ДРЕБНА РАБОТА ЗА СТАР КЛОУН

Комедия в две части

Матей Вишниек

web

Действащи лица:

Филипо
Николо
Пепино

Време и място на действието:

Действието се развива в една чакалня - широк коридор без прозорци, някъде на третия, четвъртия или петия етаж, с два изхода и два реда стъпала, които водят някъде надолу.

В началото се появява Николо, който сяда на стол и веднага започва да дреме - близо до импозантната врата в центъра на помещението. Вратата е симетричната ос на тази пиеса. Николо може да бъде облечен във вехт, взет назаем костюм, да носи износен, старомоден куфар, натъпкан с кой знае какво, захвърлен по средата на сцената.

На вратата може да бъде окачена обява с текст: "ТЪРСИ СЕ ВЪЗРАСТЕН КЛОУН".

ПЪРВА ЧАСТ

Чуват се стъпки, отначало откъм стълбите, а после и отдясно. След малко - отново отляво. Николо наостря уши, слуша, вълнува се, става от мястото си, оправя си дрехите. Влиза Филипо. Тъмен, износен костюм, взет назаем. След себе си тегли голям старомоден куфар, който изоставя пред прага на вратата. Уморен, Филипо се тръшва на първия стол пред себе си. Прави си вятър с шапката. Николо се връща на стола си разочарован. След няколко дълги секунди, Филипо става, приближава се до вратата, слуша. Поглежда към Николо.

Филипо: Има ли някой вътре?

Николо (Със затворени очи.): Не. (Секне носа си страшно шумно.)

Филипо (Продължава да гледа Николо. След малко се решава да почука на вратата. Никой не му отговаря. Отново фиксира с поглед Николо. Раздразнен, той отваря очи. Филипо проговаря бързо.): Значи ти си пръв.

Николо: Да.

Филипо: А аз съм втори.

Филипо започва да оглежда помещението.

Филипо (Души въздуха.): Ти ли си пушил тук?

Николо: Не.

Филипо: Много е задимено. (Пауза.) Не усещаш ли?

Николо (Със закъснение.): Не.

Филипо: Задимено е. (Пауза.) Трябва да отворим прозореца.

Пауза. Филипо сяда на стол, раздразнен.

Филипо: И не казаха нищо?

Николо: Не.

Филипо: Това означава, че още няма шест.

Николо: Да.

Филипо: Да се надяваме, че ще дойдат в шест.

Николо: Да.

Двамата се поглеждат крадешком.

Филипо: Разбирам, че и ти си тук заради тая работа.

Николо: За обявата ли?

Филипо: Да.

Николо: Да.

Пауза. Взаимното дебнене става все по-явно.

Николо отново се секне, още по-шумно.

Филипо: Мисля, че трябва да се проветри тук. (Пауза. Оглежда стените.) Ако имаше прозорци, димът щеше да излезе веднага.

Пауза. Никакъв отговор.

Филипо въздъхва силно и отива да си прибере куфара. Връща се. Погледите на двамата се засичат. Филипо остава неподвижен. Николо остава на стола си. И двамата започват да треперят от вълнение.

Филипо (Смазан от емоция.): Николо!

Николо (Смазан от емоция.): Филипо!

Филипо: Николо, ти ли си?!

Николо: Филипо! Филипо!

Филипо (Разтваря широко ръце.): Аз съм! Аз!

Филипо: Боже мой! Не е възможно! Николо!

Николо (Разплакан.): Аз съм! Аз съм!

Двамата се прегръщат буйно.

Филипо (Постепенно излиза от шока.): Ти ли си, Николо, наистина, ти ли си?

Николо: Аз съм! Да! Кълна се, Филипо, аз съм!

Филипо: Как? Как така?! Възможно ли е?

Николо: Ако не се беше изсекнал така, сигурно никога нямаше да те позная, Николо!

Николо: Ах, Филипо, направо ще се разплача!

Филипо: Николо, когато се изсекна така, направо тръпки ме побиха. Усетих те с цялото си същество! Казах си: Само той може да бъде, простака му с простак! Да, само Филипо се секне така, като селяндур... Ах, Николо, Николо! (Прегръща го отново и го целува.) Ах, драги мой, цял живот си се секнал така просташки!

Николо (Измъква се от прегръдката му.): Стига, Филипо, ще ме смачкаш!

Филипо (Избърсва си бузите и устните.): Какво е това, драги?! С какво, по дяволите, си се намазал?

Николо: С нищо.

Филипо: Ами, с нищо! Сбръчкал си се като печена ябълка и си започнал да се мажеш с кремове и помади като някоя марсилска проститутка! Може ли така?!

Николо: Глупости! Откъде пък видя, че съм се сбръчкал?

Филипо: Добре, добре! Не се ядосвай сега! По-добре се радвай, че се видяхме!... Защо не се радваш?

Николо: Не, радвам се, защо да не се радвам? Радвам се...

Филипо: Хайде, разказвай, нещастнико, казвай какво правиш! Не вярвах, че някой ден ще те видя пак... Повече...

Николо: Защо? Защо да не ме видиш?

Филипо: Ами по едно време се чу... да, по едно време се чу, че си бил умрял...

Николо: Аз?! Умрял? Кой пък ти каза, че съм умрял? Глупости!... Бях във "Фантазио". Да, работих във "Фантазио"... Как така умрял?!

Филипо: Казаха ми, че си бил в лудница, май че в лудницата на Перуджа, а може би във Верона...

Николо: Не, това е върхът! Аз през живота си не съм бил в Перуджа, също и във Верона. Работих в цирк "Фантазио". Чувал ли си за цирк "Фартазио"? Не може да не си чувал!

Филипо: Господи, колко си отслабнал? Колко килограма си сега?

Николо (Раздразнен.): Не знам!

Филипо: Все пак, не очаквах да те видя в този вид. Не си ли гладен, Николо? Искаш ли малко бисквити? Шоколадови...

Николо: Не искам никакви бисквити! Ти, все пак, не си ли чувал за "Фантазио"?

Филипо (Тършува из джобовете си.): Добре, щом не искаш бисквити, ще ти дам малко фъстъци. Не искаш ли?... Да, вижда се, че си останал сам. Я-я, какви пришки са ти излезли на езика!

Николо: Ти... Ти... Ти... Виждам, че ти е излязъл един огромен цирей на дебелия врат!

Филипо: Чух, че ти били отрязали единия тестис? Вярно ли е?

Николо: Безсрамник! Филипо, ти изобщо не си се променил!

Филипо: А може да са ти отрязали и още нещо, а?... Да, сигурно много те е срам сега, че са ти отрязали тестиса?! Всъщност няма нищо срамно в това! Я си помисли за евнусите...

Николо: Животно!

Филипо: Кога срещнах Пепино? Май че миналата седмица. Та той ми каза, че си бил доста позападнал. Не му повярвах, но се оказа, че е самата истина!

Николо: Юда!

Филипо: Каза ми, че кожата ти била почерняла. Да, виждам, че наистина е доста почерняла. Имаш и торбички под очите! Доста са големи...

Николо: Говориш глупости! Врели-некипели! А ти, Филипо, миришеш доста лошо, направо вониш! Не усещаш ли как водиш?!

Филипо: Николо, момчето ми, ти имаш нужда да хапнеш нещо и да изпиеш една чаша хубаво червено вино. Много си отслабнал. Ето ти малко пари, Николо, вземи, аз плащам...

Николо: Нямам нужда от парите ти, глупако! Аз имам пари. (Изважда гордо една голяма банкнота.) Моля!

Филипо: Бре! Откъде толкова?

Николо: Нали ти казах - работя във "Фантазио".

Филипо (Не обръща внимание на името "Фантазио".): Да не си започнал да крадеш, Николо?

Николо: Казах ти, работя. Във форма съм. Нищо не ми липсва. Всеки ден ставам в пет.

Филипо: Братче, гледай само да не те хванат някой ден.

Николо: Казах ти, че съм във форма. В отлична форма. Виж колко добре съм физически! (Прави две кълба напред.) Да, поддържам се във форма всеки ден. Мога да направя и свещ. (Прави и свещ.) Е, какво ще кажеш, драги?!

Филипо: Спри, за Бога! Какъв глупак?! Да не искаш да пукнеш?!

Николо (Протяга ръка.): Пипни ме... Виждаш ли? Всичко е само мускули! Само какви бицепси...

Филипо: Това не са мускули, а кожа и кости!

Николо: Не, мускули са!

Филипо: Чудя се как си изкачил стъпалата дотук, без асансьор.

Николо: Направи като мен сега, едно-две кълбета или свещ - да те видим!

Филипо: Гледай да не си скъсаш костюма, че другия път няма да ти дадат дрехи под наем.

Николо: Костюмът си е лично мой! Лично мой!

Филипо (Изтупва праха от раменете на Николо.): Може би искаш да го платиш?

Николо (Дръпва ръцете му.): Махни си мръсните лапи! Казах ти: костюмът е лично мой! Не е под наем!

Филипо: Жалък лъжец! Кого си мислиш, че лъжеш?

Николо: Парцаланко, знам защо си тук! Изгонили са те от цирк "Умберто"!

Филипо (Почервенял от гняв.): Цирк "Умберто" го затвориха още преди десет години, ако не си чул, глупако?

Николо: Защото си пияница, затова те изритаха! Биха ти шута, нали?! Я си покажи бутилката! Ти изобщо не се разделяш с бутилката! Мога да се закълна, че и сега си носиш бутилка! Къде ти е бутилката, Филипо! Покажи я, драги... пияницо!

Започва борба между двамата - наполовина на шега, наполовина насериозно. Накрая от джоба на Филипо наистина се показва малка метална бутилка.

Николо: А, ето я! Дай я тук!

Филипо: Ти си ожаднял?

Николо: Не, аз не пия много. Само една глътка...

Филипо (Показва бутилката.): Ето я! (Глътва малко.) Достатъчно. (Скрива бутилката в джоба си.)

Николо: Жалък пияница, избърши си поне устата. (Подава му огромна бяла носна кърпа.) Моля.

Филипо: Прибери си сополивия парцал.

