Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ТЪРГОВЕЦЪТ НА НАЧАЛА НА РОМАНИ"

Матей Вишниек

web

1.

Матей Вишниек. Търговецът на начала на романи- Първото изречение на романа трябва да съдържа нещо от енергията на този неконтролиран вик, откриващ пътя на лавината... Трябва да е като искра, предхождаща мощна верижна реакция... Така че не бива да има невинност особено в първото изречение. То съдържа в себе си, като в зародиш цялата история, целия конфликт. Да, първата фраза е ембрион, препълнен от бъдещи възможности, като успешен сперматозоид, ако ми позволите това сравнение... Ха, ха...

Слушах тези думи повече от учтивост, погълнат от други мисли. През нощта ми се яви странен сън, почти кошмар: в него си правех списък с най-важните проблеми на човечеството (кризите, войните, епидемиите, катастрофите), но все не успявах да ги подредя в точната им йерархия, постоянно ги местех от едно място на друго: проблем номер едно отиваше на четвърта позиция, пет - на втора и т.н. После, на сутринта, ме събуди позвъняване от Букурещ - молба от колеги писатели да подпиша петицията за спасяването на Дом Монтеору. И всичко това ме доведе до странно състояние, откъснало ме от действителността. По време на тези тревоги, ме притесни и проливният дъжд по обяд, от който пострадаха и доста от дърветата по Шан-З-Елизе. Беше ми сякаш изпратен от враждебната съдба, готов да ми развали деня, в който трябваше да ми връчат една сериозна литературна награда.

- Първите думи на един роман трябва да звучат като вик на моряк, който плува с платноход в океана и в един миг съзира земя... Знам, че мога да ви се сторя малко патетичен, дори смешен с тези твърдения. И все пак, ако отделите от времето си няколко минути и помислите, ще видите колко са верни... Началото на един роман трябва да бъде нещо като метафизичен отключващ механизъм, иначе ще е просто нищо.

Но кой ми представи този човек? Как се прилепи той към мен, в тази тайна градина, където се състоя връчването на наградите под все пак доволното и щедро слънце, появило се изведнъж иззад облаците в последната минута? Райграс, розови храсти, разни цветя из алеите, все още мокри от дъжда в този неприличащ на никого още влажен и прохладен малък свят. И всички тези писатели, редактори, критици, литературни агенти, журналисти сякаш бяха слезли от страниците на наградените книги, като техни главни персонажи. Гледах, притеснен как всички се опияняваха от това "градинско увеселение", как поривисто ставаха от местата си и тичаха от една маса към друга. Как грабеха от блюдата с японска храна, от пирамидите с плодове и подносите със сладкиши, но най-вече как се наливаха със шампанско, щедро предлагано от домакините, и как си разменяха шифровани фрази и думички, съпроводени от погледи и жестове, също изпълнени с тънки и тайнствени значения.

И аз си взех чаша шампанско, и аз се насилвах да се усмихвам мило всеки път, когато към мен се приближеше някой, за да ми каже, че наистина съм заслужил - най-сетне! - това внимание на журито. Да, а пък ставаше дума за една не кой знае каква награда, при това не бях и сред първите в списъка, но все пак, изглежда направих някаква крачка, за да бъда забелязан от другите.

- Пръст, който натиска спусъка, ето това може да бъде първото необходимо и успешно изречение. Истинското начало на един роман е като избухването на вътрешен пожар... Обаче не забравяйте, че има и направо самоубийствени първи фрази... Представете си началото на роман с голяма сила, но с траекторията на бумеранг. Какво се случва тогава? Да, то, началото, просто се връща при вас и ви нанася смъртоносен удар. Но вие знаете, че всеки автор, всеки истински писател, като започне да пише, поема върху себе си определени рискове... Включително и риска да попадне сред развалините на своята собствена конструкция...

Човекът, който ме свали при тези думи, сякаш нямаше лице, чертите му трепереха, не можех да ги уловя. В един момент от него остана практически само гласът. Интересно: той дали говореше само на мен, или звучеше и в ушите на всички тук, около двеста особи, заразени неизлечимо от вируса на литературата? Моето внимание се втурваше след двеста малки цели, защото всички тези хора ме интересуваха, те бяха част от артистичния елит на Париж и бяха посветени повече от мен ("посветени в какво?" "във всичко ли?") и "се представяха" в този малък влажен сега свят с много по-голяма естественост, отколкото го правех аз.

