МАГИЧЕСКАТА ПЛАНИНА

Лудвиг Тик

web | Вълшебният свят на романтизма

---

Лудвиг Тик (1773-1853) е един от най-видните представители на ранния немски романтизъм. В цялото му творчество е залегнала художествената концепция за връзката между природата и човека, между природата и изкуството, като последната цел е тяхното приравняване. Според Тик, чрез творческите заложби на фантазията се разкриват аспекти от действителността, които иначе остават скрити за рационалното мислене. Трансцендентното състояние е за него прекрачване границите на действителността и навлизане в света на необикновеното, като това често води до загубване на връзката с реалния свят и до пълно обезумяване. Ето какво споделя самият писател за творчеството си: "Мисля да поставя начало на този вид писане, който полага необикновените неща във всекидневни условия". Приказката "Магическата планина" е от ранния творчески период на писателя и е включена в цикъла "Фантазус" (1812-1816). Чрез виртуозната игра на фантазията майсторът на художествената приказка всъщност изгражда една защитна стена и дава отпор на действителността. Вникването в дълбините на собственото Аз, спотаеният в него страх, душевна несигурност и тревога се поемат от природата и отъждествяват с нея. Придобила демонични черти, тя не е вече приятел на човека, а негов враг и заплаха. Тук приказната новела разкрива другото лице на романтизма и това е черната романтика.

Преживяното като насън, но възприемано като реалност, се преплита с всекидневното, с представите за един спокоен, изпълнен с благословен труд семеен живот. Младият Кристиан, объркан и заблуден в своите неосъществени желания, попада във фантастична обстановка: стигнал до върха на Магическата планина, пред вътрешния му взор се разкриват прекрасни картини и невероятни сцени. В плен на измамливи химери и вълшебни образи, Кристиан е потресен до дъното на душата си и подсъзнателно съхранява в себе си преживяното. Отсега нататък съществуванието му протича сякаш в два свята - единият, външният, и другият, привидно истинският, към който той в душата си се стреми. Не след дълго обаче се връща към нормалния живот и създава щастливо семейство. Минават години, ала Кристиан не успява да устои на мощната съблазън - да се върне на Магическата планина и да намери съкровищата, които тя крие. Подвластен на безумната си идея, един ден тръгва да я търси. Отново минават години, той се завръща в дома си, ала с помрачен разум. Загубил душевното си равновесие, Кристиан става жертва на демоничните сили, които бушуват в него, и на опустошителната страст към златото и красотата.

---

В сърцето на планината край един птицелов седеше унесен в мисли млад ловец, а в тишината наоколо отекваше шумоленето на потоците и гората. Той размишляваше върху съдбата си, за това, че толкова млад бе напуснал баща и майка, любимия си роден край и всички приятели на село. За да избяга от еднообразието на делника, потърси чужда среда, но когато се видя в тази долина, заловил се с подобна работа, учудено се огледа. По небето се движеха големи облаци и се скриваха зад планинските върхове, от храстите се чуваше песента на птиците и ехото им отговаряше. Той бавно заслиза по склона и приседна край един поток, който пенливо ромолеше над издадените скали. Заслуша се в игривата мелодия на водата и му се стори, че вълните с неразбираеми думи му шептят хиляди тъй важни неща и сърцето му се натъжи, че не разбира речта им. Огледа се пак, но сега вече се почувства радостен и щастлив. Отново усети прилив на сила и високо запя ловджийска песен:

Юноша из планините
е заскитал жадно пак
ловно щастие да изпита...
Где трофеите са скрити
в тоя жив, зелен шубрак?

В самотата му красива
верни кучета ръмжат.
Горски рогове игриви
стряскат канарите диви...
О, изпълнен с дързост път!

Родни са му тия бездни,
с поздрав кимат дървеса.
Нощ прохладна и беззвездна -
где ли плячката изчезна?
И кръстосва той леса.

Селянинът - да се труди!
За моряка - морска дал!
Ах, през утрините чудни
всеки стрък в тревите будни
от роса е натежал.

Който ловна страст изпита,
от Диана запленен
ще се скита и ще пита:
Где богинята е скрита?...
И ловец ще е блажен!

Докато пееше, слънцето бе слязло по-ниско и големи сенки се стелеха над тясната долина. Прохладен здрач обгръщаше земята и единствено сиянието на залеза едва докосваше върховете на дърветата и облите планински купени. Все по-дълбоко униние обземаше Кристиан; не му се искаше да се върне при птицелова, но не искаше да остава и тук. Почувства се много самотен и сега го изпълни силен копнеж да бъде сред хора. Мечтаеше си при него да са старите бащини книги, които не бяха го привличали никога, колкото и баща му да го бе подтиквал да ги чете. През ума му минаваха случки от детството, игрите с младежите на село, другарчетата от детинство, училището, което тъй много му досаждаше... И той страстно пожела да се върне в тази среда, напусната доброволно, за да потърси щастието в непознати местности, сред чужди хора, с нови занимания. Мракът се сгъсти още, потокът заромоли по-ясно, нощните птици полетяха по своите неведоми пътища, а момъкът продължаваше да седи, недоволен и вглъбен в себе си. Доплака му се и сякаш не можеше да реши какво да стори. Несъзнателно той отскубна подал се над земята корен и изплашен, чу внезапно глухо стенание, което жалостиво се разнесе в дълбините и заглъхна тъжно някъде далеч. Този звук го прониза до дъното на душата, развълнува го, сякаш неволно бе докоснал болезнена рана, от която природата, умирайки, се разделяше със света. Той скочи и побягна, защото някога беше слушал за особения вълшебен корен, който, изтръгнеш ли го, издавал толкова сърцераздирателни, жалостиви звуци, че от стенанията му човек можело да полудее. Когато понечи да тръгне, видя зад себе си застанал непознат човек, който го погледна приветливо и го попита накъде се е запътил. Наистина Кристиан беше пожелал да има компания, но въпреки това се стресна от тази дружелюбност.

