ИЗ "ГОСПОДИН К. НА СВОБОДА"

Матей Вишниек

web

1.

В едно прекрасно утро освободиха Козеф Й.

Отначало задрънчаха веригите на двата катинара, с които заключваха асансьора. После вратата от края на коридора се отвори. Накрая, следвана от куп цветисти ругатни, заскърца количката, разнасяща подносите със закуската. Но когато двамата стари надзиратели минаха край килията на Козеф Й. и не се спряха, затворникът разбра, че тук наистина става нещо странно.

Това, разбира се, сериозно озадачи самия Козеф Й. и до известна степен дори го обиди. Подобно нещо се случваше за първи път - Франц Хос и неговият помощник Фабиус да минат покрай килията му, сякаш не беше там. Капаците на прозорчетата, през които се подаваше храната, се вдигаха по ред едно след друго и тези резки метални звуци следваха с обичайния си ритъм точния ритуал на утринната закуска. Старият Франц Хос викаше и удряше с юмрук по железните врати. Фабиус, както всеки божи ден, не спираше да мърмори и да ругае тези "проклети и мързеливи гниди".

Накрая настъпи близо петминутна тишина. Не се чуваше почти нищо, освен глухото кашляне на един от затворниците.

Козеф Й. скочи от леглото и се приближи плътно до вратата. Долепи ухо до хладния метал и се заслуша. Изведнъж коремът му се разбунтува - идеше му да повърне. Разбра, че всички останали затворници закусват, всички те, на брой четиресет и девет, а той, петдесетият от килия номер петдесет, по някаква неизвестна причина беше забравен, да, представете си, напълно забравен! В този момент старият Франц Хос отново се появи в дъното на коридора.

Неговото провлачено тътрене не можеше да се сбърка с ничия друга походка. Чепиците му, подковани солидно с железца, буквално стържеха цимента. Козеф Й. чу как тези чепици се приближават към неговата килия - две зверчета, леко изкривени, но все още застрашителни на вид. Какво ли се е случило? - помисли си Козеф Й. и несъзнателно, като отстъпи назад, седна на края на леглото и притаи дъх.

Франц Хос отвори рязко вратата, обърна се към него, погледна го с блага усмивка и произнесе:

- Добро утро, господин Козеф Й.

- А! - стресна се затворникът и вместо да отговори на поздрава, застана мирно.

Франц Хос влезе в килията и започна внимателно да оглежда стените, като недоволно клатеше глава. После докосна мазилката с длани и постоя за малко така, сякаш искаше да определи колко е влажно. Сетне въздъхна и седна на края на леглото.

Козеф Й. реши, че сънува. Първо - не предполагаше, че старият Франц има подобно лице - уморено и спокойно в своята умора, тъжно и при това някак по човешки топло. Освен това му се стори, че този иначе зъл надзирател не може да говори така спокойно и сърдечно.

- Тези дъждове направо ме убиват - дочу Козеф Й., като през сън. - Преди не валеше чак толкова.

- А! - Козеф Й. се запъна на това междуметие, направо се сепна. Вече произнесе това "а" два пъти и му стана неловко за това, че не бе в състояние да поддържа разговора.

- Да, да - продължи междувременно, някак по-оживено, старият Франц. - Работата е там, че досега никога не е валяло толкова силно и толкова дълго.

В мозъка на затворника като куршум влетя тревожната мисъл: Те сигурно искат да ме убият... Май съвсем са откачили... А да не би мама да е дошла да ме види? За миг му се стори, че чува собствения си глас, по-точно, че мисли на глас. Но не! Не, сега той не мислеше на глас, защото старият Франц все така си седеше на края на леглото, заровил ръка в брадата си.

- Вече е ноември, после иде декември - разсъждаваше на глас Франц Хос. При тези думи погледна Козеф Й. право в очите, дълго, настойчиво, сякаш искаше по тях да отгатне неговото лично мнение.

