ИЗ "БЕЗКРАЙНИЯТ ПЪТ
Духовното пробуждане в будисткия фолклор: джатаки, Дзен практика и всекидневен живот"

Рейф Мартин

web

Синята мечка. Рис. Ричард Уърман

Глава 3.
СИНЯТА МЕЧКА
Кшанти парамита - съвършенството на търпеливото въздържане

Някога, много, много отдавна, Бодхисатвата бил мечка със синя козина, сребърни нокти и рубинено червени очи и живеел в Хималаите. Царе и принцове предлагали огромни награди, планини от злато, за онзи, който можел да улови мечката. Кожата и ноктите били ценни, разбира се, но истинското съкровище било месото и. Само една хапка от това месо, което според твърденията било сладко като мед, давала дълголетие.

Веднъж един ловец тръгнал да търси мечката, разразила се буря и той се изгубил. Бурите в тези планини не били като другите. Вятърът ревял със силата на хиляди демони. Студът режел плътта като с ножове и я разкъсвал като с нокти на хищник.

Ловецът се препъвал и си проправял път през силната снежна виелица, като викал: "Помощ! Няма ли кой да ми помогне!"

Синята мечка, потънала в дълбок сън в бърлогата си, чула тези сърцераздирателни викове и се пробудила. С един силен удар на лапата си тя отхвърлила снежната стена, която била засипала входа на бърлогата, и като душела въздуха, тръгнала през бурята да намери човека, чиито жалостиви викове я били пробудили от зимния й сън.

Да се движи в бурята, не било лесно дори за мечка. Преспите били като планини. Снежните вихрушки я заслепявали. Но мечката не се предавала. По някакъв начин най-после тя открила ловеца, който бил почти зарит от снега. Мечката го вдигнала в рунтавите си лапи и го занесла полумъртъв в пещерата си. Там тя го съживила с топлината на своето собствено тяло и с дъха си.

Накрая очите на ловеца потрепнали и се отворили. Той погледнал нагоре и видял мечешка муцуна с огромни зъби, надвиснали над гърлото му. И се ужасил!

- Ловецо, слушай и не се страхувай - казала мечката. - Чух виковете ти, излязох и те намерих в бурята. Донесох те в моята бърлога и те спасих. Може да останеш тук толкова дълго, колкото искаш. Докато бурята вилнее, възвърни силата си. Събрала съм тук корени, сухи горски плодове и гъби, така че имаш и храна. Когато бурята отмине, можеш да си вървиш. В замяна искам само да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого къде е скрита бърлогата ми.

- Имаш думата ми. Гроб съм за твоята тайна - казал ловецът, който се почувствал много облекчен от този удивителен развой на събитията. Вместо да го разкъса и да го изяде, мечката го спасила!

След няколко дни, когато бурята най-после отминала, ловецът се поклонил на мечката с благодарност, метнал оръжията си на рамо и поел обратно надолу.

Но спускането било трудно. Много проходи били затворени от дълбокия сняг. Съществувала постоянна опасност от лавини. Когато ловецът попаднал на следите на снежен леопард, той стиснал копието си и приготвил колчана си със стрели. Следите на звяра пресекли на няколко пъти собствения му път. Ясно било, че леопардът го дебнел, но по някаква причина не го нападал. Вероятно мечката е предупредила другите животни да не ме закачат, казал си той удивено.

След като се спуснал необезпокояван от планината, той тръгнал към града и влязъл в един хан. Там премислил всичко, което му се било случило и бил още по-удивен от факта, че е останал жив. Но през нощта се мятал и въртял в леглото, сънувайки планината, само че тя била планина от злато.

Това беше само мечка, помислил си той, когато се събудил на сутринта. Едно животно. И не рискувах ли самият аз живота си, за да я открия? По право златото на царя ми се полага. Знам, знам, разсъждавал той, че дадох дума да не разкривам къде е скрита бърлогата на мечката. Но само като си помисля колко добри дела бих могъл да извърша, ако наистина имах малко пари! Бих могъл да дам на бедните, да помогна на нуждаещите се и да си купя хубави дрехи от трудолюбивите и честни шивачи. Бих могъл дори да спра да ловувам, да спра да убивам и да стана търговец или... каквото поискам! Няма ли всичко това да е хубаво? Няма ли да компенсира другото? Струва ми се разумно. Наистина ми се струва разумно...

Въпреки обещанието си пред синята мечка той се отправил към двореца и разказал на царя всичко, което знаел за нея. Или почти всичко. Не споменал нищо за това, че мечката го спасила, нито за обещанието, което й дал.

Царят го изслушал внимателно:

- Подробностите са убедителни - казал той, когато ловецът свършил разказа си. - Но и други са се опитвали да ме излъжат преди. Всички искат наградата и не се колебаят да излъжат, за да я получат. Мнозина твърдят, че са виждали мечката, но всъщност никой не я е видял. До този момент. Така че засега остани тук като мой гост. Твоите нужди ще бъдат задоволени. Моите хора ще отидат да търсят мечката. Ако се върнат с нея, обещавам ти, че ще бъдеш достойно възнаграден. Имаш думата ми.

