Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАЙОРАТ

Е. Т. А. Хофман

web | Вълшебният свят на романтизма


Новелата "Майорат" е издадена за първи път през 1817 г. Още в самото начало авторът ни въвежда в семейна среда, белязана от тайнственост и наситена със загадъчни случки. Сюжетът е изкусно разгърнат на две нива, които взаимно се допълват и спояват на самия финал. Тази колкото необикновена, толкова и криминална история на старо аристократично семейство е разказана от възрастния юрист В. отчасти и в трето лице. Увлекателната, силно оплетена фабула е майсторски изложена чрез колоритните, живи описания на персонажите, чрез редуващите се с логическа последователност изненадващи зловещи събития и инциденти, които все пак изглеждат необясними за човешката мисъл. Отново Е. Т. А. Хофман се проявява като неповторим разказвач на загадъчни, интригуващи истории, който убедително и достоверно рисува призрачните същества, намесили се фатално в съдбите на героите. Но развръзката, която следва, е жестоко реалистична, ударите, нанесени върху членовете на тази фамилия, остават неизлечими и се оказват смъртоносни.

 

Недалеч от брега на Балтийско море е разположен стар потомствен замък принадлежащ на фамилията фон Р...зитен. Местността е сурова и пуста, от дълбокия наносен пясък пониква сегиз-тогиз само стрък трева. А вместо градина, която обикновено е украшението на всяка господарска къща, непосредствено до голите стени откъм сушата се разстила рядка борова гора, чийто вечно мрачен, обвеян с печал дух презира пъстрата премяна на пролетта. И вместо радостното цвърчене на птичките, пробудени за нови веселби, в нея отеква само страховитото грачене на гарваните и свистящото кряскане на чайките, предвестяващо буря.

Ала на четвърт час оттук природната картина се сменя. Сякаш замахът на магическа пръчка ни пренася сред цъфнали поля, изкласили ниви и ливади. Пред погледа изниква голямо богато село, а сред него се издига просторната къща на стопанския инспектор. В края на прелестен елшов храсталак се виждат основите на голям замък, който един от предишните собственици е имал желание да изгради. Потомците, които обитавали именията си в Курланд1, изоставили строежа, а баронът фон Р., който отново заживя в семейния замък, не пожела да го довърши, защото животът в старата, усамотена сграда отговаряше на неговата мрачна, отбягваща хората природа. Доколкото бе възможно, той възстанови порутения дом и се затвори в него заедно с един навъсен домакин и нищожен брой прислуга. В селото се мяркаше много рядко, затова пък често се разхождаше пеш или на кон по морския бряг и хората разказваха, че в далечината го забелязвали да говори на вълните и да се вслушва в шума и пенливата игра на прилива, сякаш долавя гласа на морския дух, който му отговаря. На най-високия връх на наблюдателницата беше уредил кабинет, снабден с далекогледи и най-съвършена астрономическа апаратура. Вперил поглед към морето, денем той наблюдаваше оттам корабите, които често, като белокрили морски птици, прелитаха по далечния хоризонт. Светлите звездни нощи прекарваше зает с астрономия, или, както се твърдеше, с астрология, в което му помагаше старият домакин. Изобщо, още докато беше жив, се носеше легендата, че е подвластен на тайната наука, на така нареченото черно изкуство, и че една несполучлива операция, засегнала твърде чувствително висше благородническо семейство, го прогонила от Курланд. И най-нищожният спомен за пребиванието му там го изпълваше с ужас, обаче всичко, което тогава се бе случило и объркало живота му, той приписваше единствено на предците, които злонамерено били напуснали замъка. За да обвърже поне за в бъдеще главата на семейството с родовия замък, той учреди над него майорат2. Феодалният владетел потвърди този акт, толкова повече, че чрез него една фамилия, притежаваща много и безспорни рицарски добродетели, и чиито клонове прилазваха вече и в чужбина, щеше да бъде спечелена за отечеството. Обаче междувременно нито Хуберт, синът на Родерих, нито сегашният господар на имението, наречен на дядо си също Родерих, пожелаха да обитават семейния замък, и двамата останаха в Курланд.

Причината изглежда бе, че те, по-ведро и по- жизнерадостно настроени от мрачния прародител, се бояха от злокобната усамотеност на пребиванието там. Барон Родерих бе дал подслон и издръжка на две неомъжени сестри на баща си, които живееха в мизерия. Заедно с една възрастна прислужница те заемаха малките топли стаи в страничното крило на замъка. Освен тях и готвачът, който живееше на приземния етаж в голямо помещение до кухнята, из високите стаи и зали на главното здание куцукаше само един немощен вече ловджия, който изпълняваше същевременно службата на кастелан3. Останалата прислуга живееше в селото при стопанския инспектор. Само в късна есен, когато падаше първият сняг и започваше лова на вълци и глигани, безлюдният, изоставен замък оживяваше. Тогава от Курланд пристигаше барон Родерих със съпругата си, придружени от роднини, приятели и многобройна ловджийска свита. Появяваха се благородниците от съседните имения, също и страстно желаещи да ловуват приятели от града, а главното здание и страничните крила едва побираха прииждащите гости. Във всички огнища и камини пращеше пищно накладен огън, от мъжделивото утро до късна нощ цвърчаха шишовете, по стълбите тичаха нагоре-надолу стотици весели хора, господари и слуги, там звънтяха чаши за наздравица, примесени със звуците на весели ловджийски мелодии, тук ехтяха стъпките на танцуващите под такта на шумна музика, навсякъде се смееха и ликуваха, и така в продължение на четири до шест седмици замъкът наподобяваше по-скоро разкошна, намираща се на оживен път страноприемница, отколкото дома на нашия барон. Доколкото позволяваше обстановката, през това време баронът се посвещаваше на сериозни занимания и оттеглил се от вихъра на гостите, изпълняваше задълженията си като господар на имението. Той не само че изискваше пълен отчет за приходите, но изслушваше и всяко предложение за известни подобрения, както и най-дребните оплаквания на подчинените си. Стараеше се да сложи всичко в ред и доколкото това бе възможно, да премахне всяка неправда и несправедливост. В тази дейност му помагаше най-предано старият адвокат В., който, минавайки по наследство от баща на син бе търговски представител на фамилията фон Р... и съветник по юридическите въпроси за имотите в П. Ето защо В. беше свикнал да потегля за имението още осем дни преди датата, определена за пристигането на барона. През 179... година настъпи денят и часът, когато старият В. трябваше да замине за Р...зитен. Колкото и жизнен да се чувстваше старият седемдесетгодишен господин, той все пак си помисли, че една отзивчива, подкрепяща го десница ще му бъде от полза в работата. Един ден ми каза като на шега:

- Братовчеде! (Понеже аз, неговият племенник, носех името му, той ме наричаше така.) - Братовчеде! Помислих си, че няма да е никак лошо, ако дойдеш с мен в Р...зитен и морският вятър посвисти малко около ушите ти. И не само че ще можеш усърдно да помагаш в моята, понякога щекотлива работа, но ще ти се отдаде случай да се докоснеш до суровия живот на ловеца. Да наблюдаваш как на едната сутрин си съставил изряден протокол, а на следващата си се озовал пред пламтящите очи на страшен космат вълк или точещ зъби глиган, които с верен и силен изстрел успяваш да повалиш.

Не бе нужно да бях слушал толкова много чудновати истории за веселия ловджийски сезон в Р...зитен, нито пък да твърдя, че бях привързан с цялото си сърце към моя прекрасен правуйчо, за да се зарадвам безгранично на желанието му да ме вземе този път със себе си. Доста добре подготвен за работата, която той имаше предвид, обещах да се трудя прилежно и да го освобождавам от всякакви неприятности и грижи. Още на другия ден, през гъстата снежна виелица, предвещаваща настъпването на зимата, ние седяхме в колата, завити в дебели кожуси, и пътувахме към Р...зитен.

По пътя старецът ми разказваше не една чудновата история за барон Родерих, който основал майората и без оглед на младостта на правуйчо ми го определил за свой юридически съветник и изпълнител на завещанието. Разказваше за суровия, необуздан нрав на стария господин, който изглежда се предавал по наследство на цялото семейство, тъй като дори сегашният господар на имението, познат му като благ, дори мекушав младеж, от година на година се превръщал все повече в образ и подобие на дядо си. Старецът ми поръча да се държа непринудено и свободно, за да се представя в очите на барона с известна тежест, като разказът му се насочи и така приключи към стаите в замъка, избрани от него веднъж завинаги, понеже били топли, удобни и толкова отдалечени, че би могло да се оттеглим от лудешката шумотевица на веселата компания, стига да пожелаем. Всеки път му приготвяли резиденцията в двете малки, оплътнени с топли тапети стаи, непосредствено до голямата съдебна зала в страничното крило, противоположно на обитаваното от старите госпожици.

След кратко, но тежко пътуване, най-после пристигнахме късно през нощта в Р...зитен. Прекосихме селото, беше неделя, от кръчмата долиташе танцова музика и радостна гълчава, къщата на стопанския инспектор бе осветена от горе до долу, отвътре също ехтяха музика и песни, затова толкова по-страховита ни се видя пустошта, в която навлязохме. Морският вятър ни догонваше с пронизващи жаловити, звуци и сякаш пробудени от дълбок вълшебен сън, мрачните борове подемаха стоновете като глуха неясна жалба. Докато най-после, над снежната покривка пред нас се издигнаха голите черни зидове на замъка и ние спряхме пред затворената порта. Но не помогнаха нито чукането, викането, тропането, нито камшичните удари, сякаш всичко бе измряло, от никой прозорец не трепваше и най-слаба светлинка. Изведнъж се разнесе гръмливия мощен глас на стария ми правуйчо:

- Франц! Франц! Къде сте се скрили? По дяволите, размърдайте се! Замръзваме от студ! Снегът шиба лицата ни до кръв, за Бога, размърдайте се, де!

Сега на двора заскимтя куче, из приземния етаж се раздвижи някаква светлинка. Раздрънчаха се ключове и скоро двете крила на тежките порти изскърцаха.

- Добре дошли, добре дошли, господин съветник, о, това отвратително време! - развика се старият Франц, издигайки високо фенера, така че цялата светлина падна върху сбръчканото му лице, странно разтеглено в любезна усмивка. Колата влезе в двора, ние слязохме и едва сега забелязах странната фигура на стария прислужник, загърната в широка, старомодна ловджийска ливрея, необичайно украсена с много шнурове. Над широкото бяло чело падаха само няколко сиви къдрици, долната част на лицето бе обветрено като на ловците, и независимо че разтеглените мускули го превръщаха едва ли не в причудлива маска, глуповатото добродушие, което просветваше от очите и потрепваше около устата, все пак изглаждаше всичко.

- А сега, старий ми Франц - започна правуйчо ми, като отърсваше в преддверието снега от кожуха си, - кажи, старий ми Франц, дали всичко е готово, дали тапетите в моята стая са почистени, леглата внесени, а помещенията вчера и днес добре затоплени?

- Не - невъзмутимо отговори Франц, - не, мой скъпи съветнико, всичко това не е направено.

- Боже, Господи! - избухна правуйчо ми, - та нали писах своевременно, още повече че пристигам винаги след обявената дата, това наистина е селяндурщина, да ме карате да живея в леденостудени стаи.

- Вижте, скъпи ми господин съветник - продължи Франц, като много внимателно отряза с ножицата един тлеещ фитил и го смачка с крака си, - вижте, господин съветник, всичко това, предимно затоплянето на стаите нямаше много да помогне, защото през счупените прозорци вятърът и снегът нахлуват тъй, сякаш са у дома си. Ето защо...

- Какво? - прекъсна го правуйчо ми, разтваряйки широко кожуха и опирайки ръце на хълбоците си, - какво, прозорците били счупени, а вие, домоуправителят, не сте разпоредили нищо?

- Да, така е, скъпи ми господин съветник - продължи спокойно и невъзмутимо старецът, - не е лесно да се добере човек до тях, поради купищата развалини и тухли, разпръснати из стаята.

- По дяволите, мошеник такъв, от къде на къде ще има камъни в стаите ми? - изкрещя правуйчо ми.

- Наздраве, младий господине! - извика старецът с учтив поклон, тъй като аз току-що кихнах, обаче веднага добави:

- Това са камъните и мазилката от централната стена, която от голямото сътресение се срути.

- Да не е имало земетресение? - гневно го сряза старият господин.

- Това не, скъпи ми господин съветник - отвърна прислужникът и лицето му се разтегли в широка усмивка, - ала преди три дни рухна с мощен трясък тежкият, облицован с ламперия таван на съдебната зала.

- Тогава това, това означава... - и какъвто си беше буен и сприхав по нрав, правуйчо ми щеше да изрече някое тежко проклятие, ако внезапно не замълча, и като вдигна нагоре дясната ръка, а с лявата побутна назад лисичия калпак, се обърна към мен и смеейки се на глас, каза:

- Наистина братовчеде! Трябва да си държим устата, не бива да разпитваме повече, иначе ще разберем, че са се случили още по-големи беди или пък, че целият замък се срутва върху главите ни. Но - продължи той и се обърна към стареца, - но Франц, не ви ли мина през ума да почистите и затоплите друга стая? Не можехте ли за деня, когато ще заседаваме, набързо да подредите някоя зала в главното здание?

- Всичко това е вече направено - отвърна старецът, като любезно посочи с ръка към стълбището и веднага започна да се изкачва.

- Виж го ти, старият чудак! - провикна се съветникът, след което и ние тръгнахме подир него нагоре.

Пътят, по който ни водеше Франц, минаваше през дълги сводести коридори като треперливата светлина на свещта му хвърляше чудновати отблясъци в дълбокия мрак. Колоните, капителите и пъстрите арки от време на време сякаш се понасяха в ефира, огромните ни сенки крачеха до нас, а странните изображения по стените, край които те се промъкваха, като че ли потрепваха и се полюшваха, докато гласовете им шепнеха в гръмливото ехо на стъпките ни: "Не ни пробуждайте, не ни пробуждайте, нас, славното вълшебно племе, което спи тук под старите камъни!" След като минахме през редица студени, тъмни помещения, Франц най-после отвори една зала, където с веселото си пращене буйно пламтящият огън в камината ни подейства като поздрав от родината. Още с влизането си се почувствах много добре, но правуйчо ми се спря в средата на залата, огледа се наоколо и със сериозен, едва ли не тържествен глас каза:

- Значи това ще бъде съдебната зала?

Франц издигна високо светлината, така че да се открие на широката тъмна стена голямо светло петно, голямо колкото една врата, и с глух, пропит от мъка глас продума:

- Та нали вече е имало съдебен процес тук!

- Какво ви хрумва, старче? - извика вуйчо ми, бързо хвърли кожуха и пристъпи към камината.

- Ей така, просто ми се изплъзна - отвърна Франц, запали свещниците и отвори вратата към съседната стая, подредена уютно за нашето пристигане.

Не мина много време и пред камината бе сложена маса, старецът поднесе вкусни ястия, като за наше удоволствие последва голяма купа пунш, сварен по обичаите на Севера. Изморен от пътуването, още щом се нахрани, правуйчо ми потърси леглото. Ала новото, странното в нашето положение, та дори и пуншът, бе твърде силно възбудил духа ми, за да мисля за сън. Франц разтреби масата, подклади огъня и с няколко любезни поклона ме напусна.

Ето ме сега сам, в голямата висока рицарска зала! Лапавицата бе спряла, свистенето на бурята също и през широките сводести прозорци ясната пълна луна, изгряла на ведрото небе осветяваше магически всички тъмни ъгли на чудноватия архитектурен строеж, дори и там, където не проникваше мъждукащата светлина на свещите и на огъня в камината. Както навярно все още срещаме в стари замъци, стените и таванът на залата бяха украсени в особен старинен стил - едни с тежка ламперия, други с фантастични картини и пъстробоядисана, позлатена дърворезба. От големите картини, изобразяващи най-често дивата гмеж в кървавия лов на мечки и вълци, се открояваха, издялани от дърво животински и човешки глави, наставени по нарисуваните тела така, че на мъждукащата, трепкаща светлина на огъня и на луната всичко оживяваше като зловеща действителност. Между тези платна се редяха картини на рицари в човешки ръст с ловджийски костюми, навярно на предци, любители на лова. С угасналите си багри всичко, и рисунките, и резбата бяха белязани от тъмната палитра на отдавна отминало време. Толкова повече привличаше погледа светлото голо петно на същата стена, на която две врати водеха към съседни стаи. Скоро разбрах, че навярно и там е имало врата, която впоследствие е била зазидана, и че на това място изпъква именно новата зидария, оставена подобно останалите стени, без рисунки или украса от дърворезба.

Кой ли не знае как един необикновен авантюристичен престой е в състояние да завладее духа със загадъчна сила. Нима и най-мудната фантазия не се пробужда пред обкръжената от чудновати скали долина, или пред мрачните зидове на някоя църква, стремейки се да предугади непознатото, криещо се зад тях. Ако добавя, че бях на двадесет години и изпил доста чаши силен пунш, ще ми повярвате, че в моята рицарска зала се почувствах по-особено от всякога. Представете си само тишината на нощта, в която глухият тътен на морето, странното свистене на нощния вятър звучат като тонове на мощен, докоснат от духове орган. Не забравяйте и прелитащите облаци, светли и блестящи като прекосяващи хоризонта великани, които често надничат през звънтящите сводести прозорци. И ето че покрай леките тръпки на ужас, които ме полазиха, почувствах, че видимо и осезаемо сега наистина може да се появи един нов свят. И все пак чувството имаше нещо общо със зъзненето, което усещаме при някоя вълнуващо поднесена история за духове, каквито всъщност твърде много обичаме да слушаме. И ми хрумна, че сега съм в най-подходящото настроение, за да почета от книгата, която, подобно на всеки, запленен по един или по друг начин от обаянието на романтизма, носех скътана в джоба си. Това бе "Ясновидецът" от Шилер. Четях, четях и все повече и повече разпалвах фантазията си. Стигнах до завладяващия с мощното си вълшебство разказ за сватбеното тържество при маркиза фон Х. И тъкмо когато се появява окървавеният Йероним, вратата, която води към преддверието със силен трясък отскочи. Ужасен, се изправих, книгата падна от ръцете ми. Но в същия миг всичко утихна и аз се засрамих от детинския си страх. Не бе изключено вратата да е отскочила от въздушното течение или по друга причина. Казах си, че нищо не се е случило, че превъзбудената ми фантазия съзира във всяко нормално явление призраци.

Успокоен, вдигнах книгата от земята и отново се настаних в креслото, но ето, сега чух тихи, бавни и отмерени стъпки, които прекосяваха залата, прекъсвани от охкания и пъшкания, изразяващи най-дълбоко човешко страдание и безутешна мъка. "Виж ти!" - помислих си аз. Това ще е някое болно, заключено животно в долния етаж. Нима не ни е позната акустичната измама на нощта, която изпраща далечните звуци близко до нас, нима би се развълнувал някой от подобни страхове? Така повторно се успокоих, но ето че сега чух драскане, откъм зазиданата стена долавях все по-високи, по-силни въздишки, издаващи ужасния страх, породен от предсмъртна мъка. Казах си, да, това е някое нещастно, болно животно, сега ще извикам високо, ще тропна здраво с крак по пода, и всички звуци веднага ще замлъкнат или животното долу ще се обади по-ясно с естествения си глас. Така си мислех, ала междувременно кръвта във вените ми сякаш взе да се съсирва, студена пот изби по челото ми, седях като вкаменен на широкия удобен стол, без да мога да стана, още по-малко да извикам. Отвратителното драскане най-после престана - отново се чуха стъпки, после животът в мен сякаш изведнъж се пробуди, скочих и пристъпих две крачки напред. Изведнъж ледено студена въздушна струя мина през залата и в същия миг луната ясно огря образа на един много сериозен, почти страшен мъж. Сега отчетливо чух как неговият предупреждаващ глас сякаш прошумолява през по-силното бучене на морските вълни, през още по-пронизителното фучене на нощния вятър: "Спри, спри дотук, иначе си подвластен на злокобния свят на призраците! После вратата се затвори със същия трясък както преди, ясно чух стъпките в преддверието, надолу по стълбите, главната порта на замъка с дрънчене се отвори и наново затвори. Сега сякаш от конюшнята изведоха кон, след известно време бе вкаран отново, и накрая всичко утихна!

В този момент долових, че вуйчо ми в съседната стая глухо охка и стене, това ми помогна да дойда на себе си, грабнах свещника и побързах да вляза при него. Старецът изглежда се бореше с някакъв тежък, лош сън.

Извиках му високо:

- Събудете се, събудете се - и леко го хванах за ръката като насочих светлината на свещта върху лицето му. Старецът подскочи със сподавен вик, после ме погледна мило и каза:

- Добре направи, братовчеде, че ме събуди. Ох, сънувах много зловещ сън и виновни за това са само тази стая и залата, защото ме накараха да си спомня за миналото и за някои странни неща, които се случиха тук. Ала нека сега хубаво да си доспим!