Ако можех да събера мислите си в един сноп, бих казал следното на този, прилепил се до моето тъпанче глас: ти, какво, не виждаш ли, че сега за мен най-големият проблем е моята дясна ръка? С лявата съм решил проблема, с нея държа чашата шампанско, а виж, за дясната нямам никаква идея, никакво решение, просто не мога да я държа естествено.

- Добре, аз бих могъл да поговоря за всичко това с вас, ако, разбира се, намерим време.

- Разбира се. А времето не е проблем.

- Във всеки случай, първото изречение на романа трябва да бъде като локомотив, способен да потегли напред с всички следващи думи, фрази, изречения, страници и глави, с целия кортеж от характери, с цялата верига от събития и метафори ("Ах, бонжур, и моите поздравления, знаете ли, тъкмо ви чета"). Да, първата фраза е като взрив... ("Браво! А кой е вашият издател?") Макар и понякога този взрив да е със закъснение. Но така или иначе, рано или късно, той е длъжен да роди някакъв нов свят. Да, малцина автори осъзнават особената природа на тази първа фраза, фактът, че нейната функция е като на истинския Биг Бенг...

Доволни от себе си, копнеещи да бъдат видени, забелязани, всички тези герои от този социо-литературен спектакъл изпадат в едно приповдигнато състояние на непрекъсната възбуда. И със скоростта на Брауновите частици се събират в групи по трима, четирима, които така бързо се разпадат, защото всеки участник в играта иска да преживее колкото е възможно по-голям брой от тези групови комбинации.

Аз винаги съм бил добър наблюдател - внимателен, търпелив. И ако към края на живота ми поискат да ме удостоят с някаква награда, то това би трябвало да бъде за осъзнатата добросъвестност, с която приемах всичко, на първо място хората. Да, тъкмо хората ми се струваха най-достойни за "вкусване", независимо дали бяха анонимни минувачи, добре познати, знаменитости или пък най-обикновени хора. Хора с вътрешни противоречия, видими или невидими, осъзнати или неосъзнати - всички те бяха моята страст. Цялата тази хореография по улици, гари, площади, големи магазини - по местата, способни да привлекат не един човек - беше за мен като един винаги много силен, впечатляващ спектакъл, комичен по своите мащаби и непредвидено трагичен в своята безполезност, поетичен в своето безредие.

- Малцина писатели знаят, че тези първи и съществени фрази могат да се купят - завърши човекът, чиито черти на лицето трепереха. - Всъщност точно това исках да ви кажа. Нашата агенция доставя начала на романи вече отблизо триста години. Ето моята визитка, кой знае, може пак да се видим в някой прекрасен ден... А сега, приемете моите поздравления за наградата...

Търговецът на начала на романи се скри, като ме остави в приятното състояние на вътрешен комфорт. И се случи нещо наистина благотворно с моята дясна ръка, вече открила някакъв смисъл. Аз стисках в нея визитната картичка на този непознат.

 

2.

Господин Бюсби, беше единственият човек в сградата, който знаеше, че съм писател. Как се е досетил, за мен остана тайна, но аз се възхитих от интуитивните му способности. Във всеки случай беше ясно, че господин Бюсби ме познаваше повече, отколкото аз него.

В Париж съществува цял клан на портиерите от португалски произход. Господин Бюсби говори с лек чужд акцент, но аз никога не се осмелих да го попитам дали е португалец, или не. Впрочем и той не прояви интерес към моите корени. Но често се замислях за това, как е разбрал каква е моята истинска професия. Може би благодарение на моя наистина безреден начин на живот. Когато човек не спазва и най-елементарния дневен режим, когато няма час, в който да ходи на работа, за покупки или по разни дела, когато не може да се определи към някакъв човешки тип, и още повече, когато е склонен да разговаря сам със себе си пред чашка кафе във всички кафенета в квартала, тогава този човек не може да бъде нещо друго, освен писател. Разбира се, в сградата пристига пощата за всички, която разпределя самият господин Бюсби. А след като аз постоянно получавам писма от различни редакции, а някои от тях направо ми връщат ръкописите, явно е, че господин Бюсби си е направил съответните заключения.

Не бих казал, че този портиер е склонен да ме шпионира, но в негово присъствие не се чувствам напълно спокойно. А може би съм малко подозрителен за този благодушен и отзивчив човек? Или от мен, от моето лице, от начина ми на живот се излъчват тревожни сигнали?

- Мога ли да ви помогна с нещо? - пита ме от време на време господин Бюсби.

