ЗА ЕДИН КЪСЕН ДЕБЮТ

Владимир Шумелов

web

Зле или добре е да дебютираш късно? През 2011 г. "Лос Анжелис таймс" дава съвет всеки с желание или който се е занимавал с литература, да опита без колебание късмета си. Между имената на писателите, дебютирали сравнително късно, но придобили световна слава, намираме Майкъл Конъли (1956, Онтарио, Канада) - публикувал първия си роман през 1992 г., на 36-годишна възраст, а след това спечелил наградите "Пулицър" и "Едгар"; Шарлейн Харис (1951, Мисисипи) - издала първата си книга през 1981 г., на 30-годишна възраст, по-късно печели "Агата"; Несбьо (1960, Норвегия) - първият му роман излиза през 1997 г., когато той е на 37 години, а след това печели "Едгар"; Джеймс Патерсън (1947, Ню Йорк, САЩ) - публикува първия си роман през 1993 г., на 46-годишна възраст, носител на "Едгар"; Джералдин Брукс (1955, Австралия) - първата й книга излиза през 1994 г., когато е на 39, печели "Пулицър" за романа си "Март" през 2005 г. Примерите обаче от близката и далечна история ни казват едно - че късният дебют е по-скоро изключение от правилото (вж. класическият пример с "Други гласове, други стаи" от 1948 г., когато Труман Капоти е на 24 години, или пък дебютите на големите американски имена в прозата от първата половина на миналия век).

Общото все пак между гореизброените е, че всички днес са над 50-годишни, техните книжни дебюти са след 30-тата им годишнина, всички са печелили големи литературни награди, повечето са били журналисти и първите им книги са били успешни, а също и голямата част от тях са дебютирали в т.нар. "златна ера на издаването" - 90-те години на миналото столетие. Подобни тенденции можем да отбележим и в българската литературна ситуация през 90-те, макар причините тук да са други (обществено-политически и регионално обособени, но и инвазията на интернет след това, която днес вече заплашва да съсипе "книжните тела"). Разлики има, разбира се, и споменаването им ще разклати авторитета на литературата изобщо, българския писателски авторитет в частност, но все си мисля, че зад "биологическото" има нещо друго, което сродява и дава тласък на таланта - независимо дали си на 20, 30 или 50 години, - онова "отключване", което ражда творбата от "правя го за себе си" към премислената публичност и съответното признание. Има и последствия - синдрома на конвертита ("по-папа от папата" и сериозното вживяване в писателски роли), неподготвеността да приемеш успеха и под., но всъщност на тях са подвластни мнозина. Ето едно наблюдение на проф. М. Неделчев по повод творчеството на Вен. Тин.: "Наблюдаваме как за тези години от първото десетилетие на двадесети век дебютът като литературно събитие се официализира, как някои дебюти получават критическа санкция. Цялостната типология на дебютите ще ни покаже как се развива тази инициация: не само началната изява да дава надежди, да вдъхва надежди, но и наистина да ни дава един нов писател, за когото няма никакво съмнение в това негово бъдеще. И отново - пропадане на идеята за дебют, инфантилизиране и маргинализиране, усещане за незрелост и незавършеност... Тези движения са наистина несекващи сривове; не може да се разчита на "натрупване", на стабилизиране на критериите и на предварителния отбор." (Неделчев 2006).

По-долу ще стане дума за едно книжно тяло на късен дебютант - още повече българин и от "дълбоката провинция" - селото, оня трагично-оптимистичен български топос, към което по един особен начин ни завръщат, да речем, "Късни стихотворения" на Марин Георгиев (но в друг жанр и тоналност) през 2011 г.