- Закъде бързате? - попита отново непознатият.

Младият ловец се опита да събере мислите си и разказа как самотата внезапно му се сторила тъй страшна, че насмалко да побегне, а ето и вечерта била толкова мрачна, зелените горски сенки - тъй тъжни, потокът високо нареждал своите жалби, а облаците по небето отнасяли копнежа му отвъд планините.

- Вие сте още много млад - отвърна непознатият - и нямате сили да понесете безпощадната тежест на самотата. Аз ще ви придружа, защото на една миля околовръст няма да срещнете ни къща, ни село. По пътя ние ще можем да разговаряме за различни неща и постепенно тъжните ви мисли ще изчезнат. След час ще изплува месецът зад планините и светлината му ще просветли и вашата душа.

Тръгнаха и скоро младежът вече имаше чувството, че до него върви някой стар познат.

- Как попаднахте в тия планини? - запита го непознатият. - Ако съдя по говора ви, не сте тукашен.

- Ах, за това може да се говори много - отвърна младежът - и въпреки това не заслужава да го разказвам. Сякаш някаква чужда сила ме изтръгна от кръга на моите родители и роднини и аз не бях вече господар на себе си. Както хванатата в мрежа птица напразно се съпротивлява, така и душата ми бе оплетена в чудновати представи и желания. Ние живеехме далеч оттук, в една долина, около която не се виждаше нито планина, нито дори възвишение - само няколко дървета красяха зелената шир, затова пък догде стигаше погледът се простираха ливади, плодородни ниви и градини, голяма река като всевластен дух се виеше и блестеше край поля и лъки. Баща ми беше градинар в замъка и имаше желание да подготви и мен за подобна дейност. Обичаше повече от всичко на света растенията и цветята и можеше дни наред неуморно да се занимава с отглеждането и поддържането им. Дори твърдеше, че умее едва ли не да разговаря с тях и така да проучва техния растеж и цъфтене, както и различния им строеж и шарки по листата. Градинарската работа ме отблъскваше толкова повече, колкото баща ми ме увещаваше или дори със заплахи се опитваше да ми я наложи. Исках да стана рибар, направих опит, само че животът край водата също не ми прилегна и тогава ме дадоха в града да уча за търговец, но и оттам скоро се завърнах в бащиния дом. Веднъж чух баща си да разказва за планините, които бе пребродил на младини, за подземни рудници и рудничари, за ловджии и ловуване и внезапно в мен се пробуди неутолим копнеж, чувството, че най-сетне съм открил отредения ми начин на живот. Дни и нощи мислех непрестанно и си представях високи планини, бездни и елови гори. С въображението си издигах огромни канари, сякаш чувах пукотевицата на лова, роговете, кучешкия лай и крясъка на дивеча. Всичките ми сънища бяха изпълнени с тия представи, които не ми даваха покой... Равнината, замъкът, малката заградена бащина градина с подредените цветни лехи, тясното жилище, широкото небе, простряло се тъжно наоколо, необгърнало нито едно възвишение, нито една величествена планина, всичко ме натъжаваше още повече, ставаше ми по-омразно. Струваше ми се, че около мен хората живеят в окайващо невежество и че всички щяха да мислят и да усещат като мен, ако поне веднъж можеха да проумеят цялата си нищета. Продължих да бродя така, докато една сутрин реших да напусна завинаги бащиния си дом. Бях открил в една книга сведения за съседната висока планина, както и скици на някои местности и по тях набелязах пътя си. Бе ранна пролет и на душата ми бе радостно и леко. Бързах, за да напусна час по-скоро равнината, и една вечер видях да се издигат в далечината тъмните очертания на планината. В странноприемницата почти не мигнах, толкова бях нетърпелив да стъпи кракът ми в местността, която приемах за мое родно място, така че в ранни зори тръгнах на път. Още следобед се намерих в подножието на тъй страстно обичаната от мен планина и закрачих като опиянен. Подир малко спрях, обърнах поглед назад и се прехласнах от тъй чуждата и все пак толкова позната обстановка. Скоро равнината зад мен се изгуби, насреща ми забълбукаха горски потоци, буки и дъбове, полюшкайки клони, прошумяваха по стръмните скатове надолу. Пътят ми минаваше край шеметни пропасти, в далечината величествено се издигаха високи сини планини. За мен се откри един нов свят, на който не можех да се наситя. След няколко дни, прекосил вече по-голямата част от планината, стигнах при един стар лесничей, който склони на настойчивите ми молби да ме обучи в изкуството на лова. От три месеца съм при него на служба. Приех местността, в която отседнах, като мое царство. Опознах всяка скала, всяка планинска клисура. Когато рано сутрин поемахме към гората, когато сечахме дървета в леса, когато упражнявах в стрелба окото и пушката си и учех верните си другари - кучетата, на различни похвати, се чувствах извънредно щастлив. От осем дни съм вече тук горе, при птицелова, сред безкрайната планинска самота, но тази вечер ми стана тъй тъжно, както никога през живота ми. Почувствах се безвъзвратно обречен и злочест, а от това мрачно настроение не мога да се отърся и досега.

Непознатият бе слушал внимателно, докато двамата вървяха през един тъмен горски проход. Сега излязоха на открито и меката светлина на месеца, извисил роговете си над планинския връх, ги посрещна дружелюбно. Пред тях, в причудливи форми и в множество отделни масиви, които бледото сияние загадъчно обединяваше в едно, се разстилаше непристъпна планината, а в дъното - стръмен връх, на който сред бялата светлина зловещо стърчаха очертанията на обвеяни от бурите древни руини.