- Не, през септември нямаше дъждове - изведнъж произнесе на глас Козеф Й., като се учуди сам на себе си, че говори.

- Как така? Наистина ли нямаше? - възкликна надзирателят.

- Не, нямаше дъждове - настоя Козеф Й.

- Как така нямаше? - Франц Хос повиши тон, но не престъпи прага на любезността.

- Нямаше дъждове - упорстваше Козеф Й. Искаше му се да добави: Нямаше дъждове и точка! - но не посмя. И все пак го обзе неочаквана радост. Да, той успя да накара стария надзирател да произнесе фразата "Как така?" цели два пъти, което означаваше, че той е имал смелостта да му възрази цели два пъти. Сега ще ме удари! - притесни се Козеф.

Но Франц Хос не го удари. Само сведе очи. На Козеф му домъчня, като видя това уморено и съвсем състарено лице. Защо пък трябваше чак толкова да упорства? Не, нямаше дъждове! Наистина, нямаше никакви дъждове! Редно ли беше да огорчава стария и болен човек?

От коридора се дочуха неясни звуци. Някой мърмореше нещо и си тътреше краката. Фабиус, досети се Козеф Й. и мозъкът му се напрегна при неприятната мисъл.

- Това е Фабиус - съобщи старият пазач, сякаш погледна в мозъка на затворника и пожела да го успокои.

- Добро утро, господин Козеф Й. - каза Фабиус, застанал пред широко разтворената врата.

Козеф Й. кимна в отговор и отвърна погледа си от него. В края на краищата един надзирател може да си позволи всичко. Ако тези двама старци искаха да го поздравят сърдечно, никой не би могъл да им попречи, нали? И дори ако поискат да го бият и поздравяват след всеки удар с добро утро, господин Козеф Й., пак никой не би могъл да ги спре.

Но нито Фабиус, нито неговият пряк началник Франц Хос имаха сега подобни намерения. Фабиус остана прав на прага.

Лицето му изразяваше някакви смесени чувства - той просто се стесняваше да влезе, макар много да му се искаше.

Мълчанието продължи няколко дълги секунди. Фабиус извади пакет цигари, постави го върху дланта си и предложи на Франц Хос. Старият надзирател извади цигара с израз на дълбока признателност.

- А вие пушите ли, любезни?

След този въпрос Козеф Й. сякаш усети, че се понася от някакъв влажен циклон, който го издига нагоре, а после го пуска във водата. Връхлетя го ураган от чувства, сякаш му се яви кошмарно видение, от което не можеше да избяга.

- Така е по-добре - дочу сякаш от много далече гласа на Фабиус.

Надзирателите запалиха и Козеф Й. разбра, че Фабиус се готви да прибере пакета цигари обратно в джоба си. Сигурно неговото кратко смущение се прие като отказ.

- Не, не, не - заповтаря той. - Не, няма да откажа.

- Вредно нещо са това цигарите - заключи Фабиус, докато му подаваше пакета, и добави: - Особено когато времето е влажно.

- Да, да - подкрепи го Франц Хос.

- Нали? - попита Фабиус, като обърна веселото си лице към началника.

- Да, да! - повтори Франц Хос. А Козеф Й. гледаше изумен двамата възрастни мъже, които се усмихваха мило един на друг, в пълно съгласие и хармония, образ на самото щастие.

- Чудесна цигара - каза тогава Козеф Й., решил да се възползва и той от хармонията на момента.

- Имам още - възкликна Фабиус. - Когато поискате, ще има за вас.

Килията скоро се изпълни с остър тютюнев дим. От цигарата Козеф Й. съвсем се замая. Сърцето му заби по-силно, мозъкът му се напълни с кръв, започна да чува по-ясно и се запита дали и другите не чуват ударите на сърцето му. Искаше му се да поседне за малко на леглото, но се чудеше дали да попита за разрешение.

Франц Хос се разсмя на глас. Фабиус направи крачка към Козеф Й. и покровителствено го потупа по рамото.

