Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФЛИРТЪТ НА ЕДИН ПОЕТ С ИЗТОКА

Кери Шон Кийс

web

За първи път започнах да се срещам с литература, която имаше някакво отношение към Изтока, като млад студент в Университета в Пенсилвания. За мен, както и за повечето американци, Изтокът бе всяко място, простиращо се някъде от Индия до Китай и Япония. Средният Изток бе нещо различно, например Турция и донякъде Персия. Специализирах английска литература (британска и американска) и някои от първите текстове, които прочетохме, бяха есета и поеми от Ралф Уолдо Емерсън и проза от Хенри Дейвид Торо. Емерсън е изключително влиятелен есеист и интелектуалец в американската литература от 19. век. Той често говори за Свръхдушата, будизма, Брахман (написал е поема, озаглавена Брама, основаваща се на Вишну пурана). Торо, както сигурно знаете, е автор на книгата "Уолдън", невероятна проза, описваща простия живот, който той се опитва да води в една колиба до езерото Уолдън. В книгата има множество позовавания на индуизма и будизма. Аз самият обичам простия живот сред природата и поради това бях силно заинтригуван от преживяванията на Торо, от знанията му, от неговия хумор и интелигентност... "Уолдън" се превърна за мен в нещо като Библия. Повечето от материалите, до които Торо и Емерсън са имали достъп, бяха проникнали в жадната за света Америка посредством английски източници благодарение на британското господство в Южна Азия. Голяма част от тях е свързана с Индия, а не с Китай. И до днес трудовете на Емерсън и Торо (пацифистични между впрочем) продължават да оказват огромно влияние върху американските писатели и поети като мен. Аз също реших да живея в хижа и го направих за около 25 години, като се занимавах с градинарство, лов и риболов. Това е чудесен начин човек да напише доста неща, ако има някакви допълнителни доходи... Аз припечелвах, като от време на време преподавах или работех като гид. Торо бе повлиял на много писатели и публични личности - от Уилям Бътлър Йейтс до Керуак, Ганди и Мартин Лутер Кинг. Ето едно ранно стихотворение на Йейтс, „откраднато” от Торо. Ще го изрецитирам, имитирайки Йейтс от един стар запис:

Езерният остров Инисфри (около 1890)

Сега ще стана и ще тръгна и ще отида в Инисфри
и там ще построя колибка от глина и от вейки млади,
ще имам девет реда боб и кошер за пчели дори,
и ще живея в звъннали ливади.

Покоят там ще ме обгръща, покоят бавно ще настава,
просмукан от мъглите сутрин до екотите на щурците.
Там нощем всичко е блещукане, а денем - пурпурна жарава,
по здрач пък конопарчета прелитат.

Сега ще стана и ще тръгна, защото всички дни и нощи
дочувам онзи кротък плисък на езерото под небето:
дори когато съм на пътя, на сивия паваж все още,
отеква вътре, вдън сърцето.

А ето част от мое стихотворение, откраднато и от двамата:

Опрощение

В годината един сезон
да припечеля хляба си. Не много.
Тук ястреб живее с мен,
обича хълмовете, луната,
безумна прогоряла нощна пеперуда
с радар на слънцето.
Градината със зайци и сърни,
див лапад, а лехите с боб и леща.
Понякога се моля
любимите ми патици от миниатюра на Пери
издигащи се бавно над мазните блата
към сиво-пепелявото небе
да ми простят за този алчен мъничък живот,
в който се опитвам и аз да пея
подобно лебеда от Ейвън сладкогласен

