ДЕБЮТЪТ

Михаил Неделчев

web

Някаква зла магия има в тази литературноисторическа съдба. Вече сто години почти напразно се опитват да се само/представят стихотворенията, стихотворните цикли, късите поеми на Вен. Тин. пред “широката” читателска аудитория, да “намерят мястото си” в литературната история, да утвърдят името на автора си. Малцина са посветените и убедените. Останалите, включително и професионалистите, продължават при всяко споменаване да питат: “Какво е това име? Вен кой? Това да не е нещо китайско?” Сякаш е толкова трудно да се проследи генезиса на един псевдоним, съставен въз основата на умаленото собствено и на съкратеното фамилно име?!

При всяко ново представяне сякаш всички са съгласни, че става дума за значителен поет, за оригинален автор - не за стихотворец от втората редица на масовката от “малки” символисти. Но все пак странното му име отсъствува при изброявания, в нови антологии (с много малко изключения), в учебникарските контекстуални разработки за епохата.

Изглежда тук има и нещо друго. Историята упорства при това запомняне. Съпротивата е срещу една трудна поезия, символистическа, но не типична за българския символизъм, прекалено спиритуална, философическа, не пряко изповедна, несюжетирана около някакъв биографически катаклизъм. Литературната история сякаш не желае да разшири своята територия, пази се от сложността, продължава да обича по-лесните схеми.

Така Вен. Тин. (Стефан Тинтеров) стои - макар и скрит - като трагическа литературноисторическа личност.

Историята се самооправдава за несправедливостта: този автор не е издаден системно, не е събран и предговорен; всъщност как е дебютирал? Вгледаме ли се, дебютът се оказва само пълноценен, но има и повторни дебюти, които трябва да доутвърдят, има посмъртно представяне, опити за възкресяване. Съпротивата и немарата обаче остават.

Проблематичното литературноисторическо битие на поезията на Вен. Тин. е добър повод и добра възможност да заговорим за дебюта, да запитаме: а що е дебют?

1.

Ще се ограничим с дебюта на поетите. Как дебютират българските поети в класическите предишни краевековни десетилетия? Една постоянна формула се възпроизвежда в съставената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” (1910 г.) при почти всяка биобиблиографска късичка бележка, стояща под портрета на съответния поет: “Печатал за пръв път...”. Но това редко маркира дебюта в същностния литературноисторически смисъл на думата. Дебютът е тази изява, която трябва да бъде запомнена, преценена с годините като представяща автора с емблематични негови творби. Не е задължително дебютът да бъде издаването на първата стихосбирка - напротив, множество поети посочват някакво важно свое стихотворение в стратегиите си за утвърждаване с късна дата. Но се оказва и че български поети от канона “нямат дебюти”, липсва начален предел. Поетът е печатал, трупал е неусетно публикации в литературните списания и е вече добре познат, когато е “забелязан” и представен в антологии например или в литературни прегледи за случилото се през съответната литературна година. Дебютът е щастливо литературноисторическо събитие и не всеки е дарен с него. Но дебютът нередко е и съзнателна, планирана операция, направена с участието на критици, възприета от литературната история, преутвърждавана в по-късните десетилетия. Той може да бъде твърд конструкт, закрепен завинаги към името на автора, на поета.

В духа на всичко това: Вен. Тин. е и чудесно дебютирал, но и някак “лишен” от правилния и помнещ се еднозначно дебют - няма я едната творба, липсва емблематичното стихотворение, няма я и първата стихосбирка. Той е поетът със своето списание, където плавно и системно се представя в продължение на седем години. Post mortem ще бъдат направени опити Вен. Тин. все пак да “дебютира”, да бъде представен по драматичен начин, да се направи литературноисторически удар - на изненадата и на въвличането в съкровения смисъл.

Но преди това: кратки примерни разкази за разнотипни дебюти...

Иван Вазов например се удостоява с две всенародни чествания на началото на творческата му дейност - 25 години през 1895 г. и 50 години през 1920 г. Именно тези тържества закрепват към името му титулите “Народен поет” и “Патриарх на българската литература”. Историята с написването и отпечатването на известното стихотворение “Борът” през 1870 г. в “Периодическо списание” се разказва и преразказва особено по време на първото честване многократно, тя се моделира и коригира, допълва се и с нея смислово се играе.