След минута и тримата седяха един до друг на леглото и спокойно пушеха.

Козеф Й. не можеше да си спомни дали някога се беше чувствал така отпуснат. Беше готов дори да умре, за да остане завинаги в това блажено състояние.

2.

Първото, което видя Козеф Й., когато се събуди, беше полуотворената врата на своята килия. Повдигна се на лакти и огледа помещението. Предметите изведнъж изгубиха очертанията си и той с усилие едва успя да ги различи. Някакъв неясен страх бе заседнал като камък в гърлото му, когато съобрази, че е вече късно. От светлината, проникваща през тясното прозорче, разбра, че е станало обед. Козеф Й. скочи от леглото и отиде до стената с прозорчето. Хвана с двете си ръце решетките и се надигна, като стъпи на столчето, за да погледне навън.

Затворниците се трудеха в зеленчуковата градина.

Обезкуражен, слезе долу. Мозъкът му най-сетне заработи. След като затворниците работеха в зеленчуковата градина, това означаваше, да, означаваше, че днес, без съмнение, е неделя. Защото само в неделя, да, именно в неделя, за да си починат, затворниците работеха в зеленчуковата градина.

Козеф Й. си припомни необичайното от днешното утро. Да, със сигурност не получи закуска. А сега видя и че не е включен в групата за зеленчуковата градина, толкова обичана от затворниците, защото им позволяваха да си вземат по малко пресен грах или зелен фасул.

Странна работа - помисли си Козеф Й. В стаята все още се усещаше мирисът на евтини цигари, от който направо му прилоша. Сякаш в устата му се отвори рана, устните и езикът му направо пламнаха от отровата на тютюна. Затова пък си бе позволил да проспи цялата неделна сутрин, нещо, което никога не му се беше случвало. Мисълта го поуспокои, заедно с чувството, че добре си е отпочинал. Да, никога не се бе чувствал така спокоен и бодър. И нямаше никакво желание днес да работи в градината.

Приближи се до полуотворената врата и погледна към онази част от коридора, която попадаше в неговото полезрение. На етажа цареше пълна тишина. Силно смутен, Козеф Й. постоя неподвижно няколко минути пред безнадзорната врата. Нямаше и най-малка представа за това, кое в случая е разрешено и точно кое не е. Накрая рискува и отвори по-широко вратата, за да види повече от коридора. Леко я натисна и дори се задъха от вълнение, не можейки да допусне, че въпросната врата няма да му окаже и най-малката съпротива. Още част от коридора се откри пред погледа му. Изчака няколко мига и накрая се реши да я отвори напълно, за да огледа целия коридор.

Нямаше никого. Вратата в дъното - за асансьора - също беше полуотворена. Козеф Й. си помисли, че след като вече е излязъл от килията си, ще може да си позволи кратка разходка из коридора. Започна внимателно да поглежда към останалите килии. Интересно, никъде нямаше жива душа. Стигна до края на коридора, където беше асансьорът. Спря, обърна се и тръгна обратно. Влезе отново в килията си, вече съвсем объркан. Отново се качи на столчето, за да погледне през прозорчето. Затворниците продължаваха работата си в зеленчуковата градина. Денят беше слънчев и някои се бяха съблекли до кръста.

Козеф Й. се почувства зле. Стомахът го заболя.

Пропуснатата закуска си каза думата. Гладът започна да го изнервя. Обзе го дълбоко униние. Да, беше му ясно, че се случваше нещо, свързано с него, с неговата съдба, но точно какво, не бе в състояние да определи.

- Господин Хос! - извика накрая Козеф Й. и застана на прага на килията с надеждата, че старият надзирател ще го чуе може би през шахтата на асансьора.

Но никой не му отвърна, дори когато направи фуния с дланите си и извика още веднъж, доста по-силно:

- Господин надзирател! Господин надзирател, чувате ли ме, това съм аз, Козеф Й.!