Царят изпратил своите ловци в планината. С помощта на картата, която ловецът начертал, те открили мечата бърлога. Тя била толкова умело прикрита, че щели да я отминат, без дори да я забележат, ако не знаели инструкциите на ловеца. Те се промъкнали тихо към бърлогата на мечката, хвърлили мрежа на изхода и засвирили с роговете си. Мечката се стреснала, втурнала се навън, слънчевата светлина я заслепила, омотала се в мрежата и била заловена. Ловците завързали лапите със сребристите нокти на мечката една за друга, окачили я на един прът и понесли съкровището си надолу по склона на планината към царския дворец.

Но преди да успеят да завържат и челюстите й, мечката проговорила:

- Предадена съм - изръмжала тя величествено и тъжно. - Когато ме отнесете при царя, ме отвържете и ми позволете да говоря...

Ловците се слисали и приели да изпълнят молбата на мечката. След това те се спуснали по заснежената планина. Когато пристигнали в двореца, те положили мечката пред царя и както били обещали, разрязали въжетата.

- Ваше величество - казала мечката, - спасих един ловец от смърт, когато той се беше загубил в бурята в моята планина и се нуждаеше от помощта ми. За отплата той ми обеща, че ще запази в тайна мястото, където е скрита моята бърлога. Никой друг не знаеше къде е. Повярвах му и оставих съдбата си в неговите ръце. А сега ми е ясно, че заради златото ти, той наруши своята дума и ме предаде. Дори звяр не би постъпил така. Защо хората не знаят, че на добрината трябва да се отвръща само с добрина и че обещанията не бива да се нарушават? Изпитвам съжаление към него, заради невежеството му.

Царят бил удивен от разказа на мечката. И се разгневил на ловеца за извършеното предателство.

- Мъдра мечко - казал той, - имаш право. Исках месото ти, защото твърдят, че осигурява дълголетие. Но аз ще разследвам този случай внимателно. Такива постъпки са неправилни.

Мечката казала:

- Давам ви месото, кожата и костите си. Ето ги - добрите дела носят щастие, егоистичните - бедствие. Добротата е по-велика от жестокостта. Не отвръщай на удара с удар, а развивай силата на търпението. Ако практикуваш усърдно тези добродетели, ще намериш безграничен живот.

Царят се поклонил пред мечката с благодарност.

- Преди не разбирах - казал той, - но вече разбирам!

После наредил:

- Доведете ловеца!

- Човече - казала тъжно мечката, когато ловецът се появил, - не ти ли подарих живота? И в замяна на това ти не ми ли обеща да ме защитиш? Не беше ли това всичко, което поисках от тебе?

Но ловецът обърнал гръб на мечката.

- Ваше величество - казал той, - имате мечката. Нали това искахте? Аз спазих моята дума и бях честен. Дайте ми моята награда.

Царят кимнал и се обърнал към хората си:

- Освободете мечката и се погрижете да се върне невредима в планината.

На ловеца той казал:

- Ти не удържа на думата си към някой, който те е спасил от смърт. Това е крайно непочтено. Това е грозно и долно предателство. Каква награда заслужаваш? Да те съсечем? Да те хвърлим на клада? Или просто хубаво да те набием?

- Пуснете го да си върви, Ваше величество! - казала мечката. - Помнете, че добротата е по-велика от жестокостта. Освободете го. Може и да си вземе поука от случилото се.

- Така да бъде - отговорил царят, обърнал се към ловеца и казал: - Имаш късмет. Мечката пак те спаси. Наградата ти ще бъде повече, отколкото заслужаваш. Тя е свободата и живота ти, съкровища - по-големи дори от цяла планина злато.

Но ловецът само изръмжал:

- Обещахте да ми дадете съкровището! Това е оскърбление! Още не сте чули последната ми дума! Аз ще си отмъстя.

Но царят само се засмял:

- Аз пък ще те накажа. Все още ли не разбираш, че тази мечка беше твоят благодетел? Къде е твоята благодарност? На доброто трябва да се отвръща с добро. Имаш късмет, че не те награждавам така, както заслужаваш. Махнете го оттук! - наредил царят на пазачите.

Ловецът бил изхвърлен от двореца, а вратите се затворили след него.

След това царят положил гирлянда от цветя около шията на мечката.

- Върви си с мир, благородно същество - казал той.

Придружена от отряд войници, мечката била изведена от града и се завърнала в своята висока планина. Избрала си друга бърлога и живяла спокойно много години, без повече никой да я намери.

Разгневеният ловец се върнал в дивата гора. Той ловувал и се хранел с горски плодове и корени. Един ден се навел над едно поточе и видял собственото си отражение във водата. Лицето, което го гледало оттам с тъмна брада и очи, зачервени от дима на лагерния огън, му се сторило познато. Какво се е случило, помислил си ловецът, приличам на мечка! Изведнъж той осъзнал истината за онова, което бил направил и възкликнал: Какъв глупак съм бил! Какво значение има, че е звяр? Та тя спаси живота ми и заслужаваше нещо по-добро!

Той захвърлил лъка и копието си и си построил колиба в гората. Станал отшелник и с радост помагал на хора и зверове.

Бил много беден, но се чувствал богат като цар, седнал на планина от злато.