Аз му благодаря, усмихвам се и отговарям "не, мерси", но въпросът му ми се струва винаги доста двусмислен. Да ми помогне? За какво? Явно, невинният въпрос на господин Бюсби съдържа в себе си известна провокация, някакъв предварителен сценарий. Сякаш господин Бюсби би желал по-активно да участва в моя живот. А пък мен вече отдавна не ми понася намесата на други хора в моя личен живот.

Стана така, че просто престанах да обръщам внимание на странните въпроси, които ми задаваше портиерът. Например: "През цялото време виждам, че горното прозорче във вашата мансарда стои отворено. То е на вашата баня. Нарочно ли го оставяте така?" Как ще определите тези въпроси? Не му отвръщам, за да не открия някакъв прозорец от моя личен живот.

Докато стоя пред компютъра и пиша, съм с усещането, че моят личен живот ми принадлежи изцяло. Деля го единствено с екрана, превърнал се в бездънно огледало на моята душа, и с клавиатурата, по която се плъзгат моите пръсти. Откакто се научих да пиша по "слепия метод", тоест, без да гледам клавишите, моето съществуване заприлича на лейка: аз изтичам направо от мозъка до екрана. Вече от години не пиша за другите, пиша само за себе си, пред това зрелище, което излиза от моя мозък и ме заставя да пиша дълго, без да спра.

Но има и минути, в които се откъсвам от екрана и отивам до кухнята - да си приготвя зелен чай или да изляза на балкона да нахраня гълъбите, а понякога и да се спусна сред зеления оазис между жилищния масив и дори да поработя в своята мъничка градина. В тези паузи всичко върви различно - моят живот просто престава да ми принадлежи. Той се разтваря в моите движения и жестове, а също и в предметите, които докосвам или просто виждам. Странно усещане, че аз мърся около себе си, че оставям трохи от себе си навсякъде, че наблюдавам всичко, че се местя от място на място...

- Вчера ви видях с мотичка. Какво ще садите тази година?

Не, не, драги господин Бюсби, аз не искам вие да знаете, какво ще засадя в своята градинка от четири квадратни метра. Моят избор относно овошките или цветята е тайна за вас. Всяка година засаждам по три взаимно допълващи се вида, които могат да съжителстват мирно без подземни конфликти при разпределението на природните сокове. Миналата година засадих зелена салата, репички и домати. През тази година ще засадя лук, цветно зеле и магданоз. Не бих искал надълго да се разпростирам върху моята теория за съчетаването на плодните дървета, но лукът, цветното зеле и магданозът се обединяват по братски, достойни за лозунга на Френската революция. А това, че в центъра на Париж, на няколко крачки от Кралската Манифактура, на булевард "Гобелен" или до Ботаническата градина, сред скромните жилищни блокове, се е появила зеленчукова градинка, обкръжена от рози, ми се вижда като едно начало на екологична революция, нещо като граждански протест срещу света на глобализацията. Разбира се, този оазис, в който около трийсетина парижани култивират своите растителни фантазии, обработвайки мини градинки в духа на теориите на такива велики утописти като Сен Симон и Шарл Фурие, не е обозначен засега в нито един пътеводител.

Да, пред компютъра и в своята парижка градинка се чувствам някак защитен. А когато излизам за разни покупки, влизам в книжарници или сядам на терасата да изпия чашка кафе, в мен се появява едно усещане, че се разпадам и понякога то нараства почти катастрофално. Ето: вървя по улицата с огромна тревога в душата, защото от мен животът сякаш се излива на малки късчета. Някои от тях са съвсем мънички, като трохи...

От първия миг, когато отварям входната врата и стигам до асансьора, усещам как съм се "разполовил", тъй като добрата част от мен е останала в думите, в паметта на компютъра. Влизам в асансьора, но избягвам да гледам в огледалото: не разбирам защо ще трябва да оставя в тази затворена клетка част от моето изображение. Но истинската трагедия започва във вестибюла, в минутата, когато неизбежно се засичаме с портиера или с някои от живущите тук, в мига, когато отварям пощенската кутия. Стотици, хиляди късчета излизат от мен, понесени от думите, които произнасям, от движенията и жестовете ми, които ги съпровождат. Оставям своите следи в чуждите погледи, по парапета, по стъпалата, по бравите на вратите и бутоните на звънците, но най-вече върху тези банални и рутинни фрази: "добър ден", "как сте", "хладничко е днес", "пощата дали пристигна", "довиждане"...

