Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "РОМАНОЛОГИЯ ЛИ?
СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН МЕЖДУ УПОТРЕБАТА И ЕКСПЕРИМЕНТА"

Младен Влашки

web

Контексти на днешния български роман

Младен Влашки. Романология ли? Съвременният български роман между употребата и експериментаИ съставянето на картината за литературната година 2012 (вж. Литературен 2012) например не се отличава от описания по-горе модел за 2008. Напротив. "Списъкът" на видимостта става все по-бъбрив. Открояване, каквото съществува в картината за 2011, за книгите на Милен Русков и Георги Господинов (впрочем станали реален литературен факт, т.е. породили публичен дебат тъкмо през 2012 г.) категорично отсъства. Вижда се дори, че солидна част от номинациите, включително и наградената книга (Христо Карастоянов. Името. 2012) от журито за награда "Хеликон" отсъстват от списъка на литературните наблюдатели. За един малко по-внимателен наблюдател на литературния живот у нас е ясно, че поне една трета от споменатите заглавия са публикувани от началото на месец декември до края на годината, докато друга част е имала своя реален читателски прием през 2011 г. (В образа, създаван от книгонаблюдателите, присъстват дори заглавия, които липсват в книжарската мрежа.) Т.е. солидна част от споменатите книги просто няма как да са познати на малко повече читатели от класическия кръг: на редакторите им, на критиците, които са ги представяли на премиери, и на близките приятели на авторите (т.е. не са станали част от живота на литературата през 2012 г.). Това особено важи за по-младите автори (които често се изявяват едновременно в ролите на автори на художествена литература, на блогъри, на литературни критици и на участници в различни групирания като "курсове по творческо писане", проекти за презентации и т.н.). Като цяло мисля, че подобно разпиляване на литературнооценъчното внимание е по-скоро белег за "мускулната радост" на днешната българска литературност, а не на процесите на агония и съответно симптом за желанието на навлизащото в литературното поприще ново поколение автори за "взаимопомощ" при публичното "налагане". Т.е. долавя се умората на поколението, родено творчески в деветдесетте години (тази умора може да се усети в обстойното изложение на Митко Новков за посочената анкета, който очертава дори списъка на "канонично" запаметените романови творби на това поколение - на мен поне ми звучи малко нещо като: ние вече сме - дерзайте за... влизане в десетката...) и припряността на авторите, родени биологично в деветдесетте години; любопитен факт на тази поколенческата промяна е игнорирането от младите на "бързата литературност" като формула за медиен успех (вж. например доста от т.нар. "ревюта" на Христо Блажев в сайта "Книголандия" или оценката на Георги Грънчаров за Войник на Калин Терзийски в сайта "Библиотеката"); леко прибързаната активност на идващите е колкото симпатична, толкова и проблематична. Поне моите "страхове" идват от общия дух на активността в България. Тя е доста често не толкова образована, колкото силно субективна - аргументите й се свеждат до "яко", "харесва ми". В допълнение в интернет средата доста често зад различните никнейми стои един и същи ай-пи адрес. (вж. коментарите за български заглавия в едноименната рубрика на сайта на "Хеликон" - те са разделящи без аргументи (примерно Иво Сиромахов бил най-добрият български хуморист, и то скромен, а не като някои други набедени автори и т.н.); те са пропагандни (най-често чрез стръвта на "кефенето", "развлечението"); те са дори понякога "изтрити от администратора"; срещу всяко аргументирано твърдение се изсипват куп просташки насмешки и т.н., и т.н. Самото включване в хора от гласове, разрушаващи всеки един възможен авторитет, е напълно противопоказно за онова, с което в нормалния свят се свързва литературата - художествена провокация и публичен дебат върху човешките същини.)