Едно необходимо интро: в началото на 90-те ми се обади мой приятел състудент от едно време да поговорим (да кажем веднага - Миролюб, виновникът за този текст). Поговорихме. После година-две издавахме седмичен вестник, той беше редактор-стопанинът, аз освен че пишех общоинформационни текстове, се занимавах и с месечната притурка за култура "Графити". След това всичко завърши, естествено, безславно. Въпреки това бяха славни времена. Пишехме като откачени. Година след това - вече работех в едно издателство - пуснах първата си книга с разкази, която спечели първа награда за дебютна прозаическа книга. После дойде средата на 90-те, края на века и куп простотии. Някой оживяха, други - не. Съпругата на Миролюб се самоуби, аз се разделих с моята. Вместо да живеем, оживявахме. Животът се оказа по-силен от смъртта. Като оставим настрани екзистенциално-битовия аспект в тая жалка житейска авантюра, всеки продължи по различен начин връзките си с литературата. Аз станах спец по оперативно-критически дела, пописвайки от време на време "велики" белетристики, а Миролюб...

Тук е мястото да кажем, че М. Влахов, както и много от моите приятели-връстници от 80-те години, свързани по някакъв начин с университета, още тогава пишеха много по-активно от мен, бяха "готови" писатели. Публикуваха. Членуваха в кръжоци, по-късно в съюзи и сдружения. Парадоксалното в случая с Влахов бе това, че именно стимулът на литературния кръжок "Ем. Станев" (тогава с ръководител Анчо Калоянов), дружбата му с такива, по-късно известни имена от българския литературен пейзаж, като Емил Андреев, Сава Василев, Николай Милчев, Валентина Радушева, Иван Станков, Юрий Лучев, Любомир Йорданов, Йордан Денчев и др., се оказаха спирачка за развитието на неговия разказвачески талант. А тази спирачка е и една от причините за неговия късен дебют. Причините сигурно са от психологическо естество - липса на изявени интелектуалци в рода, на хора, пряко свързани с писателството, оттам и комплексите, "уродливата скромност", ниското самочувствие (в кръжока от края на 70-те и началото на 80-те фаворити са не толкова и само природните таланти, а по-скоро тези с "биография", ако разбирате какво искам да кажа); но те са и пряко материални - може би (и особено) както е и днес (за да пишеш, трябва да имаш здраво подкован материален "гръб"). "Отразили са се последствията от духовната самота, от липсата на самоувереност и амбиция" - както четем във книгата му с размисли "Време за отсяване" (с. 93). През всичките години М. Влахов пише малко, но трупа "архив"; повече чете, на пръв поглед безразборно; трупа опит, но и печал. В този смисъл той никога не е излизал напълно от литературния коловоз. (Да припомним, че преди литературния кръжок асистентът по българска литература Димитър Великов му дава окуражителни знаци в посока писане на къса проза.) Именно изработените високи професионални критерии за писателския труд, със здрави академични основи, го възпират да излезе публично на литературното поле. Да припомним все пак небеизвестния факт, че литературният кръжок не учи на писане, в по-добрия случай изгражда общност, формира интереси и вкусове. Към това трябва да прибавим и здравата връзка на М. Влахов със земята - буквално, натрупаният жизнен опит във всякакви сфери, скепсисът, че всичко вече е казано, а публикуваното ще бъде вид харакири. И други подобни, на много от които аз от години не вярвам, макар че сам съм го изпитал на гърба си (в един свой фрагмент Е. Сугарев пише: "Работа по осем часа на ден - все една и съща, монотонна, плюс грижи за семейството и ежедневния бит - ето какво е досатъчно, за да те превърне само за няколко години в масов човек."). Не знам какво ни е струвало, но мисля, че и двамата все успяваме да се измъкнем от хватката "масов човек".

Така или иначе, писателят надделява и в началото на второто десетилетие на XXI в. Миролюб Влахов (под псевд. Мъро Илицин) издава своята първа книжка "Време за отсяване" (2012), която съдържа нравствено-философски фрагменти и етюди. Разказвачът Влахов започва отзад-напред - чрез ретроспекцията на своите размисли върху живота и изкуството през изминалите години той дава оценки, мъдро пресява свършеното, но и то му дава стимул да изрови съкровенните си неща от архива, да напише нови. Резултатът е оптимистичен. Днес пред нас е първото томче с разкази, а вече са готови и следващите две книги с белетристика. Големият и единствен съдник - времето - си е казал своето: писаните години по-рано разкази звучат актуално, а новите издават стремеж към самоусъвършенстване.