Не знам имате ли представа как кометите се разпадат при полет? Централното им ядро, което е най-ярката част, продължава своя бяг и изглежда почти недокоснато, но всъщност оставя след себе си, в продължение на милиони километри, милиарди частици, отделили се от нейното сърце, от нейната същност... Гигантската полоса е един великолепен космически обект, един невероятен взрив на частици с всевъзможни размери...

Да, ясно е, че нито един от нашите физически жестове не остава ненаказан. Когато излезете от дома си сутринта и седнете в автобуса или в метрото, за да стигнете до работата си, част от вас остава по пътя, разсипана по раменете и в погледите на стотиците хора, които срещате по пътя си. Тази невероятна операция по социално разсипване се извършва, когато се движите сред други човешки същества или подвижни обекти и заедно с това други същества и обекти започват да пътешестват с нас и да се разпространяват из вселената. Не се учудвайте защо понякога стигате до работното си място без сили или се прибирате вечер у дома капнал, полумъртъв. Всяко излизане от своето Аз, от вашето защитено място, от дома ви позволява на външния свят да ви изсмуква, изстисква, да ви превръща във формата на частици (на пепел и капки, на трохи и образи, звуци, миризми и аромати) да ви разпръсква в стотици и хиляди направления.

Ето защо сега ви казвам: бъдете внимателни при всяко ваше движение. И най-главното: не се разкривайте пред никого, освен пред съществата, с които се допълвате...

 

.....................

7.

Визитната картичка, оставена ми от човека, с когото говорих в градината на Обществото на литераторите, се оказа интересна.

Ги Куртоа
Автор на начала на романи

Пасаж Вердо 75009 Париж
(до книжарница Вердо)

Името беше достатъчно обикновено, макар да съдържаше намек за куртоазност и звучеше като обещание. Това, което провокираше, бяха думите веднага под него: автор на "начала на романи". На повечето визитни картички това място обикновено е запазено за точна информация: писател, критик, преводач, директор, почетен консул, лекар- радиолог и т.н.

Разбира се, всеки пише на своята визитка каквото реши, длъжност, специалност, дори предпочитания и хоби. На много визитки съм прочел надписи от типа "фото/видео" или " координатор на проекти" или просто "председател"...

Ги Куртоа сякаш бе обозначил своята връзка с романовото творчество, по-точно с началата на романи, запазвайки при това намека за една пълна неопределеност. Значи, той беше специалист по начала на романи? Но в какъв смисъл? Да изучава и проучва първите фрази от романите ли? Но от каква гледна точка? От литературна, психологическа, търговска?

Също толкова неопределен беше и адресът - Пасаж Вердо 75009, Париж. Разбира се, който познава Париж, ще каже, това е зона 9, Големите булеварди, които се извиват от Гран Опера (Пале Гарние) до Площада на Републиката. През Средните векове тук са били защитните укрепления на стария Париж. Освободилият се от тях в края на 17. век Париж, Града на Светлините, въздъхва облекчено и създава нова зона за разходки и колективна екзалтация... После там се строят множество театри, представящи водевили и кървави трагедии. А една от артериите, булевард "Дьо Тампл" получава името Криминалния булевард. И не защото някакви страшни престъпления са се извършвали по неговите тротоари, в неговите ресторанти и кафенета, а защото на сцените на булевардните театри там всяка вечер са умирали десетки герои, леела се е кръв (макар и неистинска) сред богати декори и костюми. От тази безумна страница и от традицията на тогавашните карнавали, от цялата тази развлекателна индустрия за народа днес почти няма следи, освен някои "пасажи". Тесни, понякога извити, покрити с истински дантели от стъкло и метал като изящни бижута, тези пасажи напомнят периода на Бел Епок, като истинско пътуване във Времето. Пасажът Вердо е може би най-истинският от тях. Приютил множество малки художествени галерии, антиквариати, малки ресторантчета, прашни книжарнички, той привлича днес туристи от цял свят. Изтъркани мраморни плочи, сякаш приели отпечатъка от следите на милиони стъпки, завески, изписани със старинни букви, фенери, витрини с любопитни стари предмети - всичко това носи някакви послания от минали векове, фрагменти от една раздробена памет.

Но когато стигнах до малката книжарница във Вердо, аз не открих никъде името на Ги Куртоа. До нея просто нямаше нищо. На съседната врата не видях името Ги Куртоа. Не, книжарницата беше притисната между допотопно фотоателие и някакво филателно магазинче. Не ми остана нищо друго освен да вляза в книжарничката и да попитам дали познават господин Ги Куртоа, който би трябвало да живее някъде тук, наблизо.