Свидетелство за стабилизиране на литературната система след 2011 г. до днес и то не само в социокултурно отношение, а и като художествени качества, са например романи като Възвишение (Жанет 45, 2011) на Милен Русков, Физика на тъгата на Георги Господинов (Жанет 45 2011), Нобелистът (Сиела, 2011) на Елена Алексиева, Господ слиза в Атина (Сиела, 2012) на Александър Секулов, Законът на Владимир Зарев (Сиела 2012), Името на Христо Карастоянов (Жанет 45, 2012), Пролом на Петър Маринков (Захарий Стоянов, 2012), Сузана и зяпачите на Мария Станкова (Жанет 45, 2012), Шлеп в пустинята (Жанет 45, 2012) на Людмил Тодоров, Кучета под индиго (Рива, 2012) на Чавдар Ценов, Студентът по хармония (Сиела, 2012) на Красимир Дамянов, Вертиго (Летера, 2012) и Портрет на поета като млад (Хермес, 2013) на Недялко Славов, Влакът за Емаус (Сиела, 2013) на Теодора Димова, Гравьорът на сънища (Сиела, 2013) на Александър Секулов, Сестри Палавееви (Сиела, 2013) на Алек Попов, Бежанци (Жанет 45, 2013) на Весела Ляхова, Апарат (Сиела, 2013) на Васил Георгиев, Презапис или Другият куфар в Берлин (Жанет 45, 2013) на Борис Минков, Византия (Изток-Запад, 2013) на Николай Табаков, Понякога ангели (Хермес, 2014) на Емил Тонев, При входа на морето (Обсидиан, 2014) на Емилия Дворянова. Динамика в относително стабилизиращата се като цяло система на прозата отново поражда романовата форма. В средата на 2012 бе публикувана радикалната в жанрово отношение книга на Светлозар Игов Там на Балканите. Романология (Жанет 45, 2012). Посочените по-горе заглавия съчетават значима проблематика, ясен стилистичен почерк и майсторско обиграване на жанрови разновидности в романовата форма - Елена Алексиева извежда през криминалния жанр въпросите за творческата свобода, за мъжкото и женското като светонагласи; Милен Русков композира едно неподражаемо сказово повествование за българското Възраждане и за "родения" в него "модерен" българин; Александър Секулов съчетава похвати на "новия журнализъм" със сюжетно вписване на мотиви от античния епос, за да изобрази анархистичните енергии, бушуващи както в обществени, така и в лични човешки кризи в Господ слиза в Атина и завършва трилогията си от "изящни романи", започнала като жанрово противопоставяне на "вулгарния роман" в Гравьорът на сънища; Недялко Славов постига притчово внушение за заплашената от модерния човек божественост на света чрез поетически ритъм и образност във Вертиго; Красимир Дамянов превръща един (авто)биографичен разказ в параболичен текст за творчеството и развращаващите изкушения, свързани с него; Теодора Димова развива темата за християнската вяра, изповедта и любовта като път на спасението за днешната ни бездуховност; Чавдар Ценов и Борис Минков създават градски романови светове, стъпили на фланьорското отношение към света; Николай Табаков разширява обхвата на историческата тематика на българския роман до епохата на Юстиниян и вплита в романовата тъкан научните тези на съвременни български професори, като включва в играта и иронията, та "византийските нрави" зазвучават досущ като днешните български; Алек Попов с чувство за хумор преобръща комунистическата идеология, свързана с партизанската тема в четиво с комиксови корени (за по-младите читатели), в пародия от типа на сериала "Ало, ало..." (за по-зрялото поколение читатели), а Георги Господинов чрез един определено търсен като експеримент в романовата форма писателски жест прави силен пробив в Италия и на немскоезичния литературен пазар.

На този фон "новите млади" автори демонстрират няколко характерни различия - като цяло (все пак с изключения) те твърдят, че искат предимно да разказват истории, а не да бъдат писатели (каквото и да разбират под тази формулировка); очакват, предпочитат прозата им да е достъпна за по-широк кръг читатели - или като не я усложняват с експерименти, или като я правят по-атрактивна най-вече през популярни жанрови формати или през разговорен тип словесност; демонстрират силна чувствителност към днешните проблеми на своето поколение (по-рядко се насочват към теми с историческа значимост, с поколенческа широта или с психологическа дълбочина); доста често обслужват своята "популярност" чрез приятелски настроени групи в интернет-пространството и т.н.