Сигурен съм, че преди тези „бостънски брамини” е имало и други американски писатели, поемали амброзия от източната мисъл и литература, но това е лично есе, което се занимава с влиянията върху мен като автор. Трябва да си припомните, че Северна Америка обхваща целия континент и има Тихоокеанско и Източно крайбрежие. По времето, когато Емерсън, Торо и другите пишат и преподават в Източната част, в Калифорния започва приток на имигранти от Китай и Япония. Те донасят будизма. Между Първата и Втората световна война това влияние наистина започва да се просмуква в американския интелект наред с всяко друго британско влияние. Това е нещо, което половин век по-късно Чеслав Милош изобщо не може да разбере - че живее в Калифорния и е заобиколен от автори, за които „източните” източници са втора природа, а не просто присадена екзотика. Той се присмива на това „меко” (според него) мислене, на този ужасен романтизъм и изопаченост, но всъщност се чувства заплашен от всяко мислене, което не потвърждава дуалистичното му отношение към Вселената и Бога. Милош е литовец и поляк и косвено и заради него сега живея във Вилнюс.

И така, да се върнем към личното ми пътуване. След като изкарах две години в Университета и в курса по Световни религии и повърхностно изучавах "Бхагавадгита" и "Даодъдзин" на Лаодзъ, помолих администрацията за официална отпуска (1966) и заминах за Индия като доброволец, за да работя две години в приложна програма за хранене към Американския корпус на мира. Аз не бях духовен, а интелектуален гостенин, любопитен и жаден за приключения. Винаги съм се чувствал като у дома си в света и като част от него с всичката му радост и болка, спокойствие и ужас, не съм изпитал желание, което да ме накара да търся друг духовен свят - имал съм естествено чувство за иманентност, което изключва възможността за трансцендентното, след като няма какво да се трансцендира. Разбира се, след като на 20-годишна възраст живях и работих в малко индийско градче, аз бях потопен в „друг” свят, в друг начин на мислене. Освен това в усамотението си имах много време да чета и четях всичко, което можех да намеря от класиците от и за Изтока - от Нагарджуна до Хесе, Алън Уотс, Гари Снайдър, Блофелд и Гинзбърг, и от Упанишадите и Ведите до Тагор, Махабхарата и Рамаяна, знанието на Кришна, Танска и Сунска поезия и пр. Водех си пространен дневник за живота, за това, което наблюдавах, и това, което прочитах. Както и повечето младежки произведения, той страдаше от банална емоционална наивност и липса на литературни умения, но после стана съкровищница с лични данни и данни за Индия, които, по предложение на Гари Снайдър, превърнах в полифонична, поетично-прозаична епопея, "A Gathering of Smoke". Харвард и Университетът в Пенсилвания поддържат най-голямата сбирка с творби, свързани с Изтока, в Америка, а в Пенсилвания човек дори може да изучава телугу и тамилски, дравидски езици, които ме обкръжаваха по време на пребиваването ми в Декан. Аз непрекъснато преглеждах дневника си, водех си обширни записки, смесвах всичко това, а после с изрядна доза текила и силно кафе пишех "Smoke" повече от три години, екзалтация след екзалтация и чернова след чернова. Смятам, че този том има само трима задълбочени читатели - канадският поет, етноисторик и типограф Робърт Брингурст (неговите "Pieces of Map", "Pieces of Music" и "Collected Poems" са дали изключителен глас на много източни мъдреци и философи); П. Лал от Калкута (той наскоро завърши 16-томен превод на Махабхарата на английски), който пръв го публикува; и в някаква степен Гари Снайдър, който ме предупреждаваше за твърде възторжените му редове и етимологични отклонения, напълно различни от неговия стегнат и стоически подход към поезията. Нямаше потенциални рецензенти и критици, подготвени да разберат това крос-културно радостно „Пробуждане”. Всеки искаше опростена градина в дзенски стил, а не избуяла тропична гора, сродна на това, за което от усамотението си в Делхи Октавио Пас писа от хладнокръвна дистанция, но инстинктивно уплашен.