С тези думи старият човек се загърна добре със завивката и изглежда веднага заспа. Когато изгасих свещите и също си легнах, долових, че той тихо се молеше.

На другата сутрин започнахме работа, дойде стопанският инспектор и се явиха хора, пожелали да се уреди някой спор или да се разреши съществуващ проблем. По обяд заедно с правуйчо ми отидохме в страничното крило на замъка, за да поднесем според нормите на етикета почитанията си на двете стари баронеси. Франц съобщи за нашето пристигане, наложи се да почакаме няколко минути, след което една прегърбена шейсетгодишна бабичка в пъстра копринена дреха, представяйки се за камериерката на господарките си, ни отведе в светилището. Там с комичен церемониал ни посрещнаха старите, издокарани екстравагантно по отдавна забравена мода, дами. Обект на тяхното удивление стана предимно моята особа, след като правуйчо ми, намирайки се в чудесно настроение, ме представи като младия, съдействащ в работата му юрист. По физиономиите им се четеше, че предвид младостта ми, те виждаха благополучието на поданиците на Р...зитен в опасност. Изобщо в цялото посещение при старите дами имаше нещо комично и въпреки това ужасът на изминалата нощ ме караше вътрешно да зъзна. Чувствах се докоснат от непозната сила, или по-скоро бях вече доближил кръг, чието прекрачване изискваше само една крачка, за да се погубя безвъзвратно. Сякаш само мобилизирането на всичките ми сили можеше да ме спаси от ужаса, който обикновено е заместен единствено от неизлечимата лудост. Така че не ми се сториха смешни, а зловещи и призрачни дори старите баронеси с особените, натруфени прически, с чудноватите облекла, накичени с пъстри цветя и панделки. По старите им жълти, сбръчкани лица и по премигващите им очички аз исках да прочета, или пък от лошия френски, който излизаше гърлено ту от стиснатите посинели устни, ту от острите носове, да чуя как тези старици се бяха спогодили с тайнственото, бродещо из замъка същество и дали и те самите не са способни на разрушителни и ужасни дела. Старият господин, разположен да се шегува, оплиташе с иронията си стариците в такива невероятни брътвежи, че ако бях в друго настроение, не знам как щях да потисна лудешкия си смях, но както казах, баронесите с тяхното бръщолевене бяха и оставаха за мен призрачни същества. Ала старецът, който всъщност правеше всичко това, за да ми достави някакво особено удоволствие, често ме поглеждаше твърде учудено. Останали след обяда сами в стаята ни, той не се стърпя и избухна:

- Братовчеде, кажи ми, за Бога, какво ти е? Нито се смееш, нито говориш, не ядеш, не пиеш? Болен ли си? Или има нещо друго?

Не се поколебах да му разкажа най-подробно всички страхотии и ужаси, които предишната нощ бях изживял. Не премълчах нищо, предимно това, че бях изпил много чаши пунш и чел "Ясновидецът" от Шилер.

- Трябва да си призная това - добавих аз, - защото доказва, че тези явления, съществуващи единствено между четирите стени на моя ум, създаде свръхвъзбудената ми, трескаво работеща фантазия.

Очаквах правуйчо ми да ме вземе на прицел заради моите привидения с грубовати шеги, но вместо това той стана много сериозен, втренчи очи в пода, после бързо отхвърли глава назад и поглеждайки ме, с пламтящи очи каза:

- Не познавам книгата ти, братовчеде, но нито нейният, нито духът на пунша са причина за твоите призрачни видения. Трябва да знаеш, че това, което се случи на теб тази нощ, го изживях на сън и аз. Стори ми се, че седя като теб на големия стол до камината, но това, което си възприел само като звуци, аз го видях, улових с вътрешния си поглед. Да! Аз съзрях зловещия изверг как влезе, как изнемощял се промъкна към зазиданата врата, как в безутешно отчаяние задраска по вратата, така че кръв рукна от счупените нокти, как после слезе, извади коня от конюшнята и пак го върна на място. Чу ли как петелът кукуригаше откъм най-далечните дворове на селото? Тогава ти ме събуди и аз скоро намерих сили да устоя на злия дух, на ужасния човек, който все още има злостното желание да разруши хармонията и радостта в живота.

Старият човек замълча, но аз не исках да задавам въпроси, като прецених, че той ще ми обясни всичко, когато намери удобния за това момент. След малко, седейки дълбоко вглъбен в себе си, той продължи:

- Братовчеде, имаш ли достатъчно смелост сега, след като знаеш как стоят нещата, да издържиш още веднъж появата на призрака? И то заедно с мен? - Без да се колебая, заявих, че съм възвърнал силата и бодростта си.

- Тогава - продължи старият човек, - идната нощ ще бдим двамата. Вътрешен глас ми казва, че злият призрак трябва да отстъпи не само пред духовната ми мощ, колкото пред смелостта ми, основаваща се на дълбоко доверие. И съвсем не е дръзко начинание, а богоугодно храбро дело, ако рискувам живота си, за да прогоня злия изверг, който прокужда синовете от семейния замък на предците. Но не става дума дори за неустрашимост, защото с подобен непоколебим и честен замисъл, с подобно смирено доверие, каквото изпитвам аз, човекът е и остава увенчаният с победа герой. Но ако ли Божията воля въпреки това пожелае злата сила да ме докосне, ти, братовчеде, ти трябва да заявиш, че в честна борба с дяволския дух, който върши тук разрушителното си дело, съм бил победен! А ти самият стой далеч, тогава нищо няма да те сполети!

Неусетно, покрай едни и други разнообразни занимания, вечерта бе настъпила. Както снощи, след вечерята Франц разтреби масата и ни донесе пунш. Пълната луна сияеше през блестящите ефирни облаци, морските вълни бучаха и нощният вятър виеше и разтърсваше дрънкащите стъкла на сводестите прозорци. Вътрешно развълнувани, ние се мъчехме да водим разговори на безразлични теми. Старият човек бе поставил на масата часовника, който биеше на всеки час. Удари дванайсет. Сега вратата с ужасно скърцане отскочи и както снощи през залата тихо и бавно се понесоха стъпки, съпроводени от въздишки и стенания. Правуйчо ми бе прибледнял, ала очите му заискряха с необичаен пламък. Той стана от стола, изправи се в цял ръст и с високата си осанка, подпрял лявата ръка на бедрото, а дясната - протегната към средата на залата, приличаше на увенчан с победи триумфиращ герой. Ала охкането и стенанията се усилваха и долавяха все по-ясно, по-отвратително от снощи започна и драскането по стената. Тогава, с твърди стъпки, от които подът се разтресе, старият ми правуйчо тръгна напред, право към зазиданата врата. Плътно пред мястото, където все по-лудешки и по-безумно се драскаше, той спря и със силен, тържествен глас, какъвто никога не бях чувал от него, каза:

- Даниел, Даниел, какво правиш тук в този час?

Чу се зловещ и ужасен крясък, глух удар, сякаш някакъв товар се свлече на пода.

- Потърси милост и прошка пред трона на Всевишния, там е мястото ти! Махни се от живота, на който никога вече няма да принадлежиш!

Старецът изрече тези думи по-силно от преди, чу се тихо скимтене, което замря в свистенето на бурята, извила се току-що. Сега старецът отиде до вратата и силно я тръшна, така че ехото отекна в пустото преддверие. Словата му, жестовете му, изобщо целият излъчваше нещо свръхчовешко, което ме изпълни с дълбок ужас. Когато отново седна на стола, погледът му бе прояснен, той сключи ръце и се помоли. Трябва да бяха изминали няколко минути, после, с благия глас, с който си служеше тъй добре и който проникваше дълбоко в сърцето, ми каза само:

- Е, братовчеде!

Разтърсен от неистов трепет, ужас, страх, свято преклонение и любов, паднах на колене и облях с горещи сълзи протегната ми ръка. Старецът ме притисна до сърцето си и много мило каза:

- А сега, мили братовчеде, нека спокойно да поспим! Така и стана, и когато през следващата нощ не се долови нищо загадъчно, ние си възвърнахме ведростта, поставяйки в неизгодно положение старите баронеси, които покрай ексцентричната си природа все пак оставаха донякъде призрачни същества. Те ни развеселяваха с брътвежите си за забавни небивалици, обаче за тях ги предразполагаше шеговитото държане на стария господин.

Най-после, след много дни, пристигна и баронът със съпругата си и многобройна ловджийска свита, поканените гости се събраха и във внезапно оживелия замък започна шумното и трескаво суетене, което бе описано вече по-рано. Когато след пристигането си баронът веднага дойде в нашата зала, изглеждаше странно озадачен от промяната в обитаваните от нас стаи. Той хвърли мрачен поглед към зазиданата врата и извръщайки се бързо, поглади челото си, сякаш иска да пропъди някакъв лош спомен. Правуйчо ми спомена разрушенията в съдебната зала и съседните стаи, а баронът упрекна Франц, че не ни е настанил на по-добро място. После много мило подкани стария си съветник само да се разпореди, ако в новите стаи, които са много по-неподходящи от тези, които вече е обитавал, му липсва нещо от необходимия уют. Изобщо поведението на барона към стария вуйчо бе не само сърдечно, но примесено и с известно детинско страхопочитание, като че баронът се намираше със стария човек в някакво респектиращо роднинско отношение. Ала това беше и единственото нещо, което можеше донякъде да ме помири със суровия, заповеднически нрав на барона, чиито прояви, уви, се усилваха все повече и повече. На мен изобщо не обърна внимание, виждайки в мое лице обикновения писар. Още първият път, когато бях поел изготвянето на едно дело, той намери, че в редакцията на документа има нещо погрешно, аз кипнах, бях готов да отговоря много остро, но правуйчо ми взе думата, уверявайки, че спазвам всичко, както следва, и че тук мога да се занимавам само със съдебни дела. Останали сами, аз горчиво се оплаках от барона, чийто образ в дъното на душата ми ставаше все по-противен.

- Повярвай ми, братовчеде - отвърна старецът, - че баронът въпреки недружелюбната си природа е най-превъзходният, най-добродушният човек на света. Както ти казвах, този му нрав се прояви едва по времето, когато стана господар на майората, преди това бе благ, скромен младеж. Изобщо нещата с него не са тъй лоши, както ти ги описваш, и бих искал да ми кажеш защо ти е така противен.

Произнасяйки последните думи, старецът се усмихна твърде подигравателно, но сега кръвта ми закипя и лицето пламна. Нима на мен самия не бе ясно, нима не трябваше без колебание да почувствам, че тази необикновена омраза покълна от любовта, или по-скоро от влюбването в същество, сторило ми се най-благородното, най-прекрасното, бродило някога по тази земя? Това същество не бе никое друго освен самата баронеса. Още с пристигането появата й ми подейства като силна магия, на която не можеше да се устои: когато крачеше през залите, загърната в руски самурен кожух, плътно пристегнат около изящно оформеното тяло, а главата богато увита във воали. Да, дори обстоятелството, че старите лели, в още по-чудновати облекла и фризури, отколкото ги бях видял, ситнеха от двете й страни и врякаха френските си приветствия, докато тя, баронесата, спираше наоколо неописуемо благия си поглед и кимваше приветливо ту на един, ту на друг, или пък вмъкваше няколко немски думи посред чистия курландски диалект, всичко това вече създаваше един великолепен чуждоземен образ. И не е чудно, че фантазията ми неволно подреждаше тази картина до силуета на загадъчния призрак и тогава баронесата се превръщаше в ангела на светлината, който покорява злите призрачни сили. Образът на прекрасната жена се появи пред духовния ми взор като жив. По това време навярно е била едва деветнайсетгодишна. Лицето й също тъй нежно като фигурата, изразяваше ангелска доброта, ала най-вече в погледа на тъмните очи се криеше неописуемо вълшебство. Подобно на наситен с влага лунен лъч в тях просветваше тъжен копнеж, тъй както прелестната й усмивка разкриваше цяла вселена от възторг и блаженство. Понякога изглеждаше изцяло вглъбена в себе си и тогава сякаш мрачни облаци засенчваха прелестното й лице. Човек би помислил, че навярно е обзета от дълбока мъка, на мен обаче ми се струваше, че в подобни мигове е завладяна от мрачното предчувствие за тъжно, обременено с нещастия бъдеще. И без да мога да си обясня защо, свързах това нейно състояние с призрака в замъка.

На следващата сутрин от пристигането на барона, компанията се събра на закуска и старецът ме представи на баронесата. И както се случва обикновено на човек, намиращ се в състояние, подобно на моето, аз се държах невероятно глупаво, като на баналните въпроси на очарователната жена - как ми харесвал престоят в замъка и т.н., се оплетох в най-чудновати безсмислени приказки. Дотам, че старите лели, явно отдали смущението ми на дълбокия респект пред господарката на дома, в своята благосклонност си помислиха, че трябва да се заемат с мен, хвалейки ме на френски език като възпитан и способен млад човек, като един garçon tres joli4. Това ме ядоса и владеейки се вече напълно, от устата ми внезапно се изплъзна един каламбур на по-добър френски от този на старите жени. В отговор на което те се облещиха и с острите си носове щедро си смръкнаха емфие.

По сериозния поглед на баронесата, с който тя се обърна и заговори с друга дама, забелязах, че моята остроумица е докоснала границата на глупостта, това ме разгневи още повече и аз проклех и отпратих стариците на дъното на ада. Правуйчо ми отдавна бе охладил с иронични бележки влечението ми към пасторалната идилия, към нещастната любов - плод на детинско самозаслепление, и т.н., но все пак забелязвах, че баронесата бе завладяла, по-дълбоко и по-мощно от която и да е друга жена досега, най-съкровените кътчета на душата ми. Виждах и чувах само нея, ала ясно и определено осъзнавах, че би било безвкусица, направо лудост да си позволя някакъв флирт. От друга страна обаче, влизах и в положението на влюбения младеж, който отдалеч би й се възхищавал и боготворил, но тогава пък трябваше да се срамувам от самия себе си. Това, което исках и можех, беше да се сближа повече с прекрасната жена, без да позволя тя да се догади за моите съкровени чувства, да всмуквам сладката отрова на нейните погледи, на нейните думи, а после далеч от нея да я нося дълго, може би завинаги, в сърцето си. Тази романтична, направо рицарска любов, която през безсънната нощ се разрасна в мен, ме доведе до такова напрежение, че започнах като децата да разговарям патетично със себе си, а накрая и жално да въздишам: "Серафина, ах, Серафина!". - Но ето че старецът се пробуди и ми извика:

- Братовчеде, братовчеде, мисля, че фантазираш на глас! Ако обичаш, прави го денем, но през нощта ме остави да спя!

Бях доста разстроен, тъй като правуйчо ми, който с пристигането на баронесата бе вече забелязал вълнението ми, чу през нощта името й и сега щеше да ме засипе със саркастичните си шеги. Но тази сутрин той не спомена нищо, само с влизането ни в съдебната зала продума:

- Нека Бог даде на всеки порядъчен човек разум и бдителност. - После зае мястото си на голямата маса и каза: - Пиши ясно и отчетливо, мили братовчеде! За да мога свободно, без запъване да го прочета!

Уважението, да, детинското страхопочитание, което баронът проявяваше към моя правуйчо се изразяваше във всичко. Така например за него бе отредено най-желаното място на масата до баронесата, докато случаят ме местеше ту тук, ту там. Обикновено ме обсебваха няколко офицери от съседната столица, за да си изприказват всички новости и смехории, и при това, здравата да си пийнат. Така ден след ден седях на долния край на масата, много далеч от баронесата, докато най-сетне чистата случайност ме постави в нейна близост. Тъкмо когато пред събралата се компания разтвориха вратите на трапезарията, компаньонката на баронесата, една не съвсем млада вече госпожица, в никакъв случай грозна и явно с буден ум, ме бе увлякла в разговор, който изглежда й беше приятен. Според етикета, аз трябваше да й предложа десницата си и радостта ми не бе никак малка, когато тя седна съвсем близо до баронесата, която приветливо й кимна. Всеки може да се досети, че това, което говорех, не се отнасяше само до моята съседка, а главно до баронесата. Нищо чудно, ако вътрешното ми напрежение придаваше на всичко, което казвах, особен размах. Но достатъчно, госпожицата ме слушаше все по-внимателно и по-внимателно, да, дори накрая бе въвлечена неудържимо в пъстрия свят на непрестанно сменящите се картини, които й описвах. Както споменах, тя не бе лишена от ум, и въпреки несекващите словесни тиради на гостите, които минаваха покрай нас, не се изискваше много време, за да потръгне свободно разговорът помежду ни, като аз изпратих няколко стрели там, където желаех. Забелязах, че госпожицата хвърляше многозначителни погледи на баронесата, а тя се мъчеше да долови нещичко. Яви се превъзходен случай, когато разговорът ни засегна музиката и аз с най-голямо възхищение заговорих за прекрасното свято изкуство, като накрая не скрих, че - въпреки и независимо от сухата и досадна юридическа наука, на която съм се отдал - съм едва ли не виртуоз на пианото, пея, та дори съм композирал някоя и друга песен.

Бяхме влезли в другата зала, за да завършим обяда с кафе и ликьор, когато и аз самият не знам как, се озовах пред баронесата, която разговаряше с госпожицата. Тя ме заприказва веднага, и по-любезно отпреди, с тон, с който се обръщаме към някой познат, отново ми зададе същите въпроси - как ми допада пребиванието в замъка и т.н. Уверих я, че страховитата пустош на заобикалящата ни местност, та дори старинният замък, са ме настроили през първите дни твърде особено, ала че тъкмо това настроение е причина да се появят ред прекрасни неща, и че единственото ми желание е да стоя настрана от шумната глъчка на лова, на която не съм свикнал.

- Мога да си представя, че лудешката надпревара в нашите смърчови гори няма да ви е приятна. Вие сте музикант, и ако не се лъжа, навярно и поет! Обичам страстно и двете изкуства! Аз самата свиря малко на арфа, но тук, в Р...зитен, трябва да се лиша от нея, тъй като моят мъж не желае да взимам със себе си инструменти, чиито нежни тонове няма да подхождат на дивите викове, на пронизителните звуци на ловджийските рогове, а тук трябва да ехтят единствено те!

Уверих я, че ще вложа цялото си изкуство, за да удовлетворя желанието й, тъй като в замъка без друго ще се намери някакъв инструмент, та бил той и само стар роял. Сега госпожица Аделаида (компаньонката на баронесата) звучно се засмя и попита дали не знам, че откак човек се помни, в замъка не се е чувало нищо друго, освен дрезгави звуци на тромпети, плачливи извивки на ловджийски рогове и на стържещи цигулки, дезакордирани баси и врякащи обои, надувани от пътуващи музиканти. Баронесата държеше на желанието си да слуша музика, и то изпълнена от мен, така че двете, тя и Аделаида, се умориха да предлагат начини, чрез които да се докара едно сносно пиано. В този момент старият Франц мина през залата.

- Ето човека, който на всекиго ще даде добър съвет, който всичко може да намери, дори нечутото и невижданото!

С тези думи госпожица Аделаида го извика и докато му обясняваше за какво става дума, със сключени ръце и леко наведена напред глава, баронесата слушаше, поглеждайки стареца с мила усмивка. Тя бе самата прелест, също като едно чаровно миловидно дете, което копнее да получи мечтаната играчка. След като изброи ред причини, пречещи да се достави толкова бързо подобен рядък инструмент, накрая Франц поглади с добродушна усмивка брадата си и каза:

- Да, ето например госпожа инспекторшата от селото свири със страхотно умение на чембало, или както и да го наричат сега с чуждото име, и наред с това пее толкова прекрасно и жаловито, че на човек очите му се зачервяват като от лука или пък ти иде да заподскачаш с двата си крака.

- Но тя има и фортепиано? - прекъсна го госпожица Аделаида.

- Е, наистина - продължи старецът, - едно дойде направо от Дрезден... - О, това е чудесно - обади се баронесата.

- Хубав инструмент - продължи Франц, - обаче малко разстроен, защото напоследък, когато органистът седна да изсвири на него песента: "Във всички мои дела", го направи едва ли не на пух и прах, така че...

- О, мили Боже - извикаха баронесата и госпожицата.

- Така че - довърши старецът, - трябваше срещу много пари да се изпрати в Р. и да се поправи.

- Тук ли е вече? - нетърпеливо запита госпожица Аделаида.

- Разбира се, уважаема госпожице, и за госпожа инспекторшата ще бъде чест...

В този момент мина баронът, погледна с недоумение към нашата групичка и с насмешлива усмивка прошепна на баронесата:

- Франц отново ли раздава добри съвети?