Коментар: "Синята мечка"
("Възхвала на Преражданията на Буда" Джакатастава)

Кшанти парамита - съвършенството на търпеливото въздържане

Тази класическа джатака, посветена на Буда в животинското царство, не се появява нито в сборника, написан на пали, нито в много по-тематичната санскритска Джатакамала. Приказката за Синята мечка днес присъства единствено в три кратки строфи в индо-скитския (хотански) сборник Джатакастава. Но една сцена от тази джатака, изрисувана на стените в пещерите Аджанта в Индия, доказва, че някога тя е била добре позната, и то не само на монасите, но и на широката аудитория, и е била част от учението.

В хотанските стихове ръцете на ловеца се откъсват и падат, след като предава мечката спасител. Такова незабавно наказание за грехове, извършени срещу бодхисатва в нечовешка форма, намираме и в други джатаки, например за Голямата маймуна, № 516 (Джатакамала) и за Златната антилопа, пак в Джатакамала. Но има и джатаки, в които някой извънредно глупав герой наистина си взема поука от грешките си и се променя. Това се случва например в джатаката за Косия, № 130, в която една невярна жена се разкайва и се променя, след като грехът й е разкрит. Има и друга джатака - Маха-Падума, № 472 (една от няколкото, които много приличат на разказа за Йосиф и жената на Потифар в Стария завет и на гръцката трагедия за Иполит и Федра), в която царят, измамен от новата си съпруга и подведен да повярва, че собственият му син се е опитал да я изнасили, изпраща младежа на смърт. Но в друга джатака - Маха Падума - момчето е спасено от мъдрите змии Нага и, разочаровано от света, става аскет. По-късно царят осъзнава своята грешка и иска добрия му син да се върне. Честният син е Буда, но царят, който се разкайва за грешката и безразсъдността, за наше учудване е не друг, а самият Девадата, който в други джатаки, както и по времето на самия Буда, се опитва да го убие без никакво съжаление! Но както показват тези джатаки, възможност за промяна винаги съществува и точно този подход избрах за коментара към приказката за Синята мечка.

Търпението означава въздържане, нали така? Погледнато от една страна, можем да кажем, че то е противоположност на дана, или безкористното даване. Търпението означава неотдаване и то с основание. "Прави добро, избягвай злото и спасявай живите същества" са трите основни правила на класическия будизъм. Търпеливото въздържане означава да не се поддаваме, мислейки единствено за себе си, на импулса да причиним зло, включително и на желанието за, според нас, "заслуженото" отмъщение. И по този начин с него изпълняваме решението да спасим живите същества - от самите нас. То означава да понасяме търпеливо несправедливостите, като посрещаме и не се поддаваме на всичко, което подлага търпението ни на проверка, изцежда силата на сърцето ни, замъглява съзнанието ни, и изкарва утайката на повърхността - както казва Хърман Мелвил за Ахав, който жадува да си отмъсти на белия кит. Индианските племена казват, че вождът трябва да е дебелокож - трябва да бъде човек, който притежава способността да не отвръща на удара с удар, когато към него са се отнесли лошо или нечестно, когато са се подиграли с него, излъгали са го или са го охулили. Въздържане е да се стърпиш, да се спреш, когато имаш власт, способност и възможност да отвърнеш на удара с удар или да отмъстиш за стореното зло. Означава да не удариш, за да си го върнеш, когато ти се отдаде възможност, да не си кажеш: "Сега е мой ред, така че зъб за зъб - око за око", да не пригласяш на "Ролинг стоунс", макар и песента им да звучи толкова добре: "Настъпи промяна, сега тя е в ръцете ми!" А и между другото, библейското "око за око" всъщност означава, че може да вземеш само едно око за едно око - и нищо повече. Така че да се въздържаш, да бъдеш честен и справедлив, да не позволиш отмъщението да наклони везните в твоя полза, всъщност е мъдра заповед.

От друга страна, кшанти, или търпението, е всъщност и дана, или щедрост, точно както е и шила, или моралност. Да не отвърнеш на удара, е щедър подарък на пространство и време, врата, през която може да влезе самата реалност, възможност нещата да се уталожат и шанс за онова, което Гари Снайдър посочва в "Митове и текстове", като казва: "Може би ще се променим".

И все пак, ако ситуацията ви позволява да получите възмездие, знаете колко трудно е да се откажете от такава възможност. Когато сме деца, загрижените родители ни казват, че ако ни нападнат, трябва да се отбраняваме. Дори според международното право всяка страна има право, ако бъде нападната, да отвърне на удара - оттук и законно оправданото (с уговорки) влизане в Ирак и законно оправданото (категорично) влизане в Афганистан.