- Нашият път се разделя тук - каза непознатият. - Аз ще сляза ей в тази пропаст. Моето жилище е при онази стара шахта. Мой съсед е рудата, през нощта планинските реки ми разказват вълшебни приказки, само че там ти не можеш да ме последваш. Обаче погледни отсреща магическата планина с нейните отвесни каменни стени, колко красиво и примамливо поглеждат към нас старите скали! Никога ли не си бил там?

- Никога - рече младият Кристиян. - Веднъж само чух старият лесничей да разказва необикновени неща за тази планина, които имах благоразумието веднага да забравя. Ала си спомням, че нея вечер ми стана страшно на душата. Бих искал да изкача някога този връх, защото светлините там навярно са най-красиви, тревата - сочна и зелена, светът наоколо - твърде особен, а може да се случи да се натъкна там горе на някои чудеса от стари времена.

- Навярно е така - продума непознатият. - Онзи, който умее да търси, чието сърце се чувства изцяло привлечено, намира там отколешни приятели и чудеса, всичко, което най-пламенно желае.

С тия думи непознатият бързо се спусна надолу, без да се сбогува със спътника си. Скоро се изгуби в гъстия храсталак, а след малко заглъхнаха и стъпките му. Младият ловец не се учуди, а удвои крачки към магическата планина - всичко го зовеше натам, сякаш звездите грееха и сочеха натам, месецът чертаеше светъл друм към развалините, ефирни облаци се носеха нагоре, а водите и шумящите гори му шепнеха от дълбините и му вдъхваха смелост. Крачките му бяха окрилени, сърцето му тупкаше, цялото му същество бе завладяно от буйна радост, която се превръщаше едва ли не в страх. Проникна в места, където никога не бе стъпвал, скалите ставаха по-стръмни, зеленината се изгуби, голите каменисти откоси сякаш го зовяха с гневни гласове, а самотният, стенещ вятър го тласкаше напред. Без да спира, той продължи забързан и някъде след полунощ стигна до тясна пътечка, виеща се край ръба на една пропаст. Младият човек изобщо не обръщаше внимание на бездната, зейнала под него и грозяща да го погълне, така много го пришпорваха обърканите представи и неясни желания. Опасният път сега го поведе край висока стена, която се губеше като че ли в облаците. С всяка стъпка пътеката се стесняваше и младежът трябваше да се улавя за издадените камъни, за да не се сгромоляса долу. Най-после се наложи да спре, пътечката свършваше под един прозорец и той недоумяваше дали да се върне, или да остане. Неочаквано зад стария зид зърна светлина, която сякаш се движеше. Кристиан проследи лъча и пред погледа му се откри старинна, просторна зала, която - причудливо украсена с най-различни видове камъни и кристали - искреше в разнообразни отблясъци, които се смесваха загадъчно под блуждаещата светлина на една свещ. Носеше я снажна жена, която, потънала в размисъл, се разхождаше напред-назад из покоите. По всичко личеше, че тя не принадлежи към простосмъртните - толкова големи, толкова мощни бяха формите й, тъй строго лицето й, но на възхитения младеж му се стори, че никога досега не е виждал, нито подозирал, че съществува такава красота. Той трепереше и все пак тайно желаеше тя да пристъпи към прозореца и да го съзре. Най-сетне жената се спря, постави свещта на една кристална маса, извърна нагоре очи и запя с пронизващ глас:

Где се бавят още
старците? Среднощ е!
В призмите кристални
диаманти жални
леят сълзи тук.
В извори светливи
нежно засияли
от лъчи и звук...
Блясък от кристали
вече се разпали
и сърцата гали...
Духове, елате
в залата от злато!
Всичко тук ви чака,
разискрете мрака!
И внушете на душите,
знаещи копнеж и жажда,
че в светлика на сълзите
майсторът велик се ражда!

Когато свърши, тя започна да се съблича, като поставяше одеждите си в изящен шкаф в самата стена. Първо свали от главата си златно було и дългата черна коса се разля на талази чак до бедрата й. После свали дрехата от гърдите и младежът забрави и себе си, и света пред гледката на тази неземна красота. Той не смееше да диша, докато тя един по един отхвърли всички воали. Най-сетне жената закрачи гола из залата, а черните й, виещи се къдрици образуваха около нея тъмно бушуващо море, изпод което блестящите форми на съвършената снага проблясваха като мрамор. След известно време жената доближи друг златен шкаф, взе оттам една плоча, която цялата искреше от безброй инкрустирани камъни - рубини, диаманти и други скъпоценности, и дълго и изпитателно я съзерцава. Изглежда, че различните багри и линии очертаваха по плочата някаква необяснима фигура. Заиграеше ли за миг пред очите му, отблясъкът й болезнено го заслепяваше, но сетне блещукащите в синьо и зелено лъчи облекчаваха болката. Младежът поглъщаше чудните предмети с поглед, но в същото време бе дълбоко вглъбен в себе си. Във вътрешния му мир се бе разкрила бездна от образи и съзвучия, пораждащи копнеж и наслада. Рояци от окрилени звуци, от тъжни и весели мелодии прелитаха през душата му, която бе развълнувана до дъно. В него се възземаше един свят от болка и надежда, огромни чудотворни канари от доверие и дръзка вяра, мощни потоци, сякаш преливащи от печал. Момъкът се почувства преобразен, но се изплаши, когато красавицата отвори прозореца, подаде му магическата каменна плоча и му рече само: "Вземи това за спомен от мен!" Той улови плочата и почувства как тутакси фигурата като безплътна сянка проникна дълбоко в същността му - светлината, неземната красавица и чудноватата зала бяха изчезнали. В душата му се спусна завеса, черна като нощта, той се опита да възвърне предишните си чувства, онова въодушевление и необяснима любов, и впери очи в безценната плоча, в която залязващият месец отразяваше бледосинкавия си блясък.

