Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИТОЛОГИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. ФУНКЦИИ И УПОТРЕБИ

Николай Аретов

web | Култура и критика. Ч. IV

Предлаганите размисли се опират на допускането, че митологията, включително и вторичната митология, която се носи от литературата1, имат своите идеологически смисли. Няма да теоретизирам върху понятието идеология, а ще приема, че идеологиите и идеологемите могат да бъдат осъзнати или не докрай осъзнати. И още нещо, те могат да бъдат съзнателно или недокрай съзнателно въведени от автора. При това субект при употребата на идеологията може да бъде не само авторът, но и обществото - като цяло или негов сегмент, както и читателят. Или, с други думи казано, идеологията в литературата може да бъде (неосъзнат) израз на авторовата идеология, може да бъде инструментално използвана от автора, може да решава някакъв социален проблем (общ или на отделна обществена група), да бъде инструментално използван от някаква овластена социална институция (цензура, издатели) или да е резултат от неосъзнато въздействие на образователната система и другите институции на държавата. И накрая, но не на последно място, читателят може да решава свой личен или групов социален или психологически проблем чрез избора на четиво, а може и да търси потвърждения на свои идеологически постулати в литературата. Доколкото мога, надолу ще се опитам да разграничавам тези възможности, които в никакъв случай не са взаимно изключващи се.

И още две уточнения, които в контекста на настоящия сборник може би не са излишни. Дори в рамките на втората половина на българския ХХ в. идеологиите, разбира се, не би трябвало да се свеждат до марксизма и социалистическия реализъм. Наред с активно налаганата от властта идеологическа структура съществуват и реално действат и други подобни образувания. Те може да са по-стари и потиснати, може да се възприети по различни канали отвън, може да са съзнателно градени от авторите конкретни варианти на по-универсални конструкции, а може и да остават неосъзнати.

Второто уточнение е, че очевидно няма да е съвсем точно, ако се приеме, че наложената идеологическа структура е монолитна и статична. Всъщност в нея текат процеси, които имат своето отражение и в литературата, и в литературния живот. Най-схематично тези процеси, чието описание е започнало от немалко автори, могат да се представят по следния начин. През втората половина на 40-те години съществува реален идеологически плурализъм, който бива решително (но все пак не чак толкова лесно) смазан и заменен със съветския модел (който естествено също не е монолитен и статичен). Вероятно все пак могат да се предполагат някакви процеси на наслагване и конвергенция с това, което условно може да бъде определено като национален модел. В края на 50-те години, изцяло под влияние на съветския модел започват известни промени, които, както е известно, протичат на приливи и отливи. В края на 70-те и началото на 80-те години започва процес на негласен отказ от част от марксическите постулати и съчетаването им с национализма; кулминацията му е честването на т. нар. 1300-годишнина на Българската държава. Успоредно с този процес, и в явна връзка с него, в рамките на доминиращата идеология се извършва друго ценностно преориентиране - акцентът към елементите (подривни спрямо миналите обществени структури - хайдути, въстаници (Ивайло), еретици (богомили), се измества и или поне допълва с висока оценка към крепящите миналите социални структури “царе, папи, патриарси”.

Приблизително по същото време, но не в пряка връзка с този процес започва и нещо като ценностна битка между консервативно настроени сталинисти и “младите” около Л. Живкова. Тази битка тече под повърхността на официалното идейно единство, теренът естествено не е достъпен за всички, а лагерът на “младите” обединява фактически доста различни гласове, в които (по-късно) ясно се долавят консервативни, либерални, националистически, “прозападни”, православно фундаменталистки и неконвенционално религиозни оттенъци, понякога доста странно преплетени. След известно затишие, резултат първо от смъртта на Л. Живкова и временната победа на сталинистите, а малко по-късно и от опита за възраждане на марксизма по време на Горбачовата перестройка, всички тези гласове се завърнаха и по един или друг начин доминират обществения дебат от 90-те години и след това. Зад привидно естественото днешно многогласие вероятно може да се открие общия произход на част от най-шумните и спорещи гласове.

Убеден съм, че всичко това може да се разчете не само в българската литература като цяло, но и в литературата за престъпления. Друг е въпросът, че настоящият текст едва ли може да отиде много по-далече от простото поставяне на (част от) проблемите. Ще се опитам да го направя в две стъпки. Връзките между тях може да изглеждат хлабави, но тяхното осмисляне е важна задача пред критиката. Най-напред ще предложа виждането си за литературните жанрове, свързани с престъплението, а след това ще се опитам да обобщя наблюденията си върху някои от техните образци, появили се в последните десетина години. И при двете стъпки ще се опитам да насочвам погледа си към идеологическите конструкции, присъстващи или употребени в текстовете, претендиращи да бъдат литература.

1.

Индивидът и обществото като цяло задоволяват някакви свои специфични потребности чрез изобразяване на престъпления, така както други жанрове съответстват на други потребности.2 Това важи с особена сила за масовата култура, но не само за нея. Явно непълен е очевидният отговор, акцентуващ върху необходимостта от развлечение и откъсване от всекидневието. Но взривообразното нарастване на криминалните творби през ХХ век очевидно компенсира липсата на реални приключения. Друга, “по-сериозна” гледна точка акцентува върху катарзисното изживяване на определен тип психическа енергия или върху нейното сублимиране - процеси, които са необходими за психическото здраве, като за обществото те се осъществяват чрез изкуството.

От по-различна изходна точка се приближава към подобно разбиране Карел Чапек:

Един психоаналитик би казал, че криминалните истории са толкова увлекателни за нас, защото това е единствената възможност да се занимаваме открито с прикритата си злонамереност. [...] Що се отнася до мен, не мога да не се съглася с него, ала ми се струва, че криминалното четиво обективира не само нашите латентни престъпни наклонности, но и нашата латентна и необуздана склонност към справедливост... (Чапек 1988: 131-132).

Тази склонност е твърде древна, някои я откриват в най-старите паметници на словесността и я свързват с успехите на пренебрегвания най-малък брат в приказките и съчувствието ни към него.

Това твърдение отвежда към Фройдовата представа за “емоционалната амбивалентност”. Описаната от него психическа конфигурация, която в пълна мяра може да бъде отнасяна не само към престъплението, но и към интереса към неговото изображение, се изразява в сблъсъка между неосъзнатото желание да се извърши някакво действие и осъзнатата забрана, която го възпира.3 Изображенията на престъпления задоволяват и двата порива - неосъзнатото желание (“прикритата злонамереност”) и осъзнатата забрана (“латентната склонност към справедливост”). Към амбивалентното отношение спрямо изображението на престъплението се насочва и Мишел Фуко (1998), който вижда в него едновременно оправдаване на правосъдието и героизиране на престъпника.

Общото в споменатите гледни точки към литературата за престъпления е в идеята, че тя е породена от някаква екзистенциална човешка необходимост, която същевременно дава възможност на човек да формулира своите представи за същностни страни на битието. Поне от един момент нататък тази реакция към екзистенциалните предизвикателства може да бъде определена като идеология или поне приема облика на идеология. Човекът винаги се е опитвал да си обясни тайнствените сили, които властват над света и душата му, опитвал се е да се приближи до тях чрез различни рационализации, които се появяват по различно време и са характерни за определените епохи, но никога не изчезват напълно. Повече или по-малко стеснени, те остават да съществуват успоредно с по-новите, като нерядко вторично се актуализират и разширяват обсега на въздействието си. Това важи в пълна мяра и за представите за силите, които тласкат човека към престъпление.

Ако се приеме, че престъплението, представите за силите, които го пораждат, както и желанието то да бъде разкрито, за да се възстанови първоначалната хармония, са проблем, свързан с екзистенциалното битие на човека, то може да се предположи, че те са дълбоко и трайно вградени в неговата душевност и определят различни човешки прояви. Опит да се осмислят подобни явления предлага т.нар. “генеративна поетика”4, която се опира върху лингвистичните идеи на Н. Чомски. Според нея съществуват дълбинни структури, свързани с индивидуалното и колективното несъзнавано, които през различни епохи и в различен социален и културен контекст пораждат художествени и други текстове. Престъплението е една от относително по-удобните възможности да се хвърли известна светлина върху това явление. (Надолу в анализа се прави опит поне имплицитно да се държи сметка за предполагаемите дълбинни структури и процесите, които пораждат “повърхностните” (при Фройд “манифестираните”) явления, т.е. конкретните творби за престъпления и разследване.)

Какво може да се предполага за дълбинните структури. Първо - че те имат формата на сюжети, които притежават големи възможности за изменения и вариации; казано по друг начин, те са близки до архетиповете на К. Г. Юнг, до колективния ум на Фройд, до мита или поне напомнят за тях. Това е общата им особеност, която обаче не се отнася само до тези дълбинни структури, които пораждат произведенията на литературата за престъпления и разследване. За тях е характерна преди всичко връзката с механизма за катарзисно сублимиране на потисканите от Аз-а желания. А също и близостта им с необходимостта от увлекателно повествование и задоволяване на чувството за справедливост, което се изменя с времето. Връзката с различните психически комплекси може да бъде по-директна или косвена, да се породи на различни етапи по пътя между дълбинната структура и повърхнинната проява. При това трите комплекса не са задължителни в еднаква степен - задоволяването на чувството за справедливост има донякъде факултативен характер, докато нуждата от повествование като че ли не попада в един ред с останалите два комплекса. Може би е по-добре да се каже, че дълбинните структури, които пораждат литературата за престъпления, притежават афинитет към изграждане на увлекателно повествование, но самото повествование не им е изконно присъщо в по-голяма степен, отколкото на другите дълбинни структури.