Нека проследим как биват реализирани в творчество тези обобщени (от интервюта, постинги и други изявления) схващания. Ще започна с интернет средата - тъкмо тя е най-бързо развиващата се платформа за комуникация и съответства на желаната от много млади хора безотговорна в своята анонимност среда (не само за хейтърски прояви, а по-скоро за безпроблемно споделяне). Тъкмо интернет средата обаче прави видим едни процес, който е не по-малко опасен от разрушаването на авторитета на автора и подмяната на истинския диалог (този с аргументи) около произведенията. И това е цялостната подмяна на разбирането за добра литература. Ще си послужа с един пример. При наблюдение на коментарите след отделни заглавия на страницата на "Хеликон" ще се срещнем със странни феномени: За романи като Възвишение, Физика на тъгата, Законът или Господ слиза в Атина има съответно по 12, 30, един или нула мнения, част от тези мнения са за фигурата на автора, а не за книгата (примерно при Възвишение цели три са изтрити от администратора, а Физика на тъгата като че ли събужда мощно хейтърските страсти срещу Георги Господинов, същото е и за Името - романът носител на наградата "Хеликон" за 2012 се радва на два постинга обидно насочени срещу автора му). В същото време за книги като Грешният квартал на Лора Лазар те са 45, за Тихото слънце на Петър Денчев - 53, за Химера за живот на Росица Траянова - 65, за Добавено лято на Евгени Черепов - 140. Тази диспропорция е показателна, но онова, което е обезпокоително, е възможността и подобно ориентиращо потреблението на книжовния продукт пространство напълно да бъде овладяно предимно от маркетинговите подходи и единственото мерило да остане това, което заявява един от коментаторите с име Иво Сиромахов: "Тиражите ми показват, че съм успял." (от 25.10.2011 в Мнения за "Още дневници и нощници").

Едно от възможните обяснения за това състояние на раздвоеност навярно се корени в цялостната културна ситуация в България след началото на прехода. Едновременното навлизане на българите след 1989 както в ерата на демокрацията, така и в тази на глобализацията и последствията от този исторически обрат анализира Ивайло Знеполски (2007: 10-11). Основната му теза е, че нахлуването на неограничени и неконтрулируеми културни потоци едновременно стимулира и консервира социо-културните обстоятелства. Под "консервира" Знеполски разбира реакцията да бъде извикано на повърхността на човешкото поведение и мислене най-архаичното от колективното несъзнато като защитна реакция на подривната дейност на новото спрямо установените идентичности. И наистина, ако приемем, че "културният код" на социализма, консолидиран в продължение на около 50 години, завършва като "празен код" поради неговата принципна непригодност в новата ситуация, а загубата на "културен ход" означава за съзнанието загуба на идентичност, става безпощадно ясно защо изведнъж национализмът се превръща в спасителен пояс (това е обяснението за голямата популярност на Български хроники от Стефан Цанев). В същото време преходът от един към друг модел на живеене променя и отношенията между "локално" и "глобално" - онова, което преди това е било интересно като "различие" (примерно "непокорният поет срещу тоталитарната политика" е била интересна тема за наблюдателите отвъд "желязната завеса", то днес няма "желязна завеса", а и би трябвало разликите между формите на живот отвъд и тук да са отпаднали, т.е. никой няма да се интересува от темата, която до промяната е демонстрирала различията) и с него се е конструирала идентичността, отпада. То вече не може да конструира "регионални" характеристики, а се превръща в обезличена периферия. "В новото глобално културно пространство заплашена да остане без глас е тази култура, която не може достатъчно отчетливо и привлекателно да изговори универсалните ценности, които носи", обобщава и пътя на българската култура към бъдещето Знеполски, а за днешното състояние констатира: "Там, където държавата се оттегля от поддръжката на културата, загубата на чувството за социална идентичност и социална криза се усеща много по-осезаемо." Що се отнася до литературния процес всеки днес знае, че българската държава е вдигнала ръце от него и не би трябвало да ни учудва, че младите поколения автори решават кризата посвоему - или през националистическия канал (трилъри за археологически разкрития, които връщат на България нейното величие), или през откровено фантазния (фентъзи, вампирлък и любов). Част от по-зрелите автори погрешно разчитат възможността чрез пазара да достигнат до центъра (т.е. чрез превод и продажби в чужбина да укрепят засегнатото си българско самочувствие, а защо не и социален статус, и битово съществуване), някои от тях се интересуват само от продажбите у нас и ги превръщат в мерило за литературния си успех. (На това място не е лошо да си припомним мисълта на Льоса - бестселър листите са пълни със слаба литература.)