В речта си от 24 септември 1895 г., на тържеството в Народното събрание, председателят на юбилейния комитет Васил Стоянов - всъщност един от самите редактори на “Периодическо списание” от времето на чествания юбилей, дава формулата на признанието: “Когато преди двайсет и пет години издаде на свят първото стихотворение под заглавие “Борът”, ти като че символически с него посади бора на българската поезия, като че тури белег за начало на един знаменит период, който днес тържествено славим. И докато оня веществен бор, що го беше тъй хубаво описал, отдавна гние в недрата на майка-земя, идеалният бор се разлисти, разклони, порасте и с твоите неуморими грижи стана величествено дърво, що засеня сега цял български Парнас и крие в себе си доволно жизненост да противостои на всички бури и вихрушки”. Не само написването на стихотворението - самата негова тематика, централният образ имат символическо значение не само за творчеството на Вазов. (И тази конструкция е приета и от съставителите на класическата антология - тя е “от Вазова насам”, макар и “Борът” да не е предпочетен при подбора.) А в речта си-отговор Вазов си ”припомня” това събитие: “Ръкописът ми се прие! Иска ли казване, как щастлив, как пиян от радост и светли надежди излязох оттам! След малко “Борът” се появи в “Периодическо списание”. Аз пръв път се печатах! “Борът” се хареса на мнозина! Аз не бях на земята. Оттогава станах писател”. Но при второто честване, през 1920 г., в специален сборник на Съюза на българските писатели, който му е посветен (не “официалния”, а този на изд. “Цвят”), Вазов ярко представя конструкцията на своя дебют: “Моето първо печатано стихотворение не е “Борът”, напечатано на 1871 година в “Периодическо списание”. Но комитетът, който се завзе да се устрои юбилея на моята 25-годишна дейност, отчете него за първото ми печатно стихотворение, основавайки се на една моя бележка под него: септемврий 1870 г. Сопот. А тая дата означаваше просто времето и мястото, когато е повален борът от бурята.” Така се оказва, че дебютът в детайлите си има случаен характер, дори някак смисълът на творбата се измества, централният образ се преосмисля и се товари с непредвидими значения (при втория юбилей Кирил Христов пише в специален “Кратък животопис”: “Тепърва стихотворението “Борът” направи името му известно и то не толкова защото са били оценени художествените достойнства на поемата, а защото тя се е взела като алегорическо изобразяване съдбата на българското царство”). Борът е трагически паднал, повален е още през 1869 или през 1870 г., но това не пречи магически да се превръща в символ на свръхустойчивост. Така Димо Кьорчев пише в “Из моите писма”: “Както слънцето винаги ще свети, както борът вечно ще е зелен, така ще се запази блясъкът на Вазовото творчество. Днес ще отрекат едни неща, други път ще го обидят, трети път ще се отнесат към него снизходително - та всичко това е врява - защото... борът има вечно зелени листа.” А в стихотворението “Ивану Вазову” (пак от сборника от 1920 г.) Иван Кирилов реди апологетически насочени стихове:

Из дебрите на Сопот - на било бор възправен,
издигнал снажен ствол, с връх стигнал небесата!

Стихотворението си в памет на Иван Вазов от своя “Пантеон” Теодор Траянов озаглавява “Столетник” и отново утвърждава символическия образ на столетното вечно зелено дърво.

Ето това е най-стабилният пример в българската литература за конструиран и правилно утвърден дебют.

Следващ пример: двадесет години по-късно, на 23 юли 1891 г., Цанко Бакалов-Церковски пише под въздействието на току-що проведения Учредителен Бузлуджански конгрес на БРСДП стихотворението си “Молепсаний”. Отпечатано през същата година в списанието “Ден” (първа отпечетана творба за автора си), то с десетилетия е рецитирано по вечеринки и други социалистически сбирки, превръща се със знаменития си стих “Ей, бягайте хора, опасен съм аз!” в наистина емблематична творба на социалистическата политическа ориентация. И през 1921 г. точно тази творба стои в основата на съгражданата от земеделската власт митология за земеделския поет - във връзка с 30 години от неговия дебют. Но тук става нещо извънредно странно. “Молепсаний” не може да бъде пренебрегнат, това наистина е запомнен дебют. Но авторът е бил дълги години земеделски депутат, министър в земеделско правителство и “емблемата” някак не пасва на по-късния му образ. “Молепсаний” носи конструкта на дебюта, но например отпада при подбора, който Цанко Церковски прави през 1918 г. за свое представително издание на стихотворенията си. Стихотворението не е включено и в най-важните антологии както от епохата, така и в новите десетилетия. И все пак дебютът на този автор не се реконструира като дебют на първата стихосбирка например - с книжката “Няколко Цанкови стихотворения” от 1892 г., а остава дебют на едното значително стихотворение.