Искаше му се да добави: "Господин надзирател, по дяволите, не ме ли чувате?!", но вместо това изведнъж извика: "Господин Хос, може ли да сляза в градината?" и остана доволен, че се е досетил да поиска разрешение.

И този път не му отговориха. Но Козеф Й. се почувства по-силен и твърд. Това, че беше помолил за нещо, бе залог, че нищо не е нарушил. Нямаше забрана да работи в неделя в градината. От няколко години всяка неделя слизаше там и работеше най-усърдно и дисциплинирано. Така че уверено се отправи към асансьора. Да, досега не му се беше случвало да влиза в асансьора сам. Проучи шестте или седемте копчета за етажите. После натисна копчето със стрелката, сочеща надолу, и асансьорът потегли. Преди това затвори защитната решетка. Асансьорът започна да слиза. Леко му прилоша. Стисна юмруци и се сви в ъгъла на кабината. Беше недопустимо да му призлее тук, затова с всички сили се напрегна да сподави спазмите, задържа дишането си, здраво стиснал зъби. Асансьорът спря, но Козеф Й. не смееше да помръдне. В гърлото му напираше противна отровна течност и той се напрегна още повече, за да се въздържи. Накрая целият се разтрепери.

В следващия миг вратата на асансьора се отвори и през нея се провря главата на Фабиус.

- Нещо ви прилоша? Искате ли да се облекчите? - попита го Фабиус с възможно най-невъзмутимото изражение на лицето си, сякаш пътуването с този асансьор беше нормално да накара всеки да се почувства така.

- Уф! - простена Козеф Й.

- Да отидем до клозета - успокои го Фабиус и го поведе за ръка.

Двамата се повлякоха по коридора. Фабиус куцаше силно и пуфтеше, а Козеф Й. се сдържаше с последни сили. За първи път попадаше в този коридор, но веднага разбра, че Фабиус го води към клозета за персонала. Някаква гордост прониза цялото му тяло, като малко притъпи болката и повдигането.

Пазачът му помогна да се облекчи, като го държеше за яката. А той се почувства толкова зле, че му се стори, че ей сега ще изхвърли всичките си вътрешности. Потта струеше обилно от лицето му и се стичаше по врата и гърдите, примесена със сълзите му. Фабиус се опита да го ободри.

- Готово, господин Козеф, всичко свърши, моля ви, успокойте се!

Но Козеф Й. продължаваше да повръща и имаше чувството, че никога няма да спре.

Накрая Фабиус, който все още го държеше за яката, му съобщи, че от днес сутринта той, господин Козеф Й., е вече свободен.

3.

Козеф Й. заяви, че вече се чувства доста по-добре и помоли Фабиус да го остави за малко сам. Надзирателят извади носната си кърпа, избърса лицето му, устните и врата и деликатно му я пъхна в ръката, като каза тихо:

- Да, разбира се.

Останал сам в кабинката, Козеф Й. постепенно се успокои. В клозета за надзирателите беше чисто, фаянсовите плочки почти отразяваха образа му, като в огледало. Миришеше на добър дезинфектант и Козеф Й. с удоволствие си пое въздух с пълни гърди. После в продължение на няколко минути се мъчи с точност да си припомни произнесената от Фабиус фраза. Но не можеше да проумее неговата формулировка, да си припомни точните му думи. Обърна се към слуховата си памет. В мозъка му прозвуча нещо от рода на: Не драйфай, господинчо, та тебе те освобождават днес! Не, не беше това. Доста е дълго. Фабиус се изрази по друг начин: По-леко, по-леко, вече сте на свобода! Не, не, не беше и това! Фабиус употреби официален език, нещо от рода на: Вашият срок в затвора изтече тази сутрин. Не, и това не беше. Това, което каза Фабиус, съчетаваше информацията с предупреждението: Бъдете по-акуратен, любезни господине, от днешна дата вие сте свободен като птица в небето. Не!

