НИЕ, "МЕСТНИТЕ", ОТ ПРОВИНЦИЯТА... (!?)
Размисли за извънстоличните "местни" творци - в минало и сегашно време

Панчо Недев

web

Още не съм се качил на подиума, не съм пипнал микрофона за авторитет, както правят ораторите в Народното събрание, и чувам първите коментари и шушукания в залата:

- Тоя пък кой е?... Не го познавам, не е от нашето кафене... От Варна е, Панчо Недев, от новоприетите... младите, 75-годишни членове!... (?) Аха, от провинцията, значи!... Каква провинция, бе? Сега за глобално село се говори, а той... провинция!... Тихо! Да чуем и този... Санчо Панса!... (?) Какво да го слушаме, няма провинциални писатели – има талантливи, изявени, утвърдени и... и бездарници, които...

Моля!... Все пак моля ви, господа-другари, да изслушате този съкратен вариант на моята въображаема пледоария по темата, ще се постарая да я защитя само с факти и личен опит. Аз ви познавам, очно и задочно, но тъй като вие може би за пръв път ме виждате на тая трибуна, редно е първо да ви се представя: Да, от Варна съм, с бели коси и бели мустаци в навечерието на своята 75-та годишнина, с две висши образования, бивш дългогодишен редактор в Радио Варна и няколко многотиражни вестника, бивш натурален моряк; автор на двадесетина книги, между които отдалеч се откроява трилогията ми "Луда Камчия"; един от все още живите доайени на първото извънстолично Дружество на писателите във Варна; един от активните организатори и поборници за учредяването на настоящото Дружество на варненските писатели през 1990 г., учредител и зам.-председател на "Сдружение Литературно Общество – Варна"... мисля, че и това е достатъчно!

И така, пряко към темата – телеграфически, риторически, тезисно: има ли такова понятие "провинция" в нашето правно и географско пространство? Има, разбира се! Щом има столица, винаги ще има и окръзи, области, околии, общини и... Аврамови махали с някой местен, провинциален Аврам – художник, писател, гайдарджия, уюнджия, народен певец. Щом двата най-авторитетни столични вестника от двайсет години си имат "притурки" за Варна и Пловдив, не е ли това косвено доказателство, че има местни, провинциални люде, съответно и творци със свои, специфични житейски проблеми? За тях отварям тук дума – за средностатистическите пишещи братя (не толкова известни, но не пък и съвсем неизвестни, некадърни!), които в борбата за оцеляване и утвърждаване остават докрай верни на своя град, на своето родно място; участват активно в културния му живот, организират престижни празненства, конкурси и фестивали; пишат програмните речи и планове на местните управляващи, посрещат и изпращат ВИП-литературните столични гости, носят им понякога чантите и куфарите. Местни са – откъдето и да ги погледнеш - далеч от страстите и крастите на литературния софийски калабалък, от редакции и издателства, от фактори и институции, раздаващи грамотите, наградите и отличията! В този смисъл ние, "местните" творци, не сме ли нещо като "живи притурки" към големия, национален, литературно-творчески процес?! А в недалечното, минало време не сме ли се превръщали понякога, без да се усетим, в Санчопан(ч)совци, във водачи на Пегасите и крантите на високопоставените, гостуващи Хидалговци?

- Какви ги плещи тоя?!... Какви са тия глупости!!

Не, приятелю, не са "глупости", а чиста и свята история! И понеже съм все още част от тая наша варненска история, от историята на първото извънстолично Дружество на писателите (асоцииран член от 1974, редовен от 1976 г.), ще се постарая да се аргументирам само с няколко спомена...

Дружеството беше учредено, по решение на УС на СБП и партийното ръководство, съгласувано с идеологическия секретар на ЦК на БКП, на 26.01.1972 година с членове: Върбан Стаматов – председател, Петър Славински, Боян Болгар, Атанас Мочуров и Петър Алипиев. И от днешна гледна точка, с всичките й тоталитарни кусури, би трябвало идеята - за децентрализация на литературния процес, за творческо организиране и подпомагане на местните творци, за организиране на значими национални събития и пр. - да се отчете като положително явление, оставило трайни следи в културния живот на Варна. Но мисля, в интерес на историческата правда, време е да се каже и за някои не толкова лицеприятни явления, съпътствали дейността, помощта и приноса на литературните "апостоли", които ни се пращаха от съюзното ръководство...