Много хора просто обръщат гръб и не търсят онова, което уж "справедливо им се полага", но има и много други, които се впускат в изтощителни манипулации, планове и отчаяни опити да постигнат някакъв вид справедливост, дори разплата за някакви лоши неща, за неща, които възприемат като несправедливи. Може би и ние сме правили така един-два пъти, преди да видим, че този подход е лош и да го изоставим. Или просто не сме изпадали в подобна ситуация. Може би точно затова толкова много филми и книги се обръщат към тази тема - дълбокото удовлетворение от разплатата, от получаването на онова, което ни е дължимо, и ако не получим справедливост, от самото отмъщение. Според най-новите изследвания центърът на удоволствието в мозъка се задейства тогава, когато имаме шанса да си отмъстим. Така че всички опити за помирение и прошка, независимо дали става дума за мащабни движения, като тези в Южна Африка, или за дребни събития в личния ни живот, изискват усилия, твърда решителност и истинска практика. Такава е силата на нагона за отмъщение. Трагедията от екрана, на страниците на книгата или в театъра може за миг да ни освободи, като ни даде някаква хомеопатична доза справедливост, чувството, че все пак можем да се издигнем над ужаса. Само че усещането за предателство и несправедливост просмуква целия свят и всеки ден прелива в ужасни кръвопролития. Достатъчно е да погледнете вестниците. Както пеят "Бийтълс": "О, ужас, прочетох днешните новини". Направо да се разплачеш.

В този разказ Буда се явява в животинското царство като магическа мечка и с него се отнасят много зле. Той рискува сигурността си, за да помогне на някого, на един непознат, който дори не е от неговия биологичен вид - за разлика от джатаката за тигрицата, тук ролите са разменени. Но може би затова Бодхисатвата проявява толкова много симпатия към тигрицата - той е бил там, в животинското царство, бил е мечка, бил е тигрица, знае какво означава това съществуване и колко е трудно. Той протяга лапи, споделя бърлогата си, прави всичко възможно, за да спаси един живот и какво се случва? Той е измамен. За саможертвата си не получава нито благодарност, нито дори признание. Той е само удобна възможност за някой друг, стъпало на нечия чужда стълба. Изпадали ли сте в такова положение? Помните ли колко неприятно е да те използват и захвърлят? Или дори да бъдете подложени на опасност заради човек, за когото сте заложили главата си? А може би си спомняте със срам как сте направили точно това и сте постъпили несъзнателно и егоистично с човек, който ви е помогнал. Всички участваме и в двете страни на тази драма. И после настъпва онзи съдбоносен момент, когато ролите се разменят и същият този човек ви пада на мушката и е в ръцете ви - също като в песента на "Ролинг Стоунс": "Настъпи промяна, сега тя е в ръцете ми!" Време за разплата. Мечката би могла да изисква наказание, да получи възмездие, да види как предателят си получава заслуженото или поне един добър урок. Но тя се въздържа. Хиляди калпи преди Исус мечката обръща с радост другата си космата буза заради всички нас.

В тази джатака, за разлика от разказа за тигрицата, Буда не изгубва живота си, за да постигне това съвършенство. Търпението е власт, сила и състрадание в действие. То е и дана, съвършенството на даването. Всяка парамита, нека да си припомним, съдържа всички други. И все пак, както е при коаните, всяка трябва да бъде изучавана изцяло и усърдно.

Да помогнем без причина, както постъпва мечката, е нещо прекрасно и загадъчно. Мечката чува отчаяните викове на ловеца точно както Канон, бодхисатвата на безграничното състрадание, чува всички, които плачат. И също като Канон (а и като бодхисатвата в човешки образ в джатаката за тигрицата, който, разбира се, е и самата мечка) се отзовава на необходимостта, макар да е звяр. Мечката не си казва: О, колко съм изморена. Спя зимен сън. Навън е зима. Или: Някакъв човек... при това вероятно ловец... вика за помощ в бурята. Но аз съм мечка. Защо да се подлагам на риск и да изляза навън заради един човек? Не. Тя просто става и го прави, като влага цялото си същество, тяло и ум, управлявани от сърцето, също така леко и без колебания, както бихме се пресегнали да придърпаме възглавницата си през нощта.

Така че мечката, която рискува себе си за друго същество и след като е несправедливо предадена, все пак отказва да си отмъсти и не търси справедливост, е, ако може да се изразим така, рядка птица. Мечката ни показва един друг път, един много висш път, който носи мир и изцеление на света и променя околните. При това мечката е само едно животно. Последният разказ в Джатакамала, "Кълвачът", започва така: "Дори когато е предизвикан, добрият човек не може да се обърне с лице към Злото, защото то му е чуждо по природа." И завършва с думите на мъдреца кълвач: "Без бремето на дрехите от кора и сплетените коси, ти си мъдрец... Не външният вид е този, който прави човека светец. В този случай истинският светец е този, който проявява доброта." Като постъпва според парамитата кшанти, или "търпеливото въздържане", мечката се проявява като високо добродетелно същество - независимо, че е мечка.

Безкористната доброта е едно от най-висшите качества на характера. Активната доброта от вида, който проявява синята мечка, е дори нещо повече: тя е състрадание, но не пасивно, а активно, което протяга хиляди готови да помогнат ръце, оглежда се с безброй широко отворени очи. Точно така е представен Авалокитешвара, Бодхисатвата на Състраданието, в много великолепни будистки скулптури и тханки (тибетски рисунки и бродерии върху коприна) из цяла Индия, Непал и особено в Тибет. Прекрасно е, че мечката приема ужасното предателство без гняв и без егоцентрични доводи или желание за отмъщение. И е рядкост. Такава готовност да приемаш нещата рядко настъпва без силна и продължителна вътрешна борба. Да се пребориш с желанието за отмъщение е трудна победа.