Като такъв се представя дебютът на Теодор Траянов. За кръга “Хиперион”, за следващия телеологическа линия апологетически критик Иван Радославов утвърждаването на “Новият ден” като творба манифестна и начална за българския символизъм е извънредно важна стратегическа задача в съперничеството с кръга “Мисъл” и с неговия поет Яворов. В своята книга “Българска литература” (1935 г.) Иван Радославов пише “В 1905 г. се появи една малка лирическа пиеса, която носеше заглавие: “Новият ден”, подписана от едно още съвсем неизвестно име: Т. Траянов” (стр. 196). И още: “Тия две строфи правят впечатление. Обществото посреща благосклонно и приветствува поетическия талант: свеж, силен. Обаче, малцина са, които предчувствуват изненадите, които неговият автор ще дойде да разкрие за българското художествено творчество.” Мястото на публикацията е новото списание “Художник”. Тази творба вече никога не се пренебрегва при по-сетнешното антологическо представяне на Теодор Траянов. Разбира се, в късната манифестна антология на българския символизъм “Млада България” (съставител пак Иван Радославов, 1922 г.) тя стои на челно място. “Новият ден” открива и подредбата, направена от самия автор на неговите събрани стихотворения от периода 1905-1911 г. със заглавие “Освободеният човек” (1929 г.). И пак не книга, не първата стихосбирка “Regina mortua” от 1909 г., едно стихотворение-емблема е същностният дебют. Защото всъщност Теодор Траянов печата в списанията още от 1899 г. Но това не се култивира като памет за творческото осъществяване, не се “помни”. Та има ли по-добро название за манифестен текст на жрец на нова художествена религия от “Новият ден”?! Преутвърждаването в книгата “Теодор Траянов и неговият мир” (1926 г.) на младия апологет от “Хиперион” Моис Бенароя звучи вече тържествено: “Двадесет и няколко години след появата на “Новия ден” (...) трябва да се възгласи, високо да се възгласи, че в развитието на българския дух се вмести основен камък - безценен, цялостен и завършен, по състав и по форма”. Тук вече се “забравят” по-ранните журнални публикации, смело се “свидетелствува” от първо лице: “Като говоря за отрицанието на Траянова, имам главно пред вид официозната и социалистическа критика. От страна на младежта обаче, той още с появата си в 1905 г. бе посрещнат с таен трепет.”

Много често поетите с дебют на едното стихотворение-емблема предпочитат да имат по-късен дебют, да се покажат като творци с по-малък стаж, но да фиксират дебюта си върху “правилната” творба, върху този текст, който може да понесе конструкцията, литературноисторическата схема.

Пак списание “Художник” е арената на дебюта на друг важен поет символист - Емануил Попдимитров. И неговите юбилеи са конструирани по сходен начин. Издадени са два юбилейни сборника - по случай 25-годишна литературна дейност през 1931 година и по случай “Тридесет години литературна дейност на поета Емануил п. Димитров” през 1936 година. В предговора към първото издание четем: “През 1906 година в списание “Художник” се появи първото печатно стихотворение на Емануил п. Димитров “Орли”. Оттогава насам, верен на идеята, изразена в това стихотворение, той неуклонно следва пътя на своето призвание и не престава да внася нови ценности в съкровището на българската литература”. И тук е силен литературноисторическият мотив за програмирането на по-сетнешното творческо развитие, за възвестената именно с това дебютно стихотворение бъдеща творческа мисия. Дебютното стихотворение е ядро, кристал, пораждащ текст.