Ето една по-вулгарна, сатирична част от "A Gathering of Smoke":

Бях уличен чистач и живеех под сфинктера на Държавния Апартамент, офиса на BDO, a кармата ми като туземен долихоцефалистичен дравид ме обричаше на тор и смърт и нищо между тях. Екологията ми се изразяваше в почистване на улиците и дирниците на висшата класа, чиито ръце бяха ампутирани. С моя чембу задвижвах продуктите на богатата земя в нужниците на онези, които живееха като лилии в опърлените полета, а моите леду живееха в светлината на техните очи. Невидимо огледало. Всичко това е минало. Докато клечах един ден в мюсюлманското гробище в края на града, оказал се със запек, целият прогизнал от дъжда с някакъв лист от бананово дърво вместо чадър, чух някакъв мъж от Сан Франциско, седнал върху юдейски молитвеник, да мълви ОМ ОМ, някакъв евреин от Ориента с меден език, и аз се присъединих към него, защото в лотоса диханието звучи като ОМ, прогизнал в дъжда, който ритмично напяваше ОМФ, докато аз клечах и изцеждах като от раздрънкан хармониум напева и хълмовете отекваха с ехо OM OM, и викарят от джамията се присъедини, а телеграфната жица, минаваща покрай езерото Уолдън, започна също да прозвънва заедно с нас. О, диастолите и систолите на застоялата локва заедно бълбукаха с окръгления озонов звук ОМ и избягваха океана на тъмнината, просмуквайки се по гущеровидните артерии на артезианските кладенци, а аз бях приклекнал, опрян на земната гравитация и пазех равновесие с помощта на ръката си, подпирайки се на камък с гравирани урдуски ангели, задушавайки се във водовъртежите на телугу. И си спомних циркулирането на храната, циркулирането на цветовете на екскрементите във всяка къща - на онези, които ядяха риба, на вегетарианците, на козодоя, на коняря - и тогава ме споходи откровението, че няма разлика в кастите, че съзнанието е непредвидимо, че е безкастова какавида и се превърнах в мъртъв отшелник и се оттеглих като скарабей през вратите на слънцето.

През 1968 г., когато се върнах в Университета в Пенсилвания, открих пълната сила на творчеството на Езра Паунд. "Cathay" (Китай) и "Cantos" (Песните), а също и японския учен и ориенталист от 19 в., американеца от каталунски произход Ернест Фенолоса, който чрез Паунд и Уилям Бътлър Йейтс въведе ранната китайска поезия и японския но в американския модернизъм. Поезията и есетата на Езра Паунд са градивните елементи на имажизма и на някои писания на битниците от 50-те и 60-те години, както и на обективистите. Имажизмът силно влияе върху поетиката на много писатели, особено за премахването на определителния и неопределителния член от фразата, когато авторът иска да бъде по-стегнат и насочен върху образа. Стихотворението като пестелив каталог. Отначало този нов синтаксис прилича на пробив, но сега поетите използват по желание неговата „отсеченост” и това е просто поредният метод.

Ето част от ранното стихотворение на Гари Снайдър „Дига”:

Издигаш пред съзнанието
думите като камъни.
Непоклатими, ръчно положени
на подходящото място:
пред взора на съзнанието
в пространството и времето.
Плътност от кора, листо или стена:
Калдъръм на млечния път,
блуждаещите планети.

И стихотворение "6" от Шан Хан в превода на Снайдър "Стихотворения на Студената планина":

Хората питат за пътя към Ледената планина,
Ледената планина: няма прокаран път.
И лете не се топят ледовете,
щом слънце изгрее, се размива в мъгла.
Как става така ли?
Аз имам сърце, различно от твоето.
Ако сърцата ни си приличаха,
ти щеше да разбираш моето сърце
и да се озовеш тук.

Още много млад, започнах да чета "Даодъдзин" в поне 3-4 превода. В началото на 80-те постоянното ми препрочитане на "Даодъдзин" доведе до моя собствен принос, "Meditations on the Tao te ching", "Bones & Buzzards".

Обичайно носех част от 81-та части на традиционното Дао в задния си джоб и в подходящ момент си записвах мои разбирания и реакции (често твърде отдалечени от оригинала). Двете условия бяха всяко от моите стихотворения-медитации да има пряка или опосредствана асоциация с кости или ястреби или най-малкото поне с откъснато крило или перо. Като пример бих могъл да приведа началото на част 81-а:

Костите на един добър човек
са млечно бели и свързани
със земята като колони
в дъжда. Душата може
да има всякакъв цвят, но
най-добре да е меланхолно-синя,
вярваща и крепка.