Николо: Хайде, не се сърди.

Филипо: Аз да се сърдя?! Ти се сърдиш, Николо, ти се сърдиш!

Николо: Не, аз не се сърдя! Ти се сърдиш!

Филипо: Тогава защо не се радваш?

Николо: Радвам се, как да не се радвам, радвам се.

Филипо: Добре тогава, но защо се правиш на маймуна?

Николо: А ти защо ми се подиграваш?

Филипо: Не, аз само се шегувам.

Николо: И аз се шегувам.

Филипо: Добре, ела тук.

Двамата се прегръщат отново, силно развълнувани.

Филипо (Бърше си очите с кърпата на Николо.): Господи, как лети времето... (Бърше си шумно носа.) Кажи ми, Николо, обичаш ли ме, приятелю?

Николо (Плаче.): Обичам те.

Филипо: Заклеваш ли се, приятелю?

Николо: Заклевам се, приятелю.

Филипо: И аз се заклевам, приятелю. (Бърше си врата, отново си бърше носа, после оглежда кърпата.) Приятелю, май отдавна не си я прал.

Николо (Взема си кърпата обратно.): Пак ли започваш?

Филипо: Хайде да говорим сериозно сега, искаш ли?

Николо: Нямаме какво да си кажем сериозно.

Филипо: Слушай, Николо, сега ти говоря като на брат... Да, говоря ти така, защото те чувствам тук... (Слага ръка на сърцето си.) Разбираш ли? И ти трябва да го знаеш, братко, някой трябва да ти каже истината.

Николо: Каква истина?

Филипо: На тези тук им трябва нещо съвсем друго.

Николо: Как съвсем друго?

Филипо: Ами, циркът вече не е това, което беше преди. Ти не знаеш как се работи сега, приятелю. Днес се работи при съвсем други условия. Доста по-тежки.

Николо: И какво от това?

Филипо: Николо, момчето ми, не ми се сърди. Казвам ти го ненапразно. Говоря ти като роден брат. Тези тук няма да те вземат, разбери го!

Николо (Силно нервиран.): Ти откъде знаеш, че няма да ме вземат?

Филипо: Човече, на тези тук им трябва нещо живо, нещо по-представително, по-интересно. Да поговорим сега сериозно - виж се добре. Огледай се от всички страни... Ами, че ти си заприличал на вейка, на сянка, толкова си се смалил, че никой няма да те забележи на арената...

Николо: Филипо, искаш ли сега да те цапардосам?

Филипо: И ти, братче, си мислиш, че тези тук нищо не разбират, че пасат трева! Не, тези хора са, все пак, професионалисти, как ще ги заблудиш с твоите евтини номера? С твоите старовремски тъпотии?! Да не мислиш, че тук е "Фантазио"? Светът се промени, драги, никой вече няма да се засмее на твоите жалки номерца!

Николо (Оттегля се в единия ъгъл на сцената.): Не искам повече да говоря с теб.

Филипо: Какъв смисъл има да се ядосваш? Я по-добре си иди. Нали имаше внучка в Сицилия? Защо не заминеш сега за Сицилия? Там е винаги топло, има много слънце, тъкмо за твоите стари кокали...

Николо: Стига! Няма за какво повече да говорим.

Филипо (Върви след него и продължава тирадата си.): Такъв е животът, братле, какво да се прави? Когато станеш за боклука, най-добре е сам да си отидеш... Защо да чакаш да те изхвърлят другите?

Николо: Не, аз имам какво още да кажа.

Филипо: За Бога, какво ти става? Не виждаш ли, че вече си съвсем взел-дал? На твое място аз бих се застрелял!

Николо: Не, тъкмо защото съм най-стар...

Филипо: Какво като си най-стар?

Николо: Не виждаш ли какво пише тук? (Изважда вестник от вътрешния си джоб и го разгъва.) Какво пише? Пише: "възрастен", "Търсим възрастен клоун". Видя ли? "Възрастен". Значи с опит. И кой е най-възрастен и с най-голям опит?

Филипо: Как така?

Николо: От нас двамата кой е по-възрастен?

Филипо: Кой?

Николо (Тържествуващ.): Аз! Аз съм с пет години по-възрастен от теб, драги ми Филипо!

Филипо: Ами, не си!

Николо: Не, аз съм по-стар! С пет години!

Филипо: Млъкни, мошенико! На колко години мислиш, че си?

Николо: Как на колко? Да не би да не си знам годините?! По-стар съм от тебе с пет години!

Филипо: Закълни се! Закълни се в сърцето на Мадоната!

Николо: Не ми навирай твоята Мадона! Знам си добре годините.

Филипо: Ще ти кажа какъв си: ти си един най-долен лъжец! По-голям си от мен само с единайсет месеца. Точно с единайсет, драги! Знам много добре кога си роден. Роден си в деня, когато Мусолини е влязъл в Рим. Затова са ти меки костите.

Николо: И единайсет месеца стигат, за да бъда по-голям от теб!

Филипо: Това няма значение, глупако! Тук става дума за талант.

Николо: Че аз имам талант. Ти може и да нямаш, но аз имам. Винаги съм имал. Гледал ли си ме как играех във "Фантоци"? Целият град се струпваше да ме види. Никога нямаше билети. Хората се превиваха от смях...

Филипо: Нали ставаше дума за "Фантазио"...

Николо: Не, не, за "Фантоци" говорех...

Филипо: Ама ти съвсем си склерозирал, драги.

Николо: Ти си склерозирал. Я виж какво пише за мен в "Кориере дела сера". (Изважда смачкана и пожълтяла изрезка от стар вестник.) Моля, чети!

Филипо: Но тук пише "Фернандо".

Николо: "Фернандо", "Фантоци", какво значение има. Пише, или не пише?

Филипо: Да, но този вестник, както виждам, е отпреди Втората световна война...

Николо: Глупости! Само отпреди три години е...

Филипо: Много е стар. Показвал си ми го поне сто и двайсет пъти досега.

Николо: Яд те е! Признай си сега!

Филипо: Най-добре го изхвърли.

Николо: А така ли?! Да го изхвърля! Не, драги, това е доказателство.

Филипо: Какво доказателство?

Николо: Доказателство, че се смееха!

Филипо: Добре, но кои се смееха? Смееха се тъпаците от крайните квартали, най-загубените, дето, като им покажеш пръст, започват да се хилят като ненормални. А умните и изискани хора изобщо не се смееха. Защото още от самото начало се видя, че ти, драги ми Николо, си един най-долнопробен палячо!

Николо: Аз винаги съм бил на първо място в афишите!

Филипо: Глупости! Твоето име никога не е било на афиш!

Николо: Напротив! Имам в архива си поне хиляда афиша!

Филипо: Ти си едно нищо!

Николо (Почти разплакан.): Хиляда! Хиляда афиша!

Филипо (Контролира играта.): Един милион афиши с твоето велико име!

Николо (Излиза от реалността.): Да, един милион афиши с моето велико име!

Филипо: Да, така е, Николо, така е! Ти си най-добрият!

Николо: Да, аз съм най-добрият, най-добрият! Ела сега тук.

Филипо (Бащински.): Наистина, най-добрият. Ела сега тук.

Николо (Плаче в прегръдките на Филипо.): И ти го знаеш, знаеш го.

Филипо (Успокоява го.): Да, всички го знаят. Цяла Италия!

Николо: И ти, и ти...

Филипо: Хайде, стига... (Взема изрезката от вестника, сгъва я и я тиква в джоба на сакото му.) Сега трябва да ти стане ясно, че аз, приятелю, няма да те оставя сам...

Николо (Уморен.): Нали?

Филипо: Ще те взема с мен, това ще направя сега. Ще вземем тази работа тук. Аз ще ти готвя супи, ти имаш нужда от топли супи, от много топли супи... Хайде, пийни си и ти. (Николо отпива от бутилката на Филипо.) Ще ти купя и един люлеещ се стол, да си почиваш. Знам, че ще ти хареса...

Николо (Замаян.): Не, няма да ми хареса.

Филипо (Бащински, щедро.): Ще ти хареса, приятелю... Ще бъде много хубаво... Аз ще работя, а ти ще ми гладиш панталоните. Няма да имаш кой знае каква работа... Ще си почиваш повече... И ще ми приготвяш лулата...

Николо (Започва да се опъва, но все още под хипноза.): Не, няма! Няма!

Филипо: Догодина ще те заведа в Ница. Ще играеш там покер. Ще спечелиш малко пари. Ще видиш и ти свят.

Николо: Бях вече там! Бях вече там!

Филипо: Мълчи! В Ница никога не си бил.

Николо: Бях и в Ница! Да, бях и в Германия, бях и в Швейцария, бях и в Ница!

Филипо: Кога пък си бил в Швейцария?

Николо (Замечтан.): На едно голямо турне. Ехе-е! Какъв свят! Какви планини! Какви шоколади...

Филипо: Швейцария я няма вече.

Николо: Как да я няма?! Швейцария съществува и не се е преместила от мястото си.

Филипо: Не, вече я няма. За нас тя вече не съществува. Затворена е за нас. Европа е затворена за нас. Остана ни само Юга, Калабрия, Сицилия, Сардиния... Нека да бъдем честни, Николо, защо мислиш, че тези тук търсят стар клоун?

Николо (Въодушевен.): Защото нашият занаят е на изчезване. Вече се забрави! Забравиха се много от нашите прекрасни номера. Нашата хубава професия вече пропадна и тези хора искат да я възродят с нашата помощ.

Филипо: Глупости!

Николо: Да, така трябва да бъде. Циркът сега нищо не струва. Тези, дето го правят, за нищо не ги бива... Любители, аматьори. Направо ми се повръща, като ги гледам. Жалки бездарници, нямат нито въображение, нито капчица талант... И това ми било клоуни! Чуй ме, Филипо, чуй ме какво ти казвам... Ако сега се възползваме от момента и се продадем скъпо, ще спечелим! Да, ще спечелим Филипо! (Хълца.)

Филипо (Удря го по врата.): По-тихо! По-тихо!