- Господин Ги Куртоа наистина получава при нас своята кореспонденция - обясни ми много учтиво едно старче с малки, любопитни очички. Плешивината на този персонаж хармонираше прекрасно на сферичния абажур на лампата върху бюрото, на което бе седнал и четеше някаква книга.

И тъй като аз замълчах, старчето продължи четенето си, без да се стеснява от моето присъствие така близо до него. Да, човечето беше привикнало към този ритуал, когато го заговорят, да откъсне очи от книгата, а когато събеседникът му замълчи, да не губи време и отново да потъне в своето наслаждение.

Но аз бях се смутил дотолкова, че просто не можех да събера мислите си. Забелязало това, рядко учтивото старче реши да ми отдели още десетина секунди от своето скъпоценно време.

- Ако желаете да му оставите бележка, моля, седнете там.

И с треперещата си ръка ми посочи малка лакирана масичка стил Луи Петнадесети, на която имаше топ хартия, мастилница, попивателна и цял сноп от перодръжки, с каквито бях писал като дете в час по краснопис.

Всъщност, казах си аз, защо да не оставя бележка до този господин, така неучтиво разтворил се в природата.

- Чашка кафе? - отново се обърна към мен рядко учтивото старче и пожертва за мен още пет секунди от своя живот, като после потъна в упоителното си четене.

Без да дочака отговора ми, той ми посочи полицата до масичката, където имаше старинен кафеник, заобиколен от шест малки чашки от скъп севърски порцелан. Не знам защо, но този кафеник и шестте чашки около него, ми заприличаха на картина на тайно литературно събрание, в което кафеникът беше признатият гуру, разказващ нещо на любознателните си слушатели, седнали на малки табуретки около него.

- Внимателно, че е горещо - предупреди ме старчето, този път, без да се откъсва от книгата си.

Ако историята, която той четеше, не беше така завладяваща, сигурно щеше да ми обясни накратко, при това търпеливо, със снизходителна усмивка кое е предимството на сребърните кафеници. Сигурно защото те притежават удивителната способност да съхраняват с часове кафето горещо. Което е недостъпно за другите типове кафеници, с изключение на електрическите, които обаче не са така добри, защото хубавото кафе се прави само на огън.

И тъй като моят мозък вече започна да схваща онова, което искаше да ми каже това рядко учтиво старче, той предпочете да мълчи и да продължи четенето си. Аз обаче не се сетих да го попитам какво чете, а може би въпросът ме нямаше да е тактичен. Но моят поглед все пак улови името на един от героите в книгата, Х. Отначало мозъкът ми не успя да преработи тази оскъдна информация. Но не след дълго съобразих, че този човек може да чете сега, в този момент, пред мен, само една-единствена книга. По-точно моя книга. Сборникът с разкази, награден преди три дни с онази глупава премия за кратка проза на Сдружението на независимите книжари от департамент Ил-де-Франс.

 

.....................

10.

"Днес умряла мама".

Нали не вярвате, че подобно просто твърдение може да роди умът на един писател?

Не, уверявам ви. Писателите са хора сложни, вътрешно изтерзани, изкривени, препълнени от противоречия, почервенели от амбиции и много умерено щедри като обществениците и политиците, които ратуват за хуманността.

Не, уверявам ви, че Албер Камю никога не би започнал своя роман "Чужденецът" с тази фраза, ако не му я бяхме подсказали ние. Впрочем той не би написал този роман в този прост линеен стил, в този изповеден тон като най- висша достоверност, ако ние не му бяхме предложили "отправната точка", ако не му бяхме отворили тази чудесна вратичка.

"Днес умряла мама".