А как стоят нещата с дебютите, фиксирани върху първите стихосбирки? В епохата на трите десетилетия 1890-1920 г. изглежда винаги ще има колебания - дори при Яворов, с неговата дебютна книга от 1901 г. “Стихотворения”, която така драматично е повторена като дебютна акция през 1904 г. с предговора на Пенчо Славейков. Нима няма елементи от конструкта на литературно-поетическия дебют и при появата и възприемането и на “На нивата”, на “Арменци”, на “Калиопа”, на “Нощ”, на “Градушка”?! И все пак Яворов е поетът на книгите, на стихотворните сбирки, дори поет на едната книга в късните години - това е неговото развитие и то в ретроспекция определя и дебюта му.

Същностни дебюти с книги имат в годините след 1905-а редица поети. Безспорно пълноценен дебют осъществява през 1905 г. Трифон Кунев с художествения фолклоризъм на текстовете от неговите “Песни”, с дебата около възможностите за това “препяване” на фолклорните мотиви. 1908 е годината на дебюта на Дора Габе с нейната сбирка “Теменуги” - диалогично сплетена с Яворовата (и не само) поезия¹. Алберт Гечев в своя годишен литературен преглед за тази година от сп. “Демократически преглед” (поредицата прегледи все от това списание са събрани в книгата му “Българската литература през последните няколко години. Критически статии”, Русе, 1914 г.) представя така този дебют: “Кръщелница на Кръстевия кръг е и поетесата Дора Г. Тя ни поднесе тая година една сбирка от лирически песни, озаглавена “Теменуги”. В нея чувствате тънкия профил на нейната нежна, женствена душа. Дора Г. е още млада жена и поетеса; тя чувства живота още с трепетите на едно детинско очарование и разочарование от него, и е възпроизвела тия чувства така искрено, така непресторено, че могат да заразят четеца.” През 1909 г. Алберт Гечев прибавя преценки за още две дебютни книги: “Аз рецензирах тая година в страниците на това списание две лирически сбирки, които не бих могъл да вменя тука като особена придобивка на българската литература. Те са писани от млади хора, които живеят в провинцията, и които не изглеждат нито особено богати като индивидуалности, нито особено предани на литературна работа. Все пак Н. Вас. Ракитин дава по-добри надежди, да чакаме само лятото на неговия живот. А “Снежинките” на г-ца Ненчева затова са и родени - да изчезнат, когато дойде нейната пролет.” Играта с метафорите за сезоните е характерна за начините на обговаряне на дебютите - за степените на зрелост, за пълноценността на изявата и т.н. - все критически трафарети, които липсват при обсъждането на дебютите на едното стихотворение. В друга стилистика е припомнянето на самия поет за дебютната му книга - вторият Вазов юбилей вдъхновява Ракитин да си спомни за първата си стихосбирка: “Някога в бедната си младост имах само едно богатство - една голяма тетрадка с песни, някои от които видяха свят в страниците на разни списания. Първото ми желание, като станах учител, т.е. като се видях с малко пари, беше да издам една сбирка. За една година можах да спестя 250 лева и през пролетта на 1909 г. се яви първата ми сбирка “Под цъфналите вишни”. Ракитин разпраща книжката на видни литератори, Вазов го поздравява с картичка, поетът прибавя: “Не пазя писма, това съм запазил - то е първият благ привет към първата ми рожба.”

В своите годишни литературни прегледи Алберт Гечев понякога прави преценки и на журнални публикации - включително и на поетически цикли, включително и от списанието за което пише, “Демократически преглед”. Сякаш няма нищо по-естествено да бъде споменат с добра дума Вен. Тин., поетът, който печата може би най-често тук. Но неговият плавен дебют така и не е отбелязан. За Вен. Тин. се пише в “Демократически преглед” едва след смъртта му през 1912 г., в кн. 7 е поместена траурната статия на Димитър Бабев.

2.

Наблюдаваме как за тези години от първото десетилетие на двадесети век дебютът като литературно събитие се официализира, как някои дебюти получават критическа санкция. Цялостната типология на дебютите ще ни покаже как се развива тази инициация: не само началната изява да дава надежди, да вдъхва надежди, но и наистина да ни дава един нов писател, за когото няма никакво съмнение в това негово бъдеще. И отново - пропадане на идеята за дебют, инфантилизиране и маргинализиране, усещане за незрелост и незавършеност... Тези движения са наистина несекващи сривове; не може да се разчита на “натрупване”, на стабилизиране на критериите и на предварителния отбор.

