни нощници. Ако сега си пусне косата, усети шумоленето на воланите и смени бледорозовия лак за нокти с ярко червен... не, не сега. Разчетът, който прави на разходите си, наподобява този на времето й. Не включва разточителство на харчове и хора. Чува шум в кухнята. Парата повдига капака на тенджерата с пръски. Избърсва старателно около котлона. Този път не претрива чубрицата в дланите си, а просто я изсипва. Този път не върви някак да е с токчетата, с полата за фламенко и ръцете й да миришат на чубрица. Готви, за да минава вечерта по-бързо, докато телевизорът й резюмира деня - събран, подреден или фрагментарно съшит пачуърк от случки, събития, хора. Връща се пред огледалото и надипля воланите, скъсявайки дължината на полата. Добре, че не претрива чубрицата, иначе миризмата трудно ще напусне линиите на живота, разума и сърцето, издълбани върху дланите й, няма да им позволи да следват пътищата си, а ще им пречи с натрапливостта си. Краката й отсреща... стават все по-здрави. Един път, само един път се изпуска пред учениците си, че знае нещо за въртенето на китките и им показва характерното ръкопляскане, когато им разказва за филмите на Саура. Лещата е готова. Пак ще занесе на съседката. Всеки път се оправдава, че не може да прецени колко да сготви за сам човек, защото е отраснала в голямо семейство. Съседката сигурно знае, че е отраснала само с баба си, че не кани никого вкъщи и че излиза два пъти седмично вечер. Били са близки с баба й. Баба й, която даде име на обувките за танци - токчетата...

Едва вчера е било, когато писмата се оказват в ръцете й. Сега лежат върху кухненската маса и като че ли заемат цялата й повърхност с обсебващото си присъствие. Писмата са от баба й, но не до нея, а до непознат за нея човек. Завързани са с избеляла и разръфана вече сатенена лента. Червеното на лентата е посървало едновременно с хартията. Хартия, предвидена да бъде бяла, но не постигнала невинността на неутъпкания сняг дори като нова. Изключва котлона. Не отстранява тенджерата от него, за да си почине лещата и за да се образува тънката ципица при задушаване, булото на добре приготвеното ястие. Все още се подчинява на правилата, на нейните правила, на законите, които тази властна жена изкова с финес и непоколебимост. Някои листове стоят прилежно в светлосините си пликове от пилюр, подсказващи, че са доставени Par avion. Доставени са до някакъв адрес, на който са били очаквани и желани, защото неприятните писма се смачкват гневно, късат се, изгарят се в камината (така е гледала по филмите, на нея не й се е случвало), а тези са грижливо подредени хронологично, Хронос, времето... Отлага момента за среща с изминалото време. Съпротивлява се да срещне персонажите, които вече познава, заключени в ситния почерк с остри камшичета, зазидани като сенки в страниците между вчера и някога. Не е гладна. А и дори да е, пак няма да й се яде. Трябва в хладилника да е останало вино - Мускат, който ще успее да простърже стомаха й и да огладнее истински, да се почувства жива, земна и свързана с всички, които се наслаждават на храната. Тази вечер ще пуши, без да брои цигарите, защото, защото, ще го признае най-накрая пред себе си и ще го изкрещи в лицето на баба си, ако се налагаше (но вече не се налага), защото заслужава удоволствие, удоволствието да не мисли за всичко и да не предвижда всичко, да не постъпва само правилно, защото има право да прави собствените си грешки и тогава може и да я заобичат, може и да я забележи някой, защото грешните хора получават повече божия милост, защото тези, които постъпват както искат, са по-щастливи или поне така казват; заслужава удоволствието да не е обладана от нахалната миризма на чубрицата и да усеща хладната тафта да гали бедрата й, там където свършват чорапите. Сепва се от надигащата се на пресекулки въздишка на отчаянието и от падналата пепел по покривката. Пепел, която колкото и старателно да събере, все ще се вбие в тъканта на чистия лен.

ІІ

Токчетата под петите.

Едната - Ахилесова.

Баба й много държеше на 10-те си дни почивка в годината. Дни, за които не говореше с никого, дни, които сякаш я укриваха от дебнещите я години. Заминавайки, оставяше къщата на нейните грижи. В смълчаването на обичайните шумове, всичко й изглеждаше огромно, както в детството, когато светът на големите дишаше своя въздух някъде горе, на високо.