Николо (Отново подхваща темата.): Нещастни дилетанти, мошеници, крадци! Знаят само да крадат парите на честните хора! Това цирк ли е? Кога за последно гледах "Умберто"? Миналия месец. Срамна работа! Жива скука! Никой не се засмя, дори и за секунда. Затова ти казвам, Филипо, ще спечелим тук!

Филипо: Ами, ако не търсят клоун, а коняр?!

Николо: Коняр ли?! Как така - коняр?!

Филипо: Опасявам се, че тук имат нужда от коняр. Някой по-стар, че да не му плащат много.

Николо (Бесен.): Как така коняр?! Какво си мислят те? За какво сме тук?! Откъде накъде?!

Филипо: Почакай, драги. Още не се знае със сигурност.

Николо (Ядосан.): Трябваше да ни кажат. Поне да ни предупредят. И кой сега ще ни плати пътя? Кой? (Удря с юмруци по вратата.) Кой ще ни плати пътя?

Филипо (Опитва се да го възпре.): Ти да не си мръднал? Я се успокой!

Николо (Продължава да удря по вратата.): Да ни платят пътя! Да ни платят пътя! Поне да ни платят пътя!

Филипо (С усилие го издърпва и го принуждава да седне на стола.): Почакай, нещастнико! Спри! Успокой се!

Николо (Скача от мястото си, необикновено пъргаво, за да стигне отново до вратата и да заудря с юмруци.): Колко още ще чакаме? Не мина ли шест? Нали казахте в шест?!

Филипо (Издърпва го отново на стола.): Не стана ли шест? Колко има още до шест? (Връща го на стола.) Колкото има, толкова е! Няма защо да се пениш толкова! Или ще дойдат, или няма да дойдат...

Чува се неясен шум от стъпки, които се изкачват.

Николо (Още по-бесен.): Не, аз не мога повече да чакам!

Филипо: Ти няма ли да млъкнеш най-сетне?

Николо: Няма!

Филипо: Чу ли?

Николо: Какво да чуя? Нищо не чувам!

Филипо: Като си глух.

Николо: Ти какво чуваш?

Филипо: Качва се.

Николо (Бързо се премества на първия стол до вратата.): Аз съм първият тук. (Разтревожен, започва да оправя дрехите си.) Господи, помогни ми! (Прекръства се.)

Филипо: Спря.

Пауза. Двамата мълчат и стоят неподвижни.

Николо: Спря. Защо спря? Ти чу ли го, че спря?

Филипо: Не го чух. Значи е спрял.

Николо (Гледа към тавана.): Господи, направи така, че да дойдат!

Филипо: Отново тръгна! (Сяда на втория стол, оправя сакото си, изважда бутилката и отпива глътка.) Пак тръгна.

Николо: Филипо, стана ми лошо. Дай ми една глътка.

Филипо (Злобно, прибира бутилката.): Стига, свърши, няма вече.

Николо: Една глътка... Само една глътка... Не бъди лош.

Филипо: Не чу ли, че свърши? Я виж, изцапал си си брадата!

Николо (Уплашен.): Къде? Къде? (Бърше се с кърпа.) Има ли още?

Филипо (С мефистофелски тон.): Ай! Ай! Навсякъде си се изцапал! (Взема кърпата и започва да бърше лицето му.) Дай на мене... (Нежно.) Николо, какво би казал, ако ме пуснеш сега да мина пръв? Ще видиш, че всичко ще се подреди добре... Ще делим по равно... Обещавам ти, приятелю...

Николо (Издърпва кърпата.): Не!

Филипо (През зъби.): Глупав дъртак!

Николо: Бухал!

Филипо: Говедо!

Стъпките се приближават все по-близо. Двамата очакват, приковали погледи към вратата. Тя най-сетне се отваря и влиза Пепино.

Той носи тъмен костюм, взет назаем.

Понесъл е и старомоден куфар, претъпкан с вещи. Пепино е може би по-стар от другите двама, но знае как да изглежда по-представителен.

Дълги секунди на мълчание.

Пепино стои на прага на вратата. Постепенно отива към средата на помещението.

Филипо и Николо се вдигат леко на пръсти.

Тримата се гледат мълчаливо. Николо започва да трепери.

Пепино си прави вятър с шапката, но изведнъж ръката му замръзва във въздуха.

Филипо прави нервно движение с ръка, сякаш готов да прогони някакво видение.

Филипо: Пепино...

Пепино: Филипо...

Николо: Пепино...

Филипо: Николо!

Пепино: Николо!

Николо: Пепино, ти си жив!

Пепино: Филипо, Николо! Боже мой!

Филипо: Ще полудея, Пепино, направо ще полудея!

Филипо и Пепино се хвърлят един към друг да се прегръщат.

Николо: И аз! И аз! О, не, не е възможно... Не е възможно...

Пепино се отскубва от Филипо и прегръща Николо.

Николо: Пепино, ще умра! Пепино, ти си тук!

Пепино: Да, да... Скъпи мои, приятели...

Пепино се отскубва от Николо и прегръща Филипо.

Пепино: Това е чудо! Истинско чудо! Сам Господ ни събра, наистина...

Известно време тримата стоят прегърнати.

Николо подсмърча, Филипо бърше потта си, Пепино докосва лицето на Николо, който плаче, намокря пръстите си със сълзите му, после ги помирисва.

Пепино: Плачеш ли, Николо, плачеш ли?

Николо: Плача, Пепино, плача.

Пепино: И аз плача, Николо, и аз плача.

Филипо: И аз плача, момчета, и аз плача.

Пепино: Тримата заедно тук... Господи, каква среща само!

Николо: Пепино, вземи и се избърши. (Подава му кърпата, с която Пепино избърсва сълзите си.)

Филипо: Искаш ли една глътка?

Николо (Сърдито. Към Филипо.): Нали каза, че нямало?

Филипо (На Пепино, който вече е отпил една глътка.): Пийни си, пийни си, днес е голям ден!

Николо: И аз искам!

Филипо (На Пепино.): Хареса ли ти?

Пепино (Отпива още и подава бутилката на Николо.): Силна е. Мисля, че е от цвекло, нали?

Филипо: Сядай, Пепино, сядай да те видим. (Подава му стол.) Трепериш като млад жребец.

Пепино: Уф! Щях да пукна, докато изкача тези проклети стълби. Такъв задух ме мъчи.

Николо (Отпива няколко къси глътки.): Защо си излязъл, щом не се чувстваш добре?

Пепино (Издърпва бутилката от ръцете на Николо, обръща се към Филипо.): Боже мой, колко сте остарели.

Филипо (Издърпва бутилката от ръцете на Пепино.): Хайде, стига!

Николо: Ти откъде видя, че съм остарял?

Пепино: И двамата сте остарели. И то много.

Филипо: Добре, а пък ти си останал същият!

Пепино: Да, аз наистина си останах същият.

Филипо: Знаеш ли какво е останалото същото при тебе, а?! Куфарът! Същият стар и продънен куфар!

Николо: Ха-ха!

Филипо: Същият твой куфар, отпреди трийсет, не, отпреди четирсет години, нали?!

Николо: И вратовръзката. Когато се запознахме, носеше същата вратовръзка. Беше в Беневенто... От трийсет години я носиш, нали? Същата е, нали?

Пепино (Сваля вратовръзката си и я показва.): Гледай тук! Това не е марка отпреди трийсет години, нали?

Николо (Проверява вратовръзката и я подава на Филипо.): Мислиш ли, че е нова?

Филипо: Дори да е нова, защо я носиш?

Пепино: Как защо?

Филипо: Ами, не виждаш ли как ти стои?

Пепино: Знам аз как ми стои.

Филипо: Да, като на пуяк!

Николо и Филипо избухват в смях.

Пепино (Смее се и той.): Глупаци! Същите си останахте: прости и некултурни! Селяндури!

Филипо: Ах, Пепино, иде ми да те убия! Не, да те фрасна по носа!

Николо: Помните ли цирк "Фернандо"? Какви страхотни плесници ви удрях и на двамата! Публиката умираше от смях!

Пепино: Ами, моите ритници по задника?! Помните ли как ви ритах отзад? Както се ритат селски говеда!

Филипо: Ами, моите ритници! Нямаше по-бързи и по-смешни от моите ритници! Целият цирк направо изпокапваше от смях!

Пепино: Нека да бъдем сериозни. Аз казвам, че ти и Николо сте получили най-големия брой ритници, ритници отзад, които някой някога е получавал. Вие сте рекордьорите, световните шампиони по получаване на ритници отзад. Така е!

Николо: Филипо, аз винаги съм те жалил, нали страдаше от простата.

Филипо: От простата ли?! Глупости! Нищо подобно! Никога не съм страдал от простата. Пепино, я ми кажи ти, кой страдаше от простата? Кажи честно, ако си истински мъж!

Пепино: Аз не знам нищо. Знам само, че Николо се простудяваше всеки път, когато го вкарвах в бъчвата. След това се оплакваше, че го боли мехура...

Николо: Аз, в бъчвата?! Ти нещо грешиш. Искаше да кажеш, че Филипо го болеше мехура и дори лежа в болница...

Филипо: Аз никога не съм боледувал, разбра ли? Говориш глупости!

Николо: А не помниш ли как падаше от трамплина?

Филипо: Ти май нещо бълнуваш! Никога не съм падал от трамплина! Пепино! Пепо падаше от трамплина. Пепи, кажи, че ти падаше, признай си, Пепи!

Пепино: Кой?! Аз ли? Никога не съм падал. Ти, Филипо, ти падаше, приятелю.

Филипо: Нека сега да бъдем честни. И двамата сте доста изкукуригали!

Николо: Ти си изкукуригал, Филипо, щом като не можеш да си спомниш... Пепино, ти помниш ли как те окачвахме на куката? (На Филипо.) Явно, че не си спомня.

Пепино: Къде? Кога? На каква кука?

Николо (На Филипо.): Всичко е забравил, горкият. (На Пепино.) Забравил е всичко. Как може да се забрави подобно нещо?

Филипо: Какво има в тази глава?

Николо: Може би само бръмбари.

Филипо: Драги Пепино, главата ти е пълна с бръмбари.