В този контекст можем да опишем изявите на Вен. Тин. в списание “Демократически преглед” наистина като мощен плавен дебют и като последователно представяне на един значим поет. За годините от 1906 до 1912 включително тук се публикува могъщ корпус от стихотворни текстове, ритмично явяващи се, зрели отведнъж, носещи свои теми и притежаващи оригинални стилови белези. През началната 1906 г. това са три цикъла - и трите с многозначителни епиграфи на италиански, латински и френски (това ще бъде и по-сетнешна практика); появяват се веднага сложно сплитащите се с други тематични линии фини морски мотиви, съзвучни със стиховете на другия пределно спиритуален автор от епохата - Иван Грозев - от същото списание. Началното четиристишие на “Морски вопли” от Иван Грозев:

Покъртни вопли чуват се в нощта,
бесней морето, пъшка страховито -
зъл вятър блъска ядно и сърдито
вълните - плачове ехтят в нощта...

А ето и първите стихове от стихотворен фрагмент на Вен. Тин.:

Вълни, лудейте! Яростни от злоба,
с рев зловещ и ненаситна страст,
вий тласкайте безмилостно към гроба
онез, които гробът тласна къмто вас!
Правете бездни! В тайните подмоли,
ужасни примки дето се ломят...

В тази годишнина творбите на Вен. Тин. се поместват в обкръжението на разкази на Ст. Руневски, Ив. Кирилов, Добри Немиров, Петко Росен, стихотворения на Димитър Бабев, Христо Ц. Борина, Михаил Кремен, Сирак Скитник, по-често от Вен. Тин. печата единствено Минко Неволин.

Усещането, че този плавен и последователен дебют, че това ритмично и мощно представяне на зрял поет е една същностна творческа инициация, се задълбочава от разгръщащите се през годините мотиви за самопророчество и предречена съдба, за мисия в изкуството и в духовното познание.

Можем да сравним дебютната поява на Вен. Тин. в “Демократически преглед” през 1906 г.и последващото присъствие по страниците му през следващите години с начина, по който публикуват свои цикли стихотворения през същата тази 1906 година в списание “Наш живот” почти във всеки брой трима поети - Теодор Траянов, Трифон Кунев и Сирак Скитник. Техният дебют е комплексен, изразен и чрез книги, но журналната им изява е наистина родствена с тази на Вен. Тин.

Значително по-бледо е първото участие в печата на Димчо Дебелянов. Той публикува за пръв път в априлската книжка на сп. “Съвременност” пак от 1906 година своето стихотворение “Кристална нощ. Стоя под гранките/ заспали на ароматни дървеса...” в обкръжение на текстове на С. Найденов, С. Керековски, Х. Поморянин, И. Йорданов, Любомир, Цв. Милев. Изданието е малозначително, краткотрайно. Такава поява не може да се забележи, не може да формира дебют, естествено не може да стане литературноисторическо събитие. И Димчо Дебелянов като автор е забелязан, видян е вече по-късно. По същество той дебют няма или както ще видим по-късно - участва в колективния дебют на връстниците си.

3.

“Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам” на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов е класическата българска антология от финала на персоналистическия период в българската литература и поради възможността да бъде четена по различен начин - и пак, и пак. 1910 година е време, когато цялата вълна нови, млади поети-символисти, най-често “poeta minore”, се е представила, отделните поети са печатали достатъчно за обособяването на ликовете им в многобройните списания. Но дебютите им - както видяхме - са твърде различни.

И нещо още по-важно: от 38 публикувани в антологията поети само 9 са от “старите” поколения (Яворов е някъде по средата). Антологията всъщност е доминирана от младите, от символисти и парнасисти, връстниците на Вен. Тин., и неговото място тук е напълно закономерно. Подборът на творби от старите поети е така направен, че ги приближава до поетиката на младите (вж. особено при Вазов). “Българска антология” е мощен израз на младежка литературна идеология (идеология на дръзкото и бързо себеутвърждаване), тя е повторен, “окончателен” колективен, групов дебют на младите, тя доутвърждава ненапълно изявилите се и непълноценно запомнените. Тази антология смесва антологични с редови стихотворения, с творби из циклите. Тя не само че не държи сметка за предходни литературни йерархии, но и няма особен респект към авторови стихотворения-емблеми. Става нещо нечувано: веднага след дебюта, а някои и “преди” дебюта - попадат в антологията и то наравно с “живите класици”.