Козеф Й. искаше да почувства нещо необикновено, изключително, да заплаче от радост, да се развълнува до сълзи.

Но не изпита нищо подобно. Вестта прозвуча, неговият мозък я регистрира и това бе всичко. Ако усещаше нещо, това бе болката в стомаха и този мъчителен глад. Да, това, което му съобщи Фабиус, без съмнение, обясняваше всички странни неща от тази сутрин. Позволиха му да спи три часа повече, отколкото бе разрешено. Вече в качеството на свободен човек. И все пак защо още в самото начало, сутринта, не му съобщиха, че той е свободен човек? Да, вярно е, че за първи път спа като такъв, но не знаеше, че вече е бил свободен. Доста странно се държаха с него тези двама стари пазачи. Вежливо, без съмнение, но някак странно. А може би в тяхната служебна характеристика не влизаше задължението да съобщават на затворниците кога ще бъдат освободени. Но тогава кой трябваше да му съобщи това? Козеф Й. започна да разсъждава по тази тема, като се опитваше и да се ободри. Накрая все пак успя да повдигне духа си.

- Да, днес е най-прекрасният ден в моя живот - радостно, макар и шепнешком си каза Козеф Й., вече готов да изпита някакво по-силно вълнение.

След миг-два се заслуша в себе си, за да разбере какъв ще е отзвукът на това потвърждение, и все още неудовлетворен, повтори по-високо:

- Днес е най-прекрасният ден от моя живот.

- Казахте ли нещо? - обади се Фабиус и Козеф Й. се подготви да не го пусне при себе си.

- Имате ли нужда от нещо? - попита пазачът, след като се убеди, че няма защо да насилва вратата.

- Не, не, нямам нужда от нищо - спокойно му отвърна Козеф Й. от кабинката.

Сега, освен глада, не го измъчваше нищо друго. Огледа се във фаянса на стената и се усмихна. Плочките бяха бели и неговата кожа се виждаше, като седефена. Точно до себе си забеляза мраморна поставка, в която имаше руло тоалетна хартия. Започна да го развива и да прави руло за себе си, за запас. Но скоро се сети, че няма да има нужда от това, и го остави. Вдигна си панталоните, откачи верижката на вратата и излезе от клозета.

Фабиус беше изчезнал. Козеф Й. започна дълго и старателно да си мие ръцете и лицето над мивката, близо до един от прозорците. Освежи се със студената вода и погледна през прозореца. Той гледаше към другата страна на затвора, която Козеф Й. никога не беше виждал. Досети се, че това е административният корпус - с кабинетите и стаите на надзирателите. Павирана алея водеше към страничната врата. Отстрани се извисяваха няколко стари тополи, които много се харесаха на Козеф Й. Вратата в края на алеята не беше така солидна и тежка като вход номер едно, през който беше влязъл тук доста отдавна. А двата фенера й придаваха приятен, уютен вид.

Мисълта, че най-сетне е свободен, отново зачовърка мозъка му. Някакво силно, непреодолимо желание го караше да изтича до вратата с фенерите. Господи, какво може да означава тази дума "свобода"?! Нима свобода означаваше това, че можеше да отиде през нощта до този прозорец и да погледа как светят фенерите?

Козеф Й. започна безпомощно и нервно да хапе устни. Не можеше да си представи какъв щеше да бъде животът му занапред. Да, някой все пак трябваше да му каже, да му обясни. Но този човек все още не се появяваше. Двамата пазачи явно се чувстваха някак неудобно пред него. Може би трябва да постави въпроса ребром, да поиска точна, конкретна инструкция. В края на краищата нали го освободиха. Трудно беше да повярва, че старият Франц Хос досега не е имал работа с тези, които са пускали на свобода. Аз съм просто един кретен, каза си Козеф Й. и решително се отправи към зеленчуковата градина.

Отдалече позна своите пазачи. Седнали на пейката да се порадват на анемичните слънчеви лъчи, които едва пробиваха облаците, те ядяха семки, лениво притворили очи.