Изхождайки от подобно централно схващане за културната ситуация у нас, Инна Пелева лансира едно обяснение за книжнината, която прилича на пряко продължение на четивата от жълтата преса, чрез особеното състояние на читателските потребности в България: "С идването на 1989 г. не толкова се разкрехнаха двери към бъдното, колкото зейнаха врати към миналото. При справянето с непрозрачността на ставащото, при търсене на собствена позиция... дори и сравнително справилите се с индивидуализацията потърсиха аргумента на кръвта, на семейството... След падането на Стената приливът на твърде много нов свят в края на краищата извика като защитна реакция усърдната реакция на стария ("класически" за този колектив)...; инфилтратите на постмодерността бързо се оказаха миксирани с доста масивни отломъци от предмодерност." (Пелева 2012: 265 и сл.). Ако обобщим изводите от тези дълбинни наблюдения на днешната културна ситуация у нас, можем да стигнем до хипотезата, че липсата на ясен критерий за "висока" и "ниска", за "елитна" и "масова", "популярна" литература е вследствие на "преодолян", преди да бъде създаден, критерий (ускорението на прехода и липсата на силна предходна традиция "захвърлят" литературата в нейното практическо оцеляване, без да има време за създаване и налагане на теоретически модел) и поради това не се използват осъзнато, професионално стратегиите на "масовото" за разпространяване на познание и за "романов тип" анализиране на света (разбира се, с известни изключения в лицето на експериментиращите автори), а "масовото" задоволява нараненото чувство за справедливост, "просветлява" скритото, допуска "забраненото" и т.н. Тази стихия засега не е овладяна като цяло от българските автори на романи. Обладана е обаче в сенчестата й страна от пазарните подходи (за които има ясно приложими модели на маркетинг).

Ето защо и опитите да се създаде траен образ на романовия процес отвъд метафората на Кьосев за "мъртвата българска литература", нека да намалим интензитета й до "литература в кома", с днешна дата си остават единствено опити, какъвто е и настоящият. В тях се прилагат всякакви техники на наблюдението: примерно тематично-жанрови (любовен роман, криминален роман - вж. Аретов 2008, биографичен роман - Пелева 2011, роман, свързан с интернет-практиките1 и т.н.), жанрови (исторически роман, трилър, "вулгарен" роман и др.), групиращи по някакъв външен белег - социален, етнически, полов, поколенчески и др. (емигрантски роман2, роман от чекмеджето, примерно Убийство в стил рококо (Сиела, 2007) на Румяна Узунова или Софийско жителство (Сиела, 2012) на Тодор Костадинов, както и някои романи на Евгени Кузманов като Островът на горилите например), еврейски роман (както романите на Анжел Вагенщайн и на Леа Коен, така и по тематична линия - Лудият Лука (Фабер, 2010) на Емил Андреев), женски роман (вж. Пелева 2012), романи на автори от СБП, на автори около "Литературен вестник" и т.н.), литературно-исторически (социалистически роман, модерен роман, постмодерен роман, та дори и хиперпостмодерен роман). Тези подходи се дължат определено на факта, че у нас липсва съвременна теория за българския роман. Тази, с която си служат наблюдателите и критиците, е теорията от социалистическото минало3. В нея са очертани три моделни поведения за романово писане: епизация и деепизация, която от своя страна се опира или на лиризиращи техники и светоглед, или на движението от цикъл разкази към роман (циклизираща тенденция). В общи линии тя е приложима и днес, но само в общи, защото има примери като ".log." на Райна Маркова, Лаканиански мрежи. Блогороман на Златомир Златанов, Господ слиза в Атина на Александър Секулов и др., които се неподвластни на нейната схема. Иначе примерите за епизация в романовата практика от началото на ХХI век се свързват с романите на Анчо Калоянов, Владимир Зарев, Атанас Липчев, Николай Табаков, Иван Робанов, Бойка Асиова, Весела Ляхова и др.; за лиризация - с романи на Емилия Дворянова, Теодора Димова, Керана Ангелова, Силвия Чолева, Бети Файон, Александър Секулов, Недялко Славов и др.; най-застъпена е третата тенденция - за фрагментаризацията на разказания свят - тук направо има злоупотреби като например жанровото определение за книгата на Николай Фенерски Не казвай на майка си (Ерго, 2012) като "роман в разкази". Добри примери се откриват в романи от Борис Минков, Георги Господинов, Христо Карастоянов, Галин Никифоров, Оля Стоянова, Емил Тонев и др. Добри примери има и в обратната посока - сборници с разкази, които определено имат романов дух - Бонбониерата на Яница Радева, Картографии на бягството на Емануил Видински.