- Какви "апостоли"?!... Що за "спомени" са това?!

А вие, млади колега, трябва да сте от баш новото попълнение на Съюза; естествено, че не помните! "Апостоли", така се наричаха и в документацията известните, утвърдените, награждаваните, столични писатели и поети, подвизаващи се под щедрото крило на партията-майка, които трябваше да осъществяват организационното, професионалното, идеологическото и пр. ръководство над нас, "местните", провинциалните творци; да ни учат на майсторлък: как да пишем, на кого да посвещаваме творенията си, за да изглеждат те по-значими в рамката на социалистическия реализъм. И в най-първия Статут на Дружеството го пишеше точно така – "апостоли"! Ако някой се разрови във финансовите документи на Окръжен народен съвет - Варна от 70-те и 80-те години на миналия век, относно бюджета на Дружеството и финансирането на културната му програма, сигурно ще напипа много любопитни страници. Например: как на тия "апостоли", редом с действителните им участия в събрания, конференции и общи мероприятия, са им изплащани надути командировки и за напълно измислени такива; какви шефства и договори за написване на нови творби за Варна, морето и морската тема са подписвани, а частично или изобщо нереализирани; как очите на местните творци са замазвани с мижави еднократни сумички в сравнение с тлъстите творчески помощи и хонорари на "апостолите" - от бюджета на ОНС - Варна, само в отделни случаи и от Творческия фонд на Съюза.

- А вие, щом сте били от най-първите... не сте ли получавали...

Не!!! Казвам го с три удивителни. Дължа да отбележа най-отговорно, че аз, средностатистическият "местен" варненски творец, макар да съм протоколирал толкова заседания, решения и отчети на ръководството, относно дейността на "апостолите", макар веднъж да съм носил и специалните запечатани пликове до Почивния дом на Златни пясъци, надписани само с инициали, до ден-днешен не съм получил нито лев творческа помощ! Отникъде! Едва тия дни се осмелих да кандидатствам за творческа помощ от общината за автобиографичната си, художествено-документална книга за моето активно участие в културния живот на Варна от 1956 година до наши дни...

- Тихо, тишина, колеги!... Ветеран, значи (!?)... Може пък да каже нещо ново и интересно!

Хайде да си спомним колективно още нещо по темата! За т.нар. "литературни десанти" например, в които "апостолите" играеха ролята на главните герои, на "парашутистите". Поразгръщам червената плюшена завеса на този мой спомен, с риск да бъда замерен с нови реплики и възражения от залата, тъй като виждам все още живи участници в тези емблематични и незабравими "десанти". В интерес на безспорната истина те си бяха добре замислени масови изяви и мероприятия, гордостта на СБП от 70-те и 80-те години на миналия век, оставили трайна, позитивна следа в творческото общуване с някогашната работническа класа от Долината на голямата химия и други селища в региона и страната. В случая аз следвам темата на моята пледоария – за мястото и участието на местните творци, редовни членове на варненското Дружество, в тях - не правя исторически анализ! На мен, и на много мои събратя по перо, още ни нагарча от тези спомени! Защото често ни се случваше да бъдем сянката, сателитните винени мушици на уважаемите гости от столицата, на големите литературни имена; да попълваме компанията на очакваните "апостоли" на българското слово по волята на партийните секретари и директорите на заводите; да запълваме бройките на отсъстващите по уважителни причини; да им ръкопляскаме, тъй като обикновените трудови хорица трудно разбираха дългите им рецитали и монолози. Поради тази причина почти винаги времето не стигаше за нас, местните творци, макар че и ние сериозно се готвехме за тези срещи с естествените си трепети да прочетем нещо ново, та дано някой литературен "фактор" ни забележи; не стигаха и столовете за нас в импровизираните делови президиуми; не достигаха и местата за тържествените обеди и вечери в официалните зали, където се отдаваше заслужена почит на ВИП-литературните персони, раздаваха им се понякога и скъпи подаръци. Никога няма да забравя, как в компания с незабравимия, милия чудак Тодор Ризников, бяхме спрени по пътя към официалната вечеря в един девненски работнически стол с извинението, че станала някаква математическа грешка и нямало повече места, та се налагало в офиса на управителя да ни сервират. Като кротък и неконфликтен по природа човек аз се примирих, преглътнах хапката, но Ризников побесня, вдигна скандал, едва го укротих, после се запиля някъде и чак на другия ден разбрах, че се е прибрал с някакъв служебен превоз във Варна...