В такива дни обикновено й се искаше да се загубва отново в огромния й шал, цялата, тя, миниатюрна, и да вдишва парфюма на своята бъдеща женственост. Огромният шал, който, разгърнат, й обещаваше неизбродими възможности, шалът - невидимка, предпазващ я от осезаемостта на всичко, което можеше да се пипне, да се вкуси, да се чуе, да се отскубне от здравата хватка на излишните предмети и да я научи да приема присъствието на вещите, на скритото в тях, на явното в нещата, на чуждото у тях и на своето в недостижимото. Шалът, който, макар и неизменно върху раменете на баба й, не успяваше да догони устрема й. Все й се струваше, че след малко ще бъде повикана за да разплете и освободи ресните му, хванали се за всичко, което може да ги улови и да ги задържи, всяка издатина, цепка или неравност на столовете, в пантите и бравите на вратите, в копчетата по дрехите, в обеците на приятелките, идващи за следобедно кафе, а тръгващи си призори, зад врътките на печката, между глидерите на радиатора, чугунения, а понякога и в иглата, която композира музика. Така си представяше като малка композирането - иглата, с която не се шие, а която драска по винила и изстъргва мелодията. Китката на баба й се завърташе грациозно и сякаш отключваше резето на клетката. А в клетката чакаха заключени ята от красиви звуци. Те излитаха отприщени, кръжаха радостно и постепенно се стелеха и просмукваха като дим навсякъде. Ритъмът се застопоряваше, докато свикне с мисълта за свободата и попие речитатива на струните. След това поемаше примамен от глухото потропване на токчетата на баба й. Тя - от своя страна, се облягаше на стабилността му и все по-уверено разгръщаше своя танц...

Баба й я научи на всичко, което умееше - да готви леща, да оформя кока си, както и как да бъде едновременно грациозна в китките и решителна в глезените - противоречие, което трябваше да овладее всяка жена - така казваше. Не беше отзивчива само когато ставаше дума за загадъчната й лятна почивка.

ІІІ

Токчетата я подканят.

Говорят ясно и отчетливо.

Отчитат бързия поток.

Последва я като на игра миналата година, приготвяйки скришом сака само за два дена. Реши да тръгне след нея, а после да я изненада и да се смеят дълго, на бягството на едната и мнителността на другата, но моментът така и не настъпи. Възрастната жена влезе в старата къща, а тя продължи, без да бъде забелязана по изтъняващата улица, изкачваща я до три пейки с олющена боя по гредите. Седна на най-близката до морето, за да се претопи в последния лъч, докато мракът я прегърне и задържи в обятията си, настойчиво желаейки я. Забави темпото на вътрешния си часовник. Наблюдаваше как суматохата от разтапящото се медно злато на залеза отстъпва територия на спокойната морска повърхност. Гледаше омагьосана наместването на тишината, тишината на мистичното здрачаване. След това се фокусира блуждаещо върху онези хора на брега. Гледаше ги без емоция, ей така, като медитация. В следващите дни свикна да разпознава тримата мъже по движенията и навиците им:

Младият - голобрад, с трескави движения. Той, винаги той, прави салатата. И бившата му, отскоро, жена винаги се сърди, че сиренето е натрошено, а не настъргано. Оплаква се, че за тези години никой не си е направил труда да настърже сиренето и че никой не е чул желанието й.

Старият Морски вълк, чиито зъби или по-скоро липсата им е създала удобна ниша в устната му кухина, където трайно да се намести мундщука на лулата му, е постоянно облечен с моряшка фланелка, добронамерено мрънкащ и като че ли вечно стоящ на своето място - пред дървената маса в двора. Дали изобщо някога се заклаща до малката си рибарска колиба, която по всичко личи, че не е познала грижа. Случва се все още да ходи за риба, колкото да защити миналото и брадата си. Когато се върне, се карат с Белокосия. Карат се, както се карат баща и син, заличили годините помежду си, запълнили пропастта на ролите, които изпълняват, и вече не се знае кой е бащата и кой - синът. И докато се карат, спретват огъня, почистват рибата и сядат около масата. Масата, в повечето случаи, е единствената женска провокативна топлина в суровата им мълчалива мъжкост.