Баронесата поруменя и сведе очи, а старият Франц спря изплашено, вдигна глава и плътно долепил ръцете до тялото, застана във войнишка стойка.

Сега към нас се понесоха старите лели в памучните си рокли и отведоха баронесата. Госпожица Аделаида я последва. Останах като омагьосан. Възхищението, че ще се приближа към нея, моя идол, който покори цялото ми същество, се бореше с мрачно недоволство и гняв спрямо барона, представил ми се като суров деспот. Ако не е такъв, защо тогава беловласият старец трябваше да се държи като роб?

- Не чу ли, не разбра ли най-после? - извика правуйчо ми, потупвайки ме по рамото, докато се изкачвахме нагоре към нашата стая. - Не се доближавай толкова до баронесата - продължи той като пристигнахме, - защо трябва да го правиш, остави тази работа на младите франтове, които на драго сърце ще я ухажват, а такива не липсват.

Разказах му как се бе случило всичко и настоях да ми каже дали заслужавам упрека му. Той обаче отвърна само с едно:

- Хм, хм! - облече халата си, седна със запалена лула на стола и се разприказва за случилото се на лова от предния ден, закачайки ме за моите несполучливи изстрели.

В замъка цареше тишина, дамите и господата бяха заети в стаите си с подготовката за предстоящата нощ. Впрочем музикантите със стържещите цигулки, с дезакордираните баси и врякащите обои, за които бе говорила госпожица Аделаида, бяха пристигнали, и през нощта щеше да има не какво да е, а бал и то във възможно най-съвършения му вид. Старият ми вуйчо, предпочитайки спокойния сън пред празното бръщолевене, остана в стаята ни, затова пък, когато бях вече облечен за бала, на вратата тихо се почука и влезе Франц, който с приятна усмивка ми съобщи, че току-що докарали на една шейна чембалото на госпожа инспекторшата и го занесли при госпожа баронесата. Госпожица Аделаида ме канела да отида при тях веднага. Човек лесно може да си представи как кръвта във вените ми лудо закипя, с какъв сладостен трепет в сърцето отворих вратата на стаята, където ги и намерих. Пресрещна ме радостно възбудена госпожица Аделаида. В пълен бален тоалет баронесата седеше замислена пред тайнствения сандък, където явно дремеха тоновете, които бях призван да пробудя. Но после тя стана и така засия в целия блясък на хубостта си, че аз, неспособен да кажа и думичка, стоях като вцепенен.

- А сега Теодор (според един прелестен обичай на севера, който все още се среща и по-надолу на юг, тя се обръщаше към всеки със собственото му име), а сега Теодор - любезно каза тя, - инструментът е тук, дано Всевишният даде той да се окаже достоен за вашето изкуство!

Още с отварянето на капака, срещу мен шумно издрънчаха безброй скъсани струни, а щом се опитах да изсвиря един акорд, се чу грозен и отблъскващ звук, тъй като струните, останали още цели, бездруго не бяха настроени.

- Нежните ръце на органиста пак са си свършили работата - весело извика госпожица Аделаида, ала баронесата, твърде недоволна, се обади:

- Та това е цяло нещастие, ах, не ми е съдено да изживея тук и най-малката радост.

Поразрових се в ковчежето на инструмента и за щастие, намерих няколко ролки струни, ала никакво акордьорско чукче. Чуха се нови вайкания. Обясних им, че би могло да се използва всеки ключ, чието езиче влиза в ключалката. И ето че и двете, и баронесата, и госпожица Аделаида весело се разтичаха и не мина много време на резониращото дъно на инструмента пред мен се натрупа цял магазин с лъскави ключета.

Залових се усърдно за работа - мъчеха се да ми помогнат госпожица Аделаида, а и самата баронеса, - пробвайки един или друг ключ. Но ето, сега ключалката пое едно от тежките ключета.

- Тръгна, тръгна! - весело се провикнаха и двете.

Ала струната, която звучеше съвсем чисто, се скъса и издрънча, така че и двете изплашени отскочиха. С малките си нежни ръчички баронесата оправяше чупливите струни, подаваше ми номерата, които исках, и внимателно държеше ролката, която аз развивах. Внезапно една струна отскочи и баронесата нетърпеливо ахна. Госпожица Аделаида шумно се разсмя, аз пък тръгнах подир размотаното кълбо чак до ъгъла на стаята. Сега и тримата се заловихме да извадим от него поне една здрава струна, която, щом я опънехме, за наше нещастие отново се късаше. Най-после, най-после се намериха запазени ролки, опънахме струните и фалшивото бръмчене постепенно премина в ясни, чисти акорди.

- Успяхме, успяхме! Инструментът се настрои! - провикна се баронесата, поглеждайки ме с прелестна усмивка.

Колко бързо общите усилия прогонват официалността, дистанцията, която условностите ни поставят. Какво породи между нас тази задушевна интимност, която, пронизвайки ме като електрически ток, бързо стопи мъчителното ми униние, притиснало като лед гърдите ми. Странният патос, породен от влюбеност като моята, ме бе напуснал изцяло и аз, след като чембалото бе горе-долу настроено, вместо желанието ми да изразя най-красноречиво съкровените си чувства чрез фантасмагорични излияния, се потопих в атмосферата на онези сладко звучащи приятни канцонети, с които ни бе надарил югът. Докато свирех песните Senza di te, Sentimi idol mio, или Almen se non poss’io, или сто Morir mi sento’s и Addio’s и Oh dio’s5, блясъкът в очите на Серафина се усилваше все повече и повече. Тя бе седнала плътно до мен пред инструмента, чувствах дъха й да гали бузата ми; и както бе опряла ръката си на облегалката на моя стол, една бяла панделка, отвързала се от изящната й бална рокля, падна върху рамото ми, и сякаш верен пратеник на любовта, отхвръкна, понесена от моите тонове, от леките въздишки на Серафина!

Удивително е, че запазих разсъдъка си! И докато се опитвах чрез различни акорди да си спомня някоя нова песен, госпожица Аделаида, седнала в отдалечен ъгъл на стаята, се затича към нас, коленичи пред баронесата и улавяйки двете й ръце, ги притисна към гърдите си и се помоли:

- О, мила баронесо, мила ми Серафина, сега и ти трябва да попееш!

- Какво говориш, Аделаида? Как бих могла да се представя с моето посредствено пеене пред нашия виртуоз?

Колко миловидна бе гледката, когато, цялата поруменяла, свела смирен поглед като засрамено дете, се бореше с изкушението и свяна. Не е трудно да си представим колко пламенно я умолявах, щом се споменеха някои кратки курландски народни песни, и не отстъпих, докато тя не се присегна и с лявата ръка опита някои от тоновете на инструмента за въведение. Поисках да й направя място, тя обаче не се съгласи, като ме уверяваше, че не била способна да изсвири и един акорд дори и че тъкмо поради това нейното пеене без акомпанимент щяло да звучи много безцветно и несигурно. Сега, с глас нежен, чист като камбанен звън, извиращ дълбоко от сърцето, тя подхвана песен, чиято простичка мелодия в духа на народните песни блести с такава вътрешна светлина, че ние, облети от светлото й сияние, разпознаваме по-висшата си поетична природа. В незначителните думи на текста е вложено тайнствено вълшебство, а той самият се превръща в йероглиф на неизразимото, което изпълва душата ни. Кой не си спомня онази испанска канцонета, която, съдейки по думите, не съдържа нищо повече освен: "С моето момиче пътуваме по море, изви се буря и момичето ми се залюля насам и натам. Не! - няма да пътувам повече с моето момиче по море!" - Така и песничката на баронесата не казваше нищо повече от: "Наскоро танцувах с моето либе на една сватба и от косата ми падна цвете, той го вдигна, подаде ми го и каза: Кога, момичето ми, ще отидем отново на сватба?" Когато акомпанирах на втората строфа на песничката с преливащи се един в друг акорди, а във въодушевлението, което ме обхвана, улавях мелодиите на следващите песни направо от устата на Серафина, баронесата и госпожица Аделаида ме помислиха за най-големия майстор на тоналното изкуство и ме обсипаха с похвали. Запалените свещници в балната зала на страничното крило осветиха стаята на баронесата, а и фалшивите звуци на тромпети и рогове възвестиха, че е време да се съберем за бала.

- Ах, сега трябва да тръгвам - извика баронесата.

Аз скочих от пианото.

- Създадохте ми едно прекрасно изживяване, това бяха най-хубавите мигове, които някога съм имала в Р...зитен. С тези думи баронесата ми подаде ръка. А когато в омаята на най-висш възторг, долепих устни до нея, почувствах буйно пулсиращите й пръсти върху ръката ми! Вече не помня как стигнах до стаята на правуйчо ми, а после и до балната зала. Гасконецът6 се бои от битката, защото влага в нея цялото си сърце, а тогава всяка рана би била за него смъртоносна. Нека аз, и всеки в моето настроение, се почувствам като него. Всяко докосване убива. Ръката на баронесата, пулсиращите й пръсти ме бяха засегнали като отровни стрели, кръвта във вените ми гореше!

На заранта, без да ме разпитва директно, старецът скоро изкопчи от мен историята за прекараната вечер с баронесата и аз доста се стъписах, когато той, тъй както говореше усмихнато и закачливо, внезапно стана много сериозен:

- Моля те, братовчеде, да устоиш на глупостта, която с цяла сила те е завладяла! Знай, че подобно начало, колкото и невинно да изглежда, може да има най-ужасни последици. В безгрижното си безумие ти стоиш върху тънка ледена коричка, тя ще пропадне под теб и още преди да се усетиш, ще цамбурнеш във водата. Пазил ме Бог, да те улавям за крайчеца на дрехата ти, защото знам, че сам ще се измъкнеш и разболял се до смърт, ще заявиш: "Хванах леката хрема на сън!" Обаче лоша треска ще гложди и ще разяжда жизнената ти сила и години ще изминат, докато си я възвърнеш. Дявол да я вземе, твоята музика, след като не знаеш да захванеш с нея нищо по-добро, освен да смущаваш спокойствието и душевното равновесие на сантиментални жени!

- Обаче - веднага възразих аз на стареца, - как мислиш, дали пък ми е минавало през ума да се влюбвам в баронесата?

- Див петел! Ако знаех това, щях да те изхвърля, ей тук през прозореца!

Влезе баронът и прекъсна досадния разговор, и така, започвайки работа, се откъснах от любовните мечти, в които виждах и мислех само за Серафина. Когато се намирахме в компания, баронесата разменяше само сегиз-тогиз някоя думичка с мен, но почти не минаваше вечер да не получа от Аделаида тайно съобщение да навестя Серафина. Скоро разнообразни разговори заеха мястото на музиката. Госпожица Аделаида, която все пак не бе толкова млада, за да се държи така наивно и весело, се намесваше с всевъзможни закачки и смущаващи шеги, щом ние със Серафина започвахме да се задълбочаваме в сантиментални догадки и мечтания. От някои недомлъвки скоро разбрах, че баронесата изглежда има някакво душевно разстройство и мисля, че го долових в погледа й още при първата ни среща. Сега вече ясно прозрях зложелателното въздействие на домашния призрак. Усещах, че се е случило, или ще се случи нещо ужасно. Колко често в мен напираше желанието да разкажа на Серафина за срещата ми с невидимия враг и как моят правуйчо го е прогонил, навярно завинаги, обаче в мига, в който исках да заговоря, някаква необяснима и за мен боязън ми вързваше езика.

Един ден баронесата не се яви на обяд; казаха, че е неразположена и не може да напусне стаята. Запитаха съчувствено барона дали болестта е сериозна. Той се усмихна неприятно и с горчив сарказъм каза:

- Нищо повече от лек катар, предизвикан от суровия морски въздух, а той не понася нежните гласчета и не търпи други звуци освен громкото ловджийско "Ехо".

При тези думи баронът хвърли към мен, който седях косо срещу него, пронизващ поглед. Не към съседа, а към мен, той бе говорил на мен. Госпожица Аделаида, която ми партнираше по маса, стана пурпурно червена. Втренчила очи в чинията си, драскайки по нея с вилицата, тя прошепна:

- Още днес ще видиш Серафина, още днес сладките ти песнички ще подействат като балсам на болното й сърчице.

Несъмнено, тези думи на Аделаида бяха казани за мен, ала в този миг ми се стори, че се намирам с баронесата в неогласена, забранена любовна връзка, която можеше да приключи само с нещо ужасяващо, с някакво престъпление. Предупрежденията на стария ми вуйчо паднаха като тежко бреме връз душата ми. Какво да предприема! Да не я виждам повече? Докато пребивавах в замъка, това бе невъзможно, а сърце не ми даваше да напусна замъка и да се върна в К., дори да ми се предлагаше възможността да го направя. Ах! Твърде ясно осъзнавах, че не съм достатъчно силен да се отърся сам от изкусителните блянове за любовно щастие. Аделаида ми се стори едва ли не като долна сводница, имах желанието да я презра - и все пак, опомняйки се, трябваше да се засрамя от глупостта си. Какво се случи през онези блажени вечерни часове, та създаде между мен и Серафина, ако не друго, поне едно по-интимно отношение, отколкото приличието и морала позволяваха? Как допуснах да ми хрумне, че баронесата изпитва някакви чувства към мен, макар и да бях убеден в опасността, която положението ми криеше!

Раздигаха масата по-рано, защото предстоеше лов на вълци, които били видени съвсем наблизо в смърчовата гора до замъка. Във възбуденото настроение, в което бях, ловът се оказа за мен добре дошъл, затова обясних на стареца, че искам да тръгна с тях; той се усмихна доволен и каза:

- Добре де, веднъж и ти да поискаш да излезеш, аз ще остана в замъка, можеш да вземеш моята пушка, ето, окачи си и моя ловджийски нож, в случай на нужда това е добро и сигурно оръжие, достатъчно е човек да запази хладнокръвие. Ловците заградиха онази част от гората, където се криели вълците. Беше ужасно студено, вятърът фучеше през смърчовете и замиташе снежинките право в лицето ми, така че когато напълно се смрачи, виждах на не повече от шест крачки пред себе си. Целият вкочанен, напуснах мястото, което ми определиха и навлязох по-дълбоко в гората, за да се предпазя от виелицата. Облегнах се на едно дърво, с пушката под мишница. Забравих лова, мислите ми ме отнесоха при Серафина в уютната стая. Отдалеч се чуха изстрели, в същия миг в гъсталака нещо прошумоля и на по-малко от десет крачки съзрях силен вълк, готов да пробяга покрай мен. Натиснах спусъка, но уви, не уцелих, звярът скочи с пламтящи очи право срещу мен, и ако не бях запазил съобразителността си да извадя ловджийския нож, и в мига, в който щеше да ме сграбчи, да го забия дълбоко в гърлото му, с мен щеше да е свършено. Докато стоях, опръскал рамо и ръка с кръв, със силни викове дотича един от ловците на барона, намирал се недалеч от мен, и на повторния му ловджийски сигнал скоро всички ловци се събраха около нас. Притича и самият барон:

- За Бога, та вие кървите, да, кървите, вие сте ранен?

Уверих го в обратното и тогава гневът му се изля върху ловеца, който се е намирал най-близко, като го обсипа с упреци, че не е стрелял повторно след моя несполучил изстрел; ловецът обаче твърдеше, че това е било изобщо невъзможно, тъй като вълкът още в същата секунда се хвърлил срещу мен, така че всеки изстрел би могъл да ме улучи; въпреки това, баронът настояваше, че като по-неопитен ловец, той е трябвало да ме държи под специална закрила. В това време ловците бяха вдигнали животното, най-едрото от този отдавна вече несрещан тук вид, като всички се чудеха на моята смелост и решителност, макар аз самият да намирах поведението си за напълно естествено, без да помисля за опасността, в която се е намирал животът ми. Най-жив интерес прояви баронът, който не спираше да ме пита дали не чувствам последиците на преживяната уплаха, дори и звярът да не ме бе наранил. Тръгнахме обратно към замъка, баронът ме улови приятелски под ръка, пушката дадоха да носи един от ловците. Той постоянно говореше за героичната ми постъпка, така че накрая и аз повярвах в моя героизъм, стеснителността ми изчезна и дори спрямо барона, определено се почувствах като храбър, проявил рядка решителност човек. Ученикът бе издържал успешно изпита си, престанал бе да бъде ученик и всяко боязливо покорство го бе напуснало. Стори ми се, че сега съм в правото си да спечеля благоволението на Серафина.

На всекиго е известно на какви глупави комбинации е способна фантазията на влюбения младеж. В замъка, край камината при димящия пунш, аз оставах героят на деня. Освен моя милост, самият барон бе убил още един голям вълк, а останалите ловци трябваше да се задоволят да отдадат несполучливите си изстрели на времето, на мрака и т.н., и да разказват страховити истории за предишни победи и преодолени опасности. Очаквах старецът да ми се удивлява и хвали. Надявайки се именно на това, му описах приключението си надълго и нашироко и не пропуснах да обрисувам в ярки краски дивия, кръвожаден образ на звяра. Обаче старият човек ми се изсмя в лицето и каза:

- Бог е могъщ при слабия!

Разговорите, пиенето, пък и цялата компания ми бяха омръзнали и аз тихо се промъкнах през коридора в съдебната зала. Тъкмо в този момент видях да се шмугва вътре една фигура със свещ в ръка. Влизайки в залата, познах госпожица Аделаида.

- Нима човек трябва да броди като призрак, като лунатик, за да ви открие вас, храбрият ловец на вълци? - прошепна тя, улавяйки ме за ръка. Думите "лунатик", "призрак", тук, на това място, паднаха като тежък камък на сърцето ми. Те мигновено върнаха съзнанието и мислите ми към призрачните явления от онези две зловещи нощи. Морският вятър стенеше с дълбоките звуци на орган, също както тогава през сводестите прозорци отекваше страховито пращене и пукане, а луната хвърляше бледото си сияние право върху тайнствената стена, на която бях доловил драскането. Стори ми се, че виждам по нея петна от кръв. Госпожица Аделаида, държейки ме все още за ръка, изглежда почувства ледения студ, който ме пронизваше.

- Какво ви е, какво ви е? - тихичко запита тя, - та вие целият се смразихте? Е, добре тогава, сега ще ви съживя! Известно ли ви е, че баронесата изгаря от нетърпение да ви види? Иначе не иска да повярва, че злият вълк не ви е изял. Страхът й е невероятен! Ей, приятелю, какво направихте със Серафина! Никога досега не съм я виждал в това състояние! - Охо, пулсът започва вече да потрепва и мъртвият господин изведнъж се пробуди! Елате, елате, само по-тихичко, ей сега ще отидем при малката баронеса!

Без да продумам, се оставих да ме отведе. Начинът, по който Аделаида говореше за баронесата ми се стори недостоен, и най-вече намекът за разбирателството между нас - неприличен, долен. Когато влязох с Аделаида, Серафина тръгна три-четири крачки към мен с едно тихо "ах", после спря в средата на стаята, сякаш размисли, а пък аз се осмелих да уловя ръката й и да я притисна до устните си. Баронесата остави ръката си в моята и спокойно каза:

- Но за Бога, нима е ваша работа да се залавяте с вълци? Не знаете ли, че баснословното време на Орфей7, на Амфион8 отдавна е минало и че дивите зверове напълно са изгубили респект пред превъзходните певци?

Този прелестен обрат, с който баронесата незабавно прекъсна всяко погрешно тълкуване на живото си съчувствие, тутакси ме върна към верния тон и държане. Аз самият не знам как се случи, че не седнах както обикновено пред инструмента, а заех място до баронесата на канапето. С думите й: "Как ви сполетя опасността?", постигнахме съгласие да не се занимаваме с музика, а да разговаряме. След като разказах приключенията си в гората и споменах живото съчувствие на барона, с лекия намек, че не съм го смятал за способен на това, баронесата подхвана с много благ, почти печален глас:

- О, нима е възможно да смятате барона за гневлив, за суров човек, но повярвайте ми, докато пребивава между тези мрачни, зловещи зидове и по време на стихийните ловни кампании из самотните смърчови гори, цялото му същество, поне външното му държане се променя изцяло. Това, което взема в него превес и абсолютно го разстройва, е преследващата го безспир мисъл, че тук ще се случи нещо ужасно. Ето защо вашето приключение, което, за щастие, не остави лоши последици, навярно силно го е потресло. Той не желае да изложи дори на най-нищожна опасност и най-незначителния от слугите си, още по-малко един мил, току-що спечелен приятел, и съм сигурна, че Готлиб, на когото той хвърля вината, че ви е изоставил, ако не бъде наказан със затвор, ще понесе унизителното наказание за един ловец да се присъедини към ловната дружина с кривак в ръка. Факт е, че подобни ловни приключения тук никога не са безопасни, и макар баронът да е винаги нащрек заради някое непредвидено нещастие, уви, с радостта и удоволствието, което изпитва самият той, дразни злия демон. Всичко това внася някаква противоречивост, разпокъсаност в живота му, а изглежда тя въздейства отрицателно и върху мен. Разказват се много странни неща за прародителя, основал майората, и аз много добре знам, че мрачна семейна тайна, заключена между тези стени, прогонва като ужасен призрак притежателите, позволявайки им да издържат само за кратко време на шумното и развихрило се гъмжило от хора тук! А какво да кажа за себе си! Колко самотна съм в този човешки мравуняк и колко дълбоко ме вълнува тази зловеща тайнственост, която излъчват всички стени. Вие, мой мили приятелю, с вашето изкуство, създадохте първите ведри мигове, които изживях тук! Как ли ще съумея да ви се отблагодаря достатъчно сърдечно!

