Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "НЕПРЕДИЗВИКАНИ ЗВЕЗДОПАДИ"

Мюмюн Тахир

web

БЕШЕ СЛУЧАЙНО ТУК

Юли се топеше от жега. Дядо Йосиф седеше примижал, облегнал гръб на огромния орехов ствол пред старата къща, заобиколена от цветни лехи, където живееше повече от шейсет години; често галеше дългата пухкава като памук брада, която покриваше гърдите му и гледаше дневните непредизвикани звездопади. Понякога задрямваше и от учестеното му дишане брадата потреперваше. В дрямката си чуваше жуженето на дивите пчели в корубата на дървото, сякаш ги береше. Когато отваряше очи, се взираше удивен във върволицата безкрайни облаци, които приемаха причудливи очертания; представяше си ги като животни и хора, рисуваше различни картини от живота - дракони водят кървави битки, войници се нападат и се убиват; осакатени, мълчаливи, помръзнали, те се връщат в родните си краища; влакът спира на гарата, където пристига след войната да ограмотява тукашното население; селянин с магаре го доближава, качва го на животното и го води в селото; вижда как след ледената песен на свирепия вятър се обръща назад, за да види дали дузината кооператори, били на отчетното събрание, го следват; стръмните кози пътеки, под които чернеят дълбоки долове, откъдето се чува грозното хълцане на мътните води, ги уморяваха и сядаха да почиват на височинката, откъдето цялото село с малките си улици се вижда ясно, групата спира за почивка. Тук вятърът фучи и хубава мелодия се разнася като пролетен аромат. Никой не приказва. Дядо Йосиф, седнал върху един камък, разкъсва пердето на мълчанието и казва, че преди години, когато за първи път е зърнал селото пак от тази височинка, в него имало 10 къщи, а сега са повече от 50; не е имало нито едно радио, а сега във всеки дом гърми музика; до неотдавна цели семейства спяха под едни черги, а сега няма къща без пружинени легла; всички деца ходят на училище...

След като облаците вдигаха котва и се отправяха нейде в неизвестното, пак задрямваше.

Идваше под големия орех, когато зората прогонваше мрака и светлината започваше да си проправя път. Оставаше до края на деня, когато слънцето облизваше отсрещния хълм и се скриваше зад хоризонта.

Под зеления облак на ореха дядо Йосиф намираше прохлада и спокойствие. Когато времето не беше жежко и от планината отсреща полъхваше свежест, излизаше на дълги разходки из селото и извън него. Минаваше край фурната, където майстор Ялабък печеше бял и ръжен хляб. Купуваше осмина бял хляб и нуга халва; фурнаджията не искаше да му се плати, той настояваше - не искаше подаяние. Навлизаше в гъстата гора, в която дъбовете си шепнеха с вятъра и потъваше в сенките им; по-късно се появяваше на реката, в чиито бистри и студени води потапяше уморените си крака. На връщане сядаше до чешмата със седемте чучура, чиито буйни струи през лятото са студени, а през зимата - топли. Успокояваше жаждата си и се прибираше в къщата, в която живее повече от шейсет години.

Село Ясен, в чийто край се намираше къщата, в която живееше дядо Йосиф, не помнеше началото си, сякаш винаги си е било там. Сградите бяха едно - и двуетажни, покривите полуобли и полуостри с червени турски керемиди. Само една улица, водеща към училището и кметството, беше калдъръмена; другите през лятото тънеха в прахоляк, а през зимата - в кал. Зад къщата на учителя се простираше ливада, а в долния ъгъл бяха засадени домати, краставици, зелен фасул и тикви, чиито дълги стъбла се бяха увили върху стобора. Поддържаше ги безупречно училищният прислужник бай Хадим, мълчалив селянин със сини дочени дрехи и галоши; от онези хора, които всеки ден срещаме и отминаваме, без да ги забележим. Той се грижеше и за учителя. Носеше му вкъщи закупените от магазина продукти, а жена му, скромна и работлива селянка, му переше дрехите. А и съседите никога не го оставяха без внимание. Не само по време на празниците, но и в останалото време работещите в града, когато се прибираха при семействата си, му носеха едно-друго.

Денят, с който започна този разказ, беше тих и спокоен, но задушен. Безлюдното село спеше. Някои от селяните нижеха в старите плевници набрания преди обед тютюн, други просто си почиваха; животните лениво преживяха на хлад в оборите. Сегиз-тогиз парещата тишина се нарушаваше от вял рев на магаре или лай на куче.

Дядо Йосиф отвори очи, когато босоного момче, с избелели дочени панталони, подгони заровилите се в прахоляка кокошки, които с кудкудякане избягаха и оставиха след себе си кълба нажежен прах. Точно тогава той зърна Давуд, студент по философия и история, който с торба се приближаваше насам. Той вървеше пъргаво, с вдигната глава.