Тук му е мястото да споделя, че многобройните творчески срещи и разговори с трудовите колективи, които ние сами си организирвахме, минаваха много по-естествено, по-ползотворно, с повишена активност и внимание от нашите читатели и слушатели. Може би защото ония срещи, с "парашутисти" и "десантчици", бяха по-официални, планови, доброзорно организирани, много често и в рамките на работното време; доста чужди и натрапени, със своята риторика и помпозност, на народния дух и усет за художествено слово. По време на "литературните десанти" (все се чудя кой ли генералски или адмиралски пагон е измислил и наложил този военен термин!), не само аз съм имал възможност отблизо да чуя и видя най-неподходящото за случая "академично" говорене като общуване с обикновения читател. Или да се възмутя от нечие грандоманско държание на иначе талантливи и уважавани личности. С две думи: в тези шумни, скъпи и пъстри литературни социалистически мероприятия най-видимо се очертаваше категорията на лансираните и почитаните столични и национални писатели, и по-малко - на даровитите литературни калфи и чираци, сиреч, местните, провинциалните творци...

- Извинете, господине! Но вие прекалявате с тая ваша... обидна и дилетантска класификация!... Засягате имена и достойнства...

Моля ви се! Никого не засягам. Засягам само болезнената варненска тема: Защо при толкова природни дадености и утвърдени столични "варненски" писатели, Варна не можа да си извоюва и защити свой литературно-творчески, художествен, регионализъм в националната ни литература като Бургас, Стара Загора, Пловдив например? Много точно и вярно е напипал този наш варненски проблем проф. Михаил Неделчев в статията си "Литературата ни прави безсмъртни" (в. "КИЛ" - Варна, бр. 2, 2012 г.). Ето пасажа, с който искам индиректно да подкрепя моята теза: "...Регионализмът е сложен социокултурен феномен, който изисква много продължителни натрупвания... Регионализмът не означава, че някакви (подч. е мое!) писатели живеят в един град или по-широк регион. Това би трябвало да означава, че те по някакъв начин се съсредоточават и то колективно върху някаква тема и тази тема се разгръща, развива се продължително от две-три поколения писатели. Варна няма такъв регионализъм, за съжаление..." Иска ми се да допълня мнението на професора и същността на моята пледоария само с няколко вметки: а) литературните институции във Варна – Радио Варна, ДИ "Г. Бакалов" (в миналото), в. "Народно дело" – отгледаха с любов и внимание много творци на художественото слово, които де факто напуснаха своя град, заживяха в столицата, там се изявиха и утвърдиха като имена и личности, но не могат да се нарекат вече "местни" творци, споделящи нашите проблеми; б) в летните и есенни месеци Варна се превръща в културна столица на България, претоварена от национални и международни събития, пренаселена от творчески знаменитости; облепена с плакати, билбордове и транспаранти, така че за "местните" творци нито време, нито достойно внимание остава, те просто се губят като прашинки в пъстротата на гостуващото "културно" множество... Факти ли? Ето, заповядайте: в миналогодишния Салон (изложение) на книгата в Морската градина, където бяха представени хиляди заглавия на книги от цял свят, само в един краен щанд открих 3, само три, тънки книжки от местни, варненски автори! (?); в) от смисъла на понятието "местни автори", с което боравя, аз изключвам ония достойни, талантливи, доказани творци – гордост за нашата национална литература – които са се утвърдили като имена и личности в столицата и във втората половина на живота си са се оттеглили на заслужена почивка и творчество в някоя балканска селска къща или в "местната" вилна зона на някой градец!...