Когато се развидели, Кристиан все още здраво стискаше в ръце плочата, докато изтощен, зашеметен и полусънен се втурна надолу по стръмния склон.

Слънцето вече грееше в лицето на упоения странник, когато, пробуждайки се, се намери на един прелестен хълм. Огледа се наоколо и съзря далеч зад себе си, едва различаващи се в самия край на хоризонта, руините на магическата планина. Той потърси онази плоча, но никъде не я намери. Изненадан и объркан, поиска да се съсредоточи и да подреди спомените си, обаче паметта му беше сякаш изпълнена с непроницаема мъгла, в която само безформени фигури - диви и неузнаваеми, се движеха безразборно. Целият му предишен живот бе сякаш в необхватната далечина зад него. Необикновеното и всекидневното така се бяха слели, че му беше невъзможно да ги отдели. След като дълго води борба със самия себе си, накрая реши, че тази нощ е сънувал, или пък го е връхлетяла внезапна лудост. И все пак не можа да си обясни кое го е накарало да се заблуди в толкова далечна, непозната и самотна местност.

Още полусънен, той слезе от хълма и се озова на един планински път, който го изведе надолу в равнината. Всичко му бе чуждо и първо си помисли, че е поел пътя към родния край. Ала местността беше много по-различна и най-сетне допусна, че се намира оттатък южната граница на планинския масив, до който бе стигнал през пролетта от север. По обед наближи едно село, над чиито къщи спокойно се стелеше дим, деца в празнични дрехи играеха на зелената морава, а откъм малката църква се лееха звуците на орган и песента на енориашите. Завладя го неотразимо сладостна печал, беше покъртен от сърце и се просълзи. Тесните градинки, ниските къщурки с димящите комини, току-що изтеглените синори между нивите му припомниха нищетата на бедния човешки род, неговата зависимост от ласкавата земна твърд, на чието великодушие трябваше да се довери. Сега пеенето и звуците на органа изпълниха сърцето му с непознато смирение. Усещанията, желанията му през нощта му се видяха безчестни и скверни. Зажаднял за помощ и укротен, пожела с детска чистота и покорство отново да обикне хората, да ги приеме като братя и да забрави безбожните чувства и помисли. Прелестна и примамлива му се откри равнината с малката река, която в най-разнообразни криволици лъкатушеше около поля и градини. Със страх си спомни за престоя си в самотната планина, сред дивите чукари и той закопня да остане и заживее в това мирно селце. Изпълнен с подобни чувства, Кристиан влезе в пълната с люде църква.

Песента бе свършила току-що и пасторът започна своята проповед - за божия благослов в жътвата, за милостта му да изхрани и насити всичко живо, за грижата му да изкласи зърното, за да бъде и пребъде човешкият род, за любовта, с която Всевишният всекидневно надарява чрез хляба набожния християнин, за да може с умиление да празнува това непреходно причастие. Енориашите смирено се вслушваха в назидателните слова, погледът на ловеца се спря на благочестивия проповедник и забеляза край самия амвон младо момиче, което сякаш повече от останалите бе потънало в набожно настроение и бдение. То бе стройно и русо, сините му очи блестяха с неотразима красота, лицето му бе сякаш прозрачно и разцъфнало в най-нежни багри. Никога момъкът не бе чувствал сърцето си така преизпълнено с любов и тъй успокоено, окрилено от най-мирни и възвишени чувства. Когато най-сетне пасторът произнесе своя благослов, Кристиан, плачейки, се поклони. Светите думи проникнаха в него с невидима сила, а силуетът на нощта бе изтласкан като призрак в безкрая. Той напусна църквата, спря се под една липа и с гореща молитва поблагодари на Бога, че без да е заслужил, отново го е освободил от мрежите на злия дух.

През този ден селото честваше празника на жътвата и всички хора бяха твърде радостно настроени: пременени деца се радваха на танците и на сладкишите, на селския площад, обграден от млади дръвчета, момците подготвяха есенния празник, седнали, музикантите изпробваха инструментите си. Кристиан излезе още веднъж на полето, за да успокои надигналото се в душата му вълнение и да се отдаде на размисъл. След това се завърна в селото, където всички вече се бяха събрали да се веселят и да посрещнат празника. Там беше и русата Елизабет с родителите си и чужденецът се смеси с веселия рояк. Елизабет танцуваше, а той скоро завърза разговор с баща й, който бе арендатор и един от най-богатите люде в селото. На него сякаш му харесаха младостта и казаното от непознатия и за кратко време те се споразумяха момъкът да постъпи у тях като градинар. За него имаше смисъл да опита, защото се надяваше, че ще му дойдат на сгода познанията и заниманията, които в родния си край така бе презирал.

Сега за него започна нов живот. Той се настани у арендатора и бе приет за член на неговото семейство. Съобразно занятието си той промени и облеклото си. Беше толкова добър, услужлив и любезен, справяше се с работата си толкова добре, че скоро спечели благоразположението на всички в дома и особено на дъщерята. Винаги когато я видеше в неделен ден да отива на църква, той й приготвяше хубав букет цветя, за който тя, поруменяла от свян, любезно му благодареше. Ако някой ден минеше, без да се видят, чувстваше липсата й, затова пък вечерта тя му разказваше приказки и весели истории. Двамата изпитваха все по-голяма нужда един от друг, а старите, забелязвайки това, сякаш нямаха нищо против, защото Кристиан беше най-работливият и най-красивият момък в селото. Самите те още в първия миг бяха почувствали прилив на обич и приятелство към него. След половин година Елизабет стана негова съпруга. Пак беше пролет, лястовиците и пойните птички отново долетяха, градината се кипреше в най-хубаваа си премяна. Отпразнуваха сватбата с голяма веселба, младоженецът и младоженката бяха като пияни от щастие. Късно вечерта, когато се прибраха в стаята си, младият съпруг каза на своята любима: "Не, ти не си онзи образ, който някога ме очарова насън и който не мога изцяло да забравя, но въпреки това, аз съм щастлив от твоята близост и блажен в твоите прегръдки".