Младостта е склонна към идеализация. Тя като пчела събира представите за съвършенство и ги пренася върху някоя определена личност, която най-често отъждествява със своите идеали. Обикновено това е учителят. За Давуд дядо Йосиф беше божествено и тайнствено същество. Всяко лято си идваше в селото през ваканцията. Родителите му работеха като учители тук и когато се пенсионираха, се преместиха в града - баща му не искаше повече да стои на село. Давуд израсна при Учителя, който го обичаше като собствен син. Той не беше се женил. За това никога не отваряше дума; в селото разправяха, че болест сполетяла рода им - предавала се от поколение на поколение. Със сестра си решили да сложат край на това - дали си дума да не се женят. Но хората си спомняха, че на младини той въртял любов с даскалиците в селското училище и медицинските сестри от болницата в близкия град. В околността го наричаха Учителя не само защото беше учителствал дълги години - всички пазеха най-топли спомени от времето, когато са били негови ученици. Той знаеше много, живял бе дълго и винаги помагаше на хората. На малцина бе известно, че не е от това село; струваше им се, че този човек такъв си се е родил - благ, белобрад мъдрец.

В тихото селце Давуд намираше спокойствие и усамотение; заедно с Хамид се грижеше за Учителя. Всеки ден през ваканцията водеше беседи с него, не точно беседи, защото повече говореше старецът. По време на тези разговори на Давуд му ставаше спокойно и светлина озаряваше душата му. Чутото после увлекателно разказваше на колегите си в университета.

- Давудко, всеки път, когато се връщаш от село, изглеждаш все по-добър - каза му веднъж Светла от Брезник.

- Не знам дали ставам по-добър, Светле - отговори тогава Давуд, - но вече ми е по-лесно да възприемам мнението на другите; техните пристрастия; това, че отстояват себе си...

Дядо Йосиф стана и прегърна Давуд. Младежът пусна торбата на земята, извади уловените шарани от селския водоем и се запъти към чешмата да ги почисти. Знаеше, че старецът обича риба, а на него му беше присърце да лови и да го храни. В реките нямаше вече риба, но водоемите бяха пълни. След като остави улова в коритото на чешмата, се върна при стареца, седна на дървената пейка, боядисана в зелено, и каза:

- Учителю, на връщане от реката минах през кръчмата. Ангел беше там. Цял ден се е черпил и псувал несправедливата съдба и калпавите управници, докарали хората до бедност и нищета. Жена му работи от сутрин до вечер в болницата, за да може той да си пише на рахат своите стихове и разкази...

- Този Ангел си е направо дявол - го прекъсна старецът и заслони с длан очите си. Погледна небето и се усмихна. Давуд не разбра, но не зададе въпрос...

- Животът е калпав, хората вече станаха други, нямат милост. Всеки гледа себе си; да те използва, да намаже нещо... Някога не е било така... - каза Ангел и отпи от облака. В кръчмата на бай Атик, стара едноетажна, но масивна сграда, бяха още селският пъдарин бай Селим, пощаджията Харун и Салито от Акташ махала - баща му, ковачът Каракуш беше го изпратил за мастика, но той се бе запил. Ангел работеше като учител в селското училище. Беше завършил учителския институт в града; имаше желание да продължи в някой университет, ожени се за медицинската сестра Бистра, а после отиде в казармата, та меракът му мина. Пишеше стихове и разкази, които публикуваха в притурката „Зората” на местния вестник. Винаги беше спретнат, изгладен и с чисти обувки. На ден се бръснеше по два пъти, но и повечето дни от ваканциите прекарваше в селската кръчма.

- Много думи гладуват... Стихове на много поети не струват и кош слама, а ги публикуват във всякакви антологии...- продължи Ангел...

- Абе, Ангеле, как могат думите да гладуват!? Ами тогава те могат и да ожаднеят - изхили се кръчмарят. - Хайде да им дадем по една мастика...

- Млъкни и ме слушай - сопна се Ангел. Сега ще ви прочета началото на разказ, който пиша. И не ме прекъсвайте:

- Двама приятели вървят по горещия пясък на пустинята... - Ангел прекъсна четенето и се обърна към Салито:

- Ти бе, аркадаш, знаеш ли какво е това пустиня?

Салито опули очи и се усмихна - стори му се, че му се подиграват, което нерядко му се случваше.