Затворниците се трудеха бодро над лехите със зеле, грах и домати. Като видяха Козеф Й., оставиха работата си и насочиха погледи към него. За секунда Козеф Й. се почувства виновен. Тази сутрин не беше отишъл на работа с тях, но скоро се окопити и си каза, че вече е "свободен човек" и му предстоят "други, по-важни отговорности". По пътя към пейката, където дремеха пазачите, Козеф Й. реши да ги помоли да го заведат до главната врата "номер едно".

- Как е самочувствието? - изпревари въпроса му Франц Хос и отвори очи.

А Фабиус незнайно защо стана. Козеф Й. се сепна и намерението му "да постави въпроса ребром" мигом отлетя. Затворниците се върнаха към работата си.

- Добре съм - въздъхна Козеф Й., тъй като старият пазач явно очакваше отговора му.

- А не искате ли да поседите за малко с нас на слънце? - попита го Фабиус и Козеф Й. му отвърна с "да".

- Странно, че още има слънце - промърмори Франц Хос.

А Фабиус подаде на Козеф Й. шепа семки.

- Заповядайте.

Козеф Й. не отказа. Беше толкова гладен, че сега би ял каквото и да е. Искаше му се да отиде до лехите с грах и да си откъсне, но го досрамя.

- Вижте ги тези мързеливци - отново замърмори старият надзирател. - Цяла сутрин се мотаят и още нищо не са свършили. Само се тъпчат със суров грах. Мързеливци!

Козеф Й. си помисли: този Франц Хос има ли предвид и него?

- Жалко, че днес е неделя - обади се Фабиус и погледна косо Козеф Й., но и тази фраза остана недовършена.

Известно време мълчаха и тримата. Облаците се сгъстиха за съжаление на Франц Хос и когато последният слънчев лъч се изгуби, старият надзирател се изправи рязко и даде заповед на затворниците да се строят в колона. Стана обед и всеки искаше да се прибере.

- Такива работи - каза Фабиус на Козеф Й., приключвайки разговора, който всъщност не се състоя.

Колоната на затворниците потегли бавно към сградата. Франц Хос извикваше една след друга командите си. Фабиус се затътри след него.

Козеф Й. изведнъж се почувства сам. Самотата го мъчеше, давеше, изпълваше го с тежест, с непоносима тъга. Никога досега не се беше чувствал толкова самотен, изхвърлен, изоставен. От всички противоречиви импулси, които го дърпаха и разпъваха в разни посоки, Козеф Й. избра най-естествения. Реши да се върне в своята килия и да очаква обеда.

Почти на бегом тръгна да догони колоната.

4.

Но този път Козеф Й. просто побесня. За втори път днес надзирателите минаха край неговата килия, без да му оставят полагащия му се поднос с храна.

От етажа се разнасяше обичайният обеден шум. Някой викаше, друг се смееше високо, трети нещо ругаеше. Съдовете не вдигаха шум, защото бяха от пластмаса. Звуците от тях бяха доста приглушени.

Козеф Й. не можеше да стои гладен. Можеше да изтърпи много лишения, но не и глада. Беше готов да разбере много неща, но не и защо го държаха гладен. Наистина не подозираше, че цялата тази неопределеност на неговото освобождаване е свързана с атмосферата на неделния ден - ден, в който режимът се променя и той не върви съвсем нормално. Иначе как можеше да се разбере репликата на Фабиус: "Жалко, че днес е неделя?". Да, така е, реши Козеф Й., размишлявайки над видяното извън стените на затвора. Ако днес беше друг ден от седмицата, сигурно всичко щеше да върви по друг начин, а сега той, Козеф Й., сигурно щеше да е вече навън, извън затвора, зад вратата с фенерите например. Да, можеше да се приеме и така, а можеше да се разберат и приемат и много други неща. Всичко, което искате, само не и тези странни случки със закуската и обяда.