Пепино (Въздъхва.): Като си помисля, че аз ви учих на този занаят...

Николо: Ти си ни учил?! Ха-ха! Караш ме да се смея! Ха-ха!

Пепино: Разбира се, че аз. Бяхте двама сополанковци, когато ви взех от Дон Пасанте. Всичко, което знаете, от мене го научихте... Всички номера, всички трикове...

Филипо: От кой Дон Пасанте? Не познавам никакъв Дон Пасанте!

Пепино: Вие трябва да ми целувате ръцете... Аз ви прибрах от улицата...

Николо: Каква улица? Аз учих в лицея Беневенто.

Филипо: Глупости! Лицей! Учил бил в лицей!

Пепино: Няма смисъл. Стига. Вие наистина съвсем сте изкукуригали. Съвсем! По-добре вижте колко е часът.

Николо: Каква работа имаш? Бързаш ли за някъде?

Филипо: Ако имаш неотложна работа, можеш да си вървиш. Така де, никой не те задържа тук.

Пепино: Филипо, ти си непоносим. Никога не съм те приемал напълно. Затова и не ти показах всички мои номера. Да, знаел съм, че не трябва да го направя. Истинският занаят си остана при мен... (Чуква се по челото.) Тук е тайната, да знаеш...

Филипо: Какво тайна? Не чу ли как кънти на кухо?

Пепино: Ехе-е! Нищо не знаеш ти!

Филипо: Да, кънти на кухо. (Чука и той по челото му.) Да, наистина кънти на кухо. Николо, я опитай и ти!

Николо: Остави го намира. (На Пепино.) Чуй ме, Пепо, само да не кажеш, че си дошъл тук заради обявата...

Пепино: Да, разбира се, че заради обявата. Иначе за какъв дявол ще дойда чак дотук?... Заради вашите мутри ли?

Николо: Значи си сгрешил. Не си разбрал добре.

Пепино: Как да не съм разбрал?

Николо: Ами, тези тук търсят стар клоун. Не разбра ли?

Пепино: А аз какъв съм? Да не би да съм млад? Аз, драги, съм единственият добър стар клоун в цяла Италия. Не вярваш ли? Кажи де!

Николо: Добре, ще ти кажа какъв си. След като настояваш. След като искаш да чуеш истината... (На Филипо.) Да му кажа ли?

Филипо: Кажи му, хайде кажи му!

Николо: Ами всъщност аз му казах, но той не ме разбра.

Филипо: Как ще те разбере, като не си му го казал ясно?

Пепино: Какво не съм разбрал?

Николо: Не ти ли казах преди малко кой си?

Пепино: Кой съм?

Николо: Ти си един призрак, един фантом. Призрак в кожата на човек. Такъв си. Призрак. (На Филипо.) Кажи, Филипо, не е ли призрак?

Филипо (Смее се.): Вярно, такъв е, призрак. (На Пепино.) Сърдиш ли се, Пепо? Не чувстваш ли, че дрехите ти стоят като на закачалка?

Пепино: Гадняри! Вие сте едни гадняри! Двама проклети гадняри! (Дълбоко обиден.) Няма какво повече да говорим.

Пепино става и отива до вратата. Чука леко, а после по-силно.

Филипо: Можеш да си чукаш така до утре.

Николо: Докато си счупиш пръстчето.

Филипо: Остави го... Стига си чукал по вратата, ще си набиеш кокалчетата. Ще осакатееш и ще останеш без пръсти...

Николо: Стига вече, ще се преумориш! Престани!

Пепино: Няма да престана!

Силен смях. Николо и Пепино се превиват от смях. Гледат какво прави Пепино и не спират да се смеят. Накрая той се оттегля, видимо отегчен.

Пепино (Раздразнен, след пауза.): Смеете се, а? Един истински клоун никога не се смее. Клоунът не се смее, а хората му се смеят, но той никога не се смее. Да сте видели някой велик клоун да се смее... Чаплин, Бъстър Кийтън?... Какво разбирате вие от изкуство?

Филипо: Пепо, кажи какво стана с теб, след като те изхвърлиха от цирк "Умберто"?

Николо: Бил е коняр, не знаеш ли? Дон Пасанте го е срещнал в Торино. (Смее се до припадък.) Чистил е на понитата и на катърите.

Пепино: Гледай да не умреш от смях, че да ми тежи на съвестта - умрял геройски заради мен! Ха-ха!

Филипо: Кажи, маестро, кажи какво прави в Торино? Вярно ли е, че си чистил на понитата и катърите?

Пепино: Бях в трупата, бях артист!

Филипо: Ти, артист?!

Пепино (Гордо.): Да, артист.

Николо: Не ти вярвам.

Пепино: Твоя работа. Пука ми на жилетката дали ми вярваш, или не!

Филипо: Пепо, защо се надуваш сега?

Пепино: Казах ти, че наистина бях артист!

Филипо: Не бива да лъжеш, драги мой, ние сме стари приятели. Защо трябва да ми се подиграваш?

Пепино (Огорчен.): Знам, че не ми вярвате. (Отива и отваря куфара си.) Не ми вярвате, нали?

Филипо: Да, не ти вярваме.

Пепино (Изважда от куфара си един доста овехтял и измачкан афиш, разгъва го, оправя четирите му ъгъла.) Моля!

Николо и Филипо се надвесват над афиша на Пепино.

Пепино: Е, нещо да кажете?!

Филипо: Какво да кажем?

Пепино: Не видяхте ли?

Филипо: Какво да видим?

Пепино: Ами, чети, Филипо! Защо не четеш? Нали не си неграмотен?

Филипо (На Николо.): Николо, ти чети.

Николо (Изважда очилата си и започва да ги бърше с кърпата, без да бърза.): Голдони! (На Пепино.) Голдони! Карло Голдони.

Филипо (На Пепино.): Голдони. Добре. И какво от това?

Пепино: Чети по-надолу. Чети по-бързо, по дяволите!

Филипо (На Николо.): По-надолу, Николо! (Повелително.) По-надолу!

Николо: Че-ти-ри-ма-та гру-бия-ни! И какво?

Пепино: По-надолу, тъпако! По-надолу!

Николо: Марио Куадри...

Пепино (Вика.): Не! Още по-надолу!

Николо: Рики Качини!

Пепино (Вбесен.): Тук! Виж тук! Какво пише тук?

Николо: Не виждам.

Пепино: Пише ли Пепино, или не пише Пепино?!

Николо: Не мога да видя.

Пепино: Пише ли Пепино, или не пише Пепино?!

Филипо: И да пише Пепино, знаем ли за кой Пепино става дума? А, драги ми, Пепино? Всеки може да каже така...

Пепино: Как така всеки?! Нали пише Пепино? Аз съм Пепино!

Филипо: И Николо може да бъде Пепино. И аз мога да бъда Пепино. И Джузепе Гарибалди може да бъде Пепино. Нали Пепино е галената форма на Джузепе? Да, може да пише всичко. Може да пише Джузепе Гарибалди, а да бъде Пепино. И обратното - да пише Пепино, а да бъде Джузепе Гарибалди. А ти може да си откраднал този афиш. Това не значи нищо. Така че не си въобразявай, че си артист!

Николо: Това не може да бъде име на актьор - Пепино!

Филипо: Наистина, не може да бъде! Това не значи нищо.

Пепино: И все пак, това съм аз! Аз играх на сцената. На истинска театрална сцена! Като истински артист! Бях дори Крал Лир в театъра на Фрозиноне! Аз играх на истинска сцена, а вие... Какво знаете вие? Да, истинска сцена с дъсчен под, както е във всеки истински театър. Нещастници! Мене цяла Италия ме знае! Всички ме знаят! Да знаете само колко ми ръкопляскаха... А вие, вие... не сте и помирисвали театър, истински театър, с дъсчен под... нещастници!

Дълга пауза.

Филипо (Накрая прекъсва мълчанието.): Добре, Пепо, а сега, сега, защо не вземеш да си опиташ късмета в някой истински театър? С истинска сцена? С дъсчен под?!

Николо: Да, вярно, Пепо, ти си истински артист и трябва да отидеш да играеш на истинска сцена, с дъсчен под!

Пепино (Притеснен.): А, не, не сега...

Филипо: Да, приятелю, защо ще се хабиш тук?

Николо: Наистина, Пепо, трябва ти нещо по-мащабно, по-сериозно...

Филипо: Не бива да погубваш таланта си, приятелю, макар и в края на кариерата си...

Николо: Да вдигнеш летвата пред себе си и да я прескочиш...

Филипо: Да, трябва да проявиш малко повече смелост, Пепино! Трябва да станеш отново такъв, какъвто си бил! Един истински артист! Та ти си играл дори Крал Лир!

Николо (Прегръща силно Пепино.): Тръгвай, Пепино, тръгвай смело към твоята слава! Ти си роден за голямата сцената!

Пепино (Измъква се от прегръдките му.): Остави ме! Пусни ме! Дявол да те вземе! Пусни ме!

Николо (Патетично.): Пепино, не предавай голямото изкуство! Остани му верен докрай! Чака те световна слава!

Филипо: Искаш да се затриеш в тази дупка?

Николо: В тази клоака?!

Филипо: Не усещаш ли как вони тук?!

Николо: Пепино, ти трябва да заминеш. Голямата сцена те зове!

Пепино: Стига! Стига!

Николо (На Филипо, отчаян.): Нали имаше внучка в Сицилия? Защо да не замине за Сицилия?

Филипо (Отпуска се на един стол, много уморен.): Не иска да се махне проклетникът!

Николо (Отпуска се и той на друг стол, уморен.): Един жалък мухльо си ти, Пепино. Един жалък мухльо!

Пепино (Много уморен.): Да, такъв съм. Какво да правя...

Дълга пауза.

Николо: Ще взема да се изпикая върху афиша ти, Пепино!

Пепино (Със затворени очи.): А аз върху вестника ти!

Филипо (Със затворени очи, опрян до стената.): Хи-хи-хи!

Николо (Като насън, към Филипо.): Откъде знае той за моя вестник?

Пепино: Млъкни най-сетне!

Пепино (След пауза.): Ти, млъкни!