Четях произведенията на Зехнер върху индуизма с неговите невероятно подробни бележки; изучавах Ведите и Упанишадите отново; четях много хайку, особено антологиите на Р. Х. Блайт; и най-важното, открих "The Way of Chuang Tzu", които, колкото и странно да е, бяха представени от трапистки монах, Томас Мъртън. Ето една от прекрасните вариации на Мъртън от края на стихотворение, което той е написал въз основа на текстовете на Джуандзъ. Той описва човек без зъби:

Изсъхнало тялото
отколешна кост,
съзнанието мъртво
като пепелта:
знанията му стабилни
и истинска мъдростта!
Дълбока тъмна нощ
а той свободен се скита,
без цел и
без план:
Кой може да се сравнява
с този беззъб човек?

Продължих с четенето на творби на Джуандзъ в различни преводи - като любимият ми превод бе на Бъртън Уотсън, макар в последно време Сам Хамил да направи добър сборник. Списъкът може да продължи, като се мине през преводите на Ред Пайн на "Стихотворения на Студената планина" (Хан Шан) и версията на Снайдър; "Диамантената сутра на моя любим Нагарджуна" (и нека да не забравяме есето на Карл Ясперс за Нагарджуна); всичко, което можех да намеря от текстовете на Праджняпарамита (Сърдечната сутра); магическия закон на Даоистите; "Кама Сутра", на която мнозина измежду нас гледаха като на практически текст и в някои случаи дори я прилагаха; Тантрическо порно; "Тайната на златното цвете" на Ричард Вилхелм със забележителния предговор на Карл Густав Юнг; всички трудове на Юнг (том подир том); Башо и Ли Бо; Ду Фу; Икю (дзен учител от ХІV век - поет-иконоборец - написах тъжна и рискована книга със стихове „Страданията на Стария Вертер", основаваща се на неговите поетични текстове; поемите за виното на Тао Юан Мин и неговия "Прасковен извор"; дзен учението за Бодидхарма, "Един варварин в Азия" на Анри Мишо. Понастоящем в библиотеката ми във Вилнюс има много от тези произведения, както и научните трудове на Кондзе и на Гюнтер (за Сахара), и постоянния извор на идеи, „Индийският политеизъм” на Алън Даниелу и т.н.

Ето едно мое простичко стихотворение за Нагарджуна:

Нагарджуна (150-250 от н.е.)

Арджуна, роден под едно дърво.
Моят явор цял огнен наесен?
С плъзнали змии три месеца.
Гърмящи змии сред тази диалектична среда
или качулка на кобра, скрила
света на звездите?
Тялото, чист диамант. Съзнанието, чисто тяло
с неравномерна приемственост.
Дали той си е ходил просто по пътя,
със седемте прешлена вместо пътна тояга?
На прага на смъртта се заключва в една стая,
и когато вратата се открехнала,
оттам изскочила цикада.
Слънцето проблясва в крилете на цикадата
и аз се питам дали тялото, което остава след нас,
е истинското, пръстта след нашия кратък диалог
със Земята, в който не идваме, не си отиваме.

В продължение на 40 години съм чел и препрочитал всички тези автори. Трябва да стане ясно, че моето четене и изследване на културите на Изтока не е нещо необичайно за писателите от моето поколение. Те четяха Надписите на крал Ашока; Доген; Дхармапада; Мирча Елиаде; Октавио Пас; Керуак; Алън Гинзбърг и неговите "Индийски дневници"; "Дом държател на Земята" на Гари Снайдър; стиховете на Пабло Неруда от времето, което е прекарал на Изток (Неруда упражняваше невероятно влияние върху моето поколение), всичко това. Израснали бяхме с „Пустата земя” на Томас Елиът(където Елиът цитира Упанишадите и Огнената церемония на Буда) и онова, което дължи на Източната философия, Торо и Емерсън, Паунд, Уолъс Стивънс и Бийтс.