Подобно толкова масирано и групово “повторно” дебютиране няма да се случи повече в българската литература.

Истински групово дебютират тримата от сборника “Мост” - Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Георги Караиванов през 1923 година. И книжките им в годините след това излизат някак в еднакво оформление, с общ издател.

Групово и взривно дебютират и поетите на Четворката от “Нов път” с книгите “Жертвени клади” на Асен Разцветников, “Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев и “Ръж” на Ангел Каралийчев. Заедно и са оценени и отречени.

Една елитарна проява - съставеният през 1925 г. от Йордан Стубел и Владимир Полянов литературен сборник “Пет години”, се опитва да отграничи стойностните нови млади от маргиналите и подбира: Елисавета Багряна, Йордан Стубел, Христо Симирненски, Йордан Стратиев, Димитър Пантелеев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев (изброявам само поетите, чиито творби са в първата част на сборника). Това също е “повторен” дебют, пет години по-късно...

Ето в този широк литературноисторически контекст Вен. Тин. има също своя “повторен” дебют и попадането му в “Българска антология” с 10 стихотворения не е неразумен жест на все още незрели като вкус литератори-съставители.

4.

Личното нещастие, смъртта на Вен. Тин. почти съвпада с общобългарската трагедия след злощастния край на Балканските войни. Третото му силно, акцентирано, сложено в особена рамка представяне на българската културна сцена става в трагическата атмосфера на есента на 1913 - зимата на 1913-1914 година. Това е посмъртното публикуване в различни книжки, последователно, в година първа, на четири стихотворения на Вен. Тин. - всичките на свръхпочетно място, на първа страница, всъщност на корицата на съответния брой...

Но преди това траурът покрива и последното появяване на Вен.Тин. на страниците на списание “Демократически преглед”. През юли 1912 година в кн. 6 на списанието е отпечатано стихотворението му “В памет на П. П. Славейков” - заедно с траурната реч на д-р Кръстьо Кръстев за Пенчо Славейков, четена в Народния театър на 17 юли същата година (а в следващата книга на списанието вече е поместена траурната бележка на Димитър Бабев за самия Вен. Тин). И както често става в трагическата литература, изреченото за предходника започва да се отнася и към изреклия го в преклонение. Въпреки монументалността на образа на поета в стихотворението за Пенчо Славейков - така малко съответстващ на образа на poeta minore в недоизградената литературна личност на Вен. Тин., все пак това “той бе самотен жрец на своя идеал” започва да работи в подкрепа и на фигурата на поета-самотник от Бургас. А в бележката на Димитър Бабев четем следните формули: “Историята на младото поколение български поети е история на трагизъм, на нравствени кризиси, на свръхчовешки подеми, на печални падения и - на ранна смърт. (...) Те са реалният израз на скръбта на българската действителност (...) Един от носителите на тази скръб е и намерилият неотдавна трагичната си смърт млад поет Вен. Тин.”. Така фигурата на поета е въвлечена в посоката на колективната трагическо изживяване и е абсурд да я мислим като невидяна и незапомнена, като дебютирал-недодебютирал...

Но да се върнем към “Листопад”. Цялото списание от първата си годишнина е облъхнато не само от меланхолия, то е специално списвано да възкресява загиналите, то е изцяло траурно издание. Книжка първа се открива с един некроложен есеистичен текст в памет на Страшимир Кринчев, който въвежда постоянните по-нататък образи на безкръстните гробове, на бурята, която ще отвее листата на дърветата, мотивите на листопада (така са озаглавени и текстове на Иван Арнаудов и Л. Н. Вълчанов, следва ги импресията “...И капят листата” на Вл. Бобошевски). Тонът е зададен, спазват го последващите броеве с посвещения в памет на Христо Ганчев, Владимир п. Анастасов-Пепо, Атанас Кирчев и още цяла поредица загинали поручици и подпоручици, оказали се талантливи и неосъществени писатели. В поредицата е брой с помен за Пенчо Славейков. Няма изключения от този дух: стихотворения на Димитър Бабев от кн. 29 са кръстени “Смъртта и живота” и “Мъртвец”, а в кн. 24 на първа страница намираме “На гробищата” от Иван Арнаудов. Така четирите стихотворения на Вен. Тин. от първите страници на кн. 11, 14, 21 и 32 звучат тук като автоепитафии. И така Вен. Тин. е отново преутвърден.