Николо (Със затворени очи, опрян до стената, на Филипо.): Какво да направя, за да млъкне?

Пауза.

Николо: Хм.

Дълга пауза.

Тримата стоят със затворени очи, опрени до стената.

Филипо (С променен израз.): Усещаш ли?

Николо: Какво?

Пепино: Аз усещам.

Николо (Възбуден.): Какво? Какво?

Филипо: Тиктакането.

Николо: Къде?

Филипо: Вътре.

Николо: Как?

Пауза.

Николо се опитва да чуе тиктакането през стената.

Пепино: Чува се точно тук, над мен.

Филипо: Не, по-нататък е.

Николо: Къде? Къде? (Отива до Филипо и се опитва да чуе оттам.): Нищо не чувам!

Пепино: Аз мисля, че вече минава шест.

Николо: Не се чува, нищо не се чува

Пепино: Аз мисля, че вече е седем. Възможно ли е вече да е седем?

Николо (Ядосан.): Може и да е осем. Възможно ли е вече да е осем?

Филипо: По дяволите! Кака така осем?!

Пепино: Добре. Щом не е осем, добре.

Николо (Сяда на стола си.): Няма как да е осем. Седем е.

Пепино: Добре, след като е седем е добре.

Филипо (Меко.): Не вярвам да е седем. Преди малко беше шест.

Пепино: Наистина ли? Било е шест? Сигурен ли си, че е било шест?

Филипо: Да, беше шест... Шест без нещо...

Николо (В транс.): Беше пет и нещо... Пет и нещо...

Пепино (Води разговора лукаво-монотонно.): Така ли мислиш?

Николо: Да... Беше пет и нещо...

Филипо: А, не! Не беше...

Николо (Като в сън.): Казвам ти: беше пет и нещо.

Филипо: Възможно е, но не съм убеден.

Пепино: Може и да е минало пет. Ако е минало, е лошо.

Николо: Защо пък да е лошо? Аз мисля, че не е толкова лошо. Възможно ли е да е лошо?

Пепино: Лошо е, че чакаме толкова дълго. Ако сега е пет, ще трябва да чакаме чак до седем.

Филипо (Решително.): Аз мисля, че е точно шест.

Пепино: Истината е, че може и да е пет, и да е шест, и да е седем.

Николо: Аз пък не мисля, че може да бъде и пет, и шест, и седем. Как е възможно това?

Пепино: Да, разбира се, не е възможно, но все пак, може...

Филипо (Със затворени очи, уморен.): Не е възможно. Как така ще е възможно?

Пепино: Може и да закъснеят.

Николо: Да, може малко да закъснеят, но не много. Малко да, може.

Пепино: Или да закъснеят много.

Филипо: Не, няма да закъснеят много.

Пепино: А може изобщо да не се появят.

Николо: Не вярвам, че няма да се появят.

Пепино: Аз пък мисля, че тези мизерници просто са решили да ни разиграват.

Филипо: Как така ще ни разиграват?

Пепино: А може би искат малко да се пошегуват.

Николо: Не, не вярвам, че искат да се шегуват тъкмо с нас.

Пепино: А аз не се ли шегувам сега с вас? Дори ви се подигравам!

Николо: Как?! Ти ни се подиграваш, така ли?!

От много далече се носи звукът на тромпет. Постепенно към него се присъединяват и други инструменти, сякаш засвирва цял оркестър, минаващ по улица пред очите на развеселени минувачи.

Пепино: Не усетихте ли как ви се подиграх сега?

Николо: Не.

Пепино: Добре, няма значение.

Николо (На Филипо.): Ти наистина ли ни се подигра?

Филипо: Шегува се.

Николо: Шегуваш ли се, Пепино?

Пепино: Шегувам се.

Николо: Добре. Ти си такъв... един...

Пепино: Да, истината е, че аз съм един... интригант.

Филипо: А, защо? Защо да си интригант, Пепино?

Пепино: Такъв съм си открай време. Един интригант. Такъв съм си отвътре.

Николо: То и аз не съм по-добър отвътре...

Филипо: А може би тези хора ни излъгаха. Не мислите ли, че ни излъгаха?

Николо: Сякаш чувам някаква музика. Не ви ли се струва, че се чува някаква музика?

Филипо: Откъде, по дяволите, да я чуя тази музика? Не се чува никаква музика!

Николо: Аз май чувам някакъв тромпет. Не ви ли се струва, че се чува тромпет?

Пепино: И аз чувам тромпет.

Николо: Да, не се ли чува тромпет? Да? Филипо, не се ли чува тромпет?

Филипо: Аз не чувам нищо. Не чувам абсолютно нищо. Как да се чува, след като аз не чувам абсолютно нищо?

Николо: За Бога, това е доста силна музика!

Пепино (Възбуден, става прав.): Да, знаете, тук минава цирк! Да, цирк!

Филипо: Как?! Цирк?! Откъде минава? Как така минава?! Цирк ли?!

Пепино (Щастлив като дете.): Цирк! Оттук минава цирк! Минава цирк!

Николо (Подскача от радост.): Минава цирк! Минава цирк! Цирк!

Филипо: Къде е? Къде е?

Николо: По главната улица! (Разкършва тялото си.) Отворете, по дяволите, тези прозорци! Ах, къде са тези проклети прозорци!

Филипо: Тук няма никакви прозорци!

Пепино: Как да няма? Как така? Нямало прозорци? Възможно ли е?

Николо (Бяга покрай стените.): Нямат! Нямат прозорци!

Пепино (И той бяга да търси прозорци. Музиката и аплодисментите отвън постепенно утихват.): Не е възможно! не е възможно!

Филипо (Пада на един стол, съкрушен.): Нямат! Тези тук нямат никакви прозорци!

Николо (Свлича се изтощен на пода.): Говеда!...

Край на първа част

ВТОРА ЧАСТ

Малко по-късно.

Николо, Филипо и Пепино са се оттеглили - всеки в различен ъгъл на помещението.

Николо: Филипо, помниш ли какъв оркестър имаше в цирк "Фернандо"?

Филипо: Да, помня.

Николо: Днес вече няма такива оркестри.

Филипо: Тромпетистът беше направо велик!

Пепино: Казваше се Фернандо.

Николо: Не, не се казваше Фернандо. Но сега не мога да си спомня името му.

Пепино: А на трапеца играеше Лола.

Николо: Тази Лола беше страхотна! Филипо, ти помниш ли Лола?

Филипо: Как да не я помня? Помня я. Беше много секси.

Николо (Замечтан.): И се казваше Лола...

Филипо: Да, беше страхотна... А помниш ли слона? Много умен слон беше. Вече няма такива. Толкова голямо и толкова умно животно. И добро. Сега слоновете са много лоши.

Николо: А дресьорът?!... Само какъв мъж беше дресьорът!

Пепино: Да, казваше се Фернандо.

Николо: Не, не се казваше Фернандо.

Пепино: Напротив, това бяха дресьорите Братя Фернандо. Четиримата Братя Фернандо.

Николо: Не бяха ли шест?

Пепино: Не, бяха четирима. Най-добрите в цяла Италия.

Филипо: Спомняш ли си номера със столчето?

Николо: Какво столче?

Филипо: Със столчето! Със столчето!

Николо (Замисля се, после избухва в смях.): Със столчето ли? Ах, да, да! Пепино, спомняш ли си номера със столчето?!

Пепино (Избухва в смях.): Бу-бу-бум! Ха-ха-ха! Бу-бу-бум!

Филипо: Ами, номера с ръкавелите?!

Николо (Замисля се за миг.): С ръкавелите?!

Пепино (Спомня си и той.): Ха-ха! Да, да, знам го! Знам го! (Смее се до задушаване.)

Филипо (Смее се.): Хе-хе-хе! Ами с ютията?! Хе-хе-хе!

Пепино: Ба-ба-бам!

Николо (Бърше си сълзите.): И с банана... Когато бях с банана... Ба-на-на! (Смее се силно. Пада и става.)

Филипо (Тресе се от смях.): Ха-ха-ха!

Николо: Накрая се явяваше и ти и... буф!

Филипо (Надига се от мястото си.): И той, и той... пук... пук... пук... клаф! Клаф!

Тримата клоуни се смеят неудържимо, до припадък.

Николо: И когато се приближаваше до целта, аз, зад гърба ти, да, аз зад гърба ти... Цап! Цап!... Цап!

Пепино (През сълзи.): Цап! Цап! (Става и влиза в гротескната пантомима на спомените.) И аз... сякаш като ударен с мокър парцал...

Николо: И след това...

Пепино: Чакай! Аз идвах с шезлонга. И с един огромен чадър!

Филипо: Знаете ли, аз и сега нося чадър!

Пепино: Дай го тогава!

Филипо (Отваря куфара си.): Ето, ето, сега! А, ето го!

Николо (Отваря своя куфар, навежда се и след миг се изправя с червен клоунски нос и огромна надиплена клоунска яка.) Е, как е?!

Филипо (Смее се.): Ехе! Хе-хе!

Пепино: Това е вече работа!

Филипо: Хайде, започвай!

Николо: Не-е...

Филипо: Забрави ли го?

Николо: Не, нека да го покаже Пепо. Пепо, покажи го ти!

Пепино: Не, не мога, забравил съм го вече.

Николо: Забравил го! Не, не си го забравил! Започвай, хайде!

Пепино: Това беше твой номер, Николо.

Филипо: Хайде, Николо, покажи го!

Николо: Нямам бастун. Няма да стане сега.

Пепино: Аз имам бастун. Ще ти го дам.

Николо: Не, първо да го направи Филипо. Аз се появявах след Филипо.

Филипо: Не, след мен идваше Пепино.

Николо: Хайде, Пепино, направи оня номер с протезата!

Пепино: Не, първо вие, а след това аз.

Николо: Тогава нека Филипо да е пръв.

Филипо: Не искам да съм пръв. Винаги съм бил втори.

Николо: Не, така аз няма да играя!

Филипо: Добре! Когото преброя сега, той ще бъде пръв! (Започва да брои като в детска броилка.) Две петлета се скарали пред поповата врата, поп излязъл и им казал: "Иж-миж, ти жомиш!" Ти излезе пръв, Николо. Пепино е втори, а аз съм трети!