- Пустинята е като море; и тя като него има огромни вълни, наричат се дюни, които представляват пясъчни хълмове, създадени от ветровете. Те често променят местоположението и размера си; хората, които не знаят това, често се губят и нерядко умират. Камилите са корабите на пустинята. Растителност няма или е много оскъдна, за вода да не говорим. Арабите наричат пустинята море без вода; там е толкова сурово, че човек може да забрави и името си... А сега към разказа:

- Хабил и Кабил, приятели от детинство, вървяха в тихата и безмълвната като гроб пустиня. Отделили се от групата и решили да опитат сами да стигнат на уреченото място. Горещо е като в пещ; устните им се пропукваха, гърлата им съхнеха. Нямаше спасение от горещината и задуха. Напразно се озъртаха - вече имаха чувството, че никога няма да излязат от тази огнена пещ.

- Видя ли какво направи? Обикаляме едно и също място - изгубихме се. Ако не беше ти, нямаше да ни се случи всичко това. Правиш се на герой - обади се Хабил и си покри лицето с наметалото.

- Какво говориш?! Нали ти предложи? Защо лъжеш? - го попита Кабил. Но неочаквано нещо светна пред очите му - Хабил беше му зашлевил силен шамар. Кабил се изнерви изключително много, но нито с думи, нито с действия отговори на приятеля си. Противно на това, написа върху пясъка: „Днес най-добрият ми приятел ми удари шамар.”

Продължиха да вървят безмълвно. Вятърът се издигна и се завъртя във вихър, който се сля с облаците и започна да вдига вълни от пясък. Тихата пустиня сякаш оживя, дюните тръгнаха, все едно някаква тайнствена сила ги отведе нанякъде; пясъкът безпощадно доближаваше. Докато се озърташе и се чудеше какво да прави, Кабил се спъна и падайки, си удари главата о камък, загуби съзнание - пясъкът щеше да го покрие и никой нямаше да го намери. Хабил се метна върху му, зави го през глава с платнището, после своята и легнаха на пясъка. Така останаха до края на бурята, когато въздухът постепенно се очисти от пясъка. Този път Кабил написа върху камъка: „Днес най-добрият ми приятел спаси живота ми.”

Хабил, изтърсвайки пясъка от себе си, попита:

- Защо върху пясъка написа, че съм ти нанесъл шамар, а върху камъка, че съм ти спасил живота?

- Виж, Хабил. Ако някой ни причини болка и страдания, ако ни огорчи и обиди, би трябвало да го отбележим върху пясък, за да може вятърът да го изтрие. Обаче, ако някой ни стори добрина, това трябва да го издълбаем върху камък, за да не може никой вятър да го унищожи.

Горещината ставаше непоносима; огненият диск на слънцето заприлича на дракон; вървяха бавно и мъчително, гледаха с празни очи. По едно време Кабил се развика:

- Виждам дървета...

Отсреща стройни палми леко полюляваха огромните си листа. Виждаха вече вода, сянка...

- А аз с моето колело направих четири завоя и пак не можах да си намеря ковачницата, а те... - се намеси ни в клин, ни в ръкав Салито.

- Абе, момче, четири леви завоя са цял кръг - ехидната усмивка не слизаше от устата на кръчмаря Атик...

- Шаранът е най-тачената риба, синко. Не само на Никулден - продължи дядо Йосиф под зелената сянка на ореха. - Уловът му обаче е свързан с много майсторлък и търпение. Преди него добре е да се захранят. Най-лесно се лови там, където се събират две дерета, край подводни ями, или коренища, а сега и във водоемите.

Младежът накладе огън в двора, където училищният прислужник бай Хадим беше направил огнище, а в малката постройка до него държеше инструментите - лопата, мотика, кирка, трион, чукове, болтове. В нея грижливо бяха подредени нарязани дърва за огрев. Отсреща се виждаше полусрутеният навес на пъдарина Селим. Давуд изчисти рибите, осоли и ги напълни с лук, магданоз, после ги заши. Уви ги в хартия от чувал за брашно. Знаеше не само да лови, но и майсторски да готви риба. Огънят се разпали, клонките се превръщаха в жар. Давуд се върна при стареца и пак седна на дървената пейка.

- Не съм много добре, но не мога и да се оплача, детето ми - поде дядо Йосиф, гледайки огъня. Момчето не отговори - знаеше, че старият ще продължи, както е правил това в продължение на години.

- Не виждам вече с дясното око - въздъхна старецът, - мътно ми е, само светлото и шареното различавам, ама лицата не. - Навремето с втренчен поглед той можел да запалва цигара в нечий джоб. - Но мога да ти кажа, че нищо не струва всичко - продължи той. - Няма смисъл да знаеш нещо, което не е от полза, синко. Мъдър е не онзи, който знае всичко, а който знае само това, което му трябва. Никой няма право на нищо в този свят. Годините, в които не съм обикалял света, ти ги подарявам. Господ ми е дал да изживея живота на други хора. По-голямо наказание от това, да те оставят да живееш вечно, няма - каза Учителят, затвори очи и сякаш се понесе нагоре към света на летящите души.