Опит да се създаде поне рамка за ориентация са сумираните тези от дългогодишните наблюдения на актуалния литературен процес на Михаил Неделчев (2014: 9-11). Основен ключ в тях е твърдението, че "българският постмодернизъм става все по-елитарен, чрез синтез на постмодерното с високия модернизъм". Като репери на подобен процес той отбелязва търсенето на корени в добрите белетристични практики на 70-те и 80-те години на ХХ век и завръщането към нравствения патос, т.е. към един нов литературен консерватизъм, видим засега предимно в публицистичните книги на автори като Ани Илков, Теодора Димова, Деян Енев, Емилия Дворянова, Георги Господинов. За Неделчев "спонтанното и отвъдкултурно писане (бърза литература)" не е постмодерно. Тази конструкция се базира и на схващането, че в България под "постмодерно" се разбира творчеството на едно поколение автори, създало себе си в деветдесетте години на ХХ век, което преодолява старото поколение литератори, вкл. романисти, т.е. на поколенческото противопоставяне. Но значима част от литературните наблюдатели и критици откриват, че в романовите практики, дори на "постмодерното" поколение, функционират дълбинно енергии на миналото - политически предпоставености (а понякога и обвързаности), възпитателност на литературата, мотивни ядра (например за романтическия модел на творчество и творец), националното измерение като ядро за съдържанието и т.н. Нека с един съвсем кратък пример подкрепя това твърдение - каква е разликата между еротично-порнографските елементи (с оглед на едва ли не манифестното за "бързата литература" искане за оварваряването като единствено възможен път в преодоляването - за това ще стане дума по-нататък в изложението) в романите на Иван Голев (1950) Дани, Брокат и парцали или Без милост и тези на Стефан Кисьов (1963) Твоето име е жена или Воайорът и квартирантката, а защо не и в романите на Светла Иванова (1977) Светът в краката й или на Ирина Папанчева (1975) Анабел. Според мен, че автори като Виктор Пасков (1949) могат да направят от това литература с "високи" измерения (Аутопсия на една любов), а всички изброени, независимо от какво поколение са, трудно се справят с темата като литературно предизвикателство - иначе като вулгарен изказ са на доброто равнище на всеки един "цапнат в устата" безпардонен индивид и определено използват това, за да задоволят едно "пазарно очакване", т.е. практика от типа "Ксавиера Холандер за ежедневна употреба". Разликата между "днес" и "вчера" е единствено тази, че "вчера" подобни текстове нямаше да бъдат допуснати до публикация, но това не е вътрешнолитературно оразличаване. В посоката на поколенията обаче споделям едно очакване, че адекватната на световното разбиране за постмодерност вълна в българската литература едва сега предстои. Най-вече поради обективната смяна на поколенията - както на авторите, така и на читателите. Все повече стават участниците в литературната система, които са израсли с четива като "Хари Потър", а не с "Тримата мускетари"; които не познават свят без компютри и мобилни телефони. А и прословутата социологична формула за трите разнородни поколения4, скоро ще се нормализира и в България.