Всяко категорично твърдение за дълбинните структури би било проява на излишна самоувереност. Става дума за хипотеза, която предизвиква повече въпроси, отколкото са отговорите, които тя предлага. Възможно е един текст да е свързан с няколко дълбинни структури. Може да се допусне, че дълбинната структура е съставна, разложима, съдържа различни елементи, които се проявяват в различна степен при всяка конкретна текстова манифестация.

Показателни в това отношение са различните варианти на образа на злото и престъплението, които се появяват на повърхността като конкретизации на вероятно много по-малобройни дълбинни елементи. Показателно е и различното отношение към предполагаемите ирационални по своята същност дълбинни елементи, свързани със злото, както и предположените от повърхнинни контекстуални причини опити да се изгради рационален образ на дълбинните елементи, свързани със злото. Всяко време, всеки контекст решава свои проблеми, като интерпретира константните дълбинни структури, които остават все така далечни.

Един от основните екзистенциални конфликти е борбата между силите на доброто и злото, без значение какво съдържание се влага в тези думи и дали те се разглеждат в индивидуален и социален план. Тази вечна битка може да бъде представяна (и е представяна) по всевъзможни начини. К. Г. Юнг говори за сблъсък между Аза-а и Сянката, който води до осъзнаване на неосъзнаваното и извличане на сила от него. Двете страни на конфликта могат да бъдат пряко персонифицирани, както става в редица митични и религиозни текстове; сблъсъкът им може да бъде проектиран както в сакралното, така и в профанното пространство, може да бъде сведен до сюжети, подчинени на верски, расови, национални, сексуални, възрастови, социални и партийни противопоставяния, може да бъде “вторично” интериоризиран и пренесен в човешката душа, както е при описанията на сцени на “изкушения на дявола”, а и в много от така наречените психологически романи и пр.

Естествено е социалната интерпретация на силите на злото да предизвика реакция, да доведе до определени последици. Развитието на обществото води до създаване на институции, които се посвещават на битката със Злото. Постоянен е стремежът на общността да изгражда и да поддържа специфични институции, едни от които пряко се борят с него, а други (от църквата през националната гвардия или доброволните отряди, та чак до детските организации) се стремят да въвлекат отделния индивид на страната на санкционираните от колектива представители на Доброто. Това може да стане не само чрез изисквания, вменявани от закона и обичайното право, но и чрез текстове, които пряко предписват поведенчески модели и правила, както и чрез въвличането на индивида в различни ритуали, които могат да бъдат пряко предписвани, а могат и да бъдат описвани и кодирани в повествователни текстове. Струва ми се очевидно, че с развитието на културата пряко предписващите текстове извън специализираната област на правото като че ли намаляват или - по-точно - преминават от центъра към периферията на културата. По този начин във и около ядрото остават повече описващи и повествуващи текстове, в които предписанието не е директно формулирано, ритуалът и нормата се съхраняват в кодиран вид.

Тъй като в подобна област категоричността често е неубедителна, бих предпочел да говоря за предположение, което си струва да бъде проиграно. А то е, че жанрово определената литература за престъпления във всичките й разновидности може да се разглежда като кодиран в повествователен текст символичен (магически) пречистващ ритуал за прогонване на духове и зли сили. От определена гледна точка наличието на подобно явление е не само естествено, но и закономерно.

За да се избегнат недоразуменията и увлеченията, трябва да се подчертае, че, по думите на Н. Фрай, подобни реконструкции имат логически, а не исторически смисъл.

Въпросът дали такъв ритуал е съществувал исторически или не, съвсем не вълнува литературния критик [...] критикът се занимава само с образците на ритуала или бляна, които се съдържат в онова, което той изследва, независимо от начина, по който те са се вмъкнали там (Фрай 1987: 158).

От друга страна, за разлика от много съвременни литературни текстове, при които връзката с пораждащата структура е до голяма степен осъзната както от автора, така и от просветената публика, то при криминалния роман в класическия случай неосъзнатият й характер се запазва.

Образите на Злото - на престъплението, на неговият носител и извършител - които се появяват в конкретните текстови реализации, варират. Различно е и отношението към предполагаемите ирационални по своята същност дълбинни елементи, свързани със Злото, както и определените от повърхностни и контекстуални причини опити да се изгради рационален образ на дълбинните елементи. Всяко време, всеки контекст решава своите проблеми, като интерпретира дълбинното, което е константно. Ядрото винаги е самото престъпно деяние, възприемано несъзнателно като заплаха за съществуващия ред, бих казал дори - за космическата хармония. Според У. Робъртсън-Смит, с когото охотно се съгласява З. Фройд (1991: 221): “убийството и кръвосмешението или нарушения от подобен вид срещу свещените закони на кръвта в примитивното общество са единствените престъпления, на които общността като такава обръща внимание”. По-късно моделът на отношение към тези престъпления се пренася и към други деяния, на първо място - към братоубийството (Фройд 1991: 225). Тъй като очевидно редуцирането на престъпленията от по-късните периоди до споменатите деяния, свързани с примитивните цивилизации, поражда възражения, то може да се допусне нещо друго. Механизмът на отношение към убийството и кръвосмешението се запазва и се насочва към други застрашаващи обществото деяния, които словесността старателно каталогизира.

Следствието, съдът и евентуалните угризения също са по-късни и в известен смисъл периферни наслоения, които обрастват около ядрото. В някаква степен това се отнася и до усложнените мотиви на деянието. Първоначално съществува едно просто погазване на нормата, неговите осъзнати мотиви са прозрачни и ясни, не особено многобройни и сложни са и неосъзнатите. Когато общността възприеме подобно деяние като опасно за себе си и статистически значимо, възниква санкциониращата норма, но все още липсва необходимост от следствени действия и инструкции за констатиране на деянието и изтърпяване на наказанието. Непрекъснатото усложняване на целостта деяние/реакция-на-общността, на естествената събитийна верига и акцентуването върху допълнителните й елементи в словесността представлява отдалечаване от първоначалното събитийно ядро, присъстващо в колективната психика като дълбинна структура, и опосредства връзката й с конкретните изображения, но не отменя тази връзка, нито нейната актуалност за изследвача.

Реакцията на общността не се изчерпва с осъзнаването на опасността от някакво явление и санкциониране на конкретните извършители. Веднага започва търсене на средства за неутрализиране на опасното явление чрез ритуалното му символично разиграване, по време на което то бива победено. От подобно разиграване може да се премине към повествование за победата над Злото; да се потърсят пътища за пренасяне на повествованието през пространството и времето, за актуализирането му според променящите се условия. Постепенно повествованието се отдалечава от ритуалната си същност, еманципира се и се развива само, но не скъсва с първопричината за съществуването си. Именно това “преместено” (според терминологията на Н. Фрай) от първоизточника еманципирано повествование, което представя символичната победа над силите на Злото, представлява литературата за престъпления.

Подобна реконструкция очевидно е не толкова юнгианска, колкото фройдистка - в някаква степен тя повтаря модела, по който е реконструирано убийството на бащата в “Тотем и табу”. Въпросът е дали и в двата случая това се приема за някаква действителна първична ситуация или само за приблизителна рационализация на ирационалното. Ако се приеме второто твърдение, то особено противоречие няма - митичните истории за убийството на бащата и за запазеното в ритуала прогонване на злите сили, и съхранената в повествование санкция, могат да се разглеждат като рационализации на ирационални психични процеси. Доколкото и двете истории са митични, за тях важи предупреждението на Юнг, че митовете представляват косвени отражения на нещо по-първично.

Реконструираната праоснова на литературата за престъпления може да бъде представена и чрез средствата на етнологията и антропологията в духа на “Златната клонка” на Джеймс Фрейзър. Според примитивните вярвания злото се персонифицира в някакъв дух, който може да бъде пряко прогонен или “пренесен”, прехвърлен от индивида или общността, обладана от него, върху предмет, животно или друг човек. Това става чрез определен ритуал, по-късно обикновено повтарян периодично на определена дата, често под ръководството на специален лечител, шаман или жрец. Може да се допусне, че литературата за престъпления има някаква аналогия с този ритуал - по подобен начин тя се опитва да пренесе Злото от обществото в един символичен свят и там да го победи. По подобен начин и Исус прогонва бесовете, като ги вселява в стадо свине.5

Фрейзър допуска едно особено развитие на пречистващите ритуали.

От една страна, [...] е имало обичай да се умъртвява антропоморфният и зооморфният бог, за да се спаси свещеният живот от упадък вследствие товара на годините. От друга страна, [...] е имало обичай да се пропъждат веднъж в годината всички злини и грехове. И ако на хората им е хрумнало да съчетаят тези два обичая, резултатът би бил да използват за изкупителна жертва умиращия бог (Фрейзър 1984: 712-3).

Това предположение говори не само за динамиката на пречистващите обреди, но и за посоката на тази динамика. То може да се окаже полезно при обясняването на очевидната в много случаи амбивалентност на носителите на злото в литературата за престъпления.