Ето великолепното стихотворение на Стивънс „Тринайсет начина да видиш един кос”, публикувано през 1917 г.!

I

Сред двайсет снежни планини,
единственото, което се движеше,
бе окото на един кос.

II

Съзнанието ми се разклоняваше в три посоки,
подобно на дърво,
където са кацнали три коса.

III

Косът се въртеше във вихъра на есенните ветрове.
Бе само малка част от пантомимата.

IV

Мъжът и жената
са едно.
Мъжът и жената и косът
са едно.

V

Не зная кое да предпочета,
красотата на словоформите
или красотата на намеците,
косът, който пее
или онова, което следва непосредствено.

VI

Ледени висулки изпълват дългия прозорец
с варварско стъкло.
Сянка на кос
го прекосява напред-назад.
Настроението
проследено в сянката
неразшифрована причина.

VII

О, бледи наследници на Адам,
защо си представяте златни птици?
Нима не виждате как косът
се върти около краката
на жените наоколо?

VIII

Познавам акцентите на благородници
и живи, неизбежни ритми;
Но също така зная,
че косът има нещо общо
с нещата, които познавам.

IX

Когато косът изхвръкна и вече не се видя,
той отбеляза края
на моето кръжене онзи път.

X

Гледката на косове,
литнали в зелена светлина,
може да накара дори и благозвучието
рязко да застене.

XI

Той прекоси Кънектикът
в карета от стъкло.
Веднъж го прониза страх,
защото погрешно взе
сянката на своя екипаж
за косове.

XII

Реката тече.
Косът трябва да лети.

XIII

Беше вечер целият следобед.
Валеше сняг.
И щеше да вали.
Косът стоеше
сред клоните на кедъра.

Онова, което те пишеха, бе влязло в кръвта ни като британския канон, макар, разбира се, поетиката да си оставаше английска и може би келтска, с вълнуващото въздействие на някои от имажистите и Бийтс. В сърцето си бях учен дилетант и си бях изградил такъв начин на живот, че да чета стотици книги и просто да пиша. Въпреки всичко казано, четях и изучавах също така всичко, което можех, от английския писмовен канон, през бразилско-португалските текстове, които се приписваха на племето йоруба (живял съм в Бразилия в продължение на 5 години и имам представа от Ориша (бог на племето йоруба) и западно-африканските служби и ритуали, както като независим учен, така и когато работих по стипендия на Фулбрайт). Животът ми сред природата се допълваше от всяка книга за флората и фауната, която бих могъл да открия, и живеех онзи приятен живот, на който учеха Скот Ниъринг, Торо и Шумахер. Тази простота на живота, за която често се смята, че е „Източна” или Дзен, стана основен начин на живот за много творци, наред с по-екстатичните практики на школата на Наропа с безбройните й групи от последователи. Аз не бях един от тях, защото предпочитах своята доморасла уединеност, както и гроздето на Бакхус и бразилската самба. Според мен най-добрата книга за общ поглед върху отношението на Наропа към Тибетския будизъм и историята на будизма в Америка е тази на Рик Фийлдс "How The Swans Came To The Lake" (Как лебедите се появиха в езерото) - в тази книга той посещава Chogyam Trungpa и учителите от Шамбала; Сендзаки (“помни Дхарма”), и много други. Въпреки че християнските монашески и екстатични традиции понякога се въртят около същата почва, често е по-лесно и по-удобно да погледнеш другаде, а не наоколо или вътре в себе си. И защо не - щом това е най-удобният начин за човека. Защо не Раджниш (Ошо) - неговите Ролс Ройси са нищо в сравнение със златото на Ватикана, сексуалността, свързана с неговите разбирания, едва ли е по-вредна от свещеници педофили. За мен Кришнамурти винаги е бил по-интересен. Чрез Хелън Ниъринг нашите пътища се пресякоха в Майн, когато живеех в дома й и се занимавах с кореспонденцята й.