Връщам се към подчертаната от мен дума в цитирания пасаж на професора, този път, за да не се съглася напълно с него, или по-точно, перифразирайки го, да подчертая същността на моята теза, че "регионализмът", като географско понятие, тъкмо това означава: някакви си, "местни" писатели, живеят в един град или в по-широк регион и се мъчат с всички материални и духовни сили да пишат, да творят, да издават ръкописите си и да правят литература! В случая, в контекста на темата, всеки мислещ анализатор спокойно би могъл да замени думата "регионализъм" с "провинциализъм", нали? Буквите са различни, но смисълът, с отправка към провинциализма в мисленето и действието, е един и същ. Долу-горе както новите политикономисти "сполучливо" замениха марксическото словосъчетание "принадена стойност" с демократичното ДЕДЕСЕ!

- Господин Недев! Може би имате известно право... като ретро спомени и разсъждения... Но това е... passe composse... минало свършено време! Защо, какво искате да кажете с тази ваша... пледоария?

Благодаря за забележката! Всъщност това беше подходът, Прологът към темата в ретроспективен план, както казвате. А онова, което искам да кажа в сегашно време... presante, ще го кажа директно и веднага: Сега проблемът за изявата и оценката, за творческото развитие и професионалното утвърждаване на типично "местните" писатели; за пълноценното им общуване с читателите, става все по-сериозен и по-безнадежден! И по-драстично очебиен! Това е голата истина, това е съдбата ни, че сме останали докрай верни на своето родно място, че още не сме хукнали към столицата или чужбина да се доказваме като творци!

- Е-е-е, това е вече прекалено невярно твърдение!... Да, бе, при толкова печатни издания, телевизии, радиа, интернет... при толкова неограничени възможности за изява!... Вие знаете ли какво е казал Горки за таланта? Че рано или късно...

Зная, разбира се, сигурно много години преди вас съм го чел и асимилирал! Да, казал е знаменитите си думи за таланта, като реверанс и надежда за милионите пишещи братя по света, но... забележете: след като е станал великия Максим Горки, жив класик, личен приятел на оня, божествения, могъщия, мустакатия грузинец! А що се отнася до многобройните средства и възможности за изява... точно в това е по-голямата част от проблема и бедата ни... Аргументи?... Разбира се... ето, поради ограниченото време налага се само да ги маркирам:

* * *

Нашата мила и скъпа Демокрация, преди да разруши икономиката и селското ни стопанство, най-първо тихомълком разруши централизираното ни книгоразпространение, което имаше грижата да доставя всяка нова печатна книга до регионалните библиотеки и цялата книжарска мрежа в страната. Хайде, ако ТКЗС-тата и заводите бяха "комунистически", какво "тоталитарно" видяха новите демократи, та оставиха на самотек и автопилот системата за опазване и разпространение на свещеното българско слово? И защо вече двайсет години никой не направи дори опит, поне частично, да възкреси тази доказано нужна и благородна дейност, та и книгите на местните автори да стигат някак си до столицата и големите градове?