Младият им е свикнал, както и те не обръщат внимание на разправиите за натрошеното сирене, когато снахата е тук с децата. Има и официални вечери, в които идват гости на Белокосия. Тогава си е подстригал косата и оформил брадата и бърза да се запилее с някоя от гостенките. Още не е стар. Той е от онези, които побеляват рано. Обича да се занимава с малката си градинка зад прегърбената сякаш от нерадост къща. Странното им общество се суети дори заради появата на някой от ежегодните посетители - баба й. Жената не се чувства комфортно, когато свършват думите, които изпиват виното и изяждат рибата. Втурва се да домакинства, да гълчи мъжете и да гони децата да си лягат по светло. Никой не й противоречи, защото така всмукват вината й заедно с болката си. После, после издишат поетото с дима от цигарите. Само в такива вечери Морският вълк вади лулата от устата си и пресреща приплъзната по масата кутия с цигари от Белокосия...

Баба й ще продължава да не подозира, че тя е била наблизо, че вече знае, че наистина е имала голямо семейство и ще внесе излишна суетня и загриженост, когато се връща няколко часа след нея, а Тя ще мисли, че знае твърде много за хора, които не е срещала отблизо, а трябва да приеме за свои... някой ден, не сега.

ІV

Токчетата й почиват.

Уморено се подпират, редувайки се на стената.

Заглеждат се в хода на подметките.

Подмятат се различни токчета.

Персонажите са старите.

Токчетата - също.

Една сутрин в края на зимата баба й не се събуди. Вечният й покой беше белязан с усмивка, а дясната й китка беше грациозно извъртяна над главата й. Макар и насън, беше удържала на пророческите си думи, че ще напусне този свят, танцувайки.

Есента вече се задаваше и токчетата сякаш сами скочиха в багажа, който тя се колебаеше да приготви, но те вече бяха станали част от нея, част, способна сама да взима решения. Не беше редно да остави последните топли дни да се изнижат неупотребени. Искаше също да научи защо нейните роднини не отговориха на телеграмата, която им изпрати по повод кончината на баба си. Отново я глождеше любопитство, което в крайна сметка надви страха й от неприятни изненади, защото хубавите неща не се крият, особено в добрите семейства (така е чувала, на нея не й се е случвало още да има семейство).

Отседна в същото малко хотелче, в което хлътна озадачена преди година. Хареса й, че прилича повече на пристройка към хотел, отколкото на хотел и поради тази причина нямаше посетители, които да не държат на дискретността в и без това обезлюденото курортно градче в края на сезона. Извади само токчетата от багажа си и ги обу както често правеше, когато имаше нужда от опора. Закрачи бавно по познатата стръмна улица и усети прилив на енергия, забелязвайки трите обречени на забрава пейки, които съществуваха само заради нея (знаеше, че не е така, но искаше да го вярва). Седна на най-близката до морето. Наведе се и обгърна коленете си, ръцете се плъзнаха, погалвайки прасците, а пръстите стигнаха до мъхестия велур, оставяйки загладени ивици, като уверение, че има и друга реалност - тази на залата за танци и вплитането на тялото в каденцата, намествайки го между струните на китарите и ритъма от мъжко ръкопляскане.

Моментът беше застинал отвъд своето съществуване. Пътеката на пълнолунието спираше в нея. Защо трябваше да бърза? Запали цигара. Върхът й примамваше като миниатюрен фар заблудените, които не знаят друг начин да постигнат брега. Знаеше, че често остава невидима за околните, особено ако държеше да остане невидима. Смущаваше я мисълта, че порокът (така определяха цигарите, но тя не схващаше значението на думата) й издава местонахождението й. Свали токчетата в синхрон с всичките си мисли и се отпусна. Сега беше на почивка и не беше нужно да крие обувките за танци, цигарите и самотата като грехове от себе си - бяха едва 3, а не 7 и бройката я обнадежди, че не всичко е загубено в този живот. Токчетата стояха до нея, на пейката, и слушаха спокойното й и дълбоко дишане заедно със забързващия се пулс от безсловесната й радост. Харесваше й мястото, не градът, а точно това място, обрасло с избуяла суха трева, олющените пейки, краят на глухата улица, гледката към морето и видимостта към къщата на нейните роднини и рибарската колиба, залепена за източната й стена. Можеше да се претопи във всяка среда, да бъде мараня от нагорещен асфалт в къса нощ, прозрачна капка от синя вода, в протяжен следобед или бял дъх на декемврийска мъгла...

Стресна се от бесния тътен в ушите си, преди да чуе гласа.

- Не се плаши! - това бе второто изречение, което по-скоро я успокои с топлината на баритона му, отколкото с осъзнатия смисъл на изреченото.

Едва тогава си спомни първото: „Питах се дали ще се престрашиш да дойдеш някога?!”