Николо: Не, не съм съгласен. Не е справедливо.

Филипо: Аз пък казвам, че е справедливо.

Пепино: Не, не е!

Филипо (Възбуден, като преди представление.): Готови! Започваме!

Пепино (Дръпва един стол и го премества до стола на Филипо. Двамата освобождават сценично пространство за Николо.) Хайде, Николо, започвай!

Николо: Добре, ще ви покажа сега номера с бастуна.

Филипо: Не с бастуна, той ми е омръзнал. Всеки друг номер, но не и този с бастуна.

Пепино: Покажи номера с рязането на дъски.

Филипо: Не, дай нещо ново. Този с дъските и много тъп. Друго!

Николо (Притеснен.): Не, нов номер няма да ви покажа, защото съм сигурен, че ще ми го откраднете!

Пепино: Николо, ти знаеш, че си единствен, неповторим. Никой не би могъл да ти открадне нещо!

Николо (Поласкан.): Да, така е.

Филипо (Възбуден.): Да не се бавим, хайде! (Оглежда се.) Да угасим ли светлината?

Николо (Решително.): Ще ви покажа нещо изключително.

Филипо: Да! Да!

Николо: Ще кажете, че няма да мога. Но аз ще успея. Ще видите, че ще го направя.

Филипо (Очарован.): Хайде!

Пепино: Разбира се, че можеш!

Николо: Да, запазете тишина.

Филипо: Хайде, започвай!

Николо: Все пак, ще има нужда от завеса. (Смъква си панталоните.) Това е добре обмислена работа... Да, една гола сцена и завеса... Нали?

Пепино: Страхотно!

Николо: Да, не е лесна работа... Гола сцена и завеса... Нали? (Съблича се и остава по бяла дреха, трико, подобно на онези, които обличат актьорите от пантомимата.) Така-а!

Филипо: Хайде!

Николо: Добре. Започвам. Това е сцената. Гола сцена, нали така?! (Отваря куфара си и бързо нацапва лицето си с бяла боя.) Сега аз ще заспя. (Ляга долу на пода.) Ясно е, че вече съм заспал, нали? Искам да кажа, че когато завесата, която сега липсва, се вдигне, аз ще съм заспал. Дълбоко, нали така?

Филипо: Да.

Пауза.

Николо демонстрира сън. Другите двама го гледат нетърпеливо.

Филипо: Хи-хи!

Пепино: Шшт!

Дълго мълчание.

Николо започва да се превива на пода.

Филипо (Тихо на Пепино.): Какво прави сега?

Пепино (Шепнешком.): Не виждаш ли?

Филипо: Какво?

Николо се хваща за корема, отваря очи, оглежда се наоколо с израз на болка.

Николо: Тихо! Тихо, казах!

Филипо: Да, добре.

Николо: Не, така не може! Тихо!

Филипо: Добре, разбрах!

Николо: Трябва да се концентрирам. Ясно ли е?

Филипо: Да.

Николо: Какво правих досега?

Филипо: Ами, спа.

Николо: И?

Филипо: Ами, спа и се събуди.

Николо: Събудих се от глад. Видя ли се, че се събудих от глад?

Филипо (На Пепино.): Видя ли се, че се е събудил от глад?

Пепино: От глад ли? Май не се видя.

Николо: Тихо! Сега ще се облека. (Симулира обличане.)

Пепино (Притеснен.): Николо, какво е това?

Николо (Симулира завързване на вратовръзка.): Пантомима е това, глупаци такива!

Филипо (Който очаква всеки повод за смях.): Ха-ха-ха!

Николо (Вбесен.): Защо се смееше, глупако?! Защо?!

Филипо: Защо да не се смея? Не е ли за смях?

Николо: По-нататък. Сега изкачвам стълби. (Симулира изкачване на стълби.) Колко етажа изкачих?

Филипо: Два.

Пепино: Три!

Николо: Сега пък се спъвам. (Имитира падане.) Стана ли?

Николо става от мястото на падането и се отърсва.

Филипо (Смее се пресилено.): Хи-хи-хи! (Става и тропа на място.) Да, така!

Николо: Сядай долу, глупако! Защо по дяволите, стана сега?!

Филипо: Добре, сядам.

Николо: Стой си на мястото!

Филипо: Добре, добре.

Николо: Сега отивам на пазар. (Имитира ходене.) Какво правя сега?

Пепино: Отиваш на пазар.

Николо: Това е ход на място. Много е трудно да имитираш ходене, при това на място. Виждате ли сега как го правя? Филипо, я се опитай и ти! Можеш ли? Малцина успяват да го направят така добре като мен. Сега спирам. (Спира се и се клати на всички страни.) Забелязва ли се, че около мен има голяма блъсканица? Да? Или не?

Филипо: Не.

Пепино: Не.

Николо: По дяволите! Ще го направя още веднъж. Ето и сега блъсканицата. На пазара. Вижда ли се, че е пазар? (Клати се, блъскан от невидими минувачи.) Много е трудно да се представи истинска блъсканица, особено на пазара. Малцина успяват да го направят като мен. Видяхте ли сега блъсканицата, а?

Филипо (Плачливо.): Не-е...

Николо (Уедрява жестовете си.): А сега?

Пепино: Не се вижда нищо. Абсолютно нищо...

Николо: Не може да бъде.

Филипо: Да, не се вижда.

Николо: Млъкни, Филипо!

Филипо: Добре, ще млъкна!

Николо: А сега, сега какво правя?

Филипо: Ами, не знам.

Николо (Яростно.): Погледни ме добре! Кажи, по дяволите, какво правя сега?!

Филипо (Объркан.): Не зная...

Николо (На Пепино, заплашително.): Какво правя сега аз, Пепо?!

Пепино: Ами, преобличаш се.

Николо (Отчаян.): Какво правя сега, кажи веднага! Какво?! Какво?! (Отчаян, повтаря движенията си.) Сега крада един пъпеш от пазара! Не се ли вижда?

Филипо (Тъжно.): Не...

Николо: Как да не се вижда? Пепино, кажи му ти. Сега крада един пъпеш от пазара. Как да не се вижда, че крада... един голям и хубав пъпеш от пазара? Ами, че то е ясно, като бял ден! Съвсем ясно се вижда...

Филипо (Тъжно.): Не, нищо не се вижда, приятелю...

Николо (Възбуден.): А сега бягам... Вижда ли се, че бягам? Ето, бягам, грабнал пъпеша... Ох, много трудно се бяга на място. Да, бягането на място е най-трудното нещо в пантомимата. Вижда ли се сега, че бягам на място?

Пепино (Великодушно.): Да, малко...

Филипо: Николо, я по-добре ни покажи как режеш дъски... Как работят дърводелците...

Николо (Изчерпан.): Не, това вече не може да се види... Ама вие, наистина ли не виждате нищо?! Я, по-смело, момчета, по-смело! Кажете сега: аз бягам или не бягам, с пъпеша, който откраднах от пазара?!

Филипо (Накрая се предава.): Да.

Николо: И те тичат подир мене.

Филипо: И те тичат подир тебе.

Николо: Ами, смей се сега, Филипо. Сега трябва да се смееш!

Филипо: Смея се, Николо, смея се...

Николо: Пепо, ти защо не се смееш?

Пепино: Как? Смея се, не се ли вижда, че се смея? Смея се! Ха-ха!

Николо: И те подир мене! (Ускорява движенията си.) Да, всички тичат подир мене! И искат да ме хванат!... Ах, ето че ме хванаха!... (Свлича се на пода.) Видяхте ли, че накрая ме хванаха?

Филипо (Силно отегчен.): Да, видяхме...

Николо: Нещастници! Говеда!

Пепино: Да, някакви простаци! Селяндури...

Николо: Да?! Вижда се, нали?! (Бие се гротескно.) Те направо ме смазват от бой. Вижда ли се сега как ме бият?!

Филипо: Стига... (Неспокоен.) Николо, стига, престани!

Николо (Ядосан.): Идиоти! Селяндури! (Продължава да се бие с невидимите си партньори от пазара.) Ах, тези мръсни селяндури направо ме размазаха! Виждате ли ги, а?!

Пепино: Да, виждаме ги.

Филипо (Тържествуващ.): Вече си отидоха! Край! Свърши! Вече си отидоха, Николо! Убиха те и вече си отидоха! Стига, Николо!

Николо: А, не! Още не!

Филипо: Но ти си мъртъв! Много ясно се вижда, че си съвсем мъртъв.

Пепино: Да, Николо, съвсем си мъртъв. Престани вече!

Филипо: Браво, Николо, когато си мъртъв, си направо страхотен! Ненадминат! Истински артист!

Николо: Не, не съм мъртъв! Не съм мъртъв! Още съм жив!

Филипо: Тогава защо си отидоха?

Николо: Вие тъкмо това не разбрахте? Защо си отидоха, а?!

Филипо: Няма значение защо са си отишли. Важното е, че вече си отидоха...

Николо: Но защо? Защо? Това е уловката. Ще го направя още веднъж. (Повтаря набързо всички движения.) Е? (Дълга пауза.) Заради дъжда си отидоха, глупаци такива!

Филипо: Какво?!

Пепино: Защо?!

Николо (Задъхан.): Не видяхте ли какъв страшен дъжд се изсипа?

Филипо: Не.

Николо: Нима не усетихте дъжда? Проливния дъжд?! Моля... (Повтаря движенията си отново.) А аз останах през цялото време отдолу, под този дъжд...

Пепино: Да, видя се, че си отдолу...

Николо: Но ако не беше заваляло така силно, сигурно щяха наистина да ме убият... Кажете, не е ли хубав този номер?

Пепино: Да, хубав е.

Николо: Дъждът ме спаси. Нали? Дъждът чисто и просто ме спаси. Това е!

Николо: Сега ще се прибера у дома... Изкачвам се, вече се изкачвам... Четири етажа... не два или три... Лягам си... Ах, целият съм вир-вода. Лягам си в леглото мокър. Много е трудно, когато си вир-вода. Много е трудно да се играе така, когато си вир-вода... (Избърсва потта си с хавлиена кърпа, която изважда от куфара.) Е, кажете ми сега, ама съвсем честно, нали ви взех ума, а?!