Колко щастливо бе семейството, когато след година се роди дъщеричка, нарекоха я Леонора. Наистина, съзерцавайки детето, Кристиан понякога потъваше в размисъл, ала младежката му ведрост винаги се възвръщаше. Той едва си спомняше предишния си начин на живот, защото се чувстваше съвсем като у дома си и бе доволен. След няколко месеца обаче се сети за родителите си и за това, колко много биха се радвали - особено баща му, на мирното му щастие, на работата му като градинар и земеделец. Той се изплаши, че е могъл тъй дълго време да забрави баща и майка, собственото му дете му припомни каква радост са децата за родителите и най-после реши да потегли на път и да посети отново родината.

Със свито сърце напусна Кристиан своята съпруга, всички му пожелаха добър път и през това хубаво годишно време той тръгна пеша. Не минаха и няколко часа и раздялата започна да го мъчи. За първи път в живота си усети болката на разлъката. Дива и непозната му се стори чуждата местност. Имаше чувството, че се губи в тая враждебна самота. Изведнъж му хрумна, че младежките му години са отминали, че е намерил дом и родина, на които принадлежи и където сърцето му е пуснало корен. Готов бе да се окае за безразсъдното лекомислие на отминалите години, а и душата му твърде много се натъжи, когато трябваше да свърне в странноприемницата на едно селце, за да пренощува. Сега той не проумяваше защо е трябвало да се отдели от милата си съпруга и новите родители, но все пак, на заранта, свъсен и мърморещ, се отправи отново на път.

Колкото повече наближаваше планинската верига, толкова уплахата му растеше. Откроявайки се все по-ясно, в далечината се появиха очертанията на руините, множество заоблени планински върхове се въздигаха от синята мъгла. Крачките му се забавиха, често се спираше и се чудеше на страха си, на ужаса, които всеки миг все по-настойчиво го спохождаха. "Безумие - провикна се той, - добре си ми познато и ти, и опасната ти съблазън, ала аз по мъжки ще ти устоя! Елизабет не е презрян сън! Знам, сега тя мисли за мен, очаква ме с любов и брои часовете до моето завръщане. Пред мен не са ли това гори от черни коси? От потока не ме ли поглеждат святкащи очи? Откъм планината не ме ли приближават разкошните форми?" Изричайки тези думи, той понечи да полегне под едно дърво, за да почине, и видя в сянката му да седи стар човек, който с най-голямо внимание съзерцаваше едно цвете: ту го издигаше срещу слънцето, ту го засенчваше с ръка, броеше листата му и изобщо правеше усилия да го запечати в съзнанието си. След като Кристиан приближи, старият човек с цветето му се стори познат и скоро за него нямаше съмнение, че това бе неговият баща. С безкрайна радост той се хвърли в прегръдките му. Бащата бе доволен, но не и изненадан да го види тъй внезапно:

- Тръгнал си да ме посрещнеш ли, сине - продума старецът. - Аз знаех, че скоро ще те намеря, но не вярвах, че тази радост ще ме споходи още днес.

- Откъде знаехте, тате, че ще ме срещнете?

- Разбрах го по това цвете - рече старият градинар. - Откак се помня, винаги съм желал да го видя, ала никога щастието не ми се е усмихвало, тъй като цветето е рядко и расте само в планината. Аз тръгнах да те търся, защото майка ти умря, а у дома самотата ме потискаше и натъжаваше прекалено много. Не знаех кой път да поема, най-после тръгнах през планината, колкото и тягостно да ми се стори пътуването. Търсих цветето досега, но никъде не го намерих, и неочаквано го съзирам тук, където вече се разстила хубавата равнина. Така разбрах, че навярно скоро ще те видя, и виж само колко вярно милото цвете е предвещало срещата ни!

Те се прегърнаха отново и Кристиан взе да оплаква майка си, но старецът го улови за ръката и каза:

- Ела да вървим, да оставим зад нас планинските усои, все още сърцето ме боли от стръмните, непристъпни скали, грозните урви и хлипащи потоци. Ела да вървим към добрата, кротка равнина.

Те поеха обратния път и Кристиан се поразвесели. Разказа на баща си за отскорошното си щастие, за детето си и за родината. Собственият му разказ сякаш го опияни и говорейки, почувства, че нищо вече не му липсва, за да бъде напълно доволен. И тъй, като споделяха ту радостни, ту тъжни неща, пристигнаха в селото. Всички останаха много доволни, че пътуването бе приключило така бързо, но от всички най-доволна беше Елизабет. Старият баща заживя при тях и вложи малкото си състояние в тяхното домакинство. В скоро време те образуваха най-доволното и сговорчиво семейство. Нивите раждаха, добитъкът се множеше, домът на Кристиан за няколко години стана най-представителният в селото, а и скоро той се видя като баща на няколко деца.