С оглед на "високото" и "ниското" и превъплъщенията му в "елитарно" и "масово" добра перспектива за размисъл задава Александър Кьосев (2013) - и "вчера", и "днес" съществуват повърхностни, небрежни читатели (за които щампата, жанрова например) е най-сериозната връзка с литературата - те четат с удоволствие Стефан-Цаневите Мравки и богове, Български хроники, Христо-Калчевите романи, тези на Людмила Филипова, но и например Войник или Упование за обезсърчените (2012) на Калин Терзийски), както и интердисциплинарно любопитни, бавни читатели, при които удоволствието от четенето има и аналитичен характер (според Кьосев те са около пет, шест хиляди българи). Естествено, вторите позачитат и от четивото на първите точно поради своето любопитство, докато за първите четивото на вторите е неразбираемо със своя по-дълбок смислотворен механизъм. Но това деление съвсем не означава, че няма и не може да има жанрови майстори - т.е. добри писатели на романи за първата група. Както и че не може да няма майстори на ръба между жанровата и високата литература - тук Кьосев дава примери с Пол Остър и Георги Господинов, като ясно формулира схващането си за тази белетристична позиция - авторът е дълбок като наблюдения върху света (връхлитащата, преживяната тема според Марио Варгас Льоса), за да постигне убедителност на своя романов свят се обслужва, при това професионално успешно, и с похвати, отличителни за популярната литература като жанрова схема, преводимост, пазарно очакване и т.н. Но най-важният аргумент на Кьосев е следният: ние живеем в "тревожна култура" - постоянно се променят отговорите на въпросите кои сме ние, защо сме такива - без "експерти"5 по тези въпроси сме загубени. В допълнение живеем в епоха на голямо ускорение ("нямаме време", то не ни е достатъчно) и в подобна ситуация стереотипът е вид спасителен остров. Позицията на Кьосев може да бъде (донякъде чрез позволеното в такива случай лишаване от провокативност) сведена до ясен критерий в дискусията за "високо" и "ниско": докато единици са творците, които успяват да променят очакванията на хората в различните сфери на техния живот, а стотици - онези, които паразитират върху очакванията, добрите "професионалисти" са онези, които не практикуват навиците на несъществуващото - за писателите това означава да са "експерти" на "тревожната култура" като тематика и да владеят занаята на словесността, който да усъвършенстват постоянно. С оглед на едно такова разбиране, което напълно споделям, дискусионната тема за "високата" и "ниската" романови практики, наложила се в прегледите на отделните литературни години6, може да бъде трансформирана до наблюдателна перспектива спрямо "полезните" и "грешните" ходове в съвременния български романов процес. Грешните ходове съвсем не означават единствено тотален литературен провал (такъв за мен е най-вече подходът, в който нещо друго бива маскирано като "литература" и по този начин вместо да провокира, залъгва; вместо да просветлява, затъмнява; вместо да облекчава, затормозява; вместо да е човешко, е нечовешко) - те са част от процеса на търсене в една наистина динамична културна ситуация, в която глобално преобладават популярните (маркетинговите) подходи, при това на търсене, което протича на полето на социални и езикови практики без силни модерни традиции (поле, в което все още очакваме да ни се случи Възраждане, а не Просвещение, Романтизъм, Модернизъм и т.н.). На следващите страници ще се придържам към това деление и ще се опитам с избрани примери да очертая реперите на отделните негови полета.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Макар и не особено изчерпателно откъм имена и заглавия вж. Р. Божанкова (2009). [обратно]

2. Този модел е относително добре развит в текстове на Николай Аретов (б.г.), Милена Кирова (2013) и Инна Пелева (2008). [обратно]

3. Обобщителни наблюдения върху нея вж. при Илвие Конедарева (б.г.). [обратно]

4. В своето обхватно изследване "Ускорение" немският социолог Хартмут Роза отбелязва, че "ако темпото на социалната промяна е по-високо от обичайната смяна на поколенията, то... не може да съхрани представата за стабилна персонална идентичност" (Rosa 2005: 360). У нас годините на прехода представляват точно такава ситуация, в която съжителстват три поколения с коренно различни ценностни ориентации - само с цел онагледяване: поколение на родители с патриотични и националистически ориентации (не познават телефона за лична употреба, телевизията се е появила в старостта им); поколение на техните деца, с разколебано отношение към народ и родина (отчасти са имали домашни стационарни телефони, гледали са максимум две програми по телевизията); поколение на внуците - без отношение към народ и родина (не познават стационарните телефони, в интернет гледат всичко). Стабилизация настъпва, когато поне две от поколенията са с еднаква или близка ценностна ориентация. [обратно]