5.

С антологията “Български поети” на Хр. Цанков ще започнат през 1922 г. новите времена на поредното преутвърждаване на името на Вен. Тин., опитите да се състои най-после дебютът му вече десет години след смъртта му, за четвърти път. В тази антология отново са включени десет стихотворения и всред тях е откроено с поместването му на първо място “Съзерцание” с наистина и посмъртно-автобиографически звучащите стихове:

Всред безсърдечните безименен изгнаник,
аз следвам своя път без отдих и приют;
посрещан с ням поклон, изпращан с таен смут -
аз диря близки вред и вред ме считат странник.

Наистина ли няма отново да дойде времето на този поет - “между свои чужд” и “на друго време син”. Наистина като в някаква легенда стои обещанието от биографическата бележка в антологията: “Малкото ценни лирически къса, които покойният остави, скоро ще бъдат издадени от негови близки в отделна книга”. Истинска загадка е невидяната книга, която стои в някои библиографии: БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ. Съставители Т. Траянов, Н. Лилиев, В. Тинтеров. Варна, 1926 г. Да не би дебютната книга на Вен. Тин. наистина да се е състояла тогава и да е останала непрочетена и нерецензирана? Всъщност дълго време след смъртта си и Димчо Дебелянов, и Димитър Бояджиев са в ситуацията на Вен. Тин. - без издадена книга. Над всичко това печално разсъждава приятелят Петко Росен в “Самотни часове. Странички от дневника ми. За Димчо Дебелянов” (текстът е печатан в първия, по проект тримесечен литературен сборник “Сняг”, 1921 г.): “Чета стиховете на Димчо Дебелянов и търся неговото място в новата ни литература. Мнозина го считат за свой, а кой му е близък?” Петко Росен преобръща току-що цитирания стих на Вен. Тин. и продължава: “С Д. Бояджиев го свързва една вдъхновена сърдечност; с Яворова - тревогата на чувственото изнемогване; с Вен. Тин. - интимността на мотивите. Но и те, и той минаха като насън пред мене, местата им са празни и няма да се върнат вече... Незавършеното дело на ранопочиналите поети винаги печели един голям плюс: нашето жалостно съчувствие и вяра, че те тепърва биха казали своето чаровно кредо. А това не винаги се оправдава... Пушкин, Лермонтов, Ботев, Самен, Роденбах ни покъртват толкова със своите поетически трепети, колкото и с чара на своята ранна смърт...”.

Разказал съм накратко в очерка ми за Вен. Тин. от книгата ми “Писатели-преображенци и техни спътници” (1999 г., с. 157-158) за подновените от началото на 80-те години на миналия век усилия за ново възкресяване на Вен. Тин. за подготовката на неговия пети “дебют”. А може би точно в това пулсиране на творчеството му, в несвършващия дебют, в това отваряне и затваряне е тайната му духовна власт?

БЕЛЕЖКИ

1. Колкото сложни, обхватни и многопосочни да бяха контекстите, които съградиха колегите, създали сборника “Теменуги. Другият роман на Яворов” (1998), постмодерното въображение не се осмели да прекрачи канона и да привлече като предмет на анализ най-естественото - творбата на Вен.Тин. “Две болни и повехли теменужки”, печатана в г. 1 , кн. 11 от 1913 г. на сп. “Листопад”, не са въвлечени в ироничния прочит и такива стихове като “ах! Розите ми клюмнаха отколе” от стихотворението “Душата ми е монахиня бледна” - толкова подходящи за обговаряне при този разпасан ботанико-мастурбационен дискурс. [обратно]

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2006, № 5 (78)