Отмъщението, както казва Шекспир, е блюдо, което е най-вкусно студено. То не е престъпление, продиктувано от моментна страст, не е непосредствен удар, нанесен заради някаква дълбока, лична обида. Зад него може и да се крие гняв, но сърцето, участващо в отмъщението, е хладно. То вече не е и сърце, а заплетен лабиринт, замръзнал мозък, кроящ планове интелект, който отчаяно се опитва да си отмъсти за огромното зло, което са сторили - на кого? На мен! Или, както казва Голум, героят от "Хобит" на Дж. Р. Р. Толкин, на "скъпоценния мен". Но кой е този "мен"? И къде се намира това нещо, което управлява в такава голяма степен мислите, чувствата и действията ни?

Защо - особено когато не ни е кой знае колко полезно - помагаме? Дали за да бъдем възнаградени? Да си купим билет за рая или по терминологията на класическия будизъм да получим по-добро прераждане? Или за да се почувстваме добри и добродетелни? Макар и подбудите ни невинаги да са скрити и егоцентрични, животните, както показва примерът с мечката, постъпват безкористно почти по природа; и благородно като Бодхисатвите. Кучетата с риск за живота си се хвърлят в дима и пламъците, за да пробудят спящия и да го спасят. Делфините избутват изтощените плувци на брега. Еленът подхваща давещия се в реката човек и го спасява. Това се случва в джатаките, но се случва и в живота. Може би навсякъде по безкрайния път има живи същества, които се приближават към Буда-състоянието. Кой знае всичко за кучето на съседите или гарвана, който лети над главите ни? А дори и за досадния съсед? Възможно е да сме заобиколени от искрени и истински Бодхисатви, без да подозираме за това. Защо трябва да мислим, че джатаките са нещо от миналото? Може би точно в този момент някоя синя мечка спи спокойно в бърлогата си или броди бавно из планината.

Според джатаките винаги е съществувало състрадание. Има една будистка поговорка, която обобщава пътя на джатаките и посочва реалността на безкрайната, безкористна дейност навсякъде около нас: "Няма място на планетата, където Шакямуни, в някой предишен живот, в една или друга форма, да не е отдал вече безкористно самия себе си за благополучието на всички същества."

Тази реалност не е скрита само в религиозните текстове. Според историята на почти всяка война обикновените войници в екстремни моменти правят много странни неща - странни, ако ги разглеждаме рационално. Те скачат срещу куршумите, хвърлят се върху възпламенени гранати и без да се замислят рискуват собствения си живот заради хората около тях - нещо, което е изцяло неразумно от егоцентрична гледна точка. Родителите се хвърлят сред потока от коли, скачат от моста, повдигат автомобил с голи ръце, колкото и да изглежда невъзможно, за да спасят децата си. А понякога го правят и абсолютно непознати хора. Да не мислиш за себе си, за скъпоценния си живот изглежда съвсем нелогично. Но в такива моменти като че ли нямаме време изобщо да помислим за себе си.

Това е голяма загадка - загадка, сред която живеем постоянно, през всичките си прераждания. Бодхисатва-съзнанието, постоянната възможност да постъпим безкористно, съществува във всеки от нас, независимо дали сме животни, птици, дървета (в предишните си прераждания Буда е бил и дървесен дух - а не са ли дърветата големи бодхисатви, които щедро ни даряват с лекарства, храна, подслон и жизнено необходимия ни кислород?), независимо дали си войник, моряк, тенекеджия, шпионин, учител, домакиня, зъболекар, счетоводител, адвокат, готвач на пици и така нататък. Склонността да действаме неегоистично изглежда е истинската ни нагласа, ако и позволим да се задейства и не я възпираме с привичните гледни точки и егоцентрични страхове. Примерите за проява на този тип съзнание са безкрайни.

И все пак ние си оставаме такива, каквито сме - с всичките си недостатъци, грешки и борби, съмнения и самолюбие, дребни мотиви и тъй нататък.

Надявайки се да получи награда, един ловец тръгва да търси магическата синя мечка и се загубва в ужасна буря. Но може би търсейки тази мечка, човек винаги ще се загуби в бурята. Може би това е някакъв знак, че е на прав път. Да намериш тайната пещера на мъдрата мечка не е лесна разходка под топлото слънце. Ако имаш намерение да откриеш мечката, ще трябва да преодолееш трудности. Възможно е накрая да почнеш да викаш за помощ. Понякога за да излезеш на пътя, е достатъчен нищожен, дори вулгарен мотив, каквото е желанието за печалба в този случай. Има една японска поговорка, отнасяща се до неща от този род, която гласи: "Все едно да гониш крава до Зенкоджи". Тя води произхода си от приказката за една стара жена - кравата набола на рогата си прането и и тя я подгонила. Кравата я завела до храма Зенкоджи и след това изчезнала, като я оставила лице в лице с живия Канон, Бодхисатвата на Състраданието. Това, че кравата избягала с част от прането, било достатъчно да отведе старицата до храма. Всички можем да започнем своя собствен безкраен път в практиката на будизма по не по-малко тривиални причини. Но в този момент те са полезни и достатъчни.

И за да бъда ясен, ще добавя, че грижата за самите нас е изцяло рационална. Децата трябва да научат това. "Огънят ще те опари!" "Не си играй сред колите!" "Не се качвай в кола на непознат!" Във всичко това няма нищо лошо. И все пак, придържайки се към този разумен, обичаен подход и към тази нормална гледна точка, лесно можем да сгрешим. Оскар Уайлд в De Profundis, книгата, която пише в затвора, където лежи, осъден за содомия - по онова време а Англия хомосексуализмът е престъпление - пише (и този път не проявява прекрасното си остроумие, а изказва своята най-дълбока, лична истина): "Фаталните грешки в човешкия живот не се дължат на това, че постъпваш разумно. Възможно е един неблагоразумен момент да бъде най-хубавият в живота ти. Фаталните грешки се дължат на логичното мислене." Ако следваме правилата на логиката и винаги се придържаме в привичните граници, определени от грижата ни за себе си, може и да сбъркаме.

В джатаката за Антилопата от сборника "Джатакамала" на Аряшура един човек, спасен от златна антилопа, мисли съвсем логично и до голяма степен като ловеца в нашата приказка за синята мечка за това как трябва да действа и какво точно да направи, когато става дума за пари:

В съобщенията се споменава за антилопа със златна кожа, изпъстрена със стотици скъпоценни камъни... Царят ще награди човека, който я открие...

Човекът, който бил спасен, научил това.

...Той се замислил колко много са злините на бедността и се почувствал отчаян, но в същото време си спомнил каква огромна услуга му била направила антилопата. Разкъсван между алчността и благодарността, мислите му се люшкали от едната до другата крайност.

"Чудя се какво да направя?... Дали да мисля за добродетелта или богатствата, да съм благодарен за направената ми услуга или да се погрижа за семейството си? За този свят ли да мисля или за другия?... Дали да следвам онези, които дават добър пример или да постъпя като всички други? Дали да потърся късмета си или да се държа скромно, така, както казват светите хора? За какво да мисля - за настоящето или за бъдещето?" После алчността замъглила съзнанието му и той си помислил: "Ако придобия голямо богатство, ще живея охолно не само аз, но и ще се погрижа добре за семейството си, приятелите си, гостите си и хората, които зависят от мен и по този начин ще постигна щастие и в следващия живот." С това убеждение той забравил за голямата услуга, която му направила антилопата, осигурил си достъп до царя и казал: "Господарю, аз познавам необикновената антилопа и зная къде живее." (Кхороче, превод, "Когато Буда беше маймуна", "Джатакамала" на Аряшура, стр. 181.)

Да тръгнем по наклонената плоскост в търсене на егоистични оправдания е нещо добре известно още преди двайсет и пет века, когато тази джатака била разказана за първи път, а и още по-рано, когато се развива действието в нея - в една друга световна ера. Егоизмът не е модерно изобретение.

"Само като си помисля какви добрини щях да направя, ако имах цялото това богатство!" Не сме ли размишлявали и ние самите по този начин в един или друг момент? Опасността е там, че това не е честно мислене; то се върти все около егоизма. От гледна точка на обикновения живот, това може би е съвсем правилен начин на мислене, а джатаките са тези, които звучат налудничаво. "Да дам собственото си тяло на гладната тигрица? Вие луди ли сте? Да се откажа от богатството, с което мога да помогна на толкова много хора само за да замълча и да не издам къде се намира някаква антилопа или мечка? Вие луди ли сте?"

И все пак къде другаде можем да намерим убежище, ако не в тази лудост? Какво толкова нормално има в егоизма? Той понякога е късоглед, и то много. Другата крайност на егоизма е алчността. Или убийството. Компанията "Бритиш петролиъм" е готова безразсъдно да замърси целия Мексикански залив и всички форми на живот в него, за да постигне привидно разумна цел - да печели пари за своите работници и акционери. Може би планът е изглеждал добре на хартия. Но отстъпвайки пред егоизма, "Бритиш петролиъм" загуби всичко. По една или друга причина повечето егоцентрични планове, схеми и молитви никога не се осъществяват, и вместо това превръщат нашия прекрасен, открит свят в един ужасен личен лабиринт. И тогава ни се налага да намерим обратния път, за да се върнем при слънцето, въздуха, хълмовете, цветята и синьото небе. А това може да се окаже дълго и болезнено пътуване. То може да продължи много години.

Всеки ден губим пътя си. Но ако наистина имаме късмет и сме упорити, може да ни намерят. През повечето време нашата функционална обусловеност като хора, самият разум, вършат необходимата работа, за да ни помогнат да преодоляваме трудностите в живота. Но ако се вкопчим в тях и ги прилагаме безкомпромисно във всяка ситуация, ако непременно търсим печалба, същите тези полезни неща се превръщат в извор на грешки. Джатаките - не всички, но голяма част от тях - изтласкват всичко това към самия ръб на скалата, към класическото острие на бръснача, там където Азът се люшка на ръба на пропастта на Аз-природата и присъщата ни емпатия може да се превърне в огромно, хилядоръко, многоглаво същество с безгранична будност и състрадание.

Или някоя синя мечка може просто да се пробуди, нищо особено, да спаси един живот, живота на същия ловец, който е дошъл в гората, за да я залови, и после да се въздържи и да не потърси правото си на справедливост. Да отдадем почит на синята мечка!

Що се отнася до нас, не става дума за "или-или". Ние не сме нито изцяло самопожертвователни - спонтанно протягащи към ближния ръце за помощ, нито сме изцяло заблудени, загубени в безкрайно изкривените лабиринти на егоистичното мислене. Самият факт, че сме на Пътя, със сигурност означава, че се борим с нашите трудности и недостатъци. Нашата практика се развива и разширява малко по малко, докато си проправяме път през най-различни трудности, медитираме сами или в зендо заедно с други, както и чрез споделената работа на сангхата, на общността. Вършим и работата в собствения си живот, което също ни дава безкрайни възможности да се изправим пред собствените си ограничения, да ги превъзмогнем и пак да опитваме. Борим се с въпроси от рода на дали сме направили достатъчно или не, дали сме видели дадена ситуация достатъчно ясно или не; дали сме се опитали достатъчно упорито да постигнем нещо, или не сме. В края на краищата ние сме хора, а не съвършени Буди, нито сияйни и изрисувани Буди, които си седят спокойно на олтара, нито пък сме Буди, изваяни от дърво, камък, желязо или глина. И дори Буда си е имал своите проблеми. В някои от джатаките го виждаме да се бори по същия начин, по който се борим и ние. Веднъж нещата, които ставали в монашеския орден, основан от него, толкова му омръзнали, че просто отишъл сам в гората, за да избяга от всичко.

Не че е толкова важно, но понякога се чудя защо нашата мечка-герой е синя. Дали синьо означава тъмно синьо? Мечка с много красива, блестяща, излъчваща здраве, козина? Дали това е начин да ни се каже, че Бъдещият Буда е много красива мечка? Или тук се крие по-дълбок смисъл? А ето и някои други мисли. Синьото е цветът на огромното небе и на дълбокото море. То е и цветът на Бхайшаджя Гуру Буда, познат ни още като Якуши Ньорай, Лазурния Буда, Будата на Лечителството. Защото да откриеш тази мечка и да се изправиш непосредствено пред силата на собственото си естествено, необуздано, спонтанно, необусловено съзнание е само по себе си лечение. Така че ако изобщо трябва да търсим причина, може би мечката е синя, защото е символ на не само дълъг, а безкраен живот, живот, който е всеобятен, пуст и безграничен като ясно синьото небе, безкраен, широк и изпълнен с живи същества като дълбокото синьо море.

През 1956 година Джак Керуак прекарва шейсет и три дни като горски наблюдател, следящ за планински пожари, на Самотния връх в Каскадите, следвайки пътеката, проправена от приятелите му Гари Снайдър и Филип Уейлън, по-късно и двамата запалени последователи на Дзен и важни американски поети. Малко преди Джак Керуак да си тръгне оттам, тъй като сезонът на пожарите е свършил,

...една сутрин той усети присъствието на мечка - чу шум от падащо листо върху пътеката и звън на тенекиена консерва от кондензирано мляко, пробита от нечии зъби в... ямата за смет. Докато Джак се взирал в мъгливата пътека, в съзнанието му изплувал образът на Бодхисатва като мечка и макар никога да не бил виждал мечка на това място, той написал едни от най-вълнуващите пасажи от "Ангели на самотата" в чест на "Авалокитешвара Мечката".

"Той носеше върху своята мощна фигура печата на кръвта и повторното пробуждане. Пръстите на краката му бяха ципести и могъщи...Той самият не се показа в мистерията на тези смълчани мрачни форми, въпреки че го търсих с поглед през целия ден и въпреки че той беше неразгаданата мечка, която не може да бъде видяна - Той притежаваше целия Северозапад и всичкия Сняг, и владееше всички планини." (Джон Суитър, "Поети на върховете: Гари Снайдър, Филип Уейлън и Джак Керуак в Северните Каскади", стр. 224)

И така Бодхисатвата, крачейки леко по пътеката, отърсил се изцяло от себелюбието, като берял сладки горски плодове от храстите, които растели край древната планинска пътека, пристига - най-после и по наше време - на Запад:

Сутра за мечката Смоуки

от Гари Снайдър

Веднъж в юрския период, преди около 150 милиона години, Голямото Слънце Буда в своя ъгъл на Безкрайната Празнота изнесъл проповед пред всички събрани стихии и енергии: към неподвижните същества, към вървящите същества, към летящите същества и към седящите същества - дори към тревите, към тринайсетте милиарда треви, всяка една родена от едно семенце и събрани на това място:
една Проповед, отнасяща се до Просветлението на планетата Земя.

"Някога, в бъдното време, ще съществува континент, който ще се нарича Америка. Той ще има големи мощни центрове, носещи имена като Пирамидалното езеро, езерото Уолдън, Маунт Рейниър, Биг Сър, Евърглейдите и така нататък. Ще има мощни нерви и канали катоКолумбия, Мисисипи и Големия каньон. В тази ера човечеството ще срещне големи неприятности и практически ще унищожи всичко въпреки собствената си силна и интелигентна Буда-природа."

"Огъващите се пластове на големите планини и изригванията на вулканите са моята любов, пламтяща дълбоко в недрата на земята. Моето упорито състрадание са шистата, и базалтът, и гранитът на планините, то е и падащият от небето дъжд. В тази бъдеща американска ера аз ще навляза в една нова форма, за да излекувам света от бездушното познание,
което търси, обзето от сляп глад и с безумна ярост се храни, без да се насити."
И той се разкри в истинската си форма на

Мечката Смоуки

Една красива, кафява мечка, застанала на задните си крака, за да покаже, че е будна и бдителна. Държала в своята дясна лапа Лопатата, с която търсела истината под привидностите, прерязвала корените на безполезната привързаност и засипвала с мокър пясък пожарите на алчността и войната;

Лявата си лапа вдигнала в мудрата на другарството - за да покаже, че всички същества имат пълното право да живеят, докато умрат и че сърните, зайците, катериците, змиите, глухарчетата и гущерите са все в царството на Дхарма;

Носейки сините работни престилки, символ на робите и работниците, безбройните мъже, потиснати от цивилизация, която твърди, че спасява, но често руши;

Носейки шапката на Запада, шапката с широката периферия, символизираща силите, които опазват природата, която е Истинското Състояние на Дхарма и истинският път на земния човек:
всички истински пътища водят през планините -

С ореол от дим и пламък зад себе си, горските пожари на кали-юга Пожарите, причинени от глупостта на онези, които си мислят, че нещата могат да бъдат спечелени и загубени, докато в истината всичко се съдържа в голямо количество и е свободно в Синьото Небе и в Зелената Земя на Единия Разум;

Тя има закръглен корем, за да покаже добродушната си природа и това, че по голямата земя има достатъчно храна за всеки, който я обича и и вярва;

Тя тъпче под краката си ненужните магистрали и сгради, мачка червеите на капитализма и тоталитаризма;

И посочва задачата: последователите и трябва да се освободят от автомобилите, от къщите, от консервираната храна, от университетите и от обувките, овладявайки по този начин
Трите Мистерии на собственото си Тяло,
Реч и Разум и без страх да отсекат гнилите дървета и да премахнат болните крайници на тази страна Америка, а след това да ги изгорят.

Гневна, но спокойна, строга, но и комична, мечката Смоуки ще просвети онези, които биха и помогнали, но онези, които биха и попречили или биха я клеветили...

Тях ще унищожи.

Такава е нейната мантра:

Нахам саманта ваджранам чанда махарошана Сфатайа хум трака хам пап.

"Посвещавам се на Световния диамант, с който да бъде унищожена тази развилняла се лудост".

И мечката ще защитава онези, които обичат
горите и реките, боговете и животните,
скитниците и лудите, затворниците и болните,
музикантите, закачливите жени
и обнадеждените деца:

И ако някой се чувства заплашен от рекламите,
от замърсяването на въздуха, от телевизията или от полицията, трябва да повтаря

Бойното заклинание на мечката Смоуки:

Намокри им задниците
И бой по задниците
Намокри им задниците
И бой по задниците

И мечката Смоуки със сигурност ще се появи, за да прогони врага със своята ваджра-лопата.
Онези, които рецитират тази Сутра и после я приложат на практика, ще спечелят достойнства, неизброими като пясъците на Аризона и Невада.
Ще спасят планетата Земя, за да не се превърне цялата в едно нефтено петно. Ще навлезем в ерата на хармонията между човека и природата. Ще спечелят нежната любов и ласки на мъжете, жените и зверовете.
Ще имат завинаги зрели горски плодове за храна

и слънчево място под бора, където да седнат.

и накрая ще спечелят най-висшето
съвършенство просветление

... така сме чували...
(разрешава се безплатното възпроизвеждане
за вечни времена)

Оказва се, че е по-добре да срещнем мечката, отколкото да я изядем. Ако обърнем внимание, ще видим, че тук не става дума за храна в буквалния смисъл. Месото на мечката е просто месо. Онези царе, които са искали месото на мечката, са мислили, че то ще им осигури дълъг живот. Но слуховете, на които са повярвали толкова буквално, са били погрешни. Разбирането им е било много ограничено. (Царе! Само ги погледнете! Все си мислят, че много знаят!) Не става дума за месо, което слагаш в устата си и дъвчеш с физическите си зъби. Само хапка от истинското месо на тази мечка носи веднага безкраен живот. Една хапка и ти, точно такъв, какъвто си, се пробуждаш за вечното настояще.

Онова, за което всички наистина копнеем, е друг вид месо - месото на мечешката проницателност, това неуморно, лечебно, добро, търпеливо учение, чрез което се срещаме лице в лице с всичко онова, което е толкова прекрасно, необуздано, щастливо от собствената ни не-само-човешка природа, която дори днес, когато има възможност, броди на воля из зелените планини. Онова, което искаме, е животът - да излезем от заплетения си лабиринт и да заживеем!

В края на краищата, това е добра причина да търсим мечката.

© Рейф Мартин
© Иван Робанов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2012, № 4 (149)

Други публикации:
Рейф Мартин. Безкрайният път. Духовното пробуждане в будисткия фолклор. София: Август, 2012.