Целунах подадената ми ръка и обясних, че още същия ден, по-право още същата нощ, съм изживял в дълбок ужас зловещата тайнственост на това място. Докато обяснявах, че отдавам злокобната атмосфера на архитектурата на целия замък, предимно на орнаментите, с които бяха украсени стените на съдебната зала, на свистенето на морския вятър и т.н., и т.н., баронесата бе втренчила неподвижно очи в мен. Възможно е, тонът и изразът ми да подсказваха, че имам още нещо предвид. Достатъчно, когато замълчах, баронесата да се провикне буйно:

- О, не, не, в онази зала, в която влизам винаги изтръпнала от страх, ви се е случило нещо ужасно! Заклевам ви, разкажете ми всичко!

Лицето на Серафина се покри с мъртвешка бледост, осъзнах, че е по-разумно да разкажа чистосърдечно всичко, което ми се бе случило, отколкото да предоставя неизреченото на възбудената фантазия на баронесата. Тя внимателно се заслуша, като страхът и потресът й нарастваха все повече и повече. Когато споменах драсканего по стената, тя се провикна:

- Това е ужасно, да, да, точно в този зид е скрита страшната тайна!

А когато продължих да разказвам как моя стар правуйчо със силата и надмощието на духа си е прогонил призрака, тя дълбоко въздъхна, сякаш се освободи от тежък товар, притискал гърдите й. Облегната назад, баронесата покри лицето си с двете си ръце. Едва сега забелязах, че Аделаида ни бе оставила сами. Отдавна бях свършил разказа и тъй като Серафина все още мълчеше, отидох до инструмента и се помъчих чрез постепенно засилващи се акорди да призова добрите духове, способни да я изведат от мрачното царство, което моят разказ й разкри. Изсвирих, колкото е възможно по-нежно, една от онези божествени канцонети на абат Щефани. Пропитите от тъга звуци на: "Ochi, perchè piangete"9 бяха пробудили Серафина от мрачните й съновидения и сега, с миловидна усмивка и сълзи, блестящи като перли, тя ме слушаше. Какво се случи, че коленичих пред нея и тя се наведе към мен, че я обгърнах с ръце и дълга пламенна целувка изгори устните ми? Какво се случи, че не изгубих съзнание, а почувствах как тя нежно ме притисна до гърдите си, и после, когато я освободих от прегръдката си, изправяйки се бързо, пристъпих към инструмента? Баронесата се извърна и направи няколко крачки към прозореца, после тръгна обратно и с едва ли не гордо държане, което никак не й бе присъщо, пристъпи към мен. Гледайки ме твърдо в очите, тя каза:

- Вашият вуйчо е най-достойният старец, когото познавам, той е ангел-пазителят на нашето семейство. Нека включи и мен в смирената си молитва!

Не бях способен да изрека и дума дори, пагубната отрова, която всмуках от целувката й, кипеше и пламтеше във вените ми, във всеки нерв. Влезе госпожица Аделаида. Яростта, породена от вътрешната борба, се изля в горещи сълзи, които не бях в състояние да възпра! Аделаида ме изгледа учудено, с колеблива усмивка, идеше ми да я убия! Баронесата ми подаде ръка и каза неописуемо кротко:

- Сбогом, мой мили приятелю! Сбогом, и не забравяйте, че може би никой по-добре от мен не е разбирал вашата музика. Ах, тези тонове ще отекват още дълго, много дълго в душата ми.

Наложих си да кажа няколко глупави, несвързани думи и изтичах към стаята ни. Вуйчо ми си беше вече легнал. Останах в залата, паднах на колене, разридах се високо, призовавах любимата, с една дума и напук на всичко, се поддадох на глупостите на любовното безумие и само силният глас на събудилия се от моето буйство старец: "Братовчеде, мисля, че полудя, или пък отново се боричкаш с някой вълк?", ме накара да се прибера в стаята, където легнах с твърдото намерение да сънувам само Серафина.

Трябва да е било след полунощ, когато, още не заспал, ми се стори, че чувам далечни гласове, суетене, тръшкане на врати. Наострих уши и чух, че по коридора приближават стъпки, вратата на залата се отвори и след малко на вратата ни се почука.

- Кой е там? - провикнах се аз.

Отвън някой се обади:

- Господин съветник, господин съветник, събудете се, събудете се!

Разпознах гласа на Франц и докато питах: "Замъкът ли се е подпалил?", старецът се събуди и извика:

- Къде гори? Къде отново зашета проклетият дяволски призрак?

- Ах, господин съветник, станете, станете, господин баронът иска да ви види!

- Какво иска баронът от мен? - продължи да пита вуйчо ми, - какво иска от мен посред нощ? - Не знае ли, че юридическите консултации на съветника му си лягат заедно със съветника и имат еднакво добър сън като него?

- Ах - извика сега боязливо Франц, - скъпи господин съветник, станете най-после, уважаемата госпожа баронеса е на смъртно легло!

Аз изкрещях ужасен и подскочих.

- Отвори вратата на Франц! - ми заповяда старият, а аз, олюлявайки се, блуждаех безпаметен из стаята, без да намеря нито вратата, нито ключалката. Наложи се вуйчо ми да помогне, Франц влезе прибледнял, с разстроен израз на лицето и запали свещниците. Едва бяхме навлекли дрехите си и ето че вече чухме баронът да вика от залата:

- Ще мога ли да разговарям с вас, драги В.?

- Защо си се облякъл, братовчеде, баронът желае да разговаря само с мен? - попита ме старецът вече на излизане.

- Трябва да сляза долу, да я видя, и тогава да умра - глухо промълвих аз, смазан от безутешна мъка.

- Да, наистина, прав си, братовчеде! - С тези думи вуйчо ми тръшна вратата под носа ми, така че пантите изтрещяха и я заключи отвън.

В първия миг, възмутен от подобно насилие, понечих да разбия вратата, но скоро осъзнах, че това би могло да предизвика само разрушителните последици от един необуздан бяс. Реших да изчакам завръщането на стареца, обаче после, каквото ще да става, да се изплъзна от надзора му. Дочух бурния разговор между барона и вуйчо ми, чух на няколко пъти да се споменава името ми, без да мога да разбера нещо повече. С всяка секунда положението ми ставаше по-убийствено тежко. Най-после долових, че съобщиха нещо на барона, след което той начаса изчезна. Вуйчо ми отново влезе в стаята:

С вика:

- Тя е мъртва! - се втурнах към него.

- А ти си един глупак! - невъзмутимо отвърна той и ме настани да седна на един стол.

- Трябва да сляза долу, трябва да сляза и да я видя, ако ще да ми коства живота! - крещях аз.

- Направи го, мили братовчеде, направи го! - и с тези думи той заключи вратата и пъхна ключа в джоба си. Пламнал от безумна ярост, посегнах към пълната пушка и се развиках:

- Ако не ми отворите незабавно вратата, тук, пред очите ви, ще си забия куршума в главата!

Сега старият ми вуйчо застана плътно пред мен и гледайки ме с пронизващ поглед право в очите, рече:

- Вярваш ли, момче, че ще ме стреснеш с жалката си заплаха? Вярваш ли, че ценя живота ти, щом можеш в детинската си глупост да го захвърлиш като ненужна детска играчка? Какво общо имаш с жената на барона? Кой ти дава правото като някое досадно конте да се натрапваш там, където не ти е мястото и където изобщо не си желан? Или искаш да играеш ролята на влюбения пастир, дошъл във фаталния предсмъртен час?

Смазан, се отпуснах на креслото. Мина известно време и старецът започна с по-благ глас:

- А сега, нека да знаеш и ти, че, както изглежда, историята с привидната смъртна опасност на баронесата не е вярна, госпожица Аделаида изпада в паника за какво ли не, за всичко. Падне ли й дъждовна капка на носа, тя се разкрещява: "Какво ужасно време". За нещастие, внезапната тревога достигнала и старите лели, които с неуместни плачове и с цял арсенал от животворни капки - еликсири на живота, и какви ли не още церове, пристигнали при баронесата. Силен пристъп на немощ.

Старецът замълча, навярно бе забелязал вътрешната ми борба. После се поразходи нагоре-надолу из стаята, застана отново пред мен, засмя се сърдечно и каза:

- Братовчеде, братовчеде, що за глупости вършиш? Е, няма какво да се прави, дяволът си разиграва тук кончето, а ти безгрижно му се хвърли в лапите и сега ти е седнал на врата.

Той отново направи няколко крачки в стаята, после продължи:

- Със съня, май, е свършено, ами нека дръпнем по една лула и така да откараме още няколко часа в нощната тъма.

И старецът взе една глинена лула от стенния шкаф, после, тананикайки си някаква песничка, бавно и грижливо я напълни, след което измежду многото хартии намери един лист, сгъна го на фитил и го запали. Издухвайки гъсти кълба дим, той процеди през зъби:

- Е, братовчеде, какво се случи с вълка?

Не знам защо, но спокойното държане на стария човек оказа върху мен особено въздействие. Сякаш изобщо не се намирах вече в Р...зитен, баронесата бе далеч, далеч от мен, така че можех да я достигна само с крилати мисли! Последният въпрос на стареца ме ядоса.

- Нима възприемате ловджийската ми авантюра като нещо много забавно, струващо си дори присмеха?

- По никакъв начин - отвърна старецът, - по никакъв начин, господин братовчеде, но ти не можеш да си представиш комичната физиономия на едно любопитно дете и цялото му надуто държане, когато добрият дядо Господ го е уважил да му се случи нещо особено. Имах един приятел студент, който беше кротък, благоразумен, изобщо човек, винаги наясно със себе си. Случайността оплете него, който никога не бе давал повод за това, в история, свързана с въпроси на честта, и той, когото повечето младежи смятаха за слабоволев човек, за наивник, прояви толкова сериозна, решителна смелост, че всички безкрайно му се възхитиха. Обаче след тази случка той се промени. Работливият, благоразумен младеж се превърна в нетърпим самохвалко и побойник. Той гуляеше и се веселеше и сякаш обсебен от детинска лудост се дуелираше безспир, докато го повали на дуел старейшината на една студентска корпорация, която той по просташки начин бе обидил. Разказвам ти тази история, братовчеде, само ей тъй, между другото, пък ти си мисли каквото искаш!

Но нека се върнем отново към баронесата и нейната болест.

В този миг в залата оттатък се чуха тихи стъпки и ми се стори като че ли из въздуха се разнесе ужасяващо пъшкане. - "Тя свърши!" - Тази мисъл ме прониза като смъртоносна мълния. Вуйчо ми бързо стана и извика високо:

- Франц, Франц!

- Да, скъпи господин съветник - чу се отговор отвън.

- Франц - продължи старецът, подклади малко огъня в камината, и ако е възможно, можеш да ни приготвиш няколко чаши хубав чай! Тук е дяволски студено - обърна се той към мен, - така че по-добре е да отидем оттатък пред камината да си поговорим.

Старият човек отвори вратата и аз механично го последвах.

- Какво става долу? - попита старецът.

- Ах, нищо особено, госпожа баронесата е отново съвсем бодра и приписва лекото си замайване на лош сън - обясни Франц.

Идеше ми да възкликна високо от радост и възторг, но предупредителният поглед на вуйчо ми ме спря.

- Е, да - каза сега старецът, - всъщност по-добре би било да поспим още няколко часа, отказвам се от чая, Франц.

- Както заповядате, господин съветник - съгласи се Франц и напусна залата с пожелание за спокойна нощ, въпреки че навън петлите вече възвестяваха утрото.

- Чуй, братовчеде - започна старецът, изтърсвайки лулата си в камината, - чуй, братовчеде, все пак е добре, че не ти се случи нищо лошо с вълците и със заредените пушки!

Сега всичко ми стана ясно и се засрамих, задето дадох на вуйчо си повод да се отнася с мен като към невъзпитано дете.

- Бъди така добър - ми каза на следната утрин старецът, - бъди така добър, братовчеде, слез долу и се осведоми за състоянието на баронесата. Достатъчно е да потърсиш госпожица Аделаида, тя ще ти даде най-подробни сведения..

Можете да си представите как изхвърчах надолу. Ала в мига, в който щях да почукам леко на вратата, водеща към стаята на баронесата, насреща ми оттам излезе баронът и ме измери с мрачен, пронизващ поглед.

- Какво търсите тук? - се изплъзна от устата му. - Въпреки че усещах сърцето ми да пулсира във всички фибри на тялото ми, не загубих самообладание и отговорих твърдо:

- По молба на вуйчо ми идвам да се осведомя за състоянието на уважаемата госпожа баронеса.

- О, дреболия, обичайната й нервна криза. Сега тя спи спокойно и знам, че ще се появи на обяд бодра и свежа. Предайте това на вуйчо си, предайте му го!

Баронът изрече тези думи буйно и с известна страстна настойчивост, която ме накара да предположа, че загрижеността му за баронесата е по-голяма, отколкото искаше да се забележи. Обърнах се с намерението да си тръгна, но баронът внезапно ме улови за рамото и с пламтящ поглед извика:

- Трябва да разговарям с вас, млади човече!

Дали пред мен не стоеше дълбоко обиденият съпруг и не трябваше ли да се опасявам от инцидент, който можеше да завърши позорно за мен? Не бях въоръжен, но в момента се сетих за изящния ловджийски нож, подарен ми от стария правуйчо с пристигането ни в Р...зитен, който все още носех в джоба си. Забързан да ме поведе, аз тръгнах след барона, вземайки твърдото решение да не щадя ничий живот, ако има опасност да се държат с мен недостойно. Влязохме в стаята му и той затвори вратата след себе си. Скръстил ръце на гърдите си, баронът буйно закрачи из стаята, после спря пред мен и повтори:

- Трябва да разговарям с вас, млади човече!

В прилив на безразсъдна смелост, служейки си със същия повишен тон, отвърнах:

- Надявам се да чуя думи, които няма да прозвучат като наказание!

Баронът учудено ме изгледа, сякаш не ме разбра. После погледна мрачно към пода, скръсти ръце на гърба и отново започна да крачи напред назад из стаята. Сне една пушка и пъхна в нея шомпъла, сякаш да разбере дали е заредена, или не! Кръвта ми кипна, улових ножа и застанах плътно пред барона, за да не му дам възможност да се цели в мен.

- Хубава пушка - обади се сега баронът и отново окачи пушката на винкела. Отстъпих няколко крачи, баронът - след мен. После, удряйки ме по рамото по-силно, отколко е необходимо, каза:

- Възможно е да ви се виждам възбуден и разстроен, Теодор, и това е наистина така, поради хилядите страхове, споходили ме през безсънната нощ. Нервната криза на жена ми не беше опасна, осъзнавам това сега, обаче в този замък, в който е заточен един зловещ дух, се боя да не се случи нещо ужасяващо, тук тя за първи път се и разболява. Вие, вие единствен сте виновен за това!

Отговорих невъзмутимо, че нямам представа как би било възможно това да стане.

- О - продължи баронът, - о, проклетият сандък на госпожа инспекторшата, да бе се счупил на хиляди късчета върху излъскания лед, о, да бяхте... но не, не! Така е трябвало, така е било писано да стане, аз самият нося вина за всичко. В момента, в който започнахте да се занимавате с музика в стаята на жена ми, от мен зависеше да ви осведомя за положението на нещата и за душевното състояние на съпругата ми.

Опитах се да отговоря.

- Оставете ме да продължа - провикна се баронът, - трябва да пресека пътя на всяка ваша прибързана преценка още сега. Ще ме помислите за суров, недостъпен за изкуството човек. Напротив, не съм такъв, обаче една предпазливост, изградена върху дълбоко убеждение, ме принуждава, доколкото е възможно, да откажа достъпа на музика, която затрогва всяка душа, също и моята. Имайте предвид, че жена ми страда от свръхвъзбудимост, която лека-полека може да я опустоши душевно и да й отнеме всяка радост от живота. Сред тези странни зидове тя изобщо не може да излезе от състоянието на повишена свръхчувствителност, появяваща се обикновено само за минути и то често като предвестник на сериозна болест. С право ми задавате въпроса защо не спестявам на нежната жена този престой сред дивия, хаотичен ловджийски живот, всяващ само страх и ужас? Но дори и да го наречете слабост, достатъчно, аз не желая и не мога да я оставя сама. Биха ме завладели хиляди страхове, нямаше да съм способен да предприема нищо сериозно, защото знам, че тогава няма да ме напуснат нито в гората, нито в съдебната зала най-ужасяващите картини от какви ли не тежки злощастия, които са я сполитали. Освен това си мисля, че тъкмо този динамичен живот тук би подействал на крехката жена като закаляваща стоманена баня - наистина морският вятър, който по своему фучи неуморно през клоните на смърчовете, далечният лай на кучетата, дръзките и бодри залпове на ловджийските рогове, всички те трябва да победят над изнежващите, томителни глупости на пианото, каквито никой мъж не би трябвало да свири, обаче с тях вие методично целяхте да измъчвате до смърт моята жена!

Баронът изрече тези думи с по-силен глас и диво горящ пламък в очите. Кръвта нахлу в главата ми, направих буйно движение с ръка срещу барона, исках да говоря, той ме възпря.

- Известно ми е какво ще кажете - започна той, - знам, и повтарям, че вие бяхте на път да убиете жена ми и че аз ни най-малко не мога да ви вменя това във вина, тъй като схващате, че аз трябваше да дам отпор на тези неща. - С една дума! - Чрез свирене и песни вие екзалтирахте моята жена и когато тя заплува без опора и посока в бездънното море на мечтания и химерични предчувствия, които вашата музика несъмнено предизвиква, вие я свлякохте в безпросветни глъбини с историята за някакъв загадъчен призрак, който се пошегувал с вас горе в съдебната зала. Вашият правуйчо ми разказа всичко, но моля ви, повторете ми това, което видяхте или не видяхте, чухте, почувствахте, предугадихте.

Съвзех се и спокойно разказах случката, от начало до край. Баронът хвърляше сегиз-тогиз по някоя откъслечна дума, изразяваща почудата му. Когато стигнах до момента, в който старецът спокойно и смело се противопостави на призрака и със силни думи го прогони, той сключи ръце, издигна ги към небето и въодушевено извика:

- Да, той е ангел-пазителят на нашето семейство! Нека тленните му останки почиват в гробницата на нашите предци!

Бях свършил разказа си.

- Даниел, Даниел, какво правиш тук в този час! - мърмореше баронът на себе си, като, скръстил ръце, крачеше напред назад из стаята.

- Значи това е всичко, господин барон? - попитах високо, давайки вид, че си тръгвам. Баронът се сепна като от сън, хвана ме приятелски за ръката и каза:

- Да, драги приятелю, сега вие трябва да възстановите жена ми, на която, без да желаете, въздействахте тъй силно. Единствено вие сте в състояние да сторите това.

Почувствах, че се изчервявам и ако в този миг се бях озовал пред огледалото, сигурно щях да съзра в него едно много глупаво, озадачено лице. Баронът изглежда се наслаждаваше на стеснителността ми и с язвителна иронична усмивка не ме изпускаше от погледа си.

- Ала как, за Бога, бих могъл да го сторя? - запъвайки се, отвърнах с усилие аз.

- Ех, по-спокойно, нямате работа с опасен пациент - прекъсна ме баронът. - Сега се обръщам изключително към вашето изкуство. Веднъж вече баронесата е въвлечена в омагьосания кръг на вашата музика и внезапното й откъсване от нея би било глупаво и жестоко. Продължавайте с музицирането. Във вечерните часове ще бъдете винаги добре дошъл в покоите на жена ми. Обаче постепенно преминете към по-строга музика, свържете умело ведрото със сериозното, и още, повтаряйте доста често разказа си за загадъчния призрак. Баронесата ще привикне към него, ще забрави, че призракът витае тук между зидовете и цялата история няма да й повлияе по-силно, отколкото всяка друга вълшебна приказка, поднесена й в някой роман или книга за духове. Сторете това, драги приятелю! - С тези думи баронът ме освободи.