Така изминаха пет години, но ето че в тяхното село се отби някакъв странник и отседна в дома на Кристиан, който бе най-солидният. Той бе любезен, разговорлив човек, който описваше с охота своите странствания, играеше с децата и им правеше подаръци и за кратко време всички го обикнаха. Околността така много му допадна, че реши да остане за няколко дни, ала дните станаха седмици, а накрая месеци. Никой не се зачуди на това отлагане, защото всички вече бяха свикнали да го смятат за член на семейството. Понякога само Кристиан седеше умислен, понеже все му се струваше, че познава странника от край време, а не може да си припомни случай, при който да го е виждал. След три месеца непознатият най-после се сбогува и рече:

- Мили приятели, чудновата орис и странни очаквания ме зоват в съседната планина, примамва ме вълшебна картина, на която не мога да устоя. Сега аз ви напускам и не знам дали ще се върна пак при вас. Нося в себе си една сума пари, която във ваши ръце ще е на по-сигурно място, отколкото в моите, затова ви моля да я съхраните. Не се ли върна до една година, задръжте я и я приемете като благодарност за оказаното ми гостоприемство.

Странникът си замина, а Кристиан взе парите на съхранение. Той грижливо ги заключи и от прекомерен страх понякога ги наглеждаше, броеше ги, да не би нещо да липсва, и изобщо им отделяше много време. Веднъж той се обърна към баща си:

- Ако странникът не се завърне, тази сума би могла да ни направи щастливи, тогава ние и нашите деца ще бъдем завинаги обезпечени.

- Остави златото - рече старецът. - Щастието не се крие в него. Досега, слава Богу, нищо не ни е липсвало и изобщо откажи се от тези мисли.

Кристиан често ставаше нощем, за да буди ратаите за работа и сам да хвърли око на всичко. Баща му беше загрижен, че прекаленото му усърдие може да навреди на младостта и на здравето му и затова една нощ се надигна да го предупреди да не прекалява с работата, но какво бе учудването му, когато го видя под светлината на малка лампа, седнал до масата, да брои най-старателно златните монети.

- Сине мой - натъжен продума старецът, - дотам ли трябваше да стигнеш, за беда ли е донесен този дяволски метал под нашия покрив? Опомни се, синко, иначе проклетникът ще отрови кръвта ти и ще съсипе живота ти.

- Да - рече Кристиан, - и аз самият вече не се разбирам, от това злато нямам мира ни денем, ни нощем. Вижте само как ме поглежда, та червеният му блясък нахлува дълбоко в сърцето ми! Чуйте как звънти тази златна кръв! Тя ме зове, когато спя, аз я чувам, щом зазвучи музика или засвири вятърът, или пък когато разговарят на улицата хора. Грейне ли слънце, виждам само тези жълти очи, които ми намигат и тайно искат да ми пошушнат любовни слова. Ето защо нощем трябва да стана, за да откликна на любовния му порив, а докосна ли го с пръсти, чувствам как се радва и ликува, от възторг то става все по-червено и по-прекрасно! Вижте сам как пламти жаравата от възхищение!

Треперейки от ужас, старецът прегърна разплакан сина си, помоли се и му рече:

- Кристел, ще трябва да се вслушаш пак в Божието слово, да влизаш смирено и по-редовно в църквата и да се молиш, иначе ще залинееш и най-черна мъка ще те опустоши.

Отново заключиха парите, Кристиан обеща да се промени и да се покае, а старецът се успокои. Измина повече от година, а от странника не дойде никаква вест; най-сетне старецът отстъпи на молбите на сина си и оставените у тях на съхранение пари бяха вложени в имоти и използвани по различни начини. Скоро в селото се заговори за богатството на младия арендатор, а Кристиан изглеждаше изключително доволен и разположен, така че бащата не можеше да се нарадва, че го вижда тъй радостен и бодър. Страхът от душата му бе изчезнал. Но толкова по-голяма бе изненадата му, когато една вечер Елизабет го отведе настрана и със сълзи на очи му разказа, че вече не можела да разбира мъжа си. Предимно нощем той говорел тъй объркано, сънувал кошмари, често пъти, без да съзнава, дълго се разхождал сънен из стаята и разказвал чудновати неща, които понякога я карали да изтръпва. Обаче за нея най-страшни била веселостта му през деня, защото тогава смехът му ставал див и безочлив, погледът - блуждаещ и чужд. Бащата се изплаши, а натъжената съпруга продължи:

- Той постоянно говори за странника, твърди, че го познавал някога, защото всъщност този непознат човек бил една чудно красива жена, пък и не иска вече да излиза на полето или да работи в градината, казва, че щом отскубнел някой корен, чувал страховито подземно стенание. Това го стряска и той изтръпва от ужас пред вида на всички растения и треви, сякаш са призраци.

- О, мили Боже! - провикна се бащата. - Нима толкова дълбоки корени е пуснала в него страшната алчност, че е могло да се стигне дотам? В такъв случай омагьосаното му сърце не е вече човешко, а от студен метал. Който престане да обича цветята, нему са чужди и любовта, и страхът от Бога.

На другия ден бащата отиде със сина си на разходка и му повтори някои неща, които бе чул от Елизабет; напомни му да бъде благочестив и да насочи духа си към свети размишления. Кристиан отговори:

- На драго сърце, татко, често пъти се чувствам много добре и тогава всичко ми се удава. За дълго, по цели години съм способен да забравя истинското си Аз и с лекота да водя сякаш живота на някой друг. Ала после внезапно, също както изгрява новият месец, в мен се пробужда пътеводната ми звезда, а това съм самият аз, и побеждава чуждата сила. Можех да бъда напълно щастлив, ала веднъж, в една странна нощ, една ръка запечата дълбоко в душата ми таен знак; често магическата фигура спи и почива и аз си казвам, че се е разсеяла като дим, но после тя бликва ненадейно като отрова и се движи във всички посоки. Тогава започвам да мисля и да чувствам само нея, около мен всичко се преобразява или по-право бива погълнато от този образ. Както, поглеждайки към водата, обезумелият се ужасява и поетата отрова става в него още по-отровна, така е и с мен при вида на всяка ъглеста фигура, на всяка линия или лъч. Всичко в мен желае да прогони живеещия в душата ми образ, в родилни мъки да го изхвърли и се освободи от него, ала моят дух и тяло изпитват страх. Както душата бе приела този образ чрез едно чувство, дошло отвън, така сега тя иска да го изтръгне от себе си, мъчително и силом да го превърне в чувство, дошло отвън, за да се избави и си отдъхне от него.