Структурата на тази първа книга с разкази е следната: интрото "Притча за моето завръщане" плюс 12 парчета първокачествена проза, някои от които писани преди повече от 30 години, а други - днес (най-ранно е интрото - от времето на студентските години). Настоявам върху това, защото тя издава актуалността на една белетристика, която не е изгубила своята свежест през годините; и второ - половината от разказите останаха за втора книга, готова е трета... А това издава амбиция и сигурност. Половината от писателската работа е налице. Всъщност Миролюб Влахов никога не е мислил, че преоткрива света; винаги се е смятал за занаятчия - и в журналистикага, и в белетристиката. И според мен - много добър занаятчия. В писането си залага на традицията "Елин Пелин", пред тази на "Йордан Йовков". А това говори много за неговата творческа доктрина, ако не всичко, дори и когато критикът не е съгласен с нея. Според Влахов прозата (му) трябва да следва триединството "бистрота, пластичност и естественост", колкото и оспоримо да е то. Когато го четеш, виждаш влияния - вътрешни и външни - от прозата на Васил Попов, някои неща от Й. Радичков, Д. Цончев (но и от такъв "странен" писател като Матвей Вълев), от чужденци - тези, които нашето поколение наричаше "учители" (но и от такива странични на модата писатели като аржентинеца Аролдо Конти). Общото между тяхното писане и прозата на М. Влахов (впрочем неговото село Мерданя е комшийско с това на Васил Попов - Миндя) е следната: традиционен реалистичен наратив, който изключва самоцелните експерименти на самотни даровити писатели, вечни скиталци в географския и духовен всемир, надарени с особена острота на погледа и мислеща съзерцателност, изпълнени с много простота и искреност. Като оставим настрани трафаретите, нека не забравяме, че в немалка част от текстовете точното описание на хора, природа и места визира "дълбоката провинция" - някои разкази са "селски", други са свързани с малки градчета около областния център В. Търново. Разбира се дистинкцията селска-градска проза тук не е от особено значение за качествата на текстовете. Лично аз бих настоявал за други качествени критерии. (В скоби: през 1933 г. Джойс пита Хемингуей дали неговите собствени книги "не са твърде провинциални. Каза, че това е нещото, което го притеснява понякога. Мисис Джойс каза: "И Джим би могъл да направи нещичко по отношение на този лов на лъвове".) Всички, разбира се, искаме да сме физически силни, смели, безкомпромисни, да бъдем пътешественици с бурни преживявявания, но не можем. Оставаме в своите малки светове и интерпретираме простите житейски факти художествено, с повече или по-малко въображение. Ето това в тази книга е постигнато убедително.

След подобни книги оставам оптимист за бъдещето на литературата и хората, които я творят. Попитах Миро защо все пак се завръща към писането? Чудех се "къде е заровено кучето". Потърсих отговора в размислите му "Време за отсяване": "Писателят непрекъснато трябва да си дава сметка за възможностите си. И тази сметка никога не бива да бъде завършвана, приключвана. В това, мисля си, се състои и част от майсторството на твореца - да не приключва сметките си с живота. Обратното би означавало, че си се изпразнил, че не си бил или вече не си майстор" (с. 69). Ти защо пишеш? - попитах отново. "Хубаво ми е да пиша" - отговори той.

ЛИТЕРАТУРА

Неделчев 2006: Неделчев, М. Дебютът. // Електронно списание LiterNet, 03.05.2006, № 5 (78) <https://liternet.bg/publish2/mnedelchev/debiutyt.htm> (06.10.2012).

© Владимир Шумелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.10.2012, № 10 (155)