Тръгнах. Бях смазан в своята дълбоко лична и съкровена същност, свлечен до нивото на едно незначително, глупаво дете! Аз, безумецът, който мислех, че в сърцето му може да проговори ревността. Той самият ме изпраща при Серафина, виждайки в мое лице безволевия инструмент, който му е нужен и който ще захвърли, когато пожелае! Само преди минути аз се боях от барона, дълбоко заровено в сърцето бе съзнанието ми за вина, ала тази вина ме накара ясно да почувствам по-възвишения, по-прекрасния живот, към който се бях доближил и посегнал. Сега всичко бе потънало в черната нощ и аз виждах само глупавия младеж, който в детинската си обърканост е нахлупил на разгорещената си глава картонената корона, мислейки я за чисто злато. Побързах да отида при стария ми правуйчо, който вече ме очакваше.

- Е, братовчеде, къде се губиш, къде се губиш? - провикна се той насреща ми.

- Разговарях с барона - подхвърлих бързо и тихо, без да мога да го погледна в очите.

- По дяволите - рече старецът сякаш учуден. - Триста дяволи, така си и мислех! Баронът сигурно те е предизвикал, така ли, братовчеде?

Громкият смях, който последва тези думи, ми доказа, че както винаги, и този път ме е прозрял изцяло. Стиснах здраво зъби, не исках да възразя нито дума, защото отлично знаех, че тогава неизбежно щях да бъда обсипан с хилядите закачки, които вече пробягваха по устните на стария човек.

Баронесата се яви на трапезата в изящна сутрешна роба, която с белотата си надминаваше току-що падналия сняг. Изглеждаше посърнала и уморена, но когато заговори тихо и мелодично, издигайки тъмните си очи, в тях пламна като от тлееща жар сладко, копнежно очакване и лека руменина за миг плъзна по бледото й като на лилия лице. Бе по-красива от всякога.

Кой може да измери глупостите на един младеж, на когото кръвта кипи по-буйно в сърцето и в главата! Горчивият гняв, който баронът бе възбудил в мен, пренесох сега върху баронесата. Всичко ми се стори една нечестива мистификация, като в момента желаех да докажа, че съм напълно с разсъдъка си и максимално бдителен. Като сърдито дете отбягвах баронесата и се изплъзнах от преследващата ме Аделаида, така че, както си бях наумил, намерих място чак на другия край на масата между двамата офицери, с които започнах усърдно да се черпя. На десерта чукнахме чаши, и както е обичайно за човек в подобно настроение, се държах необикновено шумно и весело. Един прислужник ми сервира поднос с няколко бонбона, добавяйки:

- От госпожица Аделаида. - Поех го и скоро забелязах, че на един от бонбоните бе надраскано със сребрист молив: "Ами Серафина?". Кръвта закипя във вените ми. Извърнах очи към Аделаида, тя ме гледаше с извънредно хитра, лукава физиономия, после взе в ръка чашата си и леко ми кимна с глава. Почти неволно промърморих тихичко: "Серафина", взех чашата си и аз и я изпразних на един дъх. Погледът ми литна към нея, забелязах, че в този миг бе пила и тя и тъкмо оставяше чашата, очите й срещнаха моите и един злорад дявол ми прошепна в ушите: "Нещастнико! Та тя те обича! Един от гостите стана и по нордски обичай вдигна чаша за здравето на домакинята. Чашите иззвънтяха, последваха шумни ликуващи викове. Възторг и отчаяние разполовиха сърцето ми. Стаената в мен коварна жар на виното лумна в мен, всичко се завъртя, и ми се стори, че пред очите на всички трябва да се хвърля в краката й и да издъхна.!

- Какво ви е, драги приятелю? - Въпросът на съседа ми по маса ме накара да се опомня, обаче Серафина бе изчезнала.

Вдигнаха масата. Понечих да се махна, Аделаида ме задържа, говореше нещо, но аз слушах, без да схвана нито дума, тя улови двете ми ръце и като се смееше на глас, ми извика нещо в ухото. Стоях като парализиран, ням и неподвижен. Помня само, че взех механично чаша ликьор от ръката на Аделаида и я изпих, че се озовах усамотен в нишата на един прозорец, че после стремглаво напуснах залата, надолу по стълбището и изтичах в гората. Снегът падаше на едри парцали, смърчовете въздишаха, раздвижени от вятъра, правейки широки кръгове, аз скачах и лудувах като безумец, смеех се и диво крещях: "Погледнете, погледнете! И-ха, ха! Дяволът си играе с момчето, което бе намислило да яде от недостижимите, от най-забранените плодове!" Кой знае как би завършила играта ми, ако не бях чул да викат високо името ми в гората. Времето бе утихнало, през накъсаните облаци месецът просветваше, чух кучешки лай и забелязах тъмна фигура, която се доближаваше към мен. Беше старият ловец:

- Ей, ей, драги господин Теодор! - започна той, - че как пък се заблудихте в тази снежна виелица, господин съветникът ви очаква с голямо нетърпение!

Мълчаливо последвах ловеца. Намерих вуйчо си да работи в съдебната зала.

- Добре си направил - провикна се той, като ме видя, - много добре си направил, че излезе вън на въздух да се поразхладиш. Друг път недей да пиеш толкова много вино, твърде си млад, от това нищо не излиза.

Не бях в състояние да пророня нито дума и седнах мълчаливо на писалището.

- Кажи ми само, мили братовчеде, какво всъщност искаше от теб баронът?

Разказах всичко и приключих с това, че няма да се съглася на съмнителното лечение, предложено от барона.

- Това не би могло и да се случи, мили братовчеде - прекъсна ме старецът, - защото утре в ранни зори заминаваме!

Така и стана, а пък аз вече не видях Серафина.

 

Едва пристигнали в К., старият ми вуйчо се оплака, че повече от всякога се чувства изтощен от тежкото пътуване. Мрачното му мълчание, прекъсвано само от буйни изблици на отвратително настроение, предвещаваше връщането на кризите от подагра. Един ден ме повикаха спешно, намерих стареца на легло, безмълвен, повален от удар, стиснал смачкано писмо в сгърчената си ръка. Познах почерка на стопанският инспектор от Р...зитен, но пронизан от дълбока скръб, не посмях да издърпам писмото от стареца, тъй като не се съмнявах в скорошната му смърт. Обаче, още преди да пристигне лекарят, жизнените импулси се възвърнаха, великолепната здрава природа на седемдесетгодишния старец се пребори със смъртоносния удар, още същият ден лекарят заяви, че той е извън опасност за живота. Зимата беше по-упорита от всякога, последва я сурова, мрачна пролет и се случи така, че не само предишното заболяване, но и подаграта, повлияна силно и от лошия климат, прикова за дълго време стареца на легло. По това време той реши да се оттегли изцяло от каквато и да е работа. Отстъпи мястото си като съветник на други, а така за мен изчезна и всяка надежда да отида някога отново в Р...зитен. Старият човек понасяше само моите грижи, желаеше само аз да го развличам, да го ободрявам. Но дори и когато в по-спокойни часове ведростта му се възвръщаше, изпъстрена понякога и от грубоватите му остри шеги, дори когато разговорът засегнеше ловджийските приключения и аз всеки момент очаквах, че предмет на подигравки ще стане героичната ми постъпка, а именно, как съм ликвидирал страшния вълк с ловджийския нож, той никога, никога не споменаваше нищо за нашия престой в Р...зитен. А всеки би разбрал, че ръководен от естествен страх, се пазех да го връщам със спомените му там. Тежката грижа, всекидневните усилия около здравето на моя правуйчо бяха изместили образа на Серафина на заден план. Щом болестта на стария попремина, в мислите ми отново оживя онзи миг в стаята на баронесата, който сега ми се появяваше като грейнала звезда, угаснала за мен навеки. Една случка възбуди отново цялата ми спотаена болка, но същевременно почувствах и как ме полазват смразяващи тръпки, сякаш ме докосна призрак от света на духовете! Това бе една вечер, когато при отварянето на портфейла, който носех в Р...зитен, от разлистените книжа изпадна тъмна къдрица, обвита в бяла панделка, веднага познах, че е от косата на Серафина. Но наблюдавайки по-отблизо панделката, видях ясно едно кърваво петънце! Възможно е, в миговете на умопомрачение, обзело ме през последния ден, Аделаида ловко да ми е подала този спомен. Но каква е тази капка кръв, която ме караше да предчувствам нещо зловещо и да съзирам в този едва ли не твърде пасторален залог ужасно предупреждение към страст, способна да покоси скъп за мен живот. Това бе същата бяла панделка от първия ми по-близък досег със Серафина, която, сякаш играейки си, леко пърхаше край мен и която сега демоничната сила бе преобразила в символ на смъртоносна рана. Младежът не трябва да си играе с оръжието, чиято пагубна сила не е премерил!

Пролетните бури най-после се бяха укротили, лятото заявяваше правата си и ако малко преди това непоносим бе студът, то, сега, в началото на юли, това бе горещината. Състоянието на стареца се подобри значително и както се случваше обикновено, той се настани в малка градинска къща в предградието. Една тиха, мека вечер двамата седяхме в ухаещата на жасмин беседка, старият ми правуйчо проявяваше необичайна веселост. Без да е увлечен, както някога, от присъщата си саркастична ирония, сега той беше благ, едва ли не милозлив:

- Братовчеде - започна той, - не знам какво ми става днес, но изпитвам едно особено благоразположение, така не съм се чувствал много години наред, сякаш по вените ми се разливат топли електрически вълни. Мисля, че това е предвестие на близката ми смърт.

Помъчих се да го отклоня от мрачните мисли.

- Откажи се, братовчеде, не ми остава още много време да пребивавам тук, на земята, затова искам да ти се изплатя за една моя вина. Спомняш ли си още есента в Р...зитен?

Въпросът ме прониза като светкавица, но преди да успея да му отговоря, старецът продължи:

- Бог пожела да влезеш там по особен, твърде своеобразен начин и да бъдеш въвлечен в най-дълбоките тайни на дома. Настъпи времето, когато се налага да узнаеш всичко. Достатъчно често, братовчеде, сме говорили за неща, които ти повече предугаждаше, отколкото разбираше. Природата представя символично циклите на човешкия живот посредством смените на годишните времена, така поне казват всички, обаче аз мисля по-различно. Пролетните мъгли се стелят, омарата на лятото се изпарява и едва чистият етер на есента ни посочва ясно далечната страна, докато накрая животът на земята потъне в тъмата на зимата. Мисля, че пред просветления вътрешен взор на старостта по-ясно се разкриват промисъла, действията на непознаваемата сила. Разрешава ни се да хвърлим поглед към обетованата земя, закъдето, минавайки през преходния период на смъртта, започва пътешествието на пилигрима. Колко ясно съзирам сега злочестата участ на онзи дом, с който ме свързваха по-здрави връзки, отколкото е в състояние да стори това роднинството. Как всичко е като на длан пред духовния ми взор! Но въпреки че виждам всичко тъй, както се е случило, същинското, него не мога да ти предам с думи, никой човешки език не е способен на това. Сине мой, изслушай разказа ми само като една необикновена история, която се превърна в действителност. Съхрани дълбоко в душата си съзнанието, че загадъчните връзки, в които, може би като призван, дръзна да се намесиш, притежаваха и силата да те погубят! - Обаче всичко е вече минало!

Историята на майората в Р...зитен, която старецът ми разказа, пазя тъй вярно в паметта си, че съм в състояние да я повторя едва ли не с неговите думи (за себе си той говореше в трето лице).

 

* * *

В една бурна есенна нощ през 1760 година страхотен удар, сякаш целият огромен замък се срутваше на хиляди късове, разбуди прислугата в Р...зитен от дълбок сън. За секунди всичко бе на крак, запалиха свещи, ето го и домакинът на замъка, задъхан, в ръце с ключовете, на смъртно бледото му лице, изписани страх и ужас. Обаче какво бе само учудването, когато в дълбоката мъртвешка тишина, в която доста страховито отекваше дрънченето на трудно отварящите се ключалки и тропотът на всяка стъпка, пътят продължи през незасегнати коридори, зали, стаи. Никъде нито следа от разрушение. Тъмно предчувствие обзе старият домакин. Той се изкачи нагоре, към голямата рицарска зала, където в страничен кабинет барон Родерих фон Р. имаше обичай да си почива по време на своите астрономически наблюдения. През тежка порта, поставена между вратите на този и на друг кабинет се влизаше по тесен коридор непосредствено в астрономическата кула. Обаче в момента, в който Даниел (така се казваше домакинът) отвори портата, бурята, със страховито виене и фучене захвърли насреща му прах, отломъци и късове зидария, така че той ужасен отскочи назад и като изпусна от ръце свещника, чиито свещи, пращейки, угаснаха, изкрещя:

- О, милостиви Боже, баронът е жестоко смазан!

В този миг откъм спалнята на барона се чуха жални вопли. Там Даниел намери останалата прислуга, събрана около трупа на господаря си. Те го бяха намерили седнал в големия, богато украсен стол, сякаш си почива от важна работа, изцяло и по-разкошно облечен от всякога, със спокоен и строг израз на непромененото лице. Ала всъщност той вече си почиваше в смъртта. Когато се развидели, забелязаха че върхът на кулата е пропаднал. Големите каменни блокове бяха разрушили тавана и пода на астрономическия кабинет и заедно с рухването на масивната греда пробили с двойна сила сводовете на долното помещение и откъснали част от външната стена на замъка и на тесния коридор. Не биваше да се направи нито крачка през портата на залата, без опасност от падане на поне осемдесет фута10 в дълбоката бездна.

Старият барон беше предвидил до минута смъртта си и уведомил за това синовете си. Така че Волфганг барон фон Р., най-големият син на починалия, следователно сега господар на имението, пристигна още на следния ден. Разчитайки на предчувствието на баща си, той още щом получи съдбоносното писмо, незабавно напусна Виена, където пътьом тъкмо пребиваваше и тръгна за Р., за да пристигне колкото е възможно по-скоро. Домакинът бе наредил да се облицова голямата зала с черна драперия и да се постави старият барон на разкошно парадно ложе в дрехите, в които бе намерен, обграден от високи сребърни свещници със запалени свещи. Мълчаливо, Волфганг се изкачи по стълбището, влезе в залата и застана до самия труп на бащата. Така, с ръце, скръстени на гърдите, сбърчил вежди, той закова мрачен и неподвижен поглед в бледото лице на баща си. Приличаше на статуя, нито една сълза не овлажни очите му. Най-после, протегна потръпващата в конвулсии дясна ръка към трупа и глухо измърмори:

- Нима съзвездията те принудиха да захвърлиш в нищета сина, когото обичаше? - и като изпъна ръце и отстъпи крачка назад, баронът вдигна нагоре очи и заговори с понижен, почти мек глас:

- Бедний ми, заслепен старец! Карнавалната игра с глупавите измами приключи! Нека сега разбереш, че оскъдното имущество, отредено ни тук, на земята, няма нищо общо с отвъдното над звездите! Коя воля, коя сила надминава гроба?

Баронът за секунди замълча и после отново буйно изкрещя:

- Не, твоето твърдоглавство не ще заграби нито един сантим от земното ми щастие, което ти се стремеше да унищожиш.

И с тези думи извади сгънат лист от джоба си и с два пръста го издигна високо до една свещ, горяща съвсем близко до трупа. Уловена от огъня, хартията буйно запращя и когато отражението на пламъка заигра по лицето на мъртвеца, сякаш мускулите се раздвижиха и старецът беззвучно заговори, така че стоящата по-надалеч прислуга изтръпна от страх и ужас. Баронът спокойно довърши делото си, грижливо стъпквайки с крак последното късче хартия, което бе пуснал горящо на пода. После хвърли още един мрачен поглед към баща си и с бързи крачки излезе от залата.

На другия ден Даниел запозна барона със станалите напоследък опустошения в кулата и с цял поток от думи описа случилото се през нощта, когато смъртта е споходила блаженопочившия господар. Завърши с думите, че ще е много разумно, ако кулата незабавно се възстанови, тъй като продължи ли да се срутва, има опасност целият замък, дори и да не рухне, да бъде тежко засегнат.

- Да възстановим кулата? - с пламнали от гняв очи баронът сряза стария слуга. - Да възстановим кулата? Никога вече! Нима не забелязваш - продължи той по-спокойно, - нима не забелязваш, старче, че кулата не можеше да се срути ей тъй, от само себе си, без причина? Какво ще кажеш, ако баща ми сам е пожелал да унищожи мястото, където е провеждал зловещите си проучвания на небесните тела. Какво би било, ако той сам е направил някои приспособления, даващи му възможност, когато пожелае, да предизвика рухването на върха на кулата, а така и разбиването на вътрешността й? Но каквото и да е искал, ако ще и целият замък да се срути, за мен е все едно. Да не би да мислите, че ще обитавам това чудновато гнездо на кукумявки? Не, онзи мъдър прадядо, който е положил основите на нов замък в скута на хубавата долина, той е предначертал пътя ми, ще следвам него.

- Но тогава - плахо заговори Даниел, - тогава и старите верни слуги ще трябва да поемат пътя си из широкия свят.

- Съвсем естествено е, че няма да оставя да ме обслужват безпомощни, едва крепящи се на краката си старци, но никой от тях не ще изгоня, и макар безработни, да ги лиша от насъщния хляб.

- Нима мен - извика с голяма болка старият човек, - мен, домакинът, ще оставите да бездействам?

Ала баронът, който се готвеше да напусне залата и бе обърнал гръб на слугата, внезапно се обърна и с кърваво червено, пламнало от гняв лице, с протегнат напред юмрук, пристъпи към стареца и със страшен глас изкрещя:

- Теб, стари лицемерен мошенико, който подпомагаше стария ми баща в зловещите му занимания там горе, който като някой вампир се вкопчи и превзе сърцето му, който навярно използва престъпно безумието на стареца, за да се породят в него пъклените решения, довели ме до ръба на пропастта. Теб, теб би трябвало да изхвърля като краставо куче!

Уплашен до смърт от ужасните думи, старецът се бе приближил и паднал на колене пред самия барон. Ала, както често се случва в пристъпи на гняв, когато, може би неволно, тялото механично следва мисълта и започва мимично да я изразява, така и при последните си думи баронът вдигна десния крак и ритна така силно стареца в гърдите, че с глух вик той се строполи на пода. После с мъка се надигна и като издаде странен звук, наподобяващ плачливото скимтене на ранено до смърт животно, прониза барона с поглед, горящ от ярост и отчаяние. Кесията с пари, която баронът на тръгване му подхвърли, остави на земята непокътната.

Междувременно в замъка се бяха събрали най-близките роднини на семейството от околността, старият барон бе погребан с голяма тържественост и блясък във фамилната гробница, намираща се в църквата на Р...зитен, и след като поканените гости се разотидоха, новият господар на имението, отърсил се от мрачното настроение, сякаш сега започна да вкусва радостта от придобитата собственост. След разговора си с В., юридическият съветник на стария барон, на когото напълно се довери и утвърди в длъжността му, той направи точна сметка на приходите на имението и обсъди колко от тях могат да бъдат употребени за подобрения и за построяването на нов замък. И тъй като В. беше на мнение, че старият барон в никакъв случай не е могъл да изхарчи годишните си доходи, а и между документите се намериха само няколко незначителни влога в банкови книжа, пък и намерената в едно желязно ковчеже сума едва надхвърляше хиляда талера, допуснаха, че някъде има още скрити пари. Кой друг би могъл да знае това, освен Даниел, който, какъвто си беше опърничав и твърдоглав, може би само чакаше да го запитат. Баронът беше доста загрижен, тъй като след нанесената му от него тежка обида, Даниел би предпочел скритите някъде съкровища да изгният, вместо да му ги открие. При това не от лична изгода, а с цел да отмъсти за нанесеното му оскърбление - защото какво би могло да помогне и най-голямата сума пари на стария бездетен старец, желаещ да довърши живота си в семейния замък Р...? Той подробно разказа на В. цялата случка с Даниел и завърши с това, че, съдейки по някои стигнали до него сведения, единствено Даниел бил човекът, който умело подхранвал у стария барон необяснима неприязън към завръщането на синовете му в Р...зитен. Юристът бе категоричен, че тези сведения бездруго са фалшиви, тъй като на света нямало същество, което да насочва поне донякъде решенията на стария барон, още по-малко да ги определя. Но все пак се нагърби със задачата да изтръгне от Даниел тайната за скрити в някой таен ъгъл пари. Ала от това изобщо не стана нужда, защото щом съветникът започна:

- Но Даниел, възможно ли е старият господар да е оставил толкова малко пари в брой?

Даниел с гадна усмивка отвърна:

- Господин съветник, навярно имате предвид жалките няколко талера, които намерихте в малкото ковчеже? Останалото се намира в стаята със сводовете до спалнята на почитаемия господар! Обаче, най-доброто! - продължи после той, като усмивката му се разшири в отвратителна гримаса и в очите му затрептя кървавочервен пламък, - ала най-доброто, хилядите златни монети лежат тук долу, заровени под пепелта!