- Пагубна бе звездата, която те грабна от нас - заговори старецът. - Ти бе роден да изживееш в мир живота си, съществото ти се стремеше към спокойствие и към онова, що расте и съзрява, но после нетърпението ти те отведе сред запустелите камъни. Скалите, начупените зъбери с отвесните си стени разстроиха душата ти и насадиха в теб опустошаваща алчност към метала. Ти трябваше постоянно да се пазиш и да стоиш настрана от планините, в този дух мислех да те възпитам и аз, но съдбата пожела друго. Твоята кротост и смирение, твоят детински нрав изчезнаха, затрупани под планини от упорство, безразсъдност и своеволие.

- Не - каза синът, - спомням си много ясно, че едно растение ми разкри за първи път нещастието на цялата вселена и едва тогава аз почнах да разбирам жалбите и въздишките, доловими навсякъде из природата, стига да желаем да ги чуем: в растенията, в тревите, в цветята и дърветата всъщност кърви и болезнено потрепва само една голяма рана. Самите те не са нищо друго освен тленните останки на стародавни, приказни каменни светове, и излагат на показ най-страшното разложение. Сега вече напълно разбирам набраното от дълбините стенание на онзи корен: той се забрави от болка и ми издаде тайната на всичко. Заради това зелените растения ми се сърдят и се домогват до живота ми, те искат да заличат в сърцето ми онзи любим образ и всяка пролет да спечелват душата ми с разкривените си мъртвешки лица. Недопустимо и подло е да измамят теб, стария човек, защото сега те всецяло владеят душата ти. Запитай камъните, чуеш ли да говорят, те ще те смаят.

Дълго време баща му го гледа и нищо не можа вече да му отвърне. Смълчани, те се завърнаха у дома си, а сега и старецът се ужаси от веселостта на своя син, защото му се стори неестествена, сякаш от него като от машина заговаряше друго същество, безпомощно и непохватно.

Отново настъпи празникът на жътвата, енориашите отидоха на църква, а и Елизабет с децата се премениха, за да присъстват на богослужението. Мъжът й също се канеше да ги придружи, но още пред църковните врати той свърна и дълбоко замислен, излезе вън от селото. Приседна на височината и отново видя под себе си пушека от комините, чу пеенето и звуците на органа от църквата, видя нагиздените деца да танцуват и да играят на зелената морава. "Как погубих живота си в един сън! - продума си той. - Години изминаха, откак слязох от това място тук и отидох сред децата. Тия, които тогава играеха, днес стоят сериозни там, в църквата. Влязох в нея и аз, но днес Елизабет не е вече цъфтящото, невинно момиче, младостта й отмина, аз вече не изпитвам оня копнеж, с който тогава търсех погледа й. А така доброволно пренебрегнах едно висше, вечно щастие, за да спечеля едно непостоянно и преходно".

Изпълнен с копнежи, той влезе в близката гора и се изгуби в най-дълбоката й сянка. Обкръжи го зловеща тишина, не трепваше ни едно листо. В това време отдалеч видя да се приближава човек, който му заприлича на странника. Кристиан се уплаши и първата му мисъл бе, че онзи ще му поиска обратно парите. Но когато фигурата се приближи, разбра колко много се е заблудил, защото силуетът, който му се стори, че е доловил, сякаш се разпадна от само себе си. Към него идваше една изключително грозна стара жена. Тя бе облечена в мръсни дрипи, скъсана кърпа придържаше няколко сиви косъма, накуцваше, подпирайки се на патерица. Със страшен глас тя заговори Кристиан и го запита за името и занятието му. Той много подробно й отговори, но после рече:

- А ти коя си?

- Наричат ме горска жена - отвърна онази - и за мен може да ти разкаже всяко дете. Никога ли не си чувал за мен?

След тези думи тя се обърна и на Кристиан му се стори, че между дърветата отново се мерна златното було, стройната походка и изящните форми. Искаше да я догони, ала тя се изгуби от очите му.

Тогава нещо лъскаво привлече погледа му към зелената трева. Вдигна го и позна магическата плоча с пъстроцветните скъпоценни камъни и странната фигура, която преди години бе изгубил. Образът и пъстрите отблясъци завладяха с внезапна сила съзнанието му. Той здраво я стисна, за да се увери, че отново я държи в ръце и с нея забърза обратно към селото. Посрещна го баща му.

- Вижте - извика му Кристиан, - това, за което тъй често съм ви разказвал, което мислех, че виждам само насън, сега наистина и със сигурност е мое.

Старецът дълго наблюдава плочата и каза:

- Сине мой, сърцето ми изтръпва от ужас, когато разглеждам фигурите, начертани върху тези камъни и предчувствайки, отгатвам смисъла на това словосъчетание. Погледни само колко хладно блещукат, какви жестоки погледи мятат, кръвожадни като червеното око на тигъра. Захвърли надалеч тези писмена, те те правят хладен и жесток и навярно ще вкаменят сърцето ти:

Виж, как цветовете никнат,
сякаш, че деца заспали
се пробуждат и усмихват
кротко, в нежност засияли...

Слънцето им е дарило
багрите невероятни
и за тях блаженство мило
са целувките му златни.

В ласки слънчеви копнеят
да увяхнат и смирено
трепкат, сякаш че се смеят,
и загиват вдъхновено...

Радост е да са красиви
през блаженството си кратко
и в смъртта си пак щастливи
те издъхват с мъка сладка.