5. Ето как формулира тази роля Георги Господинов в есето си "Невидимите кризи": "това, с което литературата може да помогне, е в развиването на чувствителност към кризите. Иначе те стават перманентни, а нашата безчувственост към тях - хронична" (Господинов 2013: 114). [обратно]

6. Вж. например Литературен вестник (2006; 2008; 2013). Както и предизвиканата от тях статия на Пламен Антов (2008). А също така дискусионните текстовете на Владимир Трендафилов, събрани в рубриката "Полемики" на неговата страница в LiterNet (2003-2011) и статиите на Борис Минков върху литературните години 2008 (Страница, 2009, кн. 2) и 2013 (Страница, кн. 2 и 3, 2014). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Антов 2008: Антов, Пламен. Какво иде след постмодернизма. Един Карамазовски сюжет. // Електронно списание LiterNet, 07.11.2008, № 11 (108) <https://liternet.bg/publish11/p_antov/kakvo.htm> (22.05.2015).

Аретов б.г.: Аретов, Николай. Българската емигрантска литература: поглед от дома. // Слово, б.г. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=16629&Level=1> (22.05.2015).

Аретов 2004-2006: Аретов, Николай. Митология на литературата за престъпления. Функции и употреби. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish8/naretov/mitologia.htm> (22.05.2015).

Божанкова 2009: Божанкова, Ренета. Литературни проекции на онлайн съществуването. // Литературен клуб, 09.06.2009 <http://litclub.bg/library/kritika/bozhankova/prisustvia.htm (22.05.2015).

Господинов 2013: Господинов, Георги. Невидимите кризи. Пловдив: Жанет-45, 2013.

Знеполски 2007: Знеполски, Ивайло. Глобализацията: културна и социална идентичонст в периферните култури. // Българската култура между държавата и пазара. София: ИФИ-БАН, 2007.

Кирова 2013: Кирова, Милена. Комунизъм за продан. // Електронно списание LiterNet, 09.10.2013, № 10 (167) <https://liternet.bg/publish2/mkirova/komunizym.htm> (22.05.2015).

Книгите 2012: Книгите на 2012 г. // Литературен вестник, 2012, бр. 42.

Конедарева б.г.: Конедарева, Илвие. Българската теория за съвременния роман. Критическа рецепция на романа през 50-те - 70-те години на XX в. // Littera et Lingua, б.г. <http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/node/1777> (22.05.2015).

Кьосев 2013: Кьосев, Александър. Разговор с Борис Минков. // Страница, бр. 4, 2013.

Литературен 2006: Литературен вестник, 2006, бр. 16.

Литературен 2008: Литературен вестник, 2008, бр. 16, бр. 25.

Литературен 2013: Литературен вестник, 2013, бр. 24.

Неделчев 2014: Неделчев, Михаил. Сливащите се хоризонти на литературата. // Литературен вестник, 2014, бр. 24, с. 9-11.

Пелева 2008: Пелева, Инна. Родина и чужбина. Отново след 2000-а година. // Страница, 2008, кн. 4, с. 134-146.

Пелева 2011: Пелева, Инна. За биографичния разказ в българския контекст. // Страница, 2011, кн. 2, с. 172-196.

Пелева 2012а: Пелева, Инна. Справедливостта - формати на преживяването. // Пелева, Инна. Деца на по-малки богове. София: Просвета, 2012.

Пелева 2012б: Пелева, Инна. Българските писателки от деветдесетте години до днес. // Страница, 2012, кн. 3, с. 134-181.

Трендафилов 2003-2011: Трендафилов, Владимир. Авторска страница. // LiterNet, 2003-2011 <https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov> (22.05.2015).

 

Rosa 2005: Rosa, Hartmut. Beschleunigung. Fr/М, 2005.

 

 

© Младен Влашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.05.2015, № 5 (186)

Други публикации:
Младен Влашки. Романология ли? Съвременният български роман между употребата и експеримента. Пловдив: Хермес, 2014.