Съветникът тутакси извика барона и се запътиха към спалнята. Там Даниел отмести в единия ъгъл ламперията на стената и се откри брава. Баронът втренчи жаден поглед в лъскавата ключалка, а после направи опит да вкара в нея някой от ключовете, окачени на голяма връзка, която със силно дрънчене едва издърпа от джоба си. В това време Даниел стоеше високо изправен, свел горделив, ехиден поглед към барона, който пък се бе навел, за да огледа по-добре ключалката. Сега сякаш сянката на смъртта падна връз лицето му и той с треперещ глас продума:

- Ако ли съм куче, милостиви господарю, то все пак съхранил съм в себе си и верността на кучето!

После подаде на барона лъскав стоманен ключ, който той с алчен жест бързо дръпна от ръката му и отвори вратата с лекота. Влязоха в малка ниска стая със сводове, в която имаше солидна желязна ракла с отворен капак. Върху множеството чувалчета с пари видяха сложена бележка, на която старият барон бе написал с познатия едър старомоден почерк:

Сто и петдесет хиляди талера в стари златни монети от приходите на имението Р...зитен, като тази сума е предназначена за изграждането на замъка. Нека после господарят на майората, върху когото премине собствеността след мен, с тези пари да издигне на най-високия хълм източно от старата кула на замъка - която ще намери срутена, - висок фар за сполука на мореплавателите.

Р...зитен, Арахангеловден, 1760 година

Барон Родерих фон Р.

Едва когато взе една по една кесиите и отново ги пусна в раклата, наслаждавайки се на звънкащото злато, баронът бързо се обърна към стария домакин, благодари му за доказаната от него вярност и го увери, че само клеветнически брътвежи са виновни, задето в началото го е срязал по този начин. Той не само че ще остане в замъка, но и изцяло ще оглавява службата на домоуправител, при това с двойна заплата.

- Дължа ти пълно обезщетение, ако желаеш злато, вземи една от кесиите!

След тези думи баронът, както стоеше пред свелия надолу очи старец, посочи с ръка към раклата. После все пак се приближи към нея още веднъж и огледа кесиите. Внезапно лицето на домакина пламна огненочервено и той издаде онзи ужасен звук, наподобяващ жалното скимтене на ранено до смърт животно, както го бе описал баронът на съветника си. Последният потрепера, защото това, което старият процеди през зъби, му прозвуча: "Кръв за злато!"

Углъбен в гледката, която съкровището му предлагаше, баронът, не забеляза абсолютно нищо. Даниел, разтърсен до кости от мъчителни ледени тръпки, се приближи с покорно сведена глава към барона, целуна ръката му и с плачлив глас, давайки вид, че с носната кърпа изтрива сълзи от очите си, каза:

- Ах, скъпи ми господарю, какво да правя със златото аз, нещастният бездетен старец? Но с радост приемам двойната заплата, а службата - нея ще изпълнявам прилежно и безотказно.

Баронът, без да обърне особено внимание на думите на слугата, пусна тежкия капак на раклата, така че сводовете изпращяха и изтрещяха, и, след като я заключи и внимателно изтегли ключовете, подхвърли бързо:

- Добре, добре, старче! Обаче ти - продължи той, когато бяха вече влезли в залата, - ти спомена още за много монети, които лежели долу в разрушената кула?

Старецът мълчаливо пристъпи към портата и с мъка я отвори. Обаче, щом дръпна двете й крила, снежният вихър запокити в залата дебела снежна пелена. Подплашен, един гарван запърха и закръжи наоколо, заудря с черните крила срещу прозорците и щом улучи отворената порта, се спусна в пропастта. Баронът излезе навън в коридора, ала едва бе хвърлил поглед в бездната, и разтреперан отстъпи назад.

- Ужасна, шеметна гледка! - смотолеви той и безчувствен се отпусна в ръцете на съветника. Обаче веднага се съвзе и като измерваше с остри погледи стареца, запита:

- А какво има там долу?

В това време Даниел отново бе затворил портата и пъшкайки и охкайки, я натискаше с все сила, за да изтегли големите ключове от напълно ръждясалата ключалка. След като свърши тази работа, се обърна към барона и като размахваше ключовете в ръката си, каза странно усмихнат:

- Да, долу лежат хиляди и хиляди талера, всички най-хубави инструменти на блаженопочившия господар - телескопи, квадранти, глобуси, нощни огледала, всичко лежи разбито на парчета долу в развалините между камъните и гредите!

- Но, старче, ти говореше за пари в брой, за златни монети - прекъсна го баронът.

- Имах предвид само предмети, които струваха хиляди златни монети.

От стареца не можеше да се изкопчи нито дума повече.

Баронът изглеждаше твърде радостен и доволен, че се бе добрал до всички необходими средства, за да осъществи любимия си план, а именно, да изгради нов разкошен замък. Впрочем съветникът беше на мнение, че съгласно волята на покойния можеше да става въпрос само за цялостното възстановяване на стария замък и че всеки нов строеж трудно би достигнал достолепните мащаби, първоначалните строги форми на стария семеен дом. Обаче баронът настояваше на намерението си и смяташе, че при подобни разпореждания, които не са санкционирани в учредителния акт, мъртвата воля на покойния трябва да отстъпи. При това даде да се разбере, че доколкото позволяват климатът, земята и околността, негов дълг е да направи престоят в Р...зитен възможно най-приятен, тъй като в най-скоро време възнамерява да доведе като своя любима съпруга същество, достойно във всяко отношение за най-големи жертви.

Загадъчният начин, по който баронът се изказа за една може би вече тайно сключена женитба, пресече пътя на съветника към всеки друг въпрос. Освен това, в решението на барона той потърси и успокоение, че неговият стремеж към богатство се дължи повече на огромното му желание да накара любимата жена да забрави по-красивото си отечество, което трябваше да напусне, отколкото на същинско скъперничество и пресметливост. И все пак, трябваше да признае, че баронът е най-малкото непоносимо алчен, имайки предвид как преди малко ровеше в златото и , милвайки с поглед старите златни монети, не се стърпя и недоволно избухна:

- Старият подлец сигурно е скрил най-ценното съкровище, но идната пролет ще заповядам да се разчисти кулата под мой надзор.

Дойдоха строители, с които баронът надълго и нашироко се съветваше как е най-целесъобразно да се постъпи. Той отхвърляше един след друг всеки чертеж, никой архитектурен проект не му се виждаше достатъчно богат, достатъчно представителен. И ето, че започна да чертае сам. Развеселен от тези занимания, които постоянно рисуваха пред очите му слънчевата гледка на най-щастливо бъдеще, той изпадна в радостно настроение, често граничещо с палавост, а с него заразяваше и останалите. Щедростта му, богатите угощения опровергаваха поне всяко съмнение в скъперничество. А и Даниел сякаш бе забравил неправдата, която бе понесъл. Държеше се тихо и смирено с барона, чиито недоверчиви погледи често го следяха заради съкровището в бездната. Но това, което будеше удивлението на всички бе, че старецът като че ли от ден на ден се подмладяваше. Не е изключено да е бил сломен от мъка по стария господар и сега да е преодолял вече загубата. А може би не се налагаше, както преди, да будува през студените нощи горе в кулата и му се разрешаваше да хапва по свой вкус по-фина храна и да пие по-добро вино. Но достатъчно, старецът сякаш започваше да се превръща в здрав и як мъж с червени бузи и добре охранено тяло, който действаше енергично и шумно пригласяше на смеховете, когато някъде се подхвърляха шеги.

Веселият живот в Р...зитен бе прекъснат от идването на един човек, за когото би трябвало да се предположи, че мястото му е тук. Този човек беше Хуберт, по-младият брат на Волфганг, който, щом го видя, смъртно прибледня и изкрещя буйно:

- Нещастнико, какво търсиш тук? - Онзи се хвърли в прегръдките на брат си, обаче той го подхвана и го завлече горе в една отдалечена стая, където се затвори с него. Двамата престояха заедно много часове, докато най-после Хуберт слезе и с разстроено лице поиска да му оседлаят коня. Съветникът му пресече пътя, ала Хуберт понечи да го подмине. Обзет от предчувствието, че на една убийствена братска разпра би могло да се сложи край именно тук, В. го помоли да остане още поне няколко часа. В този миг слезе и баронът и високо извика:

- Остани тук, Хуберт! Ще размислиш! - Погледът на Хуберт се проясни, той възвърна самообладанието си и докато хвърляше на прислужника скъпия кожух, който набързо бе съблякъл, пое ръката на В. и крачейки с него из стаите, се обади с подигравателна усмивка:

- И все пак, господарят на майората има желание да ме изтърпи тук.

В. беше на мнение, че нещастното недоразумение, избуяло единствено като последица от разделения живот, който са водили, сега сигурно ще намери своето разрешение. Хуберт взе желязната маша до камината и докато разчупваше един димящ чепат къс дърво и стъкваше огъня, се обърна към В.:

- Нали забелязвате, господин съветник, че по природа съм добряк и се чувствам вещ във всяка домакинска работа. Обаче Волфганг е изпълнен с най-чудновати предразсъдъци, и е... един малък скъперник.

В. реши, че не е уместно да навлиза по-дълбоко в отношенията между братята, още повече че лицето, държането, тонът на Волфганг съвсем ясно показваха човек, който под напора на различни страсти бе раздвоен до най-съкровената си същност.

С намерението да узнае някакво решение на барона относно въпроси, свързани с майората, В. се изкачи още същата вечер в покоите му. Намери го напълно разстроен, скръстил ръце на гърба, да измерва с големи крачки стаята. Когато най-после съзря съветника, се спря, улови двете му ръце и гледайки го мрачно в очите, заговори сломен:

- Брат ми дойде! Знам - продължи той, тъкмо когато В. отвори уста да му зададе въпрос, - знам какво искате да ми кажете. Ах, вие не знаете нищо. Не знаете например, че нещастният ми брат, да, ще го нарека само нещастен, се изпречва като зъл дух навсякъде по пътя ми и разстройва душевния ми покой. Не се дължи на него, че не станах неизразимо жалък, презрян човек, макар и за да станеше това да има своя дял и той, а сам Бог не пожела. Откак стана известно учредяването на правата ми върху майората, той ме преследва със смъртна омраза... Завижда ми за придобитото имущество, което в неговите ръце щеше да се разпилее като плява. Той е най-безумният разточителен човек на света. Задълженията му далеч надвишават половината от полагащото му се свободно имущество в Курланд, а сега, преследван от кредитори, които го тормозят, бърза да дойде тук и да проси пари.

- А вие, братът, му отказвате - поиска да го прекъсне В., обаче баронът, отпускайки ръцете му, отстъпи голяма крачка назад и с буен глас извика:

- Спрете! Да, отказах! От приходите на майората не мога и няма да подаря нито талер. Обаче чуйте какво предложение направих на безумеца само преди няколко часа, при това напразно, и после съдете моето чувство за дълг. Както ви е известно, свободното имущество в Курланд е значително, исках да се откажа от припадащата ми се половина, но в полза на неговото семейство. Хуберт е женен в Курланд за една красива бедна госпожица. Тя му е родила деца и всички те бедстват. Тези имоти трябва да се управляват, от приходите да се превеждат необходимите пари за издръжка, а кредиторите да се удовлетворят чрез спогодба. Ала за какво му е спокойния безгрижен живот, какво значат за него жена и деца? Той иска да има пари, звонки пари в големи суми, за да може с престъпно лекомислие да ги прахоса. Кой демон му е издал тайната за стоте и петдесет хиляди талера, от тях той иска половината, като с безумието си твърди, че парите са нещо отделно от майората и се считат за свободно имущество. Аз трябва още сега, а и в бъдеще да му откажа подобно нещо, но предчувствам, че в душата си той замисля моята гибел!

Каквито и усилия да полагаше В. да разубеди подозренията на барона спрямо брат му, това изобщо не му се отдаде, тъй като, непосветен в по-близките отношения, трябваше да си послужи с най-общи, морални, доста повърхностни мотиви. Баронът му възложи задачата да преговаря с враждебно настроения, алчен за пари Хуберт. В. стори това с възможно най-голяма предпазливост и се зарадва много, когато Хуберт най-после му заяви:

- Така да бъде, приемам предложенията на господаря на майората, но тъй като поради неотстъпчивостта на моите кредитори рискувам да изгубя завинаги почтеното си име и чест, поставям условие да ми даде аванс от хиляда златни монети и да ми разреши в бъдеще поне да живея за известно време в хубавия Р...зитен при добрия си брат.

- Никога - буйно изкрещя баронът, след като В. му предаде предложенията на брат му, - никога няма да се съглася Хуберт да пребивава и една минута дори в дома ми, щом доведа тук жена си! Вървете, скъпи приятелю, и кажете на смутителя на мира, че ще получи две хиляди златни монети, не, не като аванс, а като подарък, само да се махне, да се махне оттук!

В. тутакси разбра, че баронът се бе вече оженил без знанието на баща си и че навярно в тази женитба се криеше причината за братския раздор. Хуберт изслуша гордо и невъзмутимо думите на съветника и след като той свърши, с глух и мрачен глас отвърна:

- Ще се съобразя с това, но ще остана още няколко дни тук.

В. се постара да обясни на недоволника, че чрез преотстъпването на свободното имущество баронът фактически прави всичко възможно, за да го обезщети и че няма причина да се оплаква от него. И все пак, не можеше да не признае пред себе си, че всяко дарение, облагодетелствало предимно първородния син и поставило на заден план останалите деца, поражда злоба.

Хуберт дръпна и разтвори дрехата си от горе до долу като човек който иска да поеме повече въздух и да облекчи гърдите си. Заровил едната ръка в гръдния пластрон, подпрял другата на хълбока, той с бързи танцови движения се завъртя на един крак и се провикна с остър, режещ глас:

- Охо, омразното е заченато от омраза! - после избухна в пронизителен смях и каза: - Колко милостиво подхвърля господарят златните си монети на клетия просяк.

В. разбра, че за пълно помирение между братята не можеше да става и дума.

За неудоволствие на барона, Хуберт се настани за по-продължително време в стаите, които му бяха посочени в страничното крило на замъка. Забелязаха, че разговаря често и продължително с домакина, дори че последният понякога го придружава на лов за вълци. Иначе не се мяркаше много наоколо и избягваше да остане с брат си насаме, комуто това бе добре дошло. В. усещаше колко много потиска подобно отношение, ала не можеше да не признае пред себе си, че твърде странният, загадъчен маниер на Хуберт във всичко, което говореше и правеше, сякаш нарочно целеше да помрачи всяка радост и удоволствие. Ужасът на барона при появата на брат му сега бе за него напълно обясним.

Заровен в папките, В. седеше сам в съдебната зала, когато Хуберт влезе по-сериозен и по-овладян от друг път и с едва ли не печален глас каза:

- Готов съм да приема и последните предложения на брат ми, издействайте да получа още днес двете хиляди златни монети, заминавам през нощта, сам, на кон.

- С парите? - запита В.

- Имате право - отвърна Хуберт, - разбирам какво имате предвид, товара! Издайте менителница на името на Исак Лазарус в К. Още тази нощ искам да отида в К. Нещо ме гони оттук, навярно старият е заселил на това място злите си духове.

- За баща си ли говорите, господин барон? - запита много сериозно В.

Устните на Хуберт потрепнаха, той се хвана здраво за стола, за да не падне, но после, внезапно опомняйки се, извика:

- Значи, още днес, господин съветник - и като се олюляваше, с известно усилие излезе през вратата навън.

- Сега най-сетне е разбрал, че никакви измами вече не са възможни, че не може да стори нищо против твърдата ми воля - рече барон Волфганг, докато издаваше менителница на Исак Лазарус в К. Със заминаването на враждебно настроения брат един товар се бе снел от гърдите му, отдавна не се бе чувствал толкова весел, както на трапезата тази вечер. Хуберт се беше извинил, че няма да присъства, като отсъствието му бе добре дошло за всички.

В. обитаваше една доста отдалечена стая, чийто прозорци гледаха към двора на замъка. През нощта внезапно се събуди и му се стори, че сънят му е нарушен от далечно жално скимтене. Ала колкото и да се ослушваше, наоколо бе мъртва тишина, така че трябваше да приеме всеки тон, прозвучал в ушите му, за заблуда, предизвикана от някакъв сън. Ала едно особено чувство на страх и ужас го завладя с такава мощ, че не пожела да остане в леглото. Стана и отиде до прозореца. Не мина много време, вратата на замъка се отвори и една фигура със запалена свещ в ръката излезе и прекоси двора. В. разпозна в нея стария Даниел и видя как той отвори вратата на конюшнята, влезе и след малко изведе оттам оседлан кон. Сега от мрака излезе втора фигура, плътно загърната в кожух, с лисичи калпак на главата. В. позна Хуберт, който няколко минути води бурен разговор с Даниел, но после се оттегли. Даниел върна коня в конюшнята, затвори вратата, и след като отново прекоси двора, затвори и тази на замъка и се прибра. Хуберт е искал да замине на кон и в последния момент е намислил нещо друго, това беше ясно. Но ясно бе и това, че между Хуберт и стария домакин положително съществуваше някаква опасна връзка. В. едва изчака утринта, за да уведоми барона за събитията от нощта. Сега наистина най-важно бе да се въоръжат срещу евентуални атаки на злия Хуберт, тъй като В. бе вече убеден, че можеше да се съди за подобен замисъл още вчера по разстроеното му същество.

На другата сутрин, по време когато баронът обикновено ставаше от сън, В. долови по коридорите някакво движение, тичаше се насам и натам, отваряха се рязко врати и отново се тръшваха, чуваха се силни викове и объркана, накъсана реч. Той излезе от стаята и навсякъде се натъкна на слуги, които, без да му обръщат внимание, тичаха смъртно бледи край него, сновяха нагоре и надолу по стълбите, навън и навътре из стаите. Най-сетне разбра, че баронът е изчезнал и вече часове наред го търсят напразно. Бил си легнал в присъствието на ловеца, изглежда после станал и със свещник в ръка по халат и пантофи се отдалечил, тъй като точно тези вещи липсвали. Обзет от мрачно предчувствие, В. изтича във фаталната зала, чийто страничен кабинет Волфганг подобно на баща си бе избрал за своя спалня. Вратата към кулата зееше широко разтворена, потресен от ужас В. изкрещя силно:

- Ей го там, лежи в бездната напълно смазан! - И това бе самата истина! Навалял беше сняг, така че, насред камъните, се показваше само щръкналата вдървена ръка на нещастника.

Изминаха много часове, докато работниците успяха с опасност за живота си да слязат на скрепени една за друга стълби и после с въжета да изтеглят трупа нагоре. В пристъп на смъртен страх, баронът здраво бе уловил сребърния свещник, ръката, която още го държеше, бе единствената незасегната част от цялото тяло, което удряйки се в острите камъни, бе най-жестоко разкъсано.

С лице, сгърчено от дива ярост и отчаяние, Хуберт се втурна тъкмо в мига, в който бяха изнесли и слагаха трупа на широка маса в залата, на същото място, където преди няколко седмици лежеше старият Родерих. Смазан от ужасната гледка, той изрева:

- Братко, о, мой нещастни братко, не съм молил за това дяволите, които ме бяха обсебили!

Щом чу коварните слова, В. изтръпна, идваше му да се хвърли върху Хуберт като убиец на брат си. Хуберт лежеше безчувствен на пода, отнесоха го на леглото му и след като пи укрепващи билки, доста бързо се съвзе. Много бледен, с дълбока скръб в угасналите очи, той влезе в стаята при В. и не можейки да се държи на краката си от изтощение, бавно се отпусна на един стол и каза:

- Желаех смъртта на брат си, защото баща ми чрез безразсъдно дарение му повери най-добрата част от наследството, но ето че смъртта го застигна по ужасен начин. Сега господар на майората съм аз, ала, уви, сърцето ми е разбито, не мога и никога няма да бъда щастлив. Утвърждавам ви в длъжността, която заемате понастоящем, като ви давам и неограничени пълномощия относно управлението на този имот, в който не желая да живея.

Хуберт излезе от стаята и само след няколко часа беше вече на път за К. По всичко изглеждаше, че нещастният Волфганг е станал през нощта и може би се е отправил към другия кабинет, където се намираше библиотеката. Все още замаян от съня, той се е объркал и вместо вратата, е отворил портата, като, пристъпвайки напред, се е сгромолясал в бездната. В това обяснение имаше все пак нещо много изкуствено и бе сякаш наложено. В случай че баронът не е могъл да заспи и е поискал да си вземе някоя книга от библиотеката, за да чете, се изключваше всяка сънливост, но само така пък беше възможно да сбърка вратата на кабинета и вместо нея да отвори портата. Освен това последната биваше винаги здраво заключена и бяха необходими много усилия, за да се отключи. Когато В. се изказа относно неправдоподобността на подобно обяснение пред събралата се прислуга, приближеният на барона ловец на име Франц, се обади:

- Ах, любезни господин съветник, нещата не са се развили така!