Благодатен дъх изливат
и духът им с наслаждение
се въздига в свойто живо
ароматно възнесение.

А на хората в сърцата
любовта е златна лира.

Чувстваш ли как необята,
и копнежа, и тъгата
в стих едничък тя събира?...

- Какви вълшебни, безценни съкровища трябва да има още в земните недра - отговори му синът. - Да бе в състояние човек да проникне до тях, да ги изрови и да ги грабне! Да можеше човек да притисне земята като любима годеница до гръдта си, за да му отдаде тя в страх и обич най-ценното! Горската жена ме призова, отивам да я търся. Тук наблизо има стара запустяла шахта, изкопана още преди много векове от един рудар, може би ще я намеря там!

Забързан, той тръгна. Напразно се мъчеше старецът да го задържи, Кристиан скоро изчезна от погледа му. С голяма мъка бащата след няколко часа се добра до старата шахта. Видя следите от стъпки, вдълбани в пясъка, и разплакан, се върна, убеден, че синът му в пристъп на лудост е влязъл вътре и се е удавил в застоялите води и бездни.

Оттогава старият баща потъна в печал и сълзи. Цялото село тъжеше за младият арендатор. Елизабет бе неутешима, децата горко ридаеха. След половин година старецът умря, скоро го последваха и родителите на Елизабет и тя сама трябваше да управлява голямото стопанство. Работата, която се бе натрупала, малко я поотклони от скръбта й, а възпитанието на децата, стопанисването на имота не й оставяха време за вайкане и сълзи. И така след две години тя реши да се задоми отново и взе за съпруг един млад, весел човек, който я обичаше от младини. Но не мина много време и всичко в дома постепенно промени своя облик. Добитъкът мреше, ратаи и слугини се показаха нечестни, складове, пълни с плодове, изгоряха, а хората в града, които пазеха техните спестявания, избягаха заедно с парите. Скоро стопанинът се видя принуден да продаде няколко ниви и ливади, обаче слабата реколта и скъпата година му създадоха нови затруднения. По всичко личеше, че спечелените по толкова необикновен начин пари търсеха всички възможни пътища, за да изчезнат час по-скоро. Междувременно се народиха още деца и Елизабет, както и мъжът й, станаха в отчаянието си невнимателни и небрежни един към друг. Той се опитваше да се разсее и често пиеше силно вино, след което ставаше намусен и избухлив, така че Елизабет неведнъж с горещи сълзи оплакваше тежката си участ. Тъй както щастието ги напусна, така се отдръпнаха от тях и приятелите им от селото и след няколко години те се видяха напълно изоставени и с мъка преживяваха от седмица на седмица.

Останали им бяха само няколко овци и една крава, която Елизабет често пасеше заедно с децата. Веднъж тя седеше на пасището, до нея Леонора, а на гръдта й бозаещо дете, когато видя отдалеч да се задава чудновата фигура. Беше мъж с разкъсани дрехи, бос, лицето му - потъмняло и изпечено от слънцето, загрозено още повече от дълга, сплъстена брада. На главата си не носеше нищо, но в косата си бе вплел венец от зелена шума, който правеше още по-странен и необясним подивелия му вид. На гръб носеше в здраво вързана торба тежък товар и се подпираше на една млада еличка.

Когато доближи, сне товара си и пое тежко въздух. Поздрави жената, която се ужаси от вида му, момичето пък се сгуши в майка си. След като си почина, той каза:

- Завръщам се от едно много мъчително странстване из най-суровите планини на земята, затова пък донесох и най-ценните съкровища, които въображението може да измисли или сърцето да си пожелае. Погледнете и се възхищавайте! - После отвори торбата и изсипа съдържанието й: пълна бе с чакъл, смесен с големи късове кварц и различни камъни. - Само че тия скъпоценности още не са полирани и шлифовани - продължи той, - затова не привличат погледа. Огънят, що пламти и сияе в тях, е все още твърде дълбоко заровен в сърцевината им и трябва да бъде изтръгнат, за да се изплашат и престанат да се преструват, тогава ще си проличи веднага чия духовна рожба са.

При тия думи той взе един твърд камък и силно го удари в друг така, че се получиха червени искри.

- Видяхте ли блясъка - провикна се непознатият, - те целите пламтят и искрят, техният смях разсветлява тъмнината, но все още трябва да се принудят да го сторят.

После отново събра всичко в торбата и здраво я завърза.

- Познавам те много добре - рече сега нажалено той. - Ти си Елизабет.

Жената се изплаши.

- Откъде знаеш името ми? - запита тя изтръпнала в смътно предчувствие.

- Мили боже - продума злощастният, - та аз съм Кристиан, който едно време дойде при вас като ловец, не ме ли познаваш вече?

От уплаха и дълбоко състрадание тя не знаеше какво да отговори. Той я прегърна и целуна. Елизабет се провикна:

- О, мили Боже! Мъжът ми идва!

- Бъди спокойна - рече непознатият, - за теб, аз все едно, че съм умрял. Там, в гората, ме очаква моята красавица, онази, величествената, накичената със златното було... А това е любимото ми дете, Леонора. Ела, скъпо мое, обично дете, дай ми и ти една целувка, само една-единствена, за да почувствам пак устата ти на моите устни, и после ще ви напусна.

Леонора заплака. Тя се сгуши в майка си, която, хълцаща и обляна в сълзи, леко я побутна към него. Той я привлече в прегръдките си и я притисна до сърцето си. После кротко тръгна и те го видяха в гората да разговаря с ужасната горска жена.

- Какво ви се е случило? - попита мъжът, когато намери майката и дъщерята бледи, потънали в сълзи. Никоя не пожела да му отговори.

Оттогава насетне обаче нещастникът не бе повече видян.

© Лудвиг Тик
© Донка Илинова, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.11.2010
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.