Козеф Й. тръгна да търси Франц Хос. Вече не викаше от прага на килията, както преди, не молеше за разрешение да излезе. Просто тръгна с горда стъпка по коридора край тежките врати на другите килии, макар че гладът вече го беше подлудил.

Франц Хос и Фабиус седяха и се хранеха в края на коридора при асансьора. Бяха се съсредоточили дотолкова в обеда си, че дори не чуха стъпките на Козеф Й. Франц Хос почти приключваше, докато Фабиус беше доста по-бавен. На Козеф Й. му се стори, че днешният обед на пазачите е доста по-богат от обикновено. Съд с неизвестно предназначение беше поставен под стола на Фабиус. Имаше форма, подобна на войнишка каска, и леко се поклащаше.

Козеф Й. забави крачка, но не промени твърдото си и решително изражение на лицето.

- О, господин Козеф! - възкликна Франц Хос с пълни уста.

- Господин Хос, моля да ме извините, но аз не мога да разбера какво се случи - каза Козеф Й.

- Тоест? - пазачът се ококори изумен и престана да дъвче.

- Ядене, господин Хос - силно разстроен промълви Козеф Й. и едва не се разплака. Някакъв нерв раздвижи адамовата му ябълка и започна да я мести бързо нагоре-надолу, докато той преглъщаше на сухо.

- Ядене ли? - попита пазачът.

- Да, я-де-не, я-де-не - на срички повтори Козеф Й.

Надзирателите се спогледаха. Франц Хос започна да премигва, вероятно търсеше скрита връзка между думата храна и присъствието на Козеф Й.

- Вижте какво, господин Козеф - каза Франц Хос, - мисля, че вече ви казахме.

- Какво? - попита Козеф Й.

Франц Хос погледна с укор към Фабиус.

- Казахме ли му, или не?

- Казахме, казахме - уплашено повтори Фабиус.

- Ето какво - обърна се Франц Хос към Козеф Й.

- Какво, какво? - сепна се Козеф Й.

Моментът се оказа твърде деликатен, както се убеди Козеф Й.

- Вие сте вече свободен, господин Козеф, свободен! - извика Франц Хос, явно от желанието да подчертае своята мисъл, без никаква ненавист или нервозност.

Те ми повтарят все едно и също! - помисли си Козеф Й.

- Вразумете се най-сетне - продължи Франц Хос. - Всичко свърши. Вас вече ви зачеркнаха от списъците.

Фабиус прихна да се смее и това до известна степен поободри Козеф Й., макар да му се искаше сега да изтича обратно в своята килия и да си скрие главата под възглавницата.

- Да знаете, че храна тук повече не ви се полага - спокойно му обясни Фабиус. - Вашия порцион го спряха. Разбрахте ли ме? Зачеркнаха ви окончателно от списъка за хранене. Смятано от днешна дата. И тъй като вече сте свободен гражданин, затворът няма никакви задължения към вас... Разбрахте ли ме?

Козеф Й. най-сетне разбра. Надзирателите се наведоха над чиниите си и продължиха да се хранят.

- Но ако искате да си купите нещо... - дочу Козеф Й. като насън, несъзнавайки кой точно от двамата му говори.

- Можете да си купите нещо - подхвана вторият глас.

- Нещо вкусно, приятно - продължи първият глас.

Кренвирши има ли?

Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя? Този въпрос се заби като пирон в мозъка на Козеф Й. Свободата дойде при него като нещо далечно и нереално. Да, той, бившият затворник от килия номер петдесет, изведнъж получи свободата си, но се оказа, че е без опорна точка. На движенията и жестовете му не достигаше твърдост, на мислите и разсъжденията - сила, за да предприеме каквото и да е било.

© Матей Вишниек
© Огнян Стамболиев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2016, № 2 (195)

Други публикации:
Матей Вишниек. Господин К. на свобода. София: Гея-Либрис, 2015.