Не беше виждала отблизо Белокосия. Отчете, че не се е подстригвал отдавна и се засмя сама на първите си впечатления. Очите му светеха в тъмното почти колкото фаса, който захвърли към плажа.

- Не ме плашиш. Само ме стресна.

- Плюй си в пазвата - хвърли думите в деколтето й.

Тя инстиктивно сведе очи да провери дали някое копченце на роклята не се е предало под напора на гърдите й. Той седна до нея на пейката, отмествайки токчетата, и проследи загрижения й поглед. Тя не се изненада от неговото присъствие тук, а от своето, и не заради тази вечер, а заради предишните, миналата година. Вечери, в които нахълтваше в неговия свят - свят, който смяташе, че й принадлежи.

- Притесних се нещо да не ти се е случило. Обещах си, ако се появиш, още първата вечер да се кача при теб. Виждаш колко е кратък животът... Тя си отиде - твоята баба, а както си разбрала вече, и моя майка. Ще запаля. Ти? - предложи отворена табакера с няколко ръчно свити цигари.

Металната кутийка заедно с въпроса му останаха отворени. Тя хлопна с върха на показалеца капака на табакерата и извади от широкия джоб на ленената си рокля кутия с тънки цигари... втора за една вечер, вместо обичайната една цигара на два дена.

- Не предполагах, че сте ме забелязали - върна гласа си след несръчното му подаване на огънче.

- Когато миналата година те видях, веднага те познах - нейно копие си. Добре, че тя не даваше ухо за хорски клюки, защото знаеш... градът е малък и самотна красива жена със странни обувки прави впечатление - беше надянал въображаемите си рицарски доспехи - лъснати, все лъснати до огледално, за да отразяват и връщат всичко, което може да го стигне, та било то и нещо хубаво. - А и тя вярваше, че ще научиш само това, което ти е нужно в живота. Нас не ни искаше дори на погребението си.

- ...и какво може да научи една жена, която е научила, че целият й досегашен живот е бил лъжа?!

Белокосият не отговори. Остави самосъжалението и сарказмът й да се разсеят, подхванати от щурците. Кимна с глава към токчетата й:

- Всичко наред ли е? Ще можеш ли да се прибереш?

- Те си почиват от мен и аз - от тях.

Не можеше повече да идва тук и да наблюдава, защото светлината на възприятията й вече нямаше да е същата. Той улови пасажа на мислите й в серкме, изплетено от естествена мъдрост:

-Ти няма да дойдеш повече тук, нали?! Не исках да те лишавам от вечерните ти откровения с морето... Ела при нас, когато решиш.

В следващите вечери излизаше без токчетата. Разбра, че има и други глухи улици, които завършваха с неподдържани пейки и че нищо не я свързваше с този градец. Не можеше да свикне с различните гледки, както и да се превърне във фотон светлина. Сигурността на познатото осезаемо притъпяваше сетивата й. Беше чула, че всяка година трябва да се посещава място, на което не си бил преди... и защо да не идеше долу, на брега, при тях. Там никога не е била... всъщност.

V

Токчетата се оттеглят.

Полезни са, когато не потъват в пясъка.

Залюляха се радостно отпуснати върху каишките си, които тя държеше, окачени на два пръста. Леко побутна вратата на двора. Извика. Не получи отговор, но не се отказа и притвори вратата, следвайки указанията на скърцането й. Стигна до масата и седна с гръб към къщата, на мястото на Морския вълк. Светлината от всеки ъгъл беше различна. От това място морето изглеждаше ласкаво и разтопената мандаринена лава по залез не съскаше, а шепнеше.

Не го усети, че се беше промъкнал, че беше сложил салата в средата на масата, с връх от настъргано сирене, че беше сипал мастика в малки стъклени чаши.

- Искаш ли лед?

- Да... Къде са всички?

- Казах им да ни оставят сами.

- ...но и аз дори не знаех, че ще дойда.

- Сигурен бях, че това е последната ти вечер. Имам изненада за теб!

... и постави на масата пред нея чисто нов чифт обувки за танци, със съвършени конусовидни и неочукани още токчета и малко вързопче с писма. Усмихна се на нейната момичешка радост. Тя за първи път го видя да се усмихва.

VІ

Токчетата й са нови.

Следват хода на подметките.

Подмятат се различни токчета.

Персонажите са старите.

Токчетата - вече не.

Токчетата й са здрави.

Той ги иска счупени.

Вижда се да ги подменя, за да захване новото летоброене.

© Бисера Виденова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2012, № 7 (152)