- Че как иначе? - сряза го В.

Обаче Франц, един честен и верен слуга, който би последвал господаря си дори и в гроба, не желаеше да говори пред останалите, а си запази правото да довери това, което мисли, само на съветника. И така В. узна, че баронът твърде често говорел за големите съкровища, погребани там долу в развалините. Потикван от зли духове, понякога дори отварял през нощта портата, чиито ключове Даниел е трябвало да му даде, и с копнеж гледал надолу към въображаемите богатства. И така, било съвсем сигурно, че в онази съдбоносна нощ, след като ловецът го напуснал, баронът отново се запътил към кулата, там внезапно получил световъртеж, от който се сгромолясал долу в бездната. Даниел, на вид също много разстроен от ужасната смърт на барона, изказа мнението, че няма да сбъркат, ако зазидат опасната порта и това бе направено наистина още начаса. Барон Хуберт фон Р., новият собственик и господар на майората, се завърна в Курланд, без да посети повече Р...зитен. В. получи неограничени пълномощия, необходими за управлението на имота. Строежът на новия замък се отложи, затова пък старият замък бе, доколкото позволяваха възможностите, приведен в добро състояние.

Минали бяха доста години, когато през една късна есен Хуберт за първи път пристигна в Р...зитен и след като прекара затворен с В. повечето дни в стаята си, отново се върна в Курланд. По пътя се бил отбил в тамошната местна управа и депозирал завещанието си.

Барон Хуберт, в когото изглежда бе настъпила дълбока промяна в характера, често говореше по време на престоя си в Р...зитен за предчувствия, вещаещи близката му смърт. И те наистина се изпълниха, защото още на следната година, той умря. Синът му, наречен също като баща си Хуберт, веднага пристигна от Курланд, за да поеме владението на майората. Последваха го майката и сестрата. Изглежда младият човек бе събрал в себе си всички лоши качества на предците. Още в първите минути на престоя си в Р...зитен той се показа горд, високомерен, необуздан, алчен. Пожела още начаса да се променят много неща, които изглежда не бяха по вкуса му и се оказаха неудобни за него: прогони готвача, опита се да набие кочияша, ала това не му се отдаде, тъй като здравенякът имаше нахалството да му се противопостави. С една дума, бързо усвояваше ролята на строгия господар, ала В. сериозно и твърдо излезе насреща му, заявявайки му категорично:

- Преди отваряне на завещанието тук няма да се премести нито един стол, както и нито една котка няма да се прогони от къщата, освен ако тя сама не го поиска.

- Вие се осмелявате... - започна баронът.

Обаче В. не остави кипналия от гняв младеж да се доизкаже, а пронизвайки го с поглед, заговори:

- Недейте да избързвате, господин барон! И без друго нямате право да се разпореждате тук преди отваряне на завещанието; понастоящем господарят тук съм Аз, само Аз, и повярвайте ми, знам как да прогоня насилието с насилие. Спомняте ли си, че като изпълнител на бащиното ви завещание съм снабден със законни пълномощия и по силата на съдебните разпореждания имам право да ви откажа престоя в Р...зитен. Така че, за да избегнем неприятностите, съветвам ви да се върнете в К.

Сериозността, категоричния тон, с които представителят на съдебната власт говореше, придаде на думите му съответната тежест и значение; и стана така, че младият барон, който поиска да нападне солидната позиция с твърде остри рога, почувства слабостта на оръжието си и намери, че е най-добре да балансира отстъплението, избухвайки в подигравателен смях.

Изминаха три месеца и настъпи денят, в който според волята на покойния трябваше да се отвори завещанието, депозирано в К. Освен съдиите, баронът и В. в залата се намираше още един млад човек с благородна външност, когото В. бе довел със себе си; и тъй като от джоба му стърчеше навит на руло свитък, сметнаха, че е писарят на юридическия съветник. По начина, по който постъпваше почти с всички останали, баронът го погледна през рамо и после с невъздържан тон пожела досадната и излишна церемония да свърши бързо, без много приказки и формалности. А и изобщо не разбирал как е възможно по тези наследствени въпроси, най-малкото по отношение на майората, да се взима под внимание завещанието, и ако в него се съдържали някакви разпореждания, щяло да зависи изключително от неговата воля дали да ги изпълни, или не. Хвърляйки бегъл смръщен поглед, младият барон потвърди подписа и печата на покойния си баща. И докато съдебният писар се канеше да прочете на глас завещанието, той гледаше безучастно към прозореца, отпуснал небрежно дясната си ръка на облегалката на стола, а с лявата, подпряна на съдийския пулт, барабанеше по зеленото сукно. След кратко въведение, покойният барон Хуберт фон Р. излагаше в завещанието си, че в действителност никога не е притежавал майората, а само го е управлявал от името на единствения син на починалия барон Волфганг фон Р., наречен на името на дядо си Родерих. Съгласно закона за семейните наследствени права, след смъртта на баща му той бил единственият, на когото се полагал майоратът. В личния му посмъртен архив щяло да се намерят най-точни сметки за приходите и разходите на наличното имущество. Хуберт описваше още, че по време на пътуванията си до Женева, Волфганг се запознал с госпожица Юлия от Сент Вал и се влюбил в нея толкова силно, че решил никога да не се разделят. Тя била много бедна, а семейството й, макар и от благороднически произход, не се числяло към най-знатните. Поради това той не можел да се надява да получи съгласието на стария Родерих, чийто най-голям стремеж бил да издигне авторитета на господарското имение с всички възможни средства. И все пак, обаждайки се от Париж, Волфганг се осмелил да открие на баща си своето увлечение. Ала това, което можело само да се предвиди, се случило в действителност: старият барон категорично заявил, че годеницата на бъдещия господар е вече избрана от него и за някоя друга изобщо не можело да става и дума.

Волфганг, вместо да замине за Англия, както възнамерявал, се върнал в Женева и под името Борн се венчал с Юлия. След година тя му родила сина, който със смъртта на Волфганг станал господар на майората. Защо Хуберт, макар и осведомен за цялата история, е пазил толкова дълго време мълчание и сам се е държал като господар, било свързано с различни причини, отнасящи се до предишни уговорки с Волфганг, които впрочем звучаха незадоволително и изглеждаха изцяло измислени.

Сякаш ударен от гръм, баронът втренчи поглед в съдебния писар, който с монотонен гъгнив глас съобщаваше пагубната новина. Щом свърши, В. стана, улови младия човек, който бе довел със себе си за ръка, и покланяйки се на присъстващите, каза:

- Ето, любезни господа, имам честта да ви представя барон Родерих фон Р., господар на имението Р...зитен.

Със спотаена злоба в пламналите от гняв очи барон Хуберт погледна младежа, който, сякаш като паднал от небето, му отнемаше богатото наследство на майората, както и половината от свободното имущество в Курланд, после вдигна заканително юмрук и без да е в състояние да каже нито дума, побягна извън съдебната зала. Подканен от съдиите, сега барон Родерих извади документите, установяващи самоличността му, така както току-що бе представена. Той подаде завереното извлечение от регистрите на църквата, където баща му се е венчал, което удостоверяваше, че на този и този ден, в присъствието на упоменатите личности, при спазване на църковния канон, търговецът Волфганг Борн, родом от К., е бил венчан за госпожица Юлия от Сент Вал. Освен това той носеше и кръщелното си свидетелство (кръстен е бил в Женева като дете от валиден брак на търговеца Волфганг Борн със съпругата му Юлия, родена в Сент Вал), различни писма на баща си до отдавна починалата му майка, подписани обаче само с инициала В.

Още на следния ден барон Хуберт фон Р., чрез адвокат, когото избра за свой доверител, депозира в местното управление на К. писмено възражение, в което не претендираше за нищо повече, освен да му се предаде незабавно управлението на майората. Адвокатът му твърдеше, че се разбирало от само себе си, че покойният барон Хуберт фон Р. не е могъл да разполага с майората нито по завещателен път, нито по друг начин. Следователно, обясняваше по-нататък адвкатът, споменатото завещание не било нищо повече освен едно написано и депозирано в съда изложение, според което майоратът се предава в наследство от барон Волфганг фон Р. на един син, който още е жив. Това изложение обаче нямало по-голяма доказателствена сила от изказването на който и да е свидетел, така че било невъзможно да повлияе върху установяване самоличността на мнимия барон фон Р. По-скоро задача на този претендент била да защити в хода на процеса мнимото си наследствено право, срещу което изрично се възразява, като изиска връщането на майората, който по силата на семейните наследствени права се пада сега на барон Хуберт фон Р. Адвокатът твърдеше още, че със смъртта на бащата собствеността била преминала непосредствено върху сина, т.е. върху неговия довереник, и не се налагало обяснение относно встъпването в наследство, тъй като не можело да се отрича приемствеността, а и не било редно да се обременява настоящия собственик с недоказуеми претенции. Нямало значение какво е накарало покойният да посочи друг господар на майората. Обръщаше се само внимание на факта, че както било видно от оставените документи, би могло, ако се наложи, да се докаже допълнително, че самият барон Хуберт фон Р. е имал любовна връзка в Швейцария и не е изключено мнимия син на брата, да е бил негов собствен, плод на забранена любов, като в момент на разкаяние е пожелал да предаде имота на него.

Колкото и правдоподобни да бяха обстоятелствата, посочени в завещанието, колкото и съдиите да бяха възмутени главно от последния аргумент, чрез който синът не се побоя да обвини един мъртвец в престъпление, все пак позицията на претенцията бе правилна. И само неуморните усилия на В., категоричните уверения, че решаващото доказателство относно легитимирането на барон Родерих фон Р. ще бъде представено в най-скоро време и в най-достоверна форма, постигнаха да се отложи прехвърлянето на собствеността върху майората, както и да се продължи срока на стопанисването му до решаване на делото.

В. съзнаваше прекалено добре колко трудно ще му бъде да удържи думата си. Преровил бе цялата кореспонденция на стария Родерих, без да намери и следа от писмо или материал, който да би имал отношение към връзката на барон Волфганг с госпожицата от Сент Вал. Той седеше замислен в спалнята на стария Родерих, която бе претърсил изцяло, и работеше над един доклад до нотариуса в Женева. Бяха му го препоръчали като осторожен и деен човек, който щеше да му набави някои записки, обещаващи да хвърлят светлина и яснота по делото на младия барон.

Бе станало полунощ, ясната пълна луна огряваше залата в съседство, чиято врата бе отворена. Стори му се, че някой бавно и тежко се изкачва по стълбището, чу се и дрънчене и хлопане с ключове. В. се ослуша, стана, отиде в залата и сега се увери, че някой се приближава по коридора до вратата на залата. Не след дълго последната се отвори и влезе човек със смъртно бледо изкривено лице, по нощница, в едната ръка държеше свещник със запалени свещи, в другата голяма връзка ключове. В. още в същия миг позна домакина и тъкмо се канеше да му извика какво търси тук посред нощ, когато от цялото същество на стареца, от вкамененото му като на смъртник лице, го обвея леденият дъх на нещо зловещо, призрачно. Разбра, че пред него стои сомнамбул. Старецът прекоси с отмерени крачки залата, право към зазиданата врата, която навремето водеше към кулата. Застанал плътно пред нея, той с цяло гърло издаде виещ звук, който тъй страховито отекна в залата, че В. потрепера от ужас. После, като постави свещника на пода, а връзката ключове окачи на колана, Даниел започна с две ръце да дращи по стената, така че скоро изпод ноктите му потече кръв, а наред с това стенеше и охкаше като измъчван от нечовешка смъртна болка. Сега постави ухо на стената сякаш искаше нещо да чуе, после махна с ръка като да успокои някого, наведе се да вдигне свещника от земята и с тихи отмерени стъпки се промъкна обратно към вратата. Със свещник в ръката В. предпазливо го последва. Тръгнаха надолу по стълбището, старецът отвори голямата главна порта на замъка и В. ловко се измъкна след него. Сега той се запъти към конюшнята и след като за голяма изненада на В. постави свещника тъй умело на земята, че цялото помещение се освети, без опасност нещо да се подпали, той взе едно седло и сбруята, отвърза от яслата и много грижливо обязди един кон, като стегна ремъка и закопча високо стремената. И като прокара през ръката си кичур от косата му над челния ремък, той зацъка с език и потупвайки го по шията, улови коня за поводите и го изведе навън. На двора постоя няколко секунди в поза, очакваща заповеди, които с кимане на главата обещаваше да изпълни. После върна коня в конюшнята, разседла го и го върза за яслата. Взе свещника, заключи конюшнята, върна се в замъка и най-сетне изчезна в стаята си, чиято врата грижливо залости. В. бе дълбоко развълнуван от тази гледка. Като черен дяволски призрак в него се загнезди предчувствието за някакво ужасно дело и тази мисъл вече не го напусна. Силно разтревожен за съдбата, която заплашваше младото му протеже, той се надяваше да използва поне това, което бе видял, за негово добро. На следния ден, вече по мрак, Даниел влезе в стаята му, за да получи някакво нареждане относно домакинството. Сега В. го улови за двете рамена и намествайки го свойски на стола, му рече:

- Чуй, стари приятелю, Даниел, отдавна искам да те питам какво мислиш за тази заплетена история, в която ни забърка изневиделица странното завещание на Хуберт? Вярваш ли, че младият човек е наистина рóден син на Волфганг от редовно сключен и валиден брак? - Отмествайки се от облегалката на стола и като избягваше втренчения в него поглед на В., старецът намръщено каза:

- Е, може да е, може и да не е! Какво ме засяга това, нека тук става господар, който си иска!

- Но аз си мисля - отново взе думата В., - аз си мисля, че тъй както старият барон ти се доверяваше изцяло, сигурно не е премълчал пред теб и отношенията със синовете си. Разказа ли ти например за съюза, който Волфганг е сключил против волята му?

- Изобщо не си спомням подобно нещо - отвърна старият, прозявайки се невъзпитано и шумно.

- Теб ти се спи, старче - подхвана го В., - може би си прекарал неспокойно нощта?

- Не бих казал - с леден глас отвърна Даниел, - обаче сега отивам да поръчам вечерята.

С тези думи се надигна тежко от стола и разтривайки изкривения си гръб, отново се прозина още по-шумно отпреди.

- Поостани още, старче - извика В., и като го улови за ръка, го подкани да седне.

Обаче старецът остана прав до писалищната маса, подпря се на нея с двете си ръце и като наклони тялото си към В., ядосано запита:

- Е, какво, какво ме засяга мен завещанието, какво ме засяга спорът около майората?

- За това няма да говорим повече, драги Даниел - прекъсна го В., - а за нещо съвсем друго. Ти си ядосан, прозяваш се, а всичко това говори за особена умора, и ми се ще да мисля, че наистина ти си бил там през онази нощ.

- Къде съм бил през онази нощ? - попита старецът, като остана в същото положение.

- Когато миналата нощ седях горе в кабинета на стария господар до голямата зала, ти влезе през вратата, целият вцепенен и блед, тръгна към зазиданата врата и с двете си ръце започна да дращиш по зида и да стенеш, сякаш си подложен на страшни мъки. Да не би да си сомнамбул, Даниел?

Старият човек се свлече на стола, който В. бързо бутна под него. Не издаваше нито звук, а мракът в стаята пречеше да се види лицето му. В. чу само, че си поемаше дъх на пресекулки и тракаше със зъби. След като помълча, В. подхвана отново:

- Случаят със сомнабулите е наистина особен. На другия ден те не знаят абсолютно нищо за това странно състояние, нито за всичко, което са започнали да правят така, като че ли са били будни.

Даниел мълчеше.

- Нещо подобно на това, което ми се случи с теб, съм изживявал и друг път - продължи В. - Имах един приятел, който като теб, щом настъпеше пълнолуние, редовно предприемаше нощни обиколки. Понякога сядаше и пишеше писма. Ала най-странното се случваше, че щом започнех да му шептя тихичко в ухото, много скоро го предизвиквах да проговори. Отговаряше съответно на всички въпроси и дори това, което като буден грижливо би премълчал, сега се лееше от устата му, сякаш не можеше да противостои на силата, която го държеше в плен. Дявол да го вземе! Мисля си, че колкото и дълго един лунатик да премълчава дадено деяние, човек би могло да го подпита тъкмо когато е в това състояние. Блазе на този, който има чиста съвест като нас двамата. Добри ми Даниел, дори и да сме сомнабули, няма причина да ни подпитват за никакво престъпление. И все пак, чуй ме, Даниел, ти положително искаше да се качиш горе в астрономическата кула, щом тъй ужасно дращеше по зазиданата врата? Сигурно искаше да се захванеш с някакви опити, както стария Родерих? Е, следващият път ще те подпитам!

Докато В. говореше, старецът се разтрепери все по-силно и по-силно, сега цялото му тяло се загърчи в страхотни конвулсии, придружени от изблик на писклив неразбираем брътвеж. В. позвъни за слугите. Донесоха свещници, старецът не се отпусна, понесоха го като механично движещ се автомат и го сложиха в леглото му. След като това ужасно състояние продължи почти цял час, той изпадна в сън, подобен на пълно загубване на съзнанието. Когато се пробуди, пожела да пие вино и след като му го донесоха, отпрати слугата, който пожела да бди край него и както обикновено, се затвори в стаята си. В мига, в който заговори на Даниел за случая, В. наистина реши да направи опит, макар и сам да преценяваше, че, от една страна, Даниел, едва сега узнал за своя лунатизъм, ще приложи всичко, за да му се изплъзне, а от друга, признания, положени в подобно състояние, надали щяха да са подходящи, за да се гради върху тях по-нататък някаква хипотеза. Независимо от това, той отиде в съдебната зала с надеждата, че Даниел, както се случва при тази болест, ще бъде принуден да действа несъзнателно. Около полунощ на двора се вдигна голям шум, В. ясно чу да се разбива прозорец, той избърза надолу и докато прекосяваше коридорите, го лъхна смърдящ дим, който, както скоро забеляза, излизаше на кълба от стаята на домакина. Тъкмо в този момент, вцепенен като труп, изнасяха самия Даниел, за да го пренесат и сложат на легло в друга стая. Слугите разказваха, че около полунощ един от ратаите се събудил от странно глухо хлопане и помислил, че със стареца нещо се е случило. И тъкмо се канел да стане, за да отиде и му помогне, когато пазачът високо се развикал откъм двора: "Пожар, пожар! Стаята на господин домакина е обхваната от пламъци!" Събудени от виковете, веднага притичали много слуги, ала всички усилия да се разбие вратата на стаята, останали безуспешни. Избързали вън на двора, обаче смелият пазач бил вече разбил прозореца на ниската, намираща се в приземния етаж стая и откъснал горящите пердета; а няколкото кофи вода, плиснати вътре, тутакси угасили пожара. Намерили домакина в средата на стаята, на земята, изпаднал дълбоко в несвяст. Все още държал здраво свещника в ръка, чиито запалени свещи явно са подхванали пердетата и така пламнал огънят. Горящи паднали парцали бяха обгорили веждите и голяма част от косата на стареца. Ако пазачът не беше забелязал огъня, той щеше да изгори напълно безпомощен.

Слугите останаха много учудени, че вратата на стаята е залостена отвътре с две наново завинтени резета, които предната вечер не са били там. В. разбра, че старецът е искал да направи невъзможно излизането си от стаята, ала не е могъл да противостои на слепия нагон.

След тази случка, домакинът сериозно заболя. Не говореше, почти не се хранеше и като прикован от някаква ужасна мисъл, гледаше втренчено с очи, в които се бе появила смъртта. В. смяташе, че старият няма да се вдигне повече от леглото и след като бе направил за протежето си всичко, което можеше да се направи, сега трябваше спокойно да изчака резултата. Ето защо реши да се върне в К. Отпътуването бе уговорено за другата сутрин. Късно вечерта В. тъкмо опаковаше книжата си, когато в ръцете му попадна малък, запечатан с восък пакет, който барон Хуберт фон Р. бе адресирал до него с надписа: "Да се чете след отваряне на завещанието ми", и който необяснимо защо не бе забелязал по-рано. Канеше се да разпечата пакета, когато вратата се отвори и с безшумни, сякаш призрачни крачки, влезе Даниел. Той сложи една черна папка, която носеше под мишница, на писалището и после, с дълбока предсмъртна въздишка падна на колене, улови конвулсивно ръцете на В. в своите и заговори с глух, кухо кънтящ гробовен глас:

- Не ми се умира на ешафода! Онзи там горе, той съди! - После, задъхвайки се уплашено, с усилие се изправи и напусна стаята, тъй както бе дошъл.

