Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВИДЕНИЕ ПРЕЗ АВГУСТ

Мюмюн Тахир

web

Горещият августовски ден отстъпваше на запад, но ярките потоци светлина още струяха през гъстата орехова шума и хвърляха игрива сянка под дървото. Жегата висеше неподвижно в задъхания следобед, но горе армадата облаци плуваше в бездънната вис. Демир обичаше да гледа движението на облаците - това му беше любимо занимание и в детството, оттогава му остана навикът да ги уподобява с животни и страшилища, да им приписва човешки черти, да разговаря полугласно с тях. Погледна небето и видя, че те пътуват натам, накъдето са тръгнали и обърканите му мисли, чиито сенки пълзяха на стада по опърлената от горещините морава. Кожата му отново почувства отминалите времена, когато преди много години в летните следобеди с дядо Йосиф, дългогодишен учител, тръгваше нагоре към Сиври планина - тя го зовеше неудържимо, посрещаше го с вечнозелените си пояси от стройни смърчове, с рехавите склонове бял и черен бор, а горе сияеха могъщите мури, увенчали сякаш с присъствието си всички тия чудеса, тия непрежалими красоти...

Стори му се, докато седеше под зелената сянка на големия орех и се питаше каква сила задържа листата да не се откъснат и полетят, че вижда всичко, което става зад облаците: спътниците, които висяха в безвъздушното пространство, совалките, които шетаха горе, учудено примигващите звезди...

Понякога във всичко видяно улавяше признаци на хубавите и лошите неща, които ще се случат. Затвори очи и му се привидя, че на пристана, откъдето потегляха за риба в утринния мрак, сега стои полицай и проверява личните карти на минаващите. Неведнъж му хрумваше, че трябва да има някакъв друг смисъл в това, някакъв скрит език - белег, който миналото е оставило, за да подскаже нещо важно на бъдещето. Беше убеден, че тази способност да съзира други значения зад видимостта на нещата е останала от рибарските му дни. Вероятно няма друго занятие на света, което да създава у човека такива мистични настроения и склонности. Дори и в най-спокойните дни срещата с водната стихия е сурова борба за живот, борба със самия живот, сблъсък на вчерашния живот с утрешния. А такава среща никога не е безопасна, ето защо рибарите постоянно търсят някакви символи, някакви знаци и признаци, които да ги изведат от бездната, да увеличат улова им, да ги поведат обратно към сушата... Струваше му се, че вече никой никого не може да търпи, дори и себе си. Това си обясняваше с обстоятелството, че повечето хора се чувстват извън живота, по-точно - избутани вън от живота. В крайна сметка, разсъждаваше Демир, няма нищо по-естествено от това да се чувстваш извън обществото, щом живееш в една система, която разделя света на бедни и богати, щом не можеш да намериш смисъла на живеенето... Смисъл!!! Тогава онзи, който е останал вън от него, ще приеме да наблюдава, вместо да живее, и ще предпочете да бъде наблюдаван, за да почувства, че живее. Заради това не го изненадаха резултатите от направената наскоро анкета, според която повечето от хората са щастливи. Прие го като доказателство за това, че обществото се е превърнало в общество на показността. Понеже да си нещастен означава да си губещ, вече всеки търси начин в очите на другите да изглежда щастлив, макар да е нещастен. Но това състояние на фалшиво щастие в същото време прави хората нетърпеливи. Това прилича на случая с онези, които заради достойнството си имитират ситост, макар да са гладни. Но работата е там, че макар да се държат като сити, стомахът им винаги ще отрича това. Навсякъде му се привиждаха нещастни хора...

Затвори очи и... Болеше го цялото тяло, изранените му крака се влачеха по пясъка, а умората като невидима мрежа омотаваше колената му. Беше гладен. Мокрият пясък, на метри от него, бележеше странна граница между знойния пек и измамната прохлада на солената синева. Последната глътка вода бе останала някъде далеч във времето. Наблизо, на ръка разстояние, зад купчината скали, потопили челата си във водата, забеляза седефените отблясъци на рибното сборище. Опита се да преглътне, но жаркия въздух само опърли гърлото му...

Босите му крака неусетно се озоваха върху темето на скалата - на педя от синевата пред него. Приклекна напрегнат и внимателно спусна странна въдица към тъмнината под скалата. Първото подръпване не закъсня, но той знаеше, че трябва да чака, докато дребните и любопитни рибки отстъпеха място на някой едър лакомник. Не след дълго кордата се опъна и за миг му мина през съзнанието, че може да не издържи. Бавно и внимателно - почти гальовно, Демир притегли борещата се риба.

Приседна с отпуснати ръце под нетърпимото слънце и се загледа натам. Шумът на прибоя го влудяваше, ударите на вълните вдигаха пелена от пръски и в нея неочаквано изплува познатата фигура на старец. Мина му през ума, че е виждал някъде това благородно лице; следата в паметта обаче пропадаше в неяснота. Колкото и да се насилваше, не можеше да си спомни кога и къде го е виждал преди. Но беше сигурен, че го познава. Виждал съм го някога и някъде - съзнанието му се замъгли... След като водата се избистри, дойде на себе си и го позна - този неотдавна напуснал света човек беше дядо Йосиф, някогашният му гимназиален учител. Погребахте сегашното поколение, без да е получило никакви духовни ценности, му прошепна той. Нямате право само да се оплаквате от него или да го критикувате за това, че не се просвещава или не мисли задълбочено, защото никой не му оказа помощ. Не можахте на младите да им дадете нещо полезно... Истина е, че не можахме да им помогнем, му отговори Демир. Те бяха сринати от лапите на събитията. Но ще се изправят разбунтувани срещу онези, които ги доведоха до този хал, при който всички идеи и традиции са преправени в ценности без стойност. Сега все още чакат, настоявайки единствено да им се върнат душите. Кой ще им даде обратно онова, което са изгубили!? Всъщност не са ли вече старци... - сякаш пламък излезе от устата на Демир и тъмен облак се плъзна по лицето му.

 

 

© Мюмюн Тахир
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2013, № 3 (160)