БЪЛГАРСКИ НЕБОСВОД
Поезията на Марин Георгиев в превод на унгарски

Лайош В. Мохаи

web

Тъжната реалност на съвременната ни фрагментирана литературна осведоменост е, че почти никого не познаваме от настоящата българска литература, почти нищо не знаем за българската литература и изкуство. Като че ли в днешно време не обръщаме поглед натам. За случайния характер на нашата осведоменост говори и фактът, че малцина български творци бихме могли да изредим, поне имената на които да прозвучат познато на унгареца. Въпреки че от десетилетия функционира система на културен обмен: културни институти, преводачески програми, стипендии. И доколкото мога да преценя отстрани и с помощта на посветени в темата мои приятели, взаимността също е устойчива. Но си струва да се обърне специално внимание върху едно: с падането на Берлинската стена и с настъпилия след това в региона исторически и политически обрат взаимният интерес между тези култури не нарасна правопропорционално. Дори най-силните през няколкото десетилетия, предхождащи 1989 г., полско-унгарски връзки (в литературата, театъра, киното и изобразителното изкуство) претърпяха чувствителен отлив, и може би едва преди десетина години започнаха донякъде да се възстановяват, с превода на един отлично разбиран и на полски автор като драматурга и романиста Дьорд Шпиро.

Но пък най-доброто от българската култура виждаме и откриваме в доста по-малка степен, в сравнение например с преди петдесет години. Онази щастлива епоха - щастлива поне от тази гледна точка - е белязана преди всичко, разбира се, от преводачески великан като Ласло Наги, който дори търсейки подхождащи на собствения му творчески характер автори, не би могъл да открие по-добри такива от българските поети, респ. от българската народна поезия. С името му се свързват близо петстотин страници български преводи, мнозинството от тях произведения на народния фолклор, но там присъстват и поети, от Христо Ботев до Екатерина Йосифова. Вероятно работата на този значим поет е допринесла по същество за почитта към тогавашната българска литература. Оттогава е минало доста време, затова си струва да опресним донякъде познанията си! Добър повод за това е обобщеното представяне на поетическите творби на седемдесетгодишния Марин Георгиев, който има специални заслуги и в посредничеството на унгарската литература (преводач е на самостоятелната стихосбирка на Ищван Шинка), чийто хубав сборник "Ни Бог, ни дявол" можем да прочетем вече и на унгарски благодарение на издателство "Напкут".

Първо ми направи впечатление, че българският поет е имал щастието да се срещне лично с унгарските си преводачи, сред които са отличните Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа, и с организатора на това начинание литераторът Дьорд Сонди, който е и ръководител на издателство "Напкут". Преводачите са градили върху основите, положени от Ласло Наги. Претворявайки поетическите творби на Марин Георгиев, те разгръщат такива езикови слоеве, с които предимно работи и Ласло Наги. Това е характерно преди всичко - и най-вече - за преводите на Йожеф Уташи и Бенедек Киш: увереното представяне на унгарски език (възстановяване на друг език) на образния свят, народно-фолклорното поетизиране, боравенето с традиционния стихотворен ритъм, и въпросът за дългите стихове и сложни композиции. (Марин Георгиев се възползва смело както от силаботоническите поетически форми, така и от по-големите, съставни композиции).

И тук нека спрем: фолклорното поетизиране е поетичният език, поетичното мислене на Марин Георгиев. Възпроизвеждането му, търсенето и откриването на авторовия патос са характерни за всеки преводач. Йожеф Уташи и Бенедек Киш - ако може така да се изразя - заемат по-поетична позиция, за разлика от българиста Дьорд Сонди, който на места може би точно затова изглежда по-тромав, защото повече се придържа към оригинала. Това, че в унгарския сборник все пак е постигнат единен тон, доказва поетическата сила на автора. От самосебе си, разбира се, се появява въпросът: какъв поетичен свят се разкрива пред унгарския читател?

Отговорът на този въпрос само въз основа на един подбор би бил рисков, защото зад твореца стои половинвековно минало. (Можеше да има малко по-точни насоки, поне съдържанието да посочваше рождената дата на стиховете. Това е пропуснато. Както и упоменаването на съставителя, но подозирам, че това е Дьорд Сонди.)

Георгиев се свързва преди всичко с народната традиция, с пейзажната и селска поезия и система от мотиви, той говори на този език. Стихотворенията му "Три кончета", "Селска гара", "Изоставеният кон" по същество обобщават вселената на тази поезия. Неслучайно ще използвам един по-близък до нас и по-разбираем пример: от унгарските поети най-много е превел от Ищван Шинка, в настоящия сборник е намерила място и поема със заглавие "Ищван Шинка - селският поет". Може би смътно бих могъл да намекна и за това, че чрез поезията на Шинка мъничко бихме могли да опознаем и неговата лична. Продължавайки с унгарските връзки: Георгиев е написал стихотворение и за представител на своето поколение и един от неговите унгарски преводачи - Йожеф Уташи: в него - ако добре го разчитам - доминират предимно интелектуалните кълнове на народния сюрреализъм. И действително, тази поезия не се изчерпва с едностранните рефлексии на селското битие: подобно на малко по-ранните паралели в унгарската поезия е способен да организира тези рефлексии до сложен анализ на света. Добър пример за това е стихотворението "Мелница", което Дьорд Сонди е счел за толкова важно, че освен в превода (по изключителен начин) на Бенедек Киш, го е включил в сборника и в своето претворяване ("Мелница") - читателят само може да гадае дали на оригинала отговаря по-мрачният вариант на Киш, или играта на думи на Сонди. По-голямата част от сборника всъщност съставляват преводите на издателя Дьорд Сонди, който разрешава дилемата на всеки един преводач, дали да е "красиво неверен", или по-скоро да търси с вярност езиковата равностойност, видимо в интерес на второто. (Поне така изглежда за незнаещия български език рецензент.) Доминираща черта в тези стихове е преди всичко българската народна традиция, в която обаче се прокрадва и гротескното и (само)ироничното. В този смисъл може би трябва да се чете и безсмисленото - или може би умишлено увредено? - четиристишие "Осел".

Очевидно в настоящата българска поезия има и други пътища, стремежи, лирични творчества, изградени в други вътрешни съотношения, на които унгарският читател може да обърне внимание, във всеки случай сега по добрата воля на издателство "Напкут" има към кого да погледнем: към българския приятел на унгарската литература - Марин Георгиев.

© Лайош В. Мохаи
© Нели Димова, превод от унгарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2017, № 4 (209)

Преводът е направен по: Új Egyenlítő, 2016, № 12.