Филипо: Хм.

Николо: Този мой номер е направо супер! Винаги ми е носил голям успех. Винаги! Кажи, Пепино, как беше? Не е ли супер? Ами това с дъжда, а?! Цялата работа, братлета, е в дъжда, когато представям дъжда, нали?

Пепино: Мда...

Николо: Аз мисля, че това е страхотен номер и винаги ще има огромен успех, нали?

Филипо: Сега ще ви покажа и аз един номер. С черна кутия.

Николо: Да, и аз от десет години го правя... Винаги с огромен успех.

Филипо: Ще кажете, че не е истина... Седни сега, Николо.

Николо (Сяда.): Да, да... Пепо, признай, че не очакваше такъв страхотен номер, нали?!

Филипо: Сега замълчи за малко, моля те!

Пепино: Замълчи, Филипо!

Филипо: Жалко, че сега не е тъмно. Когато е тъмно, се получава много по-добре. (Отваря си куфара.) Това е! Да, черна кутия. Черна отвън, черна и отвътре. Затова се нарича черна кутия. (Филипо сяда на пода, на известно разстояние от другите двама.) Това е всичко, братлета. Кутията, както виждате, е черна, но има дупки. На капака те, разбира се, не се виждат... Нали, не се виждат? Не се виждат, просто защото са черни. Ха-ха! Сега аз слагам вътре балони. Та-ка! Сложих балоните. Вижда ли се нещо? Не, нищо не се вижда. (Изважда връзка ненадути балони и ги хвърля в черната кутия. Затваря капака и изтичва да седне на един стол, близо до Николо и Пепино.) Така-а. (Пауза. Очакване.) Най-обикновени балони, нали? Видяхте ги вече, нали?

Николо: Добре, видяхме ги. И какво ще стане?

Пауза. Тримата клоуни гледат съсредоточено черната кутия.

Филипо (Възбуден.): Веднага, веднага започна!

Николо: Нищо не разбирам.

Филипо (Трескаво.): Почакай! Ще видиш. (На Пепино.) Пепо, ти виждал ли си подобно нещо? (Целува го, възбуден.) Кълна се, че не си виждал! Да, сега ще го видите! Ей, сега! Проста работа!

Николо: По-добре ми кажи.

Филипо (Крайно възбуден.): Това не може да се разкаже. Хе-хе! Идва! Идва! Сега!

Николо: Какво? Кой идва? Кой?

Филипо: Виж го! Ето, виж го!

Пепино: Не може да бъде!

Филипо: Започна! Ето!

Николо: Какво започна? Какво?

От единия от отворите на кутията излиза балон, който постепенно се пълни с въздух.

Пепино: Хо-хо!

Николо: Ама, как стана? Как стана?

Филипо: Не виждаш ли? Излезе сам!

Пепино (Припада от смях.): Фантастично! Направо невероятно!

Филипо: Как? Как? Не може да бъде!

Николо (Накрая, видял вече по-ясно, реагира като дете.): Ах, балона! Балона! Урааа!

Филипо: Е! Какво?

Балонът вече се е напълнил изцяло с въздух. След малко се пуква и пада на пода.

Николо: Ах, по дяволите!

Филипо: Казах ли ви, че моят номер е направо жесток?

Пепино (Смее се.): Гръмотевичен!

Филипо: Ето, още излизат. Още балони.

Втори балон излиза от кутията и започва да се пълни с въздух. След него и трети. Клоуните са в екстаз.

Николо (Смее се силно.): Колко са? Колко са?

Филипо: Много! Много!

Николо: Още! Още!

Филипо: Да! Да!

Николо (Посочва с пръст.): Ето го! Ето го! (Хваща се за корема.) О, не, не може да бъде!

Филипо: Още! И още!

Пепино (Задушава се от смях.): Ах, вече не мога... Ще се пръсна...

Филипо: Това е номерът на века! Истинско изкуство!

Пепино (Смее се безпаметно.): Умирам! Ах, умирам! Не мога повече!

Николо (Качва се на един стол и подскача.): Сякаш, сякаш...

Филипо (Задавя се от смях.): Нали? Нали?

От кутията вече са излезли много балони. Пукат се с шум.

Смехът на тримата клоуни е силен и висок - стига връхната си точка.

Пепино: Не, не може да бъде! Не може да бъде!

Филипо: Както виждаш, може...

Николо: Как се пълнят по дяволите?!

Филипо: Виж и този! Ето, още един! И още... Нямат край...

Пепино: Ах, прилоша ми, направо ми прилоша... Ах, Филипо...

Николо: Това е върхът!

Пепино: Ах, задушавам се... Лошо ми е... Филипо, затвори, затвори тази проклета кутия!

Филипо (Гордо, на Николо.): Видя ли? Видя ли? Аз съм най-добрият!

Пепино: Ах! Ах! Куфарът ми! Къде ми е куфарът?!

Филипо (Тресе се от смях.): Изкуство! Да, това е изкуство! Истинско изкуство!

Пепино (Трепери.): Куфарът?! Николо, къде ми е куфарът? Филипо, умирам!

Николо (Спира да се смее, на Филипо.): Какво казва той?

Филипо (Навежда се към Пепино.): Какво каза, Пепино?

Пепино: Куфарът!... Хапчето ми!

Филипо (На Николо.): Какво му стана? Какво ти е, Пепино?

Пепино (Все по-анемично.): Хапчето ми, чу ли, там, в куфара!

Николо: Иска си куфара!

Филипо (Леко разтревожен.): Да му донеса ли куфара?

Николо: Иска си куфара!

Филипо (Приближава се до Пепино.): Боли ли те нещо, Пепо? Кажи какво те боли?

Пепино (Едва диша, хърка силно.): Въздух!... Хапчето ми...

Николо (Плачливо на Филипо.): Какво му е? Какво иска?

Филипо (Паникьосан.): Хапчето! Бързо му донеси хапчето!

Николо: Какво хапче? Откъде да му намеря сега хапче? (Навежда се към Пепино.) Пепо, кажи, какво хапче? (На Филипо.) Филипо, не стой така, направи нещо!

Филипо: Хапчето е в куфара му, бързо! Хайде!

Николо: Ах, да, да... (Изтичва до куфара на Пепино, спъва се в балоните, които непрестанно излизат от черната кутия.) Къде е? Да, сега...

Филипо (Изважда бутилка алкохол.): Дръпни една глътка, Пепо, пийни си малко.

Пепино (Почти припаднал в ръцете на Филипо, стене от болка.): Възд... Възд...

Филипо (Отчаян, на Николо.): Какво, по дяволите, правиш там?

Николо: Намерих го! (Отваря куфара и го обръща. От него падат безброй предмети от реквизита на актьора и се изсипват на пода. Николо започва да ги събира.) Да, но не виждам никакво хапче. Не мога да го намеря...

Филипо: Виж по-добре, трябва да има...

Николо (Рови из вещите на Пепино, просълзен.): Няма го... Къде ли е?

Филипо (Отказал се е да даде от алкохола на Пепино.): Вода! Да, вода! Трябва му вода!

Николо (Трескаво.): Откъде!

Филипо (Плесва леко Пепино.): Пепо! Какво ти става, Пепо? Събуди се! Хайде, говори! Какво ти става, приятелю! Говори, моля те! (На Николо.) Виж там онези шишенца! Какво има в шишенцата?!?

Николо (Отваря няколко шишенца и ги мирише.): Не знам... Хм... Не мога да определя какво е... (Става рязко.) Ще отида да попитам някого... (Хуква към вратата.)

Филипо (Яростно.): Стой! Къде хукна?! (Николо замръзва на мястото си.) Идиот, защо бягаш?! Сам ли искаш да ме оставиш?!

Николо: Какво да направя? Кажи, какво да направя?

Филипо (Удря силна плесница на Пепино.): Пепо! Пепо! Чуваш ли ме? Пепо?! Ставай, Пепо! Не ме ли чуваш?! (Разкопчава ризата на Пепино.) По-добре ли е така?! Кажи ми, моля те, Пепо, кажи нещо, говори, не ни измъчвай! Моля те, Пепо! (Отчаян, почти крещи.) Пепино, какво ти е?! (На Николо, отчаян.) Господи, той ще умре!

Николо: Как така ще умре?! Как?! Защо?! Не, не може да умре!

Филипо: Не го ли чуваш как хърка?

Николо (В паника.): Как хърка? Не, не може да умре! Не... не! (Коленичи пред Пепино и започва да го разтърсва с всички сили.) Пепо! Събуди се, Пепо!... Пепино, хайде, момчето ми, стани, моля ти се! Хайде, миличък, не прави така!... (На Филипо.) Да му направим сега вятър! (Започва да му вее с ръка.)

Филипо: Трябва да отворим прозореца! Откога казвам, че трябва да отворим този проклет прозорец! Господи, той съвсем ще се задуши! Ето, изобщо не се диша! Тичай да отвориш прозореца, Николо! Не стой така като пън!

Николо (Тръгва слепешком край стената, препъва се в столовете, куфарите, балоните, които не престават да излизат от кутията.): Къде? Къде е прозорецът? Тук е кутията!

Филипо: Остави кутията на мира!

Николо: Къде е прозорецът? Покажи ми го!

Филипо: Ела тук! Хвани го от тази страна.

Двамата се опитват да изправят на крака Пепино.

Николо: Не мога. Не става.

Филипо: Хвани го по-здраво и го тегли.

Николо (Отдръпва се.): Не мога. Имам херния. Не мога.

Филипо (Вдига ръце нагоре.): Господи, той умира! Помогни му, Господи!

Николо: Може да е епилептик.

Филипо (Наведен над Пепино, който от време на време силно прохърква.): Пепо, ти епилептик ли си? Отговори, Пепо!

Николо (Просветлен.): Сърцето! Да, виж дали бие!

Филипо (Опитва се да го чуе.): Не знам... Не вярвам...