В. прекара цялата нощ да чете това, което съдържаше черната папка и пакета на Хуберт. И в двете изнесеното съвпадаше точно и определяше конкретно мерките, които занапред трябваше да се вземат. Щом пристигна в К., В. посети барон Хуберт фон Р., който го прие сурово и гордо. Ала удивителната последица от един разговор, продължил без прекъсване от обед до късно през нощта, беше, че на другия ден баронът заяви пред съда, че съгласно завещанието на баща си признава сина, роден от законен брак на Волфганг фон Р., най-големият син на барон Родерих фон Р., с госпожица Юлия от Сент Вал, за претендент на майората и законно легитимен наследник. Когато излезе от съдебната зала, колата му с пощенските коне стоеше пред вратата. Не след дълго последва и заминаването му, като остави майка си и сестра си в К. Възможно било никога да не го видят повече, писа след време той, правейки още други загадъчни намеци. Удивлението на Родерих от настъпилия обрат бе голямо, той настояваше пред В. да му обясни поне как е станало това чудо, каква тайнствена сила е имала тук пръст. В. му даваше надежда, че ще научи всичко в бъдеще, когато впрочем стане и господар на майората. А предаването на владението не можеше да се осъществи, защото съдът не бе удовлетворен от обяснението на Хуберт и искаше пълно легитимиране на Родерих. В. предложи на Родерих домът в Р...зитен и добави, че майката и сестрата на Хуберт, в момента притеснени от внезапното му заминаване, биха предпочели спокойния престой в семейния замък пред шумния и скъп градски живот. Възторгът, с който Родерих прие мисълта да живее поне за известно време под един покрив с баронесата и дъщеря й, доказваше какво дълбоко впечатление бе направило това очарователно дете, Серафина, върху него. И наистина, баронът съумя да използва престоя си в Р...зитен тъй добре, че само за няколко седмици спечели искрената любов на Серафина и одобрението на майката за свързването му с нея. В. прие всичко това като доста прибързано, тъй като легитимирането на Родерих за господар на майората оставаше все още съмнително. Писма от Курланд прекъснаха идиличния живот в замъка. Хуберт изобщо не се бил вестявал в именията, а заминал направо за Петербург, където постъпил във войската и сега воювал срещу персийците, на които Русия тъкмо била обявила война. Това наложи бързото отпътуване на баронесата и дъщеря й за именията, където цареше безредие и хаос. Родерих, който се възприемаше вече като зет, не пропусна да придружи любимата, и така, понеже В. също се завръщаше в К., замъкът отново опустя. Тежкото заболяване на домакина се влошаваше от ден на ден, а и той вече не вярваше, че някой ден ще се надигне. Така че службата му като домакин бе прехвърлена на един стар ловец, верен слуга на Волфганг, наречен Франц. Най-после, след дълго изчакване, В. получи най-благоприятни новини от Швейцария. Свещеникът, венчал Волфганг фон Р. и Юлия от Сент Вал, бил отдавна починал, но междувременно в църковния регистър се открила бележка, написана от неговата ръка, че представилия се под името Борн, свързан в брачен съюз с госпожица Юлия от Сент Вал, се е легитимирал пред него напълно законно като барон Волфганг фон Р., най-голям син на барон Родерих фон Р. Освен това били открити двама свидетели на венчавката, един търговец от Женева и френски капитан, на които Волфганг също открил самоличността си и техните дадени под клетва показания потвърждавали още веднъж бележката на свещеника в регистъра. Разполагайки с приведените в правна форма доказателства, В. защити и напълно доказа правата на своя упълномощител и не съществуваше вече никаква пречка, за да се предаде собствеността върху майората, което щеше да стане през идната есен. Хуберт бе оставил костите си още в първата битка, в която взел участие, сполетяла го бе съдбата на по-младия му брат, загинал една година преди смъртта на баща му, също на бойното поле. А така именията в Курланд се паднаха по право на баронеса Серафина фон Р. и бяха чудесна зестра за свръхщастливия Родерих.

Ноември бе вече настъпил, когато баронесата майка, барон Родерих фон Р. и годеницата му пристигнаха в Р...зитен. Последва предаване на майората и след него венчавката със Серафина. Минаха няколко седмици във водовъртежа на удоволствия и наслади, докато най-после преситените гости полека-лека напуснаха замъка, за голямо задоволство на В., който не искаше да си тръгне от Р...зитен, без да посвети младият господар с най-малките подробности във всички обстоятелства около новата собственост. Чичото на Родерих бе водил изключително точно сметките по доходите и разходите, и тъй като на Родерих се полагаше годишно само една нищожна сума за издръжка, той получаваше от прираста на постъпленията в основния капитал, намерен в наследството на стария барон, и една значителна парична помощ. Хуберт бе употребил приходите от имението в своя полза само през първите три години, затова пък бе издал полица, гарантирана с полагащата му се част от именията в Курланд.

Откакто Даниел му се бе явил като сомнабул, В. бе избрал за своя всекидневна стая спалнята на стария Родерих, за да долавя по-сигурно всичко, което впоследствие Даниел доброволно му разкри. И съдбата пожела щото същото помещение, заедно със съседната голяма зала, да стане мястото, където баронът и В. се събираха за деловата си работа.

И ето ги двамата, седнали пред голямата маса до буйно пращящия огън в камината, В., с перо в ръка отбелязваше сумите и изчисляваше богатството на господаря на имението, а Родерих, подпрял се на лакът, леко примигваше с поглед, устремен към разгърнатите сметководни книги и важни документи. Никой от тях не долавяше бученето на морските вълни, боязливите крясъци на чайките, които прелитаха буйно насам и натам и удряха крилата си в стъклата на прозорците, предвещавайки лошото време. Никой не обръщаше внимание на бурята, която, извила се в полунощ, фучеше с див грохот из замъка и събуждайки всички зли духове в камините и тесните коридори, ги настройваше да засвирят и зареват безразборно. И тогава, след силен порив на вятъра, от който цялата сграда се разтърси, а залата сякаш внезапно запламтя в мрачното сияние на пълната луна, В. най-после се провикна:

- Ей, какво лошо време!

А пък баронът, изцяло задълбочен в гледката на полагащото му се богатство, като обръщаше с доволна усмивка страница от книгата за приходите, равнодушно отвърна:

- Да, наистина голяма буря.

Ала докоснат внезапно от леденият юмрук на ужаса, как се стресна само, когато вратата на залата отскочи и влезе бледа, призрачна фигура, с лице, белязано от смъртта. Човекът, който, отново нападнат от лунатизма, бе започнал нощната си обиколка, бе Даниел, за когото В. смяташе, че като всяко живо същество, изпаднало в несвяст и приковано на легло от тежка болест, няма да е в състояние повече да се помръдне. Безмълвен, баронът втренчи очи в стареца, ала когато с плахи въздишки, издаващи смъртна мъка, онзи започна да дращи по стената, го обзе дълбок ужас. Прибледнял като смъртник, с щръкнали коси, той скочи и в заплашителна поза се запъти към стареца, провиквайки се тъй силно, че залата изкънтя:

- Даниел, Даниел, какво търсиш тук в този час!

Тогава старият човек нададе онзи страховит скимтящ вой, подобно на предсмъртните вопли на простреляно животно, също както някога, когато Волфганг му бе предложил злато срещу верността му, и падна ничком. В. извика прислугата, вдигнаха стареца от земята, ала всички опити да го свестят останаха напразни. Обаче сега баронът изкрещя сякаш извън себе си:

- Господи, о, Господи! Нима не бях слушал за сомнамбулите, че щом човек ги извика по име, могат да умрат на място? Аз, нещастникът, аз убих стария човек! Не ми е съдено да изживея повече нито един спокоен миг!

Когато слугите изнесоха трупа и залата се опразни, В., запазвайки пълно мълчание, улови за ръка барона, който не спираше да се самообвинява, заведе го пред зазиданата врата и му каза:

- Този, който падна тук мъртъв в краката ви, барон Родерих, беше проклетият убиец на вашия баща!

Баронът се вторачи в съветника, сякаш му се явиха духове от ада. Последният обаче продължи:

- Дойде времето да ви разкрия злокобната тайна, която тегнеше върху този изверг и тласкаше него, прокълнатия, да броди наоколо насън. Вечната сила пожела синът да отмъсти на убиеца на бащата. Думите, които изкрещяхте в ушите на ужасния сомнамбул, бяха последните, произнесени от нещастния ви баща!

Разтреперан, неспособен да произнесе нито дума, баронът седна до В., който зае място пред камината. В. започна разказа си със съдържанието на документа, който Хуберт бе оставил за В., и който трябваше да се разпечата едва след отваряне на завещанието. Хуберт се обвиняваше с изрази, които свидетелстваха за дълбоко разкаяние, свързано с чувството на непримирима омраза срещу по-големия брат. А тя бе пуснала корени в него от мига, в който старият Родерих бе учредил майората. Всяко средство за борба му е било отнето, тъй като дори и да бе успял по коварен път да отдели бащата от сина, това нямаше да подейства, защото самият Родерих не бе овластен да отнеме на най-възрастния си син правата на първородния, а и в случай, че и сърцето, и умът му се отвърнеха от него, той нямаше никога да наруши принципите си. Едва когато Волфганг е започнал любовната си връзка с Юлия от Сент Вал в Женева, Хуберт е решил, че ще може да злепостави брат си. И тогава настъпва времето, когато в съюз с Даниел, той подло се опитва да принуди стария си баща към решения, които да доведат сина до отчаяние.

Хуберт знаеше, че според разбиранията на стария Родерих, блясъкът на майората можеше да се извоюва и затвърди за вечни времена само чрез сродяването с някоя от най-старите фамилии на отечеството. Старият барон бе чел за тази връзка в съзвездията и смяташе, че всяко дръзко вмешателство в констелацията е в състояние да доведе до гибелта на майората. В тази светлина връзката на Волфганг с Юлия му се е струвала престъпен атентат, насочен срещу всемогъщата и решаваща сила, подкрепила го в земните му начинания. По същия начин смяташе за оправдан и всеки удар, насочен да погуби Юлия, противопоставила му се като олицетворение на един демоничен принцип. На Хуберт бе известна граничещата с лудост любов на Волфганг към Юлия, загубата й навярно щеше да го сломи, може би да го убие, затова с още по-голямо усърдие се зае да подкрепя плановете на стареца, още повече че сам изпитваше престъпно влечение към Юлия и се надяваше да я спечели за себе си. Чрез особен знак на съдбата небето пожела най-злостните атаки срещу твърдостта и решителността на Волфганг да пропаднат, като последният успя дори да измами брат си. А именно, действително осъщественият брак на Волфганг, както и раждането на сина му, останаха тайна за Хуберт. С предчувствие за близката му смърт, у стария Родерих се бе породила мисълта, че Волфганг се е оженил за противната нему Юлия. В писмото, в което заповядваше на сина да дойде на определения ден в Р...зитен, за да поеме управлението на майората, той го проклинаше, в случай че не скъса въпросната връзка. Именно това писмо Волфганг изгори пред трупа на баща си.

Старият барон писа на Хуберт, че Волфганг се е оженил за Юлия, но че той ще разтрогне тази връзка. Хуберт прие това като плод на фантазиите на баща си, ала доста се изплаши, когато напълно откровено самият Волфганг не само че му потвърди предчувствието на стария им баща, но добави, че Юлия му е родила син и че тя, която досега го е познавала като търговеца Борн от М., в най-близко бъдеще ще се зарадва от новината за истинското му положение, носещо му и голямо богатство. Дори съобщаваше на брат си, че искал да отиде лично в Женева и да доведе любимата жена. Но още преди да изпълни решението си, го настигна смъртта. Хуберт грижливо премълча съществуването на син, роден от брака с Юлия, и грабна за себе си майората, полагащ се на този син. Ала бяха изминали само няколко години, когато го обзе чувство на дълбоко разкаяние. Съдбата му бе напомнила вината по ужасяващ начин чрез омразата, която избуяваше все по-силно и по-силно между двамата му сина.

Ти си един беден, хилав клетник - говорел по-възрастният, едно дванайсетгодишно момче, на по-малкия си брат, - но когато татко умре, ще стана господар на майората в Р...зитен и ти ще трябва да ми се подчиняваш и да ми целуваш ръката, когато ти подхвърлям пари, за да си купиш нови дрехи. Пламнал от ярост, заради хапливата гордост на брат си, по-младият хвърлил ножа, който в момента държал, и го наранил почти до смърт.

Тогава от страх пред по-голямо нещастие, Хуберт изпраща по-малкия син в Петербург, където по-късно като офицер се сражава в армията на Суворов срещу французите и оставя там костите си. За да изнесе пред света тайната на своята, придобита непочтено и с измама собственост, го задържаше срамът и позорът, който го петнеше. И все пак, той не желаеше да отнеме нито стотинка от законния собственик. Събра сведения от Женева и научи, че госпожа Борн, останала неутешима след необяснимото изчезване на мъжа си, е починала, обаче младият Родерих Борн бил поет от един порядъчен човек, който го и възпитал. Тогава под чуждо име Хуберт се представил за роднина на загиналия по море търговец Борн и изпращал суми, достатъчни за доброто отглеждане и възпитание на младия господар. Известно е колко грижливо е събирал прираста от приходите на майората и какви са разпорежданията му в завещанието. За смъртта на брат си Хуберт си служеше със странни загадъчни изрази, от които можеше да се разбере единствено, че съществува тайнствена връзка между събитията и че Хуберт най-малкото е взел участие в едно злостно деяние. Съдържанието на черната папка обясняваше всичко. Към предателската кореспонденция между Хуберт и Даниел бе приложен лист, изписан и подписан от Даниел. В. прочете признание, което го разтърси до дъното на душата. Подтикнат от Даниел, Хуберт дошъл в Р...зитен, и пак Даниел бе човекът, съобщил му писмено за сто и петдесетте хиляди златни монети.

Знаем как бе посрещнат Хуберт от брат си, как, излъган във всичките си въжделения и надежди, поиска да замине, как В. го задържа. В сърцето на Даниел кипеше желанието за кървава мъст, която дължеше на младия човек, понечил да го изгони като краставо псе. Така той подклаждаше все по-яростно и по-яростно пожара, който опустоши душата на отчаяния Хуберт. Било в смърчовата гора, било на лов за вълци, във виелица и мраз, те се споразумели как да погубят Волфганг. "Ще го премахна" - мърморел Хуберт, докато, загледан встрани, нагласял пушката си. - "Да, ще го премахнем - хилел се Даниел, - но не така, не така".

И той се осмелил, самонадеяно и дръзко да заяви, че ще убие барона, без никой да усети или да се усъмни.

Както знаем, когато най-сетне получи пари от брат си, на Хуберт му дожаляло и пожелал да си тръгне, за да не се поддаде на по-нататъшни изкушения. През нощта самият Даниел оседлал коня и го извел от конюшнята, но когато баронът поискал да се метне отгоре му, Даниел с режещ глас казал: "Аз пък си мислех, барон Хуберт, че ще поемеш майората, който в този миг е вече твой, защото горделивият господар лежи смазан долу в бездната."

Даниел наблюдавал как Волфганг, измъчван от жажда за злато, често се будел през нощта, как заставал пред вратата, която води към кулата, и с копнеж гледал надолу в пропастта, където според уверенията на Даниел се криели още значителни съкровища. В онази съдбоносна нощ, в очакване това да се случи, Даниел стоял пред вратата на залата. Щом чул баронът да отваря вратата, водеща към кулата, влязъл и последвал барона, който стоял до самия ръб на пропастта. Баронът се обърнал и съглеждайки мерзкия слуга, в чиито очи вече проблясвала смъртта, извикал: - "Даниел, Даниел, какво правиш тук в този час!" - Но Даниел диво изкряскал: "Свършено е с теб, краставо псе", и със силен ритник блъснал нещастника долу в бездната.

Дълбоко покрусен от страшното злодеяние, младият барон Родерих не намираше нито минута покой в замъка, където баща му бе убит. Той замина за именията си в Курланд и само есенно време се връщаше ежегодно в Р...зитен. Франц, старият Франц, твърдеше, че Даниел, чието престъпление той предугаждаше, при пълнолуние често бродел като призрак из замъка, и описваше призрака точно така, както по-късно го бе срещнал и прогонил самият В. Разкритието на тези обстоятелства, които позоряха спомена за бащата, прокудиха и младият барон Хуберт далеч по света.

И така, разказът на моя правуйчо завърши, той ме улови за ръката и с очи, замрежени от сълзи, ми каза много мило:

- Братовчеде, братовчеде, злата орис, загадъчната мощ, не закъсня да погуби и нея, прекрасната жена! Два дни след нашето напускюане на Р...зитен, баронът устройва като последно сбогом от престоя им една разходка с шейни. Той самият управлява шейната, в която е със съпругата си. Обаче, когато се спускат надолу по хълма, конете, неясно защо, силно уплашени, се откъсват и бълвайки пяна, запрепускват в луд бяг. "Старецът, старецът е зад нас!" - прорязва сякаш въздуха викът на баронесата! В същия миг от удара, който преобръща шейната, Серафина бива запокитена надалеч. Намират я безжизнена, мъртва! Баронът остана неутешим, живееше с примирението на умиращия! Никога няма да се върнем в Р...зитен, братовчеде!

Старият ми правуйчо замълча, разделих се с него с разбито сърце и само целебната сила на времето уталожи дълбоката мъка, от която мислех, че ще загина.

 

* * *

Бяха изминали години. В. отдавна почиваше в гроба, аз бях напуснал родината. И се случи, че вихърът на войната, която бушуваше и опустошаваше цяла Германия, ме отведе на север, в Петербург. През една тъмна лятна нощ пътувах на връщане по крайбрежната ивица на Балтийско море недалеч от К. Тогава съзрях на небосклона голяма искряща звезда. След като се приближих, установих по червения трепкащ пламък, че това, което бях взел за звезда, трябва да е силен огън, но не проумявах как е възможно да припламва чак там, във висините.

- Какъв е този огън пред нас, драги? - попитах коларя.

- Охо - отвърна той, - това не е огън, а фарът на Р...зитен. - Споменавайки името Р...зитен, в съзнанието ми ясно изплува и оживя картината на онези фатални есенни дни, които бях прекарал там. Виждах пред себе си барона, Серафина, но също така и старите, чудновати лели, самия себе си с гладко, млечнобяло лице, добре фризиран и напудрен, в изящен небесносин костюм, да, аз, влюбеният, който въздишаше като разбумтяла се печка, оплаквайки опърлената вежда на любимата си! В дълбоката тъга, която ме разтърси, затрепкаха като светли пламъчета грубоватите шеги на В., които сега ми допадаха повече отпреди. Така, обзет от тъга, но и от необикновена радост, на другата сутрин слязох от пощенската кола, спряла пред пощата в Р...зитен. Познах къщата на стопанския инспектор и попитах за него.

- С ваше позволение - отвърна ми пощенският служител, изваждайки лулата от устата си и намествайки нощната си шапка, - с ваше позволение, тук няма стопански инспектор, това е кралска служба и господин началникът благоволява още да спи.

От следващи въпроси научих, че барон Родерих фон Р..., последният господар на майората, е починал още преди шестнайсет години, без да остави потомство, и съгласно учредителният документ майоратът е бил предаден във владение на държавата. Тръгнах нагоре към замъка, който лежеше в развалини. Както ме уверяваше един излязъл от смърчовата гора стар селянин, с когото поведох разговор, голяма част от камъните използвали за построяването на фара. Старецът бе слушал и за историята с призрака, който обитавал замъка, като ме уверяваше, че и до ден-днешен, особено по пълнолуние, измежду руините често се чували зловещи жалостиви звуци.

Злочест, стар, късоглед Родерих! Каква зла сила възкреси ти, та отрови още едва покълнал здравия корен на рода, който мислеше да засадиш за вечни времена.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Курланд - историческата местност в западната част на Литва. [обратно]

2. Майорат - институт в средновековното германско вещно право, с чието учредяване наследствените права върху един недвижим имот преминават по право върху най-възрастния син на наследодателя. В българския текст запазваме оригиналната дума за понятието, т.е. "майорат", произхождащо от латинската дума "major" по-възрастен, по-голям, по-значим. [обратно]

3. Кастелан - управител, комендант на средновековен замък. [обратно]

4. Много хубаво момче (фр.). [обратно]

5. Без теб... Чуй ме, мой идол... Дори и да не мога... Чувствам, че умирам... Сбогом... О, Боже! (ит.). [обратно]

6. Гасконец - обитател на Южна Франция, както и определение, често използвано в подигравателен смисъл за хора, които се увличат в крайности. [обратно]

7. Със своите песни Орфей покорявал дивите животни. [обратно]

8. Под звуците на Амфионовата лира камъните на Тива сами се подредили като стена. [обратно]

9. Очи, защо плачете? (ит.). [обратно]

10. Британска мерна единица за дължина - 30.48 см. [обратно]

 

 

© Е. Т. А. Хофман
© Донка Илинова, превод от немски

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.05.2011
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.