Що се отнася до собствените ми стихове, източните религии и приказки, духовност и текстове често са оставили отпечатък върху някои мои стихотворения. Ако чета нещо, което ме впечатлява, то навлиза в собствените ми текстове. Чрез осмоза или понякога чрез лично стихотворение. Например веднъж четях всичко, което можех да намеря за Шанкара, и написах стихотворение, озаглавено "Sat Against the Grain" (Потапях се в житото).

Ето как започва то:

Макар Брахма и Атман да са еднакви,
никой не знае как да се справи с нищото.
Защото то е еднакво, и тогава по определение
нямаме друг смисъл да продължаваме, освен аза,
а знаем, че азът страда от онази велика илюзия
на битието: въображението.

Представи си тогава, оглеждайки лицето си днес
в повърхността на полирана мебел
от вкаменяло дърво...

Написал съм и 5 книги със стихотворения, които специфично се занимават с Изтока - вече споменатата "A Gathering of Smoke" (Купчина дим), и по-късно преработена част от тази книга "In the Pouring Rain" (Сред проливния дъжд), "Тамилските стихове на Гопиа", "Meditations on The Tao te Ching" (Медитации върху Даодъдзин), "Bones & Buzzards" (Кости и ястреби), "Krishna’s Karma" (Кармата на Кришна) и "Ch’antscapes". Написах и пиеса в стила на театъра но с гръцки хор, "Ratoons" (Издънки). Едва ли ще пиша повече книги, които специфично се свързват с Изтока, освен понякога стихотворение или хайку. Може би ще направя нов сборник от стихове, които се явяват в различни мои книги или са непубликувани. Сега живея във Вилнюс и онова, което чета и което ме интересува, е свързано с Прибалтика и Източна Европа, както и с руската литература. И все пак, когато пътувам, често си нося копие на творбите на Джуандзъ, които ми дават истинска и абсурдна перспектива върху моето скитане тук, в Земния Дом. Както би могъл да каже поетът Джералд Стърн, “прости ми моя танц и моя флирт”.

Ще завърша с автобиографично любовно стихотворение, моя танц и моя флирт през младостта ми в Индия с една индийска овчарка, чието име Балакистама означава малкия Кришна, и понеже тя често ме наричаше Гопиа (Кришна), струва ми се, връщайки се назад, че стихотворението по някакъв начин е израз на Рада Кришна, шакти и шактимън в Едно, където в любовното единение всичко е пантеистично Иманентно и макар необяснимо за Трансценденталистите на Нова Англия, това бхакти би могло да въздейства на такава всеотдайна душа като Шанкара.

Балакистама

В задния ми двор, край дървото ним
и луната, жасмина и тъмнината като в рог,
моята Балакистама, овчарка в синьо сари,
се прокрадва в сянката на високата стена
и като бриз ме зове край прозореца,
устата ти е сладка като диханието на скакалец,
и тялото ти се кърши и вие по-грациозно
от зелената върба през пролетта в моята родина.

Зъбите ти са като нов ориз.
Ръцете нежни като водата.
Малкото носле наперено като скилидка светлина.
Косата ти се сипе над мен като тъмна река от спящи звезди.
Върху леглото ни от сух тор и слама, гърдите ти
пеят в нощта като две медни слънца, две птици,
изгарящи от среднощна любов, неутешими гълъби.
И твоите бедра като кестени се трият в мен
с дъха на твоите биволи и тръпчивата целувка на пипер и мускус.

Кистама, малка Кришна, Голавада,
тук под голите Хълмове на Боговете
заедно надигаме кръвта си, влюбени парии,
глезенчетата ти нежно тупащи в земята,
сините ти гривни като езера от топъл дъжд
и усмивката ти, където лунната светлина сгъва криле.

 

 

© Кери Шон Кийс
© Мария Кръстева и Антоанета Николова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2011, № 8 (141)

Текстът е представен на IV Международна конференция "Хайку: образ и смисъл", Благоевград, 5 и 6 юни 2010 г.