Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИКАЗКА ЗА ГЛАСА НА ВЯТЪРА

Елдар Ахадов

web

Веднъж заспорили двама крале: чия земя е по-хубава? Чие слънце е по-високо? Чие небе е по-красиво?

Наистина не са ли смешни тези крале? Намерили за какво да спорят! Тук няма никакъв смисъл да се спори. Всички знаят, че нашето небе е най-красиво от всички, нашето слънце огрява от най-високо, а наистина по-хубава от нашата земица по целия свят няма да намерим. Защото всичко това е наше. А как е там при тях, на нас дори не ни е интересно.

Не, не съвсем, но почти безинтересно. Ако то беше поне мъничко наше... Е, тогава работата би била друга, тогава вероятно щеше да ни бъде по-интересно.

- Дай ми страната си - казал единият крал на другия - тогава аз ще мога да призная, че тя поне не е по-лоша от моята.

- А защо аз трябва да ти дам своята страна? - Възмутил се вторият крал.

- Да, но моята армия е по-голяма от твоята. Срещу един твой войник аз мога да изпратя хиляда. На всеки жител в твоето кралство у мен се падат по сто войници. Ако се опиташ да ми попречиш, всички ви ще избия!

Ой-ой-ой-ой-ой! Как не се засрами поне мъничко този крал! Той затръшнал вратата, прибрал се вкъщи и се заканил, че на сутринта ще се върне с войската си и ще заграби всичко.

Угрижил се вторият крал. Войната не е шега работа, особено когато не си подготвен за нея. Той повикал една позната фея и започнал да я моли:

- Моля те, любезна, направи така, че ние да победим! Помогни, никой да не пострада от тази война и всички да се приберат по домовете невредими, даже и враговете ни! - Така говорел този крал, защото бил много добър и никога никому не желаел злото.

Феята се позамислила и казала на краля:

- Добре, кралю мой, нека бъде, както искаш! Но нали знаеш какво е истинска война? В истинската война някой трябва да загине, иначе тя няма да бъде истинска. Да, ти ще победиш, народът ти ще ликува и ще те прославя като крал победител. В твоята страна никой няма да пострада, от враговете ти също никой няма да пострада. Ще загине само един човек...

- Кой? - С треперещ глас попитал кралят.

- Твоят син - едва чуто отвърнала феята.

- Защо? - Простенал пребледнял кралят. - Защо именно той? Защо не аз? Защо не някой друг?

- Твоят син е храбър младеж. Той много обича своите родители и своята родина. Ти знаеш това. А войната е загуба, тя винаги отнема най-ценното, това, което е по-скъпо дори от собствения ни живот. Ти за нищо на света няма да отстъпиш на враговете родината си. Значи, ти си длъжен да заплатиш с най-скъпото, което имаш. Инак не става, кралю мой! Никога и никак не би могло да се получи.

- Но как? Как така не може?! - обзет от мъка, извикал кралят. - Защо? Защо така? Тогава нека да дойдат и да заграбят всичко, нека! Аз не съм крал! Аз съм просто баща! Просто един баща... На мен нищо не ми трябва! Моля те, остави ми го! Остави ми моето дете! Остави жив сина ми!

- Ти знаеш, кралю мой, че ако враговете ви дойдат, никого няма да пощадят. На тях им трябват вашата земя, вашето небе, вашето слънце. А хората не им трябват, те си имат достатъчно от своите. Дръж се, кралю мой и постъпвай, както намериш за добре!

Настъпило утрото. Огромната и страшна вражеска войска се поклащала като океан от единия до другия край на хоризонта, а срещу нея в очакване застанала малката войска на краля. Начело, в сияещи доспехи, гордо яздел принцът на белия си кон с черни кичури и големи ресни по гривата. Край шатрата на походно столче седял мълчалив и блед добрият крал.