При жанрово определената литература връзката между архетип и текст явно е ако не по-пряка, то поне по-ясна поради относителната устойчивост на повествователните структури. Още класическото определение на Веселовски за мотива насочва към подобни разсъждения. Според него мотивите са “най-простите повествователни единици, отговарящи образно на различни въпроси на първобитния ум или битовото поведение”. Повторяемостта и универсалността на мотивите, както и на образите-символи и други елементи на литературата, руският учен обяснява с “единството на психологическите процеси, изразени с тях” и с “историческото влияние” (Веселовски 1989: 304-5). Може да се мисли, че мотивите на Веселовски са разположени по-дълбоко от повърхностните изяви на конкретните творби, но по-близо до повърхността от дълбинните структури, които ги пораждат. Дълбинните структури се приближават до това, което Веселовски нарича “психологически процеси”. Особеното междинно положение на мотивите, тяхната относителна малобройност, ги прави подходяща основа за типологизиране и класифициране на повърхностните изяви.

Общият белег на всички мотиви, принадлежащи към разглежданото явление, е престъплението, което може да се възприеме като постоянен дразнител на човешкия интерес, който присъства в определен тип дълбинни структури. Този юридически ясен, но богат на значения термин, има размити очертания в литературата. Съществуват стопански, политически, военни и други престъпления, но не е напълно ясно дали литературните им изображения принадлежат към жанра, наричан условно криминален. Никой не се колебае да определи като престъпления деянията, описвани от маркиз Дьо Сад, но те по правило не са привличани при разглеждането на жанра. В класическия си вид криминалният роман се насочва към убийството, като най-тежко закононарушение и престъпване на най-универсалната за новите времена морална норма. То най-пълно съответства на тези дълбинни структури, които пораждат чувството на страх и заплаха, на нарушена хармония, както и усилията тя да бъде възстановена тук и сега.

За да се осмисли връзката между дълбинните структури и съвременните изображения на престъплението, трябва да се държи сметка за исторически променливите представи за престъплението и други социални явления, които частично се покриват с него и имат различна степен на актуалност през различните периоди - погазване на табу, грях, закононарушение и т.н. В едни случаи става дума за градиране на прегрешенията или простъпките по тежест. По-дребните не водят до конфликт с нормата, по-тежките могат да бъдат определени като закононарушение, когато съществува кодифицирана в писмен вид норма, а само най-тежките - като престъпления. Когато се обособят две норми - гражданска (светска) и религиозна, се появява понятието грях, което се свързва с престъпване на религиозната норма и невинаги се санкционира от гражданската. Според афористичната формула на К. Чапек “грехът е един вид злокачествено състояние на душата, докато престъплението е един вид злокачествено протичане на събитията”.

В най-общия случай престъплението представлява тежко нарушаване на общоприетата за една социална общност забрана. Според Вилхелм Вунд в далечното минало нормите, които уреждат чрез забрани социалния ред, се кодифицират в институцията на табуто. Типологически следващият етап е обичайното право, което се преплита с ранните религиозни норми от типа на Мойсеевите скрижали, а след него идва писаното законодателство, което за Европа се появява първо в Елада, за да достигне класическия си вид в Рим. Може би не е излишно да се повтори, че появата на нова форма не отменя изцяло съществуването на по-старите, по-скоро тя стеснява тяхното въздействие и донякъде го прикрива. В тесния смисъл на думата престъплението се свързва с грубо, користно и злонамерено погазване на писания закон.

Престъплението е възелът в една верига от събития или митос, според терминологията на Н. Фрай. Разглежданата фабулна верига включва причината, замисъла, подготовката на деянието, самото деяние, разкриването на извършителя или узнаването на някаква друга загадка, наказанието, психическите преживявания след деянието и възстановяването на първоначалната хармония. Елементите на тази верига не са винаги еднозначно и задължително свързани с престъплението. Дори наказанието е преди всичко социален акт и едва след това последица от някаква простъпка. Около елементите на тази верига се изграждат основните типове словесни изображения на престъплението и разследването. Идеалната фабулна верига (митосът) се реализира само частично в конкретните текстове, често тя бива допълвана с други елементи. В по-ново време акцентът сякаш пада върху събитийните последици от закононарушението, както е в романа-загадка, или върху технологията на извършването му, както е в творби от типа на “Денят на Чакала” от Фредерик Форсайт. Но ядрото е самото престъпление, докато следствието, съдът и евентуалните угризения на съвестта са по-късни и в известен смисъл периферни явления, които обрастват около ядрото. В някаква степен същото се отнася и до усложнените мотиви на деянието. Първоначално съществува едно просто престъпване на нормата, като неговите осъзнати мотиви са прозрачни и прости, не особено многобройни и сложни са и неосъзнатите. Непрекъснатото усложняване на тази събитийна верига и акцентуването върху допълнителните й елементи представлява отдалечаване от първоначалното ядро, присъстващо в колективната психика като дълбинна структура, и опосредства връзките на конкретните изображения с него, но не ги отменя.

Глобалната фабулна верига на литературата за престъпления и особено нейните конкретизации могат да бъдат анализирани с различните методики на наратологията, за да се достигне до дълбинната структура. Сериозна подкрепа за предлаганото разглеждане представлява идеята на Леви-Строс за мита като сбор от всички негови варианти; по същата логика може да се реконструира и митосът на литературата за престъпления и да се осмислят жанровите модели, постоянните персонажи (жертвата, заплашеният, престъпникът, детективът), сюжетните ходове и пр. Всичко това е част от митоса - структура, разположена между архетипа и текста. По-близо до повърхността се намират хронологически обвързаните (т.е. историчните), изменящи се във времето и вариращи в пространството, жанрови структури.

Както е известно литературата за престъпления е доста директно детерминирана от конкретната социална среда, в която възниква отделната творба. С това не искам да кажа, че криминалният роман е по-достоверен, по-реалистичен в тесния смисъл на тази претоварена със значения дума. Независимо от игровия момент, сюжетът му винаги се разиграва в някаква доста точно и детайлно (макар и пестеливо) описана социална среда - единичните изключения не отменят това правило. Много често криминалният роман, не само социалистическо-реалистичните му модификации, е открито идеологизиран и откровено подкрепя или подрива някакво статукво. Това дори може да става едновременно, в една творба, ако тя бъде прочетена буквално и като скрита пародия. Подобни случаи не бива да се приемат като голямо изключение. Популярността на криминалния роман разкрива актуалността му за една подчертано разслоена аудитория, която пък едва ли е единна в отношението си към статуквото.

Жанрово определената литература за престъпления ясно разграничава доброто и злото. Злото е недвусмислено назовано, посочват се и средствата за борба с него. Проникването в дълбочина вероятно трябва да върви по линията: творба - жанр - мотив - митос - архетип (дълбинна структура). Приблизително на нивото на митоса би трябвало да се търси т.нар. от Андре Жолес “проста форма”.

Предлаганите дотук разсъждения водят до едно твърде широко очертаване на разглеждания тип литература, което поражда възражения за размиване на особеностите на обекта, за обединяване на разнородни явления и т.н. Колкото и парадоксално да звучи, по определение, словесността проявява специален интерес към нарушаване на нормите. Поради това изобразяването на престъпления е същностно, а не периферно явление за литературата. От тази гледна точка повествованията за престъпления действително могат да се разглеждат като особено наджанрово образувание, което трудно може да бъде поставено на един ред с други подобни. Повествованията от тази голяма група се интересуват от особен тип грубо погазване на нормата, без да я проблематизират като цяло, за разлика например от някои творби с любовни сюжети като “Ромео и Жулиета” на Шекспир, при което нарушаването на някакво статукво, на някаква норма, поставя под съмнение тяхното право на съществуване. Подобно проблематизиране на статуквото е особено характерно за “Антигона” на Софокъл и за многобройните по-късни творби по същия сюжет.

Голямото наджанрово образувание крие в себе си огромно разнообразие. За дефиниране на литературата за престъпления е необходимо разграничаване между тези особености на жанровете и творбите, които се определят от повече или по-малко универсални дълбинни структури, от другите, обусловени преди всичко от конкретните исторически и социални условия, а в някаква степен - и от особеностите на дадената регионална или национална култура, от нормите на основната за общността религия и т.н. Няма съмнение, че възникването и развитието на твърдите жанрово обособени форми на литературата за престъпления задължително предполага общество, което познава частната собственост (дори когато тя е отхвърлена от въплътената в закони комунистическа идеология), както и разгърнато юридическо кодифициране на социалната норма и добре развити институции, които охраняват тази норма (дори в случаите, когато в сюжета се проблематизира някой елемент от законовата норма, а разследването не е пряко свързано с институциите). Литературата за престъпления и разследване в тесния смисъл на думата, т.е. криминалната литература, се свързва с определен тип общество - индустриалното, както и с по-късните форми на социална общност. Подобни творби предполагат градска цивилизация, дори когато събитията не са разположени в градски декор, както и известна алиенация. В подобно общество индивидът по правило се чувства в някаква степен ограничен, потиснат, заплашен, а и отегчен. И той реагира с престъпни деяния, чрез които се стреми да изяви своята индивидуалност и идентичност, да манифестира съществуването си. Подобна среда е благоприятна за появата на един тип престъпления, които възникват като проблем пред обществото и така попадат в популярната литература.