Какво изумително, обещаващо, убедително начало за роман! Кратко като романа, ако си спомняте (всъщност кой не е чел Камю, когато е бил на петнайсет или шестнайсет!). Нима не са казвали за него (дори с известно злорадство), че е писател първо за гимназистите, и дори философ за гимназистите? И кой, мислите, му е лепнал този етикет? Банда изтънчени писатели от кръга на Жан-Пол Сартр, тези претенциозни графомани, неспособни да свържат две думи, без да ги придружат от своите високопарни, претенциозни жестове. Представете си колко са страдали тези импотенти с ляв уклон, когато са научили, че Камю е получил Нобеловата награда едва навършил четиридесет и четири години... Аз и сега си спомням тази сцена: ние седяхме на втория етаж в един ресторант на Монмартр, когато през вратата нахлу един млад книжар, сух, кокалест, облечен странно сякаш за лов. Той се обърна към нас, и не знам защо към мен, вместо към Камю, вероятно се припозна. "Господин Камю, вие получихте Нобеловата награда!", шепнешком изрече тези думи младият човек, обърна се и изчезна като дим, сигурно уморен, подобен на вестител, дотичал да съобщи за победата на гърците над персите, а сетне паднал мъртъв, напълно изтощен.

Камю пребледня, прехапа устни и каза, без да ме погледне: "Трябваше да я получи Малро".

Да, през тази 1957 година Андре Малро беше, без съмнение, по-прочут от Камю, но не чак толкова добър, рязък, тревожен, ясен. При Малро винаги ме е смущавал дидактичният подтекст, което отсъстваше у Камю. Камю пишеше така, сякаш бе съблякъл ризата си и показваше своите белези.

В същата тази 1957 година Камю спечели и състезанието, в което преди това бяха участвали Самюел Бекет, Борис Пастернак или Сен-Джон Перс. Наистина никой никога няма да узнае какво още е казал Камю след тази фраза: "Трябваше да я получи Малро". Но вие заслужавате да научите онова, което ми каза той тогава. Да, Камю се обърна към мен и произнесе само едно просто "мерси". Без фразата "Днес умряла мама" Камю не би бил Камю и неговото творчество не би било същото, а и Нобеловата награда сигурно нямаше да получи през онази милосърдна 1957 година. А романът "Чужденецът" е най-продаваната книга в новата история на Франция.

Защо ви разказвам сега всичко това? При това ви моля да запазите всичко в тайна. За да ви докажа, че една цяла творческа кариера, не само един роман, може да се построи върху основата на една-единствена фраза. Както се е случило при Албер Камю през 1942 година, когато е бил публикуван "Чужденецът". Фразата, която му подсказахме ние през един прекрасен ден, в едно алжирско кафене, всъщност създаде самия Камю. И ще повторя, Албер беше съвсем необикновен човек. Когато получи този "импулс", при него всичко тръгна като по мед и масло, всичко написано сякаш се раждаше само, от самосебе си. Тази първа, начална фраза подсказа на Камю всичко останало, продиктува му цялото творчество, съчинено с помощта на една странна механика, която дори ние самите не можехме да си обясним. А втората фраза вече не беше наша, а на самия Камю. Спомняте ли си точно как продължава романът "Чужденецът" след това драматично начало, "Днес умряла мама", следва: "Или може би вчера."

Каква страхотна конструкция, какъв заговор между две сили!

НИЕ: "Днес умряла мама",

ТОЙ: "Или може би вчера".

Трудно е да си представим друга пареща фраза, с подобно чувство за вина, толкова двойствена като това: "Или може би вчера". Тон, зададен за цялата конструкция с индекс за неопределеност на много високо ниво...

Да, струва си да си спомним за Камю. Разбрах, че Мишел Онфре е написал книга, в която доказва, че човекът на ХХ век е бил Камю (съвсем не Сартр или Малро). И аз съм напълно съгласен с Мишел. Целият ХХ век е бил, ако помислим добре, сирашки. Сирак по отношение на редица ценности, сирак по отношение на цивилизацията, на хуманизма. А нацизмът, комунизмът, последните колониални войни - всичко това стана възможно само благодарение на факта, че този ХХ век нямаше майка. И кой забеляза това, по най-справедливия, точен и метафоричен начин? Само Камю. След като бе озарен от онова, което му подсказахме ние...

Сега Ви оставям. Все още седя в кафе "Хавелка" във Виена, но утре заминавам за Прага.

Желая Ви вдъхновение, ако в тази минута пишете.

Г.К.

П.П. До следващия наш епистоларен обмен Ви предлагам да помислите върху следващите четири фрази:

"Аз съм невидим човек."

"Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха, без да беше извършил някакво зло."

"Имаше в моя живот период, когато си лягах рано."

"Човек, който обича да пътешества с влак, по-лесно би слязъл от него, ако, разбира се, избере за това последната спирка".

 

 

© Матей Вишниек
© Огнян Стамболиев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2020, № 2 (243)

Други публикации:
Матей Вишниек. Търговецът на начала на романи. София: Гея Либрис, 2018.