Николо: Не го ли чуваш? Нищо ли не чуваш? Дай на мене! (Опитва се да чуе сърцето на Пепино.) Да, май че бие...

Филипо: Дяволска работа!

Николо: Филипо, ти си виновен! Заради твоята кутия! Да, заради твоята тъпа кутия!

Филипо (Заплашително.): Млъкни! Затвори сега гадната си уста!

Николо: Няма да млъкна! Ти го уби! А сега направи нещо! Какво чакаш?!

Филипо хваща ръцете на Пепино и започва да прави несръчни движения, при това доста хаотични, напомнящи за реанимация.

Филипо: Хайде! Хайде, ставай, момче! Ставай, моля те!

Николо: Какво правиш? Защо правиш това?

Филипо: За да диша по-лесно. Хвани го сега за корема.

Николо: Не, не така. Трябва да му сложиш нещо под главата.

Филипо: Добре, ти защо не му сложиш нещо?

Николо (Слага куфара под главата на Пепино.): Раздвижи ли се?

Филипо (Раздвижва енергично ръцете на Пепино.): Не знам... (Отчаян, на Николо.) Николо, не стой така, че ще те убия!

Николо: Аз не стоя... Откъде виждаш, че стоя? И не се прави така... Не, не така...

Филипо: А как?

Николо: Не видя ли как го направиха във "Фернандо"?

Филипо: Във "Фернандо" ли? Кога?

Николо: Когато Лола падна от трапеца. Прави се уста в уста.

Филипо: Но това беше преди тринайсет години.

Николо: И сега се прави така. Аз ти го казвам. Уста в уста. Как мислиш, че се прави? Само така. Няма друг начин.

Филипо: Добре, тогава. Направи го уста в уста!

Николо (Тъжно.): Не мога... Не мисля, че ще мога...

Филипо (Надига се заплашително.): Направи го! Направи го веднага, иначе ще ти откъсна главата! Направи го, защото ще те убия! Чу ли?!

Николо: Не знам... Не мога... Господи! Не мога... Разбери, не мога!... Гнус ме е...

Филипо: Идиот, не виждаш ли, че човекът умира? Гнус те е! Така ли?! (Ритва го.) Глупак! Идиот! Направи го, веднага!

Николо: Добре! Добре! Сега, веднага! (Навежда се и започва да прави дишане уста в уста на Пепино. След няколко опита се надига треперещ.) Не, не мога... За Бога... (Изплюва се и забива главата си в отворения куфар, готов да повърне.)

Филипо: Тъпак! Кретен! Идиот! (Навежда се над Пепино и започва той да прави изкуствено дишане уста в уста. От време на време се изплюва, избърсва устните си.) Ела тук, Николо! Ела веднага! Ела да чуеш сърцето му дали бие!

Николо (Пълзи на четири крака, тежко въздиша, пристига.): Идвам, идвам, сега, сега...

Филипо: Май че диша... Да, май че диша...

Николо (Слуша сърцето на Пепино.): Диша! Слава на тебе, Господи! Диша! Да, диша...

Филипо: Нали? (Продължава дишането уста в уста.) Диша, нали?!

Николо: Да, да! Дявол да го вземе, наистина диша!... Пепо, събуди се!

Филипо: Спасих го, Господи! Слава Богу! Николо, спасих го! Той е жив! Нашият Пепино е жив! Нали е жив, Николо!

Николо: Жив е старият дявол, жив е!

Филипо (Слуша сърцето на Пепино.): Да, чува се! Ето, бие! Чува се!

Николо: Дай и аз да чуя!... Да, чува се! Чува се!

Филипо (Силно развълнуван, прегръща Николо.): Спасихме го, Николо, спасихме го!... (Щастлив смях на Николо и Филипо.) Жив е Пепино, жив е!

Николо (Трескаво, силно развълнуван.): Диша! Бие!

Двамата се прегръщат дълго и силно.

Пепино (Отваря очи, поглежда двамата и започва да се смее силно и подигравателно.): Хе-хе-хе... Хе-хе-хе... Хе-хе-хе...

Николо (Продължава в същия дух.): Да, той диша, ето: вече се смее! Слава на тебе, Господи! Слава на тебе! Той е жив! Нашият Пепино е жив! Оцеля!

Филипо: Вече се смее?!

Николо: Да, смее се! Наистина се смее!

Пепино: Хе-хе-хе... Хе-хе-хе... Хе-хе-хе...

Филипо (Недоверчиво.): Чак се смее? Вече?!

Пепино (Смее се все по-силно, с огромно удоволствие, подигравателно, отваря отново очи, отново ги поглежда, отново избухва в смях, хваща се за корема, хили се, колкото силите му държат.): О-хо-хо! О-хо-хо! О-хо-хо!

Филипо (Недоумяващ.): Какво ти е, Пепино?

Пепино: Хе-хе-хе... Хе-хе-хе... Двама глупаци! Хе-хе-хе... Хе-хе-хе...

Филипо (Гледа го заплашително.): Защо се смееш, Пепино?

Николо (Не може да разбере какво става и гледа ту към единия, ту към другия.): Той луд ли е?

Пепино (През смеха си.): Измамих ли ви, глупаци?! Видяхте ли, че ви измамих?! Колко сте били загубени!

Филипо гледа втрещен от казаното.

Пепино: Показах ви на какво съм способен... Да, видяхте ли на какво съм способен?! Глупаци! Тъпи селяндури!

Филипо (На Николо, който е онемял от изумление, посочва към Пепино.): Той ни показа на какво е способен...

Николо: Какво? Какво?

Филипо (На Пепино.): Кажи го още веднъж, Пепино. Кажи, какво ни показа?

Пепино (Силно развеселен.): Изкуство! Истинско изкуство ви показах, глупаци такива! Да, хванахте се! Показах ви сега какво е това истинско изкуство, защото вие въобще не го знаете. Дори и не сте чували какво е това изкуство!

Филипо: Това изкуство ли беше, Пепино?

Пепино: Да, изкуство. Актьорско изкуство. Изкуството на големия актьор! Истинско изкуство! А вие, двамата глупаци, веднага се хванахте!

Николо: Значи се преструваше? През цялото време?!

Пепино (Смее се силно и звучно.): Ха-ха-ха! Боже, само какви глупаци сте били и двамата! Истински кретени! Какво знаете вие? Какво разбирате? Нали искахте нещо интересно? Нещо истинско? Хайде, сега защо не ръкопляскате? На истинското изкуство се ръкопляска, нали?! Кажете, не ви ли забих направо в земята? Боже, какви глупаци! Ха-ха-ха! Все пак, аз съм най-добрият! Това трябва да си го запишете ей тук, на тъпите си чела! (Смее се силно.) Ха-ха-ха... Ха-ха-ха...

Николо (Плачливо, на Филипо.): Филипо, какво е това? Какво става?

Филипо: Каквото виждаш, Николо.

Николо (Тъжен, засрамен.): Пепо, какво е това?

Пепино: Не го ли видя?

Николо (На Пепино.): Дръпни се от моя куфар!... Аз си отивам!

Пепино: Да си бяхте измили зъбите с Филипо, Николо... Направо щяхте да ме отровите с гадния си дъх! Боже, колко сте мръсни! И прости! (Смее се.) Ха-ха-ха... Ха-ха-ха...

Николо: Млъкни, Пепино!

Филипо: Млъкни!

Пепино (Продължава да се смее.): "Диша"... "Не диша"... "Уста в уста"... "Господи, спаси го!"... Ха-ха-ха... Ха-ха-ха... Какви глупаци?! Ха-ха-ха...

Николо: Млъкни!

Пепино: Двама глупаци! Боже, само какви кретени! Ха-ха-ха...

Филипо: Пепино, стига, млъкни!

Николо: Филипо, аз си отивам.

Пепино: Върви си, глупако! И двамата си вървете! Разкарайте се оттук! Не виждате ли, че за нищо не ставате! Толкова сте глупави! Некадърници!

Николо (Вбесен, удря Пепино с куфара си.): Млъкни, Пепино! Стига вече!

Пепино: Хо-хо-хо!... Хо-хо-хо!

Филипо (Ритва Пепино.): Веднага млъкни! Нещастник!

Пепино: Двама тъпаци! За нищо не ви бива, некадърници! Ха-ха-ха...

Николо: Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Филипо: Млъкни, нещастнико! Веднага млъкни!

Николо: Млъкни, веднага млъкни!

Пепино: Двама кретени! Какво разбирате вие от изкуство, тъпаци! Ха-ха-ха!

Филипо: Свиня! Дърта миризлива свиня! Ще те науча аз! (Ритва го.)

Николо (Започва да удря Пепино.): Филипо, той ни се подигра! Жестоко ни се подигра!

Пепино: Да, най-сетне разбра, глупако! И двамата сте кретени!

Филипо: Престани! Млъкни! (Удря го по-силно.) Млъкни, животно! Дърта мръсна свиня! Направо ще те усмъртя!

Пепино: Как ви измамих, идиоти!

Постепенно смехът на Пепино се превръща в хъркане, като в предната сцена.

Той закрива главата си с ръце, свлича се на пода, отчаяно се мъчи да се защити от ударите и ритниците на Филипо и Николо.

Николо (Започва да бие Пепино много силно.): Млъкни, дърта свиня!

Пепино пада безчувствен на пода.

Филипо: Ще те накарам да млъкнеш!

Николо (В паника.): Филипо, виж, той вече не мърда. Какво му стана, Филипо?!

Филипо: Хайде, Пепо, стани, не се преструвай! Стани!

Николо: Пепо, Пепино, моля те, стига си правил театър! Стани сега, стани, моля те, стани, за Бога...

Филипо: Край! Вече не мърда! Умря!

Николо: Какво ще правим сега, Филипо? Кажи? Много ме е страх!

Филипо: Какво?! Ще бягаме! Хайде!

Николо: Откъде, Филипо?

Филипо: Оттук, от тази страна е изходът, нещастник!

Николо: Откъде?! Откъде?!

Филипо: Оттук, откъдето влезе, глупако! Хайде! Бързо!

Край

© Матей Вишниек
© Огнян Стамболиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2012, № 7 (152)