Но индивидът не винаги отговаря с престъпление на стимулите, идващи от подобна среда. Той може да се насочи и към символно реагиране, към сублимиране на енергията, която довежда до престъпления. Едно от средствата за подобно символно реагиране е остросюжетният приключенски роман, включително и криминалното четиво, както и аналогичните форми от другите изкуства, а и документалните истории, предлагани от медиите. Остросюжетната литература има терапевтично въздействие не само върху аудиторията, но и за автора.

Широко коментиран е въпросът за присъствието на тежки престъпления, дори убийства, в произведенията, които трудно могат да бъдат отнесени към криминалния жанр в строгия смисъл на думата. Най-честите примери са “Макбет” на У. Шекспир и “Престъпление и наказание” на Ф. Достоевски. (Заглавието на този роман провокира изследвачите на литературата за престъпления и разследване да го цитират често, като подминават не по-малко значителните престъпления в “Братя Карамазови”, “Бесове” и други творби на Достоевски.) Проблемът, който поставят подобни произведения, отвежда и до стратификацията на културата, до не напълно ясния, особено в български контекст, въпрос за голямото наджанрово явление, наричано масова (народна, популярна, тривиална, развлекателна) култура. Критериите, по които се определя принадлежността на една творба към високата (елитарната, художествената, сериозната) или масовата култура, са исторически променливи. При това, както е известно, тези критерии имат по-скоро функционален, социологически, а не иманентен характер, т.е. те са свързани не толкова със структурните качества на творбата сама по себе си, колкото с функционирането й в обществото, с възприемането й от читателите. Същественото е, че престъплението, а и разследването, присъстват във всички слоеве на литературата.

Според едно от многото определения популярната литература предполага различна категория “правила на четене”, както и различен фон от други текстове, през който тя се възприема. Същевременно някои произведения могат да бъдат прочетени през няколко читателски стратегии и в тях да бъдат откривани различни ценности, проблеми и особености.6

К. Чапек прави интересен опит да разграничи криминалната литература от другите популярни жанрове, които се насочват към престъплението. Според него “същинската тема на криминалната литература е единоборството между престъплението и човешкото правосъдие. В сензационния роман срещу престъплението се опълчва някаква висша сила и в известен смисъл неразгадаема нравствена мощ, която в края на краищата възнаграждава доброто и отмъщава на злото. В детективската литература няма висши сили, там има само човешко правосъдие; ако то накрая побеждава, това става единствено благодарение на силите на интелекта и на изцяло човешка мощ” (Чапек 1988).

Същата опозиция е видяна по друг начин от Хорхе Луис Борхес, който разсъждава в различен контекст и е чужд на еднозначното свързване на неразгадаемото със сензационната литература. Според него “авторите на детективските романи обикновено си поставят за цел да обяснят (...) необясненото”, докато “необяснимото” предполага друг жанр, а отделни писатели като Гилбърт Кийт Честертън примесват техните особености (Борхес 1989: 308). Може обаче да се допусне, че необяснимото и необясненото са породени от близки дълбинни структури, но се намират на различно разстояние от тях.

Съществуват много опити за изграждане на типология на литературата за престъпления и разследване, за диференциране вътре в рамките на голямото наджанрово образувание. Тези типологии по принцип обхващат произведенията от всички слоеве, но очевидно е, че строгата жанрова норма е характерна преди всичко за популярната литература и донякъде - за тривиалните произведения, които обаче се подчиняват на по-други закономерности. Високата литература на новите времена по правило се стреми да разчупва каноните, да смесва жанровите особености. Въпреки че изследвачите често разглеждат подобни жанрове в широк хронологически обхват, не ми е известна универсална типология, която да е ориентирана към всички стадии от развитието на словесността. Различните класификации по правило се опират върху литературата на ХIХ и ХХ в., като само в отделни случаи привличат и някои характерни явления от ХVIII в.

Разглеждайки общата типология на литературата за престъпления и разследване, Цв. Тодоров (1985: 15:27) открива две основни истории в класическия криминален роман - на престъплението и на неговото разкриване. Тяхното разделяне е характерно за т.нар. роман-загадка или роман-анкета, както и за полицейския роман. Това са френски термини, които съответстват на английското определение детективски произведения. Когато двете истории се сливат или първата изчезва, възниква друг тип - черният роман. В типологически чист вид при него няма предварителна загадка, не се извършва разследване. Междинният тип, според Цв. Тодоров, е трилърът, който има две разновидности: “история на уязвимия детектив” и “история на заподозрения детектив”.

Основните жанрове на литературата за престъпления и разследване не могат да се сведат до някои по-стари форми и така да се направи опит за приближаване до дълбинните структури. Романът-загадка с всичките му разновидности действително представлява съвременен вариант на сблъсъка на човека с необясненото, за което говори Борхес и мнозина други. Това е една добре позната и широко разпространена екзистенциална ситуация, която може да бъде открита в основните митологии (Едип и сфинкса), тя лежи и в основата на религиите, които по правило я реализират в сюжети, и на рационалистичните теории за опознаване на света.

Персонажите от митовете и легендите могат да се сблъскат и с необяснимото, което присъства и в част от разказите на бащата на жанра Е. По, в готическия роман, в мистичните повествования и пр. От известна гледна точка необяснимото е първично, докато необясненото е негова по-късна рационалистична модификация. Човек реагира по различен начин, когато се изправи пред необяснимото, някои от основните поведенчески модели могат да се отнесат и към праобразите на литературата за престъпления и разследване. К. Чапек например подхвърля, че Тома Неверни (Йоан, 20:24-29) е “патрон на детективите”. Друг тип среща с необяснимото предлагат есхатологичните митове и видения за края на света.

Друга разновидност на жанра поставя акцента върху доказването на невинността на някой заподозрян, а оттам - и върху съдебните процедури. Юдейският и християнският архетип на справедливия съдник е Соломон, а с него и Натан Премъдри, до тях застава елинският Нестор от Омировата “Илиада” и мнозина други.

Трилърът и някои разновидности на черния роман могат да се сведат до повествованието за подвизите на героя - Херкулес, Персей, Белерофонт и пр., ако останем в рамките на по-познатата елинска митология. В Стария завет същата функция изпълнява Исус Навин и др. След това може да се премине през епоса за хитроумния Одисей, през фолклорния трикстер, през пикареската и плутовския роман.

Предложената типология, допълнена от опита да се потърсят дълбинните структури, които стоят зад нея, е удобна със своята универсалност, но тя не навлиза в детайлите на различните жанрове, както и на тяхното редуване във времето.

Въпреки че не е особено характерна за българската литература, при една типология не може да се пропусне съществената опозиция полицай - частен детектив, която е породена от значителни различия в представите за борбата с престъплението, а и за отношението гражданин - общество. Люпен на Е. По, както и някои други герои от зората на жанра, са ексцентрични умни мъже, които по-скоро инцидентно разкриват някое престъпление. Истинският създател на образа на частния детектив е, разбира се, Артър Конан Доил. Неговият Шерлок Холмс е не по-малко ексцентричен и независим, но вече професионално се занимава с разгадаване на престъпления. Без да е част от някаква държавна институция, той сам е институция. При това е в не съвсем еднозначни отношения с полицаите на държавна служба. Това положение ще се повтаря до безкрай в множество романи, чак до Агата Кристи и нейния Еркюл Поаро, пък и по-късно. Двете паралелни системи за разследване не само се допълват и си помагат, повече или по-малко охотно, но и се конкурират, като по правило не особено интелигентни държавни служители стават обект на добродушна ирония.

В полицейските романи, едно по-късно и предимно френско или поне европейско явление, следствието се води от държавни служители - класическият пример са романите на Жорж Сименон за комисаря Мегре. Към този тип може да бъде отнесена голяма част от българските криминални романи след края на Втората световна война. Но има и една съществена разлика. Социалистическият реализъм в чист вид предполага безкритично, ако не и възторжено отношение към държавните институции и особено към силите за сигурност. В добрите образци на западното изкуство полицията не е директно възхвалявана, дори когато блестящо се справя с предизвикателствата на престъпния свят. Ироничните подмятания по неин адрес са се превърнали в норма за значителна част от творбите. От друга страна, добрият полицай често прилича на частен детектив - той също е маргинален тип, дори аутсайдер и неудачник, който по-скоро е в конфликт със силните на деня, изложен е на техните удари. Типичен пример е инспектор Коломбо от популярния американски телевизионен сериал - облечен в неизменния си овехтял шлифер, той стеснително задава въпроси на излизане от луксозните къщи на заподозрените.

Както в ранния вариант (Ш. Холмс), така и в по-късния (Ф. Марлоу на Р. Чандлър) частният детектив изразява духа на независимост и непокорство, а често и на някакъв тип отшелничество или дори своеобразен бунт към обществото. Частният детектив е на разположение на отделния гражданин и пази неговите интереси и права, като често му се налага да се движи по ръба на позволеното от закона. Държавният служител на социалистическия криминален роман прави точно обратното - той защитава държавните интереси и в името на тази висша цел се допуска да наруши правата на индивида. Ако свободно преведем опозицията на езика на идеологиите, частният детектив е либерал и индивидуалист, а традиционният полицай - консерватор, колективист и етатист.