* * *

Днес ние, местните "апостоли" на българското слово, като непонятни мохикани – защитници на крепостта, с много битови лишения, ограничения, заеми, молби за спонсорски подаяния и прочие, финансираме отпечатването на своите книги в 100-200, най-много в 500 екземпляра. Но и те не стигат до читателя, до безплатната реклама на медиите и мижавата литературна критика: а) защото авторът му е непознат, непопулярен, неизвестен, засенчен от "великите" чуждестранни бестселъри; б) защото книжарят нямал място на рафтовете за нашите книги, работел с престижни издателства и агенции, на едро. Ако все пак някой от добро сърце се съгласи да вземе такава книга – иска "нормалната" 30-40% комисиона; в) не ни сакат в книжарската мрежа и по друга, законна причина - защото местният автор нямал съкровената, убийствената фактура за ДДС – най-важната атестация, значи, не за художествената стойност, а за възможната продажба! И така, понеже няма обичай авторски книги на оня свят да се носят, принудени сме да раздаваме книгите си наляво и надясно, да омаловажаваме и обезсмисляме "божия си дар" пред близките, да подаряваме с автограф книгите си на училищни и читалищни библиотеки, та белким се сети някой, покрай автографа, да закупи някоя бройка... Ха, кажете ми, как при тая ситуация една нова книга на местен творец може да стигне до софийския площад "Славейков", до престижните софийски библиотеки и книжарници, които от време на време се посещават от живи класици, литературни критици, издатели, водещи журналисти на "културни" прегледи, рубрики и предавания? Представете си, че тази нова, залежала някъде книга, може пък да е интересна, неочаквано постижение за автора, бъдеща гордост за родния град, за националната литература! Не е ли вече проблем в наши дни не оценката, а процесът на "четене", даже разгръщането на новата книга на местните автори от ония компетентни столични фактори, които раздават грамоти, отличия; присъствие в антологии, сборници и обзорни прегледи?

* * *

Промените вече двайсет години щедро възнаграждават интелектуалния труд и таланта на нашите събратя от другите изкуства – певци, художници, артисти – с участия в шоу-програми, задгранични турнета, изложби, чалгаджийски концерти и какво ли не - дори и начинаещите, посредствените, които бързо си намериха своята ниша в пазарната икономика. А писателят, обратно, още повече обедня в хода на промените, "божият му дар" съвсем се обезцени с безплатни участия в литературни срещи и предавания, безхонорарни публикации по вестници, безплатно раздаване на книги с автографи, отпечатване и рекламиране на книгите му със собствени средства... Е, не става дума за шепата избраници на съдбата, белязани с безспорен талант и художествени постижения, които все още могат да се издържат от литературните си авоари, от продажби на нови книги, от достойни хонорари. Става дума за средностатистическият съвременен български писател и най-вече – за средностатистическия "местен" автор, още по-голям житейски бедняк в своята духовна провинция!

* * *

Подхвърлих вече, че наличното многообразие от печатни издания, телевизии, радиа, конкурси е част от сполетялата ни беда, кошмарът за стойностната българска книга, в това число и за непознатата, на местния писател... Момент! Пак ли гневни реплики?... Добре, ще се мотивирам... Помислете само какви категории книги заливат книжния ни пазар и се рекламират в редакциите: а) спомени от бивши политици и лидери – сякаш има с какви исторически заслуги да се увековечават и да се вписват в този наш безкрайно мъчителен преход!; б) книги-занимавки, еднодневки за мафиоти, мафиотски истории, далечни подобия на познати и непознати чуждестранни криминални романи и бестселъри. Като че ли има смисъл да се хвалим пред световната културна общественост с нашия отрицателен творчески потенциал или с негативизма на съвременната ни "народопсихология"!; в) щедро платени (спонсорирани) книги от заможни люде - без редактори, рецензенти, технически оформители, издатели, ISBN, тиражи... с демонстративни амбиции за поети и писатели, които "разяждат" отвътре традиционното благоговейно отношение на българина към книгата-светиня!

Казано накратко: Пазарната икономика, която комерсиализира целия ни материален и духовен живот, нанася непоправими щети на съвременната ни литература не само с деформиране на понятията ни за художествена стойност, поука и послания, обществена значимост и пр., но и като поставя в незавидно, неравностойно положение усилията на местните санчопансовци със собствени сили и средства да се борят за реализация на своите ръкописи, да се състезават в борбата за доказване и популяризиране редом с литературните хидалговци! С доказан, неоспорим опит и талант, но и с индулгенциите си от "тоталитарното" време, което понякога убедително осъждат (!?) и анатемосват с книги на нова демократична тематика!... Затова и тук още веднъж ще повторя: както и да усукваме мненията си "за" и "против" провинцията, както и да се позоваваме на техническите постижения на цивилизацията и на глобализацията, в духовната ни сфера понятието "провинция" - с естествените си съпътстващи сателити: "провинциално мислене и действие" – съществува.

Откритият за размисъл, идеи и решения проблем е друг: дали новото ръководство на СБП, в сътрудничество с областните управляващи и бизнес-фактори, с поделенията на мощните фондации, асоциации, обществени организации и др., не може да направи нещо реално за реклама и реализация и на книгите на местните автори?

- И какво по-точно предлагате?... Да се нагърби с продажбата на книгите ви ли?

Доста неуместна ирония, колега!... Ние, провинциалистите, изглежда сме по-близо до живия живот на хората, до евентуалните организационни и технически възможности за някакво (дори частично) решение на проблема, затова ще се осмеля да подхвърля риторично само няколко идеи:

+ + +

Варна и още няколко наши градове трескаво се готвят за културна столица на Европа през 2019 година. Може ли някой ентусиазиран, технически грамотен колектив от местни патриоти да подготви и регистрира специализиран информационен сайт, "Наши писатели" или разширено "Наши творци"? Може, разбира се! И при това с европейски пари, ако проектът се разработи професионално и се защити. Няма да има и сериозни технически пречки – по-голямата част от "местните" творци вече си имат собствени страници, профили във Фейсбук и в литературни сайтове и портали - с малко трудоемко време много лесно могат да се съберат на едно място, а после сайтът да се обогатява, развива и допълва.

+ + +

Някога Миткалото е разнасял българската книга по прашните пътища с магаре и катър. А днес, при неограничените технически, комуникативни и организационни възможности, не е ли възможно, след обосновано предложение от нашето Съюзно ръководство, след сериозни разговори с министерства, дирекции и транспортни фирми, да се възкреси изпитаната в недалечното минало система за централизирано книгоразпространение в страната, на първо време до столицата и по-големите бивши окръжни градове, по законите и принципите на пазарната икономика, разбира се! Сигурно може! Все отнейде ще се появи някой заможен, родолюбив българин, с възрожденския дух на Паисий и Миткалото, за да запълни тази благородна, търговска ниша, за да запише името си в историята на съвременната българска литература и култура!

+ + +

Много добре ми е познат манталитетът на пишещия събрат по перо – да разгърне десетина титулни страници, да види кой е редакторът и издателят и чак тогава да купи книга на непознат местен автор. Не е ли възможно с организационното съдействие на Съюзното ръководство, да се създаде някаква организация, та и нашите нови книги да се приемат на консигнация от някой щанд на площад "Славейков" или в съюзната книжарница – регулярно, на договорни и пазарни начала? Та ако няма да се купуват като топъл хляб, поне да се разгръщат за сведение от някогашните ни състуденти, приятели и познати в столицата! Убеден съм, че и това е възможно!

В заключение на моята пледоария в полза на провинцията, на провинциалното мислене и отношение, ще цитирам едно чудесно сатирично попадение на Васил Каракашев...

- Кой е пък тоя... Васил Каракашев!? Какво...

Ето, още една илюстрация на темата ми! Естествено е много изявени, утвърдени поети и писатели да не го познават, да не са виждали и единствената му книга "Смешни истини". А този тих и скромен човечец от гр. Белослав, който от 55 години активно участва в културния живот на региона и страната като футболен коментатор, журналист, сатирик, читалищен деец; който редовно печата в пенсионерските и други столични вестници; всяка неделя слушаме словесните му мъдрости и в предаването "Законите на Мърфи" – този 78-годишен млад писател, мисля, заслужава най-после сериозна професионална оценка. Казвам "млад писател" тъй като едва миналата година го притиснах по приятелски и му редактирах първата книга! Завършвам с цитат на най-емблематичната епиграма от нея:

В Белослав съм неизвестен,
защото съм местен!

Благодаря ви за вниманието, колеги! Помислете за това двустишие, преди да ми подхвърлите някоя иронична реплика, относно измислената от мен провинция!

март 2012,
Варна

© Панчо Недев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2012, № 4 (149)