- Учителю, може ли всеки един от нас да има свое лично небесно царство? - попита Давуд, докато разравяше жарта.

- Има една приказка за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко земно създание - отвори очи Учителят и погали Давуд по голата глава. - Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори Бог от небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... Дали е така, синко, не мога да кажа. Но е така според приказката... Слушал съм я от баща ми, а той от неговия...

Дядо Йосиф млъкна. Давуд слушаше очарован, струваше му се, че думите на стареца стават все по-силни и по-силни. Всичко, което разказваше той, проникваше в ума и душата му.

От долния край на улицата се появи бай Хадим и ги попита дали имат нужда от нещо. Като не получи отговор, отиде при зеленчуците и пусна водата. Събра от простора прането и влезе в къщата.

- В света едни умират, други се раждат - отново поде дядо Йосиф, - едни се събират, други се разделят... Не зная колко вода изтече откакто съм на този свят; къде ли не съм бродил през това време, какви ли не мъки и радости съм преживял; и на война ходих, а този орех стои тук денем и нощем, зиме и лете, и чака като верен приятел. Само стволът му става по-широк и корите по дебели, осите острят жилата си в корубата му. Не се притеснявай, Господ бди над света и не ни изоставя.

- Да, Учителю, бди. Вече съм четвърти курс, завършвам - Давуд глътна дълбоко свежия селски въздух. - Общуването ми с философията ми даде да разбера, че трябва да задавам въпроси и да искам да зная за нещата, случващи се в света и с мен самия. Но не просто ей-така, а знанията ми да послужат за нещо и някому. Те трябва да проникват във всички сфери на живота, да намерят по някакъв начин приложение в него. На това ме учиш и ти, нали, Учителю.

Дядо Йосиф не отговори, само кимна в знак на съгласие.

- Но детската ми мечта беше да стана летец, а съдбата е решила друго... Исках да летя, но не ми разрешиха... - каза с въздишка Давуд, вдигна поглед към небето, където, разперил огромни криле, кръжеше сокол.

Учителят затвори очи и видя как Давуд от върха на същия този орех, под който сега беседваха, прикрепил на краката и ръцете си куп птичи пера, стремглаво полетя от височината и като брашнен чувал падна и спря дъха му. Дядо Йосиф са затича и видя, че момчето е загубило съзнание. Без да губи време, го грабна и го заведе в медицинския пункт. След изкуственото дишане момчето дойде на себе си. Във ветровит ден Учителят видя Давуд на висока купа сено, разперил ръце, да се опитва да лети, но докато се развика, момчето тупна здраво на земята. Тялото му беше белязано от безкрайни синини и рани; два пъти чупи крак и ръка... Майка му се чудеше какво да прави, беше вдигнала ръце от него. „Ако продължаваш така, ще те изпратя в интернат”, заплашваше го тя. Давуд не преставаше - до прогимназията продължи с опитите си...

Очите на стареца се навлажниха. Стана, хвана Давуд под мишница и го поведе към огъня. Младежът разрови жарта и зарови рибата в нея.

- Учителю - рече, - в университета с колегите си често задаваме много въпроси. Кои сме ние? Какъв е смисълът на живота? Защо съществува злото? А Светла от Брезник ме хвана за ръката и ме стрелна: „Абе, Давудко, щом твоят старец е толкова умен, нека да отговори защо има природни бедствия, войни, терор, страх?!

- Всичко е в ръцете на Твореца... Животът ни е написан в небесни книги и е подреден, както е описано там - погали бялата брада учителят. - Важното е животът да бъде изпълнен с любов, а работата - с радост. Всеки сам трябва да открие своите отговори...

Уж са прости тия работи, а няма отговор защо през лятото е безкраен денят, а през зимата снегът няма край, си помисли Давуд, извади рибата от жарта и я сложи на скованата от талпи маса, покрита с шарена мушама... Хапнаха мълчаливо. Отиде до чешмата, наля в дамаджаната вода и проследи как петел подгони кокошка, настигна я и се успокои. Върна се при стареца, поля му, после му даде закачената на дървото кърпа и каза:

- Господ е създал света. Тогава какъв е смисълът да се изучава той? За да се разкрият тайните му? Обаче това е невъзможно; казват, че само Бог знае тайните и си ги пази. Какво можем да постигнем, изучавайки света...?! Или едни да лъжат и да заблуждават, други...

- Това е дълга и красива приказка...

Старецът погледна слънцето, което се спусна нехайно зад хоризонта, близна скалистия хълм и настъпи тишина. Оная тишина, от която в ушите звъни...

 

 

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2011, № 10 (143)