2.

Жанровете, свързани с престъплението, доминират в българската популярна литература от 90-те години на ХХ в. и от началото на новото столетие. Много по-малобройни, по-малко популярни, а и по-малко сполучливи са “розовите” и еротичните четива, слабо представени и с елитаристки претенции са документалните книги, посветени на знаменитости (актьори, милионери и пр.) Това съотношение на силите е традиционно за българската литература, пък и за българското кино.

Обяснението за разцвета на литературата за престъпления може да се потърси в няколко посоки. От една страна, днешният бум на литературата за престъпления компенсира предишно ограничаване на жанра. През последните две-три десетилетия на комунизма тези ограничения постепенно отслабваха, но все пак съществуваха определени норми и предписания, които ограничаваха изобразяването както на негативното в (социалистическото) общество, така и в човешката природа. От друга страна, обществото или отделни групи в него, включително и писателски, по различни причини се чувстват заплашени от някакви неуправляеми сили, от динамиката на промяната и реагират на тези стимули. Така че появата на множество книги, замислени и/или афиширани като “криминални” е ясна авторова търговска стратегия. Вайкането, че читателите не купуват тези романи, говори не толкова за свръхпредлагане, колкото за някакво разминаване между очакваното и реалното поведение на читателите. Би могло да се каже и друго - авторите не успяват да формират в желаната от тях степен необходимата им публика. Или желанията са нереалистични, или умението не достига. (В скоби казано, същото важи и за останалите жанрове; може би с изключение на поезията, където свръхпредлагането е очевидно.)

В рамките на големия мегажанр, донякъде в съответствие със световните тенденции, рязко спадна относителния дял на строго криминалните жанрове, свързани с разследването на престъпления. Практически изчезнаха и шпионските романи, които предполагат остра идеологическа (по същество - междудържавна) конфронтация, която вече изглежда неуместна на популярната литература; идеологическите стереотипи придобиват национален характер. Чувствително нарасна броят на трилърите, в които се откриват елементи от другите популярни жанрове. По правило новата българска литература за престъпления не се занимава с инцидентни убийци и крадци (каквито са повечето престъпници в класическите образци, от Конан Дойл до Агата Кристи, пък и у Мери Хигинс Кларк и пр.), тя търси професионалистите, мафията. Нейните тъмни дела се възприемат като особено важни в популярната литература. Тук тя като че ли не се покрива напълно с популярното мислене, което се бои и от “дребната” престъпност - кражби по домовете и на коли, нападения над жени и възрастни хора и пр.

По-долу ще се опитам да извлека общата структура, която лежи в основата на “новата” българска литература за престъпления. Но първо нека представя основните автори и тенденции. Безпрецедентният успех на Христо Калчев изисква да започна първо с него.7 Авторът сам определя своите произведения като “вулгарни” романи; жанрово определение, в което може да се разчете съзнателен стремеж за отграничаване и дори отхвърляне на другите - не-вулгарни, т.е. благопристойни - романи. Което означава и някаква имплицитна критика на предишните прояви на близките жанрове. Преведен на езика на идеологиите, този модел представлява доста еклектична смес от консервативни и индивидуалистки елементи; от една страна, той отхвърля социалистическата идеология, от друга - запазва някои нейни ценности.

Любопитно е, че и една авторка - Зорница Петкова - се опита да приложи Калчевия модел. Нейният роман “Короната на Фани” (1998) е не по-малко “вулгарен” и “мачистки” от първоизточника, стъпва на сходни митични структури, но не се радва на същата популярност.

Критиката единодушно отрече творенията на Хр. Калчев и въпреки някои интересни опити не съумя да осмисли нито пазарния им успех, нито митичните структури, които го определят. Възгледите на автора бяха формулирани в множество интервюта, запазил съм едно със Симона Янкова (1996), което съвпада с пика в интереса към Хр. Калчев и има предимството на директно зададените смислени въпроси. Там е разкрита и рецептата - такава, каквато я вижда авторът: никакви високи литературни амбиции, плътно следване на масовото мислене и акцентите, които то поставя, откровено хроникиране на живота, който е грозен по условие, търсене на някакъв скрит смисъл в ставащото, дискретно лансиране на традиционни (консервативни) ценности - България, семейството, мъжкарското поведение (демонстративно свалило гарда пред обвинения в мачизъм и сексизъм), никакви скрупули в описанието на убийства и секс, вулгарен език.

Тази рецепта бе публично отхвърлена от пишещите и същевременно частично възприета от мнозина. Никой не се приближи до пазарния успех на Хр. Калчев, може би на терена няма място за повече играчи от такъв мащаб. Бих споменал още един подобен опит за завладяване на масовия пазар, макар и в по-различен жанр - Христо Стоянов (“Скритият живот на една помакиня” (1999), “Рязания поп” (1999) и др.) Въпреки че сексът в неговите писания е повече, а престъпленията - по-малко, рецептата е сходна. Известни нюанси има в идеологическите структури, които стоят зад романите на Хр. Стоянов и които са още по-еклектични. Тук мачисткият, националистически и православен дискурс е преплетен с някакъв вариант на дискурса на мултикултурализма, а в някаква степен и на феминизма. Поне така, при добро желание, може да се разчете въвеждането на женска гледна точка, патосът на религиозна и етническа толерантност и пр. Има и още една особеност, която като че ли не бе забелязана, въпреки че е на повърхността - ясното посочване на връзката между бившата Държавна сигурност и православния фундаментализъм в неговите най-деформирани форми. При това Хр. Стоянов ясно визира конкретни лица. Склонен съм да приема, че делата на Боян Саръев са хиперболизирани, но връзката му със “службите” е несъмнена, а и не се крие.

По-многобройни са опитите да се намери един по-мек вариант на рецептата Хр. Калчев. При тях се наблюдава известно нормативизиране на езика, въвеждане на литературни амбиции и промяна на пропорциите между съставките. Забелязват се няколко варианта, които могат да бъдат дефинирани по различни начини.

Библиотека “Полиция”8 може да послужи като название на първият тип. В нейната матрица влизат намалени дози от всичко, което присъства у Калчев, почти е изчезнало само неговото песимистично виждане за днешния ден. Той пак е лош, но може да се поправи и то с помощта на честните ченгета. (Доколкото при Калчев има някаква искра в тунела, тя се свързва с мъжкарите от подземния свят.) Както показва и заглавието на поредицата (а има и други, наречени по сходен начин - например “Полицай”, “Ченге”) стремежът е да се въведе познатия жанр полицейски роман, а авторите обичат да изтъкват опита си в структурите на МВР. Наистина често - в пресцентрове или като преподаватели в полицейски школи. Естествено акцентът пада върху достоверността на сюжета, познаването на детайлите на полицейските процедури и начините, по които те се осъществяват в практиката, а скромните езикови и стилови ресурси (по-скромни, отколкото при по-обиграните журналисти) би трябвало да придават автентичност на текста. Претенции за висока литература наистина липсват, но не липсват такива за знание от по-висш порядък, което и тук се приема като априори присъщо на пишещите. Едно от нещата, които дразнят, е неприкритото, а и неумело морализаторство. Парадоксално е, че зад него стои ценностна система, която не се различава съществено от Христо-Калчевата.

По липса на по-добра идея ще нарека следващата жанрова разновидност белетризирана журналистика. Всъщност етикетът приляга и на останалите варианти; това, върху което се опитвам да акцентувам, е не само проблематиката, но и писателската сръчност, школувана по (някогашните) вестници и списания. Примерът ми е Донка Петрунова и поредните й криминални романи “Жена на прицел” (1998), “Голямото прецакване” (1999), “Заслепление” (2001), “Мафиотски романс” (2003).9 Разликата между нейните книги и писанията на авторите на библиотека “Полицай” е значителна. (Нищо, че Д. Петрунова също публикува в “Полицай”.) Обяснението може да се потърси в наистина по-богатите езикови ресурси, по-овладяното повествование и напипването на щекотливи теми. И като казвам щекотливи теми, нямам предвид само интереса към екстрасенсите (който не само присъства в пресата, но е и подхранван от нея), и с медийни авторитети от типа на “академик” Божидар Палюшев, а и към такива, които засягат конфликта християнство-ислям, международната престъпност, наркотиците и проституцията и т.н. И, разбира се, Голямата конспирация, гарнирана с кръв и секс. Елементите наистина се повтарят.

Друг тип жанрова разновидност може да бъде назована Голямата конспирация. Тук търсенето на скрития смисъл достига до крайни форми, близки по дух до популярните през последните години антисемитски “разкрития” на завърналия се от емиграция Никола Иванов и компания. Другите съставки на рецептата са налице, но в доста намалени дози. Този тип книги са по-малко, аз познавам само отделни опити и в момента имам предвид преди всичко обърканата и несръчно написана книга “Милиардите на България” (2001) на Петър Христозов, която е част от голяма поредица, която не среща никакъв критически отзвук, но се продава добре. Тук консерватизмът е по-друг, той връща ценности от времето преди социализма.

Време е да потърсим присъствието на наложилите се през 70-те и 80-те години автори на криминални романи. Наистина трябва да ги търсим, тъй като те трудно се откриват с просто око. Най-известният, а и най-сръчният сред тях - Богомил Райнов - се върна към жанра с “Тихия кът” (1999), роман, който събуди интерес, но и иронични усмивки, породени от очевидния неуспех. Рангел Игнатов - друг от популярните автори от времето на късния социализъм - прави опити да се задържи на гребена на една, до голяма степен илюзорна, популярност. Някои критически текстове и анотации пък представят Атанас Мандаджиев почти като класик на жанра, но едва ли някой би се ангажирал сериозно да определи която и да е от книгите му като наистина сполучлив образец на жанра.

Отсъствието на познатите автори (би трябвало да) отваря място за нови имена и нови почерци. Няколко сборника събират отличени в различни конкурси криминални разкази. В тях могат да се потърсят и някакви нови тенденции. Сред авторите от сборника “Черният саламандър”, представен като “Избрано от конкурса за криминален разказ 2000 г.”, към подобна стратегия повече или по-малко успешно се придържат Фани Цуракова10, Милен Милушев, Емануел Икономов и др. В сборника “Убийство от любов. Убийство по Коледа” (2001), появил се също в резултат от конкурс, подобни опити предприемат Мария Станкова, Божидара Цекова, Здравка Евтимова, Светлана Дамяновска и др. Някои от тях (Владимир Сунгарски) дори директно ситуират разказите си в чужда среда, която им изглежда по-адекватна на познатата жанрова схема, в отделни случаи авторите избират и небългарски псевдоними. В началото на 90-те години подобни жестове на сериозни автори (Георги Величков и др.) предизвикаха известни спорове, след това англоезичните псевдоними се наложиха в жанра фентъзи, но изчезнаха от литературата за престъпления.

В сборника “Убийство от любов. Убийство по Коледа” може да се потърси и нещо друго. Тук следването на познатите (стари и по-нови) жанрови схеми се допълва от разкази с определени литературни амбиции, в които престъплението е елемент от сюжета, както и от интересни и разнопосочни пародии. И в двата случая рецептата, която може би не съвсем справедливо свързах с Хр. Калчев, е съзнателно загърбена. Към първия тип, нека условно ги нарека амбициозни криминални разкази, се отнасят текстовете на ВБВ, Мирослав Димитров, Пламен Антов и др.

За мен най-интересни и най-перспективни са пародиите. По правило това са пак амбициозни произведения, но амбициите им се осъществяват чрез пародиране било на жанрови схеми, познати персонажи и почерци, било масови представи и мисловни схеми. В някои случаи връзките с традиционния криминален разказ са здрави, в други - доста условни. Несъмнено сполучливи са търсенията на Зорница Димова, Биляна Курташева, Христо Карастоянов.

Няма как тук да пропусна един от най-интересните автори на 90-те години Алек Попов, който обаче обикновено излиза от рамките на жанровете, посветени на престъплението. Друг тип радикална пародия на класическите за социалистическата епоха шпионски романи на Б. Райнов предложи Александър Андреев с “Нови степени на свободата” (1999). Малко парадоксално при Андреев, както и при Райнов има съзнателно представяне на “сблъсък на идеологии”, наистина с доста различни средства. Но романът стои много далече от популярните жанрове, може би и заради това критиката не само го забеляза, но и заслужено го оцени високо.

Сред новите автори се откроява Марин Дамянов, когото някъде представяха като “най-награждавания съвременен български автор на криминална литература”. Несъмнено той не приема споменатата рецепта и се опитва да съчетае увлекателни сюжети и литературни амбиции. Въпреки че не доминира, пародийното също присъства в неговите разкази и романи. Романът “Сбогом, Джони” (2000) представлява интересен опит да се изгради психологически трилър, да се навлезе в тъмната страна на човешката душа. Подобни опити са рядкост в българската литература, въпреки че в някои от разказите на Зорница Петкова и Мария Каро от двата споменати сборника могат да се доловят подобни готически елементи.

Много характерно за М. Дамянов, А. Попов и за авторите на сполучливите разкази от “Убийство от любов...” е пълното отхвърляне на ценностната система и идеологията, която стои зад романите на Хр. Калчев и огромната част от останалите автори на криминална литература. На места то е и открито демонстрирано, най-често чрез пародирането на опорните й точки. Уверен съм, че жанрови схеми трудно се създават и се съмнявам, че точно българският криминален роман ще предложи нещо радикално ново в обозримо бъдеще. Вероятно не би било реалистично да се очаква, че българските автори ще покрият цялата жанрова палитра на популярната литература, дори само на онази немалка нейна част, в която черното доминира. Това не би трябвало да води до комплекси за малоценност. Пародирането и проблематизирането на доминиращите ценности и цялостното световъзприемане, на твърдите жанрови форми е нещо много характерно за днешната литература, радостно е, че подобни опити се откриват и в ядрото на българската популярна литература днес.

Изборът на пародията, разбира се, не е окончателно решение. Следващият роман на М. Дамянов “Време за убиване” (2004) има амбицията да използва позната жанрова схема, без да я преобръща. Това личи както в текста, така и от интервютата на автора. Потърсих някакъв публичен диалог с него11, в който М. Дамянов между другото подхвърли: “Аз се опитвам да действам по соломоновски - едни книги пиша за читателя, а други - за критиката”. В случая писането “за читателя” отвежда до православен фундаментализъм, който авторът не желае да признае, според него “...героят ми върви с “модата”, и след като интересът към православието нараства, нормално е моят герой след известно лутане да избере духовната парадигма на православието. Аз съвсем не твърдя, че православието ще спаси България; твърдя само, че има хора, които решават екзистенциалните си проблеми, като откриват опора за себе в религията”.

Не бих искал тук да продължа диалога с М. Дамянов, а да се насоча към друг важен въпрос, който има пряка връзка с “употребите” на идеологията. Казано по друг начин, под влияние на различни фактори (включително и на литературата!) част от обществото решава екзистенциалните си проблеми чрез една идеологическа конструкция (няма значение как бива оценена тя). Това решение от своя страна попада в литературата (отново за момента не се интересуваме от отношението на литературата към него), а след това, в някаква степен, тази литература въздейства по някакъв начин на читателите си, доколкото и когато ги има. Проблемът с посоката на въздействие сякаш започва да прилича на въпроса за яйцето и кокошката.

3.

Популярните жанрове, свързани с престъпления, винаги сравнително открито заемат някаква идеологическа позиция, която нерядко достига до откровено морализаторстване, което не е чуждо и на съвременните опити в жанра. От друга страна, идеологията на автора присъства и по-дълбоко в текста, като не е изключено наличието на напрежение между откритото морализаторстване и по-дълбоките идеологически структури.

Ако сюжетите и персонажите на новата литература за престъпления се разглеждат през призмата на изложения по-горе митологически подход, може да се открият познати архетипове, митове, фигури и дълбинни структури. Това е универсално правило, но в случая то е допълнително подсилено от породеното от разколебаването на доскорошните ценности и институции завръщане към някакви изконни ценности.

Тук отново е необходимо уточнение. Идеологическите структури, характерни за социалистическия реализъм, наистина монополно властват в книгите, публикувани по време на “развития социализъм”. Това обаче не означава, че те са завладели изцяло авторите и особено читателите, които с особена стръв издирваха и се радваха на предвоенни издания и по-нови чужди творби, които по правило носят доста по-различни идеологически послания.

Така или иначе, криминалният роман предлага варианти на мита за сблъсъка между Доброто и Злото във формата на някакво закононарушение и усилията на институции или частни лица да се справят със злото.

Вече стана дума за безпокойството, което лежи в основата на разцвета на криминалния роман. Трансформирането на институционалната и ценностната система на обществото също поражда усещане за заплаха. Особено заплашени се чувстват представителите на т.нар. “художествено-творческа интелигенция”, които, така или иначе, губят някакви (недоказано заслужени) социални позиции, а тези хора са значителна част от авторите на криминални романи. Не малка част от по-младите, които не са се радвали на техните привилегии, копират техните идеологически послания, кога съзнателно, кога не.

В резултат на отстъплението на комунистическата идеология и под въздействието на други, по-глобални фактори се разколебава високият статут на литературата, на печатното слово. Затова се засилват амбициите на писателите да представят действителни събития. Тя е характерна за цялата българска литература, но в романите за престъпления от последните десетина и повече години тя е особено силна. Уморени от официалната идеология и от фикции (“измислици”), което ще рече и от литература, читателите (а и авторите) изпитват определено предпочитание към “реалността” и така попадат в поредните въобразени конструкции.

Тези фактори доведоха до изграждане на една подчертано мрачна и негативна картина на обществото. Не така динамично си проправя път и мрачната визия за човешката природа. Рискувайки да изпадна в твърде смела генерализация, бих казал, че според популярната представа, която присъства и в популярната литература, човекът (и по-конкретно - българинът) е добър, но средата, обстоятелствата, в които е поставен, са лоши. Отношението е подчертано амбивалентно: литературата за престъпления критикува социалното статукво и същевременно го описва с опиянение, бих казал дори любовно. Това се отнася както до популярните творби, така и до повечето от по-амбициозните опити и пародиите.

Важно е да се забележи, че сюжетите се изграждат в рамките на държавата (понякога неточно назовавана обществото); държавата, а не отделният индивид и неговият свят е координатната система, в която се разполага сюжетът. Персонажите непрекъснато говорят за недъзите на държавата (дори не толкова на обществото), които трябва да се поправят. Този етатизъм на мисленето си е рецидив от криминалния роман на социалистическия реализъм и на неговата идеология. Дори въвеждането на образа на частния детектив не промени сериозно общата картина. Забелязва се една универсална дилема. От една страна, популярните жанрове се държат популистки, в смисъл че изговарят, експлицират желанията на масите. От друга страна, те (все още) се опитват и да ги възпитават, да оформят мисленето им.

Зад класическия конвенционален полицейски роман, както бе дума, прозират традиционните консервативни ценности и етатизмът. При новия български полицейски роман като цяло това ще рече и носталгия по реда, законността и мощта на правоохранителните органи от времето на социализма. Струва ми се, че, противно на очакванията, подобна идеологическа смес е по-характерна за авторите, отколкото за читателите.

Декорът на литературата за престъпления се променя в съответствие с представите на авторите и на публиката за социалните изменения, а и техните блянове или тяхната представа за бляновете на читателите.. Обичайният мизансцен е, от една страна, луксозните ресторанти, нощни заведения и вилите на мафията, а от друга - по-скромните квартири на ченгетата и “обикновените хора”. И, разбира се, познатият от класическите приключенски романи, хронотоп на пътя (М. Бахтин).

Новата литература за престъпления изгражда и своя въобразена (ментална) география, която представлява сцената, на която се разгръща действието и която е следствие от въобразена (бих казал дори митична) история на близкото минало. Към това се прибавя и честото подчертаване на етническата принадлежност. Имам предвид не толкова принадлежност към някакво етническо малцинство в рамките на България, колкото към друг етнос, който е изградил своя държава.

Всъщност въпросът за отношението между “реалната” и “въобразената” история или националната митология е доста сложен. Те не винаги се различават драстично, по-скоро частично се припокриват, като всяка от тях поставя различни акценти, а и различни ценностни характеристики, които се пренасят в литературата, особено в популярната литература. Съществуват няколко различни и конкурентни варианта на “въобразена” история; наивно би било да се претендира, че се знае “реалната”, дори и фактологическата й страна е неясна, а конструирането на “въобразената” започва с посочването на причинно-следствени връзки между известните събития. Основните варианти на въобразената близка история очевидно се съдържат в учебниците и медиите, които ги градят в зависимост от своите политически икономически и други обвързаности и пристрастия. Любопитно е, че големият конфликт на ранната национална митология: българи-гърци (византийци) практически отсъства от литературата за престъпления. Поотслабнал, но все още жизнен е другият голям конфликт: българи-турци (мюсюлмани).

В по-близък план югоембаргото е важно събитие в историята на престъпленията в България, тогава престъпните групировки набират сили. Границата с (бивша) Югославия и република Македония се представя като своеобразен балкански frontier, зона между “своето” и “чуждото”, като пространство, в което, подобно на някогашния Див запад, законите (почти) не важат и в което действа законът на джунглата. Забелязва се известно героизиране на българите нарушители, още по-значително - на сръбските им партньори. Зад това разбиране стоят две или дори три концентрични представи. Първата е конкретната близост между двата народа, втората е идеята за славянската общност (една също до голяма степен “въобразена” конструкция), третата е православната съборност. И трите са много характерни за популярното мислене и популярната литература. Мюсюлманите по определение принадлежат към силите на злото, въпреки че отделни техни представители му изменят.

Най-ясен е акцентът върху патриотизма, славянската и православната солидарност и поредния вариант на мита за Голямата конспирация в “Кървавият път на коприната” (1999) на Хр. Калчев. Подобни ирационални конструкции не издържат критика, но те са реалност за мнозина. Затова читателите на Хр. Калчев се радват на поредните приключения на Козела, който накрая се жени (за жена от бившия СССР) край Охридското езеро в елитната компания, която не е представена “от съображения за сигурност”. Сюжетът обаче подсказва, че това ще да са “тигрите” на Аркан и други юначни славяни.

За да представи негативните сили, които действат в обществото, и тъмната страна в човешката душа, литературата за престъпления трябва да създаде техните персонификации, които да получат съответните функции в сюжета. От друга страна, тя се нуждае и от герои, които да им се противопоставят. И в двата случая са необходими нови или поне малко използвани изразни средства.

Главните фигури в сюжета, зад които могат да се потърсят познатите архетипове, са няколко. Основният противник на положителния може да се разглежда като някаква своеобразна проява на Сянката. Героизирането му е по-открито. И в медиите, и в масовото съзнание, и в романите отношението към организираната престъпност, към мафията, е амбивалентно. Организираната престъпност е основното превъплъщение на Злото в новия български криминален роман. Доста често то е свързано с чужбина, основният негативен персонаж може да е българин, но идва отвън и представлява някаква непозната и заплашителна външна (отвъдна) демонична сила. Вероятно по-точно би било да се говори за мрежа от негативно оценени персонажи, сред които се забелязва някаква диференциация, която напомня за сюжетите за мафията в чуждите романи и филми - има босове, мозъци, изпълнители.

Несъмнено най-плътно до реалните лица и събития стоят романите на Хр. Калчев. В тях множество икономически и силови групировки, банки, партии и партийни лидери, и не на последно място хора от престъпния свят, са представени пряко или с леко променени имена. Определеният от медиите като “кръстник” на мафията (Иво Карамански) е въведен в един от романите на Калчев не само в сюжета, но и чрез, както се оказа по-късно, фикционално интервю, в което се разяснява “скрития” смисъл на разиграващите се по това време събития.

В средищната фигура на Злото читателят често би могъл да разпознае фигурата на Андрей Луканов. Прословутият премиер е едновременно демонизиран и героизиран от медиите, които често го определят не просто като кръстник, а като създател на т.нар. силови групировки и мафията. В тази светлина той е представен и в множество романи за престъпления. Началото като че ли поставя Хр. Калчев (в неговите романи Луканов може да бъде разпознат зад прозвището Дебелия). В един от своите романи Калчев дори “предрече” убийството на Луканов и това даде силен тласък на популярността им. По аналогичен начин Луканов може да бъде разпознат и в други романи. Би могло да се зададе въпросът дали убийството на Луканов не представлява някакъв вариант на убийството на бащата, за което говори Фройд.

И масовото съзнание, и литературата за престъпления не без основание свързват Луканов с Русия. Славянският свят заема особено място в романите за престъпления, а центърът му несъмнено е Москва. Русия е представена и чрез характерни фигури от престъпния свят и постсъветската мафия. Най-детайлно и с цялата си етническа пъстрота (руснаци, евреи, грузинци и пр.) тя присъства отново в романите на Хр. Калчев.

На другият полюс стои светът на исляма. Осама бин Ладен присъства в българската литература още преди атентата от 11.09.2001 г. Той е Зеления принц на Калчев и контролира Пътя на коприната, който се оказва пътят на наркотиците и тероризма. За контрола на този път се сблъскват големи етнически и надетнически структури. Желанието да се представи цялата сложна геополитическа игра, каквато тя изглежда в очите на автора, затруднява изграждането на отделни индивидуални образи, които в този контекст се оказват още по-схематични и неубедителни. Подчертано амбивалентно е въведен Аркан. Убийството на сръбския премиер Зоран Джинджич и последвалото развитие, което имаше и своите български разклонения, също би могло да попадне в популярната литература.

Групата на положителните персонажи е многобройна. В центъра й стои основният герой - Азът, с който читателят трябва да пожелае да се идентифицира. По правило той е самотен мачо, който има своя морална система и воюва не с конкретен престъпник, а с ирационалното зло в обществото. При това той по правило е беден, дори онеправдан по някакъв начин - и от обществото, и в собственото си (обикновено вече разрушено) семейство, и от шефовете си. Той в никакъв случай не е граф Монте Кристо или Арсен Люпен, а “труженик”, който понася всички несгоди на професията - въпреки че несъмнено превъзхожда обикновените хора, него го бият, уволняват, изоставят, предават и пр. Би могло да се потърси аналогия с най-малкия брат от приказките и особено с характерната за трилърите “история на уязвимия детектив” (Цв. Тодоров). Обикновено основният герой продължава да бъде полицай (или бивш полицай), който поддържа връзка със службите. (Хр. Калчев прави сравнително най-решителен опит да го откъсне от тях. Основното количество романи обаче са за “ченгето”.) Дори когато сюжетите прибягват до познатия класически образ на частния детектив или на любителя детектив, чрез конкретния случай и конкретния индивид, на когото помага, той все пак се грижи и мисли преди всичко за обществото като цяло. Конфликтът общество-личност, видян през очите на индивида, сблъскал се по един или друг начин с обществото, все още не се е наложил категорично. Или, казано по друг начин, в ценностната йерархия и на новия български автор на произведения за престъпления обществото неизменно стои по-високо от индивида.

Основният положителен герой, разбира се, има най-различни помощници или двойници, които поемат различни сюжетни функции. Изчезнала или поне силно редуцирана е характерната за по-ранните криминални романи архетипна фигура на Мъдрия старец (авторитетният по-възрастен и почти всемогъщ началник), който дава съвети на основния герой, предпазва го от грешки, защитава го и пр. Популярна негова разновидност е М от романите за Джеймс Бонд, в по-новите варианти, в духа на политическата коректност М става жена (“Само един свят не стига”). В отслабването на тази фигура може да се потърси аналогия с цялостното компрометиране на авторитетите в съвременното (българско) общество. Донякъде се е запазила фигурата на по-младия помощник, на когото могат да бъдат възлагани определени задачи.

Едно от изключенията, според мен неуспешно, за използване на авторитетна фигура, едновременно реална и с неограничени възможности, може да се открие в романа на Хр. Калчев “Ликвидирайте генерала” (1998). В него е въведен нашумелият през втората половина на 90-те години министър на вътрешните работи генерал Владимир Бонев, който малко по-късно се радваше на известна политическа популярност, но бързо се маргинализира. Не личността на Бонев и на неговата приятелка - популярна (поне в медиите) певица, която също е въведена в романа - в случая е интересна, а опитът за преосмисляне на познатата от предишните “вулгарни” романи рецепта. Не можех да сдържа усмивката си, когато на фона на множество трупове авторът ни говори за нежната загриженост на Генерала към приятелката му. Не си спомням подобни решения, донякъде рецидив от социалистическия реализъм, да са се оказвали успешни в по-ново време. Впрочем Калчев сам се отказа от този опит и се върна към познатия модел на “вулгарен роман”.

Особено положение в сюжетите на литературата за престъпления заемат женските фигури. Те имат различни варианти. Някои от тях са ключови за сюжета, други са въведени, за да допълнят коктейла от необходими, според автора, съставки. Най-често читателят попада на повече или по-малко невинната девойка или млада жена, която става обект на похищение и след това на спасяване. Друг архетипен образ е жената с неизтощим сексуален глад, жената-вамп. Най-типичното й превъплъщение разновидност е съпругата на Вълка в “Цикълът на Месалина” на Хр. Калчев. Тя е олицетворение на мъжките мечти и страхове едновременно. (Така както героят е (или би трябвало да е) олицетворение на женските мечти и на първо място на това, което мъжете мечтаят да бъдат или да изглеждат в очите на жените.) Друг вариант представлява Мъжкото момиче, което се опитва да се наложи в мъжкия свят по неговите правила. То може да поеме функцията на детектива, но в български контекст в решителния момент все още се нуждае от помощта на силен мъж.

За да действат “новите” герои и новите персонификации на Сянката, са необходими сюжети, съответни на новите особености на обществото, а и на отпадналите забрани. Спонтанно и не напълно осъзнато протича предефиниране на представата за престъпление, както и на интересното за литературата престъпление. Митичната схема и митичните персонажи са доста ясно очертани, забелязват се и някои познати от много по-рано вторичномитологични мотиви. Основната сюжетна схема, основният митос възражда старата митична схема за “нещастната фамилия” (Аретов 1999). Най-характерната за мотива ценност, която става обект на похищение, е красива жена или девойка, отвлечена от друговерци или чужденци. Този вариант е постоянен, той може да се открие и в днешната криминална литература. В ранния социалистически реализъм ценностите са преди всичко индустриални - фабрики, в които се правят саботажи, планове, които биват откраднати, разкриване на “секретни” рудни находища и пр. В днешната литература отново се похищават жени, деца и, разбира се, пари. Но парите са по-скоро държавни или притежание на някаква голяма група хора (социална категория, акционери и пр.), а не частни.

* * *

Тези разсъждения нямат претенцията да са разкрили цялата сложност на митологическите структури, които лежат в основата на днешната литература за престъпления, видяна като носител на идеология. Надявам се обаче да послужат като изходна точка за едно по-различно мислене за жанра, което, убеден съм, е приложимо не само спрямо българската литература. В заключение бих искал да повторя някои от опорните пунктове в предлагания подход. В наши дни екзистенциалната необходимост от изобразяване на престъпното и от символно справяне с него е особено силна и актуална. Ясно се забелязва напрежението между претенциите за достоверност на новата литература за престъпления и вкопаните в нея изконни митични структури, които присъстват и в литературата от предишните периоди. Новото е преди всичко в новите варианти на познатите митове и архетипове. Популярната литература за престъпления се гради на основата на изображения на колективните страхове и желания на обществото като цяло. Въпреки че са доста елементарни, тези изображения се нуждаят от задълбочено критическо осмисляне и от проблематизиране на осъзнатите и не напълно осъзнатите идеологически структури, които ги пораждат. Струва ми се, че подобно проблематизиране би било полезно за осмисляне не само на популярните, но и на “високите” жанрове (в които не така директно присъстват сходни идеологически конструкции), а и на литературните образи на днешния свят като цяло.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За смисъла, който влагам в тези понятия, вж. Аретов (2001: 5-53). [обратно]

2. За основните обяснения на мотивите, които тласкат човек към престъпление, както и преглед на българската литература за престъпления вж. Аретов (1994). [обратно]

3. Повече по въпроса вж. Фройд (1991: 52). [обратно]

4. За същността на подобен опит вж. Ван Дайк (1973). [обратно]

5. Лука 8:27-28. Вж. също Матей гл. 9, 12:22 и др. Лука 4:35, 8:2, 9:1 и т.н. [обратно]

6. Повече по този въпрос вж. Рабинович (1991) и Рабинович (1979). [обратно]

7. В различни издателства Христо Калчев издава последователно: “Нерон Вълкът” (1996), “Калигула Бесният” (1996), “Цикълът на Месалина” (1996), “Ликвидирайте генерала” (1998), “Оратория за козел и ангорска котка. Вулгарен опус в до мажор”, “Кървавият път на коприната” (1999), “Последно причастие”. (2002), “На лов за зеления принц” (2002), “Лебедовата песен на майора” (2004), “Синдрома на глутницата” (2004), “Спрете полета на сокола” (2004), „В очакване на Шейха” (2004). [обратно]

8. В нея публикуват създателят на библиотеката Людмил Георгиев (“Обречените”), Радослав Младенов, познатият от по-рано Александър Гелеменов и други автори, които имат претенцията да са се специализирали в жанра. [обратно]

9. Д. Петрунова е плодовит автор със своя публика. Тя обаче не е допусната в казионния писателски съюз от времето на социализма, не се включва и в новото Сдружение на български писатели. Вероятно това е една от причините критиката да не я забелязва, а името й да не присъства в литературните справочници. В последно време с “Присъствие на мъж” Петрунова се опитва да пробие и в друг популярен жанр - любовния роман. [обратно]

10. Ф. Цуракова е автор и на по-обемни криминални творби, събрани в книгите: “Магазинче за убийства” (1990), “Кажи им, че си убиец” (1994), “Издирвано лице” (1996), “Мокра поръчка” (2000). [обратно]

11. Вж. повече за това Аретов (2004а: 6), Аретов (2004б: 7), Дамянов (2004: 6). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Аретов 1994: Аретов, Николай. Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1994.

Аретов 1999: Аретов, Николай. България като “нещастна фамилия”. За един основополагащ сюжет в българската национална митология. // Език и литература, 1999, № 1.

Аретов 2001: Аретов, Николай. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХIХ-ХХ век). Към постановката на проблема. // Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (ХIХ-ХХ век). Съст. Н. Аретов, Н. Чернокожев. София: Институт за изследване на интеграцията, 2001, с. 5-53.

Аретов 2004а: Аретов, Николай. Noblesse oblige. // Литературен вестник, № 25, 23.-29.06.2004, с. 6.

Аретов 2004б: Аретов, Николай. Post scriptum. // Литературен вестник, № 25, 23.-29.06.2004, с. 7.

Борхес 1989: Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека. Прев. А. Златкова, Р. Хубеш. София: Народна култура, 1989.

Ван Дайк 1973: Van Dijk, Teun, A. On the Foundation of Poetics. Methdological Prolegomena to a Generative Grammer of Literary Texts. // Poetics, 1973, № 3.

Веселовски 1989: Веселовский, Александр. Историческая поэтика. Москва, 1989.

Дамянов 2004: Дамянов, Марин. Audiator et altera pars - да чуем и другата страна или Bona fide - с добри намерения, с чиста съвест. // Литературен вестник, № 25, 23-29.06.2004, с. 6.

Рабинович 1979: Rabinowitz, Peter J. The Click of the Spring. The Detective Story as Parallel Structure in Dostoevsky and Faulkner. // Modern Philology, 76, May 1979, рр. 355-369.

Рабинович 1991: Рабинович, П. Завъртането на стъкления ключ: популярната белетристика като стратегия на четене. // Литературна мисъл, 1991, № 5-6.

Тодоров 1985: Тодоров, Цветан. Поетика на прозата. София: Народна култура, 1985.

Фрай 1987: Фрай, Нортръп. Анатомия на критиката. София: Наука и изкуство, 1987.

Фрейзър 1984: Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. София: Издателство на ОФ, 1984.

Фройд 1992: Фройд, Зигмунд. Тотем и табу. София-Плевен: Евразия-Абагар, 1992.

Фуко 1998: Фуко, Мишел. Надзор и наказание. Раждането на затвора. Прев. П. Стайнов и А. Колева. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1998.

Чапек 1988: Чапек, Карел. Холмсиана или за криминалната литература. // Литературна мисъл, 1988, № 6, с. 131-139.

Янкова 1996: Янкова, Симона. Мобифонни романи. Разговор с писателя Христо Калчев. // Култура, № 51/52, 20.12.1996.

 

 

© Николай Аретов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.02.2005
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.