- Не бойте се, момчета! Ще ги победим! - Бодро възкликнал принцът. - Те са много, но нашата любов към родината е неизмеримо по-голяма от броя на тяхната войска! Виждате ли, те се вълнуват като море, а ние сме спокойни като скали?! Вижте, вижте сега как ще ги стресна!

Принцът, като заядливо, палаво момченце, измъкнал от джоба си прашка, сложил в нея златна монета и като се прицелил, я изстрелял към вражеската войска. Монетата излетяла, блестейки на слънцето като мълния. Тя летяла високо, високо и дълго, дълго, докато най-сетне паднала далече зад хоризонта. Цялата вражеска армия наблюдавала това странно явление. Зорките очи на един от войниците забелязали мястото, където паднала блестящата монета. Той се досетил какво е това и решил скришом да я прибере. Но как да стори това незабелязано? И войникът с бързи, ситни стъпки на пръсти се прокраднал към блестящата в тревата монета.

„Къде тръгна съседът ми?” Помислил си стоящият до него войник и с любопитство го последвал. Техният командир забелязал, че двама от войниците му бързо са излезли от строя. С вик: „Ей, вие, накъде?! Върнете се назад!” той се понесъл към своите подчинени. Сега вече целият отряд забелязал, че тримата бягат, но не към бойното поле, а в съвсем друга посока. Останали без началство, войниците решили, че командирът им спешно ги вика, но те не са го разбрали. Затова в пълен състав се втурнали след него. Сега вече и другите отряди, даже цели полкове, забелязали това отлъчване и някои даже се хвърлили да догонят и върнат тези страхливи бегълци. Но тъй като заповед от никого не била дадена, а всички очаквали началото на битката, настанала бъркотия. Командирите на вражеската армия говорели на различни езици и не разбирали какво става. Преводачите се объркали, опитвайки се нещо да им преведат. Някой извикал: „Обкръжени сме! Противникът се е промъкнал в тила ни!” И сега вече настъпила истинска паника.

След десетина минути цялата огромна вражеска войска се разпаднала на части и се разбягала на всички страни пред малката победоносна армия на младия принц.

В безсилна ярост се мятал по полето вражеският крал и се опитвал да събере побягналата гигантска армия. И докато успявал да събере едни, другите се разпилявали като пясък, който се изплъзва между пръстите. Когато той се хвърлял след тях, започвали да се разбягват тези, които току-що с голям труд бил събрал... Накрая останал сам. Тогава той вдигнал от земята нечия захвърлена пушка, заредил я и стрелял срещу малката армия на принца. А и какво повече можел да направи. Нали той - страшният завоевател, изгубил войната като някакво непохватно момченце.

Звукът на изстрела се разнесъл надалече над цялото поле.

- Синко! - Извикал пребледнял бащата на принца и се хванал за сърцето, сякаш куршумът го е прострелял точно там.

Синът се обърнал към бащата, усмихнал се и му кимнал с притисната до гърдите ръка, а после викнал на своите войници:

- Напред, приятели мои! За родината! - И малката армия се втурнала напред. Бащата също станал и хукнал след войниците. Побягнал към сина си, но бялото накипрено конче отнесло принца далече, далече и било невъзможно да го догони пеш.

След битката победителите довели много пленници и донесли много трофеи. Никой не загинал, злият крал се разкаял, а победителите му простили и всички били щастливи. В столицата организирали пищно тържество с торти и фойерверки, с парад и танци, с игри и песни, с всичко, което хората обичат да правят, когато са радостни.

Единствено кралят не дошъл на празника. Той се извинил на хората и казал, че повече не може да бъде крал. Казал, че трябва да потърси сина си и неговото конче, които така и не се върнали от голямото бойно поле.

Оттогава той все ходи ли, ходи по полето и вика, и зове сина си... Може би него вече отдавна го няма, но гласът му е останал... Ето, чувате ли как шумоли вятърът? Там някъде далече, далече... Това е той... Аз много често го чувам, особено нощем...

 

 

© Елдар Ахадов
© Цветан Диковски, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2011, № 1 (134)