ПРЕДАНИЕТО ЗА АСЪЛ БЕЙ

Панчо Недев

web

Този турски бей, с чието име е свързано далечното минало на родното ми село Блъсково, Варненска област, географският център на Провадийския Сърт, мира не ми дава и на стари години! Нито на логичната ми мисъл, нито на развинтената ми фантазия. Дали е случайност, че нашите дядовци са запазили турското название на селото (Асълбейлий) чак до 1934 година? Когато по-голямата част от населените места с турски имена в България са били преименувани още в първите десетилетия след Освобождението!?

Едва ли…

Много пъти съм разсъждавал върху този факт, но двупосочно: от една страна, като провокация към изградената ни представа (от исторически книги и филми) за лошия, кръвожадния, безмилостния завоевател, а от друга - като неоспоримо и ценно доказателство, че двата етноса на обикновените, земните трудови хора, в борбата си за хляба и оцеляването от многобройните кърджалийски и други разбойнически орди, са живели в мир и сговор. И са предавали това животворно, човешко съжителство на поколенията си като скъп спомен, като завещание за мирно съвместно добруване…

Преданието за чифлика на турския бей и неговите синове и днес може да чуете от 80-90-годишните жители на селото ни. Но така както съм го записал като разказ от първа ръка преди 35 години от моята баба Ганка Балева, по майчина линия, то като че ли ми изглежда много по-логично, подредено и осмислено. Тогава баба ми беше в старческия дом в Провадия (оня същият, който изгоря заедно с няколко старци!), но тя имаше късмет да бъде спасена и да поживее още 2-3 години до своята 98-ма годишнина! Малко поизплашена, почти глуха, но беше с "всичкия" си, както се казва.

Семейна снимка, заснета в селския ни двор, с някогашния "Зорки" - хит на световния фотопазар. На предния ред, жената с очилата е майка ми, а мъжът най-вляво - баща ми. До мен е баба ми Ганка, до нея - жена ми Ненка. А най-дясното същество сигурно съм аз! Ако възкръсна в другия свят, едва ли ще мога да се позная…

В следващите редове за пръв път предавам част от автентичния ни разговор дословно, а втората половина от преданието преразказвам, за да не измъчвам читателя с нашия, съртовски говор…

- Бабо Ганке, ти знаеш ли, кога си родена?

- Аз, баби, не повня веки, кой светия и кой цар беше изтипосан на календаря над печката, ама като ми уйдурдисваа пашепорта, щото и тапията от черковата се изгубила… писаа, че била съм родена май подир голямото мурабе между Русията и Туркия…

- А знаеш ли, откога селото ни се е наричало АСЪЛБЕЙЛИЙ?

- Амчи, то тъй си е било от турско време… И в кръщелното на моя дядо… и той като моя чиляк, бог да го прости, Бальо се казваше, тъй пишеше… Асълбейлий, Провадийския вилает.

- Кажи ми сега, какво знаеш, какво си чувала за този Асъл бей? Какъв човек е бил? Как е живял?

- От моя баща съм заповнила, че то и сига старите ора още само харно хортуват за него като чиляк. Сичкия наш прост народ, турци, сигани, българи… по равно гледал, слушал и зачитал. Имал голям чифлик, голяма мера, голям мемлекет; работа и вересии с тефтера си на сички давал. Големи складове имал, та чак до Стамбул зърно и разни стоки пращал. Той бил и царски чиляк, и пазвантин, и кадия; бил и прочут билкар, всякакви ора лекувал. Разправя се още, че под един покрив в горското село два параклиса направил, за християни и мохамедани, за две противни вери, за Христос и Аллах. Ама най-паче, задето толкуз го почитали и уважавали, молитви и свещи му отреждали, било зарад спасението на сичкия му народ по време на голямото джапане с кърджалиите. Тогаз пролятата кръв на турци, българи и сигани се превърнала в изпечена тухла за още по-як мир и сговор…

И така, стигаме, значи, до най-същественото в това предание. До жестокото, кърваво кърджалийско време, когато и нашият край бил често бастисван и опустошаван. Дотогава, закътаното селище между вековните гори и зелени поляни, до отвоювания от Коджа Балкана плодороден чернозем, си живеело тихо, мирно и кротко. По строго определения ред и порядък на бея, в името на общото благо; далеч от царските пътища и големия живот на империята. Но ето че брадатите, страшните разбойници на някой си Исмаил ага открили хамбарите и чифлика на бея и след няколко нападения ги плячкосали и разсипали. После хвърлили око и на селището. Там била живата им плячка - младите момичета и булки, които завличали в шубраците, а после те се връщали с провиснали ръце и преплетени стъпки, с разрошени коси и просълзени лица…

Тогава Асъл бей се стреснал, разшетал се из селото, събрал един ден на мегдана целия народ - турци, българи и цигани, качил се на каменната чешма и викнал с тежкия си глас:

- Ей, хора! Мюсюлмани и християни! Виждате ли какво става? Тия разбойници ще ни затрият фамилиите, ако не им се опрем! Пращам до царщината хабер след хабер за помощ, ама файда няма…

Решило се на това общо събрание да се готвят за отбрана. В работата по защитните стени, ровове и капаните по пътища и пътеки се включило мало и голямо. Беят с двамата си синове били главните организатори. Редом с трудовата дейност учели мъжете на стрелба с пушка и борба с ножове и ятагани… Не минало много време и съгледвачите донесли тревожната вест, че кърджалиите отново се появили в околностите и си правели курбани с плячка от най-отдалечените стада добитък. Главатарят пак изпратил десетина товарни коне с празни дисаги за откупа, но този път керванджиите, стреснати и учудени, спрели под високата оградна стена и укрепената порта. Изкрещели своите заповеди и закани, повъртели се напред-назад, пуснали няколко сватбарски залпа и разярени се върнали в стана. Командирът ги изслушал с опулени очи, изръмжал няколко пъти заканително, събрал ордата и заповядал: "Юруш! На огън и сеч! Всичко живо - българско и турско! Само беят ми доведете жив!"

После… станало онова, което било подготвено и планирано. Една част от кърджалийските коне попадали, спънати от въжета и лозници в предварително заложените капани и ями. Друга част била спряна от куршумите на защитниците на стената. Завързала се яростна престрелка, с убити и ранени от двете страни, която на другия ден преминала в ръкопашен бой на живот и смърт. През нощта няколко смелчаци от нападателите успели да проникнат в селището откъм стръмния бряг на дерето; изклали домочадието на една турска и две български къщи, взели в плен най-малкия син на бея и бързо, незабелязани от стражата, се оттеглили.

Затреперил бият от мъка, ярост и безпомощност, когато видял вързания си син; стиснал яко челюсти и юмруци, просълзил се, но издържал, докато слушал безумното искане на Исмаил бей. Той обещавал да освободи момчето и да запази живота на правоверните, ако веднага му изпратят всички "неверници" - българи и цигани. А това било равностойно на кървава сеч!... Настъпило оживление и разделение между защитниците. Но в минутата, когато няколко изплашени до смърт турци били готови да вдигнат белия байрак, беят с последни сили победил краткотрайното си колебание. С вродената си доброта и човещина, прежалил своя син и дал знака на уговорената атака. А може би и той като всеки разумен човек разбирал, че заради убитите и ранени свои другари кърджалиите никому не прощавали. Наскачали бранителите от всички страни, появили се в гръб на нападателите и скритите в гората мъже, и като разярени дяволи се хвърлили в боя. Стъписани от невижданата дотогава съпротива, разбойниците били пръснати, догонени и почти всички избити. Паднал посечен и Исмаил ага - нямало вече кой да събере и поведе нова орда…

Ето и края на разговора ми:

- Какво е станало с малкия син на бея, бабо Ганке?

- Спасили се, казват, в бъркотията. И по-големият, и беят… Ония, разбойниците, дали много жертви… А най-малкият син, от втората жена на Асъл бей, дето бил тогаз още дете, той станал продължението на рода и на тази история…

- Че има ли още? Не свършва ли тук тази история?

- Ше ти кажа, баби, има… Като минали-заминали мноого годин от смъртта на бея и двамата му сина, другия, най-малкият останал да командва. Но понеже бил гуляйджия, разпилян и чурук човек, сичкото сторено добро от баща му почнало да се руши, обърква и гние. Намесили се, изглежда, и противниците на бея, та убавия дослук с българите и сиганите почнал да се разваля. Тогаз нашите българи почнали род по род да се изселват на новото място, завещано от бея за тях и там къщи да строят, имот да сбират. А наследникът на бея, не се знае защо, повел своите към съседните по-големи села - Дамналий, сегашното Славейково; към Моалий, Китен, към Друмево, забравих как му беше старото име. От техните към новото наше село дошло само едно младо турско семейство - Саид се казвало момчето. Та този Саид препредавал името си от баща на син и внук, чак до сига…

- Бабо Ганке! Накрая искам да ми кажеш, защо според тебе новото село в равнината е било кръстено на името на Асъл бей, след като по него време той бил вече покойник?

- Вярно, баби, бил е вече изгнил в гроба си… Ама нали добрият, убавият спомен за чиляка остава да живее и след него? Той не умира, само се префърля от баща на син, после и на внук, та чаак до края на света…

В заключение на тази интересна и поучителна, но малко шокираща история, искам да кажа… не, отказвам се от последна дума! Защото по-човешки, че и по-философски от баба си Ганка, сигурно няма да мога да го кажа!

© Панчо Недев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2013, № 2 (159)

Из подготвената за печат автобиографична книга на Панчо Недев "В огледалото на времето отминало".