Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЯМАМ ВРЕМЕ ДА ЖИВЕЯ СЪС СМЪРТТА

Рагип Сюляй

web

Талантливите майстори крадат от времето и нараняват душата ми. Всеки ден ме убиват тези, които ме обичат, убиват ме с любовта си, която нямат. Убиват песента ми тези, които са я отстранили от себе си. Дяволът често се заяжда с мен и не знам сега къде е изчезнал. Преследва го едно старо, безкрайно проклятие и идва при мен и ми се оплаква защо Бог го е сътворил дяволит. Не знам защо търси спасение от мен? Бих го спасил, ако заслужаваше, но не може да го спаси онзи, който не може да спаси сам себе си. Единственият изход остава пропастта: за да не може там никой да го открие. Да се превъплъти в нечие тяло, докато го забравят, докато си мислят, че е изчезнал и след това да се появи дяволито с лъжливия си нектар, който сътворяват само дяволите.

На всички, на които не съм дал от живота си, съм им длъжник. Но кой е този, на когото ще поднеса душата си? Господ - сътворител и мой спасител.

Докато си мислех за това, щях за малко да изтърся цигарата в чашата за кафе, вместо в пепелника.

Наблюдавах сина си, който се занимаваше с едно блокче за рисуване и с един комплект боички. От любопитство го попитах с какво се занимава. Отвърна ми:

- Рисувам слънцето, което никога не ме стопли.

Съпругата ми влезе в стаята, треперейки от студ. Смръщи чело като буреносен облак (с желание да ме изкара виновен както винаги) и каза, че стаята е захладняла, а аз малко преди това си мислех да отворя вратата на терасата.

Заинатих се и аз. От разочарованието ми дойде нещо на акъла и си казах сам на себе си: човек е един малък Бог, който се изчерпва всекидневно, докато го лъхне смъртта. И смъртта, преди време, беше целунала една жена на средна възраст и една старица от нашия край. В ръцете на смъртта се беше предало и едно дребно старче, което бе познато на цялата околия, и един по-млад мъж. Него не го познаваше никой, освен съселяните и приятелите му. Беше учудващо как си отиваха по ред от този свят, без да кажат довиждане.

Докато продължаваше церемонията по подготвяне на починалата, синът ми ме попита какво ще стане с трупа на леля Х. Казах му, че ще я погребат. Тогава той ме попита отново:

- А може ли тя да диша под земята?!

Учудващо, по повод един друг случай, ме беше попитал:

- Тате, в гроба расте ли човек!

А аз усетих страх и не знаех как точно да му отговоря.

Обхвана ме една голяма тъга, колкото за леля Х., толкова и за себе си и за детенцето ми: помислих си колко бързо изгаря животът. Въпросът на Светлозар ми напомни рева на жена ми в деня, когато погребахме нашето малко детенце: с дъжд и гръмотевици. Трънделина ме беше попитала:

- Възможно ли е да се страхува от лудия вятър детето в утробата?

Тя не се помири с мисълта, че новороденото, което се бе откъснало от корема й, е издъхнало. Хората умират. Може би се връщат в дома на нашия Бог. Бог взема своя дял. Но раздялата е много мъчителна, гори те. Ние минаваме през първата врата на живота, та чак до последната. Нея ни я затварят другите, тези, в които живеем и продължават рода ни. За тях сме се мъчили, за да дадат плодове в градините на живота и в рая на безсмъртната мечта. В такива моменти се сещам за тъжната гледка на гробищата, където бурните дъждове превръщаха всичко в кал, дори и самия човек. Може би целият този дъжд падаше в замяна на отсъстващи наши сълзи, може би не се усещаха сълзите на нашите злобари, може би...

Ние се молим с молитви за техните души и обръщаме гръб, а те ни преследват отподире в спомените, не искат да ни изоставят.

И самите те стават жива част от погребалния процес.

- Кой е починал? - пита някой, когато вижда човешкия керван.

- Не, не, никой - само че бяхме там, където ни мързи да отпочинем завинаги, където искаме често пъти да избягаме при тях от трудния живот и после съжаляваме; спира ни въздухът, макар да сме живи.

- Връщаме се в дом, който никога не сме имали - стори ми се, че отговори чичо М., който в началото на есента почина от рак на белите дробове.

Беше една болест, за която никога не беше мислил и не се знаеше как неусетно се вмъкна в тялото му. Някой казваше, че е от пушенето, а други - че е прекалено добър, за да живее дълго; не повръщаше отровата, която му даваха другите. Всичко задържаше в себе си. Не искаше да замърсява природата. Беше любител на екологията, макар да не знаеше какво означава думата екология. През цялото време стоеше на полето, то му вдъхваше живот и простор за действие на неговата осакатена душа. Когато го попитах веднъж с какво се занимава, ми отвърна:

- Преди обяд седя, а след обяд си почивам, уморявам се от седене.

Когато се сетих за тази шега, в деня на погребението му, за малко да се изсмея, обаче ме хвана срам от самия себе си. Хората казваха, че съм откачен, въпреки че се носеха слухове, че човек, който седи върху книги, няма как да е друг, освен откачен.

Казаха ми, че е умрял с отворени очи. Бях се забързал под дъждовните капки, за да стигна навреме на погребението. Когато стъпих на селските гробища, видях мястото, където бях умирал многократно, и за малко щях да се разплача. Щях да кажа на всички тия глупаци, че не съм лош, но вътре в мен плачеше детенцето, точно онова дете, което чичо М. често радваше с бонбони, дори и когато се ширеше беднотия. Ревеше детенцето, което този възрастен човек често пъти защитаваше, дори и тогава, когато не бе нужно. Вместо мен и всички онези, които се въздържаха да се разплачат, кристалните сълзи се спускаха от небето; дъждът ни мокреше и ни правеше унили.

От земята сме произлезли и там ще се върнем, приключи ходжата, в края на краищата той каза всичко онова, което ми се въртеше из главата.

- След смъртта си ще се възродим - добави друг, който мърмореше като светец, но беше с единия крак в гроба. Обаче казват, че смъртта понякога не лъже, исках да добавя, контра перифразиране на Садек Хедайекин от “Слепият бухал”. Както винаги си замълчах. Не ме разбираха. В безмълвния език не се съчетаваше онова, което трябваше да кажат божиите наместници.

След погребението усещах как есенният студ влизаше в костите ми. Мъката ми се умножаваше. Трябваше да изчезна от селото, далеч от живите и от мъртвите, за да продължа живота на тези, които идваха след мен. Исках да мълча, обаче гласът ми излезе сам и съобщих на близките ми:

- Извинете ме, нямам време да живея със смъртта! Вярно е, че дължа живота си на всички онези, на които не съм го подарил.

 

 

© Рагип Сюляй
© Емилия Иванова, превод от албански